Любица падна на канапето отчаяна.
Тя си затули очите с ръце.
Сълзи измокриха бузите й.
Тя се чувствуваше убита. Всичката й душевна енергия изчезна.
Радостта, надеждата — бягаха.
Мрак изпълни света за нея.
Тя хълцаше.
Косата на челото й трепереше от потресението на снагата й.
Слънчови лучи падаха из прозореца въз коляното й, въз синята й роба и запаляха светли петна там.
Тя свали ръцете. Прекрасното й лице, завито с облака на скръбта, оросено с бистри сълзи, беше прибледняло. Очите й гледаха плахо в пространството. Те сякаш гледаха и искаха да избягнат някакъв лош призрак.
Но нов поток сълзи бликна из тях и тя ги пак закри и зарида.
Няколко минути стоя в това положение.
Внезапно тя скокна нервозно.
— Подлец! Подлец! — извика тя.
Силен гняв пламна по мокрото й лице.
Тя отиде при масата, отключи измлака, изтегли го с шум и извади оттам портрета на Тихова и го скъса с отвращение.
Извади неговите любовни писма, смачка ги яростно в ръцете си, като че искаше с това движение да унищожи Тихова и самия му спомен.
После с ярост фана да ги къса и тъпче късовете им по килима.
— Подлец! Подлец! — шепнеше тя.
Гневното й лице сдоби сега небивала енергия и непонятна нова красота. Има лица, които гневът и силните пориви на страданието загрозяват. Има лица, които разхубавяват от тях.
Кога унищожи всичко от Тихова, тя пак падна изнемощяла на канапето. Закри очи с ръце и остана неподвижна в нямата си горест.
И сега тя взе да мисли за мъжа си, отдалечен, отчаян, злочест. Как бе нищожен при него тоя Тихов! И тя си спомни Гойчевото идване, молбите му да се върне назад и как тя с презрение отговори на всичко това. Ето сега Тихов постъпва с нея невъобразимо по-мерзко и жестоко… Тя затули очите си с кърпата си и пак горко заплака.
В това време слезе госпожа Стридлова. Тя се смая, като я видя в такова положение.
— Любице, какво има? Какво ти стана? Защо плачеш?
Любица й разказа всичко.
— Мерзавец! Остави го, той не заслужава твоята скръб.
— Аз го изпъдих! — простена Любица.
— И добре стори.
Мария беше гневна. Тя беше гневна на себе си. Тя се чувствуваше виновна.
— Бедно дете, мила Любице, донейде и аз съм виновна за постигналото те нещастие.
— Не, само аз съм виновна. Аз бях жедна за любов, за истинска любов, и слепешката повярвах на този… Боже мой, боже мой!
Мария я гледаше занемяла.
— Какво мислиш да правиш, Любице?
— Не зная. Тази минута като че не съм в състояние нищо да мисля, а още по-малко да правя.
— Но той те обича.
— Кой, мъжът ми ли?
— Да.
— Обичаше ме, но сега… — И Любица си закри очите.
— Обича те и сега — каза убедително Мария.
— Подир всичко?
Любица я изгледа втрещено, през сълзи.
— Тъкмо това идех да ти обадя. Днес се видях случайно с господин Кирова, Гойчев приятел, и той ми каза, че ще дойде днес да те посети.
— Защо?
— Имал някаква поръчка от мъжа ти… писмо.
Любица климна горестно.
— И защо мисли още за мене? Аз не съществувам за него, нито той за мене. Не, той не може да ме обича вече! Той не трябва, няма право да ме обича. Аз му разбих щастието. Аз бях жестока към него. Аз му опетних лицето. Аз не го обичам… Но аз не вярвам това, което си чула от Кирова… Той е горд, това е невъзможно.