Нощен ездач

Глава тринайсета

Мън се взираше в окъпаните от бледата слънчева светлина широки дъски на пода. Гласът на професор Бол отново отекна:

— … Да възпея Господа, защото се славно прослави, коня и ездача му хвърли в морето. Господ е моя сила и моя слава. Той ми стана спасение. Той е мой Бог и ще Го прославя; Бог на баща ми и ще Го превъзнеса. Господ е силен воин. Йехова му е името. Колесниците на фараона и войската му…10

Библията той държеше в лявата ръка, а с показалеца на дясната следеше редовете, като спираше в края на всеки стих, след което продължаваше нататък. Без да откъсва поглед от страницата, професорът от време на време примижаваше зад очилата, но пръстът му все така неотлъчно следваше редовете едновременно с произнасяните слова, докато гласът се извисяваше, все по-властен и по-възторжен:

— … Трепет обзе моавитските главатари, паднаха в униние всички ханаански жители. Нека нападне върху им страх и ужас; от силата на Твоята мишца да онемеят като камък, докле премине Твоят народ, Господи, докле премине тоя народ, който Ти си придобил…11

Петте му дъщери, които седяха пред него на високите столове от рендосано дърво, тапицирани с кожени облегалки, не сваляха очи от лицето му. И петте седяха по един и същи начин — изправени и спокойни, с изпъчени гърди и сплели пръсти в скута си. Четирите момчета, негови ученици, запънали пети в най-долните пръчки на столовете, вече бяха свели глави, сякаш се готвеха за молитвата. От време на време, докато професор Бол продължаваше да нарежда, те крадешком поглеждаха ту през прозореца към синьото небе, ту към отворената врата на трапезарията, където масата вече бе сложена. Зад тях до Мън седяха доктор Макдоналд и още някакъв. Докторът се бе изтегнал в стола с отпуснати върху коленете загорели ръце и безизразно спокойно лице. Премрежил леко очи, той не откъсваше поглед от своята съпруга. Поглъщайки с очи баща си, тя седеше полуобърната към него и така докторът виждаше извивката на бузата и леката ведра дъга на челото й. В кестенявата, гладко сресана и пристегната в кокче коса играеше тъничък слънчев лъч.

Професорът затвори несръчно книгата с бинтованите си ръце, намести още по-здраво очилата върху тънкия си нос, след което я остави на лавицата над камината зад себе си. Подир това мълчаливо се отпусна на колене, а дъските под него изскърцаха, сбра молитвено длани и затвори очи. Помитайки пода, полите на дългия черен сюртук се сдиплиха наоколо му.

Петте жени и останалите присъстващи на свой ред коленичиха и сведоха глави.

— Господи! — разнесе се отново гласът на Бол. — Ти, който стоиш над всичко, благодарим ти за цялата благодат, с която ни осеняваш, и за която вечно ще се молим, ний, грешните, макар и недостойни за нея. И в нищетата наша се обръщаме към теб. Ти показа своята мощ, хвърляйки ездача и коня му в морето. Не ни изоставяй. Минахме посред морето по сухо, ала не ни наказвай да бродим из пустошта на Сур и не ни заставяй, о, боже, повече да пием горчивата вода на Мера, която сега ни трови. И тъй, както изведе синовете Израилеви в Елим, изведи и нас до дванайсетте извора вода и седемдесетте финикови дървета. Води ни, господи, и срази всекиго, възправил ни се…

Гласът му затихна и известно време в стаята се разнасяше само тежкото му хрипливо дишане, след което професорът тихичко изрече:

— Благодарим ти, господи! Амин!

Той се изправи и като отпусна безжизнено ръце върху високото облегало на стола, извърна очи от присъстващите и се загледа през прозореца, където утринната светлина обливаше голите клони на дърветата.

Размърдаха се и останалите. С изключение на една от тях дъщерите му вкупом се отправиха към трапезарията.

Момчетата тутакси зашушукаха. Изостаналата от сестрите си Порция Бол рече:

— Закуската ще бъде готова след пет минути. Ще ви повикам.

Сетне последва другите в трапезарията и затвори вратата.

— Я да глътнем малко чист въздух преди закуска — предложи на Мън доктор Макдоналд.

Той кимна и двамата се отправиха по коридора към верандата. Докторът извади лулата си, натъпка я и запали. После застана в края на верандата и погледът му се плъзна по склона пред училището. Из единия от двата масивни комина на сградата вече се виеше дим от току-що запалените камини.

След малко извади лулата от уста и се подсмихна:

— Голям молебен пада в тоя дом!

Мън кимна.

— Така си е — продължи оня. — Струва ми се, че откакто съм се оженил за Корделия, комай вече съм изтъркал един хубав килим с коленете си. А не съм кой знае колко набожен, тъй да се каже. И ако си говорим честно — той дръпна от лулата и с наслаждение пусна струйка дим, — направо съм безбожник и чисто и просто обричам душата си на вечни мъки чрез присъщото ми своенравие. Може да се каже, че и аз като всички съм затънал до шия в насъщни тревоги. Не че се гордея с това, но знаеш как е. Понякога човек го занимават много други неща — и добри, и лоши, които са далеч по-важни от молитвите и Светото писание, и той избира. Пък и това, което съм видял, е твърде далеч от Божия промисъл.

— Стигне ли средата на жизнения си път, всеки е видял такива неща — отбеляза Мън.

— Тъй е, тъй е — потвърди Макдоналд и в гласа му се долови нетърпение. — Ала ти и представа си нямаш какво съм виждал. И то със собствените си очи, преди още да дойда тук. А си мисля, че и това тук ми стига. Според мен тези неща и молитвите принадлежат на два различни свята. Да вземем например стария професор. Цели две години вече ме заставя да коленича — подсмихна се и го погледна. — Не че се оплаквам, редно си беше и аз да понаваксам. Освен това той е истински мъж и аз много го уважавам.

— Това за него е утеха — отвърна Мън. — Последните събития сигурно му се отразяват доста зле — замълча и като погледна надолу по хълма, мрачно додаде: — А човек винаги има нужда от малко утеха.

— Да, но напоследък онази, дето старецът я иска от нашия бог, е доста специална. Повече по моя вкус, отколкото по неговия. По-рано и в сутрешната, и във вечерната молитва се занимавахме с главите, посветени на любовта и състраданието, но от известно време насам е взел да моли всевишния да се намеси направо и да посече амонитите12, и сега и сутрин, и вечер ни чете текстове, дето карат кръвта ти да кипне. Като този заранта например, за коня и за ездача.

Мън се изплю и се загледа надолу в сухия, потъмнял от храчката му дъбов лист.

— Аз лично нямам нищо против — рече той. — Напоследък в Бардсвил и Морганстаун се навъдиха прекалено много коне и ездачи. И на драго сърце бих изтъркал някой килим с коленете си, ако смятах, че това ще помогне.

— От известно време непрекъснато говори за последната разплата — продължи докторът. — В устата му е все първата книга на Светото писание.

Зад тях се отвори врата. Мън се обърна. Беше излязла Корделия Макдоналд.

— Ако все още не сте умрели от глад, след няколко минути закуската ще е готова — рече тя.

— Умрели? — повтори докторът и радостно се усмихна, докато я гледаше. — Точно това е думата — умрели сме!

Тя се приближи, застана до мъжа си и положи нежно ръка върху лакътя му.

Мън наблюдаваше лицето на Корделия, вперила поглед в своя съпруг, който я беше прегърнал през рамо и се усмихваше самоуверено и доволно. Изненада се: беше жена, която той познаваше твърде бегло и почти не забелязваше, жена, която винаги му се бе струвала доста простовата — а ето че сега този поглед го прободе като нож и го застави рязко да извърне очи.

Винаги, когато я срещнеше по бардсвилските улици, си мислеше, че е най-обикновена женица или поне, че не е нищо особено. Било сама или с някоя от сестрите си, Корделия не бе от хората, които човек забелязва. Тя и сестрите й — а в своите черни или сиви рокли, закопчани догоре с дълга строга върволица малки копчета, те до една си приличаха — се движеха тъй незабележимо по улицата, заболи очи в паважа или нейде пред себе си, че само от време на време някой се сещаше да подхвърли: „Ей ги щерките на Бол, на стария професор Бол.“ Или пък: „Сума книги е прочел тоя, ти мене слушай! Изял е от кора до кора и Светото писание, и древните езици, че и Шекспир, абе каквото ти наум дойде! А Шекспир наизуст го знае. И дъщерите си е кръстил с имена от пиесите му.“

— Да, така е — беше се обърнал професорът към Мън след закуска в оня ден, когато за първи път ги беше посетил, — кръстил съм ги с имена на героини от Шекспировите пиеси. И петте — Порция, Виола, Корделия, Пердита и Изабела. Все имена благородни, с които една жена може само да се гордее. Точно това и казах на съпругата си, когато ни се роди първата. За една жена няма по-благородно име от Порция! А тя искаше да я кръсти Мери Лий, на майка си. Аз обаче изтъкнах всички преимущества, които би имало едно момиче с име Порция. То е нещо, което поражда възвишени стремежи и донейде подпомага израстването на добрия християнин. Тя рече, че и майка й била християнка, но човек не може да очаква от една творяща в малка околия и при това несъвършена природа да се мери с безсмъртния бард. Съгласи се, че не била обмисляла въпроса откъм тази му страна и така кръстихме бебето Порция. И досега не сме съжалявали. А и на всички, които се появиха след нея, дадохме все такива благородни имена. Най-малката пък, Изабела, вече почти бяхме решили да я кръстим Дездемона, когато в последния момент се отказахме. Дездемона е безспорно чудесно име, а и мнозина са били кръщавани с какви ли не други, далеч по-неблагозвучни имена. Ние обаче се отказахме от него. Придума ме жена ми. Лежеше в леглото — тя всъщност тъй и не се възстанови след раждането на последната ни дъщеря и животът бавно гаснеше в нея, докато господ не реши най-сетне да си я прибере. Та лежеше си тя в леглото, а аз взех книгата и по-напред й прочетох написаното от Шекспир, та сетне заедно да решим. Тогава тя ми обърна внимание на нещо, което ме накара да се подчиня на нейната проницателност. А не пишело ли в книгата — тъй рече, че мъжът, с когото Дездемона забягнала, бил чернокож? Да, отвърнах, може и така да се каже, ала е бил джентълмен с чудесен характер, макар и склонен към прибързани действия, и при това е повече за окайване, отколкото за порицание. А тя ме попита смятам ли, че е редно да кръщаваме бебето с името на жена, която е била свързана с цветнокож, макар и не точно негър? И аз се съгласих с нея. Рекох, че несъмнено трябва да щадим и най-болезнената чувствителност. Тогава кръстихме новороденото Изабела.

Когато хората виждаха на улицата сестрите Бол, казваха, че можеш да ги различиш само ако ги погледнеш отблизо. Но те са различни, реши за себе си Мън, даже много различни, въпреки измамната прилика и еднаквата походка. Порция, най-възрастната, беше вече вдовица. Освен присъщите на сестрите пасивност и строгост, у нея прозираше и някаква тъга, но тъга, подчинена на волята, белязала я със строги бръчки около устата. А в моменти, когато мислеше, че никой не я гледа, към тъгата се прибавяше и едва забележимо, но лъчезарно-трепетно очакване. Тя бе най-обикновената от всички. Доктор Макдоналд довери на Мън, че от време на време твърдяла, щото в края на житейския й път всичко щяло да засияе в светлина. В същото време Порция въртеше къщата и наставляваше сестрите си. На кръста й висеше връзка тежки ключове за шкафовете, килерите с провизии и сушилните и от петте най-често оставаше задълго насаме с баща си. Виола, която беше бездетна, четеше изключително много и пишеше дълги-предълги писма. Мъжът й работеше на фермата, а самата тя преподаваше в най-долните класове на училището. Всяка от сестрите бе особена посвоему, но за Мън най-странна беше Корделия.

Понякога се питаше как човек като доктор Макдоналд се е решил да се ожени за такава жена. Двамата като че ли бяха изтъкани от противоположности. Човек би очаквал жената на доктора да е млада, хубава и духовита, с много тъмна или пък до бяло руса коса, но непременно красавица, надарена с тънко чувство за хумор. Жестът, с който Макдоналд захапваше пурата или пък тикваше лулата между зъбите си, начинът, по който яздеше, замахът и усмивката му, насладата, с която изживяваше всичко, навеждаше хората на мисълта, че жена му трябва да е нещо много по-различно от човек като Корделия. А и не беше много млада, някъде около трийсетте може би. Когато Макдоналд се оженил за нея, тя вече клоняла към старомоминството, изцяло погълната от домашните грижи, наблюдавайки отстрани как младите мъже се точат на сгледи при сестрите й Пердита и Изабела, като в църквата сядала винаги до баща си и Порция, а не при Виола и съпруга й или пък при Пердита и Изабела, които се кипрели до обожателите си. Била мълчалива и сериозна като сестрите си и на пръв поглед изглеждала най-обикновена в черните си, грижливо закопчани догоре с враждебни копченца рокли, с вечно наведени очи и скръстени в скута ръце. Но докторът, който неизменно я изпивал с поглед, колкото и далеч да седнела от него, все пак се оженил за нея и Мън най-сетне започна да проумява защо. Тя бе точно онова, което в онези му ранни тайнствени години в Мисисипи, Луизиана и Мексико, за които споменаваше единствено, когато разказваше някоя несвързана, смешна история, докторът не беше имал и с което сега неочаквано лесно и някак самонадеяно се беше сдобил. Достойнствата й, нейната сериозност, разсъдливост, сдържаност и скромно сведен поглед бяха онова, което най-много го предизвикваше, но в крайна сметка и задължаваше. Тя приличаше на някоя дребна, маносана и корава ябълка, която в разгара на сезона човек отминава едва ли не с пренебрежение, но късно зиме, когато нейните сладки и лъскави посестрими станат прекалено кашкави и блудкави, ненадейно събужда апетита, сякаш в мрака на килера е успяла да съхрани и дори насити още повече медената благост на последните слънчеви лъчи.

Доктор Макдоналд се беше оженил за нея и бракът им, който отначало изглеждаше на Мън някак нелеп, постепенно започна да му се струва съвсем естествен и разбираем. Когато докторът говореше, очите му диреха непрестанно или Корделия, или вратата, през която тя беше излязла. Понякога, макар и твърде рядко, както в онази сутрин на верандата преди закуска, необщителността и излъчващият се от нея хлад изведнъж се стопяваха за миг, равняващ се на мимолетен поглед и тя излагаше на показ таящата се в нея топлина, съвършенство и сила. Когато я видеше такава, Мън се чувстваше все едно зашлевен, както и онази заран на верандата, и извръщаше очи. Невероятното въздействие и силата, с която го пронизваше нейният поглед, се дължаха не на някакъв болезнен спомен за невъзвратима загуба, а на мъката по нещо, което никога не беше притежавал. Чувстваше се измамен, безсилен и изгаряше от завист към другия мъж, който очевидно бе получил всичко това толкова лесно.

Но въпреки че отначало избягваше този поглед, Мън бързо свикна сам да го търси и да дебне Корделия в очакване. Озаряваше очите й рядко, за мигновение само, но той знаеше, че рано или късно отново ще се появи. При всеки удобен случай навестяваше Болови. Нямаше почти никаква работа из фермата, а и след опожаряването на дома можеше да спи единствено в плевнята, където бе пренесъл една кушетка и стар умивалник. А и вече нямаше желание да се захваща с каквото и да било. Отблъскваха го не толкова ветровитата открита плевня, твърдата постеля или гледката на разрушените, почернели тухлени зидове. Самото поле, което сякаш се отдръпваше от него, провлачените гласове на негрите, уведомяващи го за разсадите, добитъка и оградата, и мълчанието им му действаха като укор. Когато беше там, изпитваше усещането, че животът му е безцелен, а всяко усилие — напразно. Все по-често започна да му минава през ум, че ако земята възвърне цената си, може и да продаде чифлика. Ще продаде всичко и ще се махне! Ала не и преди да види какъв ще бъде краят на цялата тази работа.

Сега ходеше у Болови така, както навремето у Крисчънови. Но разлика имаше. У Крисчънови като че ли се бе сраснал с тамошния живот, с едва доловимите нощни шумове, с глухия лай на кучетата, с проскърцването на гредите и смътно очертаващата се бяла врата, която се отваряше и в рамката й с пръст на устните заставаше шепнещата Лусил Крисчън. Това бе живот, независим от останалия свят, объркан, безумен, трескав и безпътен, но истински и само негов. У Болови обаче като че ли не живееше, а просто трезво и с разбиране наблюдаваше живота на околните.

Животът у Крисчънови си беше отишъл безвъзвратно. Знаеше го със сигурност. От момента, в който онази сутрин след пожара чу гласа на Лусил по телефона, много добре съзнаваше, че той е свършил, макар и да не искаше да го признае. Няколко дни след като Крисчън получи удар, отиде да я навести. Вечеряха мълчаливо в трапезарията, докато лампата на масата помежду им пръскаше оскъдна светлина, а големите им властни черни сенки пълзяха по стените. На няколко пъти, като че ли случайно, погледите им се срещнаха — мимолетни и празни. Останаха да седят на масата все така мълчаливо и след като готвачката изнесе чиниите и дрънченето в килера и кухнята затихна. Накрая, докато очите му шареха по покривката, а сетне и по изпъстрената със сенки стена зад нея, той я помоли да се омъжи за него. Когато пожелае.

— О, Пърс, Пърс! Защо трябва да говориш за това, след като вече няма никакво значение? — извика тя.

— Има! — настоя той, срещнал най-сетне погледа й.

— Не, няма!

— Човек трябва да живее заради нещо — продължи той, втренчил поглед през кръга светлина в това почти непознато лице, тъй както човек се взира в далечина. — Нещо, към което вечно да се стреми. Посока някаква…

— В момента още нищо не знаем — поклати глава тя. — Нищо не можем да сторим. Нищо!

В последвалата тишина, защото той не й отговори, при все че продължаваше да се взира в лицето отвъд локвата светлина, тя прошепна с тих и някак далечен глас:

— Нищо не чувствам. Нищичко!

Остана у тях и я чака да дойде при него. Взираше се във вратата, надявайки се мандалото тихо да се вдигне, но то не помръдна. Стоя дълго, опрял чело в гладката студена повърхност на боядисаните дъски, терзан от яростно и отчаяно желание. И точно тогава до ушите му долетя някакъв повтарящ се, едва доловим звук, нечий мъчителен и дрезгав хрип. Стори му се, че идва иззад стената вдясно. И изведнъж разбра: дишаше Крисчън!

В края на следващата седмица отново отиде у тях и през нощта Лусил дойде в стаята му. Застана на вратата както по-рано, затвори я и пак както по-рано сложи пръст на устните си. Този жест, който при сегашните обстоятелства беше напълно излишен и му се стори като подигравка, го убеди много по-красноречиво от думите й колко е празна тя и колко произволни, машинални и безсмислени са постъпките й. Въпреки откритието си почувства я такава, каквато беше и преди. Ала само за миг. Лежеше в обятията му и се преструваше, че трепери от студ. Сякаш предишното й закачливо зъзнене, когато с тракащи зъби мълвеше: „Стопли ми краката, че заради теб ще хвана пневмония!“, се бе оказало глупава и зловеща пародия на сегашното, вече неподправено.

Опита се да я успокои. Увери я, че я обича и винаги ще я обича. Накрая тя му се отдаде.

— Опитах, Пърс! Опитах, но няма смисъл! — промълви Лусил след това.

Той не отговори.

— Не можем да останем заедно. Поне не за дълго време, а може би и никога вече!

— Обичам те — прошепна той и си помисли: Любов ли? Думата изтропа в съзнанието му като грахово зърно в изсъхнала шушулка.

— Не ти, аз съм си виновна, че съм такава!

— Обичам те.

— Не можем да бъдем заедно. Ужасно е, сили нямам вече! — изохка тя.

— Тъй да бъде — отвърна Мън. И изведнъж се възненавидя заради безсмисленото театро: заради тази зловеща и срамна пантомима, която нямаше нищо общо нито с предишния, нито със сегашния му живот, откъсната от времето и лишена от какъвто и да било смисъл, та дори и от сляпото, лъжовно усещане за удоволствие. Или се беше заразил от празнотата й, или тя му беше разкрила празнота у самия него. Беше я вдигнала пред лицето му като огледало и в него той бе зърнал собственото си пустодушие. — Добре — повтори той. — Тъй да бъде.

На сутринта Лусил не се появи на закуска. Той хапна надве-натри, отиде в конюшнята, оседла кобилата и я пришпори.

След три дни получи отговор на писмото си до Меи. Ала отговорът не беше от нея, а от мис Бърнам, и гласеше следното:

Започваше да изпитва все по-голямо отвращение от хотелската стая. Лягаше, затваряше очи, но сънят не идваше. Сякаш стените, таванът и подът го смазваха вътре, в самия него, превръщайки собствената му същност в единствена истина, тъй както само мракът е реален, затвориш ли очи. Мисълта за съседните стаи и за хората в тях, били те заспали или будни, просто потвърждаваше собствената му самота и самотата на околните. Износеният от чужди нозе килим, мръсният леген, в който се бяха потапяли и други ръце, леглото, което бе скърцало и хлътвало под тежестта на други тела, всичко това, а и ред други неща, като студеното, неумолимо, мътно огледало например, го отделяха от останалите и го оставяха залостен в себе си. Понякога се надигаше от леглото и отиваше до прозореца, за да погледне към улицата, както бе сторил и онази нощ, след първото събрание, и проследяваше с поглед някой окъснял минувач, отдалечаващ се под бледите улични лампи. Веднъж или дваж му се прииска да се облече, да се втурне след този непознат и да закрачи редом с него в неговата посока. Защото оня несъмнено имаше някаква цел.

Макар стаята да му беше втръснала до погнуса, делата му често налагаха да преспива в града, а нямаше къде другаде да отседне. Свикна да си взема и бутилка уиски. Струваше му се, че му помага да заспи.

Но у Болови беше по-различно. Въпреки че му беше чужд, спокойният им живот внасяше някакво равновесие и у него. При все че издебнатият, дългоочакван и тъй рядък поглед на Корделия, с който тя даряваше мъжа си, му действаше като удар с нож в гърба и макар дълбокото удовлетворение, изписващо се винаги върху лицето на Порция след бащината й молитва, да го жегваше с неизвестната си нему тайна, всичко това, наред с професора, четящ „Господ е моя сила и моя слава“, а и самият доктор Макдоналд, го крепеше.

След пристигането си в Бардсвил войниците се разположиха на лагер в малкия парк срещу гарата и Мън ден след ден ги виждаше. Срещаше ги и вечер, когато обикаляха околните пътища, поклащайки се мълчаливо в седлата си. Пазеха града, а хората им бяха благодарни и се стичаха да ги гледат, било когато правеха обхода си, било докато се излежаваха на тревата в моменти на отдих. Войниците се навъртаха най-често край дрогериите, игралните салони и кръчмите и леко пийнали, се шегуваха помежду си. Някои от зяпачите се присламчваха към тях и също вземаха участие в шегите им. Малцина бяха онези, които ги наблюдаваха дръзко и мълчаливо. Привечер човек можеше да ги види и на разходка, повели със себе си някое момиче. Командирите им ходеха на вечеря в големите тухлени къщи, където живееха управителите на складовете и най-преуспелите посредници, сред които бяха собственикът на Търговската банка Гей, кметът Алтън и съдията Хауи. Градът прие войниците и те се приобщиха към неговия живот почти без да променят обичайния му ход. Пазеха града. Спасяваха го. Конните патрули обикаляха нагоре-надолу, или пък се спираха нейде край пътя. Денем работниците разчистваха пепелищата и копаеха основи. За новите складове.

В слънчевите следобеди хората се спираха на отсрещната страна на тротоара край пожарището, облягаха се на предпазния парапет и зяпаха облечените в работни комбинезони работници със сухи, керемидени, постали, загрубели лица и дълги мустаци. От време на време там се спираше и някой конник с ботуши и черен сюртук, погледът му се плъзваше по купищата тухли и смет, по суетящите се строители и войниците, сетне подръпваше юздите и бавно се отдалечаваше. Ала другите, било сами или на групички, продължаваха да стоят облегнати на парапета и да зяпат. Случваше се някой и да подвикне на часовия: „Ей, войниче, какво дириш тук?“. Или: „Войниче, я вземи и се върни при майка си, че може и да те загуби!“. „Я се пръждосвайте! Спирането тук е забранено!“ — крясваше оня, речеше ли някой от зяпачите да се промъкне под парапета.

И намусени, хората постепенно се разотиваха.

Мън виждаше войниците и в лагера им. Понякога, когато му се наложеше да отиде до гарата, поспираше и ги наблюдаваше как се суетят из малкия парк. Веднъж, докато ги гледаше, се сети как много отдавна, когато беше на десетина-дванайсет години, бивакуваше с момчетата. Едното от тях. Бил Крисчън — и той се сети за момиченцето, тогава още бебе, което отначало не бе успял да си спомни — Лусил Крисчън, същата Лусил Крисчън, която с пръст на устните му беше прошепвала в мрака: „Тихо! Тихо!“, и която сега беше там, в онази къща, където от другата стая се разнасяха хрипове, — та малкият Бил Крисчън имаше палатка и всички спяха в нея. Отсреща в парка войниците се смееха и бъбреха между своите палатки.

Случваше се да ги срещне и по улиците и тогава, опитвайки се сякаш да изтръгне някаква тайна, с любопитство се вглеждаше в лицата им така, както се бе вглеждал в лицата на онези, които идваха в кантората му с тревогите си, както се бе вглеждал и в лицето на жената на Бънк Тривелиън, когато за първи път дойде при него. Вглеждаше се, ала те нищо не му говореха. Един ден срещна на улицата лейтенантчето, което командваше конния патрул онази нощ, когато изгоря домът му. То също го позна и дружески му кимна. Веднъж му се случи да мине и по „Фрънт Стрийт“, където доскоро се издигаха складовете. Видя обгорените руини, работниците, часовите и хората, които висяха по парапетите. В нощта на нападението, когато екна първият взрив и изпълненият, натежал от грохота въздух се люшна във вихър, той бе изпитал облекчение и сигурност. Но само тогава… Сега, на светлината на ясния подиробед, наблюдаваше размахващите кирки работници и равнодушната охрана.

— Складовете още нищо не означават! — изсмя се доктор Макдоналд. — Да не би случайно ние да нямаме нужда от тях!? Нима не искаме тютюнът ни да се купува. Важно е какво има вътре! — Тук той направи кратка пауза и добави: — И колко плащат за него! Не разбирам защо толкова сте се разтревожили за тия складове. Всъщност разбирам — защото сте слепи като прилепи!

— Не аз, другите се тревожат! — възрази Мън. — И то е повече от очевидно.

— Сега най-важното е да не напуснат не само едното, но и другото сдружение! Организирайте срещи, събирайте ги, ангажирайте ги с нещо, накарайте ги да мислят за него, помогнете им! Да, сега по-важно от това няма. Постарайте се…

— Вече не разполагаме с никакви средства, за да им отпуснем заем — прекъсна го Мън мрачно. — Все още нямаме цени, покрай войската компаниите са се надули, а на хората пари им трябват!

— Пари! — повтори докторът. — Разбира се! Но само толкова, колкото да не умрат от глад! Не повече! В момента сме затруднени, а колкото и невероятно да ти се струва, когато човек е затруднен, се задоволява и с малко. Веднъж изкарах цели шест седмици с шепа пърлено жито на ден, като от време на време се облажавах с някой див заек или кокошка, стига да можех да ги уловя, разбира се като имаш предвид, че не се задържах на едно място. Бързах! — добави той сякаш между другото и поверително му се усмихна. — В Мексико беше!

— Този път няма да издеяним само на пърлено жито.

Хората са затънали в дългове до шия — заяви Мън.

— Знам, но рече ли някой да им посегне на ипотеките или пък да ги изгони от къщите им, тогава да видиш какво става! Напоследък единственото, за което се моля, когато професорът ме свали на колене, е тези мръсници да им отнемат ипотеките! — Той присви очи и разсече въздуха с незапалената си лула. — О, боже, достатъчно е да посегнат и на нас, само това ни трябва! Да видиш тогава какво се казва озверял народ!

— Вече посегнаха на сенатора Толивър — уведоми го Мън. — Живеел в кабинета си в имението и те го изхвърлили. А той все още има влияние и след като него са изхвърлили, какво остава за другите!

— Използваха го колкото можаха и вече не им трябва. Бита карта е той, слушай какво ти казвам! Затова никой не го е еня. Да не би случайно теб да те е грижа.

— Да ме е грижа ли? — повтори Мън. Не, ни най-малко!

— Бяхте много близки, а сега, след като и ти не даваш пет пари за него, да не говорим за другите!

— Изобщо не ме интересува! — отсече Мън и си спомни стърчащия на товарната площадка на гарата сенатор, който, изпълнен с подозрение и отчаян, се тресеше от раболепен страх пред тълпата, както и бледото му, спаружено лице на фона на ярката дневна светлина. — А мисля, че и никой друг не го интересува.

— Е, бог ми е свидетел, че поне с мен е така! А явно и с другите и точно заради това му видяха сметката. Но я да посегнат на някой нещастник с парче земица, дето за нищо не я бива, тогава да видиш дали няма да ни интересува! Те само да започнат, пук ти стой, та гледай!

— Така е — процеди през зъби Мън.

— Ала те са хитри — продължи докторът. — И точно затова няма да го направят. Не дай боже да се разпадне сдружението, защото тогава до един ще се превърнем в слуги на Търговската банка и „Алта“! Ето затова трябва да го опазим! Компаниите няма да изкарат дълго без тютюн. Пък и не могат да държат войската до безкрай. Щом строят складове, трябва нещо да складират в тях.

— Та ние не държим и половината от реколтата! — възрази Мън.

— Да, но тютюнът расте в разсадници, нали? — отвърна оня.

Мън го погледна и рече:

— Правили сме го вече, колко му е пак да го направим — усмихна се докторът и конските му зъби лъснаха.

Такъв си беше той. Подсмихваше се с непринудената блага усмивка на човек, който възприема нещата от позицията на сигурността в собствения си потаен свят. И понеже беше сигурен в него, сигурен беше и във всичко, което вършеше в света на останалите. Вдигне бавно, едва ли не мързеливо ръка, за да изтръска лулата или да прегърне жена си през рамо, а от възкъсия ръкав на палтото виждаш, как под загорялата кожа на китките сухожилията се плъзват мощно, но плавно като бутала в смазка и разбираш, че тази тромавост е привидна. Друг път се метне небрежно на седлото и обръщайки се, придърпа сякаш случайно юздите, а неспокойното животно застине като вкопано. Шепа пърлено жито, беше казал той. С това се прехранвал в Мексико, а и не се задържал на едно място. Но Пърси Мън съзнаваше, че не житото го е крепяло, а нещо друго — вътрешната му сила.

Мън разбираше, че доктор Макдоналд е прав. С малко късмет и повече хора като него щяха да успеят! Запита се доколко самият той прилича на доктора. Сигурен беше, че може да издържи на много неща. Вече бе преживял достатъчно. Остана му единствено сдружението. Не мислеше за друго, освен за това дали ще успеят, или ще загубят, и рядко си задаваше въпроса какво го очаква после. Сега, ако изобщо съм нещо, то аз съм сдружението, мислеше си той. Ако то, разбира се, представлява нещо! А дори и сдружението да отидеше по дяволите, дори всичко да отидеше по дяволите, доктор Макдоналд без съмнение щеше да си остане същият.

И вярно, докторът не се промени. На съвещанията на десетниците и командирите или на събранията на дружините в някой празен хамбар или изоставена къща, когато прозорците се затваряха, а фитилът на единствената лампа се скъсяваше и мъжете се ослушваха да доловят предупредителния сигнал от постовете на пътя или в гората, той пак се навеждаше непринудено към тях и им говореше спокойно и поверително. Така, както би говорил на жена, чийто съпруг или дете са болни, помисли си веднъж Мън. Хората постепенно се отпускаха и се заслушваха в него; когато пък те заговореха, гласовете им някак се успокояваха и напрежението, сковаващо телата им, изчезваше. Не се промени дори и след нощта, когато войската се опита да прекъсне едно събрание и щеше да успее, ако не бяха постовете. Неколцина като Силс и Бърдън го увещаваха да не се събират повече, докато положението не се успокои. „Не, сега му е времето!“, отвърна той, сякаш съобщаваше, че е време за вечеря или пък да се заключи вратата. На следващото събрание изтръска лулата си и отбеляза: „Е, господа, почти ни разпердушиниха, а струва ми се, всички знаем защо.“ И, кажи-речи развеселен, огледа едно по едно лицата около себе си. След малко, като че ли току-що се бе сетил, добави: „Защото някой се е изтървал. Просто се е изтървал, а сега… — той се поколеба, а мъжете крадешком се спогледаха — трябва да го открием кои е, иначе той може пак да се изтърве“. И като се усмихна, мушна ръце в джобовете си.

Един-единствен път Мън забеляза известна промяна у него. Беше ветровито неделно утро. Някакъв човек живеещ малко по-надолу от Болови, приближи портата, слезе от коня и тръгна към къщата. Докато го наблюдаваше да се тътри нагоре по хълма, докторът отбеляза разсеяно:

— Ей го Парсънс. За какво ли се е домъкнал?

Парсънс дойде, за да му предаде, че Силс се мъчел да се свърже с тях по телефона, но линията била прекъсната. Докато идвал насам, забелязал, че едно каучуково дърво е паднало на пътя, като е скъсало жиците. Достатъчно било да го погледне човек, за да разбере, че такова нещо отдавна можело да се случи, защото било прогнило. Ала според Силс доктор Маклоналд трябвало да знае, че предната нощ някаква банда отвлякла Елкинс от Бардсвил и го пребила с камшик. Същите тия блъскали по вратата и го предупреждавали да излезе, защото иначе щели да взривят къщата, и той от страх за жена си и децата взел, че излязъл. Те обаче го пребили, сетне извели семейството му и вдигнали къщата във въздуха. Тъй или иначе засегнато било само едното крило обясни Парсънс. Никой не можел да каже защо са го сторили.

— Не е важно защо! — прекъсна го доктор Макдоналд, след което стана от стола и се приближи до огнището.

— Някой подметна, че, било задето Елкинс не отпратил негрите си — продължи оня. — Други пък разправят, че му взели здравето, защото не станал член на сдружението. Били много пияни и плещели каквото им дойде на устата.

— Не е важно защо! — повтори докторът, а продълговатото му лице побеля от напиращия у него гняв. — А кой! Бога ми, само да го разбера!

— Елкинс и без туй беше против сдружението — отбеляза Парсънс, сякаш за да го омилостиви.

Макдоналд рязко се обърна към него.

— Не ме интересува, ако ще да е бил президент на компанията „Алта“! Нито пък дали е с нас или против нас! Ако злосторниците са хора от сдружението то те са го направили без някой да ги е упълномощил! А ако не са… — той се поколеба, а пръстите му започнаха да се свиват и разпускат около лулата.

— Не са от нашите — намеси се професор Бол.

Лулата в ръцете на доктора изпука. Той я запрати в огъня, обърна се и без дума да каже, излезе от стаята. Нашите, помисли си Мън. И попита.

— А кои са нашите?

— Спаси ме само обаждането на този Лу Смълин обясни докторът. На косъм бях да ме спипат и нямах минута за губене. Зазоряваше се, но пак беше тъмно, а и предишния ден преваля, та все още беше облачно и като че ли отново на дъжд го караше. Това беше също добре дошло. Тъкмо се бях прибрал от обиколката си и се сушах на огъня, когато телефонът иззвъня. Виола го вдигна и каза, че мен търсели. Обади се същият този Смълин и почти шепнешком рече: „Аз съм, Смълин, Смълин от съда. Има заповед за арестуването ви и войниците тръгнаха към вас. Доста време мина, откакто излязоха.“ Затвори преди още да проумея за какво става дума. Порция и жена ми вече бяха станали. Казах им да не се тревожат и им обясних, че войниците са тръгнали насам, за да ме арестуват, та затова трябва да взема коня и да изчезна през задната порта към стария път, по който свличат дървени трупи. Благодарен съм и на тях двете, че не се сащисаха. Зъб не обелиха! Корделия само пребледня, вкопчи се с една ръка в облегалката на стола и промълви: „Добре, ще дойда с теб в конюшнята, докато оседлаеш.“ Порция обаче се възпротиви. Нямало да стане така, рече, защото ако ония имали малко мозък в главата щели да завардят точно отзад. „Но и отпред — уверих я аз, — тъй че ще рискувам!“ Не ми отговори, а просто погледна през прозореца. Сетне се обърна към Виола и все едно че й нареждаше да свърши някоя домакинска работа, защото в тази къща тя командва, каза: „Донеси ми аптечката с бинтовете!“ Онази зяпна от почуда, а като си помисля сега, и моето чене трябва да е виснало. Порция обаче не спря дотук. „Няма време за губене!“ — рече тя и Виола хукна. После продължи: „Корделия, тичай в конюшнята и оседлай коня на татко!“ Предложих аз да го оседлая и не коня на професора, а моя, защото онази стара сива кранта така е нашишкавяла, че едва пъпли.

Но тя ме хвана за ръката и повторно се обърна към Корделия: „Прави каквото ти казвам!“, а на мен нареди: „Сваляй бързо палтото!“ Слушай, рекох, кого ще арестуват, теб или мен? Отивам да оседлая коня, но тя настоя: „Събличай палтото, Хю, защото сега ще ти превържем ръцете.“ Мен обаче като ме напуши един смях! Честна дума! А те ме бинтоваха досущ като професора облякоха ми един от старите му сюртуци — добре че и двамата сме малко върлинести и мършави, — а на главата ми нахлупиха някаква негова шапка с наушници. После отидохме в конюшнята, където Корделия вече беше оседлала коня. Метнах се аз на седлото, а Порция ме наставлява: „Вдигни яката и дръж ръцете си като татко, когато язди и си мисли за нещо! Така няма да забележат, че си без брада.“ Срещнах ги малко по-надолу по пътя, че не бяха и много далеч — пет-шестима войници и двама-трима помощник-шерифи, струва ми се. Вдигнах ръка, както прави професорът, когато срещне някого и се замолих богу да накара тези мръсници да видят бинтовете. И те наистина ги видяха. Един от помощник-шерифите поздрави: „Добър вечер, професор Бол“, а аз ги подминах така забол брадичка в гърдите си, та чак ченето ме заболя — същински професор, потънал в размисъл!

— Отидох у Камбълови и там преспах. Щяха да умрат от смях, когато разбраха, че съм аз. Ала добре, че Порция се сети, защото нямаше да се измъкна по задния път и той беше заварден. Ония, дето ги срещнах, ще да са били по-малко и от половината, защото забелязах, че другите се бяха отклонили и пръснали наоколо. Сигурен съм, че щяха да ме спипат! На Порция трябва да се благодарим. Голяма хитруша е!

— Да, хитруша е — съгласи се Мън.

— Все пак мисля, че за известно време не трябва да им се мяркам пред очите — продължи докторът, — както и правя повече от десет дни. Отсядам при различни хора — най-вече у Камбълови, Доналдсънови и Нелсънови, но никога не се задържам на едно място две поредни нощи. Нощи ли. Какви ти нощи, та аз спя най-вече денем, защото вечер до никое време се грижа за пациентите си. Ще речеш, достатъчно е да превали, колкото да разкаля пътищата или човек да се насади като мен, и всички в тази проклета околия се разболяват и надават вой да ги лекувам! Корделия и сестрите й записват повикванията и после ми ги предават…

— Ако не внимаваш, ще те хванат — рече Мън примирено. — Ще вземат да те примамят с някое лъжливо повикване.

— Я да се престори някой на болен, за да ме спипат, та да видиш тогава как другиму ще прилошее! — озъби се докторът. — Тъй ще го накълцам, че и господ няма да може да му помогне, освен ако не е измислил нов метод за слепване на човешки карантии. Ще го разглобя на чаркове като часовник! — изглеждаше доволен от себе си и се усмихваше. След малко, вече сериозен, добави: — Не мога обаче да си обясня как така изведнъж им хрумна точно мен да погнат. Сума ти време се мотаят и изведнъж — хоп, решават да ме задържат!

— Ще ти кажа — отвърна Мън. — Смятат, че имат доказателство, на което съдът ще хване вяра. Не знам какво е то, но според мен е така. Надяват се, че уликите им са неоспорими.

— Някой може да им е подшушнал нещо.

— Сигурно.

— Иначе как щяха да се сетят да причакат нашите край Фултъновия разсадник и да заловят Търпин и Мосли ако не са били осведомени? — той сви рамене. Все пак се радвам, че в дранголника лежат ония двамата, а не аз!

— Отказват да ги пуснат под гаранция — отбеляза Мън.

— Тогава бъди сигурен, че пипнат ли ме, няма да се отърва леко! Да, но няма да ме пипнат! Лошото е, че не обичам да стоя затворен. Два дни ми се наложи да остана у дома и вече имам нужда от очистително. Ще гледам обаче да не им се мяркам пред очите, докато не им писне да ме търсят и не се откажат.

— Ако наистина разполагат с улики, скоро няма да им писне.

— На мен също — прекъсна го докторът развеселен. — Поне докато не втръсна на хората с тези мои гостувания!

— Не, няма да им писне — повтори бавно Мън. — Освен ако…

— Ако, какво?

— Освен ако сдружението не се спазари с тях — довърши Мън.

— А то няма да го направи — прекъсна го докторът.

— Или пък не те хванат — доуточни Мън тихо. — Тогава ще ги принудят да сключат сделка, като притиснат теб или някой друг, когото докопат. Мен например.

— Няма да ме хванат просто защото няма да им се дам! — заяви доктор Макдоналд, като се отпусна спокойно на леглото, подпирайки се на лакът, а димът се заизвива от лулата му. Покритите му със засъхнала кал мокри ботуши стояха на пода. Той размърда пръстите на обутите си в дебели вълнени чорапи крака и самодоволно се загледа в тях. — А другото, което недоумявам, е защо Смълин ми се обади и ме предупреди за съдебното нареждане. Та аз да съм го мяркал един-два пъти през живота си! Никога не е чул от мене нещо повече от „добър ден“.

— Да не мислиш, че като съм в съда и съм го виждал, та го познавам? — прекъсна го Мън. — А и едва ли някой може да се похвали с това, защото той изобщо не говори. Присламчи се към някого и само слуша. Нали знаеш, има ги такива — лепнат се за тебе и зъб не обелват.

— Нещастник!

— Такъв е, вярно — съгласи се Мън.

— Да, но не мога да разбера защо ми се обади. Виждам го по-скоро да се умилква около писарушките в съдилището, а на тях им дай само да топлят столовете с дебелите си задници!

— Кой знае, може би просто не е искал да те хванат…

— Господи, да не би да е фермер, та да го интересува!?

— Може пък от глупост да го е сторил — отбеляза Мън.

— Като нищо! — изсмя се докторът и срита юргана, за да изпружи дългите си нозе. — А с това обаждане е рискувал да си загуби службицата!

— Така е — кимна Мън и си помисли: Да, така е, и то след като толкова години е влачил сакатия си крак из града и се е мъчил да пробута на този или онзи я някоя застраховка за живот, я друга — срещу градушка или пожар. Увърташе се около хората в пощата, на гарата или по ъглите, докато набере смелост, за да изхленчи: „Дали не би ви заинтересувала някоя застраховка…“, изчаквайки оня да го среже с едно „Не!“, а вечер се прибираше в къщурката си накрай града. Разправяха, че откакто умряла старата му майка, друг освен него там не бил стъпвал. Прибираше се, запалваше лампата, спускаше всички щори и сядаше на кухненската маса, за да похапне нещо, купено и донесено в книжна кесия. Точно така беше преди да постъпи бог знае как на тази работа в съда. И ето че сега седеше там до късна вечер и слушаше какво си говорят хората. Вече не му се налагаше да събира смелост, за да каже: „Дали не би ви заинтересувала…“. Можеше просто да се мотае насам-натам, да слухти и да не се тревожи за нищо. А излезе такъв глупак, че взе и се обади по телефона!

— При това доста беше изчакал. Още пет минути и щяха да ме спипат! — обясняваше в туй време Макдоналд.

— Да — кимна Мън.

— Че сбърка, сбърка… — продължи докторът.

— Дано само не си загуби службицата! И всичко това заради едното нищо, да му се не види и кретенът макар!

— Кретени колкото щеш — прекъсна го Мън. Да вземем теб например. Ти да ни би да не си кретен? Какво очакваш да спечелиш? Да се криеш, за да откачиш затвора, това ли?

— Или въжето, ако остане на ония мръсници! — врътна глава докторът.

— Всички, или поне повечето от нас, са глупаци — промърмори Мън.

— И глупаци да са, хората пак се различават, защото са замесени от различно тесто! — възрази Макдоналд.

— Ти не можеш да разбереш Смълин, аз пък не мога да разбера теб!

— Я се успокой, то аз, дето се опитвам от години, не съм успял, че ти ли? — отвърна добродушно докторът и се изтегна удобно назад, като прибута възглавницата под гърба си.

— Понякога и аз не мога да разбера себе си — въздъхна Мън.

Доктор Макдоналд изпусна лека струйка дим през ноздрите си. Вдигна очи към схлупения таван, после, сякаш се бе сетил за нещо, погледът му обходи стаята, задържа се върху яркия пламък на лампата, плъзна се по тоалетката, а за миг и по лицето на Мън.

— Човек не може да избяга от себе си — заключи той и се прозина.

Известно време мълчаха. След малко докторът свали нозе от леглото и се надигна. Каза, че трябвало да навести един от пациентите си и щял да се върне призори. Както седеше, нахлузи ботушите, после стана, отиде до тоалетката и се погледна в огледалото. Прекара гребен през гъстата си черна коса, прозя се, протегна ръце тъй, че почти опряха ниския таван, докато сам той като че ли изведнъж изпълни стаята, а сянката му на стената заприлича на огромна тромава птица. Сетне се сбогува и излезе.

Мън остана у Камбълови. Изобщо не усети кога се върна докторът, а на заранта се облече колкото се може по-безшумно, за да не го събуди. Легнал на една страна, оня лекичко похъркваше, заровил продълговатата си ръбеста глава във възглавницата и стиснал с огромното си ръчище крака на леглото, сякаш в своята скрита същина, когато случайното размекване и спокойствие изчезнеха, сънят означаваше не покой, а проява на воля и характер.

Мън успя да се измъкне, без да го събуди. Не го видя до нощта, когато войниците отново го потърсиха у Болови.

Спешените кавалеристи се опитаха да обградят къщата и безшумно да стегнат обръча, но кучетата ги надушиха. Залаяха бясно, втурнаха се и гората забуча от далечния им глух вой, който отекваше като ехо в пещера. — Не ще да е на добро — отбеляза Макдоналд и спокойно, ала готов всеки миг да скочи, се приведе напред на стола и събра нозе.

Мън премълча. Ослушваше се. Едно от кучетата се въртеше в кръг, като рязко се стрелваше ту напред ту назад.

— По дяволите! — изруга доктор Макдоналд. — Не оставят човека на мира и туйто! Та от три седмици едва за втори път съм си у дома!

Вратата на другата стая безшумно се отвори и на прага се появи Корделия. Стоеше неподвижно, с ръка все още на дръжката и мълчеше. Насядали около лампата, зад нея се виждаха и останалите, които напрягаха слух за да доловят нещо.

— Може и да не са те — промърмори Мън, но лаят приближаваше, долитайки вече от всички страни.

— Дявол го взел! — процеди докторът и рязко се изправи.

Сега кучетата се връщаха към къщата и се деряха като обезумели.

На вратата зад Корделия се появи и професорът.

— Ела — повика докторът жена си, а тя се приближи и сложи ръка в неговата.

— Спокойно! — прошепна й той.

Кучетата лаеха още по-близо.

— Ако е за мен, вече не мога да се измъкна забеляза Макдоналд. — Къщата е обкръжена.

С изключение на Корделия, която не откъсваше очи от лицето му, останалите мълком се спогледаха.

— Ще опитам да се скрия на тавана — рече той.

Професорът и Порция тръгнаха към вратата.

— Не, седнете си отново на местата! — заповяда докторът, но те продължаваха да стоят, вперили очи в него. — Седнете, както си бяхте! Говорете, правете нещо, а аз ще се кача на тавана и ще издърпам стълбата след себе си — и като отстрани спокойно ръката на Корделия, обърна се и с три скока се озова до вратата.

— А къде е Изабела? — възкликна внезапно Порция.

Останалите мълчаливо се спогледаха.

— Ще отида да я извикам — каза тя и се отправи към вратата.

— Седни си на мястото! — проехтя гласът на професора. — Вече няма време. Прави каквото той ти каза! — Сложи ръка на рамото на Корделия, но почти веднага я дръпна. — Хайде, седни ей там! — повтори той и малко непохватно, поради бинтовете, взе да подръпва брадата си.

Едно от кучетата се дереше вече на самата веранда. По вратата се посипаха удари.

Жените бяха влезли в другата стая.

— Ти седи! — заповяда професорът на Мън и бавно се отправи към коридора.

Мън предпазливо се отпусна назад в стола си.

В антрето някой говореше. Разпозна гласа на професора.

— Добър вечер. С какво мога да ви бъда полезен?

— Дошли сме за доктор Макдоналд — отвърна някои. — Къде е той?

— Заповядайте, господа — разнесе се отново гласът на Бол, — но се опасявам, че не мога да ви помогна. Няма го.

— Безсмислено е да отричате! — сряза го гласът. — Предупредиха ни, че е тук!

С неимоверно усилие на волята Мън едва успя да потисне желанието си да скочи от стола.

— Няма откъде да се измъкне! — продължи гласът. — Навсякъде е завардено.

Вратата откъм коридора широко се отвори и в рамката й застана някакъв униформен. Зад него надничаха и други.

Мън ги погледна и си помисли: Сега мога да се намеся. Какво по-нормално от това? Изправи се и се взря в униформения.

— Добре — подхвърли през рамо оня към професора. — Ще претърсим къщата. Щом така искате! — и влезе в стаята. — Вие пък кой сте?

— Казвам се Мън — отвърна той и гласът му прозвуча учудващо естествено и спокойно.

— Какво правите тук?

— Имате ли нареждане за мен?

— Не — отвърна оня.

— Много добре тогава, значи това не ви засяга!

— Скоро ще ни засегне — някакъв набит мъжага със сипаничаво лице се приближи до офицера и кимна към Мън. — Вие сте Пърси Мън, знам ви. И вие сте от тях. За вас също ще дойде нареждане.

— Предполагам, че сте помощник-шериф? — попита Мън и го изгледа.

— Да — потвърди оня.

— В такъв случай се радвам, че помощник-шерифите в Хънтърска околия са същите нехранимайковци като нашите в Бардствил — заяви равнодушно Пърси Мън.

— Ще ви… — и здравенякът вдигна пестник и пристъпи към него.

— По-добре се опитайте да заловите оногова, за когото сте дошли — сряза го лейтенантът.

— Какво има тук? — попита помощник-шерифът като отпусна ръка и кимна към затворената врата отсреща.

Мън не отговори.

— Там са дъщерите ми — отговори застаналият на прага професор.

— Надявам се, че още не са си легнали — рече помощник-шерифът и отвори вратата.

Седнали край лампата с разстлано върху коленете ръкоделие, двете жени удивено го погледнаха.

— Предполагам, че доста пари е трябвало да ти платят, за да те накарат да тръгнеш с този… — кимна Мън към набития и продължи: — А кой знае, може работата да ти харесва…

Офицерът зина, сякаш имаше намерение да каже нещо, но мина доста време, докато попита:

— А нататък какво има? — и посочи към дъното на стаята, в която с все тъй въпросително вдигнати лица седяха жените.

— Спални — отвърна професорът, — там спят няколко момчета, мои ученици.

Здравенякът го изгледа.

— Да, да, нали е даскал — рече той едва ли не с подигравка.

— Защо не започнете оттам? — попита лейтенантът и се обърна към войниците в коридора: — Алън, Форбс, придружете го!

Две от войничетата влязоха в стаята, пристъпвайки предпазливо, сякаш вървяха по напукан лед или се опасяваха да не изцапат пода с полепналата по подметките им червеникава кал. Минавайки покрай Мън, едното го погледна извинително.

Лейтенантът стоеше насред стаята и чакаше. Никой не продумваше. Кучетата на верандата се бяха укротили и само от време на време пролайваха.

Помощник-шерифът и войничетата се върнаха. След това претърсиха задната част на къщата и стаите от другата страна на коридора. Без дума да каже, лейтенантът през цялото време не мръдна на крачка от професора и Мън.

Най-сетне помощник-шерифът отново се появи.

— Е, да погледнем сега и горе — рече лейтенантът и се отправи към коридора, като мимоходом подхвърли на професора: — Не е зле да дойдете и вие — кривна палец към Мън и нареди на едно от войничетата: — Дръж го под око!

Жените бяха излезли от стаята си и стояха притиснати една до друга, като наблюдаваха мъжете сякаш от нейде безкрайно далеч.

— Един момент! — повиши изведнъж глас Мън.

Може би, помисли си той, може би! Усещаше погледа на жените. Не ги виждаше, но знаеше, че се привеждат напред и го пронизват с очи. Ако направя скандал, може би няма да отидат горе. Ще ме подберат и ще си отидат, а после не могат нищо да ми сторят, защото нямат доказателства срещу мен.

— Какво има? — попита нетърпеливо лейтенантът.

Мън като че ли едва сега забеляза стоящия пред него военен, сякаш сам той се беше изгубил в някакво отдавна отминало време и изведнъж се бе върнал в настоящето като гмуркач, излязъл на повърхността.

— Нищо.

Оня излезе и стъпките му закънтяха по стълбите.

Не, помисли Мън, няма да стане, безсмислено е. Не погледна жените. Над главата му се разнасяше тропотът на ботуши по голия дъсчен под. Дали пък не реши да не се заяжда с лейтенанта само защото го достраша? Само защото беше страхливец? Не, не заради това, а просто защото нямаше смисъл.

Гласовете горе изведнъж се извисиха — остри и властни. Разнесоха се удари и заповедта на лейтенанта:

— Отворете вратата!

Мън понечи да излезе в коридора, но войничето му препречи пътя.

— Това е Изабела, а тя няма да ги пусне! — прошепна Порция.

— Дръпни се! — изръмжа Мън на войника, който беше вдигнал карабината си напреко на вратата и сложи ръка върху нея.

Забеляза лицето му — кръгло и неоформено, сякаш на дете.

— Слушай, момче — изрече той бързо, — посегнеш ли ми, лошо ти се пише! Нямате заповед за моето арестуване и ще загазиш! Аз съм адвокат!

Мън не сваляше ръка от карабината. Войничето леко отстъпи.

— Дръпни се! — изкрещя Мън. — Заповядано ти беше само да не ме изпускаш от очи! Дръпни се!

Блъсна го и се втурна нагоре по стълбите, а то хукна подире му.

Лейтенантът стоеше пред заключената спалня на горния етаж заедно с помощник-шерифа и двама войници. Единият държеше лампа с шише, опушено от непрестанно трепкащия при движението им пламък, през което се процеждаше бледа мъждива светлина. Зад тях се бе изправил професорът.

Мън застана до войника с лампата.

— Отваряй! — заповяда лейтенантът. Мън забеляза, че му идеше да се пръсне от яд, а докато говореше, стръвно бе издал глава напред.

— Няма! — чу се тих глас отвътре. — Няма да позволя да влезете в стаята ми! Нямате право!

Помощник-шерифът се ухили и накланяйки се поверително към войничето, което се беше качило с Мън, подхвърли:

— Казва, че мъж нямал право да й влиза в стаята.

Май за вас се отнася, лейтенанте!

Оня с лампата също се подсмихна.

— Дама била! — добави превзето помощник-шерифът.

— Я млъквай! — кресна лейтенантът и като се обърна към вратата, рече: — Трябва да ни пуснете, мис. Ние сме представители на закона. Не се бойте, нищо лошо няма да ви сторим! — Сега гласът му звучеше угоднически и някак мазно. — Рано или късно ще го хванем. Ако наистина се крие тук, няма да му помогнете с упорството си.

Мън крадешком погледна към коридора. Там беше сумрачно, почти тъмно. Но високата стълба я нямаше. Доктор Макдоналд очевидно беше на тавана и я бе изтеглил след себе си. Нямаше го в стаята на момичето.

— Наистина няма да му помогнете, мис! Хайде, отворете, моля ви!

— Не! — отвърна Изабела.

— Е, хубаво — гласът на лейтенанта отново стана рязък и груб, — тогава ще я разбием!

— Предупредих ви, че имам пушка!

— Не ви вярвам! Ще разбием вратата!

— Тя наистина има пушка — обади се Мън.

— Вие пък откъде знаете?

— Доскоро в ей онзи ъгъл стоеше една. И по-рано съм я виждал. Точно там! — и той посочи нишата до вратата. — А ето че сега я няма!

— Слушайте — обърна се професорът към лейтенанта, — тя наистина може да застреля някого и тогава вие ще отговаряте! Като нищо ще го направи! Най-малката ми е, но е много опърничава и разглезена. Ние я направихме такава, защото ни е най-малка…

— Ами, никаква пушка няма! — възкликна помощник-шерифът. — Тия до един блъфират!

Но въпреки това се поотдръпна от вратата.

Блъфира, но наистина има пушка, помисли Мън, ала беше сигурен, че докторът не е при нея. Да, наистина блъфира! Опитва се да ти накара да решат, че Макдоналд е вътре, нищо повече. Прави каквото може!

Лейтенантът стовари пестник върху масивната врата.

— Никой истински джентълмен не би заставил едно тъй младо момиче да застреля някого по този начин! — вайкаше се професорът.

— Вижте какво — обърна се лейтенантът към вратата, — изобщо не ви вярвам за пушката! Блъфирате, затова ще влезем със сила!

Отговор не последва, но с тихо скърцане вратата бавно се открехна. Мън погледна през пролуката.

— Вижте я, щом не вярвате, но не ме доближавайте! — гласът прозвуча жално, сякаш Изабела плачеше или едва сдържаше сълзите си.

Там беше. В полумрака на стаята, досущ като полегнала на една страна осмица, потрепваха дулата на чифтето.

— Слушайте, мис — взе да я уговаря лейтенантът, — я по-добре ми я дайте и няма повече да ви безпокоим! — Но вместо да посегне към пушката, ръцете му продължаваха безволно да висят. — Хайде, мис, не ни създавайте излишни главоболия! Хайде…

Стоящият най-близо до вратата войник започна много бавно да се навежда напред, като внимаваше да не го видят от стаята. Лейтенантът сбра пети и леко приклекна.

— Хайде, мис! Хайде де! — продължаваше да я увещава той.

Мън забеляза маневрата на войника, видя го бавно да вдига ръка и извика:

— Изабела, внимавай!

Но войникът зад него така го блъсна в ребрата с приклада на карабината си, че той припадна на коляно, като едва успя да си поеме дъх. В същия миг ръката на оня се стрелна в пролуката на вратата, лейтенантът отскочи, а коридорът се изпълни с гръм.

— Взех я! — викна лейтенантът.

Пушката беше в ръката му.

На долния етаж се разнесе женски писък.

Лейтенантът се втурна в стаята с револвер в ръка.

Войникът с лампата и помощник-шерифът го последваха.

Мън бавно се надигна. На пода пред себе си видя следата от изоралите дъбовите дъски сачми.

Жените с писък се втурнаха нагоре.

Опряло глава о рамката на вратата, момичето седеше на пода, а рамене й потръпваха в ридания. Коленичил до нея метейки дъските с полите на дългия си черен сюртук както всеки път при молитва, професорът машинално я галеше с непохватните си бинтовани ръце и успокоително мърмореше нещо, но Мън не можеше да разбере какво.

Обърна се и срещна учудените и тревожни лица на жените.

В мига, когато Порция се втурна към вратата, от стаята излезе лейтенантът, следван от войника с лампата, и погледна свитото на пода момиче. Професор Бол се изправи, дългата му слаба фигура странно се олюля и той се подпря с ръце на стената, за да се съвземе.

— Излишно беше — рече той на лейтенанта с прегракнал и някак чужд глас.

Оня като че ли не го чу.

— Мис… — обърна се той към момичето на пода, — мис, повярвайте ми…

Войникът, който все още стискаше пушката, едва ли не гузно я опря на стената.

— Мис… — понечи да продължи лейтенантът, когато в дъното на коридора се разнесе слаб стържещ звук.

Мън се обърна и видя едва забележимото в сумрака длъгнесто тяло на доктор Макдоналд да увисва от таванския отвор миг, преди да тупне на пода.