Нощен ездач

Глава втора

В края на август Мън бе избран в управителния съвет, който ръководеше сформирането и делата на сдружението. Когато поради влошено здравословно състояние мистър Морфи се оттегли, съветът определи Мън да поеме неизтеклия мандат на представителя на Бардсвилска околия, а около четири месеца по-късно го избраха за пълен двегодишен мандат.

Съобщиха му го един подиробед, докато се суетеше в кантората си. Подреждаше някакви книжа, когато влязоха те — сенаторът, следван от Силс и Крисчън. С усмивка обявиха, че имали малка новина за него. Леко обезпокоен, въпреки усмивките им, той стана и ги покани да седнат. Не, отвърнаха, отбили се съвсем за малко, колкото да му съобщят една новина, която вероятно би го заинтересувала. Изражението на лицето му навярно бе издало почти болезненото недоумение и объркване от обзелото го предчувствие, защото Крисчън побърза да се обади:

— За бога, сенаторе, кажи му, де! Не го карай да се блещи като идиот!

— Момче мое — поде сенаторът и пристъпи към него, — дошли сме да ти съобщим, че вече си член на управителния съвет на сдружението. — Стисна машинално протегнатата ръка на Мън и я раздруса с онази тържественост, присъща на всяко негово действие. Сетне додаде, без да я пуска: — За да доизкараш мандата на мистър Морфи.

Първоначалното недоумение и объркване на Мън изведнъж приеха определена форма и изкристализираха в думата „Не!“, откъснала се решително от устата му. Звукът на непринудения отказ предизвика у него изненада, същата, каквато забеляза и по лицата на приятелите си. И добави, поклащайки недоверчиво глава:

— Нямам работа в съвета. Много се радвам, че искате да бъдем заедно и държа да го знаете, но не ме бива за тая работа. Най-добре ще е просто да ви откажа.

Изненадата вече бе изчезнала от лицето на сенатора и то отново бе разцъфнало в усмивка.

— Не, момчето ми — поклати той укорително глава, сякаш имаше пред себе си хлапак, — на нас ни беше ясно, че ще се наложи да те поувещаваме. Очаквахме да се изненадаш. Но това е изненада единствено за теб. Може още да не си разбрал, момчето ми, но ти си една от надеждите на нашия край. Имаме нужда от теб. Млад си. Тези дъртаци тук — и той покровителствено кимна към спътниците си, — пък и всички ние имаме нужда от малко свежа кръв.

Мън продължаваше да клати глава.

— Не бива да оставяш скромността да попречи на дълга ти — поде отново сенаторът. — Тя, твоята скромност…

В крайна сметка Пърси Мън прие.

Ала не скромността бе причина за неговия първоначален, почти непочтителен, откъснал се спонтанно от устата му отказ. Когато сенаторът заговори за нея, той го увери, че не го прави от скромност. Не му стигнаха обаче думи, за да обясни както на него, така и на Крисчън и на Силс кое точно го бе накарало да откаже. Нито пък успя, застанал пред тях насред кабинета, сам да си даде ясна сметка защо го бе сторил. Ако можеше да назове скрития, но яростен подтик, който изблъска онова „Не!“ из устата му, може би щеше да му се подчини и да не отстъпва пред любезността на сенатора, безцеремонността на Крисчън, пред студеното и ехидно мълчание на Силс. Разумът и логиката му обаче бяха влезли в съюз с неговите приятели и го бяха заставили да приеме. В живота на един млад, трийсетгодишен мъж такъв случай не се предоставя всеки ден. И той не биваше да го пропуска.

И все пак месеци след това, отдал се вече телом и духом на делата на сдружението и без ни най-малко съжаление разбрал, че то все по-често и по-често изисква от него не само енергия и интерес, но и посяга към най-дълбоката му същина, Пърси Мън продължаваше да размишлява над това, кое го бе накарало да откаже онзи подиробед. Знаеше, че то няма нищо общо нито със скромността, нито пък със страха, че няма да се справи. Той също можеше да стори онова, на което те бяха способни.

Затова дори след като свикна с новото си положение, призна пред себе си, че макар и неосезаемо, то бе далеч по-важно за него от скромността, тъй като го бе развълнувало до дъното на душата. Честността към него самия изискваше да признае този факт, когато си припомни как след като даде съгласието си и ония излязоха, се почувства обезкуражен и засрамен, сякаш бе проявил неподозирана досега слабост. Сякаш стомана се бе отчупила с трясък на мястото, където се бе стаила шупла, или пък незримо прогнил клон се бе прекършил. Изпита непреодолимо желание да се втурне на улицата, да ги догони и да им каже, че няма да го стори, че е променил решението си.

Не ги последва, но почти веднага след като се пребори с желанието си да го направи, отиде в яхъра и нареди да оседлаят кобилата му. Докато чакаше, започна да се разхожда нагоре-надолу по алеята между конюшнята и хотела. Момчето нещо се бавеше. Когато най-сетне изведе кобилата, Мън се метна на седлото и без да каже дума, я пришпори. Стигнал покрайнините на града, видя на запад ширналия се бял прашен път и почувства, че изгаря от нетърпение. Следобедът беше горещ, слънцето все още бе високо и продължаваше да сипе жар, а въздухът не помръдваше. От двете му страни се бяха опнали все още неорязани тютюневи ниви, правите им лехи в идеален ред се отдалечаваха зад гърба му, а накрая се сливаха в разлято тъмнозелено море — същинската плът на полето. Големите, месести, клюмнали вече листа по стеблата край пътя тънеха в белезникавия прахоляк, вдиган от колела и копита, полепнал по тях. Препускаше прекалено бързо, съзнаваше го и се проклинаше, задето е такъв глупак дори тогава, когато се привеждаше напред, наслаждавайки се на гъвкавата мощ, с която животното вбиваше копита в прашния път. Искаше му се да се прибере у дома, искаше му се да види Мей.

Завари я в градината. Дори не си направи труда да влезе в къщата, защото бе сигурен, че ще я намери тук. Беше влетял в яхъра, където при вида на кобилата негърът бе възкликнал:

— Божке мили, мистър Пърс, че тя без дъх е останала!

— Няма страшно! — отсече Мън, скочи от седлото и му хвърли юздите. — Погрижи се за нея! — нареди той и с бързи крачки се отправи през двора към широката сенчеста морава. Прекоси я, заобиколи къщата и се озова в градината.

Приближи се до Мей, която очевидно не чуваше стъпките му, защото тревата бе избуяла и покрила чакълестата пътека. Видя я да стои неподвижно в онази поза, отдадена на покоя, тъй свойствен за нея, когато бе сама. В краткия миг преди тя да усети присъствието му, той реши, че когато е сама, изглежда точно такава, защото вече му бе станало навик да си я представя или да разчита на подобни бегли погледи с надеждата, че те ще му помогнат да разбере какво представлява тя в действителност. Защото чувстваше, че когато е до нея, не бе естествена, или поне не напълно. Вероятно присъствието му оцветяваше сякаш с капка багрило кристалноясната й същина. Сама е, помисли си той и бързо се отправи към нея, уверен, че в мига, когато тя се обърне и вдигне очи, няма да е същата, а друга, вече обагрена от близостта му.

— Здравей — кимна той и я целуна.

— Подранил си — усмихна му се тя.

— Да — рече Мън. — Бързах да си дойда, за да ти кажа нещо.

Ала докато думите се нижеха от устата му, прозря собствената си глупост. Не затова си бе дошъл. Накара коня да се покрие с пяна, но не защото искаше да й каже, че е станал член на управителния съвет, а защото очакваше, че думите й, че дори само присъствието й ще му помогнат да разбере себе си. Имаше смътното усещане, че от нея би могъл да научи нещичко за онзи необясним порив, който го бе накарал отначало да откаже на сенатора. Чувството на малодушие и срам, което го попари, след като ония си отидоха, продължаваше да го измъчва и може би тя щеше да го прогони завинаги или най-малко щеше да му посочи как да разбере и надвие собствената си природа.

— Днес следобед — започна той — при мен се отбиха сенаторът Толивър, Крисчън и Силс. Дойдоха да ми кажат, че съм избран в управителния съвет на сдружението.

Видя как върху лицето й се изписа задоволство.

— Та това е чудесно, Пърс! — възкликна тя.

Обикновено, когато някоя негова дума или действие успееха да извикат подобно изражение на лицето й, сам той изживяваше най-голямо удоволствие. Донесеше ли й подарък от града, подпреше ли някоя лозница, която тя за по-малко от час щеше да забрави, или пък най-неочаквано я целунеше, на лицето й засияваше същото това изражение, устните й леко се разтваряха, а сините й очи се разширяваха повече от обикновено и грейваха.

Но ето че то започна да изчезва.

— Какво има, Пърс? — попита тя. — Да не се е случило нещо друго, нещо лошо?

— Нищо не се е случило.

— Не се ли радваш?

Радвам се — отвърна той и си помисли, че може би наистина се радва.

— Но ме погледна някак странно…

— Тъй ли? — попита той с намерение въпросът му да прозвучи безобидно и шеговито, но долови в него и нещо друго — грубост. Затова повтори вече по-меко: — Тъй ли?

— Помислих, че се е случило нещо.

— Не, нищо не се е случило — отвърна Мън.

И сигурно беше така. Поне нищо, което можеше да се изрази с думи. Бе стоял пред нея, загледан в засиялото й от удоволствие лице, мъчейки се да намери начин да й каже какво всъщност се бе случило. Но начин нямаше. Тя, естествено, се бе зарадвала на избирането му, ала това чисто и просто означаваше, че представата й за него се покрива с тази на сенатора и останалите. Мислеше, че самият той ще се радва, ако го направят член на управителния съвет. И толкоз. Каза си, че не бива да се чувства разочарован от това, че тя не може да му посочи подтика, който сам той не успя да определи. Не бе виновна. Както не бе виновна и за това, че нито присъствието й, нито изражението на лицето й му бяха помогнали да разбере себе си. Усмивката й се бе докоснала до него тъй неподправено и просто, но в същото време и тъй безучастно, както слънцето огрява цялата земя. И ако това не му стигаше, вината не беше нейна.

Каза й, че трябва да се върне в конюшнята и да погледне кобилата.

Не ядът или разочарованието го накараха да се махне. Не изпитваше яд, а от разочарованието не остана и помен още докато стоеше пред нея. Просто искаше да е сам. Видя, че кобилата е разчесана и вкарана в клетката си. Закрачи из конюшнята, оглеждайки останалите клетки като тук оправяше някой небрежно окачен хамут, там наместваше въже на куката му. Кобилата неспокойно се размърда, но той не й обърна внимание. В конюшнята започна да притъмнява. Върна се в къщата малко преди вечеря. Каквото и мимолетно разочарование да бе изпитал от жена си, то бе забравено през нощта, защото когато я взе в обятията си, почувства се отново убеден, че неговото щастие е тук.

Макар през последвалите месеци понякога да размишляваше върху случилото се оня подиробед в кантората, животът му протичаше под знака на безпристрастното и честно вглеждане навътре, в самия себе си, а не на отчаянието. Новите му задължения го поглъщаха все повече и повече и той живееше в състояние на постоянна възбуда, която изключваше въпроса за щастието. Цялата есен изкара в обиколки из района.

Изкупуването бе забавено и тютюнът, които компаниите успяваха да си доставят от необвързаните фермери, поскъпна. Повечето от нечленуващите в сдружението не продаваха, избягваха рисковете и изчакваха да видят откъде духа вятърът, стига да можеха да си го позволят. „Намери ли се нещо, с което да нахраня челядта си, ще изчакам още малко“ — казваха те. Но когато им заявеше, че сега е моментът да подпишат и че сдружението ще ги спаси, отвръщаха: „Ами, нищо не подписвам аз!“ Умърлушените им, навъсени лица настръхваха и те току поклащаха глави. „Подписвали сте ипотеки — не мирясваше той — и земята си пак срещу подпис сте преотстъпвали.“ А те тръсваха глави и отвръщаха: „Вярно, ипотеки съм подписвал, дал бог! Ама туй тука не го подписвам! Още не се е родил оня, дето ще ми каже какво да правя! Няма никому да позволя да ми нарежда кога да си продам реколтата!“

А случеше ли се някой от ония, с които бе разговарял лично по време на събрание нейде из района, да подпише, Мън го наблюдаваше със студена алчност и нито за миг не изпускаше от очи стискащите писалката керемидени на цвят възлести пръсти, докато не видеше и последната заврънкулка на подписа. Впоследствие му се струваше, че всяко име по някакъв странен начин обвързваше и него, представяше частица от самия него пред него самия и почти винаги, когато присъстваше на такова подписване, изпитваше пълно, безметежно щастие сякаш напускаше себе си и дори времето. Сетне оня бавно оставяше писалката и вдигаше очи.

Беше на множество такива събрания. Хората се стичаха в тихите подиробеди пред местната бакалия или на поляната пред някоя малка бяла черквица на кръстопът. Погледът му започваше неспокойно да шари наоколо по кротката синева на небето, по прашния шубрак край оградата и пожълтелия листак на дърветата. После, застанал на стълбите на черквата, оглеждаше надошлите да го чуят. И когато те притихнеха, накланяше се настойчиво към тях и започваше да им говори.

В края на ноември отиде на едно събрание в района Роуз Крийк. Преди това цели три дни бе валяло и трябваше да измине седемте мили до Морис Кросинг с взетия на заем кон в кал, която на всяка стъпка полепваше по глезените на животното. Събранието щеше да се проведе вечерта в някакво училище край реката. Следобед дъждът спря, но облаците не се разсеяха. Докато яздеше по калния път под натежалото от влага небе, което аха да се съдере и да рукне отгоре му, изяде сандвичите, които бе пъхнал в джоба. Сухите залъци засядаха в гърлото му. По пътя не срещна жива душа.

Намери училището малко преди да угасне и последният дневен светлик. Събралите се двайсетина души се гушеха край току-що запалената печка. Стаята бе осветена от две газени лампи и от студа бледожълтите пламъчета под окадените стъкла изглеждаха застинали и мътни. Мъжете бъзмълвно му сториха място до печката и той се представи. Повтаряйки името му, сякаш беше урок, който трябваше да научат наизуст, те един подир друг му стиснаха ръка. Сетне мълчаливо пак се наредиха около печката, а в това време огънят се разпали и от съхнещите им дрехи започна да се вдига пара. Когато стаята се позатопли, те се пръснаха по чиновете, обзети от смътното неудобство, че ги виждат на тези тесни седалки, които им напомняха за детството и нуждата от подкрепа.

Малко след като Пърси Мън зае мястото си до масата, върху която горяха двете лампи, и започна да говори дъждът заваля отново. Настойчивото равномерно почукване по покрива се смеси с неговия глас и той изпита усещането, че дъждът бие право в мозъка му, че сляга мислите, които иска да изкаже, тъй както сляга и житото, че го заглушава, принуждавайки и него, и останалите към незапомнено бездействие и примирение. Стори му се, че лицата на хората му казват именно това, и то много по-силно от думите, които изричаше. Но четирите тънки стени и покривът възпираха дъжда. За него бе почти загадка и силата й го порази тъй, както си стоеше загадка бе, че трябва да е с тези хора в изпълнената с живителна топлина и светлина стаичка, докато в същото време дъждът, мракът и вятърът вилнееха навън.

Когато свърши, никой не подписа. Мъжете отново се скупчиха около печката с тлеещия вече огън, за да изчакат спирането на дъжда, да се приберат и да си легнат. Мън престана да ги подканя. Разбра, че няма смисъл. Самият той се опитваше да се пребори с убеждението, че това е безполезно, и с напиращото в него отчаяние. Каза си, че се вдетинява, че това е без значение, че просто го е страх от дългия обратен път до Морис Кросинг в тази киша. Опита се да поведе някакъв разговор, но думите му излизаха насила и звучаха неискрено дори и за самия него. А те не разговаряха кой знае колко и помежду си. Сякаш всеки бе мълчаливо погълнат от душевния си мир, който нямаше нищо общо с онова, което ставаше извън него, със здраво стъпилите върху дъсчения под нозе и с тежките отпуснати ръце. Сегиз-тогиз някой ще се обади: „Брей, не мисли да спира и туйто!“, а друг ще се съгласи, и толкоз. Трети пък отиваше до прозореца и се опитваше да различи нещо навън, а черната му сянка затулваше пламъчетата на лампите и неясния сребрист отблясък на стичащата се по стъклото вода.

Към десет часа вече не валеше. Мъжете отидоха под сайванта, за да изкарат конете си. Повечето тръгнаха веднага и неуверено зацамбуркаха из калта. Един обаче помоли Мън да подържи коня му, докато се върне да загаси печката и заключи училището. Неколцината, дето все още не бяха тръгнали, се сбогуваха и се отдалечиха. През прозореца Пърси Мън виждаше как човекът се суети край печката. Видя го да се навежда над първата лампа и да духва пламъка. Сетне отиде до другата и отново се наведе, а лицето му се изостри и съсредоточи като при молитва. Изведнъж светлината угасна и прозорецът потъна в мрак, по-непрогледен и от самата нощ.

Онзи заключи вратата и дойде да поеме юздите от Мън. Качи се на коня и застана от едната му страна. Сетне протегна ръка и Мън я пое. Не можеше да различи лицето му.

— Драго ми е, че дойдохте — рече мъжът, — и то в такваз киша.

— Благодаря — отвърна Мън — и лека нощ.

— Лека да е — рече оня и се обърна.

Докато яздеше в мрака, съзнанието му се изпълни с несекващия тътен на придошлата река. Вероятно очите му бяха привикнали с тъмнината или пък облаците се бяха поразпръснали, защото вече различаваше очертанията на виещия се сред високия храсталак път. Сетне за известно време грохотът на реката секна. Сигурно някъде тук пътят завива встрани от нея, реши той. Сети се за мъжете, които сигурно бяха вече заспали — кой сам, кой до жена си, а стените и покривите на домовете им ги бяха приютили. Но фактът, че те са на завет, а той все още самотно будува, не предизвика у него завист. Нито пък го разтревожи и явният провал на тазвечерните му усилия. Той се заличи от съзнанието му бързо и неочаквано, както бе изчезнало и лицето на наведения над лампата човек в мига, когато пламъкът бе угаснал. Може би утре щеше да се чувства по-инак, както беше ставало преди. В кой момент можеш да се довериш на чувствата, на убежденията си? И можеш ли да определиш истинската и неизменна сърцевина на своето същество, ядрото на задълженията си? Не знаеше. А и кой ли би могъл да знае? Но сега спокойствието на нощта и самотата го обгръщаха като одеяло.

През есента заседанията на управителния съвет зачестиха. Но дори когато се разискваха и най-сериозни въпроси, те винаги протичаха сред едва сдържано ликуване и усещане за триумф. Капитан Тод като че ли единствен се мъчеше да се предпази от всеобщото настроение, седеше мълчаливо, със строга усмивка на лицето, докато пръстите му безшумно барабаняха по зеленото сукно на масата, а въодушевлението на останалите сякаш минаваше край него. То заразяваше дори и сенатора, чиито движения ставаха по-живи, а в очите му се появяваше неестествен блясък. Понякога, точно насред някой спор, Крисчън се надигаше и хукваше да трополи по пода с тежките си, стегнати в ботуши крачища, като току размахваше ръце и крещеше: „Ей богу, спипахме ги натясно!“ А и всеки от останалите проявяваше по свой начин същия възторг и същата самоувереност. Пърси Мън усещаше това в мига, в който влезеше. Питаше се как ли капитанът съумява да стои настрана, след като те наелектризираха дори въздуха в сумрачната стая над банката, където се събираха. Веднъж, докато я кръстосваше на шир и надлъж, Крисчън млъкна насред изречението си със застинала във въздуха ръка, обърна се към капитана, сякаш доловил някакъв укор в неговата незаинтересованост, и попита:

— Бога ми, капитане, има ли нещо на тоя свят, дето да те накара да се поразпалиш?

— Веднъж-дваж се е случвало неколцина да ме видят разпален — отвърна капитанът.

— Аз обаче не съм! — сопна му се Крисчън.

Капитан Тод леко поклати глава и се усмихна.

— През шейсет и втора си мислехме, че сме избили янките, ама на̀, друго излезе — отбеляза той. — Ти карай по-кротко, Бил!

— Този път няма да е така! — запъна се Крисчън. Спипали сме ги натясно!

— Бил — прекъсна го капитанът сдържано, — това, че сега на сто фунта плащат по три долара повече от миналата година, нищо не означава.

— А на мен лани ми платиха по четири долара и половина на сто фунта първата ръка — и Крисчън предизвикателно пристъпи напред. — Мошениците му недни!

— Колкото и повече да плащат сега, правят го само и само за да подбият цените на сдружението. За тях това е все едно да си вложат парите в банка, Бил — капитанът извади лулата си, натъпка я и внимателно я разпали. — Смятат, че всяка добра цена, която заплатят на хора извън сдружението, ще събуди недоволство у някои от членовете му и ще ги накара да се замислят дали не е по-добре да излязат от него, за да си вземат своето, докато все още може.

Крисчън застина като истукан насред стаята, свил месести лакти и почти сбрал длани на гърдите си, а пръстите му се разтваряха и свиваха, сякаш за да уловят някакъв невидим предмет.

Само да пипна аз някой да ми играе двойна игра и да продаде макар и едно листо извън сдружението, след като е влязъл веднъж в него! — изрече бавно и отчетливо той, а устните му леко се изкривиха, оголвайки здравите му пожълтели зъби. — Че тогава да го питам аз! — и завъртя ръце в бързо усукващо движение.

— По-кротко, Бил — прекъсна го капитанът. — Човешко е някой да се опита да се измъкне и да си продаде реколтата, когато намери за добре. Трябва да го очакваме. Това е част от играта. Винаги е било така. И господ бог е избрал дванайсетина честни мъже, ала измежду тях пак се намерил един да го предаде.

— Абе той само да… — изсъска Крисчън.

— Да, Бил, добър познавач е бил нашият господ бог. От всичките дванайсет се излъгал само в едного! Чудно ми е само как някой друг не е надхитрил Юда и не му е подбил цената?

Крисчън отново седна на мястото си. Пръстите му с плоски дебели нокти започнаха да усукват периферията на черното бомбе отпреде му. Цял следобед остана мълчалив и навъсен.

Често, почти на всяко съвещание на управителния съвет, Пърси Мън усещаше как всеобщата увереност и въодушевление заразяват и него. Всичко започваше да му се струва много лесно, трудностите — въображаеми, а бъдещето — от ясно по-ясно. Бе нещо подобно на живителната и преобразяваща топлина на алкохола в стомаха. Завладееше ли го веднъж това чувство, вече нито примерът на капитан Тод, когото боготвореше, нито навикът му да разчопля някоя идея, докато съвсем не я разнищи, можеха да го освободят от него. Той изучаваше безстрастното или разцъфтяло в усмивка зад късо подстриганата брада лице на капитан Тод и се дивеше на спокойствието, което му се струваше като някаква дълбока увереност в себе си, на предпазливостта, на незаинтересоваността и търпението му към околния свят. Може би остаряваше. Сигурно вече наближаваше седемдесетте. И все пак неговото поведение като че ли изневеряваше на умората и скептицизма на старостта. Вероятно човек можеше да стане като капитан Тод само ако някога в живота си е изпитвал непоколебима убеденост или силна вяра. С други думи, ако е бил достатъчно твърд, та когато картите вече са се обърнали, пак да е останал верен на себе си. Мън си спомни как някой му бе разправял, че веднъж в Южен Тенеси капитан Тод удържал брода на една заледена река цяла нощ и половин ден само с четирийсет-петдесет бойци срещу няколко кавалерийски роти на янките. Трябва да е било през последната зима на войната, когато Худ1 се е мъчел да изведе от щата остатъците от своята армия. Едва ли е имало човек, който да не е виждал, че всичко е било загубено, че нещата отивали към провал. Но капитан Тод и хората му лежали цяла нощ сред храстите и канарите, чакайки следващата атака не само през нощта, ами и след като съмнало, след като вече било достатъчно светло, за да видят не само колко много са ония оттатък, но и колко още приближават. На няколко пъти Пърси Мън се запита дали другите, които не бяха загинали при брода или по-късно, дали онези, които бяха останали живи, сега, вече остарели, са заприличали на него? И дали в онази нощ край брода са издържали не поради личната си убеденост и вяра, а просто защото в този миг са черпели заедно от богатата и непоколебима увереност и вяра на друг човек? На капитан Тод например?

Ала сега, сякаш обзет от дълбока, неизказана сигурност, на която можеше да разчита, капитан Тод седеше сред останалите вън от хаоса на всеобщото въодушевление, подкрепян от вяра, различна от вярата в събитията и обстоятелствата, които са подвластни на промени и случайности, на мимолетни попълзновения и човешки слабости. Той приличаше на огромна сива канара, все още незалята от бурен, прииждащ поток. Знаеш, че когато сезонът на дъждовете отмине и укротените води се отдръпнат в обичайното си скромно русло, канарата пак ще бъде там, все същата и все така неуязвима. Може би капитан Тод беше толкова самоуверен, защото не вярваше в случайностите и събитията. Защото бе наясно, че те са слепи. Като прилепи.

Мън бе уверен, че поне толкова знаеше за капитана, но нямаше никаква полза от това. Въпреки примера му той щеше да бъде повлечен и запокитен насред бързея на същото това течение, което носеше и другите около него. И в същото време щеше да усеща в себе си, че в тези срещи в дългата сумрачна стая над банката, в сухия глас на Силс, който неспирно редеше цифри и отчети, във възклицанията и енергичния тропот на Крисчъновите ботуши има нещо нереално. За Силс обаче тези цифри бяха реални и решаващи, той им вярваше. Крисчън пък се уповаваше на огромния си и неизчерпаем заряд от енергия. Но събитията в тази стая не даваха на Пърси Мън истинското усещане за реалност. Той по-скоро го долавяше на моменти по време на събиранията пред дрогериите, край белите, облицовани с дъски черквици по кръстопътищата или пък тогава, когато някой, хванал писалката, казваше: „Ще подпиша.“ Долови го и през онази нощ, когато дъждът трополеше по покрива на училището в Роуз Крийк, а той се взираше в лицата на мъжете, пък и когато след това препускаше сам в мрака досами ревящия придошъл поток. В тези моменти всичко му се струваше много по-реално и макар те да му говореха с някак отвлечени, неясни, а може би и противоречиви гласове, той усещаше, че един ден сигурно ще се добере до истината, която те се опитваха да му подшушнат.

Затова цяла есен и до настъпването на зимата на него все му се струваше, че живее на прага на разкритието. Не знаеше какво ще стане и какво точно ще бъде това предстоящо разкритие, което го караше да се събужда изпълнен с очакване. Понякога, отвореше ли очи, то изостряше усета му за времето и той, все още по пижама, скачаше от леглото и се втурваше към прозореца, за да погледне небето. А сетне, разбрал какво обещава — без значение добро или лошо, — изпадаше в недоумение и започваше да се чуди защо пък чак толкова е искал да го знае. Тъй като времето днес или през който и да било друг ден нямаше нищо общо с надеждата, която го бе накарала да скочи от леглото.

И макар сега да не бе толкова ясна, както в утрините на детските му дни, когато внезапно се сетеше, че е събота или Коледа, тя го изпълваше с енергия, дори и да беше погълнат изцяло от всекидневните си задължения, помагаше му да се справи с тях, сякаш извършването и на най-незначителната работа щеше да го доближи до безименния извор на блаженството. Тази енергия бе като че ли неизчерпаема. Дори и когато си седяха вечер у дома с Мей и той се изтегнеше на стола и се умълчеше, не го правеше, защото беше уморен. Сега просто не знаеше умора. Беше непрестанно нащрек и ако мълчеше, то бе, защото в такива моменти умът му приличаше на невиждащо, но вторачено в мрака око.

— Изглеждаш уморен, Пърс — казваше жена му.

— Не съм.

— Бих искала да не работиш толкова — продължаваше тя. — Ще се съсипеш.

— Няма — кратко отвръщаше той, по-скоро търпеливо, отколкото раздразнено.

— Недей така, изглеждаш наистина уморен!

— Не съм, Мей.

— Другите мъже не се преуморяват! — упорстваше тя.

— Скоро ще му се види краят.

Понякога тя сядаше в скута му и скланяше глава на рамото му. Той я прегръщаше през кръста, прокарваше пръсти по нежното й, заоблено бедро и усещаше под палеца си крайчеца на бедрената кост, крехка като скъпоценна купа или чаша, запъната в плътта й, за да не се счупи.

— Скоро ли? — питаше тя.

— Да.

— Вече все по-рядко те виждам — продължаваше Мей. — Все си зает, Пърс, все те няма!

— Налага се, мила — отвръщаше той. На няколко пъти се опита да й разкаже какво чувства, внимателно подбирайки преживяна случка, която му се струваше показателна. — На събранието в новата Шарънска църква — започваше той — имаше един старец. Отначало дори не го забелязах, защото се беше сврял най-отзад. Хората не бяха много — четирийсет-петдесет души, като вземем и жените. И не че с нещо се различаваше от другите, но изведнъж го забелязах…

— И? — прекъсваше го тя с настойчиво любопитство.

— Изглеждаше доста грохнал, някъде към шейсетте беше. Направи ми впечатление по време на събранието, защото на лявото си слепоочие имаше липома, мисля, че така й викат. Голяма колкото монета от четвърт долар и моравочервена. Напомняше ми малко на мистър Мърдок — нали знаеш стария мистър Мърдок, тъста на Бил Касъди, дето работеше у Тайлърови?

— Май не си го спомням — поклащаше глава тя и се заглеждаше в огъня, опитвайки се сякаш да го изрови от паметта си.

— Както и да е. И все пак, да я нямаше тази буца, ще кажеш — същински Мърдок. Беше с работен комбинезон, вехто черно палто и сламена шапка. Непрекъснато се мяркаше пред очите ми, макар и най-отзад в тълпата. След като свърших, подканих хората да се запишат в сдружението. Никой не изяви такова желание. Тогава им казах, че съм готов да отговоря на всички въпроси, отнасящи се до дейността му, та да си изяснят нещата и може би да променят решението си. Никой и дума не обели, изобщо не помръднаха. И ето че старецът пристъпи напред.

Но описвайки тази или някоя друга случка, усещаше как всичко започва да се разпада още преди да го е изрекъл. Беше се надявал, че ако й разкаже случилото се точно както е било, ще си изясни не само смисъла му, но и това, което чувстваше сам той. Ала завърши някак неубедително, сякаш се извиняваше:

— Е, подписа, а след него и още трима.

— Значи общо четирима — заключи Мей дълбокомислено и любезно.

— Капка по капка вир става — добави той, внезапно раздразнен, че не може да продължи. Дори не се опита да доразкаже случката, макар все още да беше ясна в съзнанието му. Старецът се бе промъкнал през тълпата, очевидно без изобщо да забелязва останалите. Все едно вървеше през безкрайна нива. Беше казал: „Момче, ако ми подадеш писалото, ще си туря подписа.“ Но преди да го стори, погледна Мън и додаде: „Туй парче земя го имам от близо трийсет години. Никой не ми е казвал нито «да», нито «не» и акъл от никого не съм вземал! Сега обаче ще си туря подписа и ако кажеш «да», тъй ще бъде, кажеш ли пък «не» — «не» и ще си остане! Тя мойта реколта, никаква я няма, като капка в морето, но ще се запиша.“

Сложи подписа си и все още с писалка в ръка пак вдигна очи към него и добави: „Не ме бива много в краснописа.“

Докато се разиграваше пред очите му, тази сцена, която сега не означаваше нищо, която сега засядаше като буца в гърлото му, колчем понечеше да я опише с думи, имаше огромно значение. Сякаш този момент бе отправна точка, от която можеше да прозре в други подобни мигове, в тяхното бъдещо и истинско значение — мигове както отминали, така и предстоящи. И може би все още беше отправна точка, но седнал край огъня, усещайки лекото крехко тяло на Мей в скута си и отпуснал покровителствено ръка върху бедрото й, той поклати глава, обзет от внезапно смущение.

Опитът му да разтълкува пред нея и пред самия себе си онова, което чувстваше, отново завърши с неуспех. Очакваното разкритие и обяснението — същото, което го караше да се събужда по никое време, сякаш дочул нечий глас — за него бяха наистина реални, но неуловими. Съзнаваше присъствието им като нещо, мярнато с крайчеца на окото, но речеше ли да се обърне към тях, те изчезваха. Макар и да не можеше да го определи, това очакване обагряше всичко, дори и любовта му към Мей. Повече от година тази любов беше тъй жива, отличаваше се от всичко останало със своята цялост, завършеност и сигурност. Но едва ли беше вече така, защото сега тя му се струваше не край, отплата, а начало и бреме — макар пленително и радостно; не всичко, а част от всичкото, което той не можеше да обгърне с поглед; не покой, а сляп, макар и блажен напредък към някаква незнайна цел. Не отговорът, както си мислеше някога, а въпросът. Притискайки Мей в скута си така, както я бе притиснал и когато разказваше за стареца, той притваряше очи и се навеждаше, за да я целуне, заравяйки лице в извивката на шията й. Друг път я сграбчваше в обятията си и я стисваше толкова силно, че усещаше как раменете й се огъват, сякаш с тази дребна наглед грубост би могъл да изтръгне онова удовлетворение и върховна увереност, които не идват само с любов.

— Недей, Пърс — задъхваше се тя, — недей така!

Но той продължаваше да я притиска все така силно, а в съзнанието му покълваше семето на жестокостта, сякаш думите й бяха отправени към другиго, а той просто ги беше дочул. А сетне, когато останала без дъх, повтореше своето „Недей, Пърс!“, той разслабваше прегръдката си, обзет от леко разочарование, въпреки изпитаната наслада.

— Толкова те обичам! — казваше той.

— И аз — мълвеше тя.

Понякога, както стояха вечер пред огъня или под неразлистените дървета на двора в неделен подиробед, случваше се изведнъж да я хване за раменете, да я закове пред себе си, пронизвайки я с поглед, и лекичко да я раздруса, както се разтърсва нацупено дете, за да каже истината. Но тя нямаше какво да му каже. А и той дори не знаеше какво би искал да чуе от нея. Онова, което тя изричаше, бе само:

— Обичам те, Пърс!

То му стигаше и не му стигаше.

Но се случваше същото очакване на разкритието и удовлетворението, което го обземаше в мига на събуждането и което го караше да се опитва да разкаже на Мей някоя случка или да стисне раменете й, да го застави най-неволно да замръзне за миг и да се взре изпитателно в лицето на оногова, с когото разговаряше. Хората сега споделяха все същите неща, които самите те или другите като тях бяха изричали по-рано в същата тази кантора. Бяха загазили. Бяха се спречкали с някого за пари, за земя или добитък. Не можеха повече да живеят с жените или мъжете си. Очакваха смъртта и искаха да направят завещание. Докато ги слушаше с професионална загриженост, той се взираше в лицата им и зад тях, а и зад думите им усещаше нещо, което въпреки приказките оставаше неизречено.

Когато някъде посред лято за първи път бе видял жената на Бънк Тривелиън, той изобщо не я бе приел като отделна личност и не можеше да каже дали лицето й бе по-тъжно отколкото на другите. Седнала в кантората му, със стиснати до болка в полата на овехтялата си и избеляла от слънцето синя крепдешинена рокля малки пръсти с цвят на спечена глина, тя беше като многото други жени, които, пременени за случая, бяха седели там и му бяха разказвали със същия равнодушен и монотонен глас за сполетялата ги беда. Видът и движенията й бяха досущ като на всяка друга съпруга на земеделец или беден фермер и в този момент бе означавала за него онова, което и останалите, а те не притежаваха друго, освен нищо неозначаващото достойнство, че до една си приличаха. Била, рече тя с безизразния си глас, жената на Харис Тривелиън. Сигурно го познавал, имал имот на пътя за воденицата на Мъри.

— Не, не го познавам — отвърна Мън.

— По тия места го знаят като Бънк — продължи тя. — Ама това не му е кръщелното име. Просто тъй му викат и един бог знае защо. Но за мен си е Харис. Туй си му е истинското име!

— Не познавам такъв.

— Висок е, по-висок от другите мъже — поясни тя с глас, в който се долавяше нотка на гордост. — И рижав.

— А, май го знам — кимна Мън, сякаш изведнъж се бе сетил за него, без, доколкото си спомняше, изобщо да е виждал мъжа на име Харис или Бънк Тривелиън.

— Сигурна съм, че го знаете — рече тя. Сетне със същия бездушен глас, като че ли основната цел на посещението й бе приключила и тя едва сега се беше сетила, добави: — Тикнаха го в затвора.

— В затвора, значи? — повтори Пърси Мън не защото се беше изненадал, а от разсеяност, тъй като през всичкото това време изгаряше от желание жената да си тръгне, за да може и той да си отиде, да се спаси от жегата и да приседне на верандата с Мей.

— Тази заран дойдоха и го отведоха.

— Защо го арестуваха?

— Той не го е направил — отвърна тя.

— Кое?

— Не го е убил — вероятно бе забелязала въпроса в очите му и поясни с тона, в който се долавяше извинение: — Стария Тад Дъфи. Намерили го умрял на главния път. Зъл човек беше, ама Харис не го е убил.

— Четох във вестника — кимна Мън.

— Не го е убил — настояваше на своето жената, а малките й пръсти с цвят на глина започнаха безцелно да шарят по полата на избелялата й синя рокля.

— Хайде — подкани я той, — разкажете ми всичко от самото начало!

Случило се бе в началото на август. В кабинета беше горещо, а навън слънцето заливаше улицата с бяла жарава. От ослепителния блясък тежкият сенник над прозореца на кантората приличаше на мръсна цигарена хартия. Мън вече знаеше, че скоро няма да се прибере в прохладния си дом. Щеше да остане тук и да слуша тази жена, която седеше вдървено на ръба на стола с кривната на главата разпарцаливена сламена шапка с кордела, с полепнал по подгъва на синята рокля керемиден прах и му говореше с равнодушния си сух глас.

Бънк Тривелиън, каза тя, се скарал с Тад Дъфи заради някакъв поток. Нивото на кладенеца в нивата им падало, та черпели вода за пиене от потока. А и добитъка трябвало да поят с нея, тъй като барата, дето минавала през имота им, също била на пресъхване и не можели да оставят говедата да го мътят, щом пиели от него. Бънк Тривелиън открил, че Тад Дъфи също черпи вода оттам, а потокът бил отсам междата. Предупредил го да не припарва до него, но подир два дни го сварил да пълни бурето на каруцата си. Дъфи бил спрял оттатък и бил наел някакво негърче да му помага. Сетне Тривелиън споделил с жена си, че като го видял, толкоз се ядосал, че без много-много приказки хукнал да си вземе пушката. Щом го мярнала да я нарамва и да се втурва обратно, изтърчала подире му, за да го спре, та да не стане някоя беля. Но когато Тривелиън стигнал потока, Дъфи вече бил дръпнал с каруцата си. Вярно, Тривелиън се прицелил, това не можело да се отрече, призна тя. Момчето казало истината на шерифа. Ала тя го хванала за ръката и го накарала да остави пушката, а той пък й рекъл, че щял да направи бурето на решето, та да сплаши Дъфи. Но не стрелял. Никога нямало да убие Дъфи.

— Какво точно каза, когато взе пушката? — попита Мън.

— Каза, че така щял да изрешети бурето му, та да се вижда през него и оня здравата да се уплаши.

— Помните ли думите му, какво точно каза за Дъфи?

Тя го погледна безизразно и с върха на езика облиза пепелявите си устни.

— Не си ли спомняте? — настоя той по-рязко.

— Ами… — започна тя глухо и отново навлажни устни, — рече, че тъй щял да сплаши оня мръсник, та… — и гласът й заглъхна.

— Да?

Тя го погледна умолително, а от внезапно нахлулата кръв жълтеникавото й лице потъмня. После поклати глава:

— Не мога да го кажа.

— Нещо мръсно ли е? — попита Мън.

— Че е мръсно, мръсно е, дума да няма!

— И затуй не желаете да ми го кажете, така ли? — продължи той. — А не защото е рекъл нещо, което искате да не узная, тъй като би го уличило?

— Затуй — повтори тя и пак навлажни устни. — Мръсно си беше. Не мога да го изрека пред никого.

— Разкажете ми какво стана после — кимна Мън.

В този момент по някаква необяснима причина бе започнал да чувства, че Бънк Тривелиън е невинен.

Тя му разказа как в деня, когато Дъфи бил убит, мъжът й отишъл с каруцата в града. Когато се върнал, тя била в градината и загърляла късните тикви. С пристигането си той нарамил мотиката и отишъл при нея. На другия ден някой му казал, че старият Дъфи бил убит. Намушкали го в гърба и го захвърлили сред храсталаците край пътя. Само това знаел до момента, в който шерифът и ония двамата дошли и го изкарали от кошарата, където доял овцете, за да го отведат.

— Отивам в затвора да говоря с него — рече Мън. — А вие ме изчакайте тук, няма да се бавя.

Слезе по стълбите, уверен, че когато се върне, жената на Бънк Тривелиън ще продължава да седи вдървено на крайчеца на стола с неподвижни, но стиснати до болка пръсти в скута си. Тогава така и не можеше да се каже, че за него тя бе реална. Едва като я видя у дома й в деня, когато отиде да я разпита повторно за разпрата преди убийството на Тад Дъфи, разбра, че е личност самостойна и независима, че е център на един свят, също толкова реален и значим, колкото и светът около самия него. Стояха в двустайната барака, заобиколени от вещите на нейния живот — столовете с продънени седалки, грижливо избърсаната чамова маса, тоалетката с пукнатото огледало, печката, дървеният креват — и всички те сякаш настойчиво му нашепваха все нови и нови неща за нея. Покрай лъснатия плот на чамовата маса нейните малки, сухи, напукани и неподвижни ръце изведнъж станаха красноречиви и започнаха да го приканват да я разбере и опознае по-добре. А паянтовият креват с юрган, съшит от избелели и мърляви парчетии, му загатваше за скритите добродетели и чистота на страстната й природа — във всеки случай поне навремето, когато Тривелиън я е довел тук, трябва да е била такава. Припомни си нотката на гордост, когато в кантората му беше заявила, че съпругът й е по-висок от повечето мъже. Значи го отделяше от останалите. И с досада — досадата на човек, който не иска да бъде смущаван, изведнъж си я представи как нощем, по фланелена нощница, размърдва тяло в съня си на пребито куче и напразно протяга ръка през изтърбушения матрак към мястото, където Тривелиън вече го няма.

— Мисис Тривелиън — прекъсна я той, тъкмо когато му разправяше как новият нож и разни други неща били откраднати от кухнята в същия онзи ден, когато мъжът й се прибрал и отишъл при нея в градината. — Мисис Тривелиън, имате ли деца?

— Не, сър — отвърна тя и го погледна учудено, мъчейки се да пренасочи мисълта си от онова, за което говореше, към новия въпрос. — Не сър, но имах две. Само че умряха.

— Кога?

— Миналото лято — отвърна тя. — От дизентерия.

— Моите съболезнования — промърмори Мън.

Късно следобед, когато вече си беше у дома и се разхождаше с Мей покрай орязаната тютюнева нива, той отново се замисли за жената на Бънк Тривелиън. Запита се какъв ли всъщност е нейният свят, каква ли е и тя самата? Той очевидно беше също толкова недосегаем, неповторим и значим, както и неговият или пък този на Мей. Изпита неудържимо желание да проникне в него, да я разбере що за човек е, но нима е възможно това, след като дори Мей не познаваше напълно, а можеше само да се губи в предположения? Мей беше дребна жена с пищна руса коса, прекалено тежка на вид, и тя като че ли я носеше с усилие, но храбро. Говореше нежно, а когато беше доволна, очите й засилваха с някакъв неестествен блясък. През пролетта на човек му се струваше, че се интересува от градинарство — току сееше нещо и ахкаше при появата на всеки крехък кълн, но дойдеха ли горещините, забравяше градината и изобщо не забелязваше как бурените я задушават. През есента пък часове наред стоеше сама насред посърналата градина край къщата или се разхождаше, унесена в дълбок, спокоен размисъл. Обичаше го и нощем заспиваше с глава върху ръката му. Той също я обичаше. Тези неща, а навярно и хиляди други подобни, бяха единственото, което знаеше за нея. Ала това не бе самата Мей. А щом като не можеше да проникне в нейния свят, а само се досещаше за него, какво ли можеше да разбере тогава за жената на Бънк Тривелиън, която беше виждал само два-три пъти и дори с пръст не бе докосвал?

Посегна да улови ръката на Мей, но тя го хвана под мишница и тръгна редом с него.

Тютюнът беше орязан съвсем наскоро. Ръждивото поле, очертано в далечината от кочаните на стеблата, изглеждаше някак странно голо и спокойно под лъчите на кротката, косо падаща светлина. На отсрещния край на малкото възвишение, там, където се издигаше хамбарът, стоеше изоставена каруца. Тя като че ли беше част от полето и допълваше впечатлението за спокойствие и задоволство от свършената работа.

— Реколтата излезе добра — отбеляза той, докато вървяха към хамбара.

Тя не отговори, а само стисна ръката му, за да покаже, че го е чула.

— А и добра цена можем да й вземем, за разлика от друг път — продължи той. — Като се сетя, че миналата година получих най-много по четири долара и половина на сто фунта, и то за първа ръка, такъв яд ме хваща, че се чудя как сме търпели толкова време! Идва оня ми ти изкупвач от компанията „Алта“ в собствения ми хамбар — в моя хамбар, на ей това поле — и той посочи хамбара, от чиито стрехи се точеха струйки синкав дим и се губеха нагоре към небето, — и ми казва: „Мистър Мън, можем да ви дадем по четири долара и седемдесет и пет цента за първа ръка и по три — за втора“, а когато го отрязах, отвръща: „Нивата ви е в моя изкупвателен район и предложения от друг едва ли ще получите. За ваше добро ви го казвам, приемете цената ни и си спестете главоболията, защото нищо чудно, когато пак дойда, цената да не е същата. Гледам, че от няколко дни насам много бързо взе да пада.“ А аз му викам…

Мей се притисна към него и го прекъсна:

— Знам, Пърс. Не се ядосвай пак, това беше миналата година…

Той внимателно освободи ръката си и пристъпи към вратата на хамбара.

— Искам да хвърля един поглед — рече. — Ще дойдеш ли?

— Добре — съгласи се тя.

Като се изключи равномерната жарава на димящите върху мръсния под пънове, в хамбара беше почти тъмно. Той вдигна очи нагоре, където една над друга висяха тежките низи тютюн. Едва забележими сред ленивия облак дим, обърнатите листа приличаха на заспали на гроздове огромни прилепи.

— Не е достатъчно изсъхнал и не рискуваме — заяви той.

Сетне продължи да се взира в низите. Мей застана до него и сложи ръка на лакътя му.

— Работата е не да вземеш повече пари за тютюна си — продължи той, — макар от пет години да не са ни предлагали свястна цена. Има и още нещо — за миг се поколеба и добави: — Или поне така си мисля.

Изпускайки нов облак дим, от един пън се откъсна голямо, изтляло вече парче и оголи равно сияещия пурпур на горящата дървесна сърцевина.

— Много е топло — оплака се Мей. — Чак ми прилошава.

— Да вървим — рече Мън.

Преди да стигнат до къщата, си спомни, че бе обещал на жената на Тривелиън да изпрати един-двама негри да й орежат тютюна и да започнат сушенето. Той и без друго отдавна трябваше да е прибран.