Нощен ездач

Глава дванайсета

Войската дойде със специален влак, който пристигна на гарата в Бардсвил късно следобед. Цели два часа преди това тълпата се трупаше, изпълваше чакалните или се шляеше по пероните. Макар да бе краят на януари, времето бе необикновено меко и мнозина бяха без връхна дреха. Онези, които все пак се бяха навлекли, ходеха разкопчани или замятаха пешове, напъхали ръце в джобовете на панталоните си. Слънцето приличаше, релсите лъщяха като изтъркано до блясък сребро и се отразяваха в крилете на белите гълъби, които кръжаха насам-натам из чистото синьо небе или кацаха по чакъла край перона и кълвяха с достолепно благоволение подхвърлените им пуканки. Когато играещите край линията деца притичваха току до тях, те се правеха, че не ги забелязват и не отлитаха, а само равнодушно поглеждаха натрапниците.

Първо забеляза приближаващия влак едно дете — шест-седемгодишно момченце. То застана между релсите с изопната на север ръка и се разкрещя: „Войниците! Войниците! Войниците!“; а една жена го дръпна на перона и му обърса два шамара. Беше бледа, съсухрена и бедно облечена женица. Когато синът й престана да крещи и вече само подсмърчаше, тя погледна към най-близкостоящите и се заоправдава: „Щукне ли му нещо, не мирясва скоро. Сякаш колкото повече…“, ала не се доизказа, защото никой не я слушаше. Всички напрягаха очи, за да видят влака. Другите деца се бяха скупчили досами линията и също се взираха на север, където облачето черен пушек, появило се на завоя, сякаш изобщо не помръдваше, и когато най-сетне се разнесе все още далечната свирка на влака, неохотно се шмугнаха сред посрещаните на перона.

С рев и громолене по лъщящите стоманени релси, изхвърлящ струи дим, досущ свистящи храчки, разтърсвайки перона с вихреното си туловище и вдигайки гълъбите в обезумяло разбунено ято, локомотивът най-сетне се появи, повлякъл подире си вагоните, а от тях, залепили нос в стъклата на прозорците, навън се взираха любопитните лица, които изглеждаха съвсем еднакви под широкополите кафяви шапки. Влакът спря. Някак предпазливо, с приковани в тълпата очи, от него слезе кондукторът. След малко като че ли се поокопити, стъпи здраво с широко разкрачените си нозе върху чакъла и заоглежда посрещачите. Никой не отвърна на погледа му. Всички бяха вперили очи в един едър червендалест мъж в униформа, който обаче тъй и не ги забелязваше, докато слизаше по стълбичката, сякаш това усилие изискваше безкрайна предпазливост и трябваше да напрегне всичките си сили, за да изтърколи навън огромното си шкембе, около което жълтеникавият плат още малко и щеше да се пръсне. В мига, когато кракът му докосна ситните камъчета и той недружелюбно примига срещу хората, малкият духов оркестър в края на перона поде началните звуци на „Звездно знаме“. Като премигна отново, здравенякът отдаде чест, а слизащият след него по-млад мъж се поспря за миг на последното стъпало и изкозирува.

Когато отгърмя и последният акорд, някакъв човек се отдели от множеството и се втурна към военния с протегната за поздрав ръка и лице, разцъфтяло в усмивка, излагаща на показ внушителното количество злато по огромните му зъби.

— Майор Потъл? — попита той високо.

— Да, сър — кимна здравенякът.

— Аз съм кметът — обясни оня, — кметът Алтън, за да бъдем точни, и ви приветствам с добре дошли.

Двамата се ръкуваха и като се приведе поверително и угоднически към огромния червендалест мъжага, кметът развълнувано зашептя нещо в ухото му, ала толкова тихо, че колкото и да напрягаха слух, най-близкостоящите не можаха и дума да разберат. Майорът като че ли изобщо не го слушаше. Вперил невиждащ поглед право пред себе си, той сякаш се бе вглъбил в някакъв свой вътрешен свят и току примигваше лениво със светлосините си жабешки очи.

Войниците слязоха от вагоните и се строиха с лице към площадката в южния край на перона. Пехотинците наброяваха две роти. Товарните вагони с конете бяха отбити в един страничен коловоз и кавалеристите започнаха да ги извеждат. През всичкото това време оркестърът не преставаше да свири. Влакът потегли, а продължаващите пътя си войници се надвесиха през прозорците и замахаха с ръце. Отиваха в Морганстаун. На другия ден една пехотна рота и един кавалерийски ескадрон от слязлата в Бардсвил войска щяха да се отправят към отстоящия на единайсет мили Френч Спрингс, до който нямаше прокарана линия.

Пипнал за лакътя майор Потъл, кметът Алтън го побутваше към товарната площадка в южния край на перона, а оня, подчинявайки се сякаш на нечия воля свише, безропотно и едва ли не като сомнамбул подрусваше масивното си туловище.

Някак твърде чевръсто, от което чак костите му припукаха, кметът се покатери на платформата и се пресегна, за да помогне на майор Потъл. Без да му обръща внимание, оня се вкопчи с две ръце в ръба, бухна крак върху издаденото стъпало и с почервенял врат и изблещени от усилието светлосини очи се изтърколи отгоре й. После се изправи, пухтейки като астматик, и застана до кмета, който на часа вдигна ръце, за да спре музиката и отвори уста.

— Приятели мои и съграждани — подхвана той. — Днес с радост мога да ви съобщя, че нашата разбунена доскоро общност е отново спокойна. Ако — и казвам това не само с мъка, но и с гордост — молбата ми за военна помощ бе удовлетворена още в онова печално и съдбоносно утро, когато осъмнахме, за да видим разрушена собствеността и унищожени капиталовложенията на големите компании, които повече от всеки друг допринасят за щастието и процъфтяването на нашето благоденстващо общество — та, ако тогава се бяха вслушали в мнението ми и ако…

— Я си затваряй плювалника, преди сам да си паднал в него, бе! — гръмна нечий глас в тълпата.

— Ако тогава — продължи кметът — молбата ми беше удовлетворена, близките нам околии, които пострадаха от факлите на проклетите бандити…

Крисчън стовари ръка върху рамото на Мън и прошепна в ухото му:

— Ей богу, имам чувството, че тоя зъбльо говори за мен!

— … щяха да избегнат жестоките удари, които се стовариха отгоре им. Но сега, както виждаме, спокойствието е възстановено и близките на двете храбри момчета, които пожертваха младия си живот, за да заличат позорното петно от името на своя град, ще разберат, че тяхната жертва не е била напразна. Човекът, който ни носи мир, сега стои до мен. Това е майор Потъл! Дами и господа, нему давам думата за кратка реч!

— Ти ли бе, бъчво лайняна?! — отново се разнесе нечий глас. — Я да чуем какво ще ни каже смрадливото шкембе!

Кметът яростно размаха ръце и кресна:

— Дръжте го! Дръжте го!

Двамината полицаи, които се бяха подпрели в края на перона, се опитаха да си пробият път през множеството, ала безуспешно.

— Дръжте го! — извика отново Алтън и замаха към войниците, но застанали с пушки при нозе, докато яркото слънце ги обсипваше с лъчите си, те дори не помръднаха.

Тълпата беше погълнала полицаите.

Майор Потъл стоеше най-невъзмутимо. Около него сякаш нямаше никой и той се взираше като бухал в пространството и пуфтеше задъхано с месестите си бърни. Когато врявата утихна, майорът заяви, че оценява гостоприемството на Бардствил и иска да благодари на добрите му жители. Сигурен бил, че престоят в този чудесен малък градец ще се понрави на войниците му. Изведнъж обаче се запъна насред изречението, сякаш до този момент просто бе разсъждавал на глас и едва сега мислите тежко и мудно взеха да се намърдват в съзнанието му, докато сам той продължаваше да примигва срещу някаква известна само нему точка нейде далеч над главите на множеството.

Алтън ръкомахаше умолително към някого в тълпата под него. Тя се люшна и се раздели на две, а неколцина помогнаха на сенатора Толивър да се качи на платформата. Той се ръкува с Алтън и с майора. Кметът благодари на майор Потъл и заяви, че сега очаква да чуе някои подходящи за момента бележки от един многоуважаван съгражданин, който по време на неотдавнашните размирици както винаги е взел страната на закона, на истината и на справедливостта!

— Мерзавец неден! — избухна Крисчън, без да си прави труда да шепне.

Алтън вече сочеше с ръка сенатора.

— Кой от двамата? — попита Мън.

— Който си избереш! — отвърна оня мрачно.

Докато сенаторът Толивър говореше, Мън почти не го слушаше, а вместо това сравняваше човека, изправен сега на багажната платформа, някак сгърбен, блед и с прошарена коса, с онзи, който в деня на първото събрание бе стоял на обляната от яркото слънце и окъпана с пъстроцветна украса трибуна. Когато го видя да се възкачва, Пърси Мън за първи път осъзна колко силна е омразата му към този човек и с радост откри, че яростна и неумолима, тя все още не го е напуснала. Беше нещо, на което несъмнено можеше да разчита и за което да се залови — нещо осезаемо. Беше същата онази болка, в която се вкопчваше, когато се будеше нощем, тъй както човек се вкопчва в скъп спомен, който сам по себе си не е нищо особено, но е символ на миналото, на чувствата му, на неговата истинска същност. Непокътната и неприкосновена, сега тази омраза бушуваше в него и той наистина можеше да се залови за нея.

Отначало гласът на сенатора гърмеше — плътен, надменен и приковаващ вниманието — такъв, какъвто бе през онзи августовски следобед, ала постепенно взе да губи увереност. Сенаторът се страхуваше. Поглъщайки го с поглед, Мън беше сигурен, че се страхува. Явно не го биваше вече да пронизва с очи масата от лица и тозчас да я покорява. Сега угодничеше, подмилкваше се, за да получи мимолетното й снизхождение, благодареше и навираше в очите на всички благодарността си за предоставената му отсрочка. След малко обаче започна да я подозира, стана почти враждебен и очевидно му се прищя да приключи колкото се може по-бързо, за да си отиде. А може би искаше и да ги накаже. Или още по-лошо — и на Мън му стана някак неловко, докато го слушаше, — опитваше се да се оправдае, уверявайки ги, че като пътеводна звезда винаги е следвал изконните интереси, или тези, които е смятал за такива, на своите избиратели, че ако е правил грешки, те са били резултат на неговата вярност и усърдие и че сега иска да бъде разбран и да е начисто с всички. Неопетнен на своя пост, заключи той.

— Че ти нямаш пост, бе! — провикна се някой.

Хорското море се люшна. По дъските и по чакъла застъргаха и затропаха крака. Господи, помисли си Мън, та това не е той, това е съвсем друг човек. Тълпата неспокойно бучеше. А и аз не съм същият, прозря изведнъж, ставайки глух и сляп за всичко наоколо.

Тази мисъл го прониза и Мън застина сякаш на ръба на бездънна пропаст, която го примамваше и дърпаше към дълбините си все по-силно и по-силно. Постепенно и почти със сетно усилие на волята успя да се отърси от нейната магия. Застави се отново да погледне към онова, което го заобикаляше, към гърба на мъжа пред него, към мрачно усмихнатото и пламнало лице с мощни челюсти на Крисчън, както и да се заслуша пак в мазния и подмилкващ се глас на Толивър, пропит с лъжа, безнадеждност и страх. Да, всичко това се излъчваше от гласа, от бледото лице, от увисналите рамене и нервните жестове.

Тълпата отново се люшна, а гласът продължаваше да се вие и суче. Тълпата отново се люшна, а на изгърбения над нея човек, който задъхано и смутено я увещаваше, тя вероятно бе заприличала на откоса край някоя стръмна пътечка, който обикновено изглежда твърд и сигурен, но под колебливия крак се размърдва коварно и потръпва досущ като кожата на заспал звяр, готов всеки миг да се събуди и да те връхлети. Дали звяр или свлачище, в тълпата се крият и двете, помисли си Мън.

— … казвам ви го, приятели — продължаваше сенаторът, — защото наистина ви чувствам близки и за мен няма по-голяма чест да уверя вас, които сега стоите пред мен, че сте ми приятели…

Та той няма приятели, каза си Мън, не са му приятели дори и ония, дето го купиха и телом, и духом! Сега огромната къща пустееше. Изчезнали бяха хората от Луивил и Вашингтон. Навъртаха се единствено неколцина подлизурковци, мазници и блюдолизци, които за едно питие или евтина пура бяха готови да му поддакват до безкрай.

— … на този свят няма нищо по-хубаво от приятелството, от приятелството и от верността, от верността към приятелите, от верността към идеалите. Когато си отида от него — надявам се обаче Всевишният да ме дари с още някоя и друга година служба в името на хората от моя район, — отворете сърцето ми и както е казал поетът, в него ще намерите издълбани…

Мръсник, помисли си Мън. Жалък мръсник!

И още същата нощ след пристигането на войската в Бардсвил двата склада във Френч Спрингс бяха взривени и изгоряха до основи. Хвръкна във въздуха и старият покрит дървен мост над реката. Някои разправяха, че бил миниран, тъй че да избухне на другия ден, когато се предвиждаше да пристигне войската, и че експлозията била предизвикана съвсем случайно. Твърдяха също, че така божието провидение спасило живота на всички тези войничета, мнозина от които били на ученическа възраст и стига да не ги закачаш, по-добрички от тях нямало.

Но мостът не беше миниран предварително. Вдигнаха го във въздуха две връзки от по пет шашки динамит, всяка прикрепена в основата на централната подпорна греда. При взрива тя рухна и се прекатури, а каменната основа се превърна в купчина трошляк, около която водата приспивно заклокочи, след като и последният отзвук от експлозията затихна нейде между високите брегове. Килналият се на една страна гредоред пламна. Гореше бавно, и то само онази част, която се подаваше над водата досущ като изоставена и негодна вече за плаване галера. Докато бомбаджиите се суетяха в лодката и нагласяха динамита в основата на подпорната греда, доктор Макдоналд стоеше на коня си в гъстия шубрак, опасващ стръмните брегове, и поглеждаше ту към люшкащата се черна маса на водата, ту към източената и солидна, неясна грамада на моста, извита през нея и губеща се в мрака на отсрещния бряг. По някое време замислено промълви:

— Никак няма да е трудно и това да се направи.

— Кое? — полюбопитства някой.

— Да го взривим, когато минават по него — отговори все така умислено Макдоналд. — Не, никак няма да е трудно!

Всички мълчаха.

— Не че го предлагам — добави докторът и в мрака проехтя рязък смях. — Просто размишлявам на глас.

Да, а и мястото е много подходящо за засада, реши Мън, докато оглеждаше коритото на реката. Просто само̀ те навежда на тази мисъл.

Откъм намиращото се на близо половин миля селце долетя грохотът на експлозията. Бомбаджиите вече бяха излезли на брега. Доктор Макдоналд и останалите пришпориха конете. Въздухът се изпълни с трясък и стържене, мостът се изви нагоре и се сгромоляса, а само минута след това пламна и гредоредът. Докато препускаха в галоп обратно по пътя, пламъците зад гърба им вече се извиваха до небето. Същата нощ изгоря до основи и „Монклер“, домът на сенатора Толивър. Така и не се разбра кой го беше подпалил. На заранта доктор Макдоналд чу новината по телефона и остана като гръмнат. Положи бавно слушалката и когато се обърна, лицето му се бе удължило и посиняло от гняв, а натежалите на жилестите му китки пръсти току се свиваха и разпускаха.

„Монклер“ беше първата опожарена жилищна сграда. А домът на Мън — втората. Въпреки заплашителните писма, които той, Мърдок и Силс бяха получили, Пърси Мън не го очакваше. Бе предположил, че и други са получили подобни писма, но просто бяха премълчали. Та нали и той самият думица не беше продумал за това? По-малко от седмица преди нощта на събранието в училището на професор Бол, когато Макдоналд прочете на глас писмото до Мърдок, Мън също получи подобно писмо. Съветваха го идната година да не наема за ратаи негри. Седнал на бюрото в кантората си, той се взираше в неясните криволици. Очевидно амбалажна, хартията бе оръфана и мърлява, а написаното едва се четеше, сякаш някой дълго време бе носил писмото в джоба си. Печатът върху марката показваше, че е пуснато в Морганстаун. Мън се помъчи да си представи поне за миг човека, който го беше написал, опита се да види как хваща жалкия остатък от евтин молив и как се навежда под газената лампа над кухненската маса с изкривено от непривичното усилие лице, ала тъй и не успя. Сигурен беше, че лицето му е най-обикновено, досущ като всички, които можеше да срещне на улицата в неделния следобед: продълговато, скулесто и мораво-кафеникаво като лицата на ония, които бе виждал да се блещят насреща му на организационните събрания при основаването на сдружението. Във въображението му то бе като всички, ала в действителност едва ли беше така, защото несъмнено се отличаваше от останалите: неповторимо, нагло, живеещо свой живот, със свое коварство, своя надежда, огорчения, стремежи и омраза. Бавно накъса писмото на парченца и ги пусна в кошчето до бюрото си.

Третото и последно писмо намери в пощенската кутия на фермата. В него пишеше: Дважди вече тъ придупреждаваме да натириш печките от чифлика си и да наемеш бели, ама ти си праиш углушки. Пръждоса оня бял, дето Граймс му викъха, а на негуву мясту докара черен. Даваме ти три дена да прогониш черните копилета. Мън едва успя да го разчете на слабата светлина. Погледна към дългата алея през ливадата, водеща към горичката, сред която се издигаше домът му. С изключение на чернеещите се бухнали кедри дърветата се бяха вече оголили и покривът се мержелееше над тях.

Пет нощи спа със заредена пушка до главата си. Отначало реши да вземе при себе си някой от ратаите, които работеха отдавна при него и на които можеше да разчита, но се отказа. Мина му през ум, че това не ги засяга, че едва ли някой щеше да се занимава с него и че писмата са просто една празна заплаха. Но въпреки това всяка нощ вкарваше в къщата някое от кучетата и го оставяше да се разхожда свободно из преддверието и задното антре, а така също и в кухнята, защото опиташе ли се някой да запали дома му, вероятно щеше да започне от верандата — единствената дървения на открито. А кучето несъмнено щеше да надуши всеки натрапник, дори и да убиеха събратята му навън, преди да са успели да лавнат.

Тези пет нощи Мън се събуждаше с усещането, че го е стреснал шум. Грабваше пушката, промъкваше се до прозореца и дълго се взираше през нашарения от сенките на дърветата двор към голата мера. Ала не виждаше и не чуваше нищо, по-точно нищо освен онези звуци, които бяха дотолкова неделими от нощта, че всъщност не значеха нищо. Тогава се връщаше, просваше се на голямото легло и се опитваше да заспи. Но независимо колко бе уморен, сънят не идваше веднага. В главата му нахлуваха спомени, лица и отминали случки, които макар и нежелани, стръвно и някак радостно обсебваха съзнанието му, алчни и слепи като тълпа, проникнала най-сетне в залостена къща. Струваше му се, че всички те живеят някакъв свой живот, удължавайки го чрез непрекъснати комбинации, съчетания и нови измерения. Продължаваха да прииждат като обезумяла морска вълна, която се надига, оттегля се, връхлита, разбива се и отново се слива ведно, докато той спеше или всекидневните му занимания го откъсваха от тях. Замисляше се и за Мей. Другаде рядко се сещаше за нея, но тук, в тази стая, образът й често го навестяваше. Сега тя беше много повече нейна, отколкото негова, защото се бе откъснал от нея и с изключение на миговете, когато миналото нахлуваше и заличаваше настоящето, се чувстваше между стените й напълно чужд. Веднъж, поради някаква измамлива игра на светлината или на въображението, му се стори, че я вижда заспала. Колко дребничка бе, когато спеше и живецът й се стаяваше нейде дълбоко; малка и сгушена като дете, с разпиляна по възглавницата руса коса.

Шестата и седмата нощ след получаването на предупреждението остана в града и преспа в хотела, защото съдът заседаваше, а на него му предстоеше дело. И двата пъти, събудеше ли се, веднага звънеше в чифлика, но оттам го уверяваха, че всичко е наред. Започна да му се струва, че ако ония наистина имаха намерение да изпълнят заканата си, вече трябваше да са го сторили. Осмата нощ прекара у Крисчънови и точно тогава домът му бе опожарен.

Настойчивият звън на телефона прогони леката му дрямка. Докато се опитваше да разбере чии позивни нарежда телефонният звън, Лусил Крисчън ненадейно отпусна глава на рамото му и прошепна:

— Два дълги и три къси, това е нашият сигнал.

После седна в леглото.

— Какво ли се е случило? — учуди се Мън.

— Тихо! — смъмри го тя. — Татко вече е станал.

Неподвижни, двамата се вслушаха в долитащите от съседната стая шумове — рязкото простъргване на стол по пода, сетне стъпки и изскърцването на врата.

Впила пръсти в рамото му така, че ноктите й се забиваха в плътта, Лусил прошепна:

— Ще опитам да се добера до стаята си.

— Изчакай поне докато слезе — възпря я той.

— Телефонът е долу, точно пред стълбите, и ако е застанал с лице насам, ще ме види.

Тя стана, нахлузи кимоното и бързо пристегна широкия пояс.

— Чувам го, говори — промълви тя и пристъпи към вратата.

Мън също стана.

В същия миг се разнесоха тежките стъпки на Крисчън, който бързаше нагоре по стълбите и подвикваше:

— Пърс, Пърс!

Лусил застина насред стаята, сетне кимна към вратата и изсъска:

— Спри го! Не мога да изляза!

И като се втурна към ъгъла между вратата и прозореца, се залепи до стената в най-тъмната сянка. Докато приближаваше вратата, Мън мерна лицето й — пребледняло като платно, но не успя да различи изражението му.

— Пърс! Пърс! — извика Крисчън и заблъска по вратата.

Мън отвори.

— На телефона! — избоботи оня. — Обади се, казват, че къщата ти…

Мън го хвана за ръката и го издърпа в коридора.

— Добре! — едва успя да каже той и се втурна към телефона.

Загледан подире му, Крисчън остана на площадката, а Мън, без да откъсва на свой ред очи от него, грабна слушалката и произнесе:

— Да?

Обаждаше се един от негрите. Говореше задъхано, като че ли беше тичал и едва намираше думи от вълнение, но все пак успя да каже, че му подпалили къщата и че била вече почти изгоряла. Самият той дотърчал презглава до дома на мистър Гудуд, за да му се обади. А къщата била, кажи-речи, отишла!

Мън буквално връхлетя в стаята, грабна дрехите и ботушите си и хукна, за да пресрещне Крисчън точно на вратата. С крайчеца на окото забеляза, че Лусил продължава да се притиска до стената. Облече се на прага, препречвайки по този начин пътя на Крисчън, който се видя принуден да го изчака в коридора.

— Къщата ми гори! — извика Мън.

— Кой беше? — попита Крисчън.

— Опитаха се да ме заставят да прогоня негрите, дето работят при мен — обясни той. — Аз обаче не ги послушах и ето че ми запалиха къщата.

— Да дойда ли с теб?

— Не — отвърна Мън. — Нито ти, нито аз можем да направим нещо! Но — и той за миг вдигна очи от връзките на обущата си — само да разбера кой го е направил и тогава… — Гласът му заглъхна. Най-сетне се справи с връзките на обущата си.

— То аз да разбера, че да видиш какво става!

Крисчън го съпроводи до средата на стълбището.

— Нали ще заключиш след мен? — попита високо Мън.

Това щеше да даде възможност на Лусил да се прибере в стаята си.

— Не — завъртя глава Крисчън, — няма нужда.

Докато препускаше, Мън се проклинаше, задето сглупи и не прие предложението на Крисчън да го придружи. Така и за Лусил щеше да е по-лесно. Но знае ли човек? Представи си, че баща й решеше да отиде в стаята й, за да я предупреди, че излиза! Тогава се сети, че би могъл да го помоли да му оседлае кобилата. Това би свършило работа! От друга страна обаче Крисчън сега сигурно щеше пак да си легне и всичко щеше да е наред.

Почти се бе развиделило, когато стигна дома си. Пламъците отдавна се бяха укротили, но камарата димящи греди тук-там все още припламваше. Най-близкият до къщата кедър също бе изгорял и от него беше останал само един овъглен дънер, от който право нагоре се точеше струйка дим. В единия край на моравата стърчаха група негри, които безпомощно съзерцаваха тлеещите главни. В срещуположния край двама души държаха юздите на няколко оседлани коня, а до самото пепелище се суетяха още неколцина. От кавалеристите бяха. Натовареният да се занимае със случая лейтенант му се представи. Прентис се казвал, поясни той, и просто искал да разбере дали мистър Мън случайно не подозира някого, отправяни ли са му досега заплахи или нещо от този род. Мън отвърна, че не е бил заплашван и че по всяка вероятност пожарът е избухнал случайно. Лейтенантът обаче заяви, че едва ли е така и че това навярно е дело на нощните ездачи, защото един от негрите мярнал трима-четирима конници да профучават през моравата.

— Нищо не мога да ви кажа — сви рамене Мън.

Един по един негрите започнаха да се разотиват.

След като премина първоначалната възбуда, на децата им се доспа и станаха кисели. Едно даже се разциври. Мън погледна жалкото имущество, което негрите бяха успели да спасят — малко мебели от долния етаж, канапето, един-два стола и една картина. Казаха, че когато първият от тях се събудил от лая на кучето, видял огънят вече да бълва от прозорците на горния етаж.

Значителна част от постройката все още се държеше. Стените, оформящи ъгъла, където по-рано се намираше спалнята, бяха почти непокътнати. Оглеждайки ги, Мън си спомни разсеяно как сам той, а и всички онези преди него толкова време бяха спали в тази стая, защитени от времето, от нощта, от всичко навън. До вчера стените й бяха заключвали цял един малък свят, но сега този свят вече го нямаше. Беше пуснат на воля, погълнат от околния въздух, разпилян сред пламъците и дима. Не изпита дори огорчение. След като това вече беше факт, след като всичко бе свършило, то му се стори като нещо случило се много отдавна, като нещо, с което отколе беше свикнал. Преди да види как изтлялата вече дървения се рони на сиви пепеляви люспи и последните, наподобяващи проскубани кичури пламъци подскачат нагоре, за да се кротнат отново, никога не се бе замислял доколко бяха изтънели нишките, свързващи го със собствения му живот и с този на другите, които бяха обитавали преди него същия дом.

Лейтенантчето приближи.

— Лоша работа, а? Да си загубите къщата… — подхвърли то и замислено се вторачи в руините. — Личи си, че е била хубава — помълча, после попита: — Тук ли сте роден?

— Да — кимна Мън.

— Ама че мръсници! Да запалят къщата на човека!

— Такива са.

— Съжалявам, че не дойдохме навреме, та да я спасим!

— Благодаря — поклати глава Мън.

— Е, време е да тръгваме — рече оня и му подаде ръка. — Довиждане.

Мън се сбогува с него и едва сега забеляза лицето му. Стори му се познато.

— Довиждане — отвърна той.

Войниците се метнаха на конете и препуснаха през моравата. Мън ги проследи с поглед. Не, лейтенантът греши, помисли си той. Не му беше мъчно. Не изпитваше никаква мъка, ала така и не намери дума, за да изрази онова, което чувстваше.

Запъти се към колибата на стария Мак и приседна на стъпалото отпред, докато жена му приготви нещо за закуска. След малко тя го повика и сложи пред него три яйца, запържени с малко рибица, парче царевичен кейк и чаша кафе. Мън яде с апетит. Докато дъвчеше, си спомни, че лейтенантчето му беше заприличало на някого. Май донякъде напомняше на Бентън Тод. Да, точно така!

След като засити глада си, потегли обратно към града. Нямаше какво да прави вече в чифлика, пък и му предстоеше дело. Когато влезе в кантората, секретарката му предаде веднага да се обади у Крисчънови, защото цяла заран звънели. Реши, че Бил иска да разбере нещо повече за пожара. Трудно хвана линия, а когато най-сетне се свърза, трябваше дълго да чака, докато готвачката извика някого на телефона. Обади се Лусил. Съобщи му, че баща й е получил удар и тя вече се опасява за най-лошото. Гласът, който долиташе от притиснатата до ухото му черна фуния, беше далечен и някак чужд.

Но Крисчън не умря, или поне не веднага. Неподвижен като пън, той лежеше подпрян на високата, украсена с дърворезба табла на леглото и не се чуваше никакъв друг звук освен сухото хриптене на мъчителното му пресекливо дишане. Покритото му с петна лице бе застинало в болезнено учудване, а очите му гледаха втренчено.

Мън не можа да влезе при него. След онази нощ, когато го бе оставил насред стълбището бос и с натъпкана в панталона нощница, той така и не го видя повече.

Когато на следващата заран отиде у тях, Лусил го посрещна в антрето. Лицето й бе тебеширенобяло, а сините и очи — потъмнели и хлътнали.

— Как е той? — попита Мън.

С разпиляна върху лицето коса, тя го гледаше, сякаш лишена от дар слово.

— Как е? — повтори той.

— Беше ужасно! — промълви тя със сподавен шепот, които му се стори също тъй бездушен, хладен и чужд като гласа по телефона.

— Може ли да го видя? — настоя Мън и без да откъсва очи от нея, направи крачка към стълбището.

Тя продължи да го гледа, а дясната й ръка като че ли от само себе си се стрелна към него. Пръстите и се впиха в ръкава му и го усукаха.

— Не! Недей! — възпря го Лусил и още по-яростно се вкопчи в ръкава му. — Беше ужасно!

В крайна сметка успя да му каже, че се били скарали. Баща й я заварил в стаята му. Влязъл там, докато тя продължавала да стои, без сама да знае защо, може би просто за да го види през прозореца как потегля, и той я заварил. Не можа да се сети какво точно й беше казал, защото всичко станало много бързо, ала помнеше изражението на лицето му. Когато го видяла, изпищяла, а на него очите му сякаш изхвръкнали. Зинал като човек, който иска да извика, но от устата му звук не излязъл. „Не, не съм ти собственост! — изкрещяла тя. — Не съм ничия собственост!“

Когато сега повтори тези думи, изплашените и, сухи само допреди миг очи се напълниха със сълзи. И докато пръстите й продължаваха да усукват ръкава на дрехата му, добави:

— Казах му го! Казах му го! Защото така го чувствам, Пърс! Мисля, че разбираш що за човек съм!

Мън се опита да я прегърне, но тя рязко се отдръпна.

Същата нощ, седнал в хотелската стая точно под самотно висящата електрическа крушка, равнодушно осветяваща вехтия килим под краката му, тоалетката с безучастно лъщящото огледало и леглото, Мън написа писмо на Мей, в което я уверяваше, че при така стеклите се обстоятелства най-добре, според него, би било да се разведат, като добави, че тя безспорно ще се съгласи с това.