Нормандска шега

Ги дьо МопасанБекасите

Питате ме, драга приятелко, защо не се връщам в Париж; учудвате се и почти ми се сърдите за това. Причината, която ще ви изтъкна, вероятно ще ви възмути — нима може ловец да се върне в Париж тъкмо тогава, когато прелитат бекасите?

Естествено, аз разбирам и дори обичам градския живот, ограничен в стаята и по улиците, но предпочитам волния, суров есенен живот на ловеца.

Когато съм в Париж, имам чувството, че никога не съм навън, тъй като всъщност улиците представляват големи обществени зали, само че без покрив. Нима човек може да каже, че е излязъл на чист въздух, когато се намира между две стени и се разхожда по дървена или каменна настилка, погледът му е ограничен отвсякъде от здания и никъде не вижда нито зеленина, нито простора на полята и горите? Хиляди минувачи ви бутат, блъскат, поздравяват и говорят; а обстоятелството, че когато вали, върху чадъра се излива вода, е съвсем недостатъчно, за да създаде в мен впечатление, усещане, че съм сред природата.

Докато тук аз възприемам съвсем ясно и с наслада разликата между затворения живот и живота на открито… Но съвсем не за това искам да ви говоря…

И така, бекасите прелитат.

Трябва да ви кажа, че живея в голяма нормандска къща, която се намира край малка рекичка сред една долина и че ходя почти всеки ден на лов.

През останалите дни чета; и при това чета неща, за която парижаните не отделят никакво време, за да ги опознаят — това са много сериозни, много задълбочени и много интересни неща, написани от един смел и гениален чужденец, прекарал целия си живот да изучава един и същи въпрос и да наблюдава едни и същи явления, свидетелствуващи за влиянието на функциите на нашите органи върху ума ни.

Но аз искам да ви говоря за бекасите. Моите двама приятели, братята д’Оржмол, и аз прекарваме целия ловен сезон тук в очакване на първите студове. След това, щом всичко замръзне, заминаваме за техния чифлик в Каньото, близо до Фекан, защото там има прелестна горичка, божествена горичка, в която се установяват всички прелитащи бекаси.

Познавате д’Оржмоловци — тези двама великани, двама древни нормандци, двама самци от старата, могъща раса на завоевателите, която нахлу във Франция, завладя и задържа за себе си Англия, настани се по всички брегове на Стария свят, издигна градове навсякъде, премина като вълна над Сицилия, създавайки там удивително изкуство, би всички крале, разграби най-гордите градове, оплете папите в собствените им попски интриги и ги изигра, оказвайки се по-лукава от тези италиански първосвещеници, а най-вече — остави деца из всички постели по света. Д’Оржмоловци са двама нормандци от най-добра марка; всичко у тях е нормандско — гласът, произношението, разсъжденията, русите коси и сините като морето очи.

Когато сме заедно, говорим помежду си на местното наречие, живеем, мислим и действуваме като нормандци, превръщаме се в нормандски земевладелци и ставаме по селяни и от самите наши чифликчии.

И тъй, от петнадесет дни насам очаквахме бекасите.

Всяка сутрин по-големият брат Симон ми казваше:

— Ха, ето че вятърът задуха откъм изток, скоро всичко ще замръзне. След два дни ще пристигнат.

По-младият, Гаспар, който обича да говори по-определено, очакваше да настъпи застудяването и тогава да го възвести.

И ето че миналия четвъртък той влезе в стаята ми още призори и изкрещя:

— Готово — земята е цялата побеляла. Още два такива дни и тръгваме за Каньото.

И наистина два дни по-късно тръгнахме за Каньото. Сигурно бихте се смели, ако можехте да ни видите отнякъде. Пътувахме в една странна по външност ловна кола, „построена“ някога по нареждане на баща ми. „Построявам“ е единствената дума, която мога да употребя, когато говоря за този пътуващ паметник или по-скоро за това земетресение на колела. В нея има всичко: сандъци за хранителни припаси, сандъци за оръжието, сандъци за куфарите, сандъци с решетки за кучетата. Всичко е под покрив, с изключение на хората, които стоят накацали по седалки с перила, високи колкото триетажна къща, и носени от четири гигантски колела. Всеки стига догоре, както може, служи си с ръце и крака, а при случай дори и със зъби, тъй като никаква стълбичка не улеснява достъпа към върха на тази постройка.

И тъй, двамата д’Оржмоловци и аз се изкачваме по тази планина, навлечени в лапландски одеяния. Облечени сме в овчи кожуси, над панталоните сме обули огромни вълнени чорапи, а върху тях сме сложили и гетри. Шапките ни са от черна кожа, а ръкавиците ни от бяла.

Когато най-сетне се настанихме, моят слуга Жан ни подхвърли трите пинчера20 — Пиф, Паф и Мусташ. Пиф е на Симон, Паф — на Гаспар; а Мусташ — мой. Те приличат на малки крокодили, покрити с косми. Дълги са, ниски, извити, с криви крака и са толкова космати, че изглеждат като малки жълти храсти. Черните им очи едва се забелязват изпод надвисналите вежди, а белите им зъби са закрити от брадите им. Никога не ги затваряме в пътуващите кучешки къщурки на колата. Всеки от нас поставя кучето си под собствените си крака, за да се топли.

И ето ни на път, раздрусвани страхотно. Беше мразовито, здравата мразовито. Чувствувахме се доволни. Пристигнахме към пет часа. Чифликчията, чичо Пико, ни чакаше пред вратата. Той също е здравеняк — не е висок, но е пълен, набит, як като булдог, хитър като лисица, винаги усмихнат, винаги доволен и способен да превръща всичко в пари.

Сезонът на бекасите е голям празник за него.

Чифликът е стара просторна постройка сред двор, изпълнен с ябълкови дървета и обграден от четири реда буки, които през цялата година воюват с морския вятър.

Влизаме в кухнята, където в наша чест пламти хубав огън.

Нашата маса е поставена точно срещу високото огнище, където над ярките пламъци се пече и се върти на ръжена голямо пиле, чиято тлъстина капе в една пръстена паница.

Чифликчийката идва да ни поздрави. Тя е висока, мълчалива и много учтива жена, изцяло погълната от грижите за домакинството, с глава, пълна със сметки и цифри — цени на зърнени храни, на домашни птици, на овце, на говеда. Тя е жена, обичаща реда, стегната и строга, и се ползува с голямо уважение в околността.

В дъното на помещението се намира голяма маса, около която след малко ще насядат всякакъв вид ратаи — каруцари, орачи, коняри, слугини, овчари; всички тези хора ще ядат мълчаливо под зоркото око на стопанката и ще ни гледат как вечеряме с чичо Пико, който ще разказва разни шеги, за да ни разсмее. След това, когато всички работници се нахранят, госпожа Пико ще хапне набързо, седнала сама на края на масата, скромната си вечеря, надзиравайки същевременно слугинята.

В обикновени дни тя се храни заедно с всички.

Ние тримата, д’Оржмоловци и аз, лягаме да спим заедно в бяла, съвсем гола, варосана стая, където има само три легла, три стола и три легена.

Гаспар се събужда винаги пръв и изсвирва с ловния рог оглушителна утринна заря. За половин час всички сме готови и тръгваме заедно с чичо Пико, който ловува с нас.

Чичо Пико е по-разположен към мен, отколкото към своите господари. Защо ли? Вероятно защото не съм му господар. И тъй, ние двамата навлизаме в гората отдясно, а двамата братя ще атакуват отляво. Симон е поел командуването на кучетата, които тегли след себе си, вързани и трите заедно с една връв.

Да, ние сме тръгнали на лов не за бекаси, а за зайци. Убедени сме, че бекасите не трябва да се търсят, а да се намерят. Натъкваш се на тях и ги застрелваш, това е всичко. Когато си поставиш за цел да ги намериш, никога не успяваш да ги откриеш. Колко приятно и интересно е наистина да чуеш в свежия утринен въздух краткия гърмеж на пушката, а след това гръмкия рев на Гаспар, който изпълва цялото пространство: „Бекас! Остана на място!“

Но аз съм хитрец. Когато убия някой бекас, извиквам: „Заек!“, и тържеството ми е двойно по-голямо, когато на обед започнем да вадим дивеча от ловните чанти.

И тъй, ето ни чичо Пико и мене в малката горичка, където мъртвите листа падат с нежно и непрекъснато шумолене — сухо и малко тъжно шумолене. Студено е — тънкият студ щипе очите, носа и ушите; той е напудрил с лек бял мъх връхчетата на тревите и черната пръст на разораните нивя. Но под дебелия овчи кожух човек чувствува топлина по цялото си тяло. Слънцето блести весело на синьото небе; то не топли никак, но е весело. Приятно е да се ходи на лов в гората през свежите зимни утрини.

Там някъде едно от кучетата звънко залайва. Това е Пиф. Познавам тънкия му глас. След това нищо. Но ето нов лай — Паф на свой ред джафка. Какво прави Мусташ? А! Ето и той започва да пищи като кокошка, която колят. Вдигнали са заек. Внимание, чичо Пико!

Кучетата се отдалечават, приближават се, отново се разпръсват, после пак се връщат; ние следваме техните неочаквани зигзаги, тичайки по тесните пътеки, винаги нащрек, с пръст върху спусъка на пушката.

Те се връщат към полето, връщаме се и ние. Изведнаж някакво сиво петно, някаква сянка прекосява пътеката. Вдигам пушката и стрелям. Лекият дим се извисява в синия въздух и върху тревата забелязвам снопче бели косми, което мърда. Тогава изкрещявам с всички сили: „Заек, заек! Остана на място!“ И го показвам на трите кучета, на трите космати крокодили, които ме поздравяват, като въртят опашки, а след това поемат отново, за да търсят друг.

Чичо Пико ме беше настигнал. Мусташ отново заджафка. Чифликчията каза:

— Това може да излезе някой голям заек, да отидем в окрайнините на гората.

Но тъкмо когато излизах от гората, забелязах на около десет крачки от мен, застанал прав, загърнат в огромното си жълтеникаво наметало, с вълнена шапка на глава и вечно плетейки чорапи, както правят пастирите по нас, овчаря на чичо Пико, немия Гарган. Казах му, както беше прието:

— Добър ден, овчарю!

Той вдигна ръка за поздрав, при все че не беше чул гласа ми — беше обаче забелязал движението на устните ми.

Познавах този овчар от петнадесет години насам. От петнадесет години го виждах всяка есен да стои край или сред някоя нива, да стои неподвижно — само ръцете му плетяха непрекъснато. Стадото му го следваше като глутница и му се подчиняваше само от един поглед.

Чичо Пико стисна лакътя ми:

— Знаете ли, че овчарят уби жена си?

Останах изумен:

— Гарган ли? Глухонемият?

— Да, миналата зима; и го съдиха в Руан. Ще ви разправя тази история.

И той ме замъкна отново в горичката, защото овчарят умееше да улавя думите от устата на господаря си така добре, сякаш ги чуваше. Той разбираше само него; когато беше пред чичо Пико, не беше вече глух; а господарят му, от своя страна, отгатваше напълно като магьосник смисъла на пантомимата на немия — всяко движение на неговите пръсти, всяка гримаса на лицето му и всяко изражение на очите му.

Ето простата му история, мрачна история из хрониката на произшествията, каквито понякога се случват в полето.

Гарган бил син на мергелчик, един от онези хора, които работят в каменоломните, където се добива мергел, особеният, мек, бял и разтапящ се камък, с който наторяват почвата. Глухоням по рождение, още от дете го изпратили да пасе кравите по канавките край пътищата.

След това го прибрал бащата на чичо Пико и той станал овчар на чифлика. Беше отличен овчар, предан и честен, и умееше да намести навехнат крак или ръка, при все че никой не го беше учил на това.

Когато Пико станал на свой ред стопанин на чифлика, Гарган бил тридесетгодишен, но изглеждал четиридесетгодишен. Беше висок, слаб и имаше брада, истинска библейска брада.

И тъй, около това време умряла Мартелица — много бедна местна женица, която оставила петнадесетгодишно девойче, наричано от всички Капката заради прекалената му любов към ракията.

Пико прибрал тази голтачка и й възложил да върши някои дребни работи, без да й плаща нищо за труда, само срещу храната. Тя спяла на хармана, в обора или в конюшнята, върху сламата или на торището, въобще дето се случи, защото никой не дава постеля на такива босяци. Спяла значи където и да е и с когото и да е, ту с каруцари, ту с коняри. Но случило се тъй, че се събрала и с глухия и започнала да върши това постоянно. Какво свързало тези двама клетници?

Как се разбради помежду си? Познавал ли е той, който никога не бе разменил дума с никого, друга някоя жена преди тази скитница по хамбарите? Дали самата тя, тази Ева от торището, го бе потърсила в подвижната му колиба и го бе съблазнила край някой път? Не се знае. Узнали само един ден, че живеят като мъж и жена.

Никой не се изненадал. А Пико дори намерил тази връзка напълно естествена.

Но ето че свещеникът се научил за този неосветен от църквата брачен съюз и се разсърдил.

Упрекнал госпожа Пико, позовал се на съвестта й, заплашил я с някакво тайнствено божие наказание. Какво трябвало да се направи? Въпросът бил уреден много просто — решили да ги оженят и в църквата, и в кметството. Те не притежавали нищо, ни единият, ни другият — той нямал дори здрави гащи на себе си, а тя — нито една пола без кръпки. И тъй, нищо не пречело да се изпълни повелята на закона и на религията. Свързали ги набързо пред кмета и пред свещеника и всички сметнали, че работата се е уредила от добре по-добре.

Но ето че скоро в цялата околност станало най-забавното нещо да слагат рога на горкия Гарган (простете ми за грозния израз). Преди овчарят да се ожени за Капката, никой и не помислял дори да спи с нея, но сега всеки искал да се вреди, ей тъй — за смях. И тъй, зад гърба на съпруга й, само за чашка ракия, всеки постигал желаното. Тази история се разчула до такава степен из цялата околия, че дори от Годервил дошли от любопитство някакви господа.

Само за половин литър Капката им давала представление с когото и да е, където и да е — в някой трап, зад някоя стена, докато в същото това време можело да се види, на стотина крачки по-нататък, неподвижният силует на Гарган, който, следван от блеещото си стадо, все тъй плетял своя чорап. Във всички местни кафенета хората се смеели до припадък от тази история; вечерта край огнището се говорело само за това, а когато селяните се срещали на пътя, задавали си един на друг въпроса: „Дал ли си капка на Капката?“ Всички знаели какво ще рече това.

Овчарят сякаш нищо не забелязвал. Но веднъж Поаро, един момък от Сасвил, повикал със знак жената на Гарган над една купа сено, като й показал пълна бутилка. Тя разбрала и се затичала засмяна към него; обаче едва били почнали престъпното си дело, и изведнъж овчарят връхлетял върху тях като из облаците. Поаро побягнал на куц крак, влачейки след себе си гащите си, а в това време глухият ревял като звяр и стискал жена си за гърлото.

Хората, които работели из полето, се притекли, но било много късно — езикът й бил почернял, очите й били изскочили из орбитите си, а от носа й течала кръв. Тя била мъртва.

Руанският съд съдил овчарят. Тъй като бил ням, Пико служел за преводач. Подробностите на делото забавлявали много публиката. Но чифликчията мислел само за едно — овчарят му да бъде оправдан; и той много хитро подвел работата.

Разказал най-напред цялата история на глухия и неговата женитба; след това, като стигнал до престъплението, започнал сам да разпитва убиеца.

Всички присъствуващи мълчали.

Пико произнесъл бавно:

— Знаеше ли ти, че тя те мами?

И същевременно изразявал въпроса и с очи.

Овчарят отвърнал „не“ с глава.

— Ти на сеното ли лежеше, когато ги хвана?

И направил жест на човек, който вижда нещо отвратително.

Гарган отвърнал „да“ с глава.

Тогава чифликчията, като подражавал движенията на кмет, който извършва граждански брак, и на свещеник, който свързва в името на бога, залитал своя слуга дали е убил жена си, защото е била свързана с него пред хората и пред небето.

Овчарят кимнал „да“ с глава.

Пико му казал:

— Хайде, покажи сега как стана всичко.

Тогава глухият представил с мимики цялата сцена. Показал как спял в купата сено, как се събудил, защото усетил, че сеното мърда, как погледнал съвсем тихичко и как видял всичко.

Той се изправил между двамата стражари и изведнъж започнал да подражава неприличните движения на прегръщащата се пред очите му престъпна двойка.

Гръмък смях избухнал в залата, но изведнъж рязко секнал, защото овчарят, гледайки диво и движейки челюстта и голямата си брада, сякаш захапвал нещо, с протегнат напред ръце и издадена глава, изобразявал страшните действия на убиец, който души човек.

Той ревял диво и до такава степен бил обезумял от ярост — сякаш мислел, че все още стиска жена си за гърлото, — че стражарите се принудили да го хванат и да го накарат да седне, за да се успокои.

Силна тръпка на ужас преминала всред присъствуващите. Тогава чичо Пико поставил ръка върху рамото на своя слуга и казал просто:

— Този човек има чувство за чест.

Овчарят бил оправдан.

А що се отнася до мен, драга приятелко, аз слушах с голямо вълнение края на тази история, която ви разказах с доста груби изрази, за да не изменя никак разказа на чифликчията, когато сред гората се раздаде изстрел и страшният глас на Гаспар разтърси въздуха като оръдеен гърмеж:

— Бекас! Остана на място!

Ето как прекарвам времето си — в дебнене на прелитащи бекаси, докато вие отивате в Булонската гора, за да видите парада на новите зимни тоалети.