Нощен ездач

Глава шестнайсета

Беше по здрач, когато Мън, застанал в двора до камарата дърва и цепеници, вдигна глава и видя задаващата се по пътя край потока двуколка. Без да бърза, той подпря брадвата на дръвника и се наведе, за да вземе наръч подпалки от купа трески и прогнили кори. Сетне се упъти към кухнята.

Адел Праудфит беше все още там и бършеше съдовете. На масата до купчината чинии светеше лампа. Мън се наведе и остави подпалките да се изплъзнат от ръцете му и да паднат с глух удар в сандъка. После се обърна към нея и рече:

— По пътя идва някой с двуколка. Сигурно вече е спрял отпред.

Тя го погледна и сякаш се накани да каже нещо, но той продължи:

— Ще се скрия отзад. Вероятно идва да види Уили, тъй че ще изчакам да си замине. Ще бъда наблизо.

Излезе бързо от къщата и се отправи към шубрака в подножието на хълма. Погледна назад към пътеката, но сега там не се виждаше нищо. Двуколката вероятно беше пред портата, скрита от масивната къща. Не тръгна нагоре по склона, а се спря в първата по-плътна сянка. Седна на земята и се облегна на ствола на един кедър. Под него пружинираше осеяната с отколешни иглички земя. Впери очи в къщата и зачака.

Дневната светлина бързо се оцеждаше от небето и притъмняващата маса на къщата на фона на черното възвишение от другата страна на потока постепенно губеше очертанията си. В наситения здрач единствено прозорците се открояваха ясно — правоъгълници от жълтеникава светлина. Най-после му се стори, че чува скърцането на колела по чакъла и тропота на отдалечаващата се по пътя двуколка. Не беше сигурен, но вече бе твърде тъмно, за да види каквото и да било.

Малко след това видя един силует да излиза от сянката на къщата и да се отправя към него. Още не наближил шубрака, дали по някаква едва забележима особеност в телосложението или от мимолетното впечатление за провлачена походка разбра, че това е Уили Праудфит и дори не помръдна.

Преди да навлезе в храсталака, Уили спря и тихичко подвикна:

— Пърс! Пърс!

— Да? — обади се Мън.

— Всичко е наред.

Мън напусна сигурността на кедровия мрак и застана до него.

— Жена е — рече Уили Праудфит.

— Жена ли?

— Праща я доктор Макдоналд — той помълча и добави: — Да те видела, тъй каза.

Мън премести погледа си от него към къщата, от чиито прозорци се процеждаше светлина. Обхвана го някакво унило негодувание, подобно на човек, който в просъница е обезпокоен от неясен, безсмислен шум. Прокара език по сухите си устни и попита:

— Жена ли?

— Дъщерята на Бил Крисчън — отвърна Уили. — Знам я само по име.

Двамата се отправиха към къщата, а Уили продължаваше да обяснява:

— Някакъв човек я докарал от Кръстопътя на Ашби до Тибс, а сетне и дотук. Дели й предложи да остане да пренощува, а оня си тръгна. Не го разбрах как се казва. Дори не влезе. Отидох да го поканя, ама той не пожела…

Завари я притихнала насред стаята, сякаш вече цяла вечност стоеше така. Той мина през тъмната кухня и докато приближаваше, наблюдавайки я през вратата, си спомни как в онзи първи ден, изпълнен с долитащата от улицата хорска глъч, изведнъж я бе видял, застанала в средата на хотелската стая точно както и сега, и колко бе поразен от нейното спокойствие, от усещането за вътрешна сигурност. Ето че и в момента стоеше неподвижно, докато той пристъпваше към нея, а лампата осветяваше само половината й лице, като така подчертаваше още по-ясно облечената в плът кост, загатвайки като че ли за силата на времето.

Прекрачи прага. Беше сигурен, че очите й са го следили неотлъчно през цялото време, докато приближаваше, но самата тя дори не помръдна.

— Здравей, Лусил — рече Мън, пристъпи към нея и протегна ръка.

Видя, че край масата, върху която бе лампата, стои Адел Праудфит.

— Здравей — кимна Лусил и също протегна ръка. — Как си? — И обгърна лицето му с бърз, но изпитателен поглед, който силно го смути, сякаш би могъл да разкрие някаква скрита вина.

— Добре съм — отвърна. — Оправям се чудесно.

Тя понечи да каже нещо, но се отказа. Дръпна ръката си от неговата и това го изненада, защото не съзнаваше, че все още я държи. След малко, сякаш поокопитена, поясни:

— Искахме да разберем как я караш и затова дойдох. Доктор Макдоналд ми каза къде си — говореше безстрастно и прилежно, сякаш предаваше някакво запомнено, но наполовина разбрано съобщение. — Смяташе, че е по-добре аз да намина, отколкото някой друг. Не можеше и дума да става самият той да дойде, все щяха да се досетят.

— Много ми е приятно, че си се наканила — отвърна той, — пък и това, че докторът се интересува как съм.

Гласът му прозвуча банално дори в собствените му уши.

Тя се обърна към Адел Праудфит:

— Мисис Праудфит беше много мила и ме покани да остана да пренощувам. Заминавам си утре. Просто искахме да разберем…

— Не, не! — запротестира Уили. Беше влязъл в стаята и сега стоеше облегнат на стената до кухненската врата. — Утре няма да стане! Толкоз път си била дотук, глупаво ще е да не ни погостуваш!

— Да — намеси се жена му, — за нас ще бъде гордост да останеш.

— Трябва да си замина утре на всяка цена — рече Лусил Крисчън, — но ви благодаря за поканата.

Замълча и продължи да стои неподвижно, но без да показва нетърпение. Мън усети неудържимо желание да наруши настъпилото мълчание, което му се стори безкрайно, но не знаеше какво да каже. Сетне чу почти с благодарност Уили Праудфит да предлага:

— Но да поседнем на верандата, там е по-хладно.

Лусил Крисчън се обърна към Адел и пристъпи към вратата.

— Да — рече тя, — днес беше ужасно горещо, по-горещо от всеки друг път по това време.

Излязоха, като най-отзад вървеше Уили Праудфит, помъкнал люлеещ се стол, който предложи на Лусил.

Седяха на потъналата в мрак веранда повече от час. Говореха бавно, като правеха малки паузи след края на всяка реплика. Тогава до тях достигаше крякането на жабите в мочурищата и сухото упорито жужене на нощните насекоми в крайпътните дървета. Гласовете им ту се извисяваха, ту се снишаваха в бавен, но съразмерен ритъм, който никой не нарушаваше, ала смисълът на тези звуци като че ли все убягваше на Мън, освен тогава, когато се насилеше внимателно да следи разговора дума по дума. Непреодолимо го привличаше и обсебваше сухият стъргот на насекомите, идващ от потъналите в мрак дървета — хаотичен и безкраен. Накрая му се струваше, че се разнася в самия него, че това е същината на съзнанието му, превръщайки всяка долитаща до него дума в същото безсмислено, монотонно, но упорито жужене.

Говореха най-вече Лусил Крисчън и Уили Праудфит. Тя го попита как са посевите му и той, без да бърза и най-подробно, й отговори, изреди датите на засяване на всяка нива, като при това си спомняше какво е било времето едва ли не всеки божи ден. Сетне се поинтересува как са доктор Макдоналд и семейството му.

— Като изключим професор Бол, добре са — рече тя.

— Закъсал е нещо със здравето, разправят. Отдавна не съм го виждала, но така се говори.

— А татко ти как е? — попита Уили. — Чух, че боледувал и все се канех да те питам.

Известно време тя мълча, после бавно изрече:

— Добре е, благодаря — и сякаш изведнъж намерила сили да го каже, добави: — В Бардсвил е плъзнала същинска епидемия. Знаете как е някои години.

Да, съгласи се Уили Праудфит, някои години се случвало. Попита я как вървят другите работи в Бардсвил. Тя го осведоми и взе на свой ред да го разпитва за тукашни хора, за които бе чувала: къде са им къщите, колко земя имат.

Сегиз-тогиз Адел обогатяваше с някоя подробност разказа му или припомняше нечие име. Сиси обаче не продума през цялото време, а Силвестъс отвори уста само веднъж. Когато на хоризонта проблесна първата светкавица, очертавайки огромния силует на надвисналия над долината хълм, Лусил Крисчън възкликна:

— Вижте, святка се! Утре може да падне дъждец!

Тогава се обади седналият в края на верандата Силвестъс:

— Извинявайте — рече важно той, — но няма да вали. Това святкане е само хитрост на Лукавия.

— Но от дъжд има нужда — отбеляза Лусил.

— Засуши се вече — продължи Силвестъс — и трудът ни отива на вятъра.

Скоро след това стана и без да пророни дума, изчезна.

Докато се отдалечаваше, всички се умълчаха. Адел Праудфит подхвърли:

— Не беше редно тъй да си тръгва. Не беше, ама да го знаете само как работи през деня!

— Току му щукне — рече Уили Праудфит, — стане и забие в мрака. Понякога го прихващат.

Скоро Адел предложи да си лягат. Знаела, че Лусил Крисчън е уморена от дългия път. Влязоха в къщата. Тя удължи фитила на лампата и извади един сламен дюшек и няколко чаршафа от шкафа.

— Ще застеля сламеника на Силвестъс. Лете обича да спи на верандата.

Излезе пак навън, другите останаха мълчаливи в осветения от лампата кръг. Веднъж-дваж я чуха да вика племенника си, после и тя се върна в стаята.

— Никакъв го няма. Но се случва и да не отговаря, когато се замисли за нещо.

Пожелаха си лека нощ и се разделиха. Лусил Крисчън отиде в малката стаичка на Сиси, също така пристроена като онази, в която живееше Мън.

Известно време Мън лежа буден. Знаеше, че трябва да мисли за себе си, за това какво ще прави и къде ще отиде. За пристигането на Лусил Крисчън също. Ала беше уморен. Когато си легна, не почувства умора, но в момента, когато въпросите нахлуха в главата му, го обзе някакъв унес и не съумя да ги изрази дори за себе си. Бяха неща, които трябваше просто да се приемат такива, каквито са, а не да се задават под формата на въпрос и да им се отговаря. Те почти бяха престанали да го тормозят, но ето че нейното идване ги бе възкресило. Неприятното усещане, което с изненада бе изпитал, когато Уили Праудфит дойде в скривалището му в храсталака и му съобщи за пристигането й, отново го завладя. Скоро обаче унесът погълна и него. До слуха му едва доловимо долиташе жуженето на насекомите в крайпътните дървета. Постепенно мислите му и самият той бяха погълнати от това сухо, едва осезаемо трептене, което бе живот, но живот, сведен до най-безсъдържателен и безплоден ритъм — шепот на изгарящи в сухия въздух листа и попукване на спечена от слънцето пръст. Неусетно задряма.

Събуди се от слабия шум на отварящата се врата, която в тясната стаичка беше на по-малко от ръка разстояние от леглото му. Не помръдна. Лусил Крисчън — защото беше сигурен, че е тя — влезе в стаята и внимателно затвори вратата зад себе си.

— Пърс! — сухо прошепна тя. — Пърс!

— Да — промълви той.

Тя не отговори веднага.

— Трябваше да говоря с теб, Пърс.

Подпря се на лакът и се взря в мрака към нея. Докато напрягаше очи, за да я види, у него изведнъж бликна възторжено, непреодолимо желание. Протегна ръка и я хвана за китката. Почувства плътта й — свежа и силна. Напипа тънките костици и я стисна, изопвайки кожата върху тях. Затягайки все по-силно пръсти, той се опита да я придърпа към себе си. Ръката й се подчини, но някак безжизнено и вяло, сякаш дърпаше прогизналия край на дебело въже. Тя не се съпротивляваше, но усети у нея непокорството на безразличието — мъртва тежест, която го изненада, досущ като човек, който се опитва да вдигне нечие добре познато тяло и изведнъж открива, че в своята несвяст или гибел то като че ли вече изцяло се е просмукало от непреодолимата тежест на земята. Откри, че го обзема ярост и се запъна със свободната си ръка в леглото, за да прехвърли цялата й сила в другата. Но тогава дори и в непрогледния мрак видя, че ръката й продължава да виси все тъй безжизнено и вяло, и усети отпуснатите, нетрепнали дори сухожилия на китката. Яростта и желанието на мига го напуснаха.

Отвори пръсти и ръката й се полюшна край тялото като отсечен клон.

Взря се в тъмнината към нея и изръмжа:

— Не биваше да идваш тук!

— Преди няколко минути не мислеше така.

— Не биваше — настоя враждебно той.

— Исках да говоря с теб.

— Не биваше! Сиси ще разбере и ще им каже!

— Няма — отвърна Лусил. — Тя спи като бебе. Няма да разбере. — След това добави, и то без ирония: — Мисля, че вече знам как се влиза безшумно. Научих се още миналата зима.

— Можеше да поговорим и утре.

— Не! — отсече Лусил. — Никакво утре! Особено щом съм решила да ти кажа онова, което смятам, че трябва да ти кажа! Сега! Утре може да си замина, без дори да сме говорили, и цял живот ще се питам какво ли щеше да е, ако го бях споделила.

Стоеше все така насред стаичката. В мига, в който замълча, той отново долови далечното, завладяващо с упорството си жужене откъм невидимите в мрака крайпътни дървета.

Отпусна се в леглото по гръб. Извърна поглед от нея и се загледа нагоре в смътното очертание на тавана.

Тогава тя каза:

— Запали лампата!

Мън се надигна.

— Ще видят! — възрази той.

— Не! — сопна се тя. — Няма да видят!

Той се изправи, седна на ръба на леглото и пипнешком се пресегна към струпаните в долния му край дрехи. Навлече ги и отново седна.

— Ще ни видят — повтори той.

— Няма! — натърти Лусил. — Можеш да намалиш малко фитила, но искам да е светло. За да говоря. Знаеш ли, в действителност ние с теб никога не сме разговаряли на светло, в истинския смисъл на думата. Винаги сме говорили, без да мога да те видя. Без да виждам лицето ти. Понякога съм се замисляла за това и изведнъж разбрах, че всъщност не те познавам — помълча, после попита: — А ти?

Мън не отговори.

— Запали лампата! — заповяда тя.

Той стана, бръкна в джоба на панталона за кибрит и опипом тръгна към лавицата, където стоеше газеницата. Босите му нозе безшумно се плъзгаха по дъсчения под. Драсна клечката, закривайки пламъка с ръка, и сянката му се люшна върху стената зад него и тавана, докато поднасяше огънчето към фитила. Когато той колебливо заблещука, сложи шишето и го намали така, че на ръба на лампата остана да мъждука несигурно, тъничко като червей пламъче.

Върна се на леглото и се загледа в нея.

— Няма ли да седнеш? — попита.

Тя се отпусна на единствения стол с плетено тръстиково дъно, изправен до стената срещу леглото. Под черната пола на роклята й видя сбраните на пода крака. Отбеляза равнодушно колко високи и силно заоблени са сводовете на ходилата им.

Седеше неподвижно, сковано изопнала гръб и скръстила ръце в скута си.

— Сега вече ме виждаш — рече той.

— Да — кимна тя, гледайки го втренчено и подир малко продължи: — Трябваше да дойда и да ти кажа нещо. Не ме изпраща доктор Макдоналд, както казах отначало.

— Не те изпраща значи — промълви Мън не толкова въпросително, а по-скоро като ехо.

— Не, попитах го къде си и той ми каза. Исках да говоря с теб. Трябваше непременно да ти кажа нещо. Но когато тази вечер се появи и те видях да влизаш през вратата, почувствах, че не мога да го изрека. Стори ми се, че не те познавам. Не беше такъв, какъвто те помня.

Мън вдигна ръка и замислено прокара пръсти по брадата си.

— Сигурно — отвърна той. — С тази брада…

— Не точно заради нея — възрази тя. — По-скоро заради самия теб. Разбрах, че не мога да ти кажа това, заради което дойдох. Ако можех, щях да си тръгна обратно още тази вечер. Легнах си, но не ме хвана сън. Детето до мен отдавна спеше и всяко негово вдишване ми напомняше от колко време не съм спала така. — Тя замълча, погледът й се отмести от лицето му и се насочи към потрепващото пламъче на лампата.

Мън седеше, опрял лакти на коленете си, с провесени между краката ръце, и чакаше.

Сякаш с усилие тя продължи, без да откъсва очи от пламъчето.

— Реших, че не стана ли и не говоря ли с теб още сега, никога вече не ще го направя. Защото заранта, ако те погледнех, ти пак щеше да бъдеш такъв, какъвто бе тази вечер, появявайки се на вратата, и тогава щях да си замина, без да ти го кажа.

В последвалата пауза го изгледа въпросително, скръстените й ръце лежаха все тъй неподвижно в скута, а тя бе все така скована на стола. Лицето й не изразяваше нищо.

— Баща ми… — започна тя, но пак замълча.

— Да?

— Умря — прошепна Лусил.

— Умря… — повтори той. — Но нали тази вечер…

— Да, знам — прекъсна го тя. — Тогава не можах да го кажа. Не можех, докато ти седеше там. Умря преди три дена. Вчера го погребахме.

Той спусна краката си на пода, при което се разнесе сух съскащ звук, и се изправи.

— Съжалявам — рече.

— Аз пък не съжалявам! — отвърна тя. — Като го знам как беше. Как лежеше, втренчил очи, и как дишаше с онова ужасно хриптене. Непрекъснато, ден и нощ! Не! — почти пламенно възкликна тя и ръцете й бавно се сплетоха на възел. — Не съжалявам!

— Съжалявам — повтори Мън, сякаш не я беше чул.

— Не съм дошла да ти говоря за това — рече тя.

— А за какво? — попита той и пак се опря с лакти на коленете.

— Заминавам — промълви Лусил. Ръцете й се бяха успокоили и отново лежаха неподвижно в скута й, а гласът й бе преминал в шепот. — Не съм решила още къде, но заминавам. Не мога повече да остана. Не мога! Нищо не ме задържа.

— Разбирам.

— Може да ида в Сейнт Луи — сви рамене тя и добави: — Но бог ми е свидетел, няма за какво да оставам!

— Леля ти е там, нали?

— Няма да отида при нея, в ада да гори дано! — и гласът й отново прозвуча яростно, ала остана спокоен. — Тя… тя е чисто и просто една кучка. Ти нищо не знаеш.

— Не, не знам.

— Истинска кучка! Сестра е на татко и при това е много по-млада от него. Омъжена беше за някакъв си Олбрайт, който заминал и припечелил малко парици… но ти може би знаеш?

— Знаех, че е богат — рече Мън. — Нищо повече.

— Когато мама умря, тя ме прибра при себе си. Просто за да постави татко в неловко положение, такава си беше. И да има кого да командва. Когато Олбрайт се спомина, си изкарваше всичко на мен. Все се шляеше с разни мъже, даже и преди той да умре.

— Значи е била хубавица — отбеляза Мън.

— Кучка беше! — Лусил помълча, изучавайки мрачно лицето му и изведнъж повиши глас: — Не ти говоря всичко това просто така. То е част от онова, което исках да ти кажа. Единственият начин, който можах да измисля, за да ти го кажа…

— Добре де.

— Ние с теб никога не сме разговаряли — рече тя. — Не сме разговаряли като другите хора. Това, което изпитвахме един към друг, беше скрито, някак откраднато. Беше откъснато от всичко останало, от всичко, което бяхме самите ние.

— Така е — съгласи се той.

— Леля беше кучка. Сигурно и аз не падам по-долу. Имаше един…

— Излишно е да ми го казваш — прекъсна я Мън, загледан в тавана.

— В училище преподаваше езда. Беше възхитителен на коня. Англичанин, служил в английската армия, така поне ми каза. Беше ужасен! Въобразяваше си, че е голям красавец и че никоя жена не може да му устои. Мисля, че започнах да му обръщам внимание само защото беше толкова отвратителен. Само за това! Страхуваше се от леля ми. Всъщност страхуваше се от всичко, освен от конете. Не изпитваше никаква боязън дори и от най-дивия кон, нито пък от най-опасния скок. Известно време ми се струваше, че мога да избягам с него, просто защото това беше единственото, което можех да сторя. Попитах го иска ли. Но него го беше страх. И тогава му казах колко е отвратителен. Казах му всичко: че е негоден дори краката да си обърше човек о него и че ако всичко при мен беше наред, нямаше дори да го погледна. И той заплака, но не защото го напусках, а защото бях разбрала що за човек е. Казах му, че някой ден конят също ще го разбере какво представлява и ще го убие.

Тя замълча и го погледна. Мън се беше излегнал по гръб, подложил ръце под главата си. По нищо не личеше, че е забелязал мълчанието й.

— Уби го един кон — продължи Лусил след малко. — Хвърли го и го уби. Вече се бях върнала, когато прочетох за това във вестниците. Отначало дори не се сетих, че така му беше името, всичко ми се струваше толкова отдавна — За миг тя пак замълча, сякаш се ровеше в паметта си, после възкликна: — Имъри Чивърс се казваше. Но защо ли ти разправям всичко това…

— Вече няма значение — рече Мън.

— Когато се прибрах у дома — продължи тя, без да обръща внимание на думите му, — нещата бяха много по-различни. С татко, искам да кажа. Тогава всичко беше наред. Не се замислях почти за нищо. Просто бях изцяло погълната от стремежа си да бъда такава, каквато не съм била от дете. Наред беше всичко дори и когато започна да ни навестява Бентън Тод…

— Трябваше да се омъжиш за него — прекъсна я Мън, все така без да откъсва поглед от изпъстрения със сини сенки таван.

— Той беше хлапе — отвърна Лусил. — Просто едно хлапе.

— Но ако се беше омъжила за него, днес щеше да бъде тук — заяви той и равнодушно добави: — И то жив.

— Нямаш право да говориш така!

— Да — повтори Мън. — Жив!

— Не се знае, за подобни неща не бива да се говори! — възрази тя. Ръцете й отново се размърдаха в скута, като току се свиваха и разпускаха, после пак застина неподвижно. — Той е мъртъв.

— Както и онзи англичанин — напомни й Мън. — Чивърс.

Лусил не отговори и за известно време като че ли потъна в размисъл, докато той не подхвърли:

— Нали си му казала какъв е.

— Такъв си беше по природа, никой не му е виновен.

— Бентън Тод — прекъсна я Мън замислено, — правеше онова, което смяташе, че ти би искала от него.

— И ти! — сряза го Лусил. — Боготвореше те и искаше да бъде като теб.

Мън продължаваше да лежи, без да й обръща внимание.

— Той беше глупак — рече след малко.

Ненадейно Лусил се приведе напред, протегна ръце към него и пръстите й се свиха и изправиха в знак на протест.

— Това няма значение! — възкликна тя. — Каквото било, било! Дойдох да ти кажа нещо…

— Какво? — прекъсна я той.

— Заминавам! — Говореше припряно, докато ръцете й отново се отпускаха в скута й бавно, сякаш потъваха в дълбока вода. — Някъде далеч. Изобщо не трябваше да се връщам! Изобщо! Затова заминавам. Каза, че искаш да се ожениш за мен. Ти също можеш да се махнеш оттук! Трябва да се махнеш! Сега вече мога да се омъжа за теб. Ще заминем някъде, ще се оженим и ще бъдем винаги заедно. — Погледът й се отмести от него и отново се насочи към мъждивото пламъче на лампата. — Това дойдох да ти кажа — заключи тя.

Когато млъкна, нощните звуци отново пропълзяха в стаята сякаш с боязън — жуженето на насекомите и едва доловимият шепот на храстите край къщата, полюшвани от излезлия лек ветрец.

— Имаше време, когато можех да го направя — поклати глава Мън. — Но то беше отдавна.

— Знаех, че това ще кажеш — отвърна Лусил и гласът й премина в шепот.

— А аз не го знаех — призна той. — Не го знаех, докато не го изрекох.

— Разбрах го още когато те зърнах тази вечер. Когато се появи на вратата. Но трябваше да ти кажа това, заради което дойдох. Длъжна бях!

— И аз съм длъжен заради себе си да остана тук — натърти Мън.

— Не! — възпротиви се тя и отново се приведе към него. — Не си длъжен! И то… — Поколеба се, все така наведена и впила поглед в него, като че ли искаше да привлече извърнатото му лице към себе си, преди да продължи: — И то не защото се обичаме! Каквото и да съществува между нас, не е това думата.

— Любовта е безсмислена, когато не е част от нещо повече — отвърна той.

— Не мога да кажа, че сега вече обичам нещо. Вътре съм студена! — тя рязко се дръпна назад и извика: — Студена! И винаги съм била такава. Да, точно така! Затова и го направих, затова дойдох! Беше ми студено и мислех, че ще ме стоплиш. Така беше и с другите. Нещо в тях ме караше да си мисля, че вътре в себе си не са студени, че са топли, така си мислех! Дори Чивърс и онова, което правеше с конете. И ти…

— И аз… — повтори той, но не учудено, а някак мудно и колебливо.

— И ти! Мислех си и вероятно съм усещала — тя вече не шептеше, а думите й прииждаха като порой, — че трябва да си топъл след онова, което направи. — Гласът й внезапно падна и отново премина в шепот. — За да го направиш, трябва да си наистина топъл, да чувстваш нещо… За да убиеш човек…

— Знаела си значи за Тривелиън — промълви глухо Мън.

— Бентън ми каза. Изкопчих го от него. И дойдох при теб, за да ме стоплиш, но ти…

— Да?

— Ти също си студен! Каквото и да си направил, бил си студен. Каквито съм и аз отвътре. Дори и онзи човек на процеса, онзи Търпин…

— Търпин! — възкликна Мън изтръпнал и почти прав. — Търпин! Не аз го…

Тя обаче продължи, без да го слуша:

— Каквото и да си направил, направил си го, защото си бил студен и си искал да се стоплиш.

Той се отпусна назад и постепенно се успокои.

— Защото си искал да се стоплиш — повтори Лусил, — защото си искал да се докопаш до нещо, което да те сгрее. Защото си умирал от студ!

— Направил съм го и толкоз! — сви рамене той.

— Искал си да се стоплиш! Да си като другите! Като баща ми например. Защото той беше топъл, носеше топлината в себе си. Затова съумя да преживее сам през всичките тези години, а и беше едър, силен. Как е могъл да бъде такъв, какъвто беше? Не знаеш и защо държеше снимката на майка ми на една масичка в стаята си и защо всяка вечер я гледаше — виждала съм го, без той да ме забележи, — и защо понякога й говореше. Казваше й неща най-обикновени, най-незначителни, сякаш говореше на човек в къщата. Никога не би предположил, нали? — Тя замълча, взря се изпитателно в него и настоя: — Кажи де?

— Не, не бих могъл — съгласи се той.

— Никой не би го предположил — кимна Лусил. — Ето защо, когато го видех или чуех, дълго лежах будна и мечтаех да бъда като него. А после…

— После какво?

— После дойде ти — въздъхна тя и стана, но не се отдалечи от стола. Слабата светлина косо плъзна от долу на горе по лицето й. — От това обаче нямаше никаква полза — заключи Лусил след малко. — В началото си мислех, че има, но уви!

— Жалко — промърмори Мън.

— Няма защо да ме съжаляваш — рече тя и додаде горчиво: — Аз не те съжалявам. Има и по-тежки случаи. Толивър например…

— Толивър — повтори той. — Толивър! Отдавна не съм се сещал за него.

— Толивър цял живот е говорил на хората, на тълпата, и никога не е представлявал нищо, освен в мига, когато гласът му се извисеше над насъбраното множество. Ако изобщо е носел нещо в себе си, някакъв живот, то той го е изсмуквал от хората, докато им е говорил. От тълпата и от жените. Никога нищо не е представлявал, освен и само когато си е въобразявал, че някой го смята за нещо!

— Мръсник! — процеди Мън и в гласа му можеше да се долови всичко друго, но не и топлина.

— Като пиявица, която изсмуква кръвта на другите и живее чрез тях. Затова гонеше жените, а не защото ги желаеше.

— Мръсник! — повтори Мън, седна в леглото и провеси крака.

— Знам, че и мен затова ме задиряше. Та то си личеше!

Мън се обърна и я изгледа.

— Теб?

— Преди скандала нямаше ден да не навести татко, но всъщност мен търсеше. Всеки път, когато му се удадеше случай, гледаше да ме докопа с ръка и току повтаряше: „Мило момиче, мила Лусил…“ — Имитирайки го, тя превзето закриви уста: — Така ми говореше: „Мило момиче, мило мое момиче.“

— Отдавна не съм се сещал за него — отбеляза Мън някак замислено. — Да, наистина не съм! — И изведнъж възкликна със смразяваща ярост: — Мръсник!

— Не — поклати глава Лусил. — Аз го съжалявах. Дори и тогава, когато ме преследваше и на мен ми се повдигаше от него.

— Значи така, „Мило момиче, мило мое момиче“ — повтори Мън. Изправи се, надвеси се над нея и я изгледа кръвнишки с пламнали от омраза очи. — Как ми се ще да му изтръгна проклетото сърце! — извика той.

— Той е просто едно нищо! — натърти тя и повтори, като бавно поклащаше глава ту на едната, ту на другата страна и размаха ръце в протест, но вяло, подобно на болник, чиито сили го напускат.

— Мога да го сторя! — настоя той.

— Той е просто едно нищо — потрети Лусил и бавно и укорително поклати глава. — Дори и Чивърс струваше повече.

Мън отново приседна на ръба на леглото и впери очи в нея.

— Късно е — прошепна тя най-сетне.

— Да, късно е.

— Може би не трябваше да идвам — безизразно добави Лусил.

— Може би.

— Мислех, че трябва — въздъхна тя и стана.

На вратата, вече с ръка на бравата, тя се обърна, за да го погледне отново и сякаш да му каже нещо. Той седеше, както и преди — подпрял лакти върху коленете, докато ръцете му безводно висяха между тях, а очите му се взираха в стола, на който бе седяла Лусил. Тя внимателно натисна дръжката и се плъзна навън. Вратата тутакси се затвори зад нея и резето с леко изскърцване падна в гнездото си.

След малко Мън стана от леглото, отиде до лампата, наведе се и духна пламъка. Навън бе непрогледен мрак. Вятърът отдавна бе утихнал и сега ръмеше кротък дъждец. Стоя дълго посред тъмната стая, а дъждът с леко шумолене продължаваше да облива листата и тревата.

Когато излезе на задната веранда, Уили Праудфит тъкмо се задаваше по пътеката, понесъл котлите с мляко в ръце. Мън го изчака да наближи и поздрави:

— Добро утро.

Уили мрачно му отговори и влезе в кухнята. Мън постоя така известно време, заслушан в бълбукането на разливаното мляко, после отиде на двора. Утъпканата земя на пътеката изглеждаше почти суха. Тревата обаче бе влажна и тук-там по стръковете висяха капчици вода, искрящи в ясната светлина на утрото.

Уили Праудфит излезе от кухнята и се приближи до него. Без да каже дума, постоя, оглеждайки двора, склона на хълма и небето така, сякаш за първи път съзерцаваше красотата на утрото.

— Пърс — подхвана най-сетне колебливо той, все още без да го поглежда.

— Да? — стрелна го с очи Мън.

— Пърс… — Уили отново млъкна, после рязко се обърна към него и рече! — На мен каквото ми е на ума, туй ми е и на устата! Аз другояче не мога. Знаеш, че няма нещо, което да не направя за теб. Знаеш, че домът ми е и твой дом и можеш да останеш тук колкото поискаш, и за мен е гордост, че мога да ти го кажа. Има обаче нещо, дето трябва да го знаеш…

— Добре де, казвай! — кимна Мън.

— Снощи мис Крисчън е била в стаята ти, а и ти си бил там.

— Това не е… — започна Мън, но Уили почти заповеднически вдигна ръка и продължи:

— Била е при теб! Силвестъс я видял да влиза. Тъкмо отивал на верандата да си легне. Тази заран дойде и ми го каза. Не е редно, Пърс. Не съм човек, дето поучава другите. Всеки има време сам да реши какво да прави, ама не е редно, Пърс. Особено в къщата на Дели. Не е справедливо към нея. Все едно да й хвърляш прах в очите — и той се взря в безизразното, сякаш дървено лице на Мън. Оня дори не го гледаше. След миг протегна ръка, хвана го за лакътя и добави: — Тежеше ми на сърцето, но ето че ти го казах!

— Лусил Крисчън наистина идва в стаята ми — отвърна Мън все така без да го поглежда. — Трябваше да ми каже нещо. Нещо важно, което според нея не търпеше отлагане. Каза ми го, поговорихме и си тръгна — извърна очи към него и додаде: — Това е всичко.

— Радвам се да го чуя — рече Уили и свали ръка от лакътя на Мън.

— Това е самата истина!

— Не се и съмнявам — поклати глава Уили.

— Тази сутрин си заминава. Решила го е, тъй че Силвестъс няма защо да се тревожи — замълча, сякаш размишляваше, после сви рамене: — Съжалявам, че го казах, имам предвид последното. Това е всичко.

Двамата бавно се отправиха към къщата, но преди да стигнат вратата, Мън се спря.

— Бил Крисчън е мъртъв — прошепна той. Поминал се преди четири дни.

— Но снощи тя каза, че бил добре! — възкликна Уили Праудфит.

— Умрял. Това беше едно от нещата, които дойде да ми каже.

— Умрял… — повтори Уили, сякаш твърде бавно осмисляше чутото. — А пък аз ги наговорих едни… Чувствам се омърсен отвътре заради туй, което ти казах. Пък и дето си го мислех.

— Няма нищо — рече Мън й двамата влязоха в кухнята.

На закуска почти не разговаряха. Адел Праудфит подхвърли нещо, Лусил Крисчън се опита да я подкрепи, но другите мълчаха. Към края на закуската двете също се умълчаха. Лицето на Лусил бе мъртвешки бледо, а кожата й някак болезнено опъната по костите.

Когато свършиха, Силвестъс, който щеше да откара Лусил Крисчън до кръстопътя Ашби, отиде в яхъра, за да впрегне коня. Другите поседяха още малко, после излязоха на предната веранда, за да го изчакат. Той откара двуколката до портата, слезе, върза коня и се отправи към другите, които стояха мълчаливо. Когато наближи, Лусил огледа ширналите се край потока нивя и подхвърли почти непринудено:

— Е, в крайна сметка поне малко преваля.

Изправен пред нея на самия край на верандата, Силвестъс рязко заби носа на обувката си в пръстта и погледна в краката си.

— Слаба работа — рече той. — Колкото да се слегне прахта. Дори листата не можа да измие.

— Мислех, че ще ви е поне малко от полза — възрази Лусил.

Силвестъс отново плъзна крак по резката, която беше направил:

— Слаба работа — повтори той, сякаш не говореше на нея.

Тя се сбогува, като последна се ръкува с Мън.

— Благодаря ви, че си направихте толкова труд — обърна се тя към Адел Праудфит. — Благодаря ви, никога няма да го забравя.

— Че то е нищо — отвърна Адел. — Ще ни се пак да дойдеш. Когато можеш, винаги си добре дошла.

— Ама тогава вече истински да ни погостуваш — добави Уили Праудфит.

— Благодаря — рече Лусил. Направи крачка, сякаш се канеше вече да тръгва, но се спря, поколеба се за миг, след това се обърна и като се наведе, бързо целуна Сиси по бузата.

— Довиждане — промълви тя припряно и смутено и почти хукна по пътеката. Вървеше бързо и се обърна едва когато двуколката почти се беше изгубила, за да им махне с ръка.

Стояха на верандата, загледани към пътя. Яркото слънце вече прежуряше над широкото поле край пътеката и в светлината му трептяха издигащите се от земята изпарения.

Адел влезе в къщата, преди да са изгубили двуколката от поглед, но мъжете изчакаха. Когато тя изчезна в далечината, Уили Праудфит замислено отбеляза:

— Да го досрамее човек от нещата, дето ти наговорих. Баща й умрял, пък и нея като я гледам…

Мън не отговори.

Без да каже нищо повече, Уили Праудфит се отправи към конюшнята.

Мън се облегна на ъгловия стълб на верандата. Двуколката вече не се виждаше, скрита от бухналия в зеленина последен завой на пътя. Уили беше влязъл в конюшнята и сега сигурно седеше на дънера в плесенясалия полумрак с някой скъсан хамут и го кърпеше, сбърчил съсредоточено изпеченото си от слънцето чело. А може би клепаше някоя коса, защото наближаваше сенокос, макар тревата да бе прегоряла. Наоколо сигурно се разнасяше съсъкът на бруса по стоманата — тъничък, остър, отмерен.

Известно време Мън постоя, загледан в пътя и нивите. От къщата зад него долиташе приглушеното дрънчене на чинии и тигани или тихият шепот на заетите с работата си жени. Далеч нейде по склона на хълма пропищяха сойки. Сетне ненадейно се стрелнаха във великолепна дъга през пустото небе и се скриха в огромната гъста корона на белия дъб край потока. Мън се изправи, слезе от верандата и се упъти към хълма.

С изключение на няколкото минути, когато се прибра и мълчаливо хапна с останалите, целия ден прекара там. Лежеше по гръб и гледаше небето, погълнат изцяло от неговата безкрайна и съвършена пустота. Нямаше облаци, нямаше дори някое малко бяло самотно пухче, което да блещука нейде на далечния хоризонт. Веднъж следобеда забеляза неподвижното черно кръстче на един мишелов, който се понесе в спирала на юг. Наблюдава го известно време, но се умори и извърна очи. Когато погледна отново, той вече се бе изгубил в пулсиращите дълбини на лазура. Помисли си, че някога и Уили Праудфит беше лежал из тези високи планини и също се бе взирал в прозрачната синева на това странно небе. Но какво бе открил там? Какво, запита се Мън. Не, не можа да си отговори. Затвори очи.

Когато зачервеното натежало слънце почти докосна хребета на запад, той се спусна по пътеката на хълма.

След вечеря, щом всички излязоха на верандата, Мън не седна, а се облегна на един от стълбовете с гръб към останалите. Светулките блещукаха и гаснеха точно като по часовник, издигайки се над голото пространство на двора и пасището. Силвестъс се изкашля и зачегърта с подметки по пода.

— Няма ли да поседнеш? — попита го Уили.

— Не, благодаря — отвърна Мън, без да се обръща.

— Може и да не сяда, не се е преуморил — подхвърли Силвестъс с недвусмислена ирония, но сякаш на себе си.

— Така е, Силвестъс — потвърди Мън, но и този път не се обърна. — Наистина не съм уморен.

— Я ни попей, Дели — подкани Уили жена си, — че ми се е прислушало нещо хубаво.

Тя започна да тананика, отначало почти без думи, после спря и отново поде:

Тя млъкна и побърза да обясни:

— Тази вечер нещо не съм в настроение.

— Седни, Пърс! — рече Уили Праудфит и в гласа му се долови раздразнение.

Мън не отговори.

— Уили — попита той след малко, — сенаторът Толивър още ли си живее в имението „Монклер“?

— Толивър ли? — промърмори замислено Уили Праудфит и се умълча.

— Да.

— Доколкото знам, още е там — отвърна другият и добави: — Чувам, че доста изпаднал, а като се сетя за едно време…

— Лош човек беше — обади се и Адел.

— Сядай! — подкани го отново Уили.

Мън се обърна и се взря в едва разпознаващите се в сянката силуети.

— Уили — рече той, — тръгвам!

— Не, Пърс! — гласът на Уили беше необичайно тих.

— Никъде няма да ходиш.

— Тръгвам — настоя Мън. — И то още тази вечер.

— Няма смисъл.

— Има — бавно изрече Мън. — Или поне така ми се струва.

Другият стана от пода, където се беше излегнал.

— Не — започна той. — Не…

— Да! — прекъсна го Мън.

Известно време никой не продума. Насекомите продължаваха все тъй сухо да скрибуцат и да жужат в крайпътните дървета.

— Ако може Дели да ми даде царевичните питки, дето останаха от вечерята и малко сланина… — помълча и заключи: — Тръгвам!

— Ще ти приготвя нещичко. Не кой знае какво, но… — Адел стана от стола и се изправи несигурно, без да довърши изречението си. След малко рече: — Никъде няма да вървиш!

— Благодаря — кимна Мън, — но ще взема питките и тръгвам.

— Сигурен ли си, че наистина трябва да заминеш? — попита Уили Праудфит.

— Да, така реших — отвърна Мън.

— Но сигурен ли си, че трябва?

— Реших го тази сутрин и просто изчаквах да се стъмни — обясни Мън.

Мина покрай тях, влезе в къщата и пипнешком тръгна през стаята. Препъвайки се, Уили Праудфит го последва. Драсна кибрит, мракът изведнъж отскочи назад, отблъснат от пламъка в пръстите му, и той запали лампата.

Влезе при Мън в пристроената стаичка и застана пред него с лампата в ръка.

— Исках само да си взема някои неща — обясни едва ли не извинявайки се Мън. — Кърпичките, дето ми ги купи от Тибс, и едно-друго…

— Нали не е… — започна Уили, вперил очи в полюшващия се пламък на лампата в ръката му. — Нали не е заради туй, дето ти надумах тая заран?

— Онова ли? Та аз вече го забравих.

— Домът ми е и твой дом, Пърс.

— Знам — рече Мън. — Не е заради това.

Другият като че ли не можеше да откъсне очи от трепкащия зад окаденото стъкло пламък. Без да отмества поглед, попита:

— Ще се върнеш ли?

— Ще се върна — увери го Мън.

Уили вдигна очи и го погледна.

— Реши ли човек нещо — кимна той, — аз повече не се бъркам.

Мън запали другата лампа.

— А сега да си събера нещата — рече той.

От кухнята долетя шум от суетнята на Адел.

— Ще ида да помогна на Дели — рече Уили Праудфит.

— Не ми трябва нищо друго, освен питките — предупреди го Мън, но оня беше излязъл, преди да се е доизрекъл.

На тръгване се спряха на верандата, за да се сбогуват.

— Върни се — промълви едва чуто Адел.

— Ще се върне! — прекъсна я мъжът й почти грубо.

— Непременно — потвърди Мън.

Уили Праудфит му предложи коня си, но той отказа, като го увери, че без него е по-безопасно. Уили поиска да го откара поне донякъде с двуколката, но той не прие и това, благодари му и се отправи към портата. Беше изминал почти половината разстояние до нея, когато Уили го догони и сложи ръка на рамото му.

— Нали не е заради тая заран?

— Не е — увери го Мън.

Адел дойде при тях и тримата се отправиха към портата.

До „Монклер“ се добра за две нощи. Първия ден прекара в една изоставена колиба сред гората. Натъкна се на нея призори, когато свърна вдясно от пътя, търсейки вода. Беше минал по някакъв мост над малък поток на около три мили по-нагоре по пътя. Течеше на юг и тъй като долината беше сравнително тясна, надяваше се да го открие накъде на миля встрани.

Зърна безкрайната шир на млечносиньото, леко фосфоресциращо небе, разстлана над короните на големите дървета. Позна го веднага — някога тук беше старото сечище. Но сега бе обрасло с храсталаци, лаврови дървета, бъз, евкалипти и смрадлика. В клонака пърхаха няколко птички, надавайки първите си нерешителни крясъци. Росата тежеше върху неподвижните листа. Спря се за миг в края му и тогава видя колибата.

Започна да си пробива път през сечището. Там трябва да има вода, помисли си той. Седна до останките от прогнилата вече дъсчена ограда — толкова порутена, че той с лекота я прескочи. Приближи колибата. Прозорците зееха. Изобщо не бяха остъклявани, но имаха дървени капаци, които сега се бяха откъснали от пантите си и само един от тях все още се крепеше. Вратата беше избита. Лежеше на земята, а между процепите на дъските бе покарала трева. Когато сви зад колибата, в другия край на сечището откри поточето.

След като се напи и изплакна лице, върна се и понечи да влезе. Стъпвайки върху падналата врата, една прогнила дъска поддаде и той едва не падна. Отстрани с ръка натежалите от росата паяжини, препречващи входа, и влезе. Имаше две стаи, и двете много малки, и таванче. Пристъпваше внимателно, почти предпазливо, а прогнилите дъски леко се огъваха под краката му. Над огнището, където гредите бяха надигнати, надзъртаха късчета небе. Огледа единия ъгъл — талпите бяха паснати надве-натри със слаби, очевидно нескопосани удари. Закълчищените някога процепи сега зееха. В първата стая имаше само една дървена пейка, на която липсваха два крака, и стълба, водеща към тавана. На перваза на единия прозорец в другата стая видя стъклена кана. На дъното й се бяха събрали нечистотии, а стъклото бе сухо като кост. През мърлявата му прозрачност се процеждаше неясна светлина. До стената забеляза някаква дреха, изтървана сякаш случайно. Приближи се и обзет от мимолетно любопитство, се наведе и внимателно я вдигна. Плосък и лъскав, черен като копче бръмбар бавно изпълзя от разкритото си убежище и изчезна под дъските. Мън огледа дрехата. Беше мъжко сако, навремето очевидно синьо, ала сега неравномерно избеляло до сиво-кафеникаво. Материята му се стори неподатлива и корава. То отдавна бе загубило формата на фигурата, която бе обгръщало, и се беше спекло завинаги като пръст, приела контурите на скала, която е покривала. Когато го пусна, то тъпо удари по пода.

Върна се в другата стая и опита стълбата. Беше масивна и здрава наглед. Внимателно се изкатери по нея и се изтегна върху изкорубения под на тавана. Гредите държаха. След малко заспа. Събуди се рано следобед, изяде почти всичката храна, която му бе останала, и отиде на потока, за да утоли жаждата си. После се върна в колибата и лежа почти до здрач.

Малко след залез-слънце стигна до някакъв крайпътен магазин. Надзърна вътре и видя, че освен един старец, седнал на изтикания то стената стол, нямаше никой. Над главата му гореше лампа с ламаринен отражател. Мън влезе и купи пакет крокети и парче сирене. Пъхна ги в джоба и продължи.

На следната заран, поглеждайки на юг от върха на малко възвишение, се убеди, че околността му е позната. Широката плитка котловина се прорязваше от железопътна линия, чиито релси проблясваха на утринната светлина. От двете й страни се ширеха чисти царевични и тютюневи ниви, проснати в дълги, геометрично точни редове. По далечните пасища стадата сякаш бяха застинали. Хамбарите, къщите и дърветата наоколо изглеждаха свежи и измити в бистротата на ранното утро. Знаеше, че няколко мили нагоре по линията откъм север се намира „Монклер“. Отби от пътечката, по която бе вървял до този момент, и се шмугна в гората. На два пъти дочу писъка на влакове и когато поглеждаше надолу, ги виждаше да пропълзяват през котловината, насищайки въздуха с пара и тънки струйки дим.

Вечерта се спусна в ниското и тръгна по линията на изток.

Къщата се издигаше встрани от издълбания с коловози черен път. Знаеше, че е тя, и когато се наведе към пощенската кутия, различи името „Едмънд Толивър“. Кутията беше нова. Той я опипа и заключи, че металът е чист, лъскав, а черните букви — ясно изписани. Дворът се отделяше от пътя с каменен зид, който на свой ред бе опасан от гъст храсталак. Портата липсваше и край един счупен стълб се бяха изронили камъни. В двора нямаше дървета, но на хълма зад къщата се чернееше гората.

Отначало помисли, че домът е пуст, но вече отблизо забеляза, че изпод краищата на пердето, изпод затулващия един от прозорците плат, едва-едва мъжди светлина. Със сковани и присвити крака стъпи върху разхлабения дъсчен под на верандата и отпусна ръка на бравата. С тихичко изскърцване вратата се отвори веднага.

В мига, когато влезе, на колебливата светлина от лампата с намален до края фитил зърна човека в леглото — покрит само с чаршаф и с извърнато към стената лице. Затвори вратата след себе си внимателно, сякаш влизаше в стаята на болник, и леко приведен напред, угрижено се вторачи натам. Онзи бавно, почти мъчително се раздвижи в леглото и обърна лице към него. Видя как слабо проблясващите на светлината очи се разшириха, а от усилието да проговорят устните се сгърчиха.

— Какво искаш? — изхриптя той.

Без да отговори, Мън с все така присвити колене направи две широки крачки. Отпусна лявата си ръка върху долната табла на леглото, приведе се и напрегна зрение.

— Какво искаш? — повтори онзи.

Мън се наведе още повече и изпитателно се вгледа в продълговатото изпито лице над омачканите чаршафи.

— Та това… Та това си ти, Пърси Мън! — възкликна мъжът на леглото.

Облегнат на таблата, Мън помълча известно време.

— Отдавна не се бях сещал за теб — отвърна той почти шепнешком, като продължаваше да се взира в него. После добави: — Почти бях забравил как изглеждаш.

Мъжът в леглото се надигна с мъка и се облегна на лакът.

— Какво искаш? — попита той.

— Почти бях забравил как изглеждаш. Съвсем ми беше излязъл от ума — думите се нижеха мудно, унесено. — Сетне нещо се случи и пак се сетих за теб, Толивър.

— Какво искаш? — настоя мъжът в леглото, този път почти несъзнателно.

— Да те убия — отвърна Мън, без да помръдва, и добави: — Сега ще те убия, Толивър! — спря, ровейки се сякаш в спомените си, и след миг продължи: — Като ти се нагледам.

Дългите мършави пръсти на мъжа в леглото се свиха и разпуснаха безцелно.

— Може и да ме убиеш — рече кротко той. — Може би ти си човекът, който трябва да го стори, Пърс.

— Да, аз съм — отвърна Мън. — Знаеш, че веднъж убих човек. Или поне си мисля, че съм го убил. Бях един от ония, които го извършиха, но ми се струва, че аз стрелях пръв. Натиснах спусъка и той се обля в кръв. Нали знаеш — и понижи доверително глас, — натискаш спусъка и край!

Пръстите върху чаршафа престанаха да мърдат.

— Тогава не чуваш гърма — рече Мън. — Той се разнася след това.

— Не ме е страх — отвърна мъжът в леглото.

— Гърмът — повтори Мън, — гърмът идва после. Може и изобщо да не го чуеш.

— Не ме е страх — повтори онзи, сякаш на себе си.

— Да — поклати глава Мън, като човек, който объркано се мъчи да си спомни нещо, — не те е страх. А аз си мислех, че ще се уплашиш.

— Когато те видях да стоиш там, леко се стреснах, но сега вече не се боя. Преди време, преди месец може би щях да изпитам страх. Но не и сега. Нещата се променят, а ти не знаеш това, Пърс — той се взря в лицето на приведения над него човек. — Хайде, защо не го направиш?

Защо не го направиш, а? Нали точно за това си дошъл, Пърс? — изговаряше името му меко, почти ласкаво.

Мън измъкна револвера от джоба си и го погледна.

— Ще те убия! — заяви той. — И така ще ти направя услуга! Ако не го сторя, ти ще продължаваш да лежиш тук, в този дом, ще продължаваш да бъдеш нищо! Нищо! А винаги си се мислил за нещо. Дори и сега. Там, на пътя, си поставил нова пощенска кутия, но… — и той се наведе още по-близо, клатейки сякаш съжалително глава, — тя ще остане празна! Празна! А ти ще бъдеш нищо! Пък и нали знаеш, че винаги си бил нищо! — той поклати отново глава: — Нищо! Нищо!

— Нищо ли? — попита гласът като ехо. — Човек няма представа какво е. И ти не знаеш какво си. По едно време си мислеше, че знаеш. Когато бяхме приятели, Пърс — Толивър отново се отпусна назад, но без да затваря очи, а само леко премрежи клепачи, тъй че блясъкът в тях изчезна, и рече уморено: — Харесваш ми, Пърс. Сега вече ми харесваш. Не те знам какъв си всъщност, а ми харесваш. Но и ти не знаеш какъв си.

— Знам, и аз съм нищо — отвърна Мън студено и вдигна револвера, но не се прицели. — Когато го направя обаче, вече няма да съм нищо! Тази мисъл ме осени изведнъж: направи го, направи го и няма да си нищо! Да, точно с тези думи проблесна тя в съзнанието ми и аз дойдох. Дойдох, за да те убия! — той насочи дулото към него. Известно време стоя неподвижно, после заключи: — Не защото ти си мръсник, а заради самия себе си!

Толивър стисна очи. Ръката върху завивката се сви. Кожата по кокалчетата беше бяла като чаршафа, който се отпусна, придавайки форма на тялото. Все така облегнат на таблата на леглото, Мън държеше револвера високо, на ръка разстояние от Толивър. Бледият, едва осезаем светлик на лампата се разливаше върху лицето на сенатора, заобикаляйки хлътналите ями на затворените очи. Бръчките и тъничките вени по клепачите се забелязваха едва-едва, подобни на листни жилки. Устните му бяха леко отворени, измъчвани сякаш от жажда.

— Ще го направя — промълви Мън.

Някъде в стаята се разнасяше мудното металическо тиктакане на часовник.

— Ще го направя — повтори той, — но след малко.

Когато ти се нагледам. — Изчака, без да помръдне револвера, и изведнъж кресна: — Отвори си очите!

— Защо се бавиш, Пърс? — изшептя сухо сенаторът, но очите му останаха все така затворени.

— Мислех, че ще мога — промърмори Мън, унесен сякаш в мечти.

Човекът в леглото отвори очи.

— Не можеш — дрезгаво изрече той.

Ръката, която държеше револвера, започна да се отпуска и опря таблата на леглото. При допира на метала до дървото се разнесе слаб, самотен звън. Толивър размърда глава върху възглавницата — едва-едва, като болник.

— Дай ми малко вода — рече.

Мън погледна към шкафа, върху който до лампата стояха кана и чаша. Прехвърли револвера в лявата ръка и тъкмо направи крачка натам, когато разнеслото се зад него леко поскърцване го накара рязко да се обърне.

Вратата, водеща към другата стая, се бе отворила. Там, в рамката й, с една ръка все още на дръжката, а другата увиснала във въздуха пред гърдите, стоеше Матилда Толивър.

— Ай! — възкликна тя, сякаш в закъсняло, пресилено въодушевление. Искрящите изпод веждите на грубоватото й, измъчено лице очи се приковаха в Мън.

Той отстъпи назад, оставяйки вдигнатата си ръка свободно да падне.

— Матилда! — повика я мъжът от леглото, но тя очевидно не го чу. — Матилда! — повтори той.

Жената помръдна и устреми поглед към него.

— Това е Пърси Мън — рече сенаторът. — Нали го помниш?

— Да — кимна тя.

— Дошъл е да ме види — обясни Толивър. — Тъкмо се канеше да ми даде чаша вода.

— Как сте? — попита Матилда.

Мън прокара език по устните си и най-сетне смогна да промълви:

— Току-що влизам.

Обърна се и взе каната с дясната си ръка, докато с другата напъха револвера в джоба си. Тя не откъсваше поглед от него. Водата с глухо бълбукане изпълни чашата.

Той я подаде на човека в леглото, който я взе и отпи, докато двамата го наблюдаваха.

— Благодаря — рече сенаторът и когато Мън пое чашата, отново отпусна глава на възглавницата. — Матилда — продължи той, — защо не предложиш на Пърс нещо за хапване? Сигурно е огладнял от дългия път.

— Тъкмо това се канех да направя — отвърна тя.

— Не! — отказа Мън почти яростно. — Не! Тръгвам! Исках само да видя сенатора и го видях. Тръгвам!

Матилда прекоси стаята и сложи ръка на рамото му.

— Седнете, мистър Мън — настоя тя. — Седнете и си починете, а аз ще ви приготвя нещичко за хапване.

— Тръгвам! — отвърна той, потръпвайки сякаш от допира й.

— Седнете! — повтори тя.

Мън рязко се отдръпна от нея, като направи широка крачка назад. Празната чаша се откъсна от ръката му и се пръсна на пода.

— Тръгвам! — изкрещя той и изведнъж се озърна с див, сякаш животински поглед.

— Не… — започна Матилда и спря. Понечи да го задържи, но ръката й увисна във въздуха. — Чакайте! — заповяда тя. — Счу ми се нещо.

Тримата притихнаха, сетне Толивър рече:

— Няма нищо, Матилда.

— Не, има! — настоя тя. — Чуйте! — Отиде до външната врата, сложи ръка върху бравата и се ослуша: — Има! — повтори тя и като открехна лекичко, се подаде навън и се озърна.

Мън бързо отстъпи в другия край на стаята.

— Има — обърна се Матилда към тях. — Коне! На пътя!

— Войниците — отбеляза Мън спокойно и вече поокопитен, отвори вратата зад себе си.

— Има друга врата… — говореше в това време Матилда, — откъм страничната веранда.

Напипа я в тъмното и я отвори. Отдолу, откъм пътя, долови някакъв шум. В първия миг не можа да различи нищо, освен по-светлото петно на полята оттатък двора и високо отляво — тъмната маса на гората. Почти пълзешком прекоси поляната, като се препъваше. Блъсна се в зида, падна, после го прехвърли. „Силвестъс, помисли си той, Силвестъс им е казал. Чакал е до днес, досега не му е стискало. Чакал е всичкото това време, седмици наред и едва днес се е престрашил.“ Продължаваше да тича през неравното пространство, падаше и отново ставаше. Задъхваше се: „Мръсник! Мръсник!“

Далеч пред него отвъд полето беше гората. Откъм склона долитаха резки глухи гласове, сякаш хлапетии си подвикваха. При тези звуци — толкова безсмислени в здрача, в него се надигна някакъв чуден възторг, някакво бясно, опияняващо презрение. Устремен напред, той едва докосваше земята под краката си.

Падна отново и когато се изправи, видя върху склона пред себе си едва различимата на фона на полето и избледняващото небе фигура на човек. Но там, зад тази фигура, беше гората, всепоглъщащият мрак, сигурността, бързото и неминуемо избавление. Вдигна револвера и се увери в това. Беше вече сигурен. Но неволно — незнайно защо — в онзи безкраен миг, преди пръстът му да натисне спусъка и късото опърпано пламъче да изскочи от дулото, той леко бе вдигнал ръка към бледото небе. Видя искриците на ответните изстрели и се олюля. Вече паднал, стреля още веднъж, почти инстинктивно, без да се замисля за посоката. После опита отново да натисне спусъка, но безуспешно. И както лежеше там, докато твърдата земя се поклащаше и набъбваше под него подобно на огромна вълна, Мън като насън дочу долитащите от склона гласове, които ехтяха безсмислено, като гласове на деца, залисани в игра по здрач.