Нормандска шега

Ги дьо МопасанКръщавка

— Моля, докторе, малко коняк?

— С удоволствие.

И старият морски лекар подаде чашката си и загледа как красивата течност със златисти отблясъци се заизкачва към стъкления ръб.

След това издигна чашката до очите си, погледна коняка срещу светлината на лампата, помириса го, сръбна няколко капки, които плъзна бавно по езика и по влажното и нежно небце, и каза:

— О, каква чудесна отрова! Или по-скоро, какъв съблазнителен убиец, какъв прелестен унищожител на цели народи.

Вие съвсем не го и познавате. Прочели сте наистина тази великолепна книга, озаглавена „Вертеп“, но не сте виждали като мен как алкохолът е изтребвал до крак цяло племе диваци, цяло малко негърско царство, същият този алкохол, докаран в малки издути бъчонки, разтоварвани от невъзмутими английски моряци с червеникави бради.

Но чакайте да ви разкажа какво видях, видях го със собствените си очи — съвсем необикновена и покъртителна драма, причинена от алкохола, — и то съвсем близо до нас, тук, в Бретан, в едно селце в околностите на Пон-л’Абе.

По онова време бях взел цяла година отпуск и живеех в полска къща, останала в наследство от баща ми. Вие познавате онези равни брегове, където вятърът свири денонощно сред трънаците, където срещаш тук-таме огромни, полегнали или изправени камъни, които някога са били богове и са запазили нещо тревожно в стойката, в положението, във формите. Винаги ми се струва, че ще оживеят и ще ги видя как вървят из полето с бавни, тежки крачки, с крачки на гранитни великани, или че ще литнат с грамадни каменни криле към рая на друидите.

Морето затваря и изпълва целия кръгозор, неспокойното море, пълно с черноглави подводни скали, обкръжени вечно от пяна, прилични на кучета, които сякаш дебнат риболовците.

А хората се впускат в това страшно море, което само с един тласък на зеленикавия си гръб преобръща лодките им и ги поглъща като хапчета. Носят се с малките си кораби ден и нощ, смели, неспокойни и пияни. А те много често се напиват. „Когато бутилката е пълна — казват те, — можеш да видиш подводната скала, но когато е празна, нищо няма да видиш.“

Влезте в техните къщурки. Никога няма да намерите бащата там. И ако попитате някоя жена какво е станало с мъжа й, тя ще посочи с ръка към мрачното море, което реве и храчи върху целия бряг бялата си слюнка. Една вечер, пийнал малко повече, той не се е завърнал. Най-големият й син също. Тя има още четири сина, четири високи и яки руси юначаги. Скоро ще дойде и техният ред.

И така, живеех в полската си къща близо до Пон-л’Абе. Живеех сам със слугата си, стар моряк, и едно бретонско семейство, което пазеше къщата през моето отсъствие. Това семейство се състоеше от трима души — две сестри и един мъж, който се беше оженил за едната от тях и обработваше градината ми.

Но ето че тази година, към Коледа, жената на моя градинар роди момченце.

Бащата дойде да ме покани да му стана кръстник. Нямаше как да му откажа и той взе от мен назаем десет франка — за черковни разноски, както ми обясни.

Тържеството беше определено за втори януари. От осем дни вече земята бе покрита с огромна, сивобелезникава и твърда снежна покривка, която изглеждаше безбрежна върху тази равна и ниска страна. Морето чернееше отвъд бялата равнина, виждаше се как се вълнува, как повдига широкия си гръб и търкаля вълните си, сякаш искаше да се нахвърли върху бледата си съседка, която беше като мъртва — толкова тиха, безжизнена и студена изглеждаше тя.

В осем часа сутринта чичо Керандек пристигна пред вратата ми заедно с балдъзата си, високата стрина Кермаган, и бабата-акушерка, която носеше детето, увито в одеяло.

Упътихме се към църквата. Дърво и камък се пукаше от студ — беше настъпил един от онези ужасни студове, от които кожата се напуква, а леденото им дихание изгаря и причинява непоносими болки. Мислех за нещастното малко същество, което носеха пред мен, и си казвах, че тези бретонци са действително от желязо, щом и новородените им могат да издържат такава разходка.

Пристигнахме пред църквата, но тя се оказа затворена. Свещеникът беше закъснял.

Тогава бабата седна на каменния парапет до входа на църквата и започна да разповива детето. Отначало помислих, че бебето е подмокрило пелените си, но после видях, че го съблече съвсем голо, съвсем, съвсем голо, горкото, голо сред ледения въздух. Приближих се към нея, възмутен от подобно неблагоразумие.

— Вие сте полудели! Ще го убиете!

Жената отговори спокойно:

— О, не, господарю, то трябва да чака господа-бога съвсем голо.

Бащата и лелята наблюдаваха всичко това напълно спокойно. Обичаят бил такъв. Ако не го изпълнели, щяло да се случи нещастие на новороденото.

Ядосах се, започнах да ругая бащата, заплаших го, че ще си отида, опитах се да покрия насила детето с нещо. Напразно. Бабата ми се изплъзваше и хукваше по снега, а тялото на пеленачето ставаше лилаво.

Тъкмо се готвех да оставя тези зверове, когато забелязах, че през полето се приближаваше свещеникът, придружен от клисаря и едно местно хлапе.

Изтичах при него и изразих буйно възмущението си. Той не се изненада, не ускори крачките си, не се разбърза.

— Какво да се прави, господине? — отвърна ми той. — Такъв е обичаят. Всички правят така. Не можем да им попречим.

— Но поне побързайте — извиках аз.

— Не мога да вървя по-бързо — отговори ми той.

И влезе в ризницата, а ние останахме в преддверието на църквата, където аз се измъчих, струва ми се, повече от горкото дете, което пищеше от хапливия студ.

Най-после вратата се отвори и ние влязохме, но детето трябваше да стои голо през време на цялата церемония.

Тя продължи безкрайно. Свещеникът изричаше със заекване латинските думи, които изскачаха от устата му и образуваха някаква, скандирана безсмислица. Той се движеше бавно като свещена костенурка, а белият му стихар вледеняваше сърцето ми, сякаш беше някаква друга снежна покривка, която свещеникът беше навлякъл, за да измъчва, в името на един безмилостен и жесток бог, тази гърчеща се от студ човешка личинка.

Най-после кръщението завърши по всички правила и бабата започна да увива в голямото одеяло измръзналото дете, което пищеше жално и пронизително.

Свещеникът, ми каза:

— Ако обичате, елате да подпишете документа.

Обърнах се към моя градинар.

— А сега, приберете се веднага — казах аз — и затоплете веднага детето.

Дадох му няколко съвета как да се предотврати — ако беше все още възможно — белодробното възпаление.

Той обеща да изпълни препоръките ми и си тръгна с балдъзата и бабата, а аз последвах свещеника в ризницата.

След като подписах, свещеникът ми поиска пет франка за обреда.

Тъй като бях вече дал десет франка за разноските на бащата, отказах да платя повторно. Свещеникът ме заплаши, че ще скъса кръщелното свидетелство и ще анулира обреда. Заплаших го на свой ред с окръжния прокурор.

Разправията продължи дълго; накрая аз платих.

Веднага щом, се върнах у дома, побързах да се осведомя дали не се е случила някаква беда с малкото. Изтичах при Керандек, но бащата, балдъзата и бабата не се бяха още прибрали.

Родилката, оставена съвсем сама, трепереше от студ в леглото си и беше гладна, тъй като не беше яла нищо от предния ден.

— Къде по дяволите са отишли? — запитах я аз.

Тя отговори, без да се учудва и без да се сърди:

— Отишли са да пият, за да отпразнуват случая.

Обичаят бил такъв. Тогава си спомних за моите десет франка, с които трябваше да се платят църковните разноски и с които сега вероятно щяха да платят пиенето.

Изпратих бульон на майката и наредих да напалят добре огнището в стаята й. Бях разтревожен и вбесен и си казах, че ще изгоня тези диваци, с ужас се питах какво ще стане с клетото детенце.

В шест часа вечерта те още не се бяха завърнали.

Заповядах на моя прислужник да ги чака и си легнах.

Заспах веднага, тъй като аз спя като истински моряк.

Рано сутринта ме събуди прислужникът ми, който носеше топла вода за бръснене.

Едва отворил очи, запитах:

— А какво стана с Керандек?

Прислужникът се поколеба, после измънка:

— О, господине, прибра се след полунощ пиян като свиня и високата Кермаган, и бабата също. Мисля, че са спали в някакъв ров и дори не забелязали, че малкото умряло.

Станах с един скок и изревах:

— Нима детето е умряло!

— Да, господине. Отнесоха го при майката Керандек. Когато го видя, тя започна да плаче; тогава й дадоха да пие, за да се утеши.

— Как, дадоха й да пие ли?

— Да, господине. Но аз узнах това едва тази сутрин, преди малко. И понеже Керандек нямаше вече нито ракия, нито пари, взе спирта от лампата, която вие му подарихте, и четиримата седнаха и изпиха цялото шише. А сега. Керандек, майката, е много болна.

Облякох се набързо, грабнах бастуна си, решен да пребия тези човекоподобни зверове, и се отправих тичешком към моя градинар.

Родилката, замаяна от изпития натурален спирт, агонизираше до посинелия труп на детето си.

Керандек, бабата и стрина Кермаган хъркаха на пода.

Опитах се да дам помощ на жената, но тя умря към обед.

Старият лекар беше замълчал. Той взе пак бутилката, наля си още една чашка и като погледна отново златистата течност срещу светлината, която я превръщаше сякаш в разтопен топаз, погълна наведнъж коварното и топло питие.