Нощно издирване

26.

Април 1989 година

Вашингтон, окръг Колумбия

Пит прибра записките на Хайди по Северноамериканския договор в куфарчето си за документи и кимна на стюардесата, която проверяваше дали си е закопчал предпазния колан и е изправил облегалката на креслото си. Разтри слепоочията си в напразен опит да облекчи главоболието, което го мъчеше, откакто смени самолета в Сейнт Джонс, Нюфаундленд.

Сега, след като трескавите морски опити с „Леско“ бяха приключили, малкият научноизследователски съд бе качен на плаващата му база и закаран в Бостън за ремонт и модернизация. Бил Ласки и Сам Куейл заминаха веднага на едноседмична почивка със семействата си. Пит им завидя. Той не можеше да си позволи лукса да почива. Сандекър му бе наредил да се върне в управлението на НЮМА за доклад от първа ръка върху приключилата експедиция.

Гумите на самолета тупнаха на пистата на Вашингтонското национално летище няколко минути преди седем часа. Пит остана на мястото си, докато останалите пътници твърде рано задръстиха пътеката. Беше един от последните, който слезе, без да бърза, преценявайки правилно, че колкото и да се разтакава на път за багажната лента, пак ще пристигне преди багажа си.

Намери колата си — червен форд кобра АС, модел 1966 — на паркинга на ВИП-а, оставена там от секретарката му в ранния следобед. Във волана бе пъхната бележка:

Пит се усмихна и включи стартера, заслушвайки се с удоволствие как 6960 кубически сантиметровият двигател оглуши с неприличен рев пространството. Докато изчакваше стрелката на измервателния уред за температурата да изпълзи до „Затоплен“, той препрочете бележката.

Зери Почински беше прекрасна млада жена; по лицето й рядко отсъстваше заразителната й усмивка, лешниковите й очи гледаха закачливо и топло. Беше трийсетгодишна, неомъжвана досега, загадка за Пит, възпълна, с дълга, светлобежова коса, която се спускаше под раменете й. Неведнъж му бе минавала мисълта да изкара флирт с нея. Често бе получавал сдържани намеци за това. За съжаление обаче той се придържаше към закон, издълбан в бетона на някаква служебна сграда, и през по-младите си, но не толкова дисциплинирани години бе изпитал на свой гръб, че човек, който прекрачва границите с подчинените си, винаги си навлича неприятности.

Пит пропъди от ума си еротичната картина как Зери го кани в леглото си и включи кобрата на скорост. Застаряващата двуместна кола с подвижен покрив изскочи от паркинга и изсвири с гуми, когато изви към главния път, извеждащ от летището. Той излезе от столичния град и пое на юг, продължавайки да кара покрай брега на река Потомак откъм страната на щата Вирджиния. Изпревари, без да форсира двигателя на кобрата, потока от миниколи, които образуваха края на опашката на вечерното натоварено автомобилно движение.

Пред един малък град на име Хайг той напусна главното шосе и пое по тесен път, който го изведе до Коулс Пойнт. Когато видя реката, започна да следи имената на провинциалните пощенски кутии покрай банкета на пътя. Фаровете на колата осветиха възрастна жена, разхождаща едър ирландски сетер.

Той спря и подаде глава през прозореца на пътническата седалка.

— Извинете, бихте ли ми казали къде се намира къщата на Есекс?

Жената погледна предпазливо Пит и посочи зад колата.

— Подминали сте я с около осемстотин метра. На вратата й има железни лъвове.

— А, да, спомням си, че я видях.

Преди Пит да направи обратен завой, жената се наведе до прозореца.

— Няма да го намерите у тях. Господин Есекс замина преди четири-пет седмици.

— Знаете ли кога ще се върне? — поинтересува се Пит.

— Че да не е длъжен да казва някому? — сви рамене тя. — Той често заключва къщата си по това време на годината и отива в Палм Спрингс. Оставя на сина ми да се грижи за изкуствените му езера със стриди. Господин Есекс ту си идва, ту заминава. Лесно му е на него, нали е сам-самичък. Единственият начин, по който се разбира, че е заминал за пустинята, е когато пощенската му кутия се препълни.

От всички хора, които можеше да помоли до го упътят, помисли си Пит, да попадне точно на съседка, която се бърка в чуждите работи!

— Благодаря ви — рече той. — Бяхте много любезна.

По набръчканото лице на жената изведнъж се изписа дружелюбност, а от гласа й мед закапа.

— Ако искате да му оставите съобщение, дайте го на мен. Ще имам грижата да му го предам. Така и така му събирам пощата и вестниците.

— Нима не е прекъснал абонамента си?

Тя поклати глава.

— Той е много разсеян човек. Онзи ден, докато момчето ми работеше на езерата, забелязало, че от отдушниците на отоплението в къщата му излиза пара. Това си е чисто прахосване, като се има предвид кризата с тока.

— Казахте, че господин Есекс живее сам.

— Да, жена му се спомина преди десет години — отговори „всезнайката“. — Трите му деца се пръснаха на различни страни. Дори рядко пишат на горкия човек.

Пит й благодари още веднъж и вдигна обратно прозореца, преди жената да се е разбъбрила отново. Не му беше нужно да погледне в огледалцето за обратно виждане, за да се увери, че тя проследи с поглед колата му, когато свърна по алеята за коли в двора на Есекс.

Той мина между дърветата от двете й страни, спря кобрата пред къщата и изключи двигателя, но остави фаровете да светят. Поседя известно време, заслушан в бръмченето на мотора от отоплителната система, после чу и сирена от другата страна на реката в Мериленд. Беше прекрасна нощ. Ясна и свежа. По повърхността на реката отраженията от лампите искряха като коледни играчки.

Къщата беше тъмна и смълчана.

Пит слезе от спортната си кола и заобиколи гаража. Повдигна вратата му с добре смазани панти и се взря в двете коли, паркирани с предниците към него — лъскавите им решетки и калници заблещукаха от светлините на фаровете на кобрата.

Едната беше компактен, малък форд, икономичен на гориво, с преден мотор. Другата беше по-стар кадилак брум, една от последните грамадни коли. И двете бяха покрити с лек слой прах.

Вътрешността на кадилака беше безукорно чиста и километражният брояч показваше само 10 240 километра. И двете коли изглеждаха нови, като за витрина, дори вътрешната страна на решетките беше почистена от мръсотията от пътя. Пит беше почнал да навлиза в света на Есекс. Съдейки по голямата грижа, която бившият посланик полагаше за автомобилите си, можеше да се каже, че той е добросъвестен и прибран човек.

Пит спусна обратно вратата на гаража и се обърна към къщата. Синът на онази жена се оказа прав. Облачета бяла пара излизаха от отдушниците на покрива и се изгубваха в тъмното небе. Той се качи на предната веранда, видя бутона на звънеца и го натисна. От другата страна на панорамните прозорци, чиито пердета бяха дръпнати и вързани настрани, не се чу нито глас, нито движение. Просто защото му се стори, че така трябва да постъпи, той натисна дръжката на вратата.

Тя се отвори.

Изненадан, Пит се закова за миг на място. Незаключена входна врата не влизаше в сценария, нито пък силната воня на гнилост, която го лъхна от прага и нахлу в ноздрите му.

Той пристъпи напред, оставяйки вратата отворена. После заопипва стената, за да намери ключа за лампата и я запали. Антрето беше празно, както и трапезарията до него. Той бързо обходи къщата, започвайки със спалните стаи на горния етаж. Противната миризма като че ли идваше отвсякъде. Нямаше определено място, откъдето да се чувстваше по-силно. Той слезе отново долу и надникна във всекидневната и кухнята, обхождайки ги набързо с поглед. За малко щеше да подмине кабинета — помисли, че затворената му врата води просто към килер.

Джон Есекс седеше на тапициран стол, с отворена уста и глава, извита като че ли мъчително на една страна, а от едното втвърдено като подметка ухо висяха чифт очила. Някога блещукащите му сини очи бяха помръкнали и хлътнали в черепа. Разлагането протичаше бързо, поради показващия 25 градуса термостат в стаята. Мъжът седи тук мъртъв от месец, без никой да го открие, което е странно, би установил съдебният лекар, съдейки по съсирената кръв в коронарната артерия.

Пит можеше да разпознава признаците. През първите две седмици тялото е позеленявало и се е подувало, скъсвайки копчетата на ризата. После, след изтичането и изпаряването на вътрешните секреции, трупът е почнал да се изсушава и сбръчква, кожата — да се втвърдява до плътността на щавена животинска кожа.

По челото на Пит избиха капки пот. От задуха в стаята и силната воня почти му се повдигна. Запуши с носна кърпа носа си и потискайки напъна да повърне, коленичи до трупа на Джон Есекс.

В скута му лежеше книга; едната му ръка, наподобяваща щипка на рак, стискаше здраво гравираната корица. Студеният пръст на смъртта издълба пътечка по врата на Пит. Той неведнъж бе виждал смъртта отблизо и всеки път изпитваше едно и също: чувство на отвращение, което постепенно се изместваше от плашещото осъзнаване, че един ден той също ще изглежда като това гниещо нещо на стола.

Предпазливо, сякаш очакваше Есекс да се събуди, той освободи книгата от пръстите му. После запали лампата върху писалището и запрелиства страниците. Беше нещо като дневник или бележник за лични записки. Той се върна на първата страница. Думите като че ли изскочиха от пожълтелите страници.

Пит седна зад писалището и започна да чете. След около час вдигна глава и погледна към тленните останки на Джон Есекс. Изразът му на отвращение се смени с израз на съжаление.

— Ах ти, стар глупако! — промълви той с тъга в очите.

После загаси лампата и прекрачи прага, оставяйки някогашния посланик на Англия отново сам в тъмната стая.

27.

Пит усети силната миризма на барут във въздуха, докато се приближаваше зад редицата на ентусиастите стрелци на стрелбището край Фредериксбърг. Той спря до един плешив мъж, който седеше прегърбен над една пейка и се взираше напрегнато в железните мерници на нарезна цев, дълга цели сто и седемнайсет сантиметра.

Джо Епстейн, журналист, който в работно време водеше рубрика в „Балтимор сън“, а през почивните дни се отдаваше страстно на стрелба, натисна леко спусъка. Изстрелът се чу като остро думкане, последвано от тънка струйка тъмен дим. Епстейн провери попадението си през телескоп, после започна да пълни с нов барутен заряд дългата цев.

— Индианците ще се нахвърлят върху теб, докато презаредиш тази антика — подметна с усмивка Пит.

Очите на Епстейн грейнаха, като познаха Пит.

— Ако искаш да знаеш, мога да стигна до четири изстрела в минута, ако се разбързам. — Използвайки възглавничка за подложка, той натъпка оловна сачма в цевта. — Търсих те по телефона.

— Бях в движение — отвърна кратко Пит и кимна към пушката. — Каква е?

— Кремъклийка. „Браун Бес“, калибър седемдесет и пет. Използвана е от английски войници по време на Американската революция7. — Епстейн я подаде на Пит. — Искаш ли да опиташ?

Пит седна на пейката и се прицели в мишена, отдалечена на двеста метра.

— Успя ли да изровиш нещо?

— В справочния отдел на вестника има откъслечни материали, заснети на микрофилм. — Епстейн сложи малко барут в кремъклийката. — Номерът е да не трепнеш, когато кремъкът възпламени барута в подсипа.

Пит дръпна назад запиращия механизъм. После се прицели и натисна спусъка. Запалителят проблесна почти в окото му и стигна подсипа. Зарядът в цевта избухна миг по-късно и рамото му отскочи назад, сякаш го блъсна пилотонабивач.

Епстейн погледна през телескопа.

— На двайсет сантиметра вдясно от мъртвата точка. Не е лошо за градско конте. — Глас по високоговорител съобщи за прекратяване на стрелбата и стрелците оставиха принадлежностите си и тръгнаха през площадката, за да сменят мишените си. — Ела с мен и ще ти разкажа какво открих.

Пит кимна и последва Епстейн по склона към сектора с мишените.

— Ти ми даде две имена: Ричард Есекс и Харви Шийлдс. Есекс е бил помощник държавен секретар. Шийлдс се е явявал негов английски колега — заместник-секретар на Английското външно министерство. Много малко е писано за двамата. Вършели са си работата зад кулисите. Очевидно са били доста сенчести фигури.

— Засега само слагаш глазура на тортата, Джо. Не може да няма още нещо.

— Не е много. Доколкото мога да ти кажа с приблизителна точност, двамата никога не са се срещали, поне в официалните си роли.

— Имам снимка, която ги показва как излизат заедно от Белия дом.

— Е, значи това ми е четиристотното погрешно заключение за годината.

— Какво е станало с Шийлдс?

— Удавил се на „Емприс ъв Айрланд“.

— Чух за „Емприс“. Пътнически лайнер, който потънал в река Сейнт Лорънс, след като се сблъскал с норвежки кораб за превозване на въглища. Загинали над хиляда души.

Епстейн кимна.

— Не знаех за случая, докато не прочетох некролога на Шийлдс. Катастрофата се счита за една от най-големите на века.

— Странно. „Емприс“, „Титаник“ и „Лузитания“ потъват един след друг в порядъка на три години.

— Във всеки случай тялото му не било намерено. Семейството му отслужило панихида в едно трудно за произнасяне име на малко селце в Уелс. Това е всичко, което мога да ти кажа за Харви Шийлдс.

Двамата стигнаха сектора с мишените и Епстейн огледа попаденията.

— Петнайсетсантиметрово групиране — отбеляза той. — Доста добре за стара гладкоцевна кремъклийка.

— Седемдесет и пет калибрена сачма прави страхотна дупка — каза Пит с поглед в разцепената мишена.

— Представи си само какво ще причини на плътта.

— Нямам такова намерение.

Епстейн смени мишената, после двамата отново се върнаха на линията за стрелба.

— А какво ще ми кажеш за Есекс? — попита Пит.

— Какво ли мога да ти кажа, което вече да не знаеш?

— Ами като начало, как е умрял?

— При влакова катастрофа — отвърна Епстейн. — Срутил се мост над река Хъдсън. Загинали сто души. Сред тях и Есекс.

Пит се замисли за момент.

— Вероятно някъде в старите архиви в областта, където се е случило това, трябва да има протокол за раните по тялото.

— Не вярвам.

— Защо смяташ така?

— Засега се докоснахме до любопитния паралел между Есекс и Шийлдс. — Той замълча и погледна Пит. — И двамата са били убити в един и същ ден — двайсет и осми май, хиляда деветстотин и четиринайсета година — и на двамата телата не са били открити.

— Страхотно — въздъхна Пит. — Нещастието никога не идва само… Но и аз не съм очаквал всичко да ми бъде поднесено на тепсия.

— И не очаквай подобно нещо за разследвания в миналото.

— Съвпадението между смъртта на Есекс и Шийлдс изглежда странно. Възможно ли е да е имало заговор?

Епстейн поклати глава.

— Съмнявам се. Често се случват странни неща. Освен това, защо е нужно да се потопява цял кораб и да се убиват хиляди невинни хора, когато е могло просто Шийлдс да бъде хвърлен през борда някъде насред Атлантическия океан?

— Прав си, разбира се.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш за какво са ти тези сведения?

— И аз самият не зная докъде ще ме изведат.

— Ако е нещо важно, надявам се да ме посветиш.

— Много е рано да се разгласява. Може да се окаже напразно.

— Познавам те отдавна, Дърк. Ти не се въвличаш в нещо, което ще се окаже напразно.

— Ами да речем, че си падам по исторически загадки.

— В такъв случай имам още една такава за теб.

— Добре, разкажи ми я.

— Реката под срутения мост е била почиствана с драга в продължение на месец. Не е било намерено нито едно тяло на пътник или на влаковия персонал.

Пит спря да върви и погледна спокойно Епстейн.

— Не го вярвам. Това не значи, че някои от труповете не са били отнесени от течението и изхвърлени на брега.

— Казах ти само половината — додаде Епстейн с потаен поглед. — Влакът също не е бил открит.

— Господи!

— От професионално любопитство проучих случая с „Манхатън лимитид“, както се е наричал влакът. Веднага след трагедията мястото е било претърсвано от водолази седмици наред, които не открили нищо. Локомотивът и всички вагони били отписани като потънали в плаващите пясъци. Директорите на „Северни железопътни линии Ню Йорк & Квебек“ изхарчили цяло състояние, за да открият някаква следа от смазания им влак. Не постигнали никакъв резултат и вдигнали ръце. Не след дълго линията била купена от „Ню Йорк сентръл“.

— И това ли е краят?

— Не съвсем — отвърна Епстейн. — Твърди се, че „Манхатън лимитид“ продължава призрачния си маршрут.

— Не се занасяй.

— Честна дума! Местните жители в поречието на Хъдсън се кълнат, че са виждали как един влак фантом завива от брега, изкачва наклона на стария мост и изчезва от поглед. Естествено, явлението можело да се наблюдава само след здрач.

— Много естествено — отвърна иронично Пит. — Пропусна да споменеш за пълнолунието и воя на речните духове, вещаещи смърт.

Епстейн сви рамене, после се засмя.

— Помислих си, че ще ти се хареса да вмъкна и малко ужас.

— И имаш копия на онези документи?

— Разбира се. Предположих, че ще ги поискаш. Има цели два килограма страници, описващи потъването на „Емприс“ и разследването на срутения мост над река Хъдсън. Успях да отмъкна също имената и адресите на няколко души, чието хоби е да разследват корабни и влакови катастрофи. Всичко е грижливо подредено и прибрано в плик и се намира в колата ми. — Епстейн посочи паркинга на стрелбището. — Ще ти го донеса.

— Признателен съм ти за времето и усилията, които си изразходвал — рече Пит.

Епстейн го погледна право в очите.

— Още един въпрос, Дърк, дължиш ми отговор на него.

— Вярно, дължа ти отговор — отвърна примиренчески Пит.

— НЮМА ли се интересува за случая, или действаш сам?

— Лично моя инициатива.

— Разбирам. — Епстейн сведе поглед към земята и безцелно подритна едно камъче. — А научи ли, че един потомък на Ричард Есекс съвсем наскоро е бил намерен мъртъв?

— Джон Есекс. Да, знам.

— Един от нашите репортери излезе с материал за случая. — Епстейн замълча и посочи с глава към колата на Пит. — Някакъв мъж с описания, сходни на твоите, който карал червена спортна кола и питал за къщата на Есекс, бил видян от съседка един час преди анонимен глас да предупреди полицията за смъртта му.

— Чисто съвпадение — сви рамене Пит.

— Майната ти на съвпадението! — наежи се Епстейн. — Какво, по дяволите, си надушил?

Пит извървя няколко крачки с мрачно лице, без да продума. После леко се усмихна и Епстейн беше готов да се закълне, че в усмивката му имаше някаква поличба.

— Повярвай ми, приятелю, като ти казвам да не настояваш да знаеш.

28.

Домът на Греъм Хъмбърли бе разположен на върха на хълм в Палос Вердес — елегантен жилищен квартал на Лос Анджелис. Архитектурата представляваше смесица от съвременен и калифорнийско-испански стил, с грубо измазани с хоросан стени и тавани, украсени с масивни износени греди под покрив с нагънати червени керемиди.

Голям шадраван пръскаше вода върху предната тераса и се оттичаше в кръгъл басейн. На изток от къщата се откриваше грандиозен панорамен изглед към просторен килим от градски светлини, а задната й част гледаше на запад към Тихия океан и остров Каталина.

Когато Шоу влезе в къщата на Хъмбърли, посрещна го музика от мексикански оркестър и брътвеж на стотици гласове с повишено настроение. Барманите трескаво бъркаха огромно количество коктейли с текила, а уредниците на приема едва смогваха да презаредят с пикантни мексикански блюда масите, на които сякаш не им се виждаше краят.

До него се приближи дребен мъж, чиято глава изглеждаше прекалено голяма за раменете му. Беше облечен със смокинг с избродиран на гърба дракон.

— Здравейте, аз съм Греъм Хъмбърли — представи се той с превзета усмивка. — Добре дошъл на приема!

— Брайън Шоу.

Усмивката не се промени.

— А, да, господин Шоу. Извинете, че не ви познах, но общите ни приятели не ми изпратиха ваша снимка.

— Имате изключително внушителен дом. Такъв не се среща в Англия.

— Благодаря. Но заслугата се дължи на жена ми. Лично аз предпочитах да е нещо по-провинциално. За щастие, надделя.

Акцентът на Хъмбърли, както предположи Шоу, беше корнуолски.

— Тук ли е капитан трети ранг Милиган?

Хъмбърли го хвана над лакътя и го изведе настрани от множеството.

— Да, тук е — отвърна той тихо. — Трябваше да поканя всички офицери на кораба, за да съм сигурен, че и тя ще дойде. Елате, ще ви представя на гостите.

— Не са ми по вкуса светските преструвки — рече Шоу. — Ако ми я покажете, ще се справя и сам.

— Както желаете. — Хъмбърли огледа множеството от тела, които се разхождаха из терасата. Накрая погледът му спря да се движи и той кимна към бара. — Ето там, високата и доста привлекателна жена с руса коса и синя рокля.

Шоу бързо я откри сред кръга от ухажващи я офицери с бели военноморски униформи. Тя изглеждаше в средата на трийсетте си години и излъчваше сърдечност, която убягваше на повечето жени. Оставяше впечатлението, че приема вниманието за естествено, без никакви признаци на каприз. На Шоу му хареса това, което видя от пръв поглед.

— Може би ще мога да ви разчистя пътя, като я отделя от тълпата — предложи Хъмбърли.

— Не е нужно — отвърна Шоу. — Между другото, имате ли да ми дадете кола назаем?

— Имам цял парк. Каква искате, лимузина с шофьор?

— Някоя, която да въодушевява.

Хъмбърли се замисли за миг.

— Ще бъде ли подходящ един ролс-ройс корниш с подвижен покрив?

— Ще свърши чудесна работа.

— Ще го откриете на алеята за коли. Червен. Ключовете ще бъдат в стартера.

— Благодаря ви.

— Няма защо. Успешен лов!

Хъмбърли се върна към задълженията си на домакин. Шоу тръгна към бара и си проправи път до Хайди Милиган. Един млад русокос лейтенант му хвърли неодобрителен поглед и подметна:

— Не се ли натрапваш малко, деденце?

Шоу не му обърна внимание и се усмихна на Хайди.

— Капитан Милиган, аз съм адмирал Брайън Шоу. Мога ли да поговоря с вас… насаме?

Хайди огледа набързо лицето му, опитвайки да си спомни дали го познава. Затрудни се и кимна.

— Разбира се, адмирале.

Русокосият лейтенант го погледна така, сякаш е видял дюкяна си откопчан.

— Моите извинения, сър. Аз си помислих…

Шоу го удостои с великодушна усмивка.

— Никога не забравяй, момко, че е полезно да познаваш врага.

— Харесва ми как шофирате, адмирале — надвика се с шума на вятъра Хайди.

Шоу натисна още малко педала на газта и ролс-ройсът се устреми на север по автострадата за Сан Диего. Той нямаше предвид накъде да кара, когато двамата с Хайди напуснаха приема. Трийсет години не беше идвал в Лос Анджелис. Караше безцелно, като следеше единствено пътните табели, без да е сигурен обаче къде ще го отведат.

Хвърли кос поглед към Хайди. Очите й бяха широко отворени и искряха от възбуда. Почувства как ръката й го стисна за лакътя.

— Не е лошо да намалите скоростта — рече тя, — преди да ви спре някое ченге.

Подобно нещо не му се искаше. Той отпусна педала на газта и остави колата да продължи с разрешената скорост. Включи радиото и оттам се разнесе валс от Щраус. Понечи да смени станцията, но Хайди спря ръката му.

— Не, нека остане. — Тя се облегна назад и вдигна лице към звездите. — Къде отиваме?

— Има една стара шотландска игра — засмя се Шоу. — Отвличане на момичета в отдалечени места… Така те няма как да не почнат да се интересуват от момчетата, ако искат да се приберат в къщи.

— Тоя номер няма да мине — разсмя се Хайди. — Аз и бездруго съм на близо пет хиляди километра от дома.

— И то без униформа.

— Една от разпоредбите на военноморски сили гласи: на жените офицери се разрешава да се обличат в цивилни дрехи на приеми.

— Тогава ура за Американските военноморски сили!

Тя го погледна проницателно.

— Никога не съм познавала адмирал, който да кара ролс-ройс.

Той се усмихна.

— Сред нас, пенсионираните англичани, има десетки стари морски вълци, които няма да видите в друга кола.

— Тогава ура за вашите военноморски сили! — засмя се Хайди.

— Ако говорим сериозно, аз направих няколко разумни инвестиции, докато командвах една военноморска база в Цейлон.

— А сега, след като сте се оттеглили от службата, с какво се занимавате?

— Предимно с писане. На исторически книги. „Нелсън в битката при Нил“, „Адмиралтейството по време на Първата световна война“… от тоя род. Е, не са материя, подходяща за бестселъри, но в тях има доста престиж.

Хайди го изгледа някак странно.

— Май се майтапите с мен.

— Моля?

— Наистина ли пишете книги за военната флота?

— Разбира се — отвърна той невинно. — Защо да ви лъжа?

— Невероятно — промълви Хайди. — Аз също, но тепърва ще издавам.

— Виж ти! Това вече е невероятно — възкликна Шоу, стараейки се да се покаже възможно най-искрено удивен. После хвана ръката й и леко я стисна. — Кога трябва да се връщате на кораба?

Почувства я как потръпна.

— Има много време.

Той погледна към голяма зелена табела с бели букви, преди да я подмине.

— Била ли сте в Санта Барбара?

— Не — отвърна тя почти шепнешком. — Но съм чувала, че било много красиво там.

На сутринта Хайди беше тази, която поръча закуска в стаята. Докато наливаше кафето, обля я пареща вълна на удоволствие. Любенето с непознат само няколко часа след като го бе срещнала, я изпълваше с вътрешен трепет, който не й бе познат дотогава. Усещането беше наистина особено.

Тя лесно можеше да изброи мъжете, които бе имала: изплашения флотски курсант в Анаполис, бившия й съпруг, адмирал Уолтър Бас, Дърк Пит и сега Шоу — представи си ги толкова ясно, сякаш се бяха подредили в редица за проверка. Само петима — съвсем недостатъчно, дори за взвод.

Защо ли става така, запита се тя, колкото повече остарява жената, толкова повече започва да съжалява, че не е лягала с повече мъже. Ядоса се на себе си. В самотните си години беше прекалено предпазлива, страхуваше се да изглежда ненаситна и изобщо не се решаваше да се впуска в случайни връзки.

Колко съм била глупава, заключи тя в себе си. В края на краищата толкова често бе чувствала, че изпитва десет пъти по-голямо удоволствие от който и да е мъж. Защото възбудата й се разгаряше вътре в нея. Докато това чувство в мъжете беше просто външно. Те като че ли повече разчитаха на въображението и нерядко после се разочароваха. За тях в повечето случаи сексът не беше по-различен от това да отидат на кино, докато жената искаше нещо повече… много повече.

— Много си замислена тази сутрин — каза Шоу, като вдигна косата й и я целуна по врата. — Да не би да изпитваш угризения в студената светлина на зората?

— По-скоро съм в плен на нежни спомени.

— Кога ще отплавате?

— Вдругиден.

— Значи все още имаме време.

Тя поклати глава.

— Ще бъда дежурна до тръгването.

Шоу отиде до плъзгащите се стъклени врати на хотелската им стая с изглед към океана и погледна навън. Виждаше само на два-три метра пред себе си. Брегът на Санта Барбара беше скрит от гъста мъгла.

— Колко жалко! — рече той замислен. — Имаме толкова много общи неща.

Тя се приближи и плъзна ръка около кръста му.

— Какво имаш предвид? Вечер да се любим, а през деня да правим проучвания ли?

Шоу се засмя.

— Прословути сте вие, американците, с вашия директен хумор. Макар че идеята не е лоша. Двамата с теб бихме се допълвали чудесно. Какво точно пишеш в момента?

— Темата за доктората ми. „Военноморските сили по времето на администрацията на президента Уилсън“.

— Звучи доста скучно.

— И е така. — Хайди замълча и по лицето й се изписа замислен вид, после додаде: — Чувал ли си за Северноамериканския договор?

Ето ти на! Никакви увещания, никакви интриги или мъчения — тя просто сама се разкри.

— Да, мисля, че съм попадал на него.

Хайди го изгледа и отвори устни, за да каже нещо, но дори звук не издаде.

— Защо ме гледаш така странно?

— Нима си запознат с този договор? — запита тя изумена. — И наистина си виждал справки за него?

— Всъщност никога не съм чел съдържанието му. Дори съм забравил целта му. Доколкото си спомням, не беше от особена важност. Можеш да намериш материали, свързани с него, в почти всеки архив в Лондон. — Шоу поддържаше равнодушен тон. — Договорът част от проучванията ти ли е?

— Не — отвърна Хайди. — Случайно се натъкнах на документ, в който бегло се споменава за него. Поисках да узная нещо повече от любопитство, но не открих нищо, което да доказва, че такъв договор съществува в действителност.

— С удоволствие ще направя копие и ще ти го изпратя.

— Няма нужда. Достатъчно ми беше да знам, че той не е плод на въображението ми, за да се успокои любознателната ми душа. Освен това предадох записките си на приятели във Вашингтон.

— Ще го изпратя на тях.

— Всъщност е един приятел.

— Добре, един приятел. — Шоу едва потискаше нетърпеливостта в гласа си. — Как му е името и адреса?

— Дърк Пит. Можеш да го намериш в Националната агенция за подводни и морски проучвания.

Шоу се сдоби с онова, за което бе дошъл. На негово място всеки друг, вживяващ се в работата си агент, веднага би закарал Хайди обратно на кораба й и би взел първия самолет за Вашингтон.

Шоу никога не бе допускал прекаленият ентусиазъм да го обсебва. Имаше случаи, в които подобно чувство не се възнаграждаваше, и този беше един от тях.

Той целуна страстно Хайди по устните.

— Стига сме говорили за проучвания. Хайде пак да си легнем.

И те си легнаха.

29.

Лек вятър от североизток духаше в ранния следобед. Ледените му иглички се забиваха в изложената на открито кожа и я сковаваха. Температурата беше три градуса по Целзий, но Пит, който оглеждаше внимателно водата на река Сейнт Лорънс, имаше чувството, че съчетанието от вятър и студ е смъкнало термометъра до минус десет.

Той вдъхна миризмите на доковете, издадени навътре в малкия залив на няколко километра от град Римуски, провинция Квебек, и ноздрите му доловиха характерните остри миризми на катран, ръжда и дизелово гориво. Той тръгна по остарялата дъсчена настилка и стигна до подвижно мостче, спуснато към една яхта, която си почиваше спокойно в мазната вода. Конструкторът й бе дал практична форма, с петнайсетметрови просторни равни палуби, два гребни винта и дизелови двигатели. Липсваха всякакви лъскави хромови повърхности, корпусът беше боядисан в черно. Личеше, че е построена, за да върши работа — беше идеална за риболовни излети, за водолазни разходки или за търсене на петрол. В горната част цареше пълен ред и чистота — сигурни признаци за грижовен собственик.

От кормилната рубка излезе мъж. Носеше плетена шапка с помпон, която обаче не можеше да удържи гъстата му, груба черна коса. Лицето му като че ли бе брулено от стотици бури, а очите му гледаха тъжно, но бдително. Пит се спря, преди да стъпи на кърмовата палуба.

— Казвам се Дърк Пит. Търся Жюл льо Ма.

Последва миг мълчание, после мъжът се усмихна сърдечно и разкри здрави, бели зъби.

— Добре дошъл, мосю Пит! Моля, заповядайте на борда.

— Практична яхта.

— Без да е красива може би, но като всяка добра жена е предана и търпелива. — Ръката му стискаше като менгеме. — Избрал сте чудесен ден за посещението си. Река Сейнт Лорънс е благоразположена днес. Мъгла няма, само леко вълнение над дълбоките води. Ако ми помогнете да я отвържем, можем да отплаваме.

Льо Ма слезе долу и задейства двигателите, а Пит отмота носовите и кърмовите въжета от доковите кнехти и ги нави върху палубата. Зелената вода на залива се плъзгаше покрай корпуса, без да оставя почти никакви бразди и постепенно промени цвета си до яркосиньо, когато навлязоха в главното течение на реката. На четирийсет и пет километра от отсрещния бряг хълмовете белееха от зимния сняг. Те минаха покрай една рибарска гемия, плаваща към доковете със седмичния улов, и шкиперът й махна на Льо Ма в отговор на изгракалата тръба на яхтата. Зад кърмата с ярки подробности се открояваха в мартенското слънце заострените кули на живописните катедрали на Римуски.

Леденият вятър защипа по-силно, когато яхтата напусна завета на сушата и Пит се вмъкна в салона.

— Чаша чай? — попита го Льо Ма.

— С удоволствие — усмихна се Пит.

— Чайникът е в камбуза. — Льо Ма държеше отпуснато кормилото и говореше, без да се обръща, вперил поглед право напред. — Ако обичате обслужете се сам, че аз трябва да внимавам зорко за плаващи ледени късове. По това време на годината те са по-нагъсто от мухи върху тор.

Пит си наля от горещия чай, седна на един висок въртящ се стол и се загледа в реката. Льо Ма беше прав. Водата наистина беше отрупана с плаващи ледени късове, големи колкото яхтата.

— Каква беше нощта, когато е потънал „Емприс ъв Айрланд“? — наруши той мълчанието.

— С ясно небе — отговори Льо Ма. — Реката беше спокойна, температурата на водата — няколко градуса над точката на замръзване, никакъв вятър. На места имаше мъгла, нещо обичайно за пролетта, когато топлият южен въздух се слегне над студената река.

— Надежден кораб ли беше „Емприс“?

— Един от най-надеждните. — Гласът на Льо Ма прозвуча сериозно, макар въпросът да му се стори наивен. — Бил е строен по най-високите стандарти за времето си по поръчка на притежателите му — „Канадската тихоокеанска железопътна линия“. Той и още един кораб от аналогичен клас — „Емприс ъф Бритън“ — бяха красиви лайнери, с водоизместимост от по четиринайсет хиляди тона и дължина сто шейсет и осем метра. Може би вътрешното им обзавеждане да не е било толкова елегантно, колкото на „Олимпик“ или „Мавритания“, но те си спечелиха солидна слава с удобния си лукс, който предоставяха на пътниците при прекосяването на Атлантическия океан.

— Доколкото си спомням, последното пътуване на „Емприс“ е започнало от Квебек на път за Ливърпул.

— Хвърлил котва към четири и половина часа следобед. Девет часа по-късно лежеше на речното дъно с пробит десен борд. Мъглата беше тази, която написа епитафията на кораба.

— Както и на другия, който превозвал въглища — „Сторстад“.

Льо Ма се усмихна.

— Добре сте си научил урока, господин Пит. Причината за сблъсъка между „Емприс“ и „Сторстад“ остана неразкрита докрай загадка. Екипажите им са се видели от разстояние тринайсет километра. Когато вече ги делели по-малко от три километра, между тях се изпречил нисък облак мъгла. Капитан Кендъл, управляващ „Емприс“, дал заповед за пълен назад и за спиране на машините. Това било грешка — трябвало е да продължи по пътя си. Мъжете в кормилната рубка на „Сторстад“ се объркали, като видели, че „Емприс“ изчезнал в мъглата. Помислили, че лайнерът се приближава към тях отляво на носа им, а всъщност, поради изключените си двигатели, той се носел свободно по повърхността към десния им борд. Първият помощник-капитан на „Сторстад“ дал заповед за прехвърляне на кормилото на десния борд и това осъдило „Емприс ъф Айрланд“ и пътниците й на гибел.

Льо Ма прекъсна разказа си, за да посочи един леден къс с площ почти един акър.

— Тази година имахме необичайно студена за сезона зима. Нагоре по течението, в продължение на цели двеста и четирийсет километра, реката е все още замръзнала.

Пит мълчеше и бавно отпиваше от чая си.

— Шестхилядитонният „Сторстад“ — продължи Льо Ма, — натоварен с единайсет тона въглища, се врязал в средата на „Емприс“, откъртвайки зееща пробойна, висока седем метра и широка четири и половина метра. Само след четиринайсет минути „Емприс“ се понесъл към дъното, отнасяйки със себе си повече от хиляда души.

— Странно е, че толкова бързо е бил забравен корабът — отбеляза замислен Пит.

— Да, попитайте който и да е в Щатите и Европа за „Емприс“ и всеки ще ви каже, че никога не е чувал за него. Едва ли не е престъпление да се забравят така кораби.

— Но вие не сте го забравил.

— Нито някой от провинция Квебек — каза Льо Ма и посочи на изток. — Точно зад Поант-о-Пер, на английски — Върхът на Отеца, в малко гробище, което все още се поддържа от „Канадската тихоокеанска железопътна линия“, лежат осемдесет и осем неразпознати жертви на трагедията. — По лицето на Льо Ма се изписа огромна скръб; той продължи да разказва с ужасяващи точни цифри за загиналите, сякаш потъването на кораба беше станало вчера. — Армията на спасението също си спомня. От сто седемдесет и един души, които пътували за Лондон, се спасили само двайсет и шестима. Всяка година те отслужват панихида за техните мъртъвци в гробището „Мон плезан“ в Торонто.

— Научих, че „Емприс“ е погълнал целия ви живот.

— Изпитвам дълбоки чувства към „Емприс“. То е нещо като голяма любов, която обсебва някои мъже, като видят портрет на жена, умряла много преди те да са се родили.

— Аз пък разчитам повече на плътта, отколкото на въображението — каза Пит.

— Понякога въображението се отплаща по-добре — отвърна Льо Ма със замечтан израз. После изведнъж се сепна и завъртя кормилото, за да избегне един леден къс, който се зададе по пътя на яхтата. — Когато стане топло, между юни и септември, се гмуркам поне трийсет пъти към останките от кораба.

— В какво състояние е той?

— Само тук-там се е разпаднал на части. И все пак съвсем не изглежда зле, като си помисли човек, че вече седемдесет и пет години е под водата. Предполагам, че това се дължи на прясната вода от реката, която разводнява солеността от източните морски води. Някои от горните преградни стени са паднали върху горната надстройка, но останалата част на кораба е съвсем запазена.

— На каква дълбочина се намира?

— На около петдесет метра. Доста дълбочко за гмуркане с бутилка под налягане, но се справям. — Льо Ма затвори дроселите и изключи двигателите, оставяйки яхтата да се носи по течението. После се обърна с лице към Пит. — Кажете ми, господин Пит, защо се интересувате от „Емприс“? Защо потърсихте именно мен?

— Търся сведения за един пътник на име Харви Шийлдс, който е потънал с кораба. Казаха ми, че никой не знае повече за „Емприс“ от Жюл льо Ма.

Льо Ма обмисли известно време отговора му, после рече:

— Да, спомням си, че имаше един Харви Шийлдс сред жертвите. Но никой от оцелелите не е споменал нищо за него, когато е описвал потъването. Вероятно той е един от близо седемстотинте, които все още лежат погребани в гниещия корпус.

— Може би са го открили, но не са го разпознали, като онези, които лежат в гробището оттатък Върха на Отеца.

Льо Ма поклати глава.

— Там са предимно пътници от трета класа. А Шийлдс е бил английски дипломат, важен човек. Тялото му е трябвало да бъде разпознато.

Пит остави чашата си настрана.

— В такъв случай моето търсене приключва.

— О, не, господин Пит, не приключва тук.

Пит го погледна, без да продума.

— Там, долу — продължи Льо Ма, кимайки към палубата, — точно под нас лежи „Емприс ъф Айрланд“. — После посочи прозореца на една кабина. — Ей там плава неговият обозначителен знак.

На петнайсет метра от левия борд на яхтата върху ледената река леко се издигаше и спускаше оранжев буй, чието въже бе изпънато през тъмните води надолу към смълчания разбит кораб.

30.

Малко след залез-слънце Пит отби от щатската пътна артерия взетата под наем миникола и навлезе в тесен павиран път, граничещ с река Хъдсън. Отмина крайпътен камък, отбелязващ битка от Американската революция, и се изкуши да спре и да се разтъпче, но реши да не се бави, за да стигне до целта си, преди да се е стъмнило. Живописната река беше красива дори и в чезнещата светлина; крайбрежната ивица, която стигаше до ръба на водата, блестеше под сипещия се сняг на късната зима.

Пит спря да налее бензин на малка бензиностанция край град Коксаки. Продавачът — възрастен мъж с избелял работен комбинезон — седеше в канцеларията, вдигнал крака върху метално столче до печка с дърва. Пит си наля бензин и влезе вътре. Продавачът наклони глава встрани от него, за да види брояча на колонката.

— Май прави точно двайсет долара — рече той.

Пит му подаде пари в брой.

— Колко още има до Уакетшър?

Мъжът присви подозрително очи и огледа Пит като с детектор.

— Уакетшър ли? Че то от години не се казва така. Всъщност селището вече не съществува.

— Призрачно селище в северен Ню Йорк? Да беше в югозападната пустиня, щеше да прозвучи по-вероятно.

— Няма шега, господине. Когато през четирийсет и девета година железопътната линия бе разрушена, Уакетшър западна и с него се свърши. Повечето от сградите бяха подпалени от вандали. Сега там не живее никой, освен неколцина, които правят статуи.

— Останало ли е нещо от железопътната линия? — поинтересува се Пит.

— Почти нищо — отвърна старецът и лицето му прие замислен вид.

— И това е толкова жалко! — додаде след малко и сви рамене. — Е, поне се разминахме с дизеловото гориво, което само щеше да ни усмърдява. Последният влак, който минаваше оттук, се движеше с пара.

— Може би някой ден парата ще се върне отново.

— Аз няма да го доживея. — Продавачът на бензин загледа Пит с нарастващо уважение. — Какво толкова ви интересува една запустяла жп линия?

— Луд съм по влакове — излъга Пит без никакво колебание. Той като че ли почваше да го прави много умело напоследък. — Особен интерес проявявам към класическите влакове. В момента правя справки за „Манхатън лимитид“ от северните линии „Ню Йорк & Квебек“.

— Онзи, дето падна от моста Довил ли? Нали знаете, тогава загинаха сто души.

— Да — отвърна с равен тон Пит, — знам.

Старецът се обърна и погледна през прозореца.

— „Манхатън лимитид“ е по-различен от другите — рече той. — Човек винаги може да познае кога се задава по коловоза. Има си свой специфичен шум.

Пит не беше сигурен, че е чул добре. Възрастният човек говореше в сегашно време.

— Сигурно имате предвид друг влак.

— Не, господине. Виждал съм как старият „Манхатън лимитид“ се приближава с грохот и отминава потраквайки, с надута свирка и блеснали фарове, точно както в нощта, когато падна в реката.

Ветеранът описваше как е видял влака фантом толкова равнодушно, сякаш говореше за времето.

Вече се здрачаваше, когато Пит спря колата край малка отбивка на пътя. От север духаше студен вятър и той затвори догоре ципа на коженото си шофьорско яке и вдигна яката. Нахлузи плетена скиорска шапка на главата, слезе от колата и заключи вратите.

Докато крачеше тежко към реката през замръзналото поле и ботушите му затъваха в десетсантиметровия сняг, западното небе промени цвета си от оранжев в синьо-пурпурен. Сети се, че забрави ръкавиците си в колата, но предпочете, вместо да се връща и да губи ценни минути от намаляващата дневна светлина, да напъха по-дълбоко ръце в джобовете на якето си. Наклонът беше стръмен и се налагаше да използва и ръце, за да се изкатери по хлъзгавата повърхност.

Най-сетне, с вкочанени от студ пръсти, той се озова на отдавна изоставения релсов път. На места той беше напълно разяден от ръжда и покрит със сплетени мъртви и замръзнали бурени, подаващи се от снега.

Оживеният някога коловоз се беше превърнал в далечен спомен.

На слабата светлина погледът на Пит попадна на издайнически реликви от миналото: няколко разядени траверси, наполовина заровени в земята, един ръждясал крампон, разхвърляни камъчета от баластровата настилка. Телеграфните стълбове бяха на мястото си и се губеха в безкрайността като редица от изостанали от частта си, преуморени от битки войници. Нито една от потъмнелите им от времето напречни греди не липсваше.

Пит се ориентира и закрачи по леко извития път, водещ по наклона към пустия прелез на моста. Въздухът беше леденостуден и щипеше ноздрите му. Дъхът му образуваше безформени облачета, които бързо се разнасяха във въздуха. Пред него изскочи заек и побягна надолу по насипа.

Здрачът премина в мрак и сянката на Пит изчезна. Той се спря и погледна към заледената река на четирийсет и шест метра под него. Каменните брегови устои на моста Довил-Хъдсън като че ли не водеха наникъде.

Две самотни междинни подпори стърчаха като мърляви часовои от водата, която се въртеше около основите им. Нямаше и помен от сто петдесет и два метровата дъгова форма, която някога бяха поддържали. Мостът изобщо не беше поправян; главният коловоз беше построен по на юг, където се пресичаше с по-нов и по-здрав висящ отвод.

Пит приклекна и стоя дълго време така, опитвайки се да добие зрителна представа за съдбовната нощ, и едва ли не видя как червените светлини на последния вагон постепенно се смаляваха, докато влакът фучеше по огромния централен свод, дори чу писъка на огъващ се метал, после шумния плисък от падането му в безразличната река.

Унесът му бе прекъснат от друг звук — пронизително стенание в далечината.

Той скочи на крака и се ослуша. Не долови нищо друго, освен шепота на вятъра. След малко стенанието отново се чу. То идваше някъде от север и срещайки по пътя си зловещите стръмни скали на Хъдсън, ехото му се повтаряше и преповтаряше.

Това беше свирка на влак.

Изведнъж Пит видя как една жълтеникава светлина се приближава неотклонно към него. След малко слухът му долови и други звуци — стържещ тропот и съскане на пара. Невидими птици, подплашени от внезапния шум, изпърхаха с крила към черното небе.

Пит не смееше да повярва в истинността на това, което несъмнено бе видял; беше невъзможно влак да препуска по несъществуващите релси върху запусната баластра. Той стоеше неподвижен, без да чувства студа, и търсеше обяснение, но умът му отказваше да откликне на възприятията му, а в това време писъкът на локомотивната свирка ставаше все по-силен, светлината — все по-ярка.

В продължение на може би десет, а може би и на двайсет секунди Пит застина на място като дърветата покрай коловоза. Адреналинът нахлу в кръвоносните му съдове и задръжките на страха се отприщиха и пометоха всичките му логични разсъждения. Клещите на паниката се затегнаха около стомаха му и той започна да губи чувството си за реалност.

Острата свирка прониза отново нощта и миг след това ужасът се зададе откъм завоя и затрополи шумно по наклона към липсващия мост, а предният прожектор закова на място Пит с ослепителната си светлина.

Пит изобщо нямаше представа колко дълго бе наблюдавал смаян онова, което дълбоко в себе си съзнаваше, че е свръхестествено явление. По едно време започна да изпитва чувство за самосъхранение и се огледа, за да види накъде да побегне. Тесните страни на насипа се спускаха в непрогледния мрак, а зад него беше отвесният склон към реката.

Почувства се в капан пред прага на необятна празнота.

Призрачният локомотив се приближаваше неотклонно, дрънченето на камбаната му вече се чуваше ясно сред грохота от отработената пара.

Но изведнъж гняв измести страха на Пит, гняв, породен отчасти от собствената му безпомощност, отчасти от забавените му реакции. Мигът, който му бе нужен, за да вземе решение, му се стори дълъг цяла вечност. Оставаше му открита една-единствена посока и той се вкопчи за нея. Като спринтьор, стартирал след сигналния изстрел, той се втурна по наклона в неминуем сблъсък с неизвестността.

31.

Ослепителната светлина внезапно угасна и оглушителният шум се стопи в нощта.

Пит се спря и застина неподвижен, неспособен да проумее какво става; напрегна очите си, за да привикнат на тъмнината. Наклони глава и се ослуша. Не се чуваше никакъв шум, освен отново шепотът на северния вятър. Почувства пронизващия студ по голите си ръце и силното биене на сърцето си.

Изминаха цели две минути, без нищо да се случи. Той започна да подтичва по голата баластрова настилка, като през няколко метра спираше и оглеждаше снежната покривка. Освен собствените му стъпки в обратна посока, други следи по снега нямаше.

После намали ход и с уморена крачка измина още половин километър, като донякъде очакваше, донякъде се съмняваше, че ще открие някаква следа от механичен призрак. Нищо наоколо не привлече погледа му. Сякаш влакът изобщо не е съществувал.

Спъна се в някакъв твърд предмет и се просна тромаво върху оголено от вятъра парче чакълеста настилка. Проклинайки непохватността си, той заопипва в кръг около себе си и пръстите му докоснаха две успоредни ленти студен метал.

Боже мой, това са релси!

Той скочи на крака и продължи напред. След като излезе от един остър завой, пред погледа му се открои синкава светлина от телевизор, която струеше от прозорци на къща. Релсите като че ли минаваха покрай предната веранда.

В къщата излая куче и след малко вратата се отвори и хвърли правоъгълник от светлина навън. Пит се сливаше с тъмнината. Огромно рошаво овчарско куче скочи върху траверсите, подуши ледения въздух и тъй като явно не му се искаше да се застоява на студа, веднага вдигна задния си крак и си свърши работата, после изтича обратно в уюта на стоплената от камина стая. Вратата се затвори след него.

Пит се приближи още малко и различи в тъмното огромно черно тяло, издигащо се върху страничен коловоз. Това беше локомотив със служебен вагон, скачен зад него. Пит предпазливо се качи в кабината и пипна пещта. Металът беше студен. По ръката му се полепи ръжда — котлите не бяха палени дълго време.

Той мина по коловоза към къщата и почука на вратата.

Кучето предано излая няколко пъти и почти веднага на прага се показа мъж, облечен със смачкан хавлиен халат. Светлината беше зад гърба му, затова лицето му не се виждаше ясно. Раменете му бяха широки колкото рамката на вратата и носеха тежестта на тялото му като професионален борец.

— Какво обичате? — попита мъжът с дълбок метален глас.

— Извинете, че ви безпокоя — заговори Пит с характерната за южняците усмивка, — но бих ли могъл да поговоря с вас?

Мъжът го огледа от горе до долу с леден поглед, после кимна.

— Разбира се, заповядайте.

— Казвам се Пит, Дърк Пит.

— Ансъл Магий.

Името му докосна една струна в Пит и преди той да осмисли сигнала й, Магий се обърна и силно извика:

— Ани, имаме гост.

Жената излезе от кухнята. Беше висока и не издаваше никакъв интерес. Тялото й беше тънко като тръстика — пълна противоположност на Магий. Пит предположи, че навремето може да е била манекенка. Косата й бе на тъмни и светли кичури и грижливо сресана. Беше облечена с прилепнала по тялото червена дълга домашна роба, препасана с подходяща на цвят престилка, а в едната си ръка държеше кърпа за бърсане на чинии.

— Това е съпругата ми Ани. — Магий направи и съответния жест с ръка. — А това е господин Пит.

— Здравейте! — поздрави го сърдечно Ани. — Имате вид на човек, зажаднял за чаша кафе.

— С удоволствие бих изпил едно без мляко — рече Пит. — Благодаря.

Тя изведнъж отвори широко очи.

— Знаете ли, че ръцете ви кървят?

Пит погледна ожулените си длани.

— Сигурно съм ги издраскал, когато паднах върху релсите. Те са толкова вкочанясали от студ, че дори не съм усетил.

— Сега се настанете тук, до огъня — поведе го Ани към един ъглов диван. — Аз ще ви почистя раните. — Тя забърза към кухнята и напълни кана с топла вода, после отиде в банята да потърси антисептично средство.

— Аз пък ще донеса кафето — предложи услугите си Магий.

Овчарското куче стоеше настрани и гледаше безизразно Пит. Е, поне кучето ме гледа, каза си наум Пит. Очите на животното бяха скрити зад гъсти кичури козина.

Пит обходи с поглед всекидневната. Мебелите със съвременни форми очевидно бяха правени по поръчка. Всяка вещ, включително лампите и безбройните предмети на изкуството, беше боядисана или в червено, или в бяло. Стаята представляваше нещо като обитаема художествена галерия.

Магий влезе с чаша димящо кафе.

На светлина лицето му изглеждаше дружелюбно, с момчешки израз.

— Вие сте Ансъл Магий, скулпторът, нали?

— Опасявам се, че някои художествени критици не биха се съгласили с това определение — засмя се добродушно Магий.

— Много сте скромен — рече Пит. — Веднъж стоях на дълга опашка, за да видя изложбата ви в Националната художествена галерия във Вашингтон.

— Да не би да сте познавач на съвременното изкуство, господин Пит?

— Едва ли бих се нарекъл и дилетант. Всъщност моята страст е античната машинария. Колекционирам стари коли и аероплани. — Това беше вярно. — Освен това изпитвам влечение и към парните локомотиви. — Това беше поредната лъжа.

— В такъв случай имаме много общи неща — отбеляза Магий. — И аз самият съм запалянко по стари влакове. — Той се пресегна и загаси телевизора.

— Видях частната ви железопътна линия и локомотива.

— Атлантически тип четири-четири-две — сякаш изрецитира Магий. — Излязъл е от заводите „Болдуин“ през хиляда деветстотин и шеста година. Теглил е „Овърланд лимитид“ от Чикаго до Каунсъл Блъфс, Айова. Бил е доста бърз за онова време.

— Кога за последен път е бил задвижван? — По киселата физиономия на Магий Пит веднага разбра, че е употребил погрешна терминология.

— Пълних пещта му допреди две лета, след като изминах с него осемстотин метра. Возих съседите и децата им напред-назад по частния си коловоз. Отказах се след последния си сърдечен пристъп. Оттогава машината бездейства.

Ани се върна в стаята и започна да промива ожулените му ръце.

— Съжалявам, но не намерих нищо друго, освен старо шишенце с йод. Ще ви щипе малко.

Но не позна. Ръцете на Пит все още бяха безчувствени. Той наблюдаваше безмълвно как жената го превързва. После тя седна и огледа одобрително работата си.

— Е, няма да спечели медицинска награда, но ще свърши работа, докато се приберете у дома.

— И то много добра работа — увери я Пит.

Магий се настани на един стол във форма на лале.

— И така, господин Пит, какво искате да говорите с мен?

Пит мина направо на въпроса.

— Събирам данни за „Манхатън лимитид“.

— Разбирам — кимна Магий, но си личеше, че нищо не разбира. — Предполагам, че интересът ви клони повече към последния му път, отколкото към неговата история.

— Да — призна Пит. — Има няколко неща в онази трагедия, които изобщо не са изяснени в дълбочина. Прегледах вестникарските материали, но те повече повдигат въпроси, отколкото дават отговори.

Магий го погледна подозрително.

— Журналист ли сте?

Пит поклати глава.

— Не, директор съм по специални проекти в Националната агенция за подводни и морски изследвания.

— Значи работите за правителството?

— Да, чичо Сам ми плаща заплатата. Но любопитството ми, свързано с нещастието на моста Довил-Хъдсън, е чисто лично.

— Любопитство ли? Бих казал, че е по-скоро идея фикс. Какво друго може да накара човек да броди из извънградските местности в мразовито време, и то посред нощ?

— Времето ме притиска — отвърна спокойно Пит. — Утре сутринта трябва да съм във Вашингтон. Това ми е единствената възможност да видя моста. Освен това беше все още светло, когато пристигнах.

Магий като че ли се отпусна.

— Поднасям ви извинения, че ви подложих на такъв разпит, господин Пит, но вие сте единственият непознат, който нахлу в малкото ми тайно убежище. Като се изключат неколцина отбрани приятели и колеги, обществеността мисли, че съм някакъв чудат саможивец, който трескаво отлива форми в изоставен склад в източната част на Ню Йорк. Поддържам тази измама с цел. Държа на усамотението си. Ако трябваше да се съобразявам с потока от зяпачи, критици и репортери, които по цял ден да ми чукат на вратата, нямаше да мога да свърша никаква работа. А тук, скрит в долината на Хъдсън, творя на спокойствие.

— Още кафе? — попита Ани и с женската си проницателност избра подходящия момент да ги прекъсне.

— С удоволствие — прие поканата Пит.

— Искате ли и парче горещ ябълков сладкиш?

— О, чудесно. От сутринта не съм слагал залък в уста.

— Тогава ще ви приготвя още нещо.

— Не, не, сладкишът ще е достатъчен.

След като тя излезе от стаята, Магий продължи разговора.

— Надявам се, че ме разбирате накъде бия, господин Пит.

— Нямам причина да издавам уединеното ви място.

— Разчитам на това.

Чувствителността на ръцете на Пит започна да се възвръща и той усети нарастваща болка. Ани Магий му поднесе парче ябълков сладкиш и той се нахвърли на него като изгладнял полски ратай.

— По повод интереса ви към влакове — подхвана Пит. — След като практически живеете досами моста, сигурно имате свое обяснение за трагедията, което липсва в старите архиви.

Магий продължи известно време да гледа в огъня, после заговори с равнодушен глас:

— Прав сте, разбира се. Аз също проучих странните случки около катастрофата с „Манхатън лимитид“. Рових се предимно из местните легенди. Имах късмета да разговарям лично със Сам Хардинг, началника на гарата, който бил дежурен в нощта на трагедията. Това стана няколко месеца преди той да почине в един санаториум в Джърмънтаун. Беше осемдесет и осем годишен. Имаше памет като компютърна банка. Божичко, все едно че разговарях с историята! Едва ли не виждах как се развиват събитията във фаталната нощ.

— Имало нападение с цел грабеж в момента, в който влакът наближавал гарата — вметна Пит. — Крадецът попречил на началник-гарата да сигнализира на машиниста и да спаси сто души. Това звучи като роман.

— Не е никакъв роман, господин Пит. — Станало е точно както го е описал Хардинг в полицията и пред репортерите от вестниците. В потвърждение на това телеграфистът Хайрам Мийчъм показал дупката от куршум в бедрото си.

— Запознат съм с журналистическите материали — кимна Пит.

— Значи знаете, че не са успели да заловят крадеца. Хардинг и Мийчъм със сигурност разпознали в него Клемънт Маси, или както го наричала пресата — Шикозният Маси. Обличал се изискано и бил известен с няколко находчиви кражби на коли.

— Чудно, как тъй земята ще се разтвори и ще го погълне.

— Преди войната времената са били други. Съдебните органи съвсем не са били толкова опитни като днешните. Няколко години зад решетките за обир е едно, а косвено причиняване на смъртта на сто души мъже, жени и деца — съвсем друго. Ако го бяха хванали, на съдебните заседатели ще са им били нужни само пет минути, за да го пратят на бесилото.

Пит довърши сладкиша си и се облегна назад на дивана.

— Имате ли някакво предположение защо влакът не е бил открит?

Магий поклати глава.

— Вероятно е потънал в плаващите пясъци. Леководолазите от местните клубове продължават да търсят артефакти. Преди няколко години от реката, на километър по течението, бе изваден преден прожектор на локомотив. Повечето хора предположиха, че е на „Манхатън лимитид“. Според мен рано или късно речното корито ще се измести и ще разкрие останките на влака.

— Искате ли още сладкиш, господин Пит? — попита Ани Магий.

— Изкушавам се, но не, благодаря — отвърна Пит и се надигна от мястото си. — Време е да тръгвам. След няколко часа трябва да хвана самолет от „Кенеди“. Много ви благодаря за гостоприемството.

— Преди това — задържа го Магий — искам да ви покажа нещо.

Скулпторът също стана и се запъти към една врата в средата на отсрещната стена. Отвори я и се изгуби в тъмната вътрешност на помещението. След малко се появи отново със запалена керосинова лампа в ръка.

— Оттук — покани го той.

Пит прекрачи прага и ноздрите му подушиха миризма на плесен върху старо дърво и керосинови изпарения, погледът му огледа сенките, потрепващи от мекия пламък на лампата.

Оприличи помещението на канцелария, украсена с антични предмети. Една тумбеста печка стоеше в средата на пода, а кюнецът й излизаше направо през покрива. Оранжевата светлина разкри поставен в единия ъгъл сейф, чиято врата бе украсена с рисунка, изобразяваща покрит фургон, прекосяващ прерия.

До стената с прозорците се виждаха две писалища. Едното беше с извит сгъваем капак, върху който стърчеше старомоден телефонен апарат, а другото беше дълго и върху равния му плот бе поставен голям шкаф с прегради за писма. На ръба му, пред кожен стол с подвижна задна облегалка, имаше телеграфен ключ, чиито жици завиваха под прав ъгъл към тавана.

На стените бяха закачени един часовник „Сет Томас“, постер, рекламиращ пътуващото шоу на Паркър и Смит, картина в рамка на момиче със сочна плът, носещо поднос, пълен с шишета бира на пивоварна „Рупърт“ на 94-та улица в Ню Йорк Сити, и календар на застрахователното дружество „Фийни & къмпъни“ за месец май 1914 година.

— Канцеларията на Сам Хардинг — поясни гордо Магий. — Възпроизведох я точно каквато е била в нощта на обира.

— Значи къщата ви е…

— Истинската гара Уакетшър — довърши мисълта му скулпторът. — Фермерът, от когото купих имота, я използваше за фуражен склад за кравите си. Двамата с Ани възстановихме сградата. Жалко, че не я видяхте през деня. Архитектурата й е забележителна. Украсата обвиваше ръба на покрива в изящни извивки. Строена е през хиляда осемстотин и осемдесетте години.

— Свършили сте голяма работа за запазването й — похвали го Пит.

— Да, била й е отредена по-добра съдба от повечето едновремешни гари — каза Магий. — Направихме някои промени. Някогашната товарна рампа сега е спалнята ни, а чакалнята превърнахме във всекидневна.

— Обзавеждането също ли е оригинално? — попита Пит, поглаждайки телеграфния ключ.

— В по-голямата си част. Когато купихме имота, писалището на Хардинг стоеше ето тук. Печката беше спасена от купчина боклук, а пък Ани откри сейфа в един склад за железария в Селкърк. Но ето и голямата ни печалба. — Магий вдигна един кожен калъф и разкри шахматна дъска. Ръчно изработените абаносови и брезови фигурки бяха напукани и потъмнели от годините. — Това е шахът на Хайрам Мийчъм — поясни той. — Неговата вдовица ми го даде. Дупката от куршума на Маси си стои незаличена.

Пит огледа мълчаливо шахматната дъска. После погледна през прозореца в тъмнината навън.

— Човек като че ли може да усети присъствието им — каза той накрая.

— Често седя тук сам и се опитвам да си представя съдбовната нощ.

— Привижда ли ви се как „Манхатън лимитид“ отминава с грохот?

— Понякога — отвърна замечтан Магий. — Ако пусна на воля въображението си… — Той млъкна внезапно и загледа подозрително Пит. — Странен въпрос. Защо го зададохте?

— Заради влака фантом — отвърна Пит. — Казват, че той продължавал своя призрачен маршрут по стария коловоз.

— Долината на Хъдсън е благоприятна почва за създаване на легенди — присмя се Магий. — Намират се и такива, които твърдят също, че видели конник без глава. Всеки разказ с небивалици тръгва от уста на уста, украсяван с годините и преувеличаван от местните жители. Мълвата прераства в легенда, набъбваща извън рамките на действителността. Натрапчивите слухове за влака фантом започнаха няколко години след срутването на моста. Също като призрак на гилотиниран човек, който броди насам-натам да си търси главата, „Манхатън лимитид“, както вярват неговите почитатели, никога няма да влезе в огромното депо на небето, докато веднъж завинаги не прекоси реката.

Пит се засмя.

— Господин Магий, вие явно сте закоравял скептик.

— Не го отричам.

Пит погледна часовника си.

— Наистина вече трябва да тръгвам.

Магий излезе да го изпрати и двамата си стиснаха ръце на стария гаров перон.

— Прекарах чудесна вечер — каза Пит. — Признателен съм на вас и жена ви за гостоприемството.

— Удоволствието беше и наше. Елате ни отново на гости. Обичам да разговарям за влакове.

Пит се поколеба, преди да каже:

— Трябва да имате предвид едно нещо.

— Какво е то?

— Странно нещо във връзка с легендите. — Пит срещна погледа на Магий. — Че те обикновено се раждат от истината.

На светлината, идваща от къщата, добродушното лице остана сериозно и замислено — нищо повече. След това Магий сви неопределено рамене и затвори вратата.

32.

Даниел Сарвьо посрещна сърдечно премиера на провинция Квебек Жюл Герие в коридора на болницата. Той бе придружен от неговия секретар Анри Вийон.

Герие целуна Даниел по двете бузи. Беше висок, слаб човек с небрежно сресана сребриста и гъста коса, наближаващ осемдесетте години. Спокойно можеше да се вмести в представата на някой художник за образа на Моисей. Като премиер на Квебек той оглавяваше също и френскоговорещата „Парти Кебекоа“.

— Толкова се радвам да те видя, Жюл — каза Даниел.

— Още по-приятно е за едни стари очи да погледат красива жена — отвърна той галантно.

— Шарл те очаква с нетърпение.

— Как се чувства той?

— Докторите казват, че се подобрява. Но лечението ще отнеме още дълго време.

Сарвьо седеше подпрян на възглавници, леглото му беше преместено до голям прозорец с изглед към сградата на Парламента. Една медицинска сестра пое шапките и палтата им и всички се настаниха на стола и дивана около него. Даниел разля по чаша коняк.

— Разрешено ми е да черпя гостите си с алкохол — поясни Сарвьо, — но за жалост той е противопоказен на лекарствата ми, затова не мога да ви правя компания.

— За твоето бързо оздравяване! — вдигна чашата си Герие.

— За бързото ти оздравяване! — добавиха останалите.

Герие остави питието си в края на ниската масичка.

— За мен е чест, че ме покани да се видим, Шарл.

Сарвьо го погледна със сериозно лице.

— Току-що ме осведомиха, че си щял да свикваш референдум за пълна независимост.

Герие сви рамене.

— Времето за последно откъсване от федерацията е отдавна просрочено.

— Съгласен съм и смятам да ти дам пълната си подкрепа.

Изявлението на Сарвьо прозвуча като падане на гилотина. Герие видимо се напрегна.

— И този път няма да се бориш против това?

— Не. Искам веднъж завинаги да се приключи с този въпрос.

— Знаем се отдавна, Шарл, за да подозирам някакъв вътрешен мотив зад ненадейната ти благожелателност.

— Имал си грешно мнение за мен, Жюл. Аз не съм като ветропоказател. Щом Квебек иска да върви сама, да върви. Твоите референдуми, мандати, безкрайни преговори — всичко това е минало. Канада достатъчно изстрада. Конфедерацията вече няма нужда от Квебек. Ще оцелеем и без вас.

— Както и ние без вас.

Сарвьо се усмихна лукаво.

— Ще ви видим как ще почнете от нулата.

— Точно оттам ще почнем — отвърна Герие. — Квебекският парламент ще бъде закрит и ще бъде съставено ново правителство, правителство по образец на Френската република. Ние сами ще ковем законите си, ще събираме данъците си и ще установим официални отношения с външните сили. Естествено, ще оставим обща паричната единица и други икономически връзки с англоговорещите провинции.

— Хем вълкът сит, хем агнето цяло. — Гласът на Сарвьо прозвуча суров. — Квебек ще трябва сама да си печата свои пари, а търговските сделки ще се предоговорят. Освен това по общите ни граници ще бъдат издигнати митнически пунктове. Всички канадски институции и правителствени служби ще бъдат изтеглени от квебекска земя.

По лицето на Герие се изписа гняв.

— Това са строги, груби действия.

— Веднъж квебекците обърнат ли гръб на политическата свобода, на богатствата и бъдещето на обединена Канада, скъсването трябва да бъде безусловно и цялостно.

Герие бавно се изправи на крака.

— Надявах се на повече съчувствие от страна на френски сънародник.

— Моите френски сънародници погубиха петдесет невинни души при опит да ме убият. Считай се за късметлия, Жюл, че не хвърлям вината върху „Парти Кебекоа“. Яростта и камшикът ще причинят непоправими щети на каузата ти.

— Най-отговорно ти заявявам, че „Парти Кебекоа“ няма никакво участие в самолетната катастрофа.

— А какво ще кажеш за терористите от СКО?

— Никога не съм опрощавал действията на СКО — отвърна отбранително Герие.

— Само на думи. Не направи нищо, за да ги спреш.

— Те са като призраци — възрази Герие. — Никой от тях не знае дори кой им е водачът.

— Какво ще стане, ако след независимостта той се разкрие?

— Когато Квебек бъде свободна, СКО няма да има повече причини да съществува. Силите на водача и организацията му ще отслабнат и те ще загинат.

— Забравяш, Жюл, че терористичното движение има отвратителния навик да се превръща в законно и да съставя опозиционна партия.

— СКО няма да бъде толерирано от новото правителство на Квебек.

— Начело с теб — допълни Сарвьо.

— Дано да е така! — отвърна Герие без нотка на самоизтъкване. — Кой друг има мандата на хората за славна нова нация?

— Пожелавам ти успех! — рече скептично Сарвьо. Излишно беше да охлажда намерението на Герие, помисли си той. Французите са мечтатели. Мислят само за връщането на романтичните времена, когато fleure-de-lis8 се размахваше величествено по целия свят. Благородният експеримент щеше да пропадне, преди да е започнал. — Като министър-председател аз няма да се изпречвам на пътя ти. Но те предупреждавам, Жюл, да няма никакви резки социални промени или политически вълнения, които могат да повлияят на останалата част от Канада.

— Уверявам те, Шарл — с решителен тон рече Герие, — че раждането ще бъде мирно.

Думите му щяха да останат празно обещание.

Вийон беше бесен — Даниел добре го познаваше. Той дойде и седна до нея на пейката в двора на болницата. Тя потръпна безмълвно от студения пролетен въздух, очаквайки го със сигурност да избухне.

— Мръсник! — изтърси той най-накрая. — Потайният мръсник даде Квебек на Герие без никаква борба.

— Все още не мога да го повярвам — обади се Даниел.

— Ти си знаела, не може да не си знаела, че Шарл си го е наумил отдавна.

— Нищо не е споменавал, с нищо не ми е подсказвал дори…

— Защо? — прекъсна я Вийон с почервеняло от ярост лице. — Защо така внезапно се завъртя на сто и осемдесет градуса от становището си за обединена Канада?

Даниел седеше смълчана и изпитваше инстинктивен страх от гнева му.

— Издърпа чергата под краката ни, преди да сме успели да си налеем здрави основи. Когато партньорите ми в Кремъл научат за това, ще се откажат от задълженията си.

— Какво ли би спечелил Шарл? От политическа гледна точка той извършва самоубийство.

— Прави се на хитра лисица — върна се на въпроса Вийон. — С изкуфял дъртофелник като Герие на кормилото на управлението Квебек ще се превърне в марионетка, която ще моли Отава за милостиня, за дългосрочни заеми и търговски кредити. Квебек ще бъде по-зле като нация, отколкото като провинция.

Даниел го погледна с твърд поглед.

— Това не бива да се допуска.

— За какво говориш?

Тя стисна ръката му.

— Погреби СКО. Излез на открито и започни кампания срещу Герие.

— Не съм достатъчно силен, за да надвия Герие.

— Французите отчаяно се нуждаят от по-млад, по-напорист лидер — настоя тя. — Анри Вийон, когото познавам, никога няма да преклони глава пред Английска Канада или Съединените щати.

— Мъжът ти ми отряза крилата насред полета. Без да имам необходимото време, за да изградя подобаваща организация, това ще бъде невъзможно.

— Не и ако Жюл Герие умре.

За първи път Вийон се засмя.

— Няма такава вероятност. Жюл може да изкара каква ли не болест от медицинските книги, но той притежава силен дух, с който ще надживее всички нас.

Странно напрежение се изписа по лицето на Даниел.

— Жюл трябва да умре, за да се спаси Квебек.

Намекът беше кристално ясен. Вийон се вглъби в мисли и близо минута не отрони дума.

— Убийството на другите беше различно, те бяха чужденци. Тяхната смърт беше политическа необходимост. А Жюл е лоялен французин. Той водеше битката по-дълго от всички нас.

— За онова, което смятаме да спечелим, цената е малка.

— Цената никога не е малка — каза той, потънал в мечти. — Напоследък се улавям, че си задавам въпроса кой ли ще бъде последният мъж, който ще загине, преди да свърши всичко.

33.

Глай се наведе над изцапаната мивка към огледалото и започна да преправя лицето си.

Постави изработени от бял порест каучук протези върху кривия си нос, като удължи върха и уголеми гърбицата. Изкуствените допълнения бяха залепени с лепило на спиртна основа и боядисани със специален оцветител за гума. Новата форма на носа му бе поръсена леко с пудра, за да не лъщи.

Истинските му вежди бяха отдавна изскубани. Сега той махна изкуствените и започна да лепи други, като потупваше с пинцета мъничките туфи косми, за да прилепнат по-здраво. Новите вежди бяха по-високо извити и сгъстени така, че да изглеждат рунтави.

След като ги сложи, той отстъпи крачка назад и започна да сравнява работата си със снимките, залепени със скоч в долния край на огледалото. Доволен от напредъка си, той взе светъл грим, с няколко нюанса по-тъмен от бялото и го нанесе от бузата, по линията на челюстта, до една точка под всяко ухо. След това постави по-тъмен земен тон под брадичката. Завършеното художествено майсторство му придаваше по-квадратна и ясно очертана форма на лицето.

Преправи устата си, като първо я покри със слой основен фон дьо тен, после очерта една линия под долната устна с подходящ цвят тъмно червило, за да изглежда по-дебела и по-издадена напред.

Дойде ред на контактните лещи. Това беше единствената част от процедурата, която ненавиждаше. Имаше чувството, че сменяйки цвета на очите си от кафяв на сив, сменя душата си. След като сложи и лещите, Фос Глай вече не можеше да бъде разпознат под маската.

Последният щрих беше кафявата перука. Той я нахлузи на голата си глава, придържайки я с двете ръце, сякаш беше корона.

Накрая отново отстъпи назад и огледа внимателно цялото лице и двата профила, осветявайки го с малка лампа от различен ъгъл. Беше почти безпогрешно, прецени той, възможно най-безпогрешно, като се имаха предвид условията на тясната баня на долнопробния хотел, в който бе отседнал.

Нощният дежурен администратор не беше на мястото си, когато Глай прекоси фоайето. След като мина по две странични улички и една алея, той седна зад кормилото на лимузина мерцедес-бенц. Беше я откраднал от паркинга пред една банка в ранния следобед и й беше сменил регистрационните табели.

Потегли през стария район на Квебек Сити, наречен Лоуър Таун, като се движеше плътно до тротоарите на старите тесни улици и от време на време натискаше клаксона за някой пешеходец, който му правеше път, изглеждайки го с кръвожаден поглед.

Часът беше девет и пет и уличните лампи на Квебек хвърляха отблясъци върху ледените късове, носещи се лениво по Сейнт Лорънс. Глай мина покрай известния хотел „Шато Фронтьонак“ и зави по магистралата, граничеща с реката. Колите се движеха бързо и скоро той се озова редом до парка Батълфийлдс на Плейнс ъв Ейбрахам, където през 1759 година британската армия победи френската и спечели Канада за империята си.

Глай навлезе в модното предградие на Силари. Неостаряващите масивни каменни сгради се издигаха като крепости и пазеха заможните и обществените знаменитости на провинцията. Глай не можеше да се солидаризира с подобни предпазни мерки. За него къщите изглеждаха като чудовищни крипти, обитавани от хора, които не подозираха, че са мъртви.

Спря пред тежък железен портал и съобщи името си по домофона. Не получи никакъв отговор. Порталът бавно се отвори и той продължи с колата по кръгла алея към внушителна къща от гранит, опасана от няколко акра тревна площ. Паркира под козирката на предния вход и натисна звънеца. Шофьор телохранителят на премиера Жюл Герие се поклони и покани Глай в преддверието.

— Добър вечер, мосю Вийон, какво неочаквано удоволствие!

Глай остана доволен. Лицевата му промяна премина първия си тест.

— Бях на гости у приятели в Квебек и реших да намина и поднеса почитанията си на мосю Герие. Разбрах, че не се чувствал добре.

— Налегна го грип — уточни шофьорът, докато поемаше палтото на Глай. — Но най-лошото мина. Температурата спадна, само че ще му трябва известно време, преди отново да се впрегне в работа.

— Ако не му е до късни посещения, мога да си тръгна и да му се обадя по телефона утре.

— Не, моля ви. В момента премиерът гледа телевизия. Сигурен съм, че ще се зарадва, като ви види. Ще ви заведа до стаята му.

Глай махна с ръка.

— Не се притеснявайте, знам пътя.

Той се качи по витата стълба на втория етаж. Спря на площадката, за да се ориентира. Беше наизустил плана на цялата къща, наблягайки основно на всеки изход като предпазна мярка за бързо бягство. Помнеше, че спалнята на Герие е третата врата вдясно. Влезе тихо, без да почука.

Жюл Герие седеше отпуснат в широко кресло, вдигнал обутите в чехли крака върху отоманка, и гледаше в телевизора. Върху пижамата си бе навлякъл небрежно копринен халат с индийски десен. Не видя неочакваната поява на Глай — беше с гръб към вратата.

Глай се примъкна безшумно до леглото. Взе една голяма възглавница и се приближи до Герие откъм гърба му. Понечи да притисне възглавницата върху лицето му, но размисли.

Герие трябва да ме види, рече си наум Глай. Трябваше да умиротвори егото си. Трябваше отново да докаже на себе си, че действително е станал Анри Вийон. Герие като че ли усети нечие присъствие. Обърна се бавно и погледът му спря на нивото на кръста на Глай. После се плъзна по гърдите до лицето му и изведнъж очите му се разшириха — не от уплаха, а от почуда.

— Анри?

— Да, Жюл.

— Не е възможно да си тук — промълви Герие.

Глай го заобиколи и застана зад телевизора с лице към него.

— Да, но съм тук, Жюл. Ето тук съм, в телевизора.

И беше точно така.

Образът на Анри Вийон изпълни средата на екрана. Той говореше по случай откриването на нов център за изкуства в Отава. Зад него седеше Даниел Сарвьо, а до нея — съпругата на Вийон.

Герие бе напълно объркан, не можеше да проумее онова, което очите изпращаха до клетките на мозъка му. Телевизионното предаване се излъчваше на живо. По протокол той бе получил покана и си спомняше програмата на церемонията. Речта на Вийон беше определена точно за този час. Герие гледаше лицето на Глай с увиснала от смайване уста.

— Но как…?

Глай не продума. С едно движение възседна креслото и притисна възглавницата в лицето на Герие. Първият звук на вика от ужас се чу не по-силен от приглушен животински стон. Премиерът нямаше достатъчно сила за неравната битка. Ръцете му напипаха дебелите китки на Глай и немощно се опитаха да ги отблъснат. Имаше чувството, че дробовете му се възпламениха в огнено кълбо. Секунди преди последния мрак в главата му блесна ярка светлина.

След половин минута ръцете му разхлабиха хватките си и се свлякоха надолу, удряйки се тромаво върху страничните облегалки на креслото. Старото тяло се отпусна, но Глай продължи да притиска възглавницата още цели три минути.

Накрая изключи телевизора и допря ухо до тялото, за да чуе удари на сърцето. Всички жизнени функции бяха спрели. Премиерът на Квебек беше мъртъв.

Глай бързо прекоси стаята и огледа коридора. Беше празен. Върна си при Герие, махна възглавницата и я хвърли обратно на леглото. Внимателно, за да не закачи някоя нишка от плата, свали халата и го метна на гърба на креслото. С облекчение установи, че премиерът не се беше подмокрил. След това беше ред на чехлите — тях спусна небрежно до леглото.

Глай не изпита никаква погнуса, дори ни най-малко неразположение, когато вдигна трупа и го положи върху леглото. После с лекарско хладнокръвие отвори устата и започна да я оглежда.

Първото нещо, което полицейският съдебен лекар щеше да провери, ако заподозреше причинено задушаване, щеше да бъде езикът на жертвата. По езика му нямаше никакви следи от зъби.

В самата уста обаче се забелязваха леки одрасквания. Глай извади малка чантичка за грим от джоба си и избра мек светлорозов молив. Нямаше да може да заличи напълно обезцветяването, но можеше да го докара до цвета на тъканта наоколо. Потъмни също и бледостта около вътрешните страни на устните, като по този начин премахна още една улика, издаваща насилствено задушаване.

Очите на Герие гледаха безвзорни и Глай ги затвори. После разтри изкривеното лице, за да му придаде спокоен, кротък израз. Накрая нагласи тялото му така, че да прилича на заспал дълбоко и го покри със завивките.

Излезе от спалнята, но усети как леко, натрапчиво съмнение зачовърка дълбините на съзнанието му. Това беше съмнението на професионалиста, който винаги оставаше с чувството за недовършена работа, за недогледана подробност, която понякога му убягваше.

Вече слизаше по стълбите, когато видя телохранителят да излиза от кухнята с порцеланов чайник върху поднос.

Глай се закова на място. Изведнъж се сети за един пропуск, за който трябваше да се сети по-рано. Зъбите на Герие бяха прекалено равни. Мигом проумя, че трябва да са изкуствени.

Приклекнал до парапета, за да не го види приближаващият се телохранител, бързо се върна в спалнята. Само след пет секунди вече ги държеше в ръката си. Къде ли ги е държал старецът до сутринта? Сигурно ги е потапял в дезинфекционен разтвор. Върху нощното шкафче нямаше нищо, освен будилник. На плота в банята откри пластмасова купичка със синя течност. Нямаше никакво време да проверява съдържанието й. Пусна вътре протезите.

Глай отвори вратата на спалнята в мига, в който телохранителят завъртваше топката на бравата откъм коридора.

— О, мосю Вийон, помислих си, че вие и премиерът ще поискате да пийнете чай.

Глай кимна през рамо към издутината в леглото.

— Жюл каза, че се чувства изморен. Струва ми се, че заспа веднага щом помириса възглавницата.

Телохранителят повярва на думите му.

— Няма ли да изпиете чаша чай, преди да си тръгнете, господине?

Глай затвори вратата.

— Не, благодаря. Трябва да потеглям.

Двамата слязоха заедно във фоайето. Телохранителят остави подноса и му помогна да си облече палтото. Глай се забави умишлено на прага, за да се увери, че човекът на Герие ще види мерцедеса.

Махна за сбогуване и подкара колата. Порталът се отвори и той зави по пустата улица. След осем пресечки паркира до тротоара между две големи къщи. Заключи вратите и стъпка презрително ключовете с тока на обувката си на земята.

Какво по-обикновено би могло да има от един мерцедес, който стои в елегантен жилищен район, помисли си той. Хората, които живеят в имения, рядко разговарят със съседите си. Всеки вероятно ще си мисли, че колата е на приятели, дошли на гости на съседите. В продължение на няколко дни никой нямаше да обърне внимание на колата. В десет и десет Глай пътуваше в автобуса. Екзотичната отрова, която сам бе приготвил, беше все още в джоба му. Тя беше безопасен метод, използван от комунистическото разузнаване. Никой съдебен лекар не можеше да установи със сигурност наличието й в нечий труп.

Решението да използва възглавница беше негово спонтанно хрумване в последния момент. Тя като че ли се яви подходящ инструмент за култа на Глай към разнообразието.

Повечето убийци следваха определена схема, разработваха рутинен начин на действие, предпочитаха определен вид оръжие. Схемата на Глай беше, че нямаше такава. Всяко убийство беше напълно различно по изпълнение от предишното. Той не оставяше никакви следи, които да го свързват с миналото.

Изпълни се с прилив на въодушевление. Беше разчистил първото препятствие. Оставаше още едно, най-хитрото, най-чувственото от всички.

34.

Даниел лежеше в леглото и наблюдаваше как димът от цигарата й се вие към тавана. Съвсем слабо съзнаваше, че се намира в топлата малка стая в уединената селска къща извън Отава, че вечерният мрак се сгъстява, че до нея лежи силно, гладко тяло.

Надигна се до седнало положение и погледна часовника си. Любовната игра беше свършила и тя изпитваше съжаление, че не можеше да продължи до безкрайност. Отговорността я зовеше и принуждаваше да се върне отново в действителността.

— Не е ли време да тръгваш? — попита той, примъквайки се по-близо до нея.

Тя кимна.

— Трябва да играя ролята на загрижена съпруга и да отида на свиждане в болницата.

— Не ти завиждам. Болниците са същински кошмар в бяло.

— Свикнах вече.

— Как е Шарл?

— Лекарите казаха, че след няколко седмици можел да се прибере у дома.

— За какво ще се прибира у дома? — попита презрително той. — На кормилото на страната няма никой. Ако утре имаше избори, той положително щеше да ги загуби.

— Всичко е в наша полза. — Тя стана от леглото и започна да се облича. — След като Жюл Герие не е вече на пътя ни, тъкмо сега е моментът да си подадеш оставката от кабинета и да обявиш публично кандидатурата си за президент на Квебек.

— Ще трябва внимателно да обмисля речта си. Въпросът е да се появя като спасител. Не мога да си позволя да бъда изхвърлен като плъх, изскочил в потъващ кораб.

Тя се приближи и седна до него. Леката миризма на мъжествеността му я възбуди отново. Постави ръка върху гърдите му и усети ударите на сърцето.

— Днес следобед ти не беше същият, Анри.

Лицето му като че ли доби загрижен вид.

— Защо?

— Беше по-груб в любенето. Дори жесток.

— Мислех, че промяната ще ти хареса.

— Хареса ми. — Тя се усмихна и го целуна. — Усещах те различен дори вътре в мен.

— Нямам представа защо съм бил такъв — подметна нехайно той.

— Нито пък аз, но беше хубаво.

Тя с неохота се отдели от него и се изправи. Сложи си палтото и ръкавиците. Той я наблюдаваше легнал.

Даниел се спря и го погледна проницателно.

— Така и не ми каза как успя да уредиш смъртта на Жюл Герие да изглежда естествена.

В очите му засвяткаха ледени пламъчета.

— По-добре е да не знаеш някои неща.

Тя доби вид, сякаш някой я удари през лицето.

— Досега между нас нямаше тайни.

— Вече имаме — равнодушно отвърна той.

Тя не знаеше как да реагира на внезапната му студенина. Никога не го беше виждала такъв и това я смая.

— Изглеждаш сърдит. Аз ли казах нещо?

Той я погледна без никакъв интерес и сви рамене.

— Очаквах повече от теб, Даниел.

— Повече?

— Не ми каза нищо повече от това, което сам мога да прочета във вестниците.

Тя го погледна изпитателно.

— Какво точно искаш да знаеш?

— Вътрешните му мисли, разговорите му с другите министри от кабинета, как смята да поддържа отношения с Квебек след отделянето й. Дали мисли да си подаде оставката. Дявол да го вземе, нужна ми е информация, а ти не ми я доставяш!

Тя направи изразителен жест с ръце, когато заговори:

— Шарл много се промени след самолетната катастрофа. Стана по-потаен. Не ми се доверява както преди.

Погледът му продължи да е мрачен.

— Тогава не си ми нужна повече.

Лицето й се изкриви от мъката и гнева, които се надигнаха в нея.

— Отсега нататък не си прави труда да ми се обаждаш — продължи той с леден тон, — освен ако нямаш нещо особено важно да ми съобщиш. Вече няма да поемам рискове заради скучни сексуални игрички.

Даниел се втурна към вратата и преди да излезе, се обърна към него.

— Мръсен кучи син! — със задавен от сълзи глас изрече тя.

Странно, мина й през ума, че досега не бе виждала чудовището в него. Тя се стегна от побилите я тръпки и се втурна навън, бършейки с опакото на дланта си бликналите сълзи.

Смехът му я последва до колата и отекваше в ушите й, докато шофираше на път за болницата.

Тя не можеше да знае, че там, в стаичката на селската къща, лежеше Фос Глай, изпълнен с огромно задоволство от себе си, че удържа с пълна победа и последния си тест.

35.

Началникът на кабинета на президента кимна безизразно за поздрав и остана на мястото си зад бюрото, когато влезе Пит.

— Седнете, господин Пит. Президентът ще ви приеме всеки момент.

Дори не му подаде ръка, затова Пит остави куфарчето си за документи на килима и седна на дивана до прозореца.

Началникът на кабинета — млад човек, наближаващ трийсетте години, с бомбастичното име Харисън Мун IV, междувременно отговори набързо на три телефонни обаждания и сръчно преразпредели документи от едно открито чекмедже върху бюрото в друго. Едва тогава благоволи да погледне към Пит.

— Искам да сте напълно наясно, господин Пит, че тази среща е съвсем извънредна. Президентът не разполага с почти никакво време, за да си приказва с треторазредни държавни служители. Ако не беше молбата на баща ви, сенатор Джордж Пит, който настоя, че въпросът е неотложен, нямаше да бъдете допуснат дори да се доближите до портала.

Пит хвърли на надутия пуяк невинен поглед.

— Я виж ти! В такъв случай съм адски поласкан.

Началникът смръщи лице.

— Ако обичате, имайте уважение към кабинета на президента.

— Как да има човек уважение към президента — заговори Пит с лукава усмивка, — след като назначава пикльовци като вас.

Харисън Мун IV остана като гръмнат.

— Как смеете…!

В същия момент в кабинета влезе секретарката на президента.

— Господин Пит, президентът ще ви приеме.

— Не! — изкрещя Мун и скочи на крака, а очите му блестяха от ярост. — Срещата се анулира!

Пит се приближи до Мун, хвана го за реверите и го изви назад над бюрото.

— Съветвам те, хлапак такъв, да не се главозамайваш. — После го блъсна и той седна отново на въртящия се стол. Но изглежда, не прецени силата си, защото тежестта на Мун наклони стола и младият мъж се прекатури на пода.

Пит се усмихна сърдечно на смаяната секретарка и рече:

— Не е нужно да ми показвате пътя. И друг път съм влизал в Овалния кабинет.

За разлика от началника на кабинета президентът поздрави любезно Пит и му подаде ръка.

— Доста съм чел за подвизите ви покрай задачите, свързани с „Титаник“ и „Виксън“, господин Пит. Направи ми особено впечатление и справянето ви с операцията „Леско“. За мен е чест да се запозная най-сетне с вас.

— За мен е по-голяма чест.

— Няма ли да седнете? — покани го благосклонно президентът.

— Май няма да имам много време — рече Пит.

— Моля? — вдигна учудено вежди президентът.

— Вашият началник на кабинета беше груб и се държа с мен като с нищожество, затова го нарекох пикльо и не му останах длъжен.

— Сериозно ли говорите?

— Да, сър. Вече виждам как всеки момент ще нахлуят от Тайните служби и ще ме изхвърлят оттук.

Президентът отиде до бюрото си и натисна бутон на вътрешната уредба.

— Маги, не желая никой да ни прекъсва по каквато и да е причина, докато не ти разпоредя друго.

Пит въздъхна с облекчение, когато лицето на президента светна от широка усмивка.

— Харисън се увлича понякога. Може би сте му дал добър урок по човещина.

— Ще му се извиня на тръгване.

— Не е нужно. — Президентът се настани на стол с висока облегалка срещу седналия от другата страна на ниската масичка Пит. — Ние с вашия баща се знаем отдавна. И двамата бяхме избрани в Конгреса в една и съща година. Той ми каза по телефона, че сте се натъкнал на някакво откритие, както се изрази, което било изумително.

— Вечната земна риторика на татко — засмя се Пит. — В случая обаче е сто процента прав.

— Разкажете ми за това.

Пит отвори куфарчето си и започна да трупа книжа върху масичката.

— Съжалявам, че ще трябва да ви отегча с малко история, господин президент, но тя е необходима за съществената част на случая.

— Слушам ви.

— В началото на хиляда деветстотин и четиринайсета година — започна Пит — в съзнанието на англичаните нямало никакво съмнение, че войната с хитлеристка Германия дебне зад ъгъла. До март месец Уинстън Чърчил, който тогава бил министър на флотата, вече въоръжил четирийсет търговски кораба. Военното министерство предвидило началото на военни действия през септември, след прибирането на европейската реколта, фелдмаршал лорд Кичънър, държавният военен секретар, разбрал, че за задаващия се конфликт ще трябва да се изразходват колосално количество хора и ресурси, бил шокиран, тъй като разполагал с муниции и провизии само за три месеца. В същото време Обединеното кралство се намирало в разгара на осъществяването на спешна програма за социална реформа, благодарение на която данъците вече били значително увеличени. Не било нужно изключително прозрение, за да се разбере, че нарастващите разходи за въоръжаването, лихвите по заемите, изплащането на социални помощи и пенсии ще счупят гръбнака на икономиката.

— Затова Англия беше оголила дъното на хазната си, когато влезе в Първата световна война — вметна президентът.

— Не е точно така — отвърна Пит. — Малко преди германците да нахлуят в Белгия, нашето правителство отпуснало на англичаните заем от сто и петдесет милиона долара. Това била рекордна сума за заем. В действителност той бил даден на ръка.

— Опасявам се, че изгубих нишката.

— На втори май министър-председателят Хъбърт Аскуит и крал Джордж Пети се срещнали на извънредна сесия при затворени врати и взели решение, породено от отчаяние. Те тайно се свързали с президента Уилсън, за да му изложат предложението им, което той приел. Тогава Ричард Есекс, помощник държавен секретар, Уилям Дженинг Брайън и Харви Шийлдс, заместник-министър на Английското външно министерство, подписали документ, който за кратко време бил известен като Северноамерикански договор.

— И какъв е бил главният мотив на този договор? — попита президентът.

За миг в стаята настъпи смразяваща тишина, докато Пит мълчеше. После той отвърна:

— Великобритания продала Канада на Съединените щати за сумата от един милиард долара.

Думите на Пит се стрелнаха над главата на президента. Той се облегна назад и по вида му личеше, че не можеше да повярва на чутото.

— Я повторете — настоя той.

— Ние сме купили Канада за един милиард долара.

— Това е абсурдно.

— Но е истина — отговори Пит с твърд глас. — Преди да избухне войната, е имало много членове на английския парламент, които са се съмнявали в лоялната подкрепа на колониите и доминионите. Някои либерали, а също и консерватори открито заявявали, че Канада е бреме за империята.

— Можете ли да ми представите доказателства? — попита президентът със скептичен поглед.

Пит му подаде копие от писмото на Уилсън.

— Писано е от Удроу Уилсън до министър-председателя Аскуит на четвърти юни. Ще видите, че е било силно смачкано по средата на едно от изреченията. Аз направих спектрографски тест и открих липсващите думи, които гласят: „съотечествениците ми имат силно развито чувство за собственост и никога няма да бездействат, като узнаят със сигурност, че съседите ни на север и нашата любима страна са станали едно цяло…“.

Президентът препрочете писмото няколко пъти, после го остави на масичката.

— С какво друго разполагате?

Без да продумва, Пит му подаде снимката с Брайън, Есекс и Шийлдс в момента, в който излизат от Белия дом с договора. И накрая изигра и коза си.

— А това е настолният дневник на Ричард Есекс за месец май. Всички бележки от съвещанията, свързани със Северноамериканския договор, са изложени тук до най-малката подробност. Последните му записки носят дата двайсет и втори май, хиляда деветстотин и четиринайсета година, денят, в който Есекс напуска столицата на път за Канада, и последното подписване на договорите.

— Казахте „договорите“ — в множествено число.

— Имало е три копия, по едно за всяка спомената държава. Първите, сложили подписите си, са Аскуит и крал Джордж. След това Шийлдс занесъл историческия документ във Вашингтон, където на двайсети май Уилсън и Брайън добавили и своите имена. Два дни по-късно Есекс и Шийлдс заминали заедно с влак за Отава и там канадският министър-председател сър Робърт Бордън поставил последния подпис.

— В такъв случай, защо не се е осъществило официалното прехвърляне на Канада на Съединените щати?

— Поради струпване на злощастни обстоятелства — поясни Пит. — Харви Шийлдс, заедно с още хиляди други пътници, потънал с презокеанския лайнер „Емприс ъв Айрланд“, който се сблъскал с кораб превозвач на въглища в река Сейнт Лорънс. Тялото му и английското копие на договора не са открити и до днес.

— Но нали Есекс пък е отишъл във Вашингтон с американското копие?

Пит поклати глава.

— Влакът, с който пътувал Есекс, паднал от мост над река Хъдсън. Трагедията се превърнала в нещо като класическа мистерия, тъй като не била открита никаква следа нито от екипажа и пътниците, нито от влака.

— И все пак е останало едно копие в ръцете на Канада.

— Тук следата напълно изчезва — рече Пит. — Останалото е предположение. Очевидно, кабинетът на Аскуит се е разбунтувал. Министрите, а сред тях несъмнено и Чърчил, трябва да са били бесни, когато са научили, че министър-председателят и кралят са се опитали да продадат най-големия им доминион зад гърба им.

— Съмнявам се, че и Канада е била възхитена от сделката.

— След като двете копия на договора са изчезнали, на сър Робърт Бордън, лоялен англичанин между другото, не му е струвало нищо да скъса третото, лишавайки Уилсън от веществено доказателство, за да придвижи американския иск.

— Не ми се струва възможно официални документи, свързани с преговори от такава величина, да бъдат тъй лековерно изгубени — отбеляза президентът.

— В писмото си Уилсън изтъква, че е дал нареждане на секретарката си да пресича всяка дума по повод договора. Не мога да кажа нищо за английското Външно министерство, но няма да сбъркам в твърдението си, че те са колекционери. Открай време англичаните нямат обичай да хвърлят или изгарят документи. Каквито и документи във връзка с договора да има оцелели, те вероятно събират прах в някое хранилище от викторианската епоха.

Президентът стана и започна да крачи напред-назад из стаята.

— Да можех да науча съдържанието на договора!

— Можете — усмихна се Пит. — Черновата е написана в дневника на Есекс.

— Може ли да го задържа?

— Разбира се.

— Как попаднахте на неговия дневник?

— Станал е притежание на внука му — отговори Пит кратко.

— На Джон Есекс?

— Да.

— А той защо го е пазил в тайна през всичките тези години?

— Вероятно се е опасявал, че достоянието му би предизвикало международен катаклизъм.

— И сигурно е бил прав — каза президентът. — Ако се е било стигнало дотам пресата да разтръби за това разкритие, трудно би се предвидила всенародната реакция от двете страни на общата ни граница. Уилсън също е имал право — американците наистина имат силно развито чувство за собственост. Нищо чудно да бяха поискали да си получат Канада. А кой знае каква врява е щял да вдигне Конгресът.

— Но тук има и уловка — рече Пит.

Президентът се спря на място.

— Каква е тя?

— Никъде не е отбелязано плащането. Първоначалният депозит бил превърнат в заем. Дори и да се открие копие от договора, англичаните ще отрекат, твърдейки, и с право, че никога не са получавали компенсации.

— Да — замисли се президентът, — неизплащането на дълга прави договора недействителен. — Той се приближи до високите прозорци и се загледа в пожълтялата от сезона трева около Белия дом, опитвайки се да събере мислите си. Накрая се обърна и погледна Пит. — Кой, освен вас знае за Северноамериканския договор?

— Капитан трети ранг Хайди Милиган, която започна първите проучвания, след като случайно попаднала на писмото от Уилсън, сенатският историк, който открил снимките, баща ми и, разбира се, адмирал Сандекър. Тъй като той е прекият ми началник, просто сметнах, че е редно да знае какво разследвам.

— И никой друг?

Пит поклати глава.

— Не вярвам да има друг.

— Тогава да си остане в този тесен кръг, става ли?

— Както кажете, господин президент.

— Безкрайно съм ви признателен, че ми обърнахте вниманието върху този въпрос, господин Пит.

— Искате ли да продължа проучванията?

— Не. Мисля, че засега ще е най-добре да заровим обратно договора в миналото. Няма смисъл да си разваляме отношенията с Канада и Обединеното кралство. Придържам се към простото правило, че онова, което хората не знаят, то не ги тревожи.

— Джон Есекс би се съгласил също.

— А вие, господин Пит, бихте ли се съгласил?

Пит затвори куфарчето си и се изправи на крака.

— Аз съм морски инженер, господин президент. Гледам да стоя настрана от политиката.

— Умно решение — отбеляза президентът с разбираща усмивка. — Наистина умно.

Пет секунди след като вратата се затвори след Пит, президентът заговори по вътрешната уредба.

— Маги, свържи ме с Дъглас Оутс по холографа.

Той се настани зад бюрото си и зачака.

Скоро след настаняването си в Белия дом беше поръчал да бъде инсталирана холографска свързочна система в кабинета му. Проявяваше почти детски интерес да изучава лицата на кабинетните си министри, движенията им и външния израз на чувствата им, докато разговаряше с тях от километри.

Насред овалната зала се материализира триизмерният образ на мъж с начупена кестенява коса, облечен с класически сив костюм на тънки райета. Седеше на тапициран с кожа стол.

Дъглас Оутс, държавният секретар, кимна и се усмихна.

— Добро утро, господин президент. Как върви битката?

— Дъглас, колко общо пари са дали Съединените щати на Англия от четиринайсета година насам?

Оутс гледаше в недоумение.

— Колко са дали?

— Да, нали знаеш, във вид на анулирани военни заеми, икономически помощи, военни обезщетения и разни други.

Оутс сви рамене.

— Мисля, че доста значителна сума.

— Над милиард долара ли е?

— Вероятно — отвърна Оутс. — Защо питате?

Президентът подмина въпроса и продължи:

— Уреди куриер. Имам нещо много интересно за моя приятел в Отава.

— Нови данни за петролните находища ли? — настояваше Оутс.

— По-добро. Току-що разиграхме луда карта във връзка с канадския въпрос.

— Ще ни трябва колкото се може повече късмет.

— Мисля, че можеш да го наречеш „тарикатски номер“.

— Тарикатски номер ли?

Президентът доби вид на котарак, сложил лапа върху мишка.

— Един съвършен ход — поясни той, — с който ще отклоним вниманието от истинския заговор.

36.

Като видя задаващите се от съблекалнята Мърсиър и Клайн, президентът доплува до края на басейна на Белия дом и се изкачи по стълбичката.

— Надявам се, че малко плуване в ранното утро няма да обърка програмата ви за деня.

— Съвсем не, господин президент — отвърна Мърсиър. — Ще се възползвам от случая.

Клайн обходи с поглед плувната зала.

— Значи това е известният плувен басейн. Разбрах, че последният президент, който го е ползвал, бил Джон Кенеди.

— Да — потвърди президентът. — Никсън го покрил и провеждал тук пресконференции. Колкото до мен, предпочитам да плувам в него, отколкото да се изправям пред тълпа от дрънкащи глупости репортери.

Мърсиър се усмихна леко.

— Какво ли би казало журналистическото тяло, ако чуеше, че го наричате дрънкаща глупости тълпа.

— Това не бива да се разгласява — разсмя се президентът. — Какво ще кажете, ако поговорим в горещата вана? Работниците я инсталираха вчера.

Тримата се настаниха в малка кръгла ниша, изградена в плитката част на басейна. Президентът включи циркулационните помпи и нагласи температурата на 40 градуса. Когато водата се загря, Мърсиър имаше чувството, че ще се свари. Започна да съчувства на раците в тенджерата.

След малко президентът се отпусна и заговори:

— Това е чудесно място за делови разговори. Е, господа, предполагам, ще ми кажете докъде стигнахме с въпроса за канадското електроснабдяване.

— Новините не са обнадеждаващи — рече Мърсиър. — Нашите разузнавателни източници са узнали, че парламентарният министър Анри Вийон е бил този, който е наредил изключването на тока от „Джеймс бей“.

— Вийон. — Президентът произнесе името така, сякаш то изпълни устата му с горчив вкус. — Онзи празнодумец, който всеки път, когато се изправи пред някой репортер, сипе ругатни по адрес на Съединените щати, нали?

— Същият — потвърди Мърсиър. — Говори се, че може би ще се кандидатира за президент на новата Квебекска република.

— След смъртта на Герие съществува отвратителната вероятност да спечели — добави Клайн.

Дълбока бръчка проряза челото на президента.

— Не си представям по-противен тип от Вийон, който да диктува цените и електроснабдяването от „Джеймс бей“, както и новото нефтено находище, открито от НЮМА.

— Бъркотията е пълна — изсумтя Мърсиър и се обърна към Клайн: — Наистина ли този запас е толкова огромен, както предвижда Сандекър?

— Той назова дори по-малки цифри — отвърна Клайн. — Моите експерти проучиха основно компютърните данни на НЮМА и според тях не осем, а десет милиарда барела е по-вероятното количество.

— Как е възможно канадските петролни компании да пропуснат това находище?

— От нефтените залежи най-трудно се открива стратиграфски трап — поясни Клайн. — Никое от сеизмичните съоръжения, както и гравиметрите или магнитометрите, не могат да откриват наличието на въглеводороди в такова геоложко състояние. Единственото сигурно средство е случайното сондиране. Канадците правили проби под водата само на три километра от находката на „Леско“, но излезли с празни ръце. И са отбелязали въпросното местоположение на картите с петролни находища като суха яма. Следващите проучвателни екипи не са се доближавали повече до този район.

Мърсиър разсея с ръка издигащата се пред очите му пара.

— Ще излезе, че ние сме направили от Квебек изключително богата нова нация.

— При условие, че някой им каже — вметна президентът.

Клайн го погледна.

— Защо да го държим в тайна? Рано или късно те ще се натъкнат на находището. Ако им посочим мястото и се обединим заедно в разработването му, в знак на благодарност квебекското правителство положително ще ни продаде суров петрол на поносими цени.

— Лъжлив оптимизъм — каза Мърсиър. — Виж какво стана в Иран и страните от ОПЕК. Нека погледнем истината в очите — половината свят смята Съединените щати за лесен дивеч в изнудването, когато въпросът опре до цените.

Президентът наклони глава на една страна и затвори очи.

— Ами ако притежаваме къс хартия, постановяващ, че Канада принадлежи на Съединените щати?

Мърсиър и Клайн се втрещиха и онемяха — и двамата нямаха представа за какво говори президентът. Накрая Мърсиър изговори думите, които им се въртяха в ума.

— Не вярвам да има такъв документ.

— Аз също — присъедини се Клайн.

— Това беше пожелателна мисъл — рече президентът и махна неопределено с ръка. — Забравете я, имаме много по-земни проблеми да обсъждаме.

Мърсиър се загледа във водата.

— Най-голямата опасност за националната ни сигурност е една разпокъсана Канада. Мисля, че трябва да направим всичко възможно да помогнем на министър-председателя Сарвьо да попречи на Квебек да върви самостоятелно.

— Привеждаш убедителни аргументи — обади се президентът, — но ще те помоля засега да ги забравиш.

— Моля, сър?

— Искам да координираш свръхсекретна програма с Държавния департамент и Централното разузнаване, според която ще се осъществи независимостта на Квебек.

Мърсиър го погледна така, сякаш акула го бе ухапала.

— Струва ми се, че не съзнавате…

— Решението ми е окончателно — прекъсна го президентът. — Моля те като приятел да следваш инструкциите ми.

— Мога ли да попитам защо?

В очите на президента се появи блуждаещ поглед и Мърсиър потрепери, като чу ненадейната твърдост в гласа му.

— Имай ми доверие, като ти казвам, че разделена Канада е в най-голям интерес за Северна Америка.

Клайн закопча шлифера си, докато стоеше на южната веранда на Белия дом, чакайки колата с шофьора си.

— Не мога да не се запитам дали президентът е толкова луд, колкото е и Анри Вийон — рече той.

— Определението ти е погрешно — възрази Мърсиър. — Те може да са хитри, но не и луди.

— Странна е приказката му за обединяването на Канада със Съединените щати.

— В този случай наистина изневери на характера си. Какво ли си е наумил?

— Ти си съветникът по националната сигурност. Ако някой трябва да знае, то това си ти.

— Нали чу. Крие нещо от мен.

— И какво ще правим сега?

— Ще чакаме — отвърна Мърсиър с глух тон. — Ще чакаме, докато разбера какви ги мъти президентът.

37.

— Продадена!

Гласът на аукционера прогърмя през усилвателите като изстрел от пушка. Последва обичайната глъч от събраните хора, които отбелязаха в програмите си високата предложена цена за форд от 1946 година.

— Можем ли да представим следващата кола, моля?

Върху централния подиум на големия стадион в Ричмънд, Вирджиния, запърпори тихо перленобял мерцедес-бенц от 1930 година с каросерия, изработена по поръчка във „Фристоун & Уеб“. От трихилядното множество се разнесоха одобрителни възклицания, когато лъчите от високите прожектори осветиха блестящата боя на елегантната каросерия. Участващите в търга се струпаха около подиума — някои наклякаха, за да огледат окачването и ходовата част, други изучаваха всяка подробност на тапицировката, трети, с прозорливостта на треньори по езда от Кентъки, завираха глави в отделението за двигателя и изказваха предположения за потенциалния победител в някое дерби.

Дърк Пит седеше на третия ред и проверяваше отново реда на наддаванията в програмата си. Мерцедесът беше четиринайсети по ред в годишното издание на „Търг за стари и класически автомобили в Ричмънд“.

— Това е наистина една красива и рядко срещана кола — подхвана отново рекламата си аукционерът. — Кралицата в класическата категория. Ще започне ли някой наддаването от четиристотин хиляди?

Помощниците в търга, облечени в смокинги, минаваха между наддаващите и ги подканваха. Изведнъж един от тях вдигна ръка.

— Има предложение за сто и петдесет хиляди.

Аукционерът се впусна в неразбираемата си напевна и сладкодумна реч и наддаването тръгна бързо, след като запалянковците по коли започнаха обичайното състезаване за цената. Не след дълго се стигна до оценка от двеста хиляди и там се закова.

Погълнат от аукциона, Пит не забеляза младия мъж в костюм от три части, който се настани на празното място до него.

— Господин Пит?

Пит се обърна и видя детинското лице на Харисън Мун IV.

— Странно — рече той, без да показва изненада. — Не ми направихте впечатление на човек, който се интересува от стари коли.

— Всъщност вие ме интересувате.

Пит го погледна развеселен.

— Ако сте гей, губите си времето.

Мун сбърчи чело и се огледа наоколо, за да види дали някой не е дал ухо на разговора им. Всички бяха съсредоточили вниманието си в наддаването.

— Тук съм по официална правителствена работа. Можем ли да идем някъде, където да поговорим на спокойствие?

— Изчакайте ме пет минути — рече Пит. — Ще наддавам за следващата кола.

— Ако обичате, господин Пит, още сега — настоя Мун, стараейки се тонът му да прозвучи повелително. — Моята работа е далеч по-важна от това да гледам как зрели мъже си хвърлят парите за вехтории.

— Имам предложение за двеста и осемдесет хиляди — разнесе се гласът на аукционера. — Някой ще ми предложи ли триста хиляди?

— Е, поне не можете да кажете, че са евтини — каза тихо Пит. — Тази кола се оказа механично произведение на изкуството, инвестиция, която ще се увеличава от двайсет до трийсет процента годишно. Вашите внуци няма да могат дори да я пипнат за по-малко от два милиона долара.

— Не съм дошъл да обсъждам бъдещето на антиките. Тръгваме ли?

— Няма начин.

— Може би ще пречупите ината си, като ви кажа, че идвам от името на президента.

Лицето на Пит доби каменен израз.

— Много важно! Защо всеки хлапак, който отиде на работа в Белия дом, си въобразява, че може да сплашва света? Вървете да предадете на президента, че не сте успял, господин Мун. Можете да го осведомите също, че ако той иска нещо от мен, да прати куриер, който поне ще покаже известна класа в поведението си.

Лицето на Мун пребледня. Подобно нещо не бе очаквал, ни най-малко.

— Аз… аз не мога да направя това — заекна той.

— Жалко!

Аукционерът вдигна чукчето си.

— Обявявам един път… втори път триста и шейсет хиляди. — Той млъкна и огледа публиката. — Ако няма друго повишение… колата е продадена на господин Робърт Есбънсън от Денвър, Колорадо.

Мун беше отрязан хладнокръвно, безмилостно. Той се хвана за последната му останала възможност.

— Добре, господин Пит, на ваше разположение съм.

Мерцедесът бе изкаран от подиума и неговото място зае автомобил с четири врати, тежък два тона, със сламеножълти и бежови цветове и с подвижен покрив. Лицето на аукционера леко просветна, докато изброяваше характеристиките му.

— А сега, дами и господа, следва номер петнайсети от програмата. Дженсън, английско производство от 1950 година. Много рядка кола. Предполага се, че това е единственият модел на точно тази каросерия. Истинска красавица. Можем ли да открием наддаването с петдесет хиляди?

Първото предложение беше за двайсет и пет хиляди. Пит изчакваше мълчаливо вдигането на цената.

Мун го погледна.

— Няма ли да наддавате?

— Всяко нещо с времето си.

Елегантно облечена жена в края на четирийсетте си години вдигна картата си за участие. Аукционерът кимна и я възнагради с усмивка.

— Имам предложение за двайсет и девет хиляди от прекрасната госпожица О’Лийри от Чикаго.

— Ама той всички ли познава? — попита Мун с искрица на проявен интерес.

— Колекционерите си организират свободно общество — отвърна Пит. — Повечето от нас посещават едни и същи наддавания.

Наддаването се забави на четирийсет и две хиляди. Аукционерът усети, че идва кулминационната точка.

— Хайде, дами и господа, тази кола струва повече, много повече.

Пит вдигна картата си.

— Благодаря ви, господине. Сега вече има предложение четирийсет и три. Някой ще вдигне ли на четирийсет и четири?

Госпожица О’Лийри, облечена в карирано сако с двуредно закопчаване и права тъмносива трикотажна пола с цепка отпред, даде знак за повишаване на цената.

Преди аукционерът да обяви предложението й, картата на Пит беше отново във въздуха.

— Сега тя знае, че започвам битка с нея — каза той на Мун.

— Четирийсет и четири и сега четирийсет и пет. Кой ще каже четирийсет и шест?

Наддаването замря. Госпожица О’Лийри се посъветва със седящия до нея по-млад мъж. Тя рядко се появяваше с един и същ придружител на два търга. Беше самостоятелна жена, която сама бе натрупала състояние чрез търговия със собствена марка козметика. Колекцията й беше една от най-стойностните в света и наброяваше почти сто коли. Когато помощник аукционерът се наведе към нея, за да ходатайства за наддаване, тя поклати глава, после се обърна и намигна на Пит.

— Това трудно би могло да мине за намигване от приятел конкурент — отбеляза Мун.

— Не е лошо някой ден да опитате и с по-възрастна жена — подхвърли му Пит, сякаш съветваше ученик. — Малко са нещата, които те не знаят за мъжете.

Едно хубаво момиче си проби път до Пит и му даде да разпише договора за продажбата.

— Тръгваме ли? — попита го Мун, изпълнен с надежда.

— Как дойдохте дотук?

— Приятелката ми ме докара от Арлингтън.

Пит се изправи на крака.

— Докато я намерите, аз ще отида в канцеларията да си уредя сметката. После тя може да кара след нас.

— След нас ли?

— Нали искахте да говорим насаме, господин Мун. Затова ще ви почерпя нещо и ще ви върна в Арлингтън с истински автомобил.

Дженсънът се понесе плавно по главния път към Вашингтон. Пит беше нащрек с едното око за пътен полицейски патрул, а с другото следеше скоростомера. Кракът му беше закован върху педала за газта и поддържаше постоянна скорост от сто и десет километра в час.

Мун закопча догоре палтото си и попита с нещастен вид:

— Тази реликва няма ли отопление?

Пит обърна внимание, че през платнения покрив влиза студ. В мига, в който двигателят заработи, той се почувства в стихията си. Сега завъртя копчето на командното табло и след малко тънка струйка топъл въздух започна да изпълва вътрешността на дженсъна.

— И тъй, Мун, вече сме сами. Какво имате да ми казвате?

— Президентът иска да оглавите риболовна експедиция в реките Сейнт Лорънс и Хъдсън.

Пит стрелна с поглед пътя, после се обърна за миг към Мун.

— Будалкате ли ме?

— По-сериозен не бих могъл да бъда. Според него вие сте единственият специалист, който може да направи опит да открие копията на Северноамериканския договор.

— Значи и вие знаете за него?

— Да, той ми повери тайната десет минути след като вие си тръгнахте от кабинета му. Аз ще играя ролята на връзка между вашите претърсвания.

Пит намали скоростта до границите на разрешената и помълча известно време. После рече:

— Не съм убеден, че той е наясно какво иска.

— Уверявам ви, президентът обмисли въпроса от всеки ъгъл.

— Той иска невъзможното и очаква чудо. — По лицето на Пит се четеше недоумение, но гласът му беше спокоен. — Няма начин да бъде запазен непокътнат лист хартия, който е престоял под вода в продължение на три четвърти век.

— Признавам, че задачата не е обещаваща — съгласи се Мун. — И все пак, ако дори вероятността да съществува копие от договора да е едно на милион, президентът смята, че трябва да положим усилия да го открием.

Пит гледаше пред себе си пътя, който влиза в щата Вирджиния.

— Да предположим за миг, че извадим късмет и сложим Северноамериканския договор в скута му. И после?

— Не мога да ви кажа.

— Не можете или не искате?

— Аз съм само извънреден помощник на президента… куриер, както грубо се изразихте преди малко. Правя това, което ми се каже. Дадени са ми нареждания да ви оказвам всякаква помощ и да следя да се изпълняват всички ваши молби относно финансирането и съоръженията. А какво ще стане ако и когато извадите четлив документ, това не е нито моя, нито ваша работа.

— Кажете ми, Мун — заговори Пит с тънка усмивка, — чел ли сте „Как да печелим приятели и да влияем на хората“?

— Дори не съм чувал за такава книга.

— Не се изненадвам. — Пит се доближи плътно до задницата на електрическа миникола, която не отстъпваше от скоростната лента, и й светна с фаровете. Най подир шофьорът отвърна на сигнала и даде път на дженсъна. — Ами ако откажа?

Мун почти незабележимо се стегна.

— Президентът ще бъде много разочарован.

— Поласкан съм — рече Пит и потъна в мисли. След известно време се обърна към младия човек и додаде: — Добре, ще положа всичките си усилия. Предполагам, че ще трябва да започнем веднага.

Мун само кимна, изпълнен с огромно облекчение.

— Точка първа от вашия списък — подхвана Пит. — Ще имам нужда от хора и техника на НЮМА. Но най-важното е, че адмирал Сандекър трябва да бъде уведомен за задачата. Няма да работя зад гърба му.

— Опитът, който ще предприемете, господин Пит, попада под определението „деликатна ситуация“. Колкото по-малко хора знаят за договора, толкова по-малка ще бъде вероятността канадците да надушат нещо.

— Сандекър трябва да бъде уведомен — повтори с твърд глас Пит.

— Добре, ще уговоря среща и ще го запозная със задачата.

— Това няма да е достатъчно. Искам адмиралът да бъде уведомен лично от президента. Той го заслужава.

Мун доби вид на човек, комуто са откраднали портфейла. Гледаше право напред, когато отвърна:

— Добре, считайте го за сторено.

— Точка втора — продължи Пит. — Ще ми трябва помощник, който да се занимава с историческото проучване.

— Има неколцина специалисти във Вашингтон, които са на държавна работа. Ще ви изпратя техните резюмета.

— Имах предвид една жена.

— По някаква определена причина ли?

— Капитан трети ранг Хайди Милиган извърши предварителното проучване, свързано с договора. Знае пътя до архивите и не е нужно тепърва да бъде въведена в тесния ни кръг.

— Разумно предложение — отбеляза Мун замислен, — само че тя се намира някъде в Тихия океан.

— Обадете се на началника на военноморските сили и я върнете тук, при условие, разбира се, че имате тази власт.

— Имам тази власт, господин Пит — отвърна студено Мун.

— Точка трета. Едно от копията на договора е потънало с „Емприс ъв Айрланд“, който лежи под канадски води. Няма никакъв начин да запазим в тайна водолазните операции. Според съществуващите закони за изваждане на потънали плавателни съдове, длъжни сме да уведомим тяхното правителство, „Канадската тихоокеанска железопътна линия“, която притежава плавателния съд, и застрахователните дружества, изплатили застраховките.

Покорният израз на Мун се смени със самодоволство.

— По тази точка съм ви изпреварил. Всички необходими документи минаха по каналния ред. Вашето обяснение за прикритие е, че сте група археолози, търсещи артефакти, които ще бъдат реставрирани и дарени на американските и канадските морски музеи. По време на операцията обаче ще трябва да съберете голямо количество отпадъци, за да хвърлите прах в любопитните очи.

— Точка четвърта. Парите.

— Ще разполагате с щедра сума, докато свършите работата докрай.

Пит замълча за миг, заслушан в равномерното пърпорене на двигателя със 130 конски сили, преди да заговори отново. Слънцето се бе спуснало под върхарите на дърветата и той включи фаровете.

— Не давам никакви гаранции — рече той накрая.

— Разбрано.

— Как ще поддържаме връзка?

Мун извади писалка и написа нещо на гърба на програмата за търга.

— Можете да ме намирате на този телефон по всяко време на денонощието. Няма да се срещаме лице в лице отново, освен ако не изпаднете в неочаквано кризисно положение. — Той замълча и погледна Пит, опитвайки се да разгадае израза на лицето му. Но то беше непроницаемо. — Някакви други въпроси?

— Не — отвърна Пит, погълнат от мисли. — Нямам други въпроси.

В главата на Пит се въртяха стотици въпроси, но Мун не можеше да отговори на нито един.

Той се опита да си представи какво ли би могъл да намери под зловещите течения на реките Хъдсън и Сейнт Лорънс, но нищо не изплува в съзнанието му. Тогава се запита какво ли в този луд, неразгадаем план го караше да се впусне към неизвестното.

38.

— Това е времето за решение.

Сандекър не говореше на никого определено, докато оглеждаше хидрографските карти, фотоувеличени дотолкова, че да покрият една цяла стена на оперативната зала на НЮМА. Той почука с кокалчето на показалеца си върху сектора, изобразяващ част от река Хъдсън.

— С „Манхатън лимитид“ ли ще се заемем първо… — попита той и посочи съседната карта, — или с „Емприс ъв Айрланд“? — Обърна се с лице към залата и обходи с поглед четиримата души, насядали около дългата маса. — Кой да има предимство?

Хайди Милиган, чието лице издаваше умора след дългия полет от Хонолулу, понечи да се обади, но се въздържа.

— Първо жените — подметна Ал Джордино захилен.

— Не съм специалистка, за да изразявам гласно мнение по изваждането на плавателни съдове — започна тя плахо, — но мисля, че корабът предлага по-добри възможности за откриване на четлив договор.

— Бихте ли изтъкнала аргументите си? — попита Сандекър.

— Преди ерата на въздухоплаването — впусна се в обяснения Хайди — дипломатическите куриери, пътуващи с презокеански кораби, са спазвали стандартната процедура да поставят документите между няколко пласта мушама, за да ги предпазят от намокряне. Спомням си случая с един куриер, в чийто труп, изхвърлен на брега шест дни след потъването на „Лузитания“, били намерени непокътнати важни документи.

Сандекър се усмихна и й кимна със задоволство. Щеше да е полезно да има такава жена сред тях.

— Благодаря ви, капитан. Дадохте ни първия лъч надежда.

Джордино се прозя. До късно през нощта Пит го бе запознавал с предстоящата задача и сега единственото, което можеше да прави, за да не заспи, беше да се прозява.

— Може би и Ричард Есекс да е увил копието в мушама — вметна той.

Хайди поклати глава.

— По-вероятното е да го е сложил в кожена пътна чанта.

— В такъв случай едва ли се е запазило — отбеляза Сандекър.

— Аз продължавам да настоявам първо за влака — обади се пак Джордино. — „Емприс“ лежи на дълбочина петдесет метра — доста под безопасната дълбочина за потапяне с бутилки под налягане. Докато влакът няма да се намира на повече от дванайсет метра под вода. След седем десетилетия корабът положително е разяден от солената вода, вливаща се от голфа Сейнт Лорънс. А влакът ще е много по-запазен в сладководната река.

Сандекър отмести поглед към един дребен мъж, чиито кафяви очи като на кукумявка гледаха през очила с големи рогови рамки.

— Руди, ти какво ще кажеш?

Руди Гън, директор по материално-техническото снабдяване в НЮМА, вдигна глава от листа на клипборда си, изпълнен с драсканици, и неволно почеса носа си. Гън рядко рискуваше или проиграваше гледните си точки. Винаги залагаше на сигурни карти, почиващи на солидни факти, а не на предполагаеми проценти.

— Моите предпочитания са за кораба — отвърна той тихо. — Единственото предимство за претърсване първо на „Манхатън лимитид“ е това, че той лежи на родна почва. Течението на река Хъдсън обаче е със скорост три и половина кноти. Доста голяма скорост за задоволителна работа от страна на водолазите. И както предположи Ал, има вероятност локомотивът и вагоните да са заровени под тинята. Това означава извършване на подводни изкопни работи. Което е най-лошото.

— Изваждането на кораб от открито подводно пространство е много по-сложно и отнема повече време, отколкото да се извади пулманов вагон от подводните плитчини — възрази Джордино.

— Вярно — призна Гън, — но ние знаем къде точно лежи „Емприс“. Докато гробът на „Манхатън лимитид“ все още не е открит.

— Влаковете не са разтворими. Ще търсим в строго определен район, по-малък от два квадратни километра. Едно проучване с протонов магнитометър ще открие влака само за няколко часа.

— Говориш така, сякаш локомотивът и вагоните са все още скачени и са заедно. По-вероятно е след падането от моста те да са се пръснали из речното корито. Сигурно в продължение на седмици ще изваждаме не този вагон, който ни трябва. Аз не мога да приема това преимущество. Прекалено се залага на „я улучиш, я не“.

Но Джордино не отстъпваше.

— Какво преимущество ще представиш срещу това да търсим мъничък пакет в разпадащ се четиринайсетхилядитонен плавателен съд?

— Нека да отхвърлим преимуществата — намеси се спокойно и за първи път Пит, който седеше в единия край на масата, сплел пръсти зад главата си. — Предлагам да опитаме и двете операции едновременно.

В оперативната зала настъпи тишина. Джордино отпи от кафето си, размишлявайки над думите му, Гън също гледаше замислен през очилата с дебели стъкла, когато попита:

— Можем ли да си позволим усложнението да разделим усилията си?

— По-добре попитай можем ли да си позволим толкова много време в другия случай? — рече Пит.

— Имаме ли краен срок? — поинтересува се Джордино.

— Не, няма да се придържаме към строго определен график — поясни Сандекър, докато се отдалечаваше от картите, за да седне до единия ъгъл на масата. — Само че президентът даде ясно да се разбере, че ако съществува копие на Северноамериканския договор, то трябва да му бъде предоставено час по-скоро. — Адмиралът поклати глава. — Колкото до това, каква ще е ползата за правителството от някакъв си прогизнал седемдесет и пет годишен лист хартия, не бе обяснено. Не ми бе предоставен лукса и да попитам защо. Дърк е прав. Нямаме толкова време, че да провеждаме спокойно операциите една след друга.

Джордино погледна към Пит и въздъхна.

— Добре, ще стреляме по два заека с един изстрел.

— С два изстрела — поправи го Пит. — Докато експедицията по претърсването на кораба си проправя път в корпуса му, проучвателният екип ще прави опити да открие „Манхатън лимитид“ в Хъдсън, или по-точно правителствения вагон, в който е пътувал Ричард Есекс.

— Колко най-рано можем да отбележим началото на работата? — попита Сандекър.

Погледът на Пит изглеждаше далечен, сякаш беше съсредоточен в някакъв предмет отвъд стената на залата, когато се обади:

— Трябват ни четирийсет и осем часа, за да съберем екип и уреди, двайсет и четири часа, за да натоварим и оборудваме един плавателен съд. Тогава, ако случим с благоприятно време за отплаване, след пет дни можем да хвърлим котва над „Емприс“.

— А за „Манхатън лимитид“?

— Мога да подсигуря кораб, оборудван с магнитометър, хидролокатор със странично сканиране и уред за определяне на поддънния профил, който да бъде на обекта вдругиден по това време — отвърна уверено Джордино.

Разчетеното време като че ли изпълни с оптимизъм Сандекър, но той не зададе повече въпроси на хората пред него. Те бяха най-добрите в своята професия и рядко го бяха разочаровали. Изправи се и кимна на Джордино.

— Ал, възлагам на теб търсенето на „Манхатън лимитид“. Руди, ти ще оглавиш операцията по претърсването на „Емприс ъв Айрланд“. — После се обърна към Пит. — Дърк, ти ще действаш като ръководител и на двете задачи.

— А аз откъде да започна? — попита Хайди.

— С кораба. Открийте строителния му проект, плана за разположение на палубите, точното местоположение на кабината на Харви Шийлдс, изобщо всички данни, които със сигурност ще ни отведат до договорите.

Хайди кимна.

— Публичното разследване на бедствието се е състояло в Квебек. Ще започна с ровенето в копията от съдебните решения. Ако секретарката ви ми запази място за следващия полет, мога веднага да тръгна.

Хайди изглеждаше изтощена и психически, и физически, но времето прекалено притискаше Сандекър, за да й предложи кавалерски няколко часа сън преди това. Той замълча за миг, оглеждайки последователно решителния израз на всяко лице.

— Добре — заключи той без никаква емоция, — тогава на работа!

39.

Генерал Морис Симс, облечен небрежно като рибар, се чувстваше неловко с бамбуковата пръчка и плетената въдичарска кошница в ръка, докато вървеше по утъпканата пътека към реката Блекуотър, минаваща край селцето Сюардс Енд в Есекс. Той спря до ръба на брега под живописен каменен мост и кимна за поздрав на мъжа, който седеше на сгъваем стол и търпеливо съзерцаваше тапата на въдицата си върху повърхността на водата.

— Добро утро, господин министър-председател! — подвикна той.

— Добро утро, генерале!

— Ужасно съжалявам, че ви безпокоя по време на отпуската ви.

— Няма нищо — отвърна другият. — Пустият му костур така и не ще да кълве. — Той посочи с глава сгъваемата масичка до него, върху която стърчеше бутилка с вино и нещо, което Симс оприличи на пай с шунка и кайма. — В кошницата има още чаши и чинии. Опитайте шерито и пая.

— Благодаря, сър, няма да откажа.

— Какво ви води насам?

— Северноамериканския договор, сър — отвърна бригадният генерал, докато си наливаше чаша шери. — Нашият човек в Щатите съобщава, че американците са впрегнали всички сили, за да го открият.

— Има ли вероятност да успеят?

— Твърде е съмнително. — Симс вдигна бутилката. — Още шери?

— Да, благодаря.

Симс му наля.

— Отначало предположих, че те ще направят някои дребни проучвания, без да задълбават много, разбира се, колкото да се убедят сами, че няма голяма надежда документът да е оцелял. Сега обаче изглежда, са запретнали съвсем сериозно ръкави.

— Лоша работа — измърмори министър-председателят. — Това показва, поне на мен, че ако дори донякъде да успеят, положително възнамеряват да изпълнят условията, посочени в договора.

— И аз тъй мисля — призна Симс.

— Не мога да си представя Британската общност без Канада — отбеляза министър-председателят. — Цялата структура на презокеанската ни търговска организация ще започне неминуемо да се разпада. Нашата икономика, тъй да се каже, тъпче на място. Загубата на Канада ще бъде истинско бедствие.

— Толкова ли е зле положението?

— Дори по-зле. — Министър-председателят говореше, загледан във водата. — Ако Канада се изтегли, след три години Австралия и Нова Зеландия ще я последват. Да не ви казвам какви ще бъдат последствията от това за Обединеното кралство.

На Симс му беше трудно да възприеме обхвата на злокобното предсказание на министър-председателя. Англия без империя беше нещо немислимо. И все пак, колкото и да беше тъжно, той знаеше, че британският стоицизъм щеше да намери начин да приеме положението.

Тапата на въдицата се потопи бързо няколко пъти и отново застина на повърхността. Замислен, министър-председателят отпи от шерито си. Той имаше ярко изразени груби черти на лицето, немигащи сини очи и устни, чиито краища бяха извити нагоре като в постоянна усмивка.

— Какви инструкции сте дал на хората си? — попита той.

— Само да наблюдават и да докладват за действията на американците.

— Запознати ли са с потенциалната заплаха от договора?

— Не, сър.

— По-добре ги осведомете. Те трябва да знаят за опасността, застрашаваща нацията ни. Къде сме по отношение на другите?

— Използвайки Националната агенция за подводни и морски изследвания като прикритие, американският президент е наредил да се извърши усилена операция по спасяване на имущество от „Емприс ъв Айрланд“.

— Тази работа трябва да се пресече в зародиш. Не бива да ги допускаме да се доближават до „Емприс“.

Симс се изкашля.

— Но как… по кой начин, сър?

— Време е да кажем на канадците какво са предприели американците. Ще им предложим нашето съдействие съгласно законите на Британската общност. Ще изискаме от тях да отменят разрешението, което са дали на НЮМА да провежда операция в Сейнт Лорънс. Ако американският президент продължи да упорства с това безразсъдство, взривете останките от кораба и унищожете английското копие на договора.

— Ами американското копие потънало с влака? Не можем да им наредим да стоят далече от тяхна река.

Министър-председателят хвърли на Симс смразяващ поглед.

— Тогава ще трябва да помислите за нещо по-драстично, нали?