Нормандска шега

Ги дьо МопасанВендета

Вдовицата на Паоло Саверини живееше заедно със синя си в малка бедна къщурка на крепостния насип на Бонифацио. Градът, разположен върху едно издадено разклонение на планината, на места дори надвиснал над самото море, гледа през осеяния с подводни скали пролив към по-ниския бряг на. Сардиния. В самото подножие на града, от другата му страна, обгръщайки го почти изцяло, едно врязване на морето в скалистия бряг, приличащо на гигантски коридор, служи за пристанище; и по този воден коридор, след дълго криволичене, между двете му отвесни стени, малките италиански и сардински рибарски кораби, а всеки петнадесет дни и старият пухтящ рейсов параход от Аячио хвърлят котва почти до самите къщи.

Струпаните нагъсто къщи се открояват върху бялата планина като още по-бяло петно. Кацнали върху тези скали, извисяващи над страшната теснина, където сякаш никой кораб не би дръзнал да навлезе, те приличат на гнезда на диви птици. Вятърът безспирно измъчва морето, измъчва голия, разяден от него и едва покрит с храсти бряг; той нахълтва в протока, опустошавайки бреговете му. Ивиците белезникава пяна, закачени о тъмните издатини на безбройните подводни скали, които прорязват навред вълните, приличат на парчета от разкъсани платна, плуващи и мятащи се върху водната повърхност.

Къщата на вдовицата Саверини, прилепнала до самия край на отвесния бряг, гледаше с трите си прозорци към този див и безрадостен простор.

Вдовицата живееше тук сама със сина си Антоан и кучката Семиянта, едро и мършаво животно, с дълга и твърда козина, от породата на овчарските кучета. Младежът ходеше с нея на лов.

Една вечер след някаква свада Антоан Саверини бе убит подло с удар с нож от Никола Раволати, който още същата нощ избяга в Сардиния.

Когато на старицата-майка донесоха тялото на сина й, прибрано от случайни минувачи, тя не заплака, но остана дълго време загледана в него; след това, като простря набръчканата си ръка над трупа, тя му обеща вендета. Старата жена пожела да остане сама и се затвори в къщата с трупа и кучката, която виеше. Животното виеше безспирно, изправило се до краката на мъртвеца, с протегната към своя господар муцуна и подвита между краката си опашка. И то, и майката не помръдваха; старицата, надвесена сега над тялото, гледаше с втренчен поглед и ронеше безмълвно едри сълзи.

Младежът, облечен в груба сукнена куртка, пробита и разкъсана на гърдите, лежеше по гръб и сякаш спеше; но той беше изцапан навсякъде с кръв: по ризата, раздрана, за да му дадат първа помощ; по жилетката, по панталоните, по лицето, по ръцете. Парчета съсирена кръв се бяха полепили по брадата и косите му.

Старицата започна да му говори. При звука на нейния глас кучката млъкна.

— Нищо, нищо, ти ще бъдеш отмъстен, малки мой, момчето ми, бедно мое дете. Спи, спи, ти ще бъдеш отмъстен, чуваш ли? Твоята майка ти го обещава. А майката удържа винаги думата си, знаеш добре това.

Тя се наведе бавно към него и прилепи студените см устни върху мъртвите му устни.

Тогава Семиянта отново зави. Тя надаваше проточен еднообразен стон, сърцераздирателен и ужасяващ.

Двете, жената и кучката, стояха така чак до сутринта.

Погребаха Антоан Саверини на следния ден и скоро никой не говореше вече за него в Бонифацио.

Той нямаше нито братя, нито близки братовчеди. Нямаше нито един мъж, за да извърши вендетата. Единствено старицата, майка му, мислеше за нея.

Тя гледаше от сутрин до вечер оттатък пролива, на отвъдния бряг, една бяла точка. Това беше малко сардинско селце, Лонгосардо, където търсят убежище корсиканските бандити, когато преследвачите са по петите им. Селцето е почти изцяло населено с тях; те чакат тук, точно срещу брега на родината си, удобния момент, когато ще могат отново да се прехвърлят отвъд, да се завърнат в макито17. Старата жена знаеше, че Никола Раволати беше намерил убежище в това село.

Тя седеше по цял ден съвсем сама на прозореца си, гледаше нататък и мислеше за отмъщение. Как щеше да се справи сама, немощна, пред прага на смъртта! Но тя беше обещала, беше се заклела над трупа. Не можеше да забрави, не можеше да чака. Какво щеше да направи? Не спеше вече по цели нощи, не намираше вече ни мир, ни покой и упорито мислеше как да отмъсти. Кучката дремеше в краката й и понякога вдигаше глава и виеше към далечината. Откакто господарят й не беше тук, тя често виеше така, сякаш го зовеше, сякаш безутешната й животинска душа беше запазила за него незаличим спомен.

И ето че една нощ, когато Семиянта беше започнала пак да вие, на старицата изведнаж й дойде наум една мисъл, която би хрумнала на някой отмъстителен и свиреп дивак. Тя я обмисляше чак до сутринта; после стана още при първите проблясъци на зората и отиде на черква. Просна се върху каменните плочи, падна по очи пред бога и се моли, заклинайки го да й помогне, да я подкрепи, да даде на бедното й изтощено тяло нужните сили, за да отмъсти за сина си.

После се прибра. В двора си имаше една стара бъчвичка, в която събираха дъждовната вода; старицата я преобърна, изпразни я и я закрепи за земята с колове и камъни; след това завърза Семиянта за тази колибка и се прибра.

Сега тя обикаляше безспирно из стаята си, с поглед, прикован постоянно върху сардинския бряг. Убиецът беше там.

Кучката ви през целия ден и през цялата нощ. Сутринта старицата й занесе вода в една паничка, и нищо повече — нито чорба, нито хляб.

Изтече още един ден. Изтощената Семиянта спеше. На другия ден очите й блестяха, козината й беше настръхнала и животното изпъваше отчаяно веригата си.

Старицата пак не й даде нищо да яде. Изпадналото в ярост животно лаеше с дрезгав глас. Изтече още една нощ.

Тогава, на следното утро, старата Саверини отиде при съседа си и го помоли да й даде два наръча слама. След това взе едни стари дрипи, които някога бе носил нейният мъж, натъпка ги със слама и направи някакво подобие на човешко тяло.

Тя заби в земята, пред колибката на Семиянта, един прът и завърза на него чучелото, което по този начин изглеждаше изправено. После му направи глава от вързоп старо бельо.

Кучката гледаше учудено този сламен човек и мълчеше, макар че гладът я мъчеше.

Тогава старицата отиде и купи от колбасаря дълго парче черна кървавица. След като се върна у дома си, запали огън на двора, близо до колибката на кучката, и започна да пече кървавицата. Обезумялата Семиянта скачаше, пенеше се, приковала очи върху печеното, чиято миризма проникваше чак до стомаха й.

После старицата върза димящия колбас като свръзка около врата на сламения човек. Тя дълго си игра да пристегне кървавицата около шията, сякаш искаше да я набие в нея. Когато свърши всичко, Саверини пусна кучката.

С чудовищен скок животното се добра до гърлото на чучелото и като опря лапите си на раменете му, започна да го разкъсва. То падаше на земята с парче от плячката си в уста, след това се нахвърляше отново, впиваше зъби във вървите, откъсваше парченце храна, пак падаше и отново се нахвърляше настървено. С мощни захапвания унищожаваше лицето, разкъсваше на парчета цялата шия.

Старицата, неподвижна и безмълвна, гледаше всичко това с пламнал поглед. После тя пак завърза кучката, остави я да погладува още два дни и повтори това странно упражнение.

За три месеца тя привикна кучката към този вид борба за придобиване на храната със собствените си зъби. Сега вече не я връзваше, но само с едно движение на ръката я караше да се нахвърля върху чучелото.

Беше я научила да го разкъсва, да го раздира дори когато на гърлото му нямаше прикрепена никаква храна. А после за награда й даваше печена кървавица.

Щом видеше чучелото, Семиянта потръпваше, после извръщаше очи към господарката си, която й извикваше със съскащ глас, като посочваше с пръст:

— Дръж!

Когато старата Саверини сметна, че времето беше дошло, тя отиде да се изповяда и една неделна утрин се причести с екзалтирана набожност, после се облече в мъжки дрехи и заприлича на стар одърпан бедняк; спазари се с един сардински рибар, който я закара, заедно с кучката й, на отвъдната страна на пролива.

Старата носеше в една платнена торба голямо парче кървавица. Семиянта гладуваше от два дни. Жената я дразнеше, като й даваше непрекъснато да подушва вкусния колбас.

Те пристигнаха в Лонгосардо. Корсиканката вървеше, като накуцваше. Тя влезе в една хлебарница и запита къде живее Никола Раволати. Той беше захванал отново стария си занаят — столарството. Работеше сам в работилницата си.

Старицата бутна вратата и го повика:

— Хей, Никола!

Човекът се извърна; тогава, като пусна кучката, жената извика:

— Дръж, дръж, разкъсвай, разкъсвай!

Обезумялото животно се нахвърли върху човека и впи зъби в гърлото му. Той протегна ръце, стисна кучката и се строполи на земята. Няколко секунди той се гърчи, като риташе пода с крака; после застина неподвижно, а през това време Семиянта продължаваше да се впива в гърлото му, като го разкъсваше на парчета.

Двама съседи, които седяха пред вратите си, ясно си спомняха, че бяха видели как от столаря беше излязъл някакъв одърпан старик, придружен от черно мършаво куче, което, вървейки, ядяло нещо кафяво на цвят, подавано от господаря му.

Старицата се върна вечерта в дома си. Тази нощ тя спа добре.