Нормандска шега

I

Понеже времето беше много хубаво, хората от чифлика се наобядваха по-бързо от обикновено и се пръснаха из нивята. Роза, слугинята, остана сама в обширната кухня, където огънят гаснеше в огнището под пълното с топла вода менче. От време на време тя гребваше от водата и бавно миеше съдовете, прекъсваше работата си и се заглеждаше в двата светли квадрата, които слънцето очертаваше през прозореца върху дългата маса и в които личаха дефектите на стъклото.

Три много дръзки кокошки търсеха трохи под столовете. Миризми на птичи двор, топъл дъх на прокиснало от обора влизаха през полуотворената врата; а в мълчанието на палещото пладне се чуваше как петлите пеят.

След като свърши работата си, избърса масата, почисти огнището и нареди чиниите на високата лавица в дъното до дървения часовник, който звънко тиктакаше, момата въздъхна, леко замаяна и потисната, без да знае защо. Огледа почернелите, измазани с глина стени, окадените греди на тавана, по които висяха паяжини, пушени херинги и сплитове лук; после седна — дразнеха я старите изпарения, които тоя ден поради горещината излизаха от пръстения под, където бяха засъхвали разливани от толкова дълго време неща. Примесваше се и острата миризма на млякото, оставено в съседната стая на хладно за сметана. Все пак тя искаше да седне да шие както обикновено, но няма сили и отиде да подиша на прага.

Тогава, галена от палещата светлина, тя почувствува някаква сладост, която прониква до сърцето, по тялото й премина тръпка на блаженство.

От торището пред вратата се надигаше лека блестяща пара. Там се търкаляха кокошките, легнали на една страна, и леко чоплеха с крак, за да търсят червеи. Сред тях петелът се изправяше надменен. Той избираше час по час някоя и започваше да се върти наоколо й с кратко призивно къткане. Кокошката лениво се изправяше и го приемаше спокойно, като прегъваше крака и го поддържаше с крилете си, после отърсваше перата си и от тях излизаше прах, след това пак лягаше на торището, а той кукуригаше, като броеше победите си; и от всички дворове петлите му отвръщаха, сякаш си препращаха любовни предизвикателства от чифлик на чифлик.

Слугинята ги гледаше, без да мисли; после вдигна очи и остана заслепена от блясъка на цъфналите ябълки, целите бели като напудрени глави.

Внезапно едно младо конче, замаяно от радост, мина в галоп пред нея. То два пъти обиколи ямите, край които растяха дървета, после неочаквано се спря и извърна глава, сякаш се изненада, че е самичко.

Тя също изпита желание да тича, нужда от движение и същевременно й се дощя да се излегне, да простре ръце и крака, да си почине в неподвижния топъл въздух. Пристъпи няколко крачки, нерешително, със затворени очи, обзета от животинско блаженство; после полекичка отиде до кокошарника да събере яйцата. Имаше тринадесет — взе ги и ги донесе.

Прибра ги в бюфета, но миризмите на кухнята пак й додеяха и тя излезе да поседне на тревата.

Ограденият с дървета чифликчийски двор сякаш спеше. Високата трева, всред която жълтите глухарчета бляскаха като светлинки, се зеленееше наситено със съвсем свеж, пролетно зелен цвят. Сенките на ябълковите дървета се събираха в кръг около дънерите, а сламените покриви на сградите, на върха на които растяха перуники с остри като саби листа, леко димяха, сякаш влагата на оборите и хамбарите излиташе през сламата.

Слугинята стигна под навеса, където прибираха талигите и колите. Там, в дъното на пресъхналата вада, имаше голяма зелена дупка, пълна с теменужки, и от тях се носеше миризма, а отвъд насипа се виждаше широка равнина, полето, където растяха житата, с китки дървета на места и тук-там далечни групи работници, дребнички като кукли; бели коне, прилични на играчки, теглеха детско рало, водено от човече, високо колкото един пръст.

Тя отиде да вземе сноп слама от плевника и го хвърли в ямата, за да седне отгоре му; после, понеже не се чувствуваше удобно, развърза го, разстла сламата и легна по гръб с ръце под главата и проснати крака.

Полекичка притваряше очи, унесена в сладка нега. И щеше вече съвсем да заспи, когато усети две ръце да я сграбчват за гърдите и тя се изправи с един скок. Беше Жак, ратаят, висок, добре сложен пикардец, който от някое време насам я задиряше. Тоя ден той работеше в кошарата и като я видя, че ляга на сянка, дойде дебнешком, сдържайки дъха си, със светнали очи и сламчици в косите.

Опита се да я целуне, но силна като него, тя му залепи плесница; а той лукаво я помоли за милост. Тогава те седнаха един до друг и заприказваха приятелски. Говореха за времето, което беше благоприятно за нивята, за това, че годината се очертаваше добра за господаря, добър човек, после за съседите, за целия край, за себе си, за своите села, за младостта си, за спомените си, за родителите си, които те бяха напуснали за дълго, може би завинаги. Тя се разнежи, като мислеше за всичко това, а той, с упоритата си мисъл в главата, се настаняваше все по-близо до нея, попритискаше се, тръпнещ, цял обзет от желание. Тя казваше:

— Доста време има, откакто не съм видяла мама; все пак, тежко е, че толкова сме далече.

И погледът й се рееше в далечината отвъд пространството, чак до изоставеното село, там, на север.

Изведнъж той скочи, сграбчи я за врата и пак я целуна, но със стиснат юмрук тя го удари право в лицето толкова силно, че от носа му потече кръв и той стана, за да облегне главата си на ствола на едно дърво. Тогава тя се разнежи и като се приближи до него, попита:

— Боли ли те?

Но той взе да се смее. Не, нищо му нямало, само че тя го ударила точно по носа. Той шепнеше: „Дяволче!“, и я гледаше с възхищение, почувствувал уважение, съвсем различна нежност, начало на истинска любов към тая едра и тъй силна мома.

Когато кръвта спря, той предложи да се поразходят, понеже се боеше от твърдата ръка на съседката си, ако останеха седнали така един до друг. Но сега тя сама го хвана за ръката, както правят годениците вечер по сенчестите пътища, и му каза:

— Не е добре, дето така не ме уважаваш, Жак.

Той отричаше. Не, не че не я уважавал, но бил влюбен и толкова.

— Значи искаш да се оженим ли? — каза тя.

Той се поколеба, после я загледа отстрани, а нейните очи и погледът й се рееха далеч напред. Страните й бяха червени и пълни, широките гърди изпъкваха под басмения елек, устните й бяха пълни и свежи, а почти голият й врат бе обсипан с дребни капчици пот. Той пак усети, че го обзема желание, и сложил устни до ухото й, пошепна:

— Да, искам.

Тогава тя го прегърна през врата и го целуна толкова дълго, че и двамата останаха без дъх.

От тоя миг между тях започна вечната история на любовта. Те се задяваха по ъглите; даваха си срещи вечер на луна, криеха се зад една купа сено и с грубите си подковани обувки си правеха синини на краката под масата, докато ядяха.

После малко по малко Жак сякаш започна да се отегчава от нея; избягваше я, почти не й говореше вече, не търсеше случай да я срещне сама. Тогава я обхванаха съмнения и голяма тъга; след известно време забеляза, че е бременна.

Отначало остана слисана, после я обзе гняв, който всеки ден растеше, защото той толкова грижливо я отбягваше, че тя не успяваше да го намери.

Най-сетне една нощ, когато всички в чифлика спяха, тя излезе безшумно по фуста и боса, прекоси двора и бутна вратата на обора, където Жак беше легнал в един голям сандък със слама над конете си. Той се престори, че хърка, когато я чу да се приближава, но тя се качи при него и коленичила, го разтърси, докато той се изправи.

Когато той седна и попита: „Какво искаш?“, тя рече със стиснати зъби, разтреперана от ярост:

— Искам да се ожениш за мене, щом ми обеща да се ожениш!

Той се изсмя и отвърна:

— Как не! Ако човек вземе да се жени за всички моми, с които е сгрешил, къде ще му излезе краят!

Но тя го сграбчи за врата, събори го, без той да успее да се отърве от свирепата й прегръдка, и като го душеше, му изкрещя лице в лице:

— Бременна съм, чуваш ли, бременна съм!

Когато Жак разбра, че тя е по-силна от него, промърмори:

— Добре де, щом е така, ще се оженим.

Но тя не вярваше на обещанията му.

— Веднага — каза — ще дадеш съобщение!

Той отговори:

— Веднага.

— Закълни се в бога.

Той се поколеба няколко мига, после се примири:

— Заклевам се в господа.

Тогава тя разтвори пръстите си и си отиде, без да добави нито дума.

Няколко дена не можа да му говори, а оборът всяка нощ вече беше заключен и тя не смееше да вдигне шум, боейки се от скандал.

После една сутрин на закуска видя да влиза друг ратай. Тя попита:

— Жак отиде ли си?

— Да — каза другият, — аз съм на неговото място.

Тя се разтрепери толкова силно, че не можеше да откачи менчето; после, когато всички вече бяха на работа, се качи в стаята си и плака с лице във възглавницата, за да не би някой да я чуе.

През деня се опита да се осведоми, без да събуди подозрения; но толкова беше обзета от мисълта за нещастието си, че й се струваше, сякаш всички, които разпитваше, се усмихват лукаво. Впрочем тя не можа да научи нищо, освен че той се е махнал завинаги от тия места.

II

Тогава за нея започна живот на непрекъснато мъчение. Работеше като машина, без да се интересува какво върши, с едничката мисъл в главата: „Ами като узнаят?“

Тая натрапчива мисъл дотолкова й пречеше да разсъждава, че тя дори и не се опитваше да избегне скандала, който чувствуваше, че се приближава, става всеки ден по-близък, неизбежен и сигурен като смъртта.

Всяка сутрин ставаше много преди другите и разтревожена да види дали няма днес да я забележат, се мъчеше с настървена упоритост да види кръста си в едно парченце счупено огледало, което и служеше за ресане.

А през деня час по час прекъсваше работата си, за да погледне от горе на долу и види дали издутият й корем не повдига твърде много престилката.

Месеците минаваха. Тя вече почти не говореше и когато я запитваха за нещо, не разбираше, стоеше изплашена, с тъп поглед и треперещи ръце; тогава господарят й каза:

— Ама че си оглупяла от някое време, моето момиче!

В църква се криеше зад някой стълб и вече не смееше да ходи на изповед, понеже много се боеше от свещеника, комуто придаваше свръхестествената сила да чете в съвестите.

На масата погледите на другарите й сега я караха да замира в тревога и тя все си въобразяваше, че е открита от краварчето, не по годините си развито и хитро момче, което не сваляше блестящия си поглед от нея.

Една сутрин пощенският раздавач й предаде писмо. Тя никога не бе получавала писма и остана толкова поразена, че трябваше да седне. Дали не беше от него? Но тъй като не знаеше да чете, тя стоеше разтревожена, трепереща пред тая хартия, покрита с мастило. Сложи я в джоба си, понеже никому не смееше да повери своята тайна; често прекъсваше работата си, дълго разглеждаше равномерно раздалечените редове, завършени с някакъв подпис, и някак си се надяваше, че изведнъж ще открие смисъла им. Най-сетне почти се побърка от нетърпение и тревога и отиде при учителя, който я накара да седне и прочете:

Тя не каза дума и си отиде; но щом остана сама, седна край пътя с подкосени крака и остана там до тъмно.

Когато се прибра, тя разказа за нещастието си на чифликчията, който я пусна да си отиде за колкото време иска, като обеща да намери някоя надничарка за нейната работа и пак да я вземе, щом се върне.

Майка й агонизираше; умря в самия ден на пристигането й; а на другия Роза роди дете-седмаче, ужасно скелетче, толкова пустало, че да те е страх да го гледаш; то сякаш непрекъснато страдаше — толкова болезнено стискаше горкичките си костеливи ръчички, които приличаха на рачи крака.

Но оживя.

Тя каза, че била женена, но че няма да може да гледа детето и го остави у съседи, които обещаха да се грижат за него.

Върна се.

Но в тъй дълго наболялото й сърце изгря като зора една непозната любов към малкото крехко създание, което бе оставила там; и тая любов беше ново страдание, всекичасно, всекиминутно страдание — защото беше отделена от него.

Най-много я измъчваше някакво лудо желание да го целува, да го притиска в прегръдките си, да чувствува с плътта си топлината на неговото телце. Започна да не спи нощем, по цял ден мислеше за него, а вечер, след като свършеше работата си, сядаше пред огнището и гледаше втренчено като човек, чиято мисъл е далеч.

Започнаха да приказват за нея, закачаха я за любовника, който навярно имала, питаха я дали е хубав, дали е висок, дали е богат, кога ще бъде сватбата и кога кръщенето. Тя често побягваше и отиваше да поплаче някъде сама, защото тия въпроси се забиваха в душата й като игли.

За да се отвлече от тая мъка, та заработи бясно и все с мисълта за детето потърси начин да събере много пари за него.

Реши да работи толкова усилено, че да се принудят да й повишат заплатата.

Тогава малко по малко тя заграби цялата работа около себе си, накара да отпратят една слугиня, която ставаше излишна, откак тя се трудеше за двама, пестеше от хляба, от зехтина и свещите, от зърното, което се хвърляше разточително на кокошките, от фуража на добитъка, който малко се прахосваше. Започна да трепери над парите на господаря, като да бяха нейни, и толкова изгодно взе да се пазари, да продава скъпо онова, което излизаше от къщата, и да открива хитрините на селяните, които предлагаха стоката си, че я натовариха само тя да се занимава с покупките и продажбата, да ръководи работата на работниците, да държи сметка за провизиите; така че в скоро време стана незаменима. Тя упражняваше такъв надзор над всичко, че под нейно ръководство чифликът се замогна необикновено. На две мили наоколо говореха за „слугинята на майстор Вален“, а чифликчията навсякъде повтаряше:

— Тая мома струва повече от злато.

Но времето минаваше, а нейната заплата си оставаше същата. Той приемаше каторжния й труд като нещо обикновено за предана слугиня, просто като признак за усърдие; а тя започна да си мисли с известна горчивина, че благодарение на нея чифликчията прибира десетина-двадесет жълтици повече на месец, а тя продължава да получава по 240 франка годишно — ни повече, ни по-малко.

Реши да поиска увеличение. На три пъти ходи при господаря, но като застанеше пред него, заговаряше за нещо друго. Чувствуваше известно стеснение да иска пари, сякаш това беше някак срамно. Най-сетне един ден, когато чифликчията закусваше сам в кухнята, тя му каза малко смутено, че желае да му говори насаме. Той вдигна глава изненадан, опрял ръце на масата — в едната държеше ножа си с острието нагоре, а в другата залък хляб, — и загледа втренчено слугинята. Тя се смути под неговия поглед и поиска една седмица отпуск, за да си отиде на село, защото била малко не добре.

Господарят веднага се съгласи; после и той също смутен, добави:

— И аз ще има да си поговоря с тебе, като се върнеш.

III

Детето щеше да навърши осем месеца: тя не го позна. То бе станало розово, бузесто, цяло закръглено като вързопче жива тлъстина. Разперените му от месести гривнички пръстчета леко мърдаха с видимо доволство. Тя се хвърли към него като животно върху плячката си и го разцелува толкова силно, че малкото зарева от уплаха. Тогава и тя заплака, защото детето й не я познаваше и протягаше ръчички към дойката си, щом я зърнеше.

Но още на другия ден то свикна с лицето й и се смееше, като я видеше. Тя излизаше с него из полето, държеше го в протегнатите си ръце, тичаше като луда, сядаше под сянката на дърветата; после за пръв път в живота си отвори сърцето си пред друго същество и макар че то не разбираше, разказваше му за скърбите си, за работите си, за грижите си, за надеждите си и непрекъснато го уморяваше с бурните си и настървени милувки.

Изпитваше безкрайна радост да го мачка, да го мие, да го облича; беше щастлива дори и когато почистваше детските му мръсотии, сякаш с тая грижа се утвърждаваше нейното майчинство. Тя го разглеждаше, постоянно се изненадваше, че то е нейно, и си повтаряше полугласно, като го подхвърляше в ръцете си:

— То си е моето мъничко, то си е моето мъничко!

Докато се връщаше в чифлика, тя рида по целия път и едва се бе прибрала, когато господарят я повика в стаята си. Тя отиде много изненадана и развълнувана, без сама да знае защо.

— Седни там — каза той.

Тя седна и двамата постояха някое време един до друг, смутени, с безжизнено отпуснати ръце, които им пречеха, и както правят обикновено селяните, не се поглеждаха.

Чифликчията — дебел, четиридесет и пет годишен мъж, два пъти вдовец, веселяк и упорит — изпитваше видимо стеснение, което не му беше присъщо. Най-сетне той се реши и заговори с неопределен израз на лицето, като малко се запъваше и гледаше някъде надалеч в полето.

— Роза — каза той, — не си ли помисляла да се задомиш?

Тя пребледня като смъртник. Като видя, че не му отговаря, той продължи:

— Добра мома си ти, скромна, работлива и спестовна. Жена като тебе ще бъде богатство за кой и да е мъж.

Тя стоеше все така неподвижна, гледаше плахо и дори не се стараеше да разбере, защото мислите й бяха объркани като пред надвиснала голяма опасност. Той почака малко, после продължи:

— Нали виждаш, чифлик без господарка не върви, дори и при слугиня като тебе.

Тогава спря, не знаеше какво повече да каже; а Роза го гледаше с ужас, сякаш отпред й стоеше убиец и тя се готвеше да избяга при първото негово движение.

Най-сетне, след пет минути той попита:

— Е, съгласна ли си?

Тя отговори с тъга:

— За какво, господарю?

Тогава той рече внезапно:

— Че да ме вземеш!

Тя изведнъж стана, после пак се отпусна като подкосена на стола и дълго остана неподвижна като човек, когото неочаквано е сполетяло голямо нещастие. Накрая чифликчията стана нетърпелив:

— Хайде де, че какво ти трябва тогава?

Тя го гледаше замаяна; после внезапно сълзи бликнаха в очите и, задушиха я, тя повтори два пъти:

— Не мога, не мога!

— Че защо? — попита мъжът. — Хайде, не ставай глупава; давам ти до утре да си помислиш.

И побърза да си отиде, много облекчен, че е свършил с тая постъпка, която твърде го затрудняваше, и уверен, че на другия ден слугинята ще приеме предложението, което за нея беше съвсем ненадейно, а за него — една чудесна сделка, тъй като по тоя начин той завинаги си осигуряваше жена, която положително щеше да му донесе повече от най-богатата мома в селото.

Впрочем между тях не можеше да съществува въпрос за неравенство в брака, защото на село всички са приблизително равни: чифликчията оре като ратая си, който най-често на свой ред днес или утре става господар, а слугините постоянно се превръщат в господарки, без това да внесе каквато и да било промяна в живота или в навиците им.

Роза не си легна тая нощ. Тя се отпусна на леглото си, нямаше сили дори да плаче — дотолкова бе съсипана. Стоеше неподвижно, не чувствуваше вече тялото си, а умът и бе разсеян, сякаш някой го бе късал с един от ония гребени, с които даракчиите влачат вълна за дюшеци.

Само от време на време успяваше да събере някакви късчета от разсъдък и се ужасяваше пред мисълта за онова, което можеше да се случи.

Страхът й нарасна и колчем големият кухненски часовник отмерваше бавно часовете в заспалата тишина на къщата, тя се обливаше в пот от тревога. Главата и се маеше, кошмари идваха един след друг, свещта угасна; тогава тя изпадна в унес, обзе я неистовият стремеж към бягство, който обхваща селските хора, когато мислят, че им е направена магия, лудо желание да се махнат, да се изплъзнат, да бягат пред нещастието като кораб пред буря.

Изписка прилеп; тя потрепери, изправи се, прокара ръце по лицето си, в косите си, опипа тялото си като луда; после слезе с движения на сомнамбул. Когато се намери в двора, тя запълзя, за да не би да я забележи някой скитащ безобразник, защото луната беше на залез и хвърляше силна светлина в полето. Вместо да отвори вратата на оградата, тя се прехвърли през насипа; после, като се намери пред полето, тръгна. Тичаше право пред себе си, с гъвкав и бърз бяг и от време на време несъзнателно надаваше остър вик. Чудовищната й сянка, легнала на земята отстрани, бягаше заедно с нея, понякога нощна птица се извиваше над главата й. Кучетата в чифликчийските дворове залайваха, когато я чуеха да минава край тях, едно куче прескочи трапа и се хвърли след нея, за да я ухапе, но ти се извърна и така изкрещя, че животното избяга ужасено, сви се в колибката си и млъкна.

Тук-там младо семейство зайци лудуваше в някоя нива, но щом приближеше жената, която бягаше бясно като подлудяла Диана, плахите животни се разпръсваха; малките и майката изчезваха и се свираха в някоя бразда, а бащата хукваше, колкото му краката държат, и понякога скачащата му сянка с големи щръкнали уши преминаваше върху залязващата луна, която сега потъваше накрай света и осветяваше равнината с косата си светлина като огромен фенер, поставен наземи на хоризонта.

Звездите изчезнаха в небесните глъбини, няколко птички зацвърчаха; денят се раждаше. Изтощена, момата се задъхваше и когато слънцето проби заруменената зора, тя се спря.

Подутите й крака отказваха да вървят; но тя зърна някаква локва, голяма локва със застояла вода, която под червените отблясъци на новия ден приличаше на кръв, и със ситни стъпки, куцукайки, притиснала сърцето си с ръка, отиде да накваси в нея двата си крака.

Седна на едно снопче трева, махна грубите си, покрити с прах обувки, развърза чорапите и потопи посинелите си прасци в неподвижната повърхност, където от време на време се пукаха въздушни мехурчета.

Сладостна свежест се изкачи от петите до гърлото й и изведнъж, докато гледаше неподвижно дълбокото блато, я обхвана шемет, бясно желание цяла да потъне в него. Там ще престане да страда, ще престане завинаги. Не мислеше вече за детето си; искаше мир, пълен покой, да спи безкрайно. Тогава се изправи с вдигнати ръце и пристъпи две крачки напред. Вече бе затънала до бедрата и щеше да се хвърли, когато някакво палещо щипане по глезените я накара да отскочи назад и тя нададе отчаян вик, защото, залепени за месото от коленете до края на ходилата, дълги черни пиявици пиеха живота й, издуваха се. Тя не смееше да ги пипне и виеше от ужас. Отчаяните й крясъци привлякоха един селянин, който минаваше надалеч с колата си. Той изтръгна пиявиците една по една, затисна раните с трева и отведе момата с колата си до чифлика на нейния господар.

Тя лежа петнадесет дена, после, в деня, когато стана, както седеше пред вратата, чифликчията дойде неочаквано и застана пред нея.

— Значи — каза той, — работата е решена, нали?

Отначало тя нищо не отговори, после, понеже той стоеше прав и я пронизваше с упорития си поглед, тя изрече с мъка:

— Не, господарю, не мога.

Но мъжът изведнъж се ядоса:

— Не можеш ли, моме, не можеш ли, че защо?

Тя се разплака и повтори:

— Не мога.

Той я огледа и изкрещя в лицето й:

— Значи имаш любовник, а?

Разтреперана от срам, тя промърмори:

— Може и така да е.

Зачервен като мак, мъжът заекваше от гняв:

— А, признаваш значи, никаквице! А какъв е тоя хубостник? Някой босяк, просяк, скитник, голтак някой, така ли? Какъв е, кажи де?

И понеже тя нищо не отговаряше, продължи:

— А, не щеш да кажеш… А пък аз ще ти кажа: Жан Бодю, нали?

Тя извика:

— Не, не е той!

— Тогава Пиер Мартен?

— О, не, господарю.

Той изреждаше като замаян всички момци в селото, а тя, съсипана, отричаше и час по час бършеше очите си с края на престилката. Но той търсеше и търсеше с животинска упоритост, човъркаше в сърцето й, за да открие неговата тайна, както ловджийското куче претърсва цял ден някоя бърлога, за да хване звяра, който то чувствува, че е в дъното й. Внезапно мъжът извика:

— Хе, дявол да го вземе, тогава ще да е Жак, миналогодишният ратай; казваха хората, че ти говорел и че сте си били дали дума да се вземете.

Роза се задушаваше: прилив на кръв обагри лицето й, сълзите й изведнъж пресъхнаха, те засъхваха по бузите й като капки вода върху нажежено желязо. Тя извика:

— Не, не е той, не е той!

— Не е ли той? — запита хитрият селянин, който надушваше частица истина.

Тя отговори забързано:

— Заклевам ви се, заклевам ви се…

Търсеше в какво да се закълне, не смееше да се позове на светите неща. Мъжът я прекъсна:

— Той те задиряше по ъглите и те поглъщаше с поглед на трапезата. Давала ли си му дума, а, казвай!

Тоя път тя погледна господаря си направо.

— Не, никога, никога и кълна се в господа, днес да дойде да ме иска, няма да го взема!

Изглеждаше толкова искрена, че чифликчията се поколеба. Той поде, сякаш говореше на себе си:

— Тогава какво? Нещастие все пак не ти се е случвало, щеше да се узнае. А щом не е имало последствия, никоя мома не би отказала на господаря си само за това. Все пак трябва да има нещо.

Тя нищо повече не отговори, задушаваше я страх.

Той пак запита:

— Не искаш ли?

Тя въздъхна:

— Не искам, господарю.

И той си тръгна.

Тя помисли, че се е отървала и прекара почти спокойно останалата част на деня, но се чувствуваше така пребита и изтощена, сякаш я бяха карали да движи вършачката вместо стария бял кон.

Легна си, щом можа, и веднага заспа.

Към средата на нощта я събудиха две ръце, които опипваха леглото й. Тя подскочи от страх, но веднага позна гласа на чифликчията, който й казваше:

— Не се плаши, Роза, аз съм, дойдох да ти говоря.

Отначало тя се изненада; после, понеже той се мъчеше да влезе под завивките й, тя разбра какво иска и се разтрепери много силно — чувствуваше се сама в тъмнината, натежала още от съня и съвсем гола до тоя мъж, който я желаеше. Тя не се съгласяваше, разбира се, но се противопоставяше лениво, като и сама се бореше срещу винаги тъй силния инстинкт у простите хора, недостатъчно защитена от нерешителната воля на тия безволни и меки характери. Отвръщаше глава ту към стената, ту към стаята, за да избегне милувките, с които устата на чифликчията търсеше нейната, и тялото й леко се извиваше под завивките, уморено от усилието на борбата. Но опиянен от желанието, той ставаше брутален, отви я с рязко движение. Тогава тя почувствува, че вече наистина не ще може да устои. Като се покоряваше на някаква щраусова стеснителност, тя скри лицето си в ръце и престана да се брани.

Чифликчията остана цялата нощ при нея. Дойде и на другата вечер, после — всеки ден.

Заживяха заедно.

Една сутрин той й каза:

— Дадох съобщение, ще се оженим идущия месец.

Тя не отвърна. Какво можеше да каже? Не се противопостави. Какво можеше да стори?

IV

Омъжи се за него. Чувствуваше се като затънала в ров с недостъпни брегове, от който никога няма да може да излезе, а над главата й сякаш бяха надвиснали всевъзможни нещастия като големи скали, които щяха да се строполят при първия случай. За нея мъжът й беше човек, когото тя е ограбила и който днес или утре ще забележи това. После мислеше и за детето си, от което идеше цялото й нещастие, но също и цялото й щастие на тая земя.

Тя ходеше да го вижда два пъти в годината и всеки път се връщаше по-тъжна.

Но с време и страховете й се успокоиха, сърцето й се смири и тя заживя по-доверчиво, с някакъв неясен страх, който все още се мяркаше в душата й.

Минаха години; детето караше шестата година. Тя вече беше почти щастлива, когато настроението на чифликчията неочаквано се помрачи.

От две или три години у него сякаш се бе загнездила тревога, той сякаш таеше някаква грижа, някаква болка в душата, която постепенно растеше. След вечеря оставаше дълго на масата, забил глава в ръцете си, тъжен, разяждан от мъка. Думите му ставаха по-сурови, навремени груби и дори изглеждаше, че има някаква задна мисъл срещу жена си, защото понякога й отвръщаше сприхаво, почти гневно.

Един ден, когато момченцето на една съседка беше дошло да вземе яйца и тя го посгълча, понеже беше претрупана с работа, мъжът й внезапно изскочи и й каза със зъл глас:

— Да беше твое, нямаше така да се отнасяш с него!

Тя остана стресната, не можа да отговори, после си влезе — всичките й тревоги отново се събудиха.

На вечерята чифликчията не й заговори, не я погледна, сякаш знаеше нещо.

Объркана, тя не посмя да остане сама с него след яденето: избяга и отърча до църквата.

Нощта се спущаше; тесният храм беше съвсем тъмен, но в тишината някъде там към олтара бродеха някакви стъпки, защото клисарят приготвяше за през нощта кандилото пред дарохранителницата. Тази трепкаща огнена точка, потънала в мрачината на свода, се стори на Роза като последна надежда и впила поглед в нея, тя се отпусна на колене.

Мъждукащото кандило се изкачи нагоре с шум на вериги. Скоро по плочите прокънтя равномерно тропот на дървени обувки, последван от триене на въже, което се влачи, и тънкогласната камбана изби за вечерня сред нарастващата мъглявина. Когато човекът щеше вече да излезе, тя го настигна.

— В къщи ли си е свещеникът? — каза тя.

Той отвърна:

— Разбира се, той винаги се храни, когато камбаната бие за вечерня.

Тогава, трепереща, тя бутна портичката на свещеническия дом.

Той тъкмо се канеше да вечеря. Веднага я покани да седне.

— Да, да, знам, мъжът ви ми е говорил за онова, което ви води.

На бедната жена й призляваше. Свещеникът поде:

— Какво желаете, чадо мое? — и бързо гълташе супата, която капеше по мазното му, издуто на корема расо.

Роза вече не смееше да говори, нито да иска, нито да умолява; стана; свещеникът й каза:

— Не се обезсърчавайте…

И тя излезе.

Прибра се в чифлика, без да знае какво прави. Господарят я чакаше, работниците се бяха разотишли, докато я нямаше. Тогава тя се строполи тежко в нозете му, проливаше поройни сълзи и стенеше:

— Какво имаш против мене?

Той започна да крещи, да ругае:

— Това имам, че нямам деца, дявол да го вземе! Човек си взима жена не за да самотува с нея до края. Това имам. Когато една крава не се отели, значи не струва. Когато жената няма деца, също значи, че нищо не струва.

Тя плачеше, заекваше, повтаряше:

— Не съм аз крива! Не съм аз крива!

Тогава той поомекна и прибави:

— Не казвам, че си, ама все пак е лошо.

V

От този ден я завладя една-единствена мисъл: да роди дете, още едно; и тя всекиму поверяваше желанието си.

Някаква съседка й посочи средство: да дава на мъжа си всяка вечер чаша вода с щипка пепел. Чифликчията се съгласи, но средството не помогна.

Те си казваха: „Може да има някакви тайни.“ И ходеха да се осведомяват. Посочиха им един овчар, който живееше на десет мили оттам; и един ден майстор Вален впрегна бричката си и отиде да се посъветва.

Овчарят му даде един хляб, над който направи някакви знаци, хляб, замесен с треви, от който трябвало двамата да хапнат по едно парче през нощта както преди, така и след милувките.

Целият хляб бе изяден без никакъв успех.

Един учител им разкри тайни, непознати в селата начини на любов, и съвсем сигурни — както казваше той. Оказаха се безполезни.

Свещеникът им препоръча поклонение пред скъпоценната Феканска Кръв. Роза отиде с тълпата в абатството, падна ничком, вля своята молитва в потока груби пожелания, които отправяха сърцата на всички тия селяни, и помоли тоя, към когото всички се обръщаха, да й помогне още веднъж да зачене. Напразно. Тогава тя си въобрази, че е наказана заради първия си грях, и я обзе огромна мъка.

Тя се топеше от скръб; мъжът й също се състаряваше, „ядеше се“, както казваха, чезнеше в напразни надежди.

Тогава между тях избухна война. Той я ругаеше, биеше я. По цял ден й се караше, а вечер в леглото, запъхтян, злостен, хвърляше в лицето й обиди и дори мръсни думи.

Най-сетне една нощ, като не знаеше вече какво да измисли, за да я накара още повече да страда, той й заповяда да стане, да отиде пред вратата и да дочака деня под дъжда. Понеже тя не се покори, той я хвана за врата и започна да я бие в лицето с юмруци. Тя нищо не каза, не помръдна. Побеснял, той скочи на колене върху корема й и стиснал зъби, полудял от ярост, я заблъска. Тогава за миг тя отчаяно се разбунтува, отметна го с гневно движение към стената, седна и каза с променен съскащ глас:

— Аз си имам дете, имам си! Имах го от Жак; нали го знаеш Жак? Той трябваше да се ожени за мене, но замина.

Смаян, мъжът стоеше толкова стреснат, колкото и самата тя, мърмореше:

— Какво разправяш? Какво разправяш?

Тогава тя захлипа и пошепна през порой от сълзи:

— За това не исках да те взема; за това. Не можех да ти кажа, щеше да ме оставиш без хляб, с детето. Ама ти, ти нямаш дете; не знаеш ти, не знаеш!

Той повтаряше машинално с растящо удивление:

— Имаш дете, а? Ти имаш дете!

Тя произнесе сред хълцане:

— Ти насила ме взе, или не помниш? Аз не исках да се омъжа за тебе!

Тогава той стана, запали свещта и започна да ходи из стаята с ръце на гърба. Заровена в леглото, тя продължаваше да плаче. Изведнъж той се спря пред нея.

— Тогава вината е моя, дето не съм ти направил дете, а?

Тя не отвърна. Той пак започна да ходи; после пак се спря и запита:

— На колко години е малкото?

Тя прошепна:

— Сега ще навърши шест.

Той пак запита:

— Защо не си ми казала?

Тя изстена:

— Че можех ли!

Той стоеше прав, неподвижен.

— Хайде, стани — рече.

Тя се изправи с мъка, после стана на крака и се облегна на стената, а той изведнъж взе да се смее с хубавия си плътен смях от някогашните добри дни и понеже тя все още стоеше замаяна, добави:

— Добре де, ще идем да го вземем, това хлапе, като си нямаме наше, на двама ни…

Тя толкова се обърка, че ако силите не бяха я напуснали, положително щеше да побегне. Но чифликчията потриваше ръце и мърмореше:

— Исках да си осиновим дете, а ето че си намерихме, намерихме си… Бях казал на свещеника за някое сираче.

После, все така засмян, той разцелува по двете страни замаяната си и изумяла жена и й викна, сякаш тя не чуваше:

— Хайде, майко, да отидем да видим дали е останала чорба; цяло гърне ще изям!

Тя си навлече полата. Слязоха долу и докато, коленичила, жената подклаждаше огъня под менчето, светнал от радост, той продължаваше да ходи с широки крачки из кухнята и повтаряше:

— Ех, да ти кажа право, радвам се; няма какво да ти, разправям, доволен съм, много съм доволен!