Нощно издирване

1.

Май 1914 година

Северен Ню Йорк

Проблясъци на мълния предизвестиха заплашителна гръмотевична буря над „Манхатън лимитид“, който летеше с грохот по стабилните релси, врязващи се в околностите на Ню Йорк. Струя въглищен пушек във вид на барабанна палка избълва от комина и пръсна сажди към звездите, осейващи нощното небе. В кабината машинистът извади от джоба на работния си комбинезон сребърен часовник „Уолтхам“, отвори капачката и погледна циферблата на светлината от пещта. Не приближаващата буря го безпокоеше, а неумолимото пълзене на времето, което се стремеше да ограби част от точното му разписание.

Той погледна навън от дясната страна на кабината и видя как траверсите профучаваха под осемте огромни водещи колела на локомотива тип 2-8-0 Консолидейшън. Подобно на капитан на кораб, който живее със своя плавателен съд, той от три години беше на една и съща парна машина. Беше много горд с „Препускащата Лена“, както гальовно наричаше тежката няколко тона локомотивна машина от желязо и стомана. Построен през 1911 година от „Алкос Шенектейди уъркс“, локомотивът беше боядисан в лъскаво черно, с една червена лента, а номерът 88 беше грижливо изписан на ръка със златна боя.

Той се заслуша в шума на стоманените колела, които тракаха ритмично върху релсовите съединения, и почувства инерцията на локомотива, теглещ седем вагона.

После издърпа дросела с още една степен нагоре.

Ричард Есекс седеше зад писалището в библиотеката на дългия 21 метра вагон „Пулман“, прикачен най-отзад. Твърде уморен, за да заспи, и отегчен от еднообразното пътуване, той съчиняваше писмо до жена си, за да убие времето.

Описваше вътрешната украса на вагона, изящно резбованото орехово дърво, красивите месингови електрически лампи, въртящите се столове, тапицирани с червен плюш, и палмите в саксии. Спомена дори и за подвижните огледала и керамичните плочки в тоалетните на четирите просторни спални купета.

Зад него, в богато облицования с ламперия остъклен салон, петима гвардейци в цивилни дрехи играеха карти. Димът от пурите им се издигаше на сини облаци към брокатения таван, а оръжията им лежаха небрежно върху мебелната гарнитура. От време на време някой от картоиграчите се навеждаше над един от пръснатите наоколо върху персийския килим плювалници. Те се явяваха може би най-високата степен лукс, който някога им е бил предоставян, заключи в себе си Есекс. Разкошният транспорт сигурно струваше на правителството почти седемдесет и пет долара на ден и всичко това за едното пренасяне на лист хартия.

Той въздъхна и довърши писмото. После го залепи в плик и го напъха в малкото джобче на сакото си. Сънят продължаваше да го избягва, затова той се загледа през сводестите еркерни прозорци в тъмния пейзаж и се заслуша в писъка на локомотивната свирка, прозвучал малко преди да подминат светлините на селска гара или извънселищно кръстовище. Накрая се изправи и се запъти към елегантната трапезария, където се настани край махагонова маса, покрита със снежнобяла покривка с подредени върху нея кристални чаши и сребърни прибори. Хвърли поглед върху часовника си — беше няколко минути преди два сутринта.

— Какво ще обичате, господин Есекс? — Чернокожият сервитьор изникна като след замах с магическа пръчка.

Есекс го погледна и се усмихна.

— Знам, че е доста късно, но си помислих дали ще мога да получа някаква лека закуска.

— На вашите услуги, сър. Какво желаете да поръчате?

— Нещо, което да ми помогне да затворя очи.

Сервитьорът мигом разкри всичките си зъби в усмивка.

— Мога ли да ви препоръчам малка бутилка бургунди „Помар“ и пълна чаша горещ бульон от миди?

— Това ще ми дойде добре, благодаря.

След малко, докато отпиваше от виното, Есекс отново се запита дали на Харви Шийлдс също му се изплъзва съня.

2.

Харви Шийлдс преживяваше кошмар.

Съзнанието му отказваше да приеме всякакво друго обяснение. Стърженето на стомана и виковете на болка и ужас отвъд тъмнината, която го задушаваше, бяха адски нетърпими, за да са истински. Помъчи се да се измъкне от противното обкръжение и да се унесе отново в кротък сън, но болката започна да човърка сетивата му и тогава разбра, че не сънува.

Някъде под него чу мощен прилив на вода; тя сякаш нахлуваше в тунел, подгонена от силен вятър, който изкара дъха от дробовете му. Опита се да отвори очи, но клепачите му бяха като залепени. Не чувстваше, че главата и лицето му са покрити с кръв. Тялото му беше заклещено в неподвижното положение на ембрион до студен, неподатлив метал. Остра парлива миризма раздразни ноздрите му и се смеси с усилващата се болка, за да го накара поне още малко да дойде на себе си.

Направи опит да раздвижи ръцете и краката си, но те не се подчиниха. Около него цареше необичайна тишина, нарушавана единствено от тих плясък на вода. Още веднъж пробва да се откопчи от невидимото менгеме, което го стискаше. Пое дълбоко въздух, после напрегна всеки мускул на крайниците си.

Изведнъж едната му ръка се освободи и той изохка, когато едно нащърбено парче метал я сряза над лакътя. Силната болка го свести напълно. Той избърса влагата от очите си и огледа помещението, което доскоро представляваше самостоятелната му кабина на борда на канадския луксозен лайнер, пътуващ за Англия.

Големият махагонов скрин го нямаше, нямаше ги и писалището, и нощното шкафче. На мястото на пода и дясната отвесна преграда сега зееше огромна кухина, а оттатък усукания й ръб се виждаха само забулени в мъгла мрак и черната вода на река Свети Лаврентий. Той имаше чувството, че се е вторачил в бездънно празно пространство. После погледът му се отмести и съсредоточи върху леко отражение от нещо бяло; тогава разбра, че не е сам. Почти на една ръка разстояние под развалините бе затрупано младото момиче от съседната самостоятелна кабина — само главата и едното й бледо рамо се подаваха от срутения таван. Косата й беше златисторуса и падаше на свободни кичури, дълги близо деветдесет сантиметра. Главата й бе извита в уродливо положение, от устата й капеше кръв, която се стичаше по лицето й и бавно багреше падащата й като водопад коса.

Първоначалният шок на Шийлдс премина и той почувства как му прилошава. Дотогава призракът на смъртта не се бе появявал в съзнанието му, но сега в безжизненото тяло на момичето видя собственото си угасващо бъдеще. След това изведнъж го жегна една мисъл.

Със свито сърце той огледа разрушенията, за да открие ръчното куфарче, което никога не губеше от поглед. Нямаше го — развалините го бяха погълнали. В опита си да изтръгне тялото си от примката, от всяка негова пора бликна пот. Усилието му остана напразно — тялото му от кръста надолу бе безчувствено и той с ужас разбра, че гърбът му е премазан.

Огромният лайнер се намираше в предсмъртна агония и продължаваше бързо да се накланя и потъва в студената вода, която щеше да се превърне в негов вечен гроб. Пътниците — някои във вечерно облекло, други по пижами и нощници, се трупаха върху килнатите палуби, правейки усилия да се покатерят в няколкото спуснати спасителни лодки или направо се хвърляха в студената вода, улавяйки се за всяко нещо, което плуваше. Само след минути корабът щеше да извърши последния си плонж на по-малко от две мили от брега.

— Марта?

Шийлдс се стегна и извърна глава към немощния вик, идещ оттатък разбития отсек, който го отделяше от вътрешния коридор. Той напрегна слух и чу отново:

— Марта?

— Тук е — провикна се Шийлдс. — Моля ви, помогнете ми.

Отговор не последва, но се чу шум от движение между купчината отломъци. След малко едно паднало от тавана парче бе избутано настрана и насреща му се подаде лице с посивяла брада.

— Търся моята Марта, виждали ли сте моята Марта?

Мъжът беше в състояние на шок и думите му прозвучаха глухо и без интонация. Лицето му беше лошо ранено, а очите му шареха наоколо с обезумял поглед.

— Младо момиче с дълга руса коса ли?

— Да, да, дъщеря ми.

Шийлдс кимна към тялото на момичето.

— Опасявам се, че е мъртва.

Брадатият мъж трескаво разшири отвора и се промъкна през него. Със сковано от неверие лице той се приближи до момичето, повдигна окървавената му глава и заглади назад косата му. В продължение на няколко минути не отрони звук.

— Не се е мъчила — любезно го утеши Шийлдс.

Непознатият не отговори.

— Моите съчувствия — добави шепнешком Шийлдс. Усети как корабът се наклони рязко на дясната си страна. Водата започна бързо да нахлува отдолу и вече нямаше много време. Той трябваше, въпреки скръбта на бащата, по някакъв начин да го накара да спаси ръчното куфарче.

— Разбрахте ли какво стана? — подхвана Шийлдс.

— Сблъскахме се. — Отговорът долетя едва чуто. — Бях на палубата. От мъглата изскочи друг кораб. Потопи носовата част откъм нашата страна. — Бащата замълча, извади носна кърпа и започна да попива кръвта от лицето на мъртвото момиче. — Марта ме беше помолила да я заведа в Англия. Майка й беше против, но аз я склоних. О, боже, ако съм знаел… — Гласът му заглъхна.

— Нищо не можете да направите вече — каза Шийлдс. — Сега трябва да спасите себе си.

Бащата се обърна бавно и го погледна с невиждащи очи.

— Аз я убих — прошепна той със сипкав глас.

Шийлдс не беше свършил. У него се надигна гняв и лумна с пламъка на отчаянието.

— Чуйте ме добре! — викна той. — При корабокрушението се загуби ръчно куфарче с документ, който трябва да стигне до Външното министерство в Лондон! — После изкрещя: — Моля ви, намерете го!

На няколко крачки от тях водата се завихри на малки водовъртежи. Секунди ги деляха от потопа, който щеше да ги погълне. Приливната вълна беше замърсена с нефт и въглищен прах, а нощният въздух навън се раздираше от виковете на хиляди давещи се хора.

— Моля ви, изслушайте ме, докато все още има време — примоли се Шийлдс. — Дъщеря ви е мъртва. — Той удряше с юмруци по стягащата го стомана, без да обръща внимание на болката от разкъсващата се кожа на ръката му. — Тръгвайте, преди да е станало твърде късно. Намерете куфарчето и го вземете със себе си. Предайте го на капитана — той знае какво да прави по-нататък.

Устните на бащата потрепнаха и се отвориха.

— Не мога да оставя Марта сама… тя се страхува от тъмнината… — Той мънкаше, сякаш се молеше пред олтар.

Това беше краят на надеждите му. Съсипаният от скръб баща изпадна в делириум и вече нищо не можеше да го разчувства. Той се наведе над дъщеря си и я целуна по челото. После избухна в неудържим плач.

Колкото и да беше странно, силното безпокойство напусна Шийлдс. Приемайки провала и смъртта, страхът и ужасът вече не значеха нищо за него. През няколкото кратки мигове, които му оставаха, той се промъкна отвъд границите на действителността и видя нещата с необичайна яснота.

Някъде дълбоко от дъното на кораба се чу експлозия — бяха избухнали котлите. Корабът се прекатури на дясната си страна и потопи първо кърмата във водната маса. От момента на сблъсъка в ранното утро до изчезването му от погледите на масата народ, която се мъчеше да се задържи на повърхността на ледената вода, бяха минали по-малко от петнайсет минути.

Часът беше 2:10 сутринта.

Шийлдс не направи опит да продължи да се бори, да поеме дълбоко въздух, за да отложи идването на неизбежното с още няколко секунди. Отвори уста и погълна водата с вкус на водорасли, задавяйки се, когато тя изпълни гърлото му. И потъна в безвъздушната гробница. Давенето и мъчението не продължиха дълго; съзнанието му угасна.

3.

Нощ в ада, помисли си Сам Хардинг, продавач на билети в „Северни железопътни линии Ню Йорк & Квебек“, както стоеше на перона на гарата и наблюдаваше как тополите, ограждащи релсите, се превиват надве от неудържимите пориви на силната буря.

Това беше краят на горещата вълна, която бе изсушила щатите на Ню Ингланд; „най-горещият май от 1880 година насам“, бе обявил седмичният вестник на Уакетшър с големи червени букви. Светкавици раздираха зазоряващото се небе с назъбени форми, придружени от рязко спадане на температурата с двайсет и четири градуса за един час. Хардинг потрепери, когато от внезапната промяна вятърът го зашиба по памучната риза, мокра от потта, избила от непоносимата влажност.

Надолу по реката се виждаха светлините на редицата шлепове, които си проправяха път по насрещното течение. Едно след друго жълтеникавите им мъждукания се скриваха, докато шлеповете минаваха под носещите колони на големия мост, после отново се появяваха.

Гарата, която обслужваше Хардинг, се намираше във външния пояс на града, или по-точно на селото, където релсите се пресичаха в кръстовище. Основната железопътна линия вървеше на север към Олбани, а отклоненията извиваха на изток над моста на река Довил-Хъдсън в посока към Кълъмбиявил, където се разклоняваха на юг към Ню Йорк Сити.

Макар че не бе паднала капка, въздухът бе наситен с миризмата на дъжд.

Хайрам Мийчъм, телеграфистът, седеше наведен над шахматна дъска, задълбочен в любимото си развлечение за убиване на времето — да играе шах с телеграфиста от другия край на телеграфната линия. Стъклата на прозорците дрънчаха от вятъра с ритъма на стакатото от телеграфния ключ, завинтен за масата пред Мийчъм. Хардинг взе кафеника от керосиновата печка и си наля чаша кафе.

— Кой води?

Мийчъм вдигна поглед.

— Аз настъпвам към Стандиш в Джърмънтаун. Адски печен е в играта. — Ключът затрака и Мийчъм придвижи една от шахматните фигури. — С царицата взимам коня на Е четири — изсумтя той. — Не ми изглежда обнадеждаващо.

Хардинг извади часовник от джоба на жилетката си и погледна с вдигнати вежди циферблата.

— „Манхатън лимитид“ закъснява с двайсет минути.

— Вероятно изостава от разписанието поради бурята — отбеляза Мийчъм. Той изпрати по телеграфа следващия си ход, качи крака върху масата и се наклони със стола назад в очакване отговора на опонента си.

Всички дъски на стените на кантона изскърцаха, когато мълния опърли небето и порази едно дърво в близкото пасбище. Хардинг отпи от димящото кафе и безцелно се загледа в тавана, запитвайки се наум дали гръмоотводът на покрива е в добро състояние. Силен звън на телефона над бюрото му с извит сгъваем капак прекъсна мислите му.

— Сигурно е диспечерът с новини за „Лимитид“ — предположи обезпокоен Мийчъм.

Хардинг обърна нагоре въртящата се конзола на телефона и притисна малката кръгла слушалка към ухото си.

— Уакетшър — рече той.

Гласът на диспечера от Олбъни едва се чуваше сред атмосферните смущения от бурята.

— Мостът… Виждаш ли моста?

Хардинг се обърна да погледне през източния прозорец. В тъмнината видимостта едва стигаше до края на перона.

— Не мога да го видя. Ще трябва да изчакам следващата светкавица.

— Още ли си е на мястото?

— Защо да не си е на мястото? — попита раздразнен Хардинг.

— Току-що от Катски ми се обади капитанът на един влекач и вдигна патърдия — изпращя в отговор гласът на диспечера. — Една носеща греда на моста паднала върху един от шлеповете му и го повредила. Всички тук са в паника. Служителят от Кълъмбиявил съобщи, че „Лимитид“ закъснявал.

— Кажи им да се успокоят. Влакът още не е минал през Уакетшър.

— Сигурен ли си?

Хардинг заклати глава в недоумение от глупавия въпрос на диспечера.

— По дяволите! Да не мислиш, че няма да знам кога влакът е минал покрай гарата ми?

— Слава богу, че сме навреме. — По телефона се чу въздишката му на облекчение, въпреки смущенията по линията. — „Лимитид“ вози деветдесет пътника, без да се броят екипажа и някаква важна клечка в специалния правителствен вагон, пътуващ за Вашингтон. Подай сигнал за спиране и щом светне от някоя мълния, провери състоянието на моста.

Хардинг потвърди и окачи слушалката. После свали от куката на стената фенер с червени стъкла, повдигна единия му капак, за да провери дали има достатъчно керосин и запали фитила. Мийчъм го погледна въпросително над шахматните фигури.

— На „Лимитид“ ли ще сигнализираш?

Хардинг кимна.

— От Олбъни съобщиха, че била паднала една носеща греда на моста. Искат да ида да проверя, преди влакът да мине по него.

— Да запаля ли междувременно и семафорния фенер?

Остра свирка прониза бурята навън. Хардинг наостри слух, за да разбере откъде идва звукът. Чу го отново малко по-висок.

— Няма време. Ще сигнализирам с този…

Изведнъж вратата се отвори и на прага застана непознат човек. Очите му бързо огледаха помещението. Имаше телосложението на жокей — слаб и нисък. Мустаците му бяха руси като косата му, която се подаваше изпод широкопола сламена шапка, килната назад на главата. Дрехите му издаваха изискан вкус към облеклото — костюмът му беше английски, от „Уебър и Хейлброунър“, с копринени тегели, панталоните му с остри като бръснач ръбове стигаха малко над обувките му от кожа и велур в два цвята кафяво. Но от целия му външен вид най-много се набиваше в очи автоматичният пистолет „Маузер“ в тънката му женствена ръка.

— Не мърдайте, господа! — каза нашественикът с едва забележима усмивка. — Мисля, че е очевидно защо.

— Вие сте луд! — рязко отвърна Хардинг. — Няма какво да откраднете от нас.

— В канцеларията ви има сейф — продължи непознатият и кимна към желязната каса върху високи крака с ролки в ъгъла на помещението. — А сейфовете съдържат ценни неща, да речем от рода на заплати, а?

— Господине, обир на гара се счита за федерално престъпление. Освен това Уакетшър е селска община. Тук не се изпращат заплати. Господи! Та ние дори нямаме банка!

— Не съм в настроение да обсъждам икономиката на Уакетшър. — Дългият ударник на маузера бе издърпан назад. — Отворете сейфа!

Свирката отново проехтя, този път по-близо. Хардинг знаеше от опит, че звукът идва от разстояние не повече от четиристотин метра.

— Добре, както кажете, но първо трябва да сигнализирам с фенера на „Лимитид“.

Оръжието гръмна и шахматната дъска на Мийчъм се пръсна на парчета по застлания с линолеум под.

— Да не чувам повече приказки за спиране на влакове. Съветвам те да направиш каквото ти казвам.

Хардинг гледаше крадеца с очи, преливащи от ужас.

— Но вие не разбирате. Мостът може да се срути.

— Разбирам много добре, че искаш да се правиш на много умен.

— Заклевам се в Бога, че…

— Той ви казва истината — намеси се Мийчъм. — Току-що ни се обадиха по телефона от Олбъни да ни предупредят за моста.

— Моля ви, послушайте ни — обади се с умоляващ глас Хардинг. — Иначе ще убиете над сто души. — Той млъкна, лицето му пребледня, когато фаровете на приближаващия се локомотив го осветиха през прозореца. Свирката му се чу от не повече от двеста метра. — За бога…

Мийчъм грабна фенера от ръката на Хардинг и се втурна към отворената врата. Оръжието гръмна отново. Куршумът се заби в бедрото му и телеграфистът се строполи на пода на крачка пред прага. После бързо се изправи до клекнало положение и изпъна ръка навън, за да хвърли фенера върху релсите. Мъжът със сламената шапка сграбчи китката му, като едновременно с това насочи оръжието към главата му и с един ритник затвори вратата. После се завъртя обратно към Хардинг и му кресна:

— Отваряй проклетия сейф!

Стомахът на Хардинг се сви, като видя как кръвта на Мийчъм потече по пода и се подчини на непознатия. Набра кодовата комбинация, чувствайки, че му се повдига от безпомощност, като чуваше тракането на влака по релсите само на десетина метра зад гърба му, а светлините на пулмановите вагони хвърляха отблясъци през прозорците на кантона. След около минута ехото от колелата и на последния вагон заглъхна и влакът продължи през прелеза към моста.

Резетата дойдоха на мястото си, Хардинг натисна дръжката, отвори тежката врата и отстъпи настрани. Вътре имаше няколко малки, непотърсени пратки, стари влакови дневници и протоколи и малка касичка. Крадецът грабна касичката и започна да брои съдържанието й.

— Осемнайсет долара и четиринайсет цента — каза той бездушно. — Трудно може да се нарече щедра сума, но ще ми стигне колкото да се прехранвам няколко дни.

Мъжът грижливо прибра банкнотите в кожен портфейл, а монетите пусна в джоба на панталоните си. След като подхвърли небрежно празната касичка върху писалището, той прескочи Мийчъм и се загуби в бурята.

Мийчъм простена и се размърда. Хардинг коленичи и повдигна главата на телеграфиста.

— Влакът…? — прошепна Мийчъм.

— Кървиш много лошо — рече Хардинг, като извади от джоба на панталона си голяма червена носна кърпа и я притисна върху кървящата рана.

Стискайки зъби от парещата болка от двете си рани, Мийчъм извърна празен поглед към Хардинг.

— Обади се на кантона на източния бряг… и попитай дали влакът е преминал благополучно.

Хардинг постави внимателно главата на колегата си обратно на пода. После грабна телефона и издърпа удължителя, за да отвори предавателната верига. Закрещя в слушалката, но в отговор получи само мълчание. Затвори за миг очи и се помоли, после опита отново. Линията от другата страна на реката беше глуха. Той трескаво завъртя селекторното колело на предавателя „Къмингс-Рей“ и повика диспечера в Олбани. Чу в отговор само пращене.

— Не мога да вляза във връзка. — Почувства, че в устата му горчи. — Бурята е прекъснала линиите.

Ключът на телеграфа започна да чука.

— Телеграфните линии са все още отворени — прошепна Мийчъм. — Това е Стандиш с шахматния си ход.

Той с мъка довлече тялото си до масата и се протегна да прекъсне съобщението, за да освободи линията за спешна връзка. После двамата мъже изведнъж се загледаха един друг, изпълнени със страх от онова, което им предстоеше да чуят в светлината на утрото, започнала да обагря източното небе. Вятърът нахлуваше през вратата и разпиляваше документите, развяваше косите им.

— Ще предупредя в Олбани — каза накрая Мийчъм. — Ти иди да провериш моста.

Като в сън Хардинг се озова на релсите и с нарастваща паника се затича безразсъдно по грапавите траверси.

Скоро започна да се задъхва и сърцето му заби така, сякаш щеше да изхвръкне от гръдния кош. Изкачи наклона и забърза под трегерите откъм западния бряг към средата на моста Довил-Хъдсън. Спъна се и падна, разцепвайки коляното си в един укрепващ релсата крампон. Надигна се и накуцвайки, продължи нататък. Спря на външния ръб на средната част на моста.

Застина от ужас и ледени тръпки го побиха, докато гледаше пред себе си и не можеше да повярва на очите си. Насред моста зееше огромна дупка. Главната усилваща конструкция бе погълната от студената сива вода на реката Хъдсън, минаваща на 45 метра под моста. Заедно с нея бе погълнат и пътническият влак, превозващ сто души — мъже, жени, деца.

— Мъртви са… Всички са мъртви! — проплака Хардинг от безпомощен гняв. — И то за някакви си осемнайсет долара и четиринайсет цента!