Нормандска шега

Ги дьо МопасанСтарикът

Хладно есенно слънце грееше в двора на чифлика и над върховете на големите букови дървета, които растяха в околовръстния ров. Под тревата, опасана от кравите, земята, напоена от неотдавнашния дъжд, беше влажна и потъваше под краката, като цвъртеше; дърветата, отрупани с ябълки, ръсеха бледозелените си плодове върху тъмнозеления фон на моравата.

Четири млади юници пасяха, вързани една до друга, и от време на време мучаха, извърнали глави към къщата; домашните птици внасяха пъстроцветно оживление всред бунището пред обора; те чоплеха, ровеха, кудкудякаха, а двата петела кукуригаха непрекъснато и търсеха червеи за кокошките, които те викаха живо с къткане.

Дървената преграда се отвори; влезе един мъж; трябва да беше около четиридесетгодишен, но изглеждаше на шестдесет; беше сбръчкан, свит, пристъпваше с широки, бавни крачки, натежали от големите дървени обувки, пълни със слама.

Твърде дългите му ръце висяха от двете страни на тялото. Когато се приближи до чифлика, жълто кученце, вързано за дънера на огромна круша до една бъчвичка, която му служеше за колибка, замаха опашка, а след това заджафка радостно. Човекът извика:

— Млък, Фино!

Кучето млъкна.

От къщата излезе селянка. Костеливото й тяло, широко и плоско, се очертаваше под вълнена камизола, пристегната в кръста. Сива, доста къса пола се спускаше на около педя под коленете й. Жената бе обута в сини чорапи и също носеше тежки дървени обувки, пълни със слама. Бяло боне, вече пожълтяло, покриваше рядката, прилепнала към черепа коса; мургавото й лице — слабо, грозно, с беззъба уста, имаше онова тъпо и диво изражение, често така присъщо на селските лица.

Мъжът запита:

— Как е онзи?

Жената отвърна:

— Господин свещеникът каза, че краят му е дошъл, че няма да изкара нощта.

И двамата влязоха в къщата.

Преминаха през кухнята и се озоваха в ниска, мрачна стая, едва-едва осветена от едно четвъртито прозорче, над което висеше спусната някаква дрипа от нормандска басма. Дебелите греди на тавана, потъмнели от времето, черни и опушени, пресичаха от единия до другия край стаята и поддържаха тънкия под на плевника, където денонощно тичаха цели стада плъхове.

Пръстеният под на стаята, неравен и влажен, изглеждаше мазен, а в дъното леглото се белееше като неясна точка. Равномерен, хриплив звук, мъчително дишане, хъркащо и свистящо, напомнящо клокоченето на вода в счупена помпа, излизаше от потъналото в мрак легло, където агонизираше старик — бащата на селянката.

Мъжът и жената се приближиха и загледаха умиращия със спокоен и примирен поглед.

Зетят каза:

— Свършено е този път; няма да изкара и нощта.

Чифликчията поде:

— Още от обед все тъй си хърка.

След това замълчаха. Бащата лежеше със затворени очи; лицето му, потъмняло като пръст, беше толкова изпито, че изглеждаше като издялано от дърво. От полуотворената му уста излизаше хрипливо и тежко дишане; завивката от сиво платно се повдигаше върху гърдите му при всяко вдишване.

Зетят промълви след дълго мълчание:

— Щом му е дошло времето, трябва да го оставим да свърши. Нищо не можем да направим. Все пак обърква ни работата със зеленчука, че времето е хубаво и трябва да се прекопава утре.

Жена му се разтревожи от думите му. Тя помисли няколко мига, след това каза:

— И без туй, като се помине, не ще го погребем по-рано от събота. Ще имаш време утре за зеленчука.

Селянинът размисли известно време, после каза:

— Да, но кой ще ходи утре да кани за погребението; та на мен ще са ми нужни цели пет-шест часа, за да обходя всички от Турвил до Мането.

След като помисли две-три минути, жената промълви:

— Часът е едва три, можеш да започнеш обиколката си и привечер ще свършиш с всички откъм Турвил. Можеш да кажеш, че уж вече се е поминал, щом като няма да се оправи.

Мъжът постоя няколко мига объркан, като претегляше последствията и предимствата на това предложение. Най-сетне каза:

— Тъй и ще направя, отивам.

Беше вече тръгнал да излиза, но се върна и след известно колебание каза:

— Понеже и без туй нямаш никаква друга работа, обрули ябълки за печене, а след това направи четири дузини сладки за тези, които ще дойдат на погребението, защото ще трябва да се подкрепим. Запали пещта с онзи сноп дърва, който е под сайванта до пресата. Те са сухи.

И той излезе от стаята, влезе отново в кухнята, отвори бюфета, взе оттам един трикилограмов хляб, отряза си внимателно от него един резен, събра в шепата си падналите върху полицата трохи и ги подхвърли в устата си, за да не се губи нищо. След това гребна с върха на ножа си малко осолено масло от дъното на тъмно пръстено гърне, намаза го на хляба и започна да дъвче бавно, както вършеше всичко.

Прекоси отново двора, умири кучето, защото пак беше почнало да джафка, излезе на пътя, който вървеше край неговия ров, и се отдалечи към Турвил.

Останала сама, жената се залови за работа. Откри нощвите и приготви тестото за сладките. Меси го дълго, като го обръщаше и преобръщаше, въртеше го, мачкаше го в го удряше. След това направи от него голяма жълто-бяла топка, която остави в ъгъла на масата.

Тогава отиде за ябълки и за да не нарани дървото с върлината, се покатери на него по малка стълба. Грижливо подбираше плодовете, като откъсваше само узрелите и ги слагаше в престилката си.

Откъм пътя я повика някакъв глас:

— Ей, госпожа Шико!

Тя се извърна. Беше един съсед, чичо Озим Фаве, кметът, който отиваше да тори нивите си, седнал с провесени крака в двуколката. Тя се извърна и отговори:

— Какво има, чичо Озим?

— А бащата къде е?

Тя извика:

— Той почти си е отишъл. Погребението ще бъде в събота, в седем часа, тъй като зеленчукът не чака.

Съседът отвърна:

— Добре. Добра сполука. Бъдете здрави.

Тя отговори на неговата любезност:

— Благодаря и вие също.

След това започна да бере ябълки.

Щом се прибра, веднага отиде да види баща си, очаквайки да го намери умрял. Но понеже още от вратата дочу равномерното му и шумно хъркане, сметна за излишно да се приближи до леглото, за да не губи време; зае се да приготви сладките.

Обвиваше плодовете един по един в тънко разточен лист тесто, след това ги нареждаше по края на масата. Когато приготви четиридесет и осем топки, наредени по дванадесет във всеки ред, помисли, че е време да приготви вечерята и закачи гърнето с картофи на огнището; реши да не пали пещта днес, понеже имаше време на другия ден да привърши с приготовленията си.

Мъжът й се прибра към пет часа. Щом прекрачи прага, запита:

— Свърши ли?

Тя отговори:

— Не още, все тъй си гъргори.

Отидоха да видят. Старикът беше все в същото състояние. Хрипкавото му дишане, равномерно като цъкането на часовник, не се беше нито ускорило, нито забавило. То се повтаряше всяка секунда, като се променяше малко според това дали въздухът влизаше, или излизаше от гърдите му.

Зет му го погледна и след това каза:

— Ще угасне, без да усетим, като свещ.

Те влязоха отново в кухнята и мълчаливо седнаха да вечерят. След като изсърбаха супата, изядоха и по един резен хляб с масло, после, веднага щом жената изми чиниите, отново влязоха в стаята на агонизиращия.

Жената, която държеше малка лампа с димящ фитил, освети отблизо лицето на баща си. Ако старикът не беше поел дъх, положително щяха да го вземат за умрял.

Леглото на двамата селяни беше скрито в нещо като ниша на другия край на стаята. Те си легнаха, без да промълвят нито дума, угасиха светлината, затвориха очи и скоро след това две неравномерни хъркания, едното по-дълбоко, другото по-тънко, започнаха да пригласят на непрестанното хъркане на умиращия.

Плъховете се гонеха в плевника.

Мъжът се събуди още при първите проблясъци на зората. Тъстът му беше все още жив. Той разтърси жена си, обезпокоен от упорството на старика.

— Я виж, Феми, той все още не иска да свърши. Какво ще правим сега, а?

Знаеше, че тя дава добри съвети.

Жената отговори:

— Не ще изкара деня, сигурна съм в това. Няма от какво да се плашим. Дано само кметът няма нищо против да го погребем утре; нали тъй направиха и с чичо Ренар, бащата, който умря точно по сеитба.

Той беше убеден от правилното разсъждение и се запъти към нивите.

Жена му изпече сладките, след това свърши и останалата домашна работа.

На обед старикът все още не беше умрял. Всички надничари, наети за прекопаването на зеленчука, дойдоха заедно да погледат стария, който се бавеше да си отиде. Всеки каза по нещо, след това отидоха на полето.

В шест часа, когато се върнаха, старикът все още дишаше. Тогава зет му се изплаши.

— Какво да правим сега, Феми?

Тя също не знаеше какво да реши. Отидоха да потърсят кмета. Той обеща, че ще се направи, че не вижда и ще позволи погребението да стане утре. Санитарният чиновник, когото също посетиха, обеща — за да накара чичо Шико да се чувствува задължен към него — да издаде смъртния акт с по-стара дата. Мъжът и жената се прибраха успокоени.

Легнаха си и заспаха както предишната вечер, като смесваха шумното си дишане със слабото дишане на старика.

Когато се събудиха, той все още не беше умрял.

Тогава те се ужасиха. Стояха прави до възглавницата на бащата, като го гледаха с недоверие, сякаш той умишлено бе пожелал да им изиграе мръсна шега, да ги измами, да упорствува ей тъй, за собствено удоволствие; най-много му се сърдеха за времето, което ги караше да губят заради него.

Зетят запита:

— Какво ще правим сега?

Жената също не знаеше — отговори му:

— Взе да ми додява вече.

Нямаше никаква възможност да се предупредят поканените, които всеки миг можеха да пристигнат. Решиха да ги чакат и да им обяснят положението.

Към седем без десет се появиха първите поканени. Жените, цели в черно, покрили главите си с големи шалове, пристъпваха с тъжно изражение. Мъжете, пристегнати в сукнените си жакети, вървяха по-свободно, двама по двама, като разговаряха за работите си.

Чичо Шико и жена му, объркани, ги приеха, като се вайкаха и изведнаж и двамата едновременно, приближавайки се до първата група, заплакаха. Обясняваха случката, разправяха колко неудобно се чувствуват от всичко това, предлагаха столове, суетяха се, извиняваха се, мъчеха се да докажат, че всеки на тяхно място би направил същото, говореха непрекъснато, станали изведнаж толкова бъбриви, че не даваха възможност на никого да им отговори.

Минаваха от един на друг гостенин и говореха:

— Не можехме да допуснем такова нещо; не беше за вярване да изтрае до днес.

Гостите, изненадани и малко разочаровани, като хора, които пропускат някакво дългоочаквано тържество, не знаеха какво да правят, едни от тях стояха прави, други седяха. Някои поискаха да си тръгнат, но чичо Шико ги задържа.

— Ще похапнем все пак нещичко, направихме сладки; трябва да се възползуваме от случая.

При тези думи лицата просветнаха. Всички започнаха да разговарят тихо. Малко по малко дворът се изпълваше и тези, които бяха дошли първи, съобщаваха новината на новопристигналите. Шушукаха си нещо, тъй като мисълта за сладките разведряваше духовете.

Жените влизаха вътре да погледат умиращия. Те се кръстеха пред леглото, измърморваха някаква молитва и излизаха. Мъжете, които тази гледка привличаше много по-малко, хвърляха по един поглед през отворения прозорец.

Госпожа Шико разказваше за агонията:

— Вече два дни е все тъй, ни по-добре, ни по-зле, ни напред, ни назад! Хърка, ще рече човек, че е някаква помпа, останала без вода.

След като всички гости видяха агонизиращия, помислиха и за закуската и понеже поканените бяха много и не можеха да се поберат в кухнята, извадиха масата пред вратата.

Поставени в две големи блюда, четирите дузини сладки, златисти и апетитни, привличаха погледите. Всеки протягаше ръка, за да вземе своя дял, страхувайки се, че няма да има достатъчно. Но накрая четири сладки останаха.

Чичо Шико продума с пълна уста:

— Ако ни видеше бащата, щеше да му стане криво. Той ги обичаше много приживе.

Един пълен жизнерадостен селяк каза:

— Няма да може да си хапва повече. Всеки по реда си.

Това разсъждение никак не натъжи гостите, то дори ги развесели. Наистина сега беше техен ред да ядат сладки.

Госпожа Шико, ядосана от направените разходи, слизаше непрекъснато до избата, за да точи ябълково вино. Оканиците идваха една след друга и веднага се изпразваха. Сега гостите се смееха, говореха високо и започваха да крещят, както се крещи на гуляй.

Изведнаж една стара селянка, която беше останала до леглото на умиращия, задържана от някакъв особен, примесен със силно любопитство страх от това, което скоро щеше да й се случи и на нея самата, се появи на прозореца и извика с пронизителен глас:

— Помина се! Помина се!

Всички млъкнаха. Жените пъргаво наставаха, за да отидат да видят.

Действително старецът беше умрял. Не хъркаше вече. Мъжете се поглеждаха, свеждаха очи, чувствуваха се неловко. Не бяха още сдъвкали сладките. Ех, намери кога да умре тоя дъртак!

Сега съпрузите Шико не плачеха вече. Всичко беше свършено и те се бяха успокоили. Повтаряха непрекъснато:

— Знаехме си, че не можеше да продължи дълго. Ако само се беше решил тази нощ, нямаше да имаме всички тези неприятности.

Все едно, нали се беше свършило. Щяха да го погребат в понеделник и туй то — отново щяха да си хапнат сладки по случая.

Поканените се разотидоха, като разговаряха за случката, доволни все пак, че бяха видели всичко и че си бяха похапнали.

Когато мъжът и жената останаха съвсем сами, между четири очи, тя каза с изкривено от яд лице:

— Значи трябва отново да се изпекат четири дузини сладки! Ех, ако само се беше решил тази нощ!

А мъжът, по-примирен, отвърна:

— Нищо, нали няма да е всеки ден я!