Нора

VIII.

След половина час дружината бе на път за Борисовата градина.

Времето бе много приятно. Слънцето залязваше зад Люлин и правеше небето огнено там. Разцъфтелите акации издаваха нежна миризма. Тих зефир полъхваше и развяваше къдриците, спуснати по челото на Любица, които волно летяха из въздуха. Лицето й се бе заруменило. Тихов вървеше между нея и Вера, но не снемаше поглед от Любица, само сегиз-тогиз от приличие се обръщаше към Мария и Вера, за да им каже нещо. Борисовата градина бе пълна с разхождачи. Едни се връщаха, други отиваха. Всеки бързаше да се възползува от хубавия пролетен ден и подиша пресния въздух.

Мнозина софиянци и софиянки се вгледваха в тая пленителна жена и разбираха, че тя не е тукашна.

Любица чувствуваше тия погледи и гърдите й се пълнеха от гордост и щастие.

Слънцето фърляше последни златни зари въз Витоша, въз върховете на акациите.

Чаровните алеи гъмжяха от модно пременен свят.

Нашата дружина си пробиваше път из върволяка, който като един весел поток течеше из правата алея, що отиваше към езерото с шадравана.

Тихов, сияющ от горделиво самодоволство, поздравляваше познатите си и разменяше с тях щастливи и знаменателни погледи.

Той сфащаше в удивлените им очи и някакво леко изражение от завист.

— Коя е тази хубавица? — чуваха се възгласи.

Любица чуваше тия възгласи с таен трепет.

— Госпожо, вие чувате: цялата столица е на моето мнение — каза й Тихов.

Любица му отговори само с пленителен поглед. При езерото те се спряха няколко време и гледаха рибките.

Ветрецът развяваше къдриците на Любица. Тя махаше весело червената си омбрелка, говорейки незначителни, но духовити неща на другарите си. Тихов я гледаше омаян, тъй хубава, тъй пленителна беше тя. Той й говореше, но не чуваше гласа си, унесен от възторг.

На връщане Любица се обърна към Тихова:

— Колко съм доволна от тази разходка, рядко съм била така доволна. И това се дължи на вашата любезност да ни придружите.

— Госпожо, аз съм винаги на вашето разположение. Всякога, когато обичате, мога да ви придружа.

— Да? Благодаря. Ще се възползувам от вашата любезност. Понеже Марийка не е всякога свободна, а Вера тръгва утре за Пловдив при мъжа си, пък аз имам нужда от чист въздух. Ще ви моля понякога да ме придружавате.

— Винаги, госпожо.

Така разговаряйки, те неусетно стигнаха до къщата на Стридлови.

При раздялата Тихов помоли да му позволят утре вечер да дойде да ги вземе за разходка.

Любица прие с готовност поканата, а госпожа Стридлова каза, че ако й е невъзможно и тя да ги придружи, те ще се разходят и без нея.

Лицето на Тихова просия. Той си зе сбогом с тях и молеше бога в душата си да се случи нещо такова, което не би позволило на госпожа Стридлова да ги придружи, за да бъде сам с Любица.

— Тази жена е очарователна — връщайки се, мислеше си Тихов. — Какви очи, какъв звучен глас, какъв прав, силен поглед, пълен със страстност… Аз съм очарован от нея. Като че ли съм влюбен, така силно ме завладя. Струва ми се, че и тя е разположена към мене. Впрочем аз ще употребя всичкото си кавалерско изкуство, за да я спечеля. Заедно с пролетта и моето щастие дойде… Кръвта ми пияна кипи, аз искам да любя, да любя с всичката си душа до безумие… Как съм развълнуван!… Как ли ще дочакам утрешния ден! Тя е моя, ще бъде моя, това аз видях в очите й. И много труд не ще ми струва да го проверя.

Докато Тихова вълнуваха тези мисли, Любица и Вера се разговаряха за него.

— Е, Любице, как е грозен, нали?

— Отвратителен…

— Не може да бъде!

— Наистина ти си била права, като го разфали — каза Любица.

— Да.

— О, аз съм очарована и право да ти кажа, чувствувам някаква симпатия към него…

— Тъй скоро — изсмя се дяволито Вера.

— Той е много приятен. Как скърбя, че не съм го срещнала по-рано, уверявам те, щях да се оженя за него. Впрочем и сега не е късно. Аз съм свободна жена. Мога да правя, каквото ща.

Стридлова чу и я изгледа очудено:

— Говориш глупости, Любице.

— Това е свършено. И уверявам те, аз ще накарам този господин да се влюби в мене.

— Кълна се, че той е вече влюбен — смеяйки се, каза Вера.

— Толкоз по-добре. Аз благодаря на случая, че се запознах с този момък. В неговата компания бих забравила лесно всички други неприятности. Отде е родом Тихов?

— От Свищов.

— От какво семейство?

— Видно, състоятелно и единствен син.

— О, той трябва да е разгален твърде много от родителите си.

— Не само от тях, но и от жените. Тук всички моми лудеят подиря му.