Нормандска шега

Ги дьо МопасанПрестъплението, което чичо Бонифас разкри

Този ден пощенският раздавач Бонифас, излизайки от пощата, установи, че днешната му обиколка щеше да бъде по-кратка от обикновено и много се зарадва. Беше му поверена околността на градеца Вирвил и когато се завръщаше вечер с широки, уморени крачки, раздавачът имаше понякога повече от четиридесет километра зад гърба си.

И така, щеше бързо да раздаде писмата, а можеше дори да се пошляе малко из пътя и да се прибере у дома си към три часа следобед. Какво щастие.

Той излезе от градеца по пътя за Сенемар и започна работа. Беше през юни, месеца на зеленината и цветята, истинският месец на полята.

Раздавачът, облечен в синя блуза, наложил черна фуражка с червен галон, прекосяваше по тесните пътеки нивите, засети с рапица, овес или пшеница, потънал до раменете сред посевите; главата му се мяркаше над класовете, сякаш плуваше сред някакво спокойно зелено море, което лекият ветрец лениво разлюляваше.

Той влизаше в чифлиците, отмествайки при входа подвижната греда на дървената ограда, чиито колове бяха забити по склона на околовръстния ров, върху който хвърляха сянка две редици буки, и като поздравяваше по име стопанина: „Добър ден, чичо Шико!“, подаваше му получавания от него вестник „Льо пти норман“. Чифликчията обърсваше ръка о дъното на панталоните си, поемаше вестника и го пъхваше в джоба си, за да го прочете на спокойствие след обеда. Чифликчийското куче, чиято колибка представляваше бъчвичка, поставена до едно наклонено ябълково дърво, джафкаше яростно, изпънало връвта си, а раздавачът, без да се извръща, тръгваше отново с военната си походка, разтягайки дългите си крака, поставил лявата си ръка върху чантата, а с дясната размахал бастуна си, който също като него вървеше някак забързано и безспирно.

Чичо Бонифас раздаде вестниците и писмата в селцето Сенемар и след това пое отново през нивите, за да занесе пощата за бирника, който живееше в една усамотена малка къща на километър от градеца.

Господин Шапати беше нов бирник, пристигнал едва миналата седмица и женен съвсем отскоро.

Той получаваше парижки вестник и понякога раздавачът Бонифас, когато имаше време, хвърляше поглед по страниците му, преди да го предаде на получателя му.

И тъй, той отвори чантата си, извади вестника, измъкна го от книжната ролка, разгъна го и започна да чете, като продължаваше да крачи. Първата страница никак не го интересуваше; политиката не го вълнуваше; отминаваше винаги и финансовия отдел, но произшествията го привличаха страстно.

Този ден те бяха доста многобройни. Раздавачът се развълнува толкова силно от описанието на едно злодеяние, извършено в жилището на горски стражар, че се спря сред една детелинова нива, за да го препрочете по-бавно. Подробностите бяха ужасяващи. Един дървар, минавайки рано сутринта пред къщата на горския, забелязал по прага малко кръв, сякаш на някого била текла кръв от носа. „Горският сигурно е убил някой заек тази нощ“ — помислил той, но когато се приближил, открил, че вратата била открехната, а бравата — разбита.

Тогава изплашеният дървар изтичал до селото да съобщи на кмета, който взел със себе си като подкрепление полския пазач и учителя, и четиримата мъже се отправили заедно към къщата. Намерили горския заклан пред огнището, жена му удушена под леглото, а малката им шестгодишна дъщеря — задушена между две възглавници.

Раздавачът Бонифас бе толкова потресен от това убийство, чиито ужасни обстоятелства се мяркаха непрекъснато пред очите му, че почувствува слабост в краката и произнесе високо:

— Дявол да го вземе, какви гадове има на този свят!

След това пъхна пак вестника в книжната му ролка и отново закрачи, а в главата му упорито се въртеше картината на злодеянието. Той стигна скоро до жилището на господин Шапати, отвори вратичката на малката градинка и се приближи до къщата. Постройката беше ниска, с приземен етаж и мансарда. Беше отдалечена най-малко на петстотин метра от най-близката съседна къща.

Раздавачът изкачи двете стъпала на външната стълба, хвана дръжката на бравата и се опита да отвори вратата, но откри, че е заключена. И тогава забеляза, че капаците на прозорците бяха затворени — явно, никой не беше излизал още от къщата.

Обхвана го безпокойство, защото, откакто беше дошъл, господин Шапати ставаше винаги рано. Бонифас извади часовника си. Беше едва седем часът и десет минути — значи беше дошъл близо един час по-рано от обикновено. Все едно, по това време бирникът би трябвало да бъде вече на крак. Тогава раздавачът направи една обиколка около жилището, като пристъпваше предпазливо, сякаш се боеше от нещо. Не забеляза нищо подозрително, освен следи от мъжки обувки в една леха с ягоди.

Но, минавайки край един прозорец, Бонифас изведнаж застана неподвижно, скован от ужас. Някой стенеше в къщата.

Раздавачът се приближи и като прекрачи през една леха от чимшир, долепи ухо до капака на прозореца, за да чува по-добре — нямаше съмнение, някой стенеше в къщата.

Бонифас чуваше съвсем ясно дълги мъчителни въздишки, нещо като хъркане, шум от борба. След това стоновете станаха по-силни, по-чести, усилиха се още повече и се превърнаха във викове.

Тогава раздавачът, у когото вече не остана и следа от съмнение, че в този миг в къщата на бирника се извършва някакво престъпление, си плю на петите, прекоси градинката и хукна през полето, през посевите, тичайки с всички сили, размятал чантата си, която го удряше по кръста. Най-сетне пристигна изнемощял, задъхан, обезумял пред вратата на участъка.

Старшията Молатур, с чук и гвоздеи в ръка, поправяше един счупен стол. Стражарят Ротие стискаше между коленете си повредения стол и крепеше един гвоздей до самото счупено място, а старшията, хапейки мустаците си, опулил овлажнелите си от напрежение очи, удряше всеки път върху пръстите на своя подчинен.

Щом ги забеляза, раздавачът извика:

— Елате бързо, убиват бирника, бързо, бързо!

Стражарите прекъснаха заниманието си, повдигнаха глава и го загледаха с онзи учуден израз на изненадани хора, ядосани, че са ги обезпокоили.

Бонифас, виждайки, че те са повече изненадани, отколкото разтревожени, повтори:

— Бързо, бързо! Крадците са в къщата, чух викове, да вървим по-скоро.

Старшията остави чука на земята и запита:

— А как узнахте вие за това произшествие?

Раздавачът поде:

— Носех вестника и две писма, но видях, че вратата е заключена и си казах, че бирникът не е станал още. Направих една обиколка около къщата, за да се уверя в това, и чух стенания, сякаш душеха или колеха някого; тогава хукнах с всички сили да ви намеря. Да вървим по-скоро.

Старшията се изправи и попита:

— А вие лично не се ли притекохте на помощ?

Обърканият раздавач отговори:

— Боях се, че сам няма да мога да направя нищо.

Тогава, убеден вече, старшията заяви:

— Само да се облека и тръгвам с вас.

Той влезе в участъка, следван от своя подчинен, който носеше стола.

Стражарите се появиха почти веднага и тримата заедно се отправиха бегом към мястото на престъплението.

Когато наближиха къщата, те забавиха крачките си от предпазливост, а старшията измъкна револвера си; след това се промъкнаха съвсем тихо в градинката и се приближиха до стената. Нямаше никакви нови признаци, че злодейците са си отишли. Вратата беше все тъй заключена, а прозорците — затворени.

— Пипнахме ги — прошепна старшията.

Чичо Бонифас, треперещ от вълнение, го заведе от другата страна на жилището и като му посочи затворените капаци на един от прозорците, каза:

— Ето тук е.

Старшията се приближи съвсем сам и прилепи ухото си до капака. Другите двама чакаха, приковали поглед върху него, готови на всичко.

Той остана дълго време неподвижен, заслушан. За да притисне още по-добре главата си до дървения капак, беше свалил триъгълната си шапка и я държеше в дясната си ръка.

Какво чуваше? Безизразното му лице не разкриваше нищо, но изведнаж мустаците му щръкнаха, бузите му се разтеглиха в беззвучен смях и като прекрачи отново чимшира, старшията се върна при другите двама, които го гледаха изумено.

Сетне им направи знак да го последват, като стъпват на пръсти; когато минаваха отново пред входа, старшията накара Бонифас да пъхне вестника и писмата под вратата.

Раздавачът го погледна с недоумение, но се подчини покорно.

— А сега да си вървим — каза старшията.

Но щом излязоха през градинската вратичка, той се обърна към раздавача и гледайки го с присвити и весело бляскащи очи, каза с насмешливо изражение и лукава усмивка:

— Ех, какъв хитрец сте били!

Старикът запита:

— Защо хитрец? Аз чух, заклевам се, че чух.

Но стражарят не можа да се удържи повече и избухна в смях. Смееше се до задушаване, прихванал с две ръце корема си, превит одве, от очите му течаха сълзи, а около носа му се бяха образували грозни бръчки. Другите двама го гледаха смаяни.

И тъй като не можеше нито да продума, нито да спре да се смее, нито да им даде да разберат какво му е, той направи едно движение, едно общоизвестно и неприлично движение.

И понеже те все още нищо не можеха да разберат, старшията повтори движението няколко пъти поред, като посочи с глава към къщата, която оставаше все тъй затворена.

Тогава неговият подчинен изведнаж също разбра и бе обхванат от неудържима веселост.

Старият раздавач стоеше недоумяващ пред двамата мъже, които се превиваха от смях.

Най-сетне старшията се поуспокои и като плесна шеговито старика по корема, извика:

— Ах, шегобиецо, ах, дявол недей! Ще запомня аз какво престъпление разкри чичо Бонифас!

Раздавачът, опулил очи, повтори:

— Заклевам се, че чух.

Старшията отново започна да се смее. Стражарят беше седнал на тревата край пътя, за да се търкаля на воля.

— Ах, чу ли го! Ами и жена си ли убиваш по този начин, а, стари дяволе?

— Жена ми ли?…

Бонифас се замисли продължително, сетне поде:

— Жена ми… Да, тя реве, когато я бъхтя с юмруци… Но крещи, както се крещи, какво. Да не би и господин Шапати да бие своята?

Тогава старшията, почти примрял от смях, хвана чичо Бонифас за раменете, завъртя го като кукла и му пошепна на ухото нещо, от което раздавачът остана като гръмнат.

След това старикът промълви замислено:

— Не… съвсем не тъй… съвсем не тъй… съвсем не тъй… моята и дума не обелва… Никога не бих повярвал… Не може да бъде… Човек би казал, че я измъчват…

И смутен, объркан, засрамен, той пое отново пътя през нивите, а старшията и стражарят все още се смееха и му подхвърляха отдалеч неприлични казармени закачки, гледайки как черната му фуражка се отдалечава над спокойното житно море.