Нощен ездач

Глава четиринайсета

Дърветата се бяха, кажи-речи, раззеленили, ала през клонака още можеше да се види не само сградата на съда, но и оттатък нея. Разлистеха ли се съвсем обаче, това нямаше да е възможно и тогава над гъстото изумрудено море щеше да стърчи само покривът му и масивната четвъртита тухлена часовникова кула. А това ставаше изведнъж! Известно време след появата на първите пъпки отделните клони се обливаха в неравномерна бледа зеленина, която в светлината на залеза, както беше сега, изглеждаше по-скоро сива, а по най-високите клони, окъпани в последните слънчеви лъчи, и някак златиста. Дни наред през ясно отличаващите се един от друг клони човек можеше да наблюдава съдилището, пейките под дърветата и сградите от другата страна на площада, докато един ден осъмваше и не виждаше вече нищо, или пък за първи път откриваше загубата на обичайната гледка и се чудеше и маеше, като че ли това бе станало ненадейно за една-едничка изминала нощ. Идваше новият сезон!

Мън продължаваше да се взира през прозореца на кантората си в разлистващите се дървета и си мислеше: Нещата са такива, каквито са, но един ден внезапно, при това без да си отделил поглед от тях, рязко се променят. Появи ти се някоя болежка в ребрата, да речем, един нищо и никакъв бодеж, и то толкова познат, че дори не го забелязваш, защото е част от неизменния вътрешен живот, който крепи съществото ти, а ето че не след дълго се оказва не безобидна болежка, ами рак, с други думи — смъртта! Тя кълни у теб подобно на пролетните листи — нежно, кротко и незабележимо, но в мига, когато я откриеш, е вече избуяла, разцъфнала и заличила познатите очертания. И ако не леката болка в ребрата, то някоя подхвърлена дума, невнимателен жест, мимолетно поддаване на суетата, изблик на съжаление или пък някое не обмислено решение ще бъде пъпката, от която листото напира да излезе.

Сви рамене и се изправи. Правилно беше казал доктор Макдоналд: Човек е такъв, какъвто е!

Закрачи из сумрачната вече кантора. Погледът му се спираше на познатите предмети: високите етажерки от орехово дърво с изпочупени стъкла на вратичките, потъналите в прах купчини книги и вестници върху наредените до стената столове и онзи, другият стол, на който беше седяла мисис Тривелиън, кантонерките, картините, ловджийската пушка и карабината, изправени до стената с надянати върху дулата стари пликове, за да не се прашат. Спомни си, че след последния съвместен лов бе донесъл чифтето от Крисчънови. Прекараха един чудесен следобед, техния последен следобед — нямаше вятър и на запад, където слънцето залязваше, небето беше ясно и дълбоко, обагрено в искрящо стоманеносиво, а кучетата ровичкаха в изсъхналия пелин отвъд кедровата горичка. Донесе я на следващата заран, изправи я в ъгъла и й нахлузи един плик. Този ден му се струваше толкова отдавна! С карабината не си бе служил повече от две години. Като се изключи смазването, не беше се докосвал до нея от времето, когато ходи на лов за елени край езерото Рийлфут. Но и тогава не удари нищо. Единствения елен през живота си беше повалил със сачми от едва петнайсет стъпки разстояние. Облегнал се беше на един дъб близо до пътеката, когато животното изникна насреща му и застина за миг неподвижно с високо вдигната глава. Улучи го лесно. През нощта насядаха в колибата край печката с отпуснати колани и бутилка уиски на масата пред тях, затоплени от огъня, ситата храна и алкохола, от уюта на другарството. Сега обаче не можеше да си спомни името на нито един от онези, с които беше тогава. Беше също много отдавна.

Човек е онова, което си спомня, ала всеки път си го спомняш по различен начин. Дълго време не забелязваш как напролет листата нощ подир нощ гъстеят по клоните или как бавно окапват през есента. Но идва ден, когато разликата изведнъж ти се набива в очите и всеки предмет в стаята, макар и до болка познат, ти натяква за нея — и ловджийската пушка в ъгъла, и прочетените книги, и прашните хартии, изпъстрени със собствения ти почерк. Беше писал по тях с някаква цел, а сега нямаше и помен от нея, но написаното си стоеше, макар и избеляващо, защото и то си отиваше, ала надживяло все пак целта, направлявала писалката. На мерника на пушката си за части от секундата бе видял последния пъдпъдък да се издига с бясно пърпорещи криле на фона на лимоненожълтото небе, пръстът му бе натиснал спусъка, птицата се бе спрепнала във въздуха и като камък бе полетяла надолу. Пушката беше все така налице, но незнайният подтик, който онзи подиробед го бе накарал да я вдигне и да натисне спусъка, го нямаше; осъществен, той се бе изчерпал. Необратимо в своята последователност и без възможност да бъде изправено, стореното оставаше, но поривът, желанието и целта ги нямаше. И понякога дори е трудно да се сетиш за тях. Спря се. Дявол да го вземе, какво значение има това, помисли си той. Единственото, което сега имаше за него някакъв смисъл, бе да види доктор Макдоналд свободен. Да, поне това!

И то наистина бе единственото, защото само то му бе останало.

Преди пет дни управителният съвет на сдружението беше решил да се започне продажбата. Силс и Мън гласуваха против, но това не помогна. Някои се бяха отчаяли, други имаха прекадено голяма нужда от пари, трети се страхуваха. Обхождайки масата с поглед, Мън се запита колцина от тях са били заплашени с обвинителни актове, за да ги заставят да гласуват? Нали точно затова се използваха доказателствата — за натиск! А после можеха да бъдат използвани и за друго. Изведнъж се запита кога ли ще дойдат да приберат и него: на улицата, посред бял ден, или някоя нощ в хотела?

Силс го подкрепи, ала пак нищо не излезе. След гласуването Мън си тръгна, без да изчака останалите. Това беше краят. Мъжете избягваха да се гледат в очите. Знаеха, че всичко е свършено.

Излезе на улицата и се отправи през площада към затвора. Пуснаха го в килията. Не знаеше как точно да го съобщи на Макдоналд.

— Ама че проклетия! — изруга докторът. — Нали ти казах, че от седене на едно място ставам раздразнителен! Не е нормално мъж да бездейства! Пък и точно по това време на годината кръвта има нужда от раздвижване. Право да ти кажа, радвам се, че процесът започва след няколко дни!

Мън не отговори.

— Раздразнен или не, те като нищо могат да решат да ме задържат и след това! — додаде почти развеселен Макдоналд.

— Не биваше да се предаваш — рече тъжно Мън, без да го поглежда. — Кой те би по главата да се показваш онази нощ? След това, което се случи, нямаше как да не си отидат.

— Дявол да те вземе, Пърс, все това ми опяваш. Откъде можех да знам какво става долу, след като чух стрелбата!? Всичко ми мина през ума, а на тавана нямаше как да го разбера.

— Не биваше да се предаваш — повтори Мън.

— Е, да, ама се предадох! — отвърна троснато доктор Макдоналд. — И ей ме на сега! Дано само не ме задържат прекадено дълго.

— Слушай — рече Мън, като се наведе към него и го погледна, — не знам с какви доказателства разполагат, но съм сигурен, че няма да те осъдят! Уилкинс е свестен човек и много добър адвокат. Не е глупак и ще се погрижи съдебните заседатели да не са единодушни…

— Вярно, бива си го Уилкинс, не отричам! — кимна докторът. — И все пак ми се щеше ти да поемеш защитата ми. Нали те бях помолил?

— Та да ти арестуват адвоката точно насред пледоарията! Не е изключено всеки момент да ме задържат. В мига, когато решат, че разполагат с доказателства, ще ме тикнат на топло. Не се безпокой, Уилкинс ще свърши работа!

— Може би — промърмори оня, отстъпвайки приятелски пред доводите му.

— Те само да те осъдят, пък нали знаеш, че има хора, дето тухла върху тухла няма да оставят от затвора! — закани се Мън, като отново се наведе към него. — При това не са един и двама! Не ще ги спрат ни войници, ни дявол! Не! — тръсна той глава. — Няма да те осъдят, ще се уплашат!

— Може би — изсумтя развеселен докторът.

Направи три необичайно къси за него крачки, но се озова в другия край на килията, където бавно, едва ли не с наслаждение изпъна ръце над главата си.

Мън приседна на ръба на нара. Почувства се омаломощен, като непривикнал с големи височини човек, който, изкачил недотам висок връх, изведнъж усеща, че не му достига въздух, че коленете му прималяват и му се завива свят.

— Ставам раздразнителен — повтори докторът. — Зъбите ми са като тревясали. Все едно покрити с мъх проядени речни камъни. Точно така ги чувствам.

Мън не отговори, загледан в мръсния циментов под. Прищя му се да се изтегне на нара и да се отпусне. Ако го арестуват и тикнат тук, просто ще легне и ще затвори очи. Не виждаше защо да не го направи и щеше да го направи!

— Е? — настоя доктор Макдоналд, все така щръкнал насред килията и вперил очи в него.

Беше без връхна дреха, с разкопчана жилетка, прекалено висок, макар и само по чехли, а светлината от прозореца падаше точно върху едрата му чорлава глава. Стоеше леко повдигнат на пръсти, като боксьор или човек, готвещ се всеки миг да тръгне нанякъде. Колосаните маншети на ризата му блестяха от чистота. Мън ги погледна. Знаеше, че Корделия всяка сутрин му носи чиста риза. Увиваше я в хартия, излизаше от хотела, тръгваше по улицата без да поглежда никого, пресичаше площада и идваше тук. Заставаше в килията и обгръщаше с длани ръката на мъжа си.

— Е? — отново се обади докторът. — Какво ти става?

Мън се облегна и раменете му опряха каменната стена.

— Съветът гласува за продажба — рече той.

По нашата цена ли? — попита оня след секунда мълчание.

— Не — отвърна Мън, вече без да го гледа.

— Огънаха се, значи? — процеди през зъби Макдоналд.

Мън бавно вдигна очи, ала не срещна погледа му. Докторът се бе вторачил през прозореца и лицето му не издаваше нищо.

— Точно така — потвърди Мън. — Огънаха се!

Макдоналд продължаваше да се взира през прозорчето и Мън проследи погледа му. Там се виждаше само едно клонче със златисто обагрени, мъхести, едва-що напъпили листи.

— Предполагам, че просто не ги бива — въздъхна докторът.

— Направих каквото можах — увери го Мън. — Силс също.

— Просто не ги бива! — повтори оня. — Какво пък, такъв си е човек! Прави каквото може. Живее си и идва момент, когато без сам да забележи онова, което е в него, се проявява. И не защото нещо го е принудило да действа така, тъй като всъщност винаги си е бил такъв, но просто не го е знаел, докато не му е дошло времето.

— Да — съгласи се Мън и ненадейно обезпокоен, отново приседна на ръба на нара. — Да! — повтори той, поколеба се и вече не толкова уверено потрети: — Да…

Доктор Макдоналд го погледна развеселено.

— Не се заблуждавай — рече му. — Вземи професора например. Гледаш го, учи децата, чете си книгите, старата си история или каквото е там, а ето че от него излезе нещо, дето и през ум не би ти минало.

Мън се изправи.

— Забелязал ли си, че всичко, което се случва с хората, е сякаш по поръчка именно за тях? — продължи докторът. — Замисли се и ще видиш, че е така!

— Няма значение защо! — изкрещя Мън и яростно замахна, за да го прекъсне. — Изпързаляха ни! Всичко вече е безсмислено, включително и онова, което направихме досега! Отиде си като порой, който оставя само нечистотии и дрипи по дърветата — той забоде показалец в гърдите на другия. — Тоест теб, провесен и изсъхнал! Заклещен в някой чатал! — и малко по-тихо добави: — И мен! Нас двамата…

Доктор Макдоналд сложи ръка на рамото му и рече:

— По-спокойно.

Мън отново седна. Заговориха за насрочения след два дни процес.

Докато вървеше след мистър Дики, който бе дошъл да го съпроводи, погледът му попадна върху вратата на килията, в която бе лежал Тривелиън. Сега на нара се търкаляше някакъв старец с безволно отпуснато и наподобяващо куп вехти дрехи тяло. Задържан бе за убийство. Отишъл една заран да издои кравите, донесъл млякото, прецедил го, прибрал го, а сетне убил с шило първо жена си, тъй както се била навела над печката и приготвяла закуската, подир нея бременната си дъщеря, която била още в леглото, и накрая — спящото до нея дете. Когато зет му се върнал, след като нахранил добитъка, застрелял и него с пушка. Тогава взел, че повикал шерифа. После си легнал и се завил презглава. Спял, когато дошли да го приберат. Сега лежеше на нара и се размърдваше единствено за да отговори на въпросите, което правеше някак унесено и търпеливо като току-що събуден от сън човек.

Мън не можа да си спомни името му.

— Куку! — кимна мистър Дики към свития на нара човек.

Когато излезе, Пърси Мън се спря насред двора и примижа срещу слънчевата светлина, щедро лееща се върху покривите, камъните и младата трева. По улицата нагоре-надолу пъплеха хора. После спокойно закрачи през площада към кантората.

Беше отишъл в затвора, като се страхуваше да съобщи на доктор Макдоналд решението на съвета. Не знаеше как ще го понесе. А трябваше да знае! Трябваше! — помисли си той. Да, трябваше да знае, че докторът ще се изправи, приповдигнат леко на пръсти, със съвършено безизразно лице. Не друг, а именно доктор Макдоналд бе сложил ръка на рамото му и беше казал: „По-спокойно.“ Всичко мина някак покрай него, без да успее да го извади от равновесие.

Но когато на следващия ден го видя, вече не беше толкова сигурен. Докато го наблюдаваше да стои до вратата, готвейки се да повика мистър Дики, докторът ненадейно попита:

— Тук не ти ли мирише?

Мън се обърна и го погледна.

— Питам не ти ли мирише? — настоя оня.

— Да — призна Мън, обърнал за първи път внимание на зловонната, леко сладникава като на гнило миризма. — Да, има нещо.

— Отначало ужасно смърдеше, но сега като че ли не вони чак толкова. Човек свиква и го приема като нещо нормално — Докторът застина неподвижно и съсъкът на плъзгащите се по цимента чехли секна. — Точно това не ми харесва! — добави той. — Не ми харесва, че се превръща в нещо нормално. Вонята трябва да си остане воня докрай!

Мън се ухили, приемайки го като шега, но когато забеляза, че Макдоналд не се смее, усмивката замръзна на лицето му.

Докторът се изтегна на нара и се вторачи в тавана.

Мън повика Дики.

Докато оня се тътреше към тях, докторът промълви:

— Изляза ли оттук, смятам да напусна щата.

— Да го напуснеш ли? — смая се Мън.

— Да, но не толкова бързо, та да си въобразят, че те са ме прогонили!

— И къде ще идеш? — попита след малко Мън и усети колебание в гласа си.

В първия миг то не му направи особено впечатление, сякаш това бе нечий чужд глас, но изведнъж го сепна усещането за хаос и предателство спрямо него самия, което думите на доктора бяха пробудили, подобно на първото потръпване на свлачище.

— Ще забия на запад. Към Аризона или Ню Мексико, знам ли и аз, но някъде, където хората още не са се пипнали гуша за гуша.

Дики се зададе, дрънчейки с връзката ключове, докато диреше този, който му трябва.

— Няма да остана тук за нищо на света! Инак ще взема да свикна с вонята на тази околия — заключи докторът.

Около седем сутринта на първия ден от процеса срещу доктор Макдоналд по обвинение в заговор и палеж площадът пред съдилището гъмжеше от народ. Войниците не позволяваха никому да припари в двора. Когато отключиха вратата, започнаха да пускат групи от по пет-шест души, като на входа всеки един бе претърсван за оръжие. Около осем и половина съдебната зала беше вече претъпкана. Макар и да понамаля, тълпата не се разотиваше. Хората бяха неспокойни, но необичайно мълчаливи. Когато Мън, професор Бол и дъщерите му излязоха от хотела и се отправиха към съда, сториха им път, като с любопитство се взираха в лицата на жените, а след отминаването им започваха да шушукат. Сегиз-тогиз някой заговаряше професора и той вдигаше превързаната си десница в тъжен поздрав. Облегната на лявата му ръка, до него крачеше Корделия. Беше пребледняла като платно.

— Не се тревожете, мисис Макдоналд, ние ще му помогнем! — разнесе се нечий глас.

Тя като че ли не го чу. Професор Бол обаче вдигна бинтованата си ръка за учтив поздрав.

В тълпата, откъдето се беше разнесъл гласът, се сборичкаха. „Бий му още един!“, подвикна някой. Войниците се опитаха да си проправят път дотам, ала безуспешно. Скоро суматохата утихна.

На входа на съда ги спряха. Докато жените чакаха в коридора, войниците опипаха джобовете и коланите на мъжете. Вперил очи право пред себе си, професорът сякаш изобщо не усещаше шарещите по тялото му ръце.

— Чисти са! — рече войникът и се отдръпна.

— Влизайте! — разреши лейтенантът.

И така бе в продължение на три дни всяка сутрин и всеки следобед, докато съдът продължаваше работата си. Тълпата намаляваше, но упорстваше. Войниците все така охраняваха входа и двора на съда, обрасъл с нелепо ярка зелена трева, като някое пасище. За професора и Корделия дните не се различаваха. Бол седеше в залата като истукан, с вперени пред себе си очи, без да обръща като че ли никакво внимание на онова, което ставаше наоколо, а бинтованите му ръце лежаха неподвижно като отсечени на коленете му. Облегната на лявата му ръка, Корделия винаги вървеше до него и в залата пак до него сядаше, като продължаваше да стиска ръката му, без, кажи-речи, за миг да откъсва очи от лицето на съпруга си. Колкото до доктор Макдоналд, той седеше спокойно облегнат на стола, сложил загорелите си ръце върху масата отпред, но цял превърнат в слух и зрение, като от време на време скланяше глава, за да чуе някоя забележка, отправена му тихичко от адвоката. Пърси Мън беше сигурен, че по едно време, когато почти всички се бяха зазяпали в някакъв свидетел, докторът намигна някак иронично на Корделия. Докато наблюдаваше съпруга си, лицето й бе изключително бледо, но спокойно. Сетне върху него се изписа и нещо друго, може би усмивка, която изчезна още преди той да я забележи.

Процесът продължаваше вече трети ден, без съдът да стигне до някакво заключение. Единствено през първия, когато бе свикан съставът и съдебните заседатели, задаваните въпроси бяха що-годе конкретни. Мън обаче си мислеше, че Уилкинс е по-скоро доволен от това. Още не бе използвал последния си коз и се държеше така, сякаш нарочно протака нещата. Мън огледа съдебните заседатели. Неколцина от тях познаваше. За други пък беше сигурен, че искат да видят доктор Макдоналд — виновен или не — да опира пешкира чисто и просто защото беше от сдружението. Но Уилкинс изглеждаше несъмнено доволен. Сред съдебните заседатели трябваше да има поне двама, мислеше си той, които да устоят на всичко, освен на пълното идентифициране. А кой знае, може би и на него. Мън се опита да отгатне кои са те, но бързо се отказа. Уилкинс очевидно премълчаваше нещо.

Ала след като съдебният състав беше сформиран, нещата доста се проточиха. Свидетелите се нижеха един подир друг, като всеки добавяше по някоя подробност към картината на палежа в Бардсвил. Служителите от компанията „Алта“ също се изтъпаниха на свидетелското място и се заеха да изреждат до цент щетите от опожарените складове, както и количеството и качеството на струпания там тютюн. За тях всичко се свеждаше не до движещите се в мрака хора, не до танцувалите над къщите пламъци, а до сумите, които всеки един, заставайки на свидетелската банка, изравяше от пачката документи в ръката си. Един съдебен пристав разказа как веднъж в канцеларията му нахълтали с насочени револвери маскирани хора и го вързали за стола. Вкарали при него и двама пазачи и също ги вързали. Маскираните стояли, рече приставът, разправяли си вицове и дъвчели тютюн. „Обясниха, че ни връзват за наше добро — продължи той някак обидено, — за да сме си нямали неприятности.“ После добави, че маските на ония им пречели, когато речели да се изплюят. И понеже полицейският участък бил много близо до „Фрънт Стрийт“, първият взрив го съборил с все стола. „С толкова динамит можеха да вдигнат целия град въз въздуха!“ — заключи той.

След като положи клетва, старшата телефонистка, мис Луси Мейхю, свали съсухрената си жълтеникава ръка и приглади черната матова коприна на роклята си. Прокурорът й задаваше въпроси и без да вдигне глава, тя отговаряше с тих, но ясен и безстрастен глас, идващ сякаш кой знае откъде по кабел, като все приглаждаше роклята си. Уточни до минута времето, когато за първи път чула тропота по стълбите към телефонната централа, защото тъкмо тогава си погледнала часовника. Около дванайсет и половина било, рече тя. Нахълтали четирима мъже с бели платнени маски на лицата и револвери в ръка. Едно от момичетата изпищяло, но доколкото могла, самата тя им се опънала. Попитала ги какво търсят там.

— И те какво отвърнаха? — полюбопитства прокурорът.

— Ами казаха: „Неприятно ни е, госпожи, че се налага да ви безпокоим, но имаме да вършим една тайна работа в града и не искаме да се разчува.“ — Тя отново приглади роклята и сбърчи чело, напрягайки ума си. — Поне доколкото си спомням, така беше. И тогава ние се отдръпнахме от телефонното табло.

— Заплашиха ли ви?

— Ами поразмахаха револверите — отвърна тя, — но без да ги насочват към нас. Един от тях — сигурно ще да е бил началникът им, защото имаше бяла лента на ръкава на палтото си, ни нареди да излезем на улицата и ме хвана за ръката. Другите двама също задърпаха момичетата и когато едното от тях започна да се опъва, оня й рече: „По-хубаво слезте, госпожо, че иначе лошо ще стане.“ Заведоха ни долу, ама тоз, дето мен водеше, се държа като джентълмен.

Единият от тях останал горе, продължи тя, и прерязал жиците. Или поне така мислела, защото после се оказало, че били срязани, и то много лошо. Пък той и без друго изглеждал най-зъл от всичките — уточни телефонистката. Сетне ги накарали да застанат в безистена на Гордъновия магазин, който бил много дълбок. Отначало не видяла нищо, но след малко по улицата минали двама-трима конници с бели маски. След тях се появили още неколцина, спрели под лампата на Главната и „Джефърсън“ и до края там си останали. Тогава екнали взривовете, над покривите лумнал огън и едно от момичетата се разплакало. Сторило й се, че едва ли не целият град пламва. Ама той не пламнал и подир малко край тях минали маршируващи мъже с пушки.

— В боен ред ли? — попита я прокурорът.

— Може и тъй да се каже — кимна тя. — В редица по четирима бяха, но не спазваха кой знае какъв ред. Пееха и крещяха нещо. Един се качи на тротоара, изпразни пищова си към лампата и извика… — Тук тя се поколеба и отново приглади роклята си. — Е, мръсно беше… А след малко същият добави: „Не сме можели, а, момчета, ама ето че успяхме!“ Сетне пак гръмна с револвера и лампата се пръсна. Един от ония, дето бяха с нас, началникът им де, рече на някакъв друг: „Иди му кажи на тоя да си върви по пътя и да не плещи такива мръсотии, че тук има дами.“ Казаха му и онзи престана.

Когато си отишли всички, с изключение на конниците под лампата на ъгъла, продължи тя, разрешили им да се върнат горе. Те също тръгнали подире им и началникът я хванал за ръката, ама тя рекла — не, благодаря, нямам нужда от помощта на хора, дето нарушават закона. Онзи се изсмял и си тръгнал.

След Луси Мейхю на свидетелското място застана старият доктор Потър, когото задържали на връщане от някакъв пациент. Той и сега се тресеше от гняв, пенеше се и едва се разбираше какво говори, сякаш всичко беше станало едва вчера и още не можеше да го преживее. След него се изредиха другите задържани, а така също началник-гарата и един барабанист, който бил в хотела и наблюдавал всичко от прозореца. Мън за миг си помисли, че това може би е човекът, на когото разчита обвинението. Видял някакъв мъж на дорест кон, или поне такъв му се сторил, рече той, защото било доста тъмно. Заприличал му на началник. Бил висок и едър. „Също като него“, обясни той и кимна към доктор Макдоналд.

Дотук нищо, помисли си Мън. Уилкинс със завидна лекота подложи свидетеля на кръстосан разпит.

— Та казвате, че сте видели някакъв висок мъж? — подхвана го той съвсем непринудено.

— Да, сър — потвърди оня.

— Между другото — продължи Уилкинс все тъй непринудено, — откъде казахте, че сте, мистър Тъпър?

— От Хънтсвил — отвърна барабанистът.

— Е, никога не съм ходил в Алабама и не мога да кажа какви са хората там — млъкна за миг, колкото да измери с одобрителен поглед свидетеля, възнисък и доста хилав човечец, и продължи: — Ама тук, по нашите места, растат едни такива снажни и яки мъжаги. Като моя клиент той отново замълча, изчаквайки смеха, който не закъсня, размаха обвинително пръст пред свидетеля и гласът му прогърмя: — Можете ли да разпознаете този човек със сигурност, без нито капка съмнение?

— Ами… — зина стреснат оня.

— Ами! — отсече Уилкинс и вече спокойно добави: — Мистър Тъпър, никак не ми се щеше да изказвате подобни предположения пред тези господа — и той посочи към съдебните заседатели, — след като не можете да ги подкрепите с доказателства. Нито тук, нито пък вън! — заключи той извънредно учтиво.

— Възразявам, ваша милост! — подскочи прокурорът — Това е заплаха към свидетеля!

Угоднически и някак с изненада, примесена с болка Уилкинс се обърна и заяви:

— Изобщо не съм имал такова намерение!

Един след друг те се качваха на свидетелското място, вдигаха десница и слушаха, докато им повтарят: „Тържествено се заклевам… истината и само истината… Бог да ти е на помощ…“ „Заклевам се“, заявяваха те на свой ред, кой ясно, кой фъфлейки, в отговор на равнодушния вял глас.

Колко пъти, помисли си Мън, колко пъти беше чувал тези думи! Ден след ден в същата тази зала те са били отправяни към какви ли не хора, които вдигаха десница и се заклеваха. Истината, разсъждаваше той, днес всеки, който заставаше на свидетелското място, казваше някаква истина. Служителите от „Алта“ с техните изпъстрени с цифри листчета, включващи всичко до последния цент, също казваха истината: тяхната истина. За тях събитието се свеждаше до това. За съдебния пристав истината беше запечаталото се в съзнанието му, което той щеше да повтаря години наред, когато разказва за тази нощ, което щеше да се вкорени в паметта му, когато остарее и миналото започне да му се изплъзва, оставяйки единствено няколко малки мъртви отрязъка извън времето. За него истината бе, че маските пречели на мъжете да се изплюят. А мис Мейхю щеше винаги да помни плетеницата от срязани жици в службата си, нищо повече, и как мъжът я държал за ръката, докато слизали по стълбите. За нея истината беше това. Но нейната истина, истината на пристава и тази на другите не бе неговата истина, която, ако изобщо можеше да се определи, се изразяваше в онзи шеметен миг на сигурност и удовлетворение, когато въздухът бе натежал до пръсване от взрива. Но този миг бе отминал като потрепването на око и никога нямаше да се върне. Дори и онази му тогавашна същност се бе разсеяла и сега все по-немощна и укоряваща се проявяваше само на пристъпи, тъй както вятърът разпилява вдигащата се мъгла.

Истината на тези хора не беше неговата истина от онази нощ, ала сега дори и нея не изживяваше като своя. Обективната истина поглъщаше и заличаваше всяка друга човешка истина, помиташе я така, както човек помита всичко по пътя си, когато върви слепешката, защото самата тя беше сляпа.

Вече почти не слушаше свидетелите, а вместо това наблюдаваше как доктор Макдоналд, изтегнат на стола и напълно спокоен, следи хода на процеса само от любопитство. Коя беше истината на доктор Макдоналд? Никога досега не си бе задавал този въпрос. Или пък нейната? — и той погледна Корделия.

Свидетелите продължаваха да се нижат в нескончаем поток. Уилкинс изглеждаше отегчен и самоуверен. Вече се бе отказал от кръстосания разпит и само от време на време задаваше по някой формален, изпълнен с презрение въпрос.

И така беше, докато не се появи Ал Търпин. Но дори и тогава Уилкинс, поне в началото, не промени държанието си.

Ал Търпин беше човек канара и само мускул, с мургава кожа и оредяваща, мазна на вид коса. Върху работния комбинезон беше навлякъл кафяво вълнено палто. Говореше мудно и разсъдливо, като току млъкваше насред някое изречение, сякаш беше забравил къде се намира и престанеше ли да говори, запечаталата се в съзнанието му картина изчезваше. В същото време бавно примигваше срещу вперените в него очи. После, подканен от прокурора, поклащаше покорно и извинително глава, като неочаквано разбуден от дрямка човек, прокарваше език по устните си и продължаваше.

Почти на пръсти някакъв мина по пътеката, приближи масата, на която седяха Уилкинс и доктор Макдоналд, надвеси се над адвоката и припряно започна да му шепне нещо. Онзи направи знак на доктора и той на свой ред се наведе. Мън ги наблюдаваше и се опитваше да разбере кой е новодошлият. И тогава си спомни, че е братовчед на Уилкинс.

Адвокатът погледна часовника си.

Доктор Макдоналд закима, а Уилкинс щракна капачето на часовника. Пристъпвайки все така на пръсти, онзи се отдалечи по пътеката между редовете, докато с разсъдливия си глас Ал Търпин продължаваше да дава показания.

— … бях член на сдружението — говореше той — и си бях предал реколтата в него. Възлизаше на трийсет и пет хиляди фунта — добра беше, като се има предвид сезона… и…

— Възразявам, ваша милост! — развика се внезапно Уилкинс.

Ал Търпин бавно и като че ли с облекчение и благодарност обърна поглед към него.

— Смятам, че тези показания нямат никакво отношение към делото. Реколтата на мистър Търпин и връзките му със сдружението…

— Възражението се отхвърля!

Уилкинс седна и впи ръце в ръба на масата.

Ал Търпин продължи. Това, което получил за тютюна си, било значително по-добро в сравнение с други години. Лошото било чакането и хората разправяли, че цената щяла да падне и сдружението губело членове.

Уилкинс отново протестира, но възражението му пак бе отхвърлено.

— Тогава чух да се говори — продължи оня, — че някои в близката Хънтърска околия взели да се сдружават, за да променят нещата…

— Като терористична ли ви беше представена организацията им? — попита прокурорът.

— Възразявам! — викна Уилкинс, като стана и размаха ръка. — Моят опонент подвежда свидетеля.

— Възражението се отхвърля!

— Но ваша милост… — упорстваше Уилкинс.

— Възражението се отхвърля!

— Бихте ли отговорили на въпроса ми? — обърна се отново прокурорът към Ал Търпин.

— Доколкото си спомням, не. Просто казаха, че някакви се сдружавали и щели да правят нещо. Така поне…

— Протестирам! Това са слухове и не бива да се смятат за доказателство! — възмути се Уилкинс.

— Възражението се приема! — съгласи се съдията и добави: — Моля свидетелят да се ограничава с показания, които имат пряко отношение към делото.

Ал Търпин се озърна и бавно отърка огромните си ръце в коленете.

— Та нали това правя — промърмори той. После замълча, сякаш за миг се бе вглъбил в себе си, а след малко продължи: — Веднъж дойде някакъв, не мога да кажа точно кой ден беше, ала доста подир разсаждането миналата пролет. Каза си името, ама на, изхвръкнало ми е от ума. Беше среден на ръст — той се запъна за миг и доуточни, — с пясъчноруса коса. Каза ми: „Мистър Търпин, нямате вид на такъв, дето ще се остави да го тъпчат и да го плюят.“ Аз, макар инак да съм кротък човек, отвърнах: „Вярно, още никому не съм служил за изтривалка.“ А оня продължи: „В Хънтърска околия…“

Уилкинс блъсна стола си назад и той рязко изтрополи.

— Протестирам! Това са чисто и просто празни приказки! Този среден на ръст човек — и той започна да имитира гласа на Ал Търпин, — с пясъчноруса коса, чието име свидетелят не може да си спомни…

Съдията удари с чукчето по масата и обяви:

— Възражението се приема, но моля защитата да уважава съда!

— Мистър Търпин, станахте ли член на някаква тайна организация? — попита прокурорът, после извърна очи и някак лукаво и самодоволно изгледа присъстващите в залата, а накрая и Уилкинс.

Ал Търпин не отговори. Като че ли бе загубил ума и дума.

Уилкинс си гледаше часовника.

— Отговорете: да или не!

Ал Търпин отправи тъжен и умоляващ поглед към прокурора.

— Да, сър.

— А целта на тази организация не беше ли да унищожи разсадите и хамбарите, като по този начин принуди хората да влязат в Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн?

— Възразявам! — почти изкрещя Уилкинс. — Той подвежда свидетеля!

— Възражението се отхвърля!

Прокурорът се наведе към Търпин:

— Отговорете: да или не!

— Да — промълви Търпин.

— А организацията не се ли казваше „Братство на свободните селяни“?

Изпълненият с болка поглед на Ал Търпин се откъсна от лицето на прокурора и бавно пропълзя по другите, по-далечни лица на присъстващите. Размърда се на стола и той оглушително изскърца сред настъпилата в залата тишина.

— Възразявам! Това няма никакво отношение към делото!

— Възражението не се приема!

Прокурорът изгледа въпросително Ал Търпин.

— Да — прошепна оня.

Мън забеляза, че Уилкинс скришом поглежда под масата към часовника си.

— А сега, мистър Търпин — продължи прокурорът вече по-свойски, като се приближи плътно към него, — опишете обстоятелствата, при които станахте член на това… — той се поколеба и произнесе едва ли не с отвращение, сякаш устата му изведнъж се бе изпълнила с горчилка: — „Братство на свободните селяни“, или Както му беше там името!

Уилкинс понечи отново да скочи, но се въздържа.

Търпин прокара език по устните си, погледна прокурора, а сетне изведнъж стрелна с диви очи обърнатите към него лица.

— Мистър Търпин…

Оня покорно сведе глава и промълви:

— Случи се една нощ пролетес. Не помня точно кой ден, но беше през май. Както ми бяха казали, поех по черния път, дето минава край нас, и малко встрани от него видях някакъв конник. „Добра среща“, ми рече, а аз отвърнах: „Утре да е още по-добра.“ Тъй ми бяха казали да отговоря. Продължих нататък, докато не стигнах една порутена черква. Негърска е била преди. Минах отзад и видях няколко коня…

Наближава, помисли си Мън и изведнъж усети върху себе си тежестта на гробната тишина. Погледна към доктор Макдоналд, но той дори не беше помръднал.

— … и вързах и аз кончето си за един клон. Лаврово дърво беше по моему. Ослушах се. Нейде в храсталака изчаткаха копита. Тогава тръгнах към черквата…

Колко отдавна, помисли си Мън, колко отдавна беше това, а ето че отново бе пред очите му и изведнъж си представи мястото пред воденицата, онова голо и малко по-светло място, пред което спря в онази нощ, виещата се край порутения зид пътека и плисъка на вода върху камък, долитащ нейде отдалеч. Отново усети онова мигновено изтръпване на гръбнака, докато напредваше съвсем сам в пространството, пронизван от наблюдаващите го от мрака очи.

— … след малко ме въведоха вътре и насочиха право в лицето ми светлина, тъй че не виждах нищо, после ме накараха да изрека клетвата, като ми я казваха на части, за да я повторя, и аз я повторих — Той млъкна, сякаш гласът му бе рухнал под собственото си мъртво тегло, но почти веднага се размърда и продължи: — Нямах представа, че ще бъде така, не знаех в какво се забърквам. Иначе нямаше да се кълна. Това не беше клетва пред бога… — и гласът му отново се изгуби, оставяйки го вцепенен и объркан.

— Мистър Търпин, опитайте се да я повторите.

— Възразявам! — скочи Уилкинс. — Той пак подвежда свидетеля!

— Възражението се отхвърля!

— Мистър Търпин! — отекна гласът на прокурора.

— Човек не може толкоз дълго да помни — измънка оня. — Не мога да я повторя дума по дума, но ще ви кажа какво долу-горе означаваше…

— Възразявам! — извика Уилкинс. — Показанията са несъстоятелни! Свидетелят признава пред съда, че не може да си спомни клетвата. Ако бъдещето на моя клиент трябва да зависи…

Чукчето отново изкънтя по масата.

— Мистър Уилкинс! — извика съдията.

— Ваша милост?

— Моля да съблюдавате съдебния ред!

— Ваша милост — подхвана Уилкинс изтежко. — Възразявам срещу показанията на свидетеля на основание тяхната несъстоятелност.

Отегчен, съдията се наведе и си наля вода от каната от китайски порцелан с изрисувани по нея сини цветчета. Остави чашата и избърса устата си с носна кърпа.

— А сега съдебните заседатели да се оттеглят — рече той и тикна кърпата в джоба си.

Като че ли бе затворил очи, докато те се измъкваха един през друг и току се бутаха, тътрейки крака по пода.

Когато вратата след тях се затвори, съдията на свой ред се надигна и попита:

— Мистър Уилкинс, ще кажете ли на какво основание показанията на свидетеля не бива да се вземат под внимание в хода на делото?

Прието бе, че отнасящите се до клетвата показания са допустими. Но когато съдебните заседатели бяха призовани и започнаха да заемат местата си, взирайки се изпод око в лицата на хората пред себе си, сякаш искаха да отгатнат какво се крие зад тях, часовникът на кулата се обади. Разнесоха се четири удара и ехото им заглъхна, изтъня до приспивен шепот, наподобяващ жужене на далечен пчелен рояк. По настояване на Уилкинс и въпреки протестите на прокурора съдът се оттегли.

Публиката също се надигна и бавно се заточи към изхода. Уилкинс седеше до доктор Макдоналд и разпалено му говореше нещо, а оня клатеше глава.

— Аз ще изчакам — каза Мън на професор Бол, който му кимна мълком, без дори да го погледне, и се отдалечи. Хванала го под ръка, Корделия тръгна до него. Залата опустя. Придружен от двама помощник-шерифи, доктор Макдоналд излезе, като остави Уилкинс сам на отрупаната с книжа маса. Мън понечи да тръгне към него, за да размени някоя дума, но се отказа. Излезе от залата, прекоси сумрачния коридор и се отправи през все още пълния с народ двор към затвора. Приседна на нара, отново вдъхна леката, сладникава миризма и се заслуша в стъпките на бавно разхождащия се напред-назад Макдоналд. Онзи бил братовчед на Уилкинс и дошъл да му каже, че днес следобед войниците задържали шестима, които до един били от дружината на Търпин. Точно това накарало Уилкинс да протака нещата, каза докторът.

— Доведоха Търпин, за да ги предаде. До довечера тук ще е ад. Преди малко докараха още един. И той беше от същата дружина.

— Всичко е ясно — рече Мън. — Споразумели са се с Търпин. Трябваше да се досетим още когато го пуснаха под гаранция. Обвинили са го в палеж, а след това са се споразумели.

— Ако искаш да разбереш защо тук мирише повече от всякога — забеляза докторът, — иди в ей онзи ъгъл и погледни навън. Току-що вкараха Търпин. — И като застина неподвижно, стиснал един от железните пръти на вратата, продължи: — Можеш да бъдеш сигурен, че са го сложили в единична килия. Искат да го опазят.

Мън рязко стана, протегна ръка и каза:

— Трябва да тръгвам. Исках само да разбера колко тежко е положението.

— Отчайващо е, нали? — изхили се докторът.

Мън се върна в кантората. Седна и без да помръдва, дълго гледа напъпилите дървета. Мислеше си за това как се променят през пролетта, а всъщност никой не го забелязва, докато не станат неузнаваеми, и как есенес ден след ден листата им окапват също тъй незабележимо, докато изведнъж ги зърнеш голи. Видя ловджийската пушка и карабината, подпрени в ъгъла. Сети се за лова на елени край Рийлфут и насядалите през нощта край печката в колибата мъже. Припомни си и онзи последен следобед, когато заедно с Крисчън биха птици. Остана в кантората, докато заревото на залеза над покривите оттатък площада бавно изтля. Неприятно му беше, че трябва да отиде в хотела и да уведоми професор Бол. Неприятно му беше и да погледне Корделия, след като сега вече всичко му беше ясно.

На следващата сутрин се събуди много рано. Едва бе започнало да се развиделява. Лежеше по гръб, с вперени в тавана очи и си мислеше за студената безучастна светлина, разстилаща се бавно над всичко наоколо — над полетата, пътищата и живия плет, а и над гората, която най-дълго щеше да задържи мрака в себе си, над покривите на града, за светлината, проникваща в стаи като тази, където, за разлика от него, хората още спяха. Чувстваше се много уморен, но не можеше да затвори очи, измъчван от обзелото го безразличие и яснотата на съзнанието, подобно на човек, дошъл на себе си след силен пристъп на треска.

В шест часа Бол почука на вратата му и Мън стана. Професорът му се оплака, че и той не могъл да мигне. В ресторанта бяха първи. Закусиха, без да разменят дума. Когато се нахрани, Мън каза, че трябва да се отбие в кантората, за да остави бележка на секретарката, но че ще се върне, за да отидат заедно в съдилището. Професорът пък рече, че щял да се качи да види дали момичетата са готови за закуска.

Отначало Мън реши да излезе през задния вход и да мине напряко по алеята, но после се отказа. Искаше да купи вестник. Взе го, хвърли поглед на заглавията, отнасящи се до процеса, мушна го под мишница и като прекоси площада, свърна вдясно към кантората. Срещна двама познати и размени няколко думи с тях. На минаване покрай дрогерията, продавачът, който подпираше вратата, за да стои отворена, подхвърли:

— Работата на тоя Макдоналд нещо се закучи. Вчера тъкмо казах, че май…

— Така ли мислиш? — сряза го Мън и пое нагоре по стълбите.

Отключи вратата и влезе. Облегна се на шкафа и надраска няколко реда на секретарката. После отвори прозореца, за да влезе малко чист въздух. Сега западният край на площада се обливаше в ярка слънчева светлина. Доста народ се беше събрал вече, а и още прииждаха. Погледна часовника си. Време беше. Остави вратата отключена, защото момичето щеше да дойде всеки момент, и се спусна по задното стълбище към улицата. Не видя никого.

Отиде в конюшнята и хвърли поглед на кобилата, отново извади часовника и установи, че разполага с още няколко минути. Не искаше да вижда професора и останалите, преди да е дошло време за тръгване. Не защото щяха да го разпитват, а защото нямаше да откъснат очи от него. Разтвори вестника, облегна се на вратата на конюшнята и се зачете в протокола от последното съдебно заседание. Четеше го, но внезапно разбра, че думите нищо не му говорят. Тикна вестника в джоба и известно време остана там неподвижно.

Влезе в хотела през задния вход, изкачи тясната стълба и видя, че на площадката на втория етаж го чака Изабела.

— Бързо! — прошепна задъхано тя. — Бягайте! Войниците и още неколцина дойдоха да ви търсят… Бягайте!

В сумрачния коридор пред себе си успя да различи единствено бялото й като платно лице.