Нощен ездач

Глава четвърта

Два дни след Коледа сенаторът Толивър устрои у дома си тържество в чест на управителния съвет на сдружението. Членовете му трябваше да пристигнат рано сутринта, та преди вечеря да проведат и едно събрание.

— Нужно е да обсъдим тези въпроси на свежа глава — отбеляза сенаторът.

Мън щеше да заведе жена си и да остане да преспи.

— Вземете и съпругата си, която, както чувам, била очарователна — бе настоял сенаторът. — Ще има още няколко дами, тъй че докато ние разваляме храносмилането си с нашите сериозни дела, тя няма да бъде ощетена откъм човешко присъствие. Надявам се, ще я убедите да дойде.

Щяха да пристигнат с влак и в девет сутринта да се прекачат на теснолинейката, която спираше на кръстопътя в подножието на „Монклер“, имението на сенатора.

Когато същата заран слязоха от влака, небето тегнеше като безбрежна сива маса, докъдето стигаше погледът. Бе досущ като закачено над ниските гористи хълмове, обграждащи долината, и приличаше по-скоро на провиснал балдахин, отколкото на висок и дълбок купол. И както ставаше понякога в подобни дни, човек дори не можеше да различи едва видимото, по-светлосиво безформено петно, което показваше къде е слънцето. Кедровите гори по далечните хребети изглеждаха матовочерни като петна от сажди. Нямаше и вятър.

— Ще завали сняг — рече Мей, когато мъжът й я пое от стъпалото на двуколката и вече можеше да вдигне очи към небето.

— И на мен така ми се струва — съгласи се той.

Влакът пое през сиво-кафеникавите ниви, а виещата се над локомотива пара бе удивително бяла и нежна на фона на мрачното небе. Застанали върху спечената червена пръст край релсите, те наблюдаваха отдалечаващия се влак. Сетне Мън се обърна и съгледа негъра, който се задаваше откъм порутеното жълто навесче с надпис „Кръстовище Монклер“. Оня свали шапка и рече:

— Дошъл съм да ви срещна.

— И добре си направил отвърна Мън.

Негърът вдигна чантата и ги поведе към спрелия зад навеса файтон.

— Ще падне сняг рече той, — и то какъв!

Някъде на завой, далеч на изток, влакът изсвири. Пърси Мън се обърна натам, към този едва доловим звук, но влакът вече се беше изгубил от поглед, а от виещата се, сякаш за да намери пролука сред ниските хълмове железопътна линия обширните голи полета изглеждаха още по-голи.

— Как ми се иска на Коледа да беше заваляло — промълви Мей, когато файтонът пое по пътя. — Без сняг Коледа не е Коледа, а вече май изобщо не вали на този ден.

Без да отговори, Мън се загледа как тя отново замислено вдига лице към небето.

— Като бях малка, беше по-друго — продължи Мей. — Сега, когато вали, а преди две Коледи наистина попрехвръкна, обичам да седя до прозореца, в стаята да няма никой и да гледам как се сипе снегът навън. Сякаш се връщам в детството си, когато по Коледа валеше. Тогава се събуждах много рано, още преди другите да са станали, но си лежах и чаках да просветне и някой да се размърда. Всичко изглеждаше друго, целият свят беше друг. А ако по земята имаше и сняг, ставаше просто неузнаваемо!

Пърси Мън погледна превития гръб на негъра на капрата. Наведе се, доближи устни до ухото на жена си и прошепна:

— Обичам те!

Тя поклати глава и сякаш сетила се току-що, рече:

— Ти изобщо не ме слушаш и ми се подиграваш!

— Не е вярно отрече той.

Известно време мълчаха, а файтонът подскачаше по замръзналите коловози. От двете им страни се чернееше горичка с оголели дървета, а шубраците задушаваха стволовете им и стигаха чак до най-горните клони. Когато пътят направи рязък завой и излезе извън нея, а край тях отново се ширнаха нивите, забелязаха къщата, кацнала на билото на продълговат хълм — огромна постройка със симетрични крила и бели колони, обградена от гъсти, високи черни кедри. Алеята към нея бе обточена с бяла ограда. Няколкото тъмнеещи дървета на възвишението отпред, със стърчащи над безцветната земя стволове, изглеждаха величествени и неестествени. Отдалеч и на фона на хребетите, очертаващи хоризонта, къщата, извисяваща се над склона, над просторните ниви и пасища, имаше вид запуснат, самотен и страховит.

— Ето я — кимна Мън.

— Да, сър, това е — потвърди негърът.

Сградата не беше стара. Сенаторът я бе издигнал преди петнайсет години на мястото на предишната, която бе изгоряла. Той обичаше да казва, че я е строил, като гледал да прилича колкото се може повече на първата, и обикновено подчертаваше: „Само че исках да е и по-голяма.“ Всъщност тя беше много по-голяма. Макар и далеч по-просторна, централната част наистина наподобяваше предшественицата си, дванайсетстайна, червенотухлена къща с висока бяла веранда. Малцина обаче можеха да си спомнят как е изглеждала, затова, говорейки за новата, хората вече забравяха да подмятат, че я е построил с парите на жена си, а тя имала доста, но все някога щели да свършат.

Сенаторът наистина бе построил къщата с парите на жена си, защото собствени имаше твърде малко. Произхождаше от добро, средно заможно семейство, разорено по време на Гражданската война в резултат на почти фанатичната преданост на бащата към южняшката кауза. Старият Толивър въоръжил половин кавалерийска рота и вложил всичко, което притежавал, в облигации на Конфедерацията. След Франклинската битка го обявили за безследно изчезнал. Година след края на войната Толивърови загубили имота си заради просрочена ипотека и мисис Толивър се споминала от скоротечна туберкулоза. Цели четири месеца лежала върху огромно легло с балдахин в една барака, която сегиз-тогиз прокапвала, и изискано храчела кръв в кърпи от стари дрехи или зебло. Към края на болестта си се пробудила от унеса и спокойно, с добре подбрани думи, започнала да проклина мъжа си, чиято себична лудост и своенравна гордост опропастили живота на най-близките му и обични хора. Той гниел нейде из Тенеси, а на нея й било драго, нареждала тя, и се надявала душата му да бъде осъдена на вечни мъки.

Описвала надълго и нашироко развалата, обхванала тялото му, и както твърдяла, виждала как месото му било окапало от лявата буза, оголвайки мястото с трите липсващи зъба — дупка, която той от нечестива и непочтителна суета се опитвал да скрие, когато се засмеел. Как лежал в някаква канавка за храна на червеите, покрит едва-едва с мръсотия и шума, и как темето на празната му глава липсвало, защото снарядът го бил отнесъл. Веднага след като се смрачало, тя се изправяла в леглото и започвала да описва тази картина, нощ подир нощ, прибавяйки все така сдържано и красноречиво нови и нови подробности към вече познатите ужасии. Била мръснодумка с цветист език, а самата сдържаност и гласът й придавали на всичко казано неестествена, хипнотизираща убедителност. Двете й деца, шестнайсегодишният Едмънд и с четири години по-голямата Матилда, стояли край леглото вцепенени, с изцъклени очи и я слушали, дордето умората я надвиела.

Когато се умълчавала, Едмънд я поглеждал, а сетне извръщал очи към суровото, неподвижно като маска лице на сестра си, което изглеждало грубо издялано до последната костица. Подир туй изхвръквал от бараката и започвал да търчи безцелно я по пътя, я из полето. В нощи, когато луната греела силно, а земята се смръзнела като желязо, или когато поройните зимни дъждове започнели да плющят, той се втурвал напосоки из калта и лапавицата и преброждал околността като прегладнял единак. Дъхът му излизал на сухи пресекулки и той закопнявал да заплаче. Докато препускал, мислел си за божествено-сладостното облекчение и удовлетворение, което носят сълзите. Но не можел да заплаче. Някъде призори, изтощен и озлобен, се промъквал в бараката и се тръшвал на сламеника. Когато една нощ се върнал, заварил сестра си насред стаята, а лоената лампа горяла. Сухото й кокалесто тяло хвърляло сянка върху балдахина.

— Умря — съвсем спокойно рекла тя.

— Умря — повторил той и в същия миг усетил безкрайно облекчение и блаженство.

— Да, а теб те нямаше — сетне, сякаш току-що се сетила, тихо добавила: — Никога няма да ти го простя!

В деня, когато погребали майка му, Едмънд Толивър се решил да извърви пеш сто и четирийсетте мили до Луивил. Знаел, че това е най-големият град в щата. Нямал пукнат грош. За да се прехранва, се залавял с каквото и да е в крайпътните градчета. Да се добере до Луивил му отнело повече от месец. Първо се главил в кланицата, където започнало да му прилошава от вонята на кръв и рояците мухи по подгизналата пръст. Нощем с часове търкал ръцете си, но розовеещият оттенък в основата на ноктите, под тях и по кожата на китките му продължавал да си стои. Вечер, когато лягал, обикновено си спомнял ужасните приспивни монолози на майка си. Чак сега започвал да разбира истинската същност и безмерност на омразата й.

Деветнайсетгодишен, Едмънд Толивър вече стажувал в адвокатската кантора на мистър Уотсън, който имал голяма клиентела и бил пълномощник на луивило-нашвилската железопътна компания. „Сине — обръщал се понякога към него Уотсън, — в днешно време на адвоката му остават две неща — или да се завърти край железниците, или пък да се захване с политика.“ На двайсет и четири години Едмънд Толивър отворил самостоятелна кантора. Двайсет и шест годишен се оженил за Джоун Палмър, единствената дъщеря на някой си Мортън Палмър, натрупал състояние през войната от продажба на говеждо месо на федералното правителство и спекулации с жито. По това време Палмър вече бил банкер. Едмънд Толивър го ненавиждал заради успеха му така, Както ненавиждал и собствения си баща заради неговия провал. Тази ненавист обаче била скрита и той го ласкаел, приемал всяка работа, подхвърлена му от стареца, и го чакал да умре. Палмър се споминал от апоплексия година преди още Толивър да дръзне да мечтае това да стане.

Джоун Палмър била слаба и болнава жена, с няколко години по-голяма от съпруга си. Не била красавица, защото постоянно влошеното й здраве дало своето отражение и пепелявопетнистият цвят на кожата заличавал чертите на лицето й, ала в мигове на щастие и възбуда то засилвало с нежна и прозирна красота, която едва-що родена, изчезвала под скверния поглед на всеки, който я зърнел. По същия начин се преобразила тя и когато Едмънд Толивър й направил предложение. Съзирайки тази неочаквана красота, той на мига забравил сметката, подтикваща го към този брак, и тъй дълбоко се трогнал, сякаш озарен от божествено откровение, че очите му се на пълнили със сълзи. Неочакваният дар, с който щедрата съдба го ощастливила, изпълнил душата му с пречистваща радост и смирение. Той заявил пред Джоун Палмър, а и пред себе си, вярата, че стореното за нея нивга няма да е достатъчно, че ще я обгради с неизчерпаеми грижи и ще направи всичко възможно, за да бъде щастлива. Тя безмълвно притиснала главата му към гърдите си и я задържала там, впила малките си пръстчета в здравата му, остра и гъста коса, загледана с невиждащ поглед в позлатата, броката, белия мрамор и плюша, върху които кристалният полилей от преддверието на баща й сипел своята светлина. Обещанията, които Едмънд Толивър направил в онази нощ пред нея и пред себе си, били искрени. Но тя не била издръжлива като него. Непрекъснато боледувала. Случвало се с дни да лежи неподвижно в стаята със спуснати пердета, загледана в тавана или притиснала пръсти към слепоочията си. С времето този жест й станал навик, следван дори когато нищо не я боляло, превърнал се в израз на отчаяние пред лицето на всички безименни сили на мъката и унищожението, които кръжали около нея безшумно като вълци. Седнала сама или в моменти, когато хората говорели помежду си и не й обръщали внимание, тя съкрушено притискала с пръсти слепоочията си, а погледът й се превръщал в бездънен, обърнат навътре черен кладенец от кадифе, върху чийто спасителен ръб тя едва-едва се крепяла.

Силата й не била като силата и ненаситността на Едмънд Толивър, а красотата й пък била някак нереална. В няколкото години, в които успявал да улови мига на красота, а с времето това ставало все по-рядко и по-рядко, той отново се изпълвал с чувство на благодарност и всеотдайност и понякога скланял чело на гърдите й. Ала по-късно, когато подобни мигове се появявали, те го пробождали първо с угризение и жал към нея, сетне със съжаление към самия себе си и най-накрая с непреодолимото усещане за измяна и безсилие. Тогава, без да каже нито дума, се изскубвал от нея. Ясният, тегнещ спомен за нощта, когато й предложил да се омъжи за него и тя притиснала главата му към себе си, чистото ухание на роклята и на плътта й непрестанно го преследвали. Помислил си, че под роклята гърдите й са много мънички, едва ли не като на момиче, и тъй красноречиво му говорели за невинност и крехкост, че в онази нощ сякаш познал една съвършена и неоспорима истина. Душата му направо замряла. Застанал в коридора пред вратата й, той си спомнял тези неща и с настойчивата точност на махало отново и отново стоварвал тежко юмрук в шепата на лявата си ръка. Страданието му наподобявало болката на обречения, осенен за миг от ясното и хладно видение на рая, или пък на удавника, зърнал яркото слънце да очертава ласкаво успокояващите контури на познатите неща по брега, където доскоро е вървял.

След смъртта на стария Мортън Палмър Едмънд Толивър продал възскромната си къща и от Луивил се преместил в южната част на щата. Не се върнал в родния край на баща си. Болезнените спомени от ранното му детство не му позволявали да го стори. Не искал всеки ден да чува имената от младостта си, нито пък да вижда същите кръстопътища и къщи. Затова купил една ферма в близката околност — шестстотин акра плодородна земя, добре напоена и леко хълмиста, където в далечината се извисявали обвити в синкава мараня валове. Здравето на жена му бавно, но сигурно се влошавало и той довел сестра си Матилда, която не била омъжена и преподавала в местните училища, да се грижи за домакинството.

Около пасищата на фермата си Толивър издигнал бял стобор, построил нови хамбари и конюшни; хамбарите — високи и червени, а конюшните ниски и бели като стобора. Започнал да отглежда расови говеда и чистокръвни коне, да сее тютюн. Винаги търсел съвета на по-старите жители в района и внимателно ги слушал, когато го поучавали. Често обикалял на кон из околността, разговарял с фермерите, ходел с тях на риба и лов. После се захванал с политика и бил избран в щатския сенат. Когато къщата му изгоряла, построил тази и скоро в нея започнали да идват непознати люде от Луивил, Франкфорт, Лексингтън и Нашвил, да пият уиски в стаите с високи тавани и да се радват на конете в яхъра. След първото му избиране в конгреса започнали да го посещават хора от Вашингтон и Болтимор, като сред тях имало и високопоставени личности, чиито имена се срещали по вестниците. Тогава го избрали в Сената. Но той продължил да язди из околността, да ходи с фермерите на риба и лов, като от време на време дори се появявал в малката бяла, облицована с дъски методистка черква в Хоуп Спрингс. Не се големеел и в предизборната си кампания не пропускал да заяви: „Знам какво е да те притиска немотията и стомахът ти да стърже от глад, знам и какво е да ставаш в студа рано сутрин, преди още да се е показало слънцето и да тръгваш бос по мраза.“ Постепенно хората забравили, че новата къща е построена с парите на жена му. Нея също забравили. Умряла скоро след като строежът бил завършен.

Докато файтонът пълзеше нагоре по склона, от сивото небе долетяха няколко снежинки и започнаха да кацат по кръйпътната тръстика.

— О, май наистина ще падне сняг! — възкликна Мей.

Вече виждаха китките зеленика, червените панделки по прозорците на къщата и големия венец, закачен на бялата порта. От големите комини се виеше дим. За разлика от бавно сипещия се сняг, голите полета и сивото небе, къщата, която отдалеч изглеждаше пуста и злокобна, сега като че ли обещаваше, и то щедро, всичко необходимо за добруване и спокойствие — от храната се носеше пара и леко ухание, пламъкът в камината проблясваше в сребърните прибори, нозете безшумно потъваха в дебелия килим, приятно звънтяха чаши.

— Колко ми е драго, че дойдохте! — рече сенаторът Толивър, като лекичко се наведе над ръката на Мей, сякаш стига да реши, и щеше да я целуне. — Мистър Крисчън доведе дъщеря си, и те ще пренощуват, та ще се опитаме да посъживим тази скучна стара къща с малко младост и красота. Право да ви кажа, тук наистина понякога е малко скучно. Но сега ще ви предам на сестра си — и посочвайки високата, облечена в черно жена, която излезе от стаята зад него, продължи: — Матилда, това е Мей, съпругата на моя добър приятел Пърси Мън, за когото толкова съм ти разправял — протегна ръка и я сложи бащински върху рамото на Мън. — Надеждно момче — заяви той и го потупа. — Някой ден ще го видим и в Конгреса!

— Това не се знае — отвърна Мън малко смутен, но все пак зарадван от думите и ръката върху рамото си. След намръщеното небе и голата земя, тук, в облеченото с бяла ламперия преддверие, той бе обграден от топлина и любезност, от блясък на огледала и долитащ от съседна стая пукот на огън. Като улови ръката на Матилда, дори лицето й му се стори по-малко студено и сурово, отколкото си мислеше.

Мей заситни по широките стълби редом с по-възрастната жена, до чиято висока кокалеста снага изглеждаше още по-дребна. На завоя се обърна за миг и хвърли през рамо бърза срамежлива усмивка, която Мън възприе като довиждане. Сетне двамата със сенатора прекосиха преддверието и някаква стая, в чието дъно гореше огън, но нямаше никой.

— Реших да направим съвещанието в библиотеката — обясняваше в това време домакинът. — Всички, с изключение на капитан Тод са вече тук. Но и той всеки момент ще дойде. Ще доведе и сина си — учи се в колеж във Вирджиния. Да, във Вирджиния…

Когато влязоха в библиотеката, мъжете се бяха наредили около голямата камина, в която гореше и пращеше огромен пън. Мън се ръкува с всекиго поред. Сетне извади лулата си и започна да я тъпче.

— Мисля, че капитанът всеки момент ще пристигне — рече сенаторът и отиде да надзърне през един прозорец, който гледаше към дългия склон пред къщата. Вече наистина валеше — не силно, но затова пък равномерно. Няколко снежинки бяха полепнали по перваза.

— Няма го още — добави той и се върна при гостите край огъня.

Застана сред тях, усмихвайки се непринудено с пъхнати в джобовете на сюртука ръце и леко отметната назад глава. В другия ъгъл на стаята, отделени от останалите, стояха мистър Силс и мистър Бърдън. Бърдън бе навел огромната си черна и рошава глава към Силс, който говореше загрижено и почукваше с молив върху бележника в лявата си ръка. Мън натъпка лулата, запали я и погледна към лавиците с книги по стените — повечето правни, реши той, защото сенаторът се славеше като заклет читател на исторически романи и можеше да цитира откъси от Мъколи2 и Гибън3, когато си поиска — и към огромната маса, бюрото и гравюрите по стените. Сетне погледът му разсеяно обходи лицата на мъжете около него. Порядъчни люде, помисли си той, дори и старият Силс, порядъчни люде. Залюля се леко на пети и усети приятната топлина на огъня върху гърба си. Сетне всмукна няколко пъти от лулата си дълбоко и продължително. Услаждаше му се тази лула.

Никой не забеляза приближаването на капитан Тод по дългата алея и никой не чу звънеца. Някакъв негър отвори вратата на библиотеката и той застана в рамката й със строгата си усмивка, като леко клатеше глава.

— Извинявам се за закъснението — рече той, — но не съм бил точен, откакто двамата с генерал Брат4 бяхме опухани от генерал Бюл и натирени чак в Луивил, като по този начин той запази славната ни кентъкска федерация за мистър Линкълн.

Сенаторът с протегната ръка се спусна към него.

— Не се тревожи, имаме достатъчно време. Мини да се постоплиш край огъня.

— Благодаря — отвърна капитан Тод и започна да се ръкува с всеки. След малко застана край огъня и разпери дългите си кафеникави пръсти над буйния пламък. — Навън направо си е студ — рече той.

— Къде е момчето? — попита сенаторът.

— Настаних го в другата стая — отвърна капитанът. — Намери някаква книга и се зачете, или… — и той се поколеба, усмихвайки се — не, мисля, че чете. Твърди, че знаел как.

— Ще отида да поприказвам с него — рече сенаторът и се отправи към вратата. — Ей сега се връщам и започваме.

Мън погледна капитана, който продължаваше да се грее, протегнал хубавите си, силни наглед ръце към топлината. Забеляза, че по кафеникавата им кожа са избили петна и вените изглеждат прекалено големи. Запита се дали синът му е като него. Спомни си, че приличаше или поне бе приличал преди три-четири години. Не го беше виждал доста време, всъщност откакто момчето отиде в колежа. Във Вирджиния, беше казал сенаторът. Точно така, спомни си той, младият Тод бе заминал за Вирджиния, за да постъпи в колежа „Уошингтън и Лий“5. Преди това обаче той наистина приличаше на капитана — беше висок, строен, със синьо-зелени очи като неговите и изящен нос. Хубаво беше, че сенаторът си направи труда да поприказва с него. Добър човек беше сенаторът, но капитан Тод беше още по-добър. Най-добрият от всички. Но и сенаторът не беше лош.

Преди четири часа̀ всички, които нямаше да преспиват, си бяха тръгнали. Потеглиха надолу по склона под равномерно сипещия се сняг, а снежинките се трупаха по раменете, одеялата по краката им и гърбовете на конете. Вече заличаваше следите от колелата и копитата, а сивкавата светлина започна да изчезва от небето. Разделяйки се в преддверието, всички с изключение на мистър Силс, който много рядко изпиваше повече от една чаша, бяха весели и в добро настроение. Ето защо студът, снегът и рано падналият здрач изобщо не ги притесняваха.

Излегнати на креслата в библиотеката, където пламъците се гонеха и пърхаха по дълбокото и черно гърло на комина, а бутилките стояха наредени на голямата сребърна табла върху масата, те изпиха не една и не две чаши. Надигаха ги една след друга с изопнати нозе и се наслаждаваха на пуйката, шунката и пудинга. Отначало разговорът вървеше тежко и мудно, но топлината на алкохола го съживи и не след дълго вече го прекъсваха изблици на гърлен смях. Освен приятното прекарване имаше и по-важна причина за задоволство. Секретарят докладва, че компанията „Алта“ е готова да започне преговори по ставка девет долара и половина за тютюн първа ръка и че някакъв частен изкупвач предлагал по десет за австралийски — екстра, и седем за прахообразен, първо качество. Съветът гласува предложенията да не се обсъждат.

— Ей богу! — възкликна Крисчън, стоварвайки тежката си лапа върху масата. — Спипахме ги натясно тия копелдаци! Нека им се отще изобщо да чуят за тютюн, докато са живи, и да си хапят задниците, че не са се захванали с търговийка на финтифлюшки! Рипнали насред реката, а не могат да плуват! Ей богу! — и той спря, за да си поеме дълбоко дъх, като жаден, който лочи лакомо.

— Ще ни предлагат те по девет долара и петдесет цента! И то след като сме обявили ценоразписа — австралийски — екстра — шестнайсет долара, италиански — екстра — петнайсет долара и двайсет и пет цента… — и той отново спря, а дъхът му изсвистя през зъбите. — Няма цена, дето насън да ме бутнеш и да не я знам! Чета ги всяка вечер, както старите моми четат Библията, та да не ги е страх. Девет и половина ли, да имат да вземат! Божке мили, тия не могат да четат! Ама ги пипнахме натясно и сега ще им разплачем фамилията! А ти, секретарю, вземи, че им напиши какво съм казал!

— Нашата цел не е да разорим тютюноизкупвателните компании — рече сенаторът и бързо продължи, — но не мислете, че искам да ви накарам да приемете това предложение. Не се опитваме да ги разорим, а само гоним прилична цена. Просто прилична цена. И предложат ли ни я, аз съм готов да работя с тях! Ние искаме да сме честни, а не да ги мамим…

— Аз ли не искам да ги мамя?! — ревна Крисчън. — Кой казва, че не искам? Ще им избода мръсните очички, а сетне ще им ги пробутам вместо стриди! Ще го направя и още как, а и ще платя, за да стане! Ще им изкормя вътрешностите, ще им ги вържа на фльонги на шиите и ще провеся тия мерзавци на коледната елха за сираците в пъклото! — и той отново удари по масата. — И ако някой от тия, дето сме тук, все още има и най-малкото съмнение как ще гласувам за това предложение, ще му кажа. Няма да го карам да мре от любопитство. Ще гласувам „Не!“ и толкоз!

— Струва ми се, че не е необходимо забележките да се вписват подробно в протокола — рече Силс.

— Ако щеш ги сложи в рамка и си ги окачи над кревата, а сетне ги чети на дойките и хлапетиите!

Чувството на увереност и радост през този ден не бе помрачено нито от вестта, че през последните десетина дни са били изкупени осемстотин фунта тютюн извън сдружението, нито пък от донесената от Силс вестникарска изрезка. Той заяви, че си купил вестник, като минавал през селището над „Кръстовище Монклер“. Извади внимателно изрезката от дългия лъскав кожен портфейл, който държеше винаги пристегнат с три големи гумени ластика, и прочете съобщението. То се отнасяше до това, че на заранта след Коледа мистър Бен Сълинс, уважаван производител на тютюн от Алън и човек изключително враждебно настроен към сдружението, намерил в пощенската си кутия стиска клонки и анонимно писмо.

— Детинска лудория… — повтори замислено Бърдън, вдигайки тъмната си рошава глава.

— Че то тия от Алън имали много напористи и буйни дечица! Бас хващам, че са се родили с краката напред и скърцайки със зъби! — отбеляза Крисчън.

— Не — рече бавно Бърдън, — това не е работа на деца. Явно някой беден фермер е прекарал лоша Коледа. Сдружението прави всичко възможно, за да подпомогне хората, но повечето я карат на солена сланина. Да вземем например някой бедняк с една-две хиляди фунта тютюн при нас. Какъв аванс може да получи? Я му стигне за коледна украса, я не.

— Такъв трябва да мисли за бъдещето — отвърна Силс.

— Да, ама Коледата минава зле, няма какво да подари на дечурлигата, вижда, че жена му си поплаква в кухнята, а някое от децата разказва какво са получили другите момчета — как синчето на Сълинс например излязло на пътя с нова пушка. Тогава той предполага, че Сълинс тайно е продал тютюна си по сегашните цени, нещо, което сдружението не прави. Запътва се към плевнята и се размисля. Все повече и повече го хваща яд и понеже си е кръгъл глупак, връща се у дома, откъсва лист от някоя тетрадка на децата, хваща молива и надрасква писмото. Грабва от плевнята канап, слиза на реката, нарязва малко върбови клонки и когато се стъмва, взема, че отива у Сълинови и ги мушва в пощенската кутия. Сетне — и Бърдън завърши някак неубедително — се връща у дома си.

Последва мълчание, през което тия, които го слушаха, сякаш смилаха думите му. Капитан Тод пръв наруши тишината:

— Господин председател — тихичко рече той, — струва ми се, че няма значение нито кой е написал писмото, нито пък защо. А и смятам, че ние като управителен съвет трябва да приемем, че извършеното злодеяние е злонамерено и да действаме както подобава. Господин председател — поколеба се той, а другите извърнаха глави към него, — предлагам управителният съвет на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн да изготви декларация, в която да осъди автора на полученото от мистър Бен Сълинс анонимно писмо, и да я предостави за публикуване на всички вестници в района.

— Подкрепям предложението — заяви Пърси Мън.

И то бе прието единодушно.

— Мен ако питате, добре сторихме, господа — отбеляза сенаторът, докато секретарят изготвяше декларацията. — Сдружението се бори за справедливост, но тя трябва да бъде постигната както си му е редът. Без излишно разпалване на страсти.

— Да не ви разправям колко ми трябва на мене, за да пламна — заяви Крисчън, без да адресира думите си към някого, и големите му зъби се жлътнаха в дружелюбна усмивка.

След петнайсетина минути въпросът очевидно бе забравен и след като Силс прочете декларацията, никой повече не заговори за това. Мън отново се сети за него едва късно вечерта, когато дамите си легнаха, а Крисчън започна да разправя какво знае за Бен Сълинс. Тъй или иначе, след като Силс, Бърдън и останалите си тръгнаха, никой вече не отвори дума за работа. Сестрата на сенатора, Лусил Крисчън и Мей слязоха от горния етаж и всички насядаха край огъня в дългата стая, през която се минаваше за библиотеката. Сенаторът започна да разказва вицове, от които всички се заливаха в смях, а той го правеше непринудено и с лекота, без изобщо да се стреми да става център на внимание. Мън обаче забеляза, че сестра му не само не се смее, но дори не се усмихва.

Тя седеше в малко кресло с подлакътници до камината като вдървена и изглеждаше някак самотна. Светлината в прозорците се стопяваше, наоколо гласовете не млъкваха, а погледът й блуждаеше нейде в пламъците. Ръцете й лежаха отпуснати с дланите надолу върху коленете, а те се очертаваха едри и ръбати под гънките на черната коприна. Но въпреки тази вглъбеност и липсата на интерес, от нея не се излъчваше нито пренебрежение, нито равнодушие. Пърси Мън реши, че тя по-скоро наподобява възрастен човек, седнал сред лудуващи деца. Веднъж, когато Мей я заговори, тя се наведе, защото очевидно не я беше чула, и попита: „Кажи, дете?“ Двете сякаш си допадаха.

Но когато същата вечер насядаха около масата и светлината падна точно върху лицето й, суровостта и огорчението се откроиха още по-ясно. Веждите й бяха скосени почти под прав ъгъл, скулите — високи, устата с големи, но стиснати волево бърни, а кокалестата й брадичка беше силно издадена напред. Носът някак наподобяваше орлов клюн. Очите й бяха хлътнали и имаха сиво-синкав цвят. Суровото й лице приличаше на гранитна скулптура, дялана, дялана и подир това захвърлена. Мън забеляза как костеливите й ръце с цвят на пръст улавяха приборите или вдигаха чашата и си припомни усещането, когато се ръкуваха сутринта.

След като приключиха с вечерята, те отново насядаха в продълговатата стая. Негърът влезе, за да сложи още дърва на огъня. Мъжете държаха чаши уиски и отпиваха на бавни пестеливи глътки. Хванала чаша портвайн, Лусил Крисчън шеговито се закани с глава на баща си, който току-що бе казал, че не разбира защо не обича да й викат Съки.

— Нямам нищо против името — отвърна тя, — стига обаче да го пазеше само за мен.

— Виждаш ли сега каква егоистка е, сенаторе — и Крисчън поклати глава към домакина.

Но тя отпи от виното и обясни:

— Не, ти наричаш тъй всяко животно из двора, а после и на мен така ми викаш! Кучета, крави, кобили, всички наред сме Съки. Все пак аз съм ти дъщеря.

— Добро си е името. Даже като се замисля, комай не се сещам за друго, дето така добре да приляга на жена. Винаги съм искал дъщеря ми да има най-доброто. Така де, още като се роди, рекох на жена си: „Щом искаш, кръщавай я Лусил, ама на мен тя толкоз ми харесва, че ще й викам Съки. Стига и занапред да хубавее!“

— Наред с петнайсетина птичаря и бог знае още колко хрътки!

— Егоистка си е, нали ти казах! — и Крисчън поклати унило глава. — Егоистка и себелюбка!

Синът на капитан Тод седеше на канапето до Пърси Мън. Леко наведен напред, с лакти, опрени на коленете, той наблюдаваше профила на Лусил Крисчън, като от време на време поглеждаше към съседа си и сякаш аха да му каже нещо. Мън реши, че е добро момче. Все още приличаше на капитана. И вероятно с времето приликата щеше да се засилва. У него нямаше и следа от способността на стария да се владее, нито пък от самоувереността му. Ала в крайна сметка знаеше ли човек какво щеше да излезе от момчето?

— Тази година свършвате, нали? — попита го Мън.

То изведнъж се изправи, обърна се към него и грейна от желание и стремеж да му се хареса.

— Да, сър, през юни. Ако не ми мине котка път — отвърна и може би щеше да каже още нещо, но се поколеба, а по лицето му плъзна руменина.

— В този район ли ще започнете работа?

— До много скоро имах такова намерение. Разбирате ли… — подхвана момчето и отново се поколеба, но продължи: — Бях решил да постъпя в кантората на един човек от Синсинати. Мистър Лайтфут се казва и преди време били приятели с баща ми. Там има много работа около железниците, а и някои големи компании от Охайо го наемат за своите дела. Него и съдружниците му де.

— Лайтфут… — повтори замислено Пърси Мън. — Лайтфут, казвате.

— Да, сър, Лайтфут, а името на кантората му е „Хейдън, Хюс и Лайтфут“. С татко служили заедно в Тенеси.

— В Тенеси ли?

— Да, сър, през войната, струва ми се. Но после той се преместил на Север. Веднъж, много отдавна, когато бях малък, дойде да види баща ми, но аз много слабо си го спомням. Пишат си от време на време или поне доскоро си пишеха. После отново го срещнах. И неговият син завърши „Уошингтън и Лий“, само че правото не му допадаше. Сега работи в някакъв вестник в Болтимор. Видях баща му, когато дойде в колежа да говори с Моуз за това, че оня не иска да става адвокат.

— Да се наредиш във фирма с такава голяма клиентела и добро име, е хубаво начало — рече Мън и кимна. — Дори мога да кажа, че по-хубаво в днешно време няма. Но на мен ми домиля за бащиния дом, нали тъй дълго отсъствах, докато се изуча. А и мама умря и всичко легна на моите ръце, та затова отворих кантора в Бардсвил и може би сгреших.

— Не, нямах предвид това! — запротестира момчето, но скоро спря, тъй като явно му стана неудобно. — Наистина нямах предвид това. И аз май съм на път да се откажа. Няма да ходя в Синсинати, както бях решил. Връщането ми за Коледа и… — краят на изречението увисна във въздуха.

— И може би ще загубите — отбеляза Мън и смукна от лулата си. — Чувам, че там била пара̀та. Оттатък реката. Защото, бог ми е свидетел, тук никаква я няма.

— Това не е важно. Точно…

— Важно е и още как, и днес по-важно няма.

Момчето извърна очи към другия край на стаята и Пърси Мън проследи погледа му. Наведен напред, с опрени на разкрачените си колене лакти и изопнати като лапите на булдог ръце, Крисчън разправяше някаква история. Чашата му стоеше на пода до него. Лусил Крисчън наблюдаваше баща си с такъв любящ интерес, че Мън за първи път изпита чувство на симпатия към нея. Забеляза, че и момчето я гледа. След малко то се обърна към него:

— Лусил, тоест мис Крисчън, ми разказа за първото голямо събрание при организирането на сдружението. Ех, защо не бях тук миналото лято, за да чуя речта ви! Тя цялата ми я предаде! Каза, че била чудесна и според нея всички много я харесали. Баща й, сенатор Толивър, всички!

— Чиста случайност — отвърна Мън.

Случайност, помисли си той и в съзнанието му с непреодолима сила нахлу онова усещане, изпитано в мига, когато онемял се бе изправил на трибуната пред насъбраното множество: безбрежната пустош на висналата, нажежена до бяло небесна синева, празнотата на всички онези лица, вдигнати под смазващата, мамеща го като пропаст светлина, пресъхналото му гърло. И старецът до трибуната, чието лице бе съзрял… Да, случайност. Както е случайност и това, че сега съм тук, реши той. И обхождайки с поглед просторната, уютна стая с мекия килим и изящната мебелировка, с играещите пламъци и познатите лица, осъзна колко силна е тази случайност — как той е тук, стоплен, нахранен и обграден от тези хора, които, стига да кажеше и една дума, щяха да се обърнат любезно към него; и колко е студено навън, как цялата околност се покрива със сняг, който ще заличи всички познати очертания, и как ако не бяха случайностите, съставляващи живота му, той можеше да бъде навън или някъде другаде, нещастен, окаян и сам. А така е с всекиго. При тази мисъл стаята и всичко наоколо изведнъж му се сториха нереални като в сън. Тресавището можеше да го погълне и може би вече го поглъщаше, а той още се взираше в него. Тръсна глава, за да се отърве от тази мисъл, и обръщайки се към своя събеседник, повтори:

— Чиста случайност.

— Да, но хората казват друго. Чували са ви пак да държите речи, но…

Мън погледна изкосо момчето.

— Там, до самата трибуна, имаше един старец — започна той. — Видях го, когато се изправих. Просто го зърнах. Беше най-обикновен стар човек, със сламена шапка и работен комбинезон, наглед нищо особено — Мън откри, че не помни какво точно беше казал на събранието, но затова пък много добре си спомняше лицето на стареца. Сега като че ли това беше най-важното, а ето че му бе трудно да го изрази с думи. Разбра, че момчето не го слуша, а си мисли за свои работи, и някак смутено добави: — Нали разбирате, беше си чиста случайност.

— Да, сър, разбирам — отвърна то и отново подхвана собствената си мисъл: — Но знаете ли защо не искам да отида в кантората на мистър Лайтфут в Синсинати? Там ще затъна до гуша в чиновническа работа, ще пиша писма и какво ли не още. Няма да имам никаква възможност да се занимавам с това, с което се занимавате вие, със събрания например. Тъй, както правите вие.

— Ще си заслужава само ако спечелим — отвърна Мън. — Тогава наистина работата ни ще значи нещо. Но ако не спечелим, ще бъде другояче.

— Ще спечелите, сигурен съм! — възкликна младокът, навеждайки се леко, с лакти опрени на коленете и сключени отпреде си ръце. Бяха дълги, матови и жилести. — На всяка цена! Положението на всички от района ще се подобри. Няма да остане човек да не разбере!

— Може би — отвърна Мън. На момчето всичко му изглеждаше много просто. Хората виждат кое е добро за тях и го правят. То гореше от желание да държи речи, в които да им казва кое е добро. Тогава го забеляза как отново поглежда към Лусил Крисчън и си рече: поприказва си час-два с дъщерята на Крисчън и реши да остане тук. За него най-важна е външната обвивка. Досущ като при децата. А стареенето е задълбочаване под повърхността. Пласт подир пласт лющиш, за да видиш какво има отдолу. Да, какво има отдолу. Малцина са тези, които знаят, но не казват. Като че ли капитан Тод е от тях. Ала спомняйки си лицето на Матилда, с прибързаността на новооткривателя реши, че тя също знае. Но на този свят капитан тодовците и матилдите бяха малко. По-често се случваше да не знаеш. И просто да лющиш пласт след пласт. Сякаш лук белиш. А ако спреш — умираш или вече си мъртъв. — Може и да не успеем — заключи той, смуквайки от лулата си. — Но успеем или не, вече сме затънали до шия.

Момчето не го слушаше. Гледаше към отсрещния край на стаята. Другите жени бяха станали и Лусил също се размърда. То бързо се изправи, отиде при нея и я изчака да пожелае лека нощ на всички. Сетне, когато тя излезе с Мей и Матилда, я придружи до стълбите. Сенаторът, който също ги бе съпроводил дотам, се върна веднага в стаята и потривайки ръце, рече:

— Е, господа, предлагам да пийнем по още една глътка от най-разкошния дар на нашата славна федерация! — наля питиетата, малко повечко този път, и се обърна към гостите си.

— Ако може, моето да бъде чисто — рече капитан Тод. — Знаете ли — продължи той, взимайки една чаша, — разправят, че разреждаш ли уискито с вода, след време ставаш най-върл пияница, а пиеш ли го чисто, знаеш какво правиш. Разреденото уиски е много коварно. Аз никога не си позволявам повече от това, което изпих тази вечер, а и го предпочитам чисто, за да възприемам по-добре нещата, които стават около мен. И точно на това, господа, се дължи фактът, че не съм станал заклет пияница в един свят, толкоз щедро надарен със съблазни.

Разкрачен, със забити в зеления килим токове, Крисчън се изпъна пред огнището и отпи от чашата си.

— Не — заяви той, — със седло или без, трябва да го яздиш! Без значение кон ли е, куче ли е, уиски ли е или жена. В една къща мъжът трябва да командва! Че те са една стока и стига да могат, на главата ти ще се качат! Аз тъй знам: кукуригаш там, дето си фъргаш семето! Яхането е мъжка работа. И затуй аз яхам уискито, а не то мен! — Отметна глава назад, обърна още една глътка, а адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу като голяма червена тапа.

— Донякъде си прав — рече сенаторът. — Уискито е като жената. Ако знаеш как да се отнасяш с него, то ти се отплаща. Трябва да го обикаляш отдалеч, а не да се гмурваш в него. Малко обич, малко уговаряне, малко ухажване и да видиш какво става. — И той небрежно обгърна чашата с пръсти, сякаш за да покаже, а погледът му стана някак отдалечен. За миг като че ли беше забравил хората около себе си.

Пърси Мън го наблюдаваше. Разправят, че бил голям женкар извън дома си, помисли си той. В този край е трудно да си разпасваш пояса, особено за човек като него, но се носеха слухове, че когато отидел в Луивил и Вашингтон, си наваксвал изгубеното време.

— Уискито е най-великата придобивка на демокрацията след Декларацията за независимостта и Бънкър Хил6 — говореше в това време Крисчън. — А да пукна, ако не е и най-най-великата! Защото, както се казва, може да направи от богаташа последен бедняк, а от бедняка — богаташ!

Мън наблюдаваше сина на капитана, но дочул, че Крисчън споменава името на Сълинс, се обърна към него.

— А Сълинови ги знам, откак се помня. До гуша ми е дошло от тях. И този е като другите. За пари са готови на всичко, а после ни лук яли, ни лук мирисали. Старият Бен Сълинс, бащата на Бен, дето съм сигурен, че сега се пържи в пъклото, тъй както съм сигурен, че бог е дал пера на сойките, за да им скрие голите трътки, срещу два-три сребърника би продал и беловласата си майка на сапун да я сварят. Това обаче не значи, че го осъждам, защото жените от Сълиновия род, като поостареят, заприличват на охтичави кучки. Не дай си боже едно обикновено, свястно и богобоязливо момиче да се омъжи за някой Сълинс и гледай тогава как подир пет години заприличва на тях. Колко пъти съм го наблюдавал! Че вземете жената на Бен Сълинс. Родителите й — добри, свестни хорица, а и тя на човек приличаше. Но влезе ли жена у Сълинови, след пет-шестина години става досущ като тях. Чертите на лицето й се изопват и то посивява като на плъх с натежали от лой мустаци. Точно по това познаваш, че са от Сълиновите — без значение мъж ли е или жена. А ако вятърът духа откъм тях, така и не се налага да гледаш, за да се увериш…

— Хайде, хайде, Бил! — намеси се капитан Тод. — Не са чак такива, каквито ги описваш.

— Ти пък откъде знаеш? Да не би случайно да си ги изучавал като мен? Та аз години наред съм лежал нощем в леглото и все за тях съм си мислил. Веднъж някой ми спомена за един, дето изобщо не бях го чувал. Живеел в Тенеси, в околия Чийтъм, и аз се дигнах и отидох да го видя. Просто исках да се уверя, че не е по-различен от останалите, и излязох прав. Не го видях, но стана тъй, че не беше и нужно, защото видях жена му. Изтъпаних се аз у тях и възможно най-любезно й казах: „Ще ви бъда благодарен, госпожо, ако ми дадете да пийна глътка вода.“ Даже бях наел файтон само и само да отида до тях. И рекох: „Минавам оттук, ама много горещ ден случих.“ Е, вярно, даде ми вода, но не прясна, естествено, макар че кладенецът в двора очите й щеше да избоде. Когато за втори път напълних черпака, тя ме погледна, както само един Сълинс може да те погледне, и току изтърси: „Разправят, че идела суша, а нашият кладенец в такива времена хич го няма.“ Тогава излях туй, дето беше останало в черпака обратно в менчето и отвърнах: „Госпожо, да пукна, ако не сте от Сълиновите!“ А тя вика — тъй било, и пита отде съм знаел, да не би да съм го прочел на пощенската кутия? Отвърнах й, че не съм, защото просто не е било необходимо, а освен туй, не че ми влиза в работата, ама тя и мъжът й не изповядват ли Христовата вяра? Да, отвърна тя, изповядвали Христовата вяра, само че баптизма. Рекох, много се радвам, и я попитах чувала ли е за Светото евангелие от Матея, Глава десета, стих четирийсет и втори? Отвърна, че в момента не можела да се сети. Та се наложи да й го припомня: „И който напои едного от тия, скромните, само с една чаша студена вода в име на ученик, истина ви казвам, никак няма да изгуби наградата си.“ И понеже ме изгледа някак особено, добавих: „Госпожо, знам, че не съм толкова скромен, но пък и водата ви не е дотам студена. Предайте много здраве на мистър Сълинс от мен.“ Беше досущ като другите женоря на Сълинови. Съберат се с някой Сълинс и сякаш болест прихващат. Че то си е заразно! Омъжи ли се някоя за Сълинс, смятай, че си е опропастила животеца. Туй си е болест досущ като сифилиса, бога ми, че и по наследство се предава. Прихващат я, сиреч, и децата, нали и те са Сълинови. Тъй е то!…

Мън се усети, че не го слуша. В стаята беше задушно и топло. Много се наливам, реши той и се зачуди колко ли наистина беше изпил тази вечер. А може пък и недостатъчно да беше!? Пресуши чашата и почувства, че питието го съживява. Усмихвайки се, сенаторът отново му наля и той я надигна. В момента се чуваше гласът на капитан Тод. Видя го да стърчи като истукан на стола си и сериозно да разговаря с Крисчън. Оня все така стоеше пред камината, докато лицето и огромното кубе на олиселия му череп лъскаха в плътния, кървавочервен отблясък.

След някое време се качиха на горния етаж. Сенатор Толивър показа на Мън стаята, пожела му приятна почивка и се отдалечи по коридора. Когато Мън влезе и затвори вратата след себе си колкото се може по-безшумно, мракът го връхлетя като жива твар и го сграбчи. Единственото, което усещаше в тази непрогледна тъмнина, бе някакво люшкане, някакъв барабанен грохот в главата. Досущ като люшкането на хоризонта, когато човек е в малка лодка, а всичко околовръст — и море, и небе — е потънало в мрак. Това е кипежът на собствената ми кръв, рече си той и захвана да се съблича, като пускаше дрехите в краката си, за да не събуди Мей. В стаята беше студено, но той само го знаеше, без да го усеща. Сети се за снега, който сигурно продължаваше да се сипе, студен и гальовен, върху земята като върху гола плът. Тогава го осени мисълта, че единственото, което знае откакто се помни, е този мрак, в който се взираше, това люшкане и кипежа на кръвта му. Беше впил очи в някаква тъма, която се намираше извън него и го обкръжаваше, а може би самият той бе тъмата, самият той с огромната си глава я обхващаше, обграждаше и очертаваше, а усилието да се взира в нея бе взиране навътре в себе си, в собствената си глава, която затваряше мрака и всичко останало. Тя обгръщаше и снега, който кротко се сипеше в тъмнината.

Когато се наведе, за да развърже и изуе обущата си, грохотът в главата му се усили, а ударите зачестиха, докато накрая се сляха в оглушителен нарастващ тътен. Съзнаваше, че ръцете му продължават да си вършат работата, но тъй както се осъзнава мисъл, а не движение. Когато свърши, изправи се и бученето престана. Изведнъж, сякаш за да му противодейства, настъпи тишина. После отново долови тласъците на кръвта си, само че този път по-леки и не така учестени. Подир малко до ушите му достигна някакъв друг, едва доловим звук, някакъв ритъм. Дишането на Мей. Реши, че е близо до леглото и се помъчи да си спомни в коя част на стаята се намираше то. Да, до вратата.

Напрягайки се в тъмнината, насочи цялото си внимание към този звук и му се стори, че той се усилва. Опита се да си я представи легнала — позата, изражението на лицето, далечно и унесено, но не можа. Образът не успя да се задържи в съзнанието му. Припламна и изчезна. Но равномерното и едва доловимо дишане беше реално, беше всичко. Невидимо и безименно, то събираше мрака като във фокус. Не съществуваше нищо друго.

Откъм леглото долетя шум.

— Пърс? — попита Мей с натежал от съня глас.

Не отговори веднага. Почувства се измамен, раздразнен и отчаян. Като човек, комуто са отнели току-що осенило го прозрение.

— Да — смънка той.

Желанието го бе напуснало.

Полетата осъмнаха в сняг. Утрото бе необичайно студено и ясно. Въздухът бе сякаш наситен с прозрачен, леденостуден блясък и цялата природа на свой ред го отразяваше. Обгърнати от този блясък, през ливадата бавно крачеха сенаторът, капитан Тод, Крисчън, Мън и Мей. На двайсетина ярда пред тях, с ясно очертани в ослепителната светлина силуети и врязващи се в снега сенки, вървяха Лусил Крисчън и синът на капитана. Сенаторът кимна към тях и подхвърли:

— Очевидно си допаднаха, нали, Бил?

— А на мен пък ми се види, че тя просто го търпи!

— Момчето не е виновно — намеси се Мей. — Тя е много красива, мистър Крисчън.

— Чак да не повярваш, като гледаш мен — отвърна той, но си личеше, че му е приятно. Сетне, сякаш за да засили кръвообращението си, плесна ръце, на които бе надянал ръкавици, мушна ги в джобовете на палтото и възкликна: — Чудесен ден!

— Прекрасен — съгласи се Мей. — Наистина прекрасен! Само че защо поне за Коледа не заваля? Вече изобщо няма сняг на този ден! — Тя обходи с поглед искрящия хоризонт и си пое дълбоко дъх, като че ли по този начин щеше да възприеме още по-цялостно далечната гледка.

Мън си спомни, че бе изрекла същите думи и заранта, когато погледна през прозореца и видя падналия сняг и яркото слънце. Спомни си също, че като забеляза радостта й, се сети как бе стоял в тъмнината предишната нощ, заслушан в равномерното й дишане, и го обхвана срам и угризение, сякаш й бе изневерил. А ето че сега, докато тя озарена от слънцето обгръщаше с поглед чистите, сияйни поля, случката от изтеклата нощ, а дори и тазсутрешният срам му се сториха неправдоподобни. Опита се да не мисли за това, но му струваше усилие да си го наложи и продължи да гледа мрачно след нея, докато тя се отдалечаваше с капитана и Крисчън.

Свел леко глава и сключил ръце на гърба си, сенаторът плавно и някак поверително заговори за събранието от предишния ден. Станало му приятно, заяви той, че Мън подкрепил предложението на капитан Тод да се изготви декларация, с която да се осъди анонимното писмо до мистър Сълинс. Драго му било, че успял да долови опасността от разпалване на неприязън и ненужни страсти в едно такова рисковано начинание, каквото е сдружението.

— Трябва да бъдем разумни — подчерта той — и да се пазим от крайности.

— Досега не съм забелязал да е имало такива — отвърна малко неуверено Мън. — Питам се какво значение би могло да има това писмо? То е проста случайност, а не крайност.

— О, нямам предвид такъв род крайности. Не. Макар и във всяко общодостъпно движение да съществува невидима тенденция към крайни действия, която чака само да бъде оглавена. Разправят, че един кораб може да гори с дни и пак нищо да не му стане, стига някой да не отвори люка и да не влезе въздух. А водачът е точно това, просто отваря люка. Трябва да се пазим от подобни настроения или, тъй да се каже, да държим люковете затворени. Ей на, вземи Бил! Не познавам друг като Бил Крисчън. Прям човек, силен характер. Макар че понякога много се пали. Обзема го нещо като благородна ярост. Но сега, когато говори, не говори като отделна личност, а като представител на нещо много по-голямо от него, от теб, от мен. Защото говори не само от свое име. Да не ти разправям до какво може да доведе една случайно изтървана дума, плод на стихийна ярост или самонавивка, и какво може да му щукне, та да направи нещо, за което в крайна сметка всички ще съжаляваме. И може би най-вече той.

Сенаторът вдигна глава и погледна към склона, на който се чернееше малката групичка. Крисчън и останалите вече бяха наближили къщата.

— Но, разбира се, нека да си остане между нас — продължи сенаторът. — Аз го казвам с цялата си преданост към него. А защо на теб ли? Защото, момчето ми, ти си един от онези, които могат да направят най-много за укрепване на сдружението върху сигурна и разумна основа. Не бива никога да забравяме нашата главна цел, а тя е не да забогатеем тази година, а да ставаме все по-силни с всяка от следващите. Историята ни учи, че войната се печели не с битки изобщо, а с една-единствена битка — с най-необходимата! И човек трябва да разбере това, докато е в менгемето на политиката. Какъв компромис да направи — а целият живот е един компромис с идеала — и въпреки това да продължи да го преследва, без да го изгубва от взора си или да забравя за него. Бог ми е свидетел, че и аз съм бъркал. Случвало се е да направя погрешен компромис и да се изложа, но винаги съм се стремил да не изгубвам целта — и той отново погледна към искрящите полета. — Да служа доколкото мога на хората от моя район. А теб — възкликна той и рязко се обърна, сякаш, потънал в собствените си мисли, бе забравил за присъствието на Мън и едва сега се бе опомнил, — теб те чака голямо бъдеще! Авторитетът ти нараства с всеки изминат ден. Не мога да ти опиша колко далеч можеш да стигнеш, ако сдружението успее. Млад си. Преливаш от енергия. Умен си и имаш солидно образование. Наистина нямам думи, момчето ми!

Той протегна ръка и бащински я сложи върху рамото на Пърси Мън. След малко, усетил като че ли неудобство от откритата проява на чувствата си, я отдръпна.