Нощно издирване

64.

Май 1989 година

Квебек, Канада

Грохотът от реактивните двигатели намаля малко след като Боинг 757 се отлепи от пистата на летището на Квебек. Когато светлинният сигнал „пушенето забранено“ изгасна, Хайди откопча предпазния си колан, нагласи в удобно положение гипсирания си от глезена до бедрото крак и се загледа през прозореца.

Река Сейнт Лорънс, приличаща на дълга лента, искреше от слънцето и постепенно се изгубваше, докато самолетът правеше завой на юг към Ню Йорк.

Мислите на Хайди скачаха от едно на друго събитие, станали през последните няколко дни, като в калейдоскоп с размазани образи: шокът и болката след експлозията под „Ошън венчърър“; милото внимание от страна на хирурга и моряците на борда на „Финикс“ — по гипса на крака й имаше повече рисунки, отколкото в каталог на салон за правене на татуировки; лекарите и сестрите в болницата в Римуски, които й бяха наместили изкълченото рамо и чистосърдечно се смееха над жалките й опити да говори френски. Сега всички те й се струваха като далечни образи от сън и мисълта, че може би никога няма да ги види повече, я натъжи.

Не забеляза мъжа, който се настани до нея на седалката откъм пътеката, докато той не докосна ръката й.

— Здравей, Хайди!

Тя се обърна и видя лицето на Брайън Шоу. От изумление не можа да проговори.

— Знам какво си мислиш — продължи той тихо, — но трябваше да говоря с теб.

Първоначалната изненада на Хайди внезапно премина в презрение.

— От коя дупка изпълзя?

Той видя как лицето й пламна от гняв.

— Не отричам, че беше хладнокръвно, пресметнато прелъстяване. Съжалявам за това.

— Всичко в името на дълга! — изсмя се тя саркастично. — Поваляш жена в леглото, за да измъкнеш сведения, които после да използваш, за да убиеш дванайсет невинни мъже. Според мен, господин Шоу, ти направо смърдиш!

За момент той замълча. Американките, рече си наум, се изразяват по съвсем различен начин от англичанките.

— Беше непростима и съвършено безсмислена трагедия — рече накрая той. — Искам ти, и особено Дърк Пит, да знаете, че аз не съм отговорен за случилото се.

— Ти и преди излъга.

— Пит ще ми повярва, като му кажеш, че Фос Глай е този, който взриви експлозивите.

— Фос Глай ли?

— Пит знае това име.

Хайди го изгледа скептично.

— Можеше да изложиш фактите си и по телефона. Всъщност защо си тук? Да изкопчиш още информация от мен ли? Да разбереш дали сме открили договора в „Емприс ъв Айрланд“?

— Не сте открили договора — заяви твърдо той.

— Опитваш се да налучкаш.

— Знам, че Пит замина от Вашингтон за Ню Йорк и претърсването на река Хъдсън все още не е приключило. Това е достатъчно доказателство.

— Още не си ми казал какво искаш — продължи да настоява тя.

Шоу втренчи поглед в нея.

— Трябва да предадеш съобщение от нашия министър-председател за президента ви.

Хайди го изгледа кръвнишки.

— Ти си луд!

— Ни най-малко. Както изглежда, правителството на Нейно Величество не би трябвало да разбере какво е намислило вашето правителство и е твърде рано да се стига до пряка конфронтация. Тъй като положението е доста деликатно за две приятелски държави, за да се използват обичайните дипломатически канали, всички съобщения трябва да се предават по заобиколен път. Такава практика не е необичайна, руснаците например имат особени предпочитания към нея.

— Но аз не мога току-така да се обадя на президента — рече объркана Хайди.

— Не е необходимо. Просто предай съобщението на Алън Мърсиър. Той ще го придвижи по-нататък.

— За съветника по националната сигурност ли говориш?

— За същия — кимна Шоу.

Хайди продължаваше да гледа в недоумение.

— И какво да му кажа?

— Кажи му просто, че Англия няма да се откаже от една от държавите си в Общия пазар заради къс хартия. И че ние ще отговорим със силна военна съпротива срещу всяко нападение, дошло отвъд държавните граници.

— Да не би да намекваш за открит конфликт между Америка и…

— Вие, разбира се, бихте могли да спечелите, но това ще бъде краят на Атлантическия съюз и НАТО. Канадският министър-председател се надява вашата страна да не плати толкова висока цена, за да завладее Канада.

— Да завладее Канада — повтори Хайди. — Но това е смешно.

— Така ли? Защо тогава вашите хора използват всички средства, за да открият копие от договора?

— Сигурно причината е друга.

— Може би… — Той взе ръката й в своята. — Аз обаче не мисля така.

65.

— Значи влакът лежи заровен под моста — каза Пит.

Глен Чейс кимна.

— Всичко върви в тази посока.

— Няма къде другаде да бъде — добави Джордино.

Пит се облегна на бордовата ограда на тясното мостче, което висеше над напречната греда на спасителния шлеп. Погледът му проследи как дългата, издадена напред стрела на крана описа дъга и пусна капеща маса от ръждясали трегери в главния трюм. После се завъртя отново и зарови захващащите си челюсти обратно в реката.

— Ако го даваме така, ще ни трябва цяла седмица, докато сондираме дъното.

— Не можем да копаем, преди да сме разчистили останките от пътя — отбеляза Джордино.

Пит се обърна към Чейс.

— Кажи на хората си да изрежат с горелката няколко парчета от оригиналните съединения на усилващата конструкция. Искам да ги дам за анализ в химическа лаборатория.

— Какво очакваш да откриеш? — поинтересува се Чейс.

— Може би защо не е издържал мостът — отвърна Пит.

Един мъж с каска на главата вдигна портативен високоговорител и надвика шума от дизеловия двигател на крана:

— Господин Пит, търсят ви по телефона.

Пит се извини и влезе в командния пункт на шлепа. Търсеше го Мун.

— Някакви вести?

— Никакви — отвърна Пит.

Настъпи мълчание, после Мун заговори:

— Президентът трябва да получи копието до понеделник.

Пит се изуми.

— Но дотогава има само пет дни!

— Ако се появите с празни ръце до един часа следобед в понеделник, всички дейности по операцията ще бъдат прекратени.

Пит сви устни.

— По дяволите, Мун! Не можете да обявявате неизпълними крайни срокове за задачи като тази.

— Съжалявам, но така стоят нещата.

— Защо е тази припряност?

— Мога само да кажа, че въпросът е изключително спешен.

Кокалчетата на ръцете на Пит, забити в приемника, побеляха.

Той не можеше да измисли какво да каже.

— Още ли си там? — попита Мун.

— Да, тук съм.

— Президентът няма търпение да чуе за напредъка ви.

— За какъв напредък?

— Трябва да действаш по-благоразумно — отвърна сприхаво Мун.

— Но всичко зависи от това, дали ще се натъкнем на влака и на купето, в което е пътувал Есекс.

— Ще ми кажеш ли кога ще стане това?

— Има една стара приказка между археолозите: „Нищо не може да се намери, ако то не иска да бъде намерено“ — отвърна Пит.

— Сигурен съм, че президентът ще предпочете по-оптимистичен доклад. Какво да му предам относно възможността да получи договора до понеделник?

— Предай на президента — заговори с леден глас Пит — да не очаква никакви изгледи за успех.

Пит стигна до аналитичната лаборатория към фондацията „Хейзър“ в Бруклин посред нощ. Паркира на заден ход пикапа, за да приближи багажника му до товарния док и изключи двигателя. Там го чакаха доктор Уолтър Маккомб, главният химик, и двама от асистентите му. Пит каза:

— Много съм ви благодарен, че останахте до толкова късно.

Маккомб, с петнайсет години по-възрастен от Пит и с близо трийсет и два килограма повече от него, вдигна едно от тежките парчетата на падналия мост без да изпъшка, и сви рамене.

— Досега от Белия дом не са се обръщали с молба към мен. Как мога да откажа.

Четиримата повдигнаха стоманеното парче и го поставиха в единия ъгъл на малко складово помещение. Там лаборантите използваха електрически трион с острие от молибденова стомана, за да срежат образците, които бяха потопени в разтвор и изчистени от акустика. После парчетата бяха разпределени на лаборанти с различни специалности, за да бъдат направени съответните анализи.

Беше четири часът, когато Маккомб чу заключенията на помощниците си и се приближи към Пит.

— Мисля, че имаме нещо интересно за вас.

— Доколко интересно? — попита Пит.

— Разгадахме причината за срутването на моста Довил-Хъдсън. — Маккомб махна на Пит да го последва в едно помещение, натъпкано с екзотична на вид химическа апаратура. Подаде на Пит голяма лупа и му посочи два предмета върху масата. — Вижте сам.

Пит огледа предметите и погледна питащо Маккомб.

— Какво трябва да гледам?

— Металът, който не издържа на големия натиск, оставя пукнатини. Такива се виждат ясно на мострата вляво.

Пит я огледа отново.

— Е, да, виждам ги.

— Ще забележите, че на мострата отдясно няма никакви линии от пукнатини. Деформацията е прекалено силна, за да е станала по естествени причини. Разгледахме проби от него под сканиращ електронен микроскоп, който ни показа характерните електрони във всеки наличен елемент. Резултатите разкриха остатъци от железен сулфид.

— Какво означава всичко това?

— Всичко това означава, господин Пит, че мостът Довил-Хъдсън е бивал хитро и систематично взривяван.

66.

— Зловеща работа! — възкликна Престън Бийти със странна нотка на задоволство. — Едно е да разсечеш на части човешко тяло, друго е да го поднесеш за вечеря.

— Искате ли още една бира? — попита Пит.

— Да, моля. — Бийти допи последната глътка в чашата си. — Обаятелни хора са били тия Хати и Натан Пилчър. Може да се каже, че са предлагали съвършеното явно веществено доказателство. — Той обхвана с ръка пространството на бара, който беше оживен от посетители, дошли за ранната вечерна чашка. — Тази кръчма тук лежи върху основите на гостилницата на Пилчър. Жителите на Пофкийпси изгориха първоначалната през 1823 година, когато научиха за отвратителните неща, които са ставали зад стените й.

Пит направи знак на барманката.

— Значи казвате, че Пилчърови са убивали нощуващите си гости, за да вземат парите им и после ги включвали в менюто.

— Да, точно така. — По всичко личеше, че Бийти беше в стихията си. Разказваше събитията с охота. — Разбира се, няма начин да се определи броят на труповете. Бяха изровени само няколко пръснати кости. Но най-точното предположение е, че за петте си години хотелиерски бизнес Пилчърови са сготвили между петнайсет и двайсет невинни пътници.

Професор Бийти се считаше за водещ специалист по неразкрити престъпления. Научните му трудове бяха широко разпространени в Канада и Съединените щати и от време на време някои от тях попадаха в списъка на бестселърите за научна литература. Той се отпусна удобно в сепарето и вторачи в Пит синьо-зелените си очи над прошарената си брада. Възрастта му, предположи Пит по суровите му и остри черти на лицето и коса с посребрени краища, беше към петдесет години. Приличаше повече на закоравял пират, отколкото на писател.

— Най-невероятната част — продължи Бийти — е как са били разкрити убийците.

— Сигурно ресторантьорската комисия им е дала лоша оценка — предположи Пит.

— По-близо сте до истината, отколкото предполагате — засмя се Бийти. — Една вечер в хана се отбил да пренощува пенсиониран морски капитан. Придружавал го прислужник, меланезиец, когото той качил на борда от Соломоновите острови преди много години. За нещастие на Пилчърови навремето меланезиецът бил канибал и формираният му вкус определил с точност месото в задушеното.

— Като не особено апетитно — вметна Пит. — И какво станало с Пилчърови? Получили ли са смъртна присъда?

— Не. Докато чакали да започне процесът, те избягали и повече никой не ги видял.

Бирите пристигнаха и Бийти замълча, докато Пит разписваше сметката.

— Четох внимателно старите криминални доклади тук и в Канада, като се опитвах да свържа техния начин на действие с по-късни неразкрити убийства, но и те бяха минали в забвение заедно с Джак Изкормвача.

— А Клемънт Маси? — зачекна Пит темата, която се въртеше в главата му.

— А, да, Клемънт Маси с псевдонима Дапър Дойл. — Бийти го каза с такъв тон, сякаш си спомни с удоволствие за близък роднина. — Крадецът, изпреварил с години времето си. Той е могъл да дава уроци на най-добрите крадци.

— Толкова ли е бил изкусен?

— Маси е имал стил и е бил невероятно прозорлив. Кроил плановете си така, че да изглеждат като работа на съпернически банди. Доколкото точно мога да преценя, той е извършил шест нападения на банки и три влакови обира, за които е бил обвинен друг.

— Какво минало е имал?

— Произхождал от заможно бостънско семейство. Завършил Харвардския университет с отличен успех. Започнал процъфтяваща адвокатска практика, предназначена за обществения елит на Провидънс. Оженил се за именита личност от висшето общество, която му родила пет деца. Два пъти бил избиран в Масачузетския сенат.

— Защо е обирал банки? — попита недоверчиво Пит.

— Ами ей така, на майтап — отвърна Бийти. — Оказа се, че е давал до последното пени от нечестно спечелените си пари за благотворителни цели.

— Как така не е бил възвеличаван във вестниците или в старите клюкарски списания?

— Изчезнал от сцената дълго преди да свържат престъпленията му с него — поясни Бийти. — И това станало едва след като един предприемчив вестникарски репортер доказал, че Клемънт Маси и Дапър Дойл са имена на едно и също лице. Естествено, влиятелните му приятели и колеги се погрижили скандалът бързо да се потули. Но пък и нямало достатъчно убедителни доказателства, за да се заведе дело.

— Трудно ми е да повярвам, че Маси изобщо не е бил разпознат по време на някой от обирите си.

— Той рядко е вършил работата си сам — засмя се Бийти. — Като генерал, ръководещ битка зад фронтовата линия, той обикновено стоял в сянка. Всички обири били извършвани вън от щата и дори собствената му банда не знаела истинската му самоличност. Всъщност наистина бил разпознат при един от малкото случаи, когато непосредствено ръководел обир. Но показанията на свидетеля били осмени от разследващия съдия-изпълнител. В края на краищата, кой би повярвал, че уважаван щатски сенатор е прикрит бандит?

— Странно е, че Маси не е носел маска.

— Психологически ход — каза Бийти. — Вероятно се е излагал на показ просто за да изпита възбудата, която обзема човек при изпробване на късмета си. Двойният живот може да представлява свръх предизвикателство за някои хора. И все пак дълбоко в себе си искат да бъдат заловени. Като съпруг, който мами жена си и нарочно хвърля в домашния кош за пране носна кърпа с червило по нея.

— Тогава защо е бил обирът в Уакетшър? Защо Маси е рискувал всичко за някакви си жалки осемнайсет долара?

— Прекарах повече от една нощ загледан в тавана над тази загадка. — Бийти сведе поглед към масата и отмести чашата си. — Като се изключи тази лудост, Маси никога не е вършил работа с печалба по-малка от двайсет и пет хилядарки.

— И след това веднага изчезнал.

— И аз щях да изчезна, ако се окажех причина за сто жертви. — Бийти отпи дълга глътка от бирата си. — Тъй като не обърнал внимание на молбите на началник-гарата да спре влака и допуснал да загинат в студената река жени и деца, той бил вписан в аналите на престъпленията като жесток масов убиец вместо Робин Худ.

— Как си обяснявате тази кражба?

— Искал е да обере влака — отвърна със сериозен тон Бийти. — Но нещо се е объркало. Същата нощ се извила силна буря. Влакът закъснявал. Може би това да е разстроило графика му, не знам. Но нещо е осуетило плановете му.

— Какво е имало за крадене във влака?

— Два милиона в златни монети.

Пит вдигна поглед.

— Не прочетох нищо за пратка от злато в „Манхатън лимитид“.

— Това са златни двайсетдоларови монети, изсечени през хиляда деветстотин и четиринайсета година във Филаделфийския монетен двор. Били предназначени за банките в Ню Йорк. Изглежда, Маси е надушил за пратката. Железничарските власти се мислили за хитри, като натоварили златото във вагон, който да пропътува половината страна, вместо да го пратят директно по главния път. Слуховете говорят, че вагонът бил прикачен за „Манхатън лимитид“ в Олбъни. Разбира се, нищо не може да се докаже. За изчезването му, ако изобщо е изчезнало, така и не бе съобщено. Вероятно банковите големи клечки са предпочели да запазят името си, като не раздухват въпроса.

— Може би това обяснява защо коловозът за малко да се пропука, едва удържайки влака.

— Сигурно. — Бийти остана замислен в продължение на минута. После продължи: — От всички престъпления, които проучих в полицейските архиви в света, най-много ме заинтригува дребната кражба на Маси в Уакетшър.

— Май намирисва на друга причина.

— Как така?

— Тази сутрин в една лаборатория бяха открити следи от железен сулфид в мострите, взети от моста Довил-Хъдсън.

Бийти присви очи.

— Железен сулфид се слага в черния барут.

— Точно така. Изглежда, Маси е взривил моста.

Бийти се изуми от предположението.

— Но защо? Какъв е бил мотивът му?

— Ще отговорим на въпросите — отвърна Пит, — когато открием „Манхатън лимитид“.

Пит караше механично по обратния път към „Де Сото“. Една мисъл надделяваше над другите, мисъл, на която не бе обърнал внимание. Отначало я бе отхвърлил, но тя не му даваше мира. Накрая се оформи напълно и доби смисъл.

Той спря до телефонна будка на паркинга пред един супермаркет и позвъни във Вашингтон. Чу се сигнал и след малко по линията се разнесе сърдит глас:

— Сандекър слуша.

Пит не си направи труда да се представи.

— Имам молба.

— Изстрелвай я.

— Трябва ми балон за повдигане на съоръжения.

— Я повтори.

Пит почти си представи как устните захапаха по-здраво края на пурата.

— Балон за повдигане на съоръжения. Трябва да го получа до утре предобед.

— За какво ти е притрябвал?

Пит пое дълбоко въздух и му обясни.

67.

Вийон изви служебния реактивен самолет наляво, за да заобиколи един следобеден кълбест облак. Даниел наблюдаваше през прозореца на втория пилот как килимът от канадски борове се изплъзва под тях.

— Толкова е красиво! — каза тя.

— Човек пропуска тази гледка от пътническите самолети — отбеляза Вийон. — Те летят толкова високо, че не можеш да се насладиш на подробностите.

Даниел беше облечена в тъмните тонове на синьото — плътно прилепнал по тялото пуловер и памучна трикотажна пола, която обгръщаше коленете й.

— И новият ти самолет е красив.

— Подарък ми е от заможни поддръжници. Правото на собственост не е на мое име, разбира се, но никой не се докосва до него освен аз.

Двамата замълчаха за известно време, докато Вийон поддържаше прав курс над сърцето на парка Лорънтайдс. Около тях, като мънички диаманти в смарагдово гнездо, започнаха да изникват сини езера. Ясно се виждаха малки лодки с рибари, хвърлили мрежи за петниста пъстърва.

Даниел заговори отново:

— Радвам се, че ме покани. Не сме се виждали толкова време.

— Само няколко седмици — каза той, без да я поглежда. — Бях зает с кампанията.

— Помислих си, че може би… може би не искаш да се срещаме повече.

— Откъде ти хрумна подобна мисъл?

— Ами последния път в селската къща…

— Какво е станало? — попита той невинно.

— Тогава не беше особено сърдечен.

Той наклони леко глава, напрягайки се да си спомни. Нищо не изплува в съзнанието му и той сви рамене, приемайки думите й за женска докачливост.

— Извинявай, кой знае какво ми е било на главата.

Той насочи самолета над широко, стръмно крайбрежие и включи на автопилот. После се усмихна.

— Хайде, ще ти се реванширам.

Пътническата кабина се простираше на дванайсет метра до тоалетната. В нея имаше четири кресла и един диван, дебел килим, напълно заредено мокро барче и маса за хранене. Вийон отвори вратата на частното спално отделение и се поклони на широкото два персона легло.

— Съвършеното любовно гнездо — каза той. — Уединено, съкровено и скрито от любопитните погледи.

През прозорците нахлуваше слънчева светлина и обливаше спалните завивки. Даниел се изправи, когато Вийон се приближи с тихи стъпки и й подаде питие.

— Тук няма ли закон, забраняващ това? — попита тя.

— Какво ще кажеш за секс на хиляда и петстотин метра?

— Не — отвърна тя между две глътки „Блъди Мери“. — Нима ще оставиш самолета да кръжи два часа, без да има някой в пилотската кабина?

— Значи ми отказваш?

Тя се просна изкусително по гръб върху широкото легло.

— Вече виждам заглавията във вестниците: „Новият президент на Квебек хванат в летящ публичен дом“.

— Още не съм президент — разсмя се Вийон.

— След изборите ще бъдеш.

— Те са чак след шест месеца. Много неща могат да се случат дотогава.

— Анкетите сочат, че ти си печелившият кандидат.

— А Шарл какво казва?

— Той вече нищо не говори по тия въпроси.

Вийон седна на леглото и леко прокара пръст по корема й.

— Сега, след като парламентът му връчи вот за недоверие, властта му се изпари. Защо не го напуснеш? Нещата ще станат по-лесни за нас.

— По-добре е да остана на негова страна още малко. Все още има доста неща да науча за значението на Квебек.

— В тази връзва искам да ти кажа, че има нещо, което ме безпокои.

Тя се обърна неспокойна.

— Какво е то?

— Другата седмица президентът на Щатите ще говори в парламента. Ще ми се да узная какво възнамерява да каже. Чула ли си нещо?

Даниел хвана ръката му и я свали от корема си.

— Шарл говореше за това вчера. Няма нищо за притеснение. Той каза, че президентът щял да отправи молба за плавен преход към независимостта на Квебек.

— Знаех си — усмихна се Вийон. — Американците отстъпват.

Даниел започна да губи присъствие на духа и го хвана за ръката.

— Надявам се, че си напълнил резервоарите, преди да тръгнем от Отава — промълви тя, сливайки думите.

— Имаме достатъчно за още три летателни часа — отвърна той и легна върху нея.

— Да няма грешка? — попита Сарвьо в слушалката.

— Абсолютно никаква — отвърна инспектор Фин. — Мой човек ги е видял да се качват на борда на самолета на господин Вийон. Проследихме ги по въздуха с радар на въздушните сили. От един час кръжат над парка Лорънтайдс.

— Вашият човек сигурен ли е, че това е Анри Вийон?

— Да, сър, няма никакви съмнения — увери го Фин.

— Благодаря ви, господин инспектор.

— Няма защо, господин министър-председател. Ще бъда нащрек.

Сарвьо остави слушалката на мястото й и застина неподвижен, за да събере мислите си. После заговори по вътрешната уредба:

— Може вече да влезе.

Лицето на Сарвьо се напрегна в първия, решаващ момент на шока. Беше сигурен, че очите му го мамеха, че умът му си правеше шеги с въображението. Краката му отказваха да реагират и той не можа да събере сили, за да стане от мястото си зад бюрото. Тогава посетителят прекоси кабинета и застана пред него.

— Благодаря, че ме прие, Шарл.

Лицето насреща имаше познатото студено изражение, гласът беше съвсем същият. Сарвьо се мъчеше да запази външно спокойствие, но изведнъж се почувства слаб и замаян.

Мъжът пред него беше Анри Вийон — в плът и кръв, напълно спокоен, изразяващ неизменната си сдържаност.

— Аз мислех… мислех, че си… че провеждаш кампания в Квебек — заекна Сарвьо.

— Взех си малко свободно време, за да дойда в Отава, с надеждата, двамата с теб да прекратим враждите си.

— Бездната на различията ни е твърде дълбока — каза Сарвьо, възвръщайки бавно хладнокръвието си.

— Канада и Квебек трябва да се научат да живеят заедно, без по-нататъшни разпокъсвания — каза Вийон. — Както и ние с теб.

— Иска ми се да чуя причината. — В гласа на Сарвьо се прокрадна известна твърдост. — Седни, Вийон, и ми кажи какво имаш предвид.

68.

Алън Мърсиър прочете съдържанието на папка с гриф „СТРОГО СЕКРЕТНО“ и започна пак отначало. Беше изумен. От време на време прелистваше страниците назад, мъчейки се да поддържа ума си буден, но му се струваше все по-трудно да повярва на онова, което виждаха очите му. Имаше вид на човек, който държи тиктакаща бомба в ръцете си.

Срещу него, безпристрастен на вид, седеше президентът и търпеливо чакаше. В кабинета беше много тихо, единственият звук идваше от случайно изпукване на тлееща цепеница в камината. Върху широката масичка за кафе между двамата мъже имаше два подноса с храна. Мърсиър бе дълбоко вглъбен от четивото си, за да яде, но президентът изгълта лакомо късната си вечеря.

Най-накрая Мърсиър затвори папката, свали очилата си, остана за миг замислен и после вдигна поглед.

— Не мога да не попитам — заговори той, — този безумен заговор истина ли е?

— До периода в последното изречение.

— Забележителен замисъл — въздъхна Мърсиър. — Заслужава признание.

— И аз мисля така.

— Трудно ми е да повярвам, че толкова години сте го запазил в тайна, без отникъде да изтече информация.

— Не е толкова чудно, като се има предвид, че само двама души знаеха.

— Но и Дъг Оутс е бил в течение.

— Едва след встъпването си в длъжност — потвърди президентът. — Веднага щом получих властта да завъртя колелото, първата стъпка беше да посветя и Държавния департамент.

— А не и Националната сигурност — вметна Мърсиър с ледена нотка в гласа.

— Не беше на лична основа, Алън. Просто разширявах вътрешния кръг след всеки следващ стадий.

— Значи сега е мой ред.

Президентът потвърди с глава.

— Искам ти и твоят персонал да подберете и организирате влиятелни канадци, които виждат нещата така, както ги виждам аз.

Мърсиър попи с носна кърпа избилите по лицето му капки пот.

— Боже господи! Ами ако това нещо даде обратен резултат и непосредствено след него вие обявите национален банкрут… — Той остави края на изречението да увисне във въздуха.

— Това няма да стане — мрачно отвърна президентът.

— Може би отивате твърде далеч.

— Но ако планът бъде приет, дори принципно, помисли какви възможности се откриват.

— Първият признак ще се яви, след като го изложите пред Канадския парламент в понеделник.

— Да, тогава именно ще го разкрия.

Мърсиър остави папката на масата.

— Заслужавате поздравления, господин президент. Когато си мълчахте и отказвахте да се намесите в призива на Квебек за независимост, реших, че допускате огромна грешка. Едва сега започвам да разбирам, че подходът ви съвсем не е бил толкова безумен, колкото изглеждаше.

— Ние отворихме само първата врата към дълъг коридор — каза философски президентът.

— Не смятате ли, че прекалено много разчитате на намирането на Северноамериканския договор?

— Да, мисля, че си прав. — Президентът се загледа през прозореца с гледка към Вашингтон, без да вижда нищо. — Но ако до понеделник стане чудо в река Хъдсън, може и да се сдобием с предимството да направим ново знаме.

69.

Балонът за повдигане на съоръжения напълно отговаряше на името си — представляваше вертолет, способен да повдига обемиста апаратура до покрива на високи сгради, както и да пренася тежки съоръжения над реки и планини. Тънкото му тяло се заостряше към опашката и достигаше дължина 32 метра, а колесникът му стърчеше надолу като два прави дънера.

За мъжете на обекта на спасителната операция неугледният летателен апарат приличаше на богомолка с чудовищни размери, излязла от японски научнофантастичен филм. Те го гледаха прехласнати как лети на шейсет метра над реката и огромните перки на витлото му разпенваха до бяло водата от бряг до бряг.

Странната гледка се подсилваше от клинообразното тяло, което висеше от търбуха на балона. С изключение на Пит и Джордино екипът на НЮМА виждаше за първи път „Леско“.

Пит започна да напътства операцията по спускането по радиото и даде нареждане на пилота да свали товара си редом до „Де Сото“. Много бавно балонът спря да се движи напред и увисна за няколко секунди неподвижен, изчаквайки „Леско“ да престане да се люлее като махало. После двете товарни въжета бяха развити, за да спуснат подводния изследователски апарат в реката. Когато опъването се разхлаби, кранът на „Де Сото“ се изви над единия борд и по стълбичката на отвесната страна на корпуса се качиха водолазите. Те откачиха куките на въжетата и освободеният от товара си балон направи широк полукръг, за да поеме по обратния път над реката.

Всички се струпаха край бордовата ограда, заплеснати по „Леско“, и се питаха какво ли е предназначението му. Изведнъж, като добавка към почудата им, капакът на един от люковете му се отвори с трясък и оттам се показа глава, чиито подпухнали очи измериха с поглед удивените зяпачи.

— Къде, по дяволите, е Пит? — изкрещя нашественикът.

— Тук съм! — извика в отговор Пит.

— Познай какво намерих!

— Друго шише с лекарство против ухапване от змия в леглото.

— Как позна? — разсмя се Сам Куейл.

— Ласки с теб ли е?

— Долу е, подготвя механизмите за работа в плитки води.

— Поели сте риск, като сте пътували вътре през целия път от Бостън дотук.

— Сигурно, но пък спестихме време, като активизирахме електронните системи по време на полета.

— Кога най-рано ще бъдете готови да се спуснете под вода?

— След един час.

До Джордино застана Чейс и го попита:

— Какво е това механично изчадие?

— Ако знаеше колко струва — отвърна Джордино с невъзмутима усмивка, — нямаше да го наричаш с такова противно име.

Три часа по-късно „Леско“ запълзя бавно по речното дъно, а горните му люкове къдреха водата на три метра под повърхността й. Напрежението вътре едва се издържаше, когато корпусът му минаваше опасно близо до назъбените парчета на моста.

Пит не откъсваше очи от видеомониторите, докато Бил Ласки маневрираше подводния апарат срещу течението. Зад него Куейл, с поглед към таблото на системите, бе съсредоточил вниманието си върху детекторните показания.

— Някаква видимост на цел? — попита за четвърти път Пит.

— Никаква — отвърна Куейл. — Разширих лъча, за да покрие двайсетметрова пътека на дълбочина сто метра, но отчитам единствено дънния пласт.

— Започнахме доста далеч от мястото — каза Пит и заговори на Ласки: — Завърти апарата, за да мине още веднъж.

— Приближавам се под друг ъгъл — потвърди Ласки и ръцете му заиграха по бутоните и превключвателите на командното табло.

Още пет пъти „Леско“ си проправя път между потъналите останки. На два пъти чуха как корпусът му се отърка в тях. Пит напълно съзнаваше, че ако тънката му обвивка се пробиеше, него щяха да обвинят за потъването на плавателния съд, струващ шестстотин милиона долара.

Куейл като че ли беше имунизиран срещу излагане на опасности. Беше бесен, че уредът му продължава да бъде ням. Най-много се ядосваше на себе си, като смяташе, че грешката е негова.

— Сигурно има някаква неизправност — смънка той под носа си. — Досега трябваше да се е появила цел.

— Можеш ли да разбереш проблема? — попита Пит.

— Не, дявол го взел! — рязко отвърна той. — Всички системи работят нормално. Вероятно съм допуснал грешка в изчисленията, когато препрограмирах компютрите.

Очакванията за бързото откриване на целта започнаха да се стопяват. Разочарованието се подсилваше от напразните надежди и мрачните предчувствия. В следващия момент, докато се обръщаха за поредно минаване през мрежата за търсене, речното течение блъсна незащитената площ на десния борд на „Леско“ и запрати кила му в калната плитчина. Ласки сръчно заработи с механизмите за управление, но едва след половин час подводният съд бе изваден от калта.

Пит тъкмо започна да дава нови координати за нов курс, когато по високоговорителя за свръзки се разнесе гласът на Джордино.

— „Де Сото“ вика „Леско“. Чувате ли ме?

— Говори! — тросна му се Пит.

— Ама вие, момчета, сте много мълчаливи.

— Няма за какво да съобщаваме.

— Най-добре е да пуснете кепенците. Задава се силен буреносен фронт. Чейс иска да обезопаси нашето електронно чудо, преди вятърът да ни е подхванал.

Пит не обичаше да отстъпва, но разбра, че е безсмислено да продължава. Времето бе изтекло. Дори в следващите няколко часа да се натъкнеха на влака, беше съмнително дали спасителният екип щеше да намери и извади вагона, в който е пътувал Есекс с договора, преди началото на обръщението на президента към парламента.

— Добре — каза той. — Пригответе се да ни приемете. Приключваме работата.

Джордино стоеше на командния мостик и клатеше глава към тъмните облаци, които се струпваха над кораба.

— Над този проект тегне проклятие още от самото начало — промълви той мрачно. — Не ни стигнаха другите проблеми, ами сега и лошо време ни дойде на главата.

— Някой там горе просто не ни харесва — каза Чейс, сочейки небето.

— Значи хулиш Бога, езичник такъв! — пошегува се чистосърдечно Джордино.

— Не — отвърна Чейс със сериозен вид, — хуля призрака.

Пит се обърна да го погледне.

— Призрак ли?

— Онова ужасно нещо, което витае наоколо — поясни Чейс. — Никой не иска да признае, че го е виждал.

— Говори за себе си — пусна усмивка Джордино. — Аз пък го чух.

— Светлината му беше по-ярка от ада, когато оная нощ се изви нагоре по наклона към моста. Лъчът освети половината източно крайбрежие. Чудно ми е как не си го видял.

— Я чакай — намеси се Пит. — Да не говориш за влака фантом?

Джордино опули очи в него.

— Нима знаеш?

— Та кой не знае? — попита Пит, правейки се на сериозен. — Говори се, че призракът на орисания влак все още се опитва да премине на другия бряг по моста Довил-Хъдсън.

— Но ти не го вярваш, нали? — попита Чейс.

— Вярвам, че има нещо на стария коловоз, което пухти нощем. Всъщност то едва не ме прегази.

— Кога?

— Преди няколко месеца, когато дойдох тук, за да огледам обекта.

Джордино поклати глава.

— Е, поне няма да ходим сами в лудницата.

— Колко пъти ви се яви призракът?

Джордино погледна Чейс за подкрепа.

— Два, не, три пъти.

— Каза, че през някои нощи си чувал звуци, но не си видял светлини.

— Първите две появявания бяха придружени от парни свирки и грохот на локомотив — уточни Чейс. — Третия път имахме обичайната картина. Шумотевица заедно с ослепителна светлина.

— Аз също видях светлина — каза бавно Пит. — Какви бяха атмосферните условия тогава?

Чейс се замисли за момент.

— Доколкото си спомням, когато светлината се зададе, нощта беше ясна и по-черна от катран.

— Точно така — потвърди Джордино. — Единствено шум се чуваше само през нощите, когато луната светеше ярко.

— Значи има някаква особеност — каза Пит. — По време на моя оглед луна нямаше.

— Всички тия приказки за призраци не ни доближават до намирането на истинския влак — заключи спокойно Джордино. — Предлагам да се върнем в действителността и да измислим начин да се промъкнем под останките от моста в следващите… — той замълча и погледна часовника си — седемдесет и четири часа.

— Аз имам друго предложение — каза Пит.

— Какво е то?

— Да оставим всичко да върви по дяволите!

Джордино го погледна, готов да се засмее, ако Пит се шегуваше. Но видя, че не се шегува.

— А какво ще обясниш на президента?

По лицето на Пит се изписа странно, вглъбено изражение.

— На президента ли? — повтори той разсеяно. — Ще му кажа, че сме ловили риба във въздуха, като сме хвърлили сума ти време и пари на вятъра за една илюзия.

— Какво имаш предвид?

— „Манхатън лимитид“ — отвърна Пит — изобщо не лежи на дъното на река Хъдсън. И никога не е лежал там.

70.

Залязващото слънце изведнъж бе забулено от облаците. Небето стана тъмно и заплашително. Пит и Джордино стояха на стария коловоз и се вслушваха в дълбокия тътен на приближаващата се буря. Светна мълния и миг след като гърмът отекна, започна да вали дъжд.

Вятърът задуха между клоните на дърветата със сатанински вой. Влажният въздух беше тежък и наситен с електричество. След малко светлината на деня угасна и заличи всички цветове освен черния, който бе пронизван от време на време от мигновените бели мълнии. Дъждовните капки се забиваха в лицата на Пит и Джордино.

Пит закопча яката на дъждобрана си, преви рамене срещу вихъра и се загледа в нощта.

— Защо си толкова сигурен, че ще се появи? — надвика вятъра Джордино.

— Атмосферните условия са същите, каквито са били, когато влакът е изчезнал — извика на свой ред Пит. — Разчитам на призрака да има мелодраматично чувство за подбиране на точния момент.

— Ще го изчакам още един час — намеси се с нещастен вид Чейс, който междувременно се бе присъединил към двамата, — след това се връщам на шлепа за чашка „Джак Даниълс“.

Пит им махна да го последват.

— Хайде да се поразходим малко по коловоза.

Чейс и Джордино тръгнаха с неохота след него. Мълниите засвяткаха една след друга без прекъсвания и гледан от брега, самият „Де Сото“ заприлича на сив призрак. В следващия миг зад него, оттатък реката, блесна огромна ярка мълния и шлепът се превърна в черен силует. Единственият признак на живот в него идваше от бялата светлина на мачтата, която упорито продължаваше да свети насред потопа.

След половин километър Пит спря и наклони глава на една страна, сякаш се ослушваше.

— Струва ми се, че чувам нещо.

Джордино сви длани зад ушите си и изчака тътена от гръмотевицата да заглъхне над вълнообразните хълмове. Тогава и той чу звука — скръбния стон на влакова свирка.

— Излезе прав — каза Чейс. — Идва точно по същото време.

Никой не продума, докато звукът се приближаваше, после се разнесе дрънчене на камбана и пухтенето на изпусната пара. Звуците бяха погълнати за миг от нов силен гръм. По-късно Чейс се кълнеше, че почувствал как времето спряло.

В същия миг от завоя се зададе светлина и лъчите й, странно изкривени от дъжда, паднаха върху тях. Тримата стояха на място и всеки виждаше жълтеникавото отражение върху лицата на другите.

После отправиха погледи напред и както не можеха да повярват, така и бяха сигурни, че това не е измама и плод на въображението им. Джордино се обърна да заговори Пит и с удивление го видя да се усмихва — усмихваше се на разширяващата се силна светлина.

— Не се движете — каза Пит с невероятно спокойствие. — Обърнете се, затворете очи и ги покрийте с ръце, за да не ви заслепи светлината.

Инстинктът им подсказа да направят точно обратното. Чувството за самосъхранение, подтикващо ги да побегнат или поне да се проснат по корем на земята, се преборваше с будните им сетива. Единствената им връзка със смелостта беше твърдият глас на Пит.

— Спокойно… спокойно. Бъдете готови да отворите очи, когато извикам.

Господи, какво изопване на нервите!

Джордино се напрегна в очакване на удара, който щеше да смаже плътта и костите му и да ги пръсне като призрачен фонтан от тъмночервено и бяло. Реши, че ще се мре и край!

Оглушително дрънчене ги заля и щурмува тъпанчетата им. Имаха чувството, че са били захвърлени в някакъв особен вакуум, където разумното мислене на двайсетия век загубва всяко практическо значение.

После, като с магическа пръчка, необяснимото явление отмина над главите им.

— Сега! — изкрещя Пит сред грохота.

И тримата свалиха ръце и отвориха очи, изчаквайки ги да привикнат на мрака.

Светлината вече се отдалечаваше по изоставения коловоз, тракането на вагоните постепенно заглъхваше. Те ясно видяха как в средата на светлината, на метър и половина от земята, се очерта черен правоъгълник. Прехласнати, те го проследиха с погледи, докато се смаляваше в далечината, после заизкачва наклона към моста, където угасна и съпътстващото го тракане замря в бурята.

— Какво, по дяволите, беше това? — измърмори накрая Джордино.

— Един стар преден прожектор на локомотив и един усилвател — отвърна Пит.

— А, така ли? — скептично изръмжа Джордино. — И как така се носят по въздуха?

— Висят на електрическата жица на старите телеграфни стълбове.

— Ех, да можеше да има някакво логично обяснение — заклати тъжно глава Чейс. — Никак не обичам да виждам как се развенчават хубавите свръхестествени легенди.

Пит посочи с ръка небето.

— Продължавай да гледаш. Легендата ти ще се върне всеки момент.

Те се скупчиха около най-близкия телеграфен стълб и вдигнаха погледи към тъмнината. След минута оттам се зададе черна форма и се плъзна безшумно по въздуха над главите им. После се сля отново с тъмнината и изчезна.

— Здравата ми изкара акъла — призна Джордино.

— Откъде идва това чудо? — попита Чейс.

Пит не му отговори веднага. В същия миг една светкавица в далечината го освети и разкри замисления израз на лицето му.

След това той каза:

— Знаете ли какво си мисля?

— Не, какво?

— Мисля си, че ни трябва по една чаша кафе и парче горещ ябълков пай.

Когато почукаха на вратата на Ансъл Магий, и тримата приличаха на удавени плъхове. Едрият скулптор сърдечно ги покани да влязат и пое мокрите им връхни дрехи. Докато Пит ги представяше един на друг, Ани Магий се шмугна в кухнята и се залови енергично да прави кафе и пай, само че този път — черешов.

— Какво, господа, ви е накарало да излезете в противна нощ като тази? — подхвана разговора Магий.

— Бяхме на лов за призраци — отвърна Пит.

Магий присви очи.

— Имахте ли късмет?

— Може ли да говорим за това в канцеларията на гарата?

— Разбира се, разбира се — закима любезно Магий. — Хайде, елате.

Не стана нужда Магий да бъде дълго увещаван да достави удоволствие на Чейс и Джордино с историята на канцеларията и някогашните й обитатели. Докато разказваше, той накладе огън в тумбестата печка. Пит седеше мълчалив зад старото извито бюро на Сам Хардинг. Знаеше вече историята и сега умът му беше другаде.

Магий тъкмо показваше куршума в шахматната дъска на Хайрам Мийчъм, когато Ани влезе с поднос с чаши и чинии.

След като и последната троха от пая беше погълната, Магий вдигна поглед към Пит.

— Не ми казахте, дали видяхте все пак призрак.

— Не — отвърна Пит. — Призрак не видяхме, но станахме свидетели на хитра измама, имитираща влака фантом.

Широките рамене на Магий се отпуснаха.

— Знаех си, че все някога някой ще разкрие тайната. Успях да заблудя дори местните жители. Не че някой от тях щеше да се възмути. Напротив, те дори са горди, че си имат призрак, за който могат да кажат, че си е само техен. Нещо, с което да се хвалят пред туристите.

— Кога разкрихте измамата? — попита Ани.

— В нощта, когато почуках на вратата ви. Преди това, докато стоях върху бреговите укрепления на моста, вие бяхте пуснали фантома в движение. И малко преди да стигне до мен, лампата изгасна и шумът стихна.

— Значи сте разбрали как действа, нали?

— Не, бях заслепен от светлината. Докато очите ми привикнаха към тъмнината, от него вече нямаше и следа. Отначало направо се шашнах. Първата ми реакция беше да се изравня с нивото на земята. Още повече се обърках, когато не открих никакви релси в снега. Но аз съм човек със силно развито любопитство. Зачудих се защо е бил разглобен и махнат до последната траверса старият коловоз, а телеграфните стълбове са останали на мястото си. Железничарските власти са пестеливи хора. Не обичат да оставят никакви съоръжения, годни за повторна употреба, когато се наложи да изместят пътя. Тогава тръгнах покрай телеграфните стълбове, докато стигнах до последния. Той се издига до вратата на бараката край частния ви коловоз. Забелязах също, че на вашия локомотив липсва предния прожектор.

— Не мога де не ви поздравя, господин Пит — каза Магий. — Вие сте първият, който разкри веднага истината.

— Как работи това нещо? — поинтересува се Джордино.

— На принципа на седалков лифт — поясни Магий. — Прожекторът и комплект от четири високоговорителя висят от дълъг кабел, опънат върху напречните греди на телеграфните стълбове. Когато светлината и звуковият уред стигнат до края на стария мост Довил, един превключвател с далечно командване затваря батериите, после завърта уредите на сто и осемдесет градуса и ги връща в бараката.

— Защо в някои нощи чувахме само шума, а не виждахме светлини? — попита Чейс.

— Предният прожектор на локомотива е много голям — отвърна Магий — и лесно се забелязва. Затова, когато има луна, аз го свалям и пускам само звуковата система.

Джордино се усмихна широко.

— Не се боя да призная, че когато първия път ни навести това нещо, Чейс и аз бяхме на път да станем набожни.

— Надявам се да не съм ви създал ненужни притеснения.

— Съвсем не. То стана повод за дълги разговори.

— Почти всеки ден двамата с Ани заставаме на речния бряг и наблюдаваме спасителната ви операция. Струва ми се, че имате трудности. Извадихте ли вече някаква част от „Манхатън лимитид“?

— Нито винтче дори — отвърна Пит. — Приключваме с работата.

— Много жалко — рече искрено Магий. — Стисках ви палци да успеете. Сигурно не е трябвало да намерите влака.

— Във всеки случай не и в реката.

— Някой да иска още кафе? — Ани влезе с кана в ръка.

— Аз ще пийна — обади се Пит. — Благодаря.

— Казахте, че… — подхвана Магий.

— Имате ли от онези малки мотокари, които железничарите ползват за поправка на коловоз? — прекъсна го Пит, сменяйки темата.

— Разполагам с една осемдесетгодишна ръчна количка.

— Ще ми услужите ли с нея и с механизма ви за влака фантом?

— Кога искате да ги ползвате?

— Сега.

— В бурна нощ?

— Точно в тази бурна нощ.

71.

Джордино зае позиция върху перона, граничещ с релсите. В едната ръка държеше голям фенер. Вятърът беше стихнал до шестнайсет километра в час, но дъждът продължаваше да вали и за да се предпази от него, той стоеше до ъгъла на гаровата постройка.

Чейс нямаше този късмет. Беше се сгушил в откритата ръчна количка, разположена на около четиристотин метра от коловоза. Може би за десети път изсуши изводите на батерията и провери жиците, свързани с предния прожектор на локомотива и високоговорителите, които временно бяха монтирани в предната част на ръчната количка.

Пит се показа на прага и направи знак с ръка. Джордино му махна в отговор, скочи на коловоза и светна фенера.

— Най-сетне! — измърмори под носа си Чейс, натисна превключвателя на батерията и започна да повдига лостовете.

Лъчът на прожектора заблестя върху мокрите релси и писъкът на свирката бе понесен от поредния порив на вятъра. Пит поостана още малко на прага, за да засече наум тръгването на ръчната количка. Удовлетворен, че Чейс се приближава с желаната скорост, той влезе отново в канцеларията и се потопи в топлината от печката.

— Започваме — съобщи той кратко.

— Какво се надявате да разберете, като възпроизвеждате обира? — попита Магий.

— Ще знам след няколко минути — отвърна уклончиво Пит.

— Много е вълнуващо — обади се Ани.

— Ани, вие ще влезете в ролята на Хайрам Мийчъм, телеграфистът, а аз ще бъда началникът на гарата Сам Хардинг — разпореди Пит. — Господин Магий, вие сте главното действащо лице. Ще поемете ролята на Клемънт Маси и ще възстановявате събитията стъпка по стъпка.

— Ще се опитам — каза Магий. — Само че няма да е възможно да възпроизведа точния разговор и движенията отпреди седемдесет и пет години.

— Не ни е нужно точно изпълнение — усмихна се Пит. — Един бегъл преглед ще бъде достатъчен.

Магий сви рамене.

— Добре… да опитаме. Мийчъм е седял пред шахматната дъска върху масата. Хардинг току-що е получил съобщение от диспечера в Олбъни, значи се е намирал до телефона, когато Маси е влязъл.

Той се запъти към вратата и се обърна, изпъвайки ръка, сякаш насочва пистолет. Шумът от локомотива се приближаваше и се смесваше с трясъка от гръмотевиците. Магий постоя неподвижен няколко секунди, ослушвайки се, после кимна и рече:

— Това е обир!

Ани погледна към Пит — не беше сигурна какво да прави или каже.

— След преминаването на изненадата — подсказа й Пит — железничарите вероятно са започнали да се противят.

— Да, когато разговарях със Сам Хардинг, той каза, че се опитали да уверят Маси, че в канцеларията няма никакви пари, но той не искал и да ги чуе. Настоял един от тях да отвори сейфа.

— Те са се поколебали — предположи Пит.

— Отначало, да — отвърна Магий с глух глас. — После Хардинг се съгласил, но при условие първо да дадат сигнал на влака. Маси отказал, като заявил, че това е номер. Станал нетърпелив и изстрелял куршум в шахматната дъска на Мийчъм.

Ани стоеше с безизразно лице. После, подтикната от въображението си, перна с ръка шахматната дъска от масата и фигурите се пръснаха по пода.

— Хардинг започнал да го моли, опитвайки се да обясни, че мостът се е срутил. Но Маси не му обърнал внимание.

Лъчът на прожектора върху ръчната количка проблесна през прозореца. Пит забеляза, че погледът на Магий бе устремен към друго време.

— После какво става?

— Мийчъм грабнал един фенер и се опитал да излезе на перона, за да спре влака. Маси го прострелял в бедрото.

Пит се обърна.

— Ани, ако обичате.

Ани стана от стола, направи няколко крачки към вратата и клекна на пода.

Ръчната количка беше вече само на стотина метра от гарата. На светлината от прожектора Пит успя да прочете датите на календара, закачен на стената.

— А вратата? — рязко продължи Пит. — Отворена ли е била, или затворена?

Магий се замисли.

— Казвайте! Бързо! — подкани го Пит.

— Маси я затворил с ритник.

Пит тръшна вратата.

— После?

— „Отворете проклетия сейф!“ Точно това били думите на Маси според Хардинг.

Пит се спусна към стария железен сейф и се наведе над него.

Пет секунди по-късно количката, с изтощения от бутане Чейс, се зададе по релсите навън, басите на високоговорителите отекваха в старата дървена постройка. Джордино се изправи и описа с фенера широк полукръг към прозореца, за да създаде впечатление на намиращите се вътре, че лъчът е отминал непосредствено след ръчната количка. Единственият звук, който липсваше, беше този на тракащите стоманени колела на вагоните.

По гърба на Магий полазиха ледени тръпки. Той изпита чувството, че се е докоснал до миналото — минало, което никога не е познавал в действителност.

Ани стана от пода и обгърна с ръка кръста му. Погледна го в лицето със странен, проницателен израз.

— Беше толкова достоверно — промълви Магий. — Адски достоверно!

— Защото нашето изиграване възпроизведе нещата така, както са се случили през хиляда деветстотин и четиринайсета година — каза Пит.

Магий се обърна да го погледне.

— Значи истинският „Манхатън лимитид“ е минал оттук.

Пит поклати глава.

— Точно тогава „Манхатън лимитид“ изобщо не е минавал оттук.

— Лъжете се. Хардинг и Мийчъм са го видели.

— Били са подлъгани — каза спокойно Пит.

— Но това не може да бъде… — започна Магий и млъкна, очите му се разшириха от недоумение, после продължи: — Не може да бъде… те са били опитни железничари… не биха се подлъгали толкова лесно.

— Мийчъм е лежал ранен на пода. Вратата е била затворена. Хардинг е бил наведен над сейфа с гръб към коловоза. Те не са видели нищо друго, освен светлини. Не са чули нищо друго, освен шумове. Шумове от стар грамофонен запис на минаващ влак.

— Но мостът… мостът е паднал под тежестта на влака. Това не е могло да се подправи.

— Маси е разрушавал моста на части. Знаел е, че силен взрив наведнъж ще вдигне на крак половината долина. Затова детонирал малки количества заряди от черен барут на ключовите места на конструкцията, изчаквайки взрива да съвпадне с гръмотевиците, докато най-накрая средната част на моста поддала и паднала в реката.

Магий, все още изумен, не каза нищо.

— Обирът на гарата е бил само за заблуда, за прикритие. Маси е имал в главата си по-големи планове от това да задигне някакви си осемнайсет долара. Той е преследвал товар от два милиона долара в златни монети, натоварени на „Манхатън лимитид“.

— Но защо е трябвало да се забърква в този обир? — попита Магий недоверчиво. — Могъл е просто да спре влака, да вземе парите и да избяга.

— Точно така щеше да го филмира Холивуд — рече Пит. — Само че в живота винаги има някаква уловка. Въпросните монети са били с номинация от по двайсет долара. Всяка е тежала почти двайсет и осем грама. По простата аритметика за два милиона долара са нужни сто хиляди монети. Тогава сметнете, че шестнайсет унции са близо половин килограм, извадете малко и ще получите товар с тегло над три тона. Малко трудничко е щяло да бъде за неколцина мъже да го нарамят и побегнат, преди железничарските власти да установят причината за закъснението на влака и да пратят полицейски отряд да провери релсовия път.

— Добре — обади се Джордино. — Аз ще лапна въдицата и ще задам въпроса, който се върти в главата на всеки от нас. Щом влакът не е минал оттук и не е потънал в Хъдсън, тогава къде е отишъл?

— Мисля, че Маси е превзел локомотива, отклонил е влака от пътя му и го е скрил някъде, където е останал до ден-днешен.

Ако Пит беше заявил, че е пратеник от планетата Венера или е прероден Наполеон Бонапарт, думите му нямаше да се приемат с такова съмнение. Магий изглеждаше съвършено равнодушен. Единствено Ани имаше замислен вид.

— В някои отношения теорията на господин Пит не е толкова пресилена — каза тя.

Магий я погледна така, сякаш тя беше някое заблудено дете.

— Нима не е имало нито един оцелял пътник или член от влаковия персонал, който да е разказал какво се е случило, или пък някой от крадците да не си е признал на смъртния си одър, или пък дори труп, който да е довел до разкрития? Нима от цял влак не се е намерило поне едно парче през всичките тези години…? Не е възможно.

— Трябва да е било най-невероятното изчезване на всички времена — добави Чейс.

Пит не даваше вид, че слуша разговора. Изведнъж се обърна към Магий.

— Колко далече е Олбъни оттук?

— На около четирийсет километра. Защо питате?

— „Манхатън лимитид“ е бил видян за последен път отблизо, когато е тръгнал от гарата на Олбъни.

— Но всъщност вие нали не вярвате, че…

— Хората вярват в това, в което искат да вярват — прекъсна го Пит. — В митове, призраци, религия и свръхестествени явления. Аз вярвам, че един осезаем обект просто е бил забутан на място, където в продължение на три четвърти век насам на никого не му е идвало наум да го потърси.

Магий въздъхна.

— Какви са намеренията ви?

Пит се показа изненадан от въпроса.

— Смятам да огледам сантиметър по сантиметър изоставения коловоз оттук до Олбъни — отвърна сериозно той, — за да открия останки от старо релсово разклонение, което води за никъде.

72.

В 11:15 телефонът иззвъня. Сандекър остави настрана книгата, която четеше в леглото, и вдигна слушалката.

— Сандекър на телефона.

— Пак е Пит.

Сандекър се надигна до седнало положение.

— Откъде се обаждаш този път?

— От Олбъни. Изникна нещо.

— Пак ли проблем със спасителния проект?

— Него го прекратих.

Сандекър пое дълбоко въздух.

— Ще благоволиш ли да ми кажеш защо?

— Търсили сме на грешно място.

— О, господи! — изпъшка Сандекър. — Пълен провал! По дяволите! Никакво съмнение ли няма?

— Поне в моята глава, не.

— Изчакай малко.

Сандекър извади пура от кутията върху нощното шкафче и я запали. Макар икономическото ембарго срещу Куба да бе вдигнато през 1985 година, той пак предпочиташе по-меките и по-хлабаво навити пури от Хондурас пред хаванските. Живееше с чувството, че добрата пура държи света на разстояние. Изпусна кълбо дим и взе отново слушалката.

— Дърк?

— Още съм тук.

— Какво да кажа на президента?

Настъпи мълчание. После Пит заговори бавно и отчетливо.

— Кажете му, че шансовете се увеличиха от едно на милион на едно на хиляда.

— Откри ли нещо?

— Не съм казал такова нещо.

— Тогава на какво се уповаваш?

— Единствено на инстинкта си.

— Какво искаш от мен?

— Моля ви, свържете се с Хайди Милиган. Тя е отседнала в хотел „Грамърси парк“ в Ню Йорк. Помолете я да изрови от старите архиви на железниците всички пътни карти, изобразяващи маршрутите на Северни железопътни линии „Ню Йорк & Квебек“, запасните им коловози и разклоненията между Олбъни и моста Довил-Хъдсън в годините от 1880 до 1914.

— Добре, ще имам грижата. Имаш ли й телефона?

— Поискайте го от „Справки“.

Сандекър дръпна дълбоко от пурата си.

— Как виждаш нещата за понеделник?

— Мрачни. Такива неща не се насилват.

— На президента му трябва копие от този договор.

— Защо?

— Не знаеш ли?

— Мун си замълча, когато го попитах.

— Президентът ще говори пред Камарата на общините и пред Сената на Канадския парламент. Речта му е съсредоточена върху призив за сливането на нашите две страни в една. Алън Мърсиър ме уведоми за това тази сутрин. Откакто Квебек стана независима, крайморските провинции получиха статут на щат. Президентът се надява да склони западните провинции също да се присъединят. Именно тук се явява необходимостта от Северноамериканския договор. Не за да насилва или заплашва, а да елиминира бюрократичната джунгла на прехода и да попречи на всички възражения и намеси от страна на Обединеното кралство. До речта му за обединена Северна Америка остават само петдесет и осем часа. Разбра ли за какво става дума?

— Да… — отвърна навъсен Пит. — Сега вече разбрах. И докато сме на темата, благодарете на президента и малката му групичка, че бях уведомен за това в последната минута.

— Щеше ли да има значение, ако беше по-рано?

— Не. Мисля, че не.

— Къде да ти се обади Хайди?

— Ще държа „Де Сото“ на котва над обекта до моста като команден пункт. Всички обаждания могат да се препредават оттам.

Нямаше какво повече да си кажат. Затова Сандекър завърши просто с пожелание:

— Успех!

— Благодаря — отвърна Пит.

После линията замлъкна.

Сандекър получи телефона на хотела на Хайди за по-малко от минута. Той набра директния номер и зачака свързването.

— Хотел „Грамърси парк“, добър вечер — разнесе се сънлив женски глас.

— Ако обичате, стаята на капитан Милиган.

След кратка пауза се чу:

— Да, стаята е три-шест-седем. Ще ви свържа.

— Ало? — обади се мъжки глас.

— Стаята на капитан Милиган ли е? — попита нетърпеливо Сандекър.

— Не, господине, тук е помощник-управителят. Капитан Милиган е извън хотела.

— Да знаете кога ще се върне?

— Не, господине. Когато излизаше, не се отби на рецепцията.

— Вие сигурно имате силна зрителна памет — отбеляза Сандекър подозрително.

— Моля?

— Нима разпознавате всички гости, които минават през фоайето?

— Ако са много привлекателни дами, високи метър и осемдесет и единият им крак е в гипс, да.

— Разбира се.

— Да й предам ли някакво съобщение?

Сандекър се замисли.

— Не. Ще й се обадя по-късно.

— Един момент, господине. Мисля, че тя току-що мина оттук и се качи в асансьора. Ако изчакате, ще кажа на телефонистката да позвъни в стаята й и да прехвърли разговора там.

В стая 367 Брайън Шоу остави слушалката и се запъти към банята. Хайди лежеше във ваната, покрита с пелена от пяна, гипсираният й крак стърчеше в неудобна поза от ръба на ваната. Косата й бе прибрана под найлонова шапка за баня, в едната ръка държеше отпуснато празна стъклена чаша.

— Венера, родена от морската пяна. Да можех да те имам на снимка така.

— Не стигам шампанското — посочи тя поставената в мивката кофа с лед, от която се подаваше двулитрова бутилка сухо, отлежало „Татинже“.

Той кимна и напълни чашата й. После изля остатъка от изстуденото шампанско върху гърдите й.

Хайди изписка и се опита да го изпръска, но той пъргаво изчезна през вратата.

— Тъпкано ще ти го върна — извика тя.

— Преди да си обявила война, да ти кажа, че те търсят по телефона.

— Кой?

— Не попитах. Май е някакво противно старче. — Той посочи с глава стенния телефон, окачен между ваната и шкафчето. — Можеш да говориш оттук, аз ще затворя оттатък.

Щом чу гласът й, Шоу натисна бутона на апарата и притисна слушалката до ухото си. Когато Хайди и Сандекър приключиха разговора, той я изчака да затвори първа. Но тя не затваряше.

Умна жена, помисли си той. Не му вярва.

Минаха десетина секунди, преди да чуе, че тя затвори телефона и линията прекъсна. Тогава той набра хотелската телефонна централа.

— Мога ли да ви услужа?

— Да, бихте ли позвънили след една минута в стая триста шейсет и седем и да потърсите Брайън Шоу? И ако обичате, не казвайте кой се обажда.

— Само това ли?

— Когато се обади лично Шоу, просто изключете линията.

— Да, господине.

Шоу тръгна отново към банята и надникна през вратата.

— Примирие?

Хайди го погледна и се усмихна.

— Как би се почувствал, ако аз те полеех така?

— Усещането нямаше да е същото. Аз нямам твоето телосложение.

— Сега цялата ще смърдя на шампанско.

— Ще бъде прекрасно.

Телефонните апарати в апартамента зазвъняха.

— Сигурно е за теб — каза той нехайно.

Тя се протегна и вдигна слушалката, после му я подаде.

— Търсят Брайън Шоу. Може би ще предпочетеш да говориш от стаята.

— Нямам тайни от теб — отвърна той с лека усмивка.

Шоу смънка нещо в едностранния разговор и затвори телефона. Лицето му прие гневен израз.

— Дявол го взел! Беше консулът. Трябва да се срещна с един човек.

— В този час на нощта?

Той се наведе и целуна пръстите, които се подаваха от гипса.

— Живей в очакване. Връщам се след два часа.

Уредникът на Железопътния музей на Лонг Айланд беше застаряващ пенсиониран счетоводител, който питаеше дългогодишна страст към локомотивите. Той тръгна, прозявайки се, между изложените реликви, като не спираше да мърмори, задето го бяха събудили посред нощ, за да отвори музея за някакъв агент на ФБР.

Той стигна до старинна врата с гравюра на стъклото, изобразяваща лос на върха на хълм, свел глава към локомотив, бълващ голям облак пара. Уредникът запремята ключовете, окачени на голяма връзка. После отключи вратата, отвори я и светна лампите.

Спря на прага и опря ръка в рамката, за да препречи пътя на Шоу.

— Наистина ли сте агент на ФБР?

Шоу въздъхна от глупавия въпрос и показа за трети път набързо подправена карта за самоличност. Изчака търпеливо уредника да прочете отново дребния шрифт.

— Уверявам ви, господин Райнхолд…

— Райнголд. Като марката бира.

— Извинете. Уверявам ви, че Бюрото нямаше да ви обезпокои в този късен час, ако работата не беше толкова спешна.

Райнголд вдигна поглед към него.

— Ще ми кажете ли за какво става дума?

— Съжалявам, но не.

— Скандалът „Амтрак“. Положително разследвате скандала „Амтрак“.

— Не мога да ви кажа.

— Или влаков обир. Явно е нещо много поверително. Нищо не казаха в новините в шест часа.

— Мога ли да ви помоля да тръгваме — подкани го нетърпеливо Шоу. — Нямам много време.

— Да, да, просто питах — отвърна разочарован Райнголд.

Той го поведе по тясна пътека между високи лавици, натъпкани с подвързани томове за железните пътища, повечето много стари издания. Спря в края на библиотечен шкаф, съдържащ големи папки, вторачи поглед през бифокалните си очила и зачете на глас надписите.

— Я да видим… Железопътни трасета на „Ню Хейвън & Хартфорд“, Южни железопътни линии „Лейк шор & Мичиган“, „Бостън & Олбъни“… а, ето и Северни железопътни линии „Ню Йорк & Квебек“. — Той занесе папката на една маса и отвърза връзките на кориците. — Голяма работа е била тази линия за времето си. Над три хиляди километра релси. По нея се е движил първокласен експрес, наречен „Манхатън лимитид“. Някаква определена отсечка ли ви интересува?

— Сам ще я намеря, благодаря ви — каза Шоу.

— Искате ли чаша кафе? Мога да направя горе, в канцеларията. Ще отнеме само няколко минути.

— Много сте любезен, господин Райнголд. Добре ще ми дойде чаша кафе.

Райнголд кимна и се отдалечи по пътеката. На вратата спря и се обърна. Шоу седеше зад масата и преглеждаше старите пожълтели пътни карти.

Когато се върна с кафето, папката, грижливо завързана, бе поставена обратно на мястото си върху лавицата.

— Господин Шоу?

Отговор нямаше. Библиотеката беше празна.

73.

Пит се чувстваше въодушевен и решителен, дори превъзбуден. Дълбоката увереност от мисълта, че е отворил врата, подминавана от поколения наред, му действаше като стимулатор. С оптимизъм, какъвто не го бе владеел досега, той застана насред малкото пусто пасбище и зачака двумоторния реактивен самолет да се снижи за кацане.

При нормални процедури подобен подвиг щеше да е невъзможен — полето беше осеяно със стари дънери и набраздено от сухи дерета. Най-дългата равна част едва достигаше петнайсет метра и свършваше в покрита с мъх каменна стена. Пит беше очаквал вертолет и сега се запита дали пилотът е пожелал смъртта си, или е объркал летателния апарат.

Прехласна се, когато видя как крилете и двигателите започнаха бавно да се изправят нагоре, докато тялото и опашката запазиха хоризонталното си положение. Когато подвижните части стигнаха деветдесет градуса и сочеха право към небето, самолетът спря да се движи напред и започна да се спуска към неравната почва.

Щом колелата докоснаха тревата, Пит се приближи до пилотската кабина и отвори вратата. Момчешко лице с лунички и рижа коса се озари от жизнерадостна усмивка.

— Добрутро! Пит, нали?

— Точно така.

— Качвайте се.

Пит се качи, затвори вратата и седна в креслото на втория пилот.

— Това не е ли ВТОЛ10?

— Дааа — отвърна пилотът. — Вертикално излитане и кацане. Италианско производство, Шинлети 440. Чудесно малко вихрогонче, доста придирчиво понякога. Ама щом му запея нещо от Верди и то се размеква в ръцете ми.

— Не използвате ли хеликоптери?

— Прекалено силно вибрират. Освен това вертикалната фотография става по-сполучлива от високоскоростни аероплани. — Младежът млъкна, после каза: — Между другото името ми е Джак Уеслър. — Не подаде ръка, вместо това избута дроселите до ограничителите им и летателната машина започна да се издига.

На около шейсет метра височина Пит се извъртя в креслото и загледа как крилете се връщат в хоризонтално положение. Самолетът пое напред с нарастваща скорост и бързо възвърна равномерния си полет.

— Кой район искате да фотографирате? — попита Уеслър.

— Старият железопътен коловоз покрай западния бряг на Хъдсън до Олбъни.

— Не е останало много от него.

— Знаете ли го?

— Цял живот съм живял в долината на река Хъдсън. Чувал ли сте за влака фантом?

— Спестете ми тази история — рече с отпаднал глас Пит.

— О!… Добре. — Уеслър смени темата. — На кое място искате да задействаме филмовата лента?

— Да започнем с дома на Магий. — Пит се обърна да огледа задната кабина, в нея нямаше никаква апаратура. — Споменахте филмова лента. А къде са снимачната камера и операторът?

— Искате да кажете камерите, в множествено число. Използваме две, като обективите им са нагласени под различни ъгли за постигане ефекта на бинокъл. Монтирани са под фюзелажа. Задействам ги оттук, от пилотската кабина.

— На каква височина ще летите?

— Зависи от фокалните лещи. Височината се изчислява математически и оптически. Нашите са настроени да снимат при полет на височина три хиляди метра.

Гледката на долината отгоре беше главозамайваща. Пейзажът, свеж и зелен, с пролетни облаци, се разпростираше до хоризонта на всички посоки. От хиляда и петстотин метра височина реката приличаше на огромен питон, който се виеше между хълмовете, а ниските острови тук и там се подаваха над повърхността й като камъни за преминаване през поточе. От едната страна — лозарски район, от другата — овощна градина, а от време на време се появяваше и някоя кравеферма.

Когато висотомерът отчете три хиляди метра, Уеслър предприе стръмен завой леко на запад от курса си на север. Долу пълзеше „Де Сото“ и изглеждаше като мъничък макет.

— Камери — работят! — съобщи Уеслър.

— Прозвуча ми като във филмова продукция — каза Пит.

— Горе-долу. Всяка снимка застъпва шейсет процента от следващата. По този начин даден обект се изобразява два пъти под леко различен ъгъл и различно осветление. Можете да откриете неща, които от нивото на земята не се виждат — като останки от човешки поразии отпреди стотици, дори хиляди години.

Пит видя съвсем ясно следата от коловоза. На едно място тя рязко свършваше и се загубваше в поле от люцерна. Той посочи надолу.

— Ами ако обектът е напълно унищожен?

Уеслър погледна през предното стъкло и кимна.

— Да, мога да ви дам и такъв пример. Когато земята над търсения обект е използвана за земеделски нужди, растителността ще приеме малко по-различен цвят поради чуждите на естествения строеж на почвата елементи. Промяната може и да не бъде забелязана от човешкото око, но оптичната система на камерата и подсиленият цветен тон на филмовата лента увеличават особеностите в земния пласт далеч над действителните им изражения.

За нула време, както му се стори на Пит, те наближиха южните покрайнини на столицата на щата Ню Йорк. Той се загледа в океанските товарни кораби, вкарани в доковете на пристанището на Олбъни. Железопътни линии върху акри площ излизаха във всички посоки от складовите постройки и наподобяваха огромна паяжина. Там старият коловоз се изгубваше завинаги под тежкия крак на съвременното развитие.

— Да направим още една обиколка — предложи Пит.

— Променям посоката — потвърди Уеслър.

Още пет пъти те облетяха губещите се релси на Северни железопътни линии „Ню Йорк & Квебек“, но тънката и крехка линия, прорязваща извънградската местност, оставаше все тъй самотна и никъде не се прекъсваше от видими разклонения.

Ако камерите не заснемеха нещо, което той е пропуснал да види, единствената му надежда да открие „Манхатън лимитид“ оставаше Хайди Милиган.

Пътните карти от Железопътния музей бяха изчезнали от папката и Хайди несъмнено знаеше кой ги е откраднал.

Шоу се беше върнал в хотела късно същата нощ и двамата се любиха нежно до сутринта. Когато обаче Хайди се събуди, от Шоу нямаше и следа. Твърде късно се досети, че той е подслушвал разговора й с адмирал Сандекър.

Докато се любеха, тя неведнъж си помисли за Пит. С него беше съвсем различно. В леглото Пит беше всепоглъщащ и необуздан и я подтикваше да му отвръща със същото. Тяхното любене беше нещо като състезание, като спортен турнир, в който тя никога не печелеше. Пит я поглъщаше, оставяше я да плува в мъгла от изтощително поражение. Дълбоко в нея оставаше чувството, че независимото й его е потъпкано и съзнанието й отказваше да приеме превъзходството му, макар в същото време тялото й да жадуваше за това с греховна страст.

С Шоу актът беше нежен и едва ли не почтителен и тя можеше да владее реакциите си. Те взаимно се поощряваха, а поотделно бяха като двама гладиатори, които се въртят в кръг, като всеки дебнеше да открие пролука, за да надвие другия. Пит винаги я оставяше изтощена и с чувството, че е била използвана. Шоу също я използваше, само че с различна цел, което, колкото и да беше странно, като че ли нямаше значение за нея. Тя копнееше да се върне при него като човек, който се завръща от бурно пътешествие.

Хайди се облегна на стола в библиотеката на музея и затвори очи. Шоу е решил, че задигайки архивите, я е пратил в задънена улица. Но имаше други източници за запознаване с железопътната история, други архиви, частни колекции или исторически общности. Шоу знаеше, че тя няма достатъчно свободно време, за да тръгне да ги търси. Затова сега й се налагаше да измисли друг начин да ги намери. Но онова, което Шоу не знаеше, което интригантският му ум не можеше да предвиди, беше, че тя изобщо не бе влязла в капана.

— Добре, господин Елегантен задник — прошепна тя на смълчаните лавици, — сега вече те пипнах!

Тя повика прозяващия се уредник, който продължаваше да се възмущава от невъзпитаните агенти на ФБР.

— Бих искала да видя архивите със старите спедиторски протоколи и дневниците на влака.

Той кимна сърдечно.

— Разполагаме с каталози на образци от спедиторски документи. Но не на всички, разбира се. Много са обемисти, за да ги съхраняваме. Само ми кажете какво точно ви интересува и с удоволствие ще го потърся.

Тя му каза и до обяд откри онова, което търсеше.

74.

Хайди слезе от самолета на летището на Олбъни в четири часа следобед. Джордино беше дошъл да я посрещне. Тя отказа предложението да седне в инвалидна количка и настоя да отиде до колата с патерици.

— Как вървят нещата? — попита тя, когато Джордино отби и се вля в автомобилното движение в посока юг.

— Не е много обнадеждаващо. Когато слязох от шлепа, Пит се бе вглъбил във въздушните снимки. Никъде не се вижда разклонение на линията.

— Мисля, че аз открих нещо.

— Ами дано за разнообразие късметът ни да проработи за малко — смънка Джордино.

— Не се показваш въодушевен.

— Младежкият ми дух се изпари.

— Толкова ли са зле нещата?

— Прецени сама — утре следобед президентът ще говори пред Канадския парламент. С нас е свършено. Няма начин да открием договора дотогава, дори такъв да съществува, в което се съмнявам.

— Какво казва Пит? — попита Хайди. — За влака имам предвид, къде другаде може да бъде, щом не е в реката?

— Той е убеден, че влакът дори не се е приближавал до моста.

— А ти какво мислиш?

Джордино гледаше с безизразно лице пътя пред себе си. После се усмихна.

— Аз мисля, че е чисто хабене на думи да се спори с Пит.

— Защо, защото е непреклонен ли?

— Не — отвърна Джордино. — Защото обикновено се оказва прав.

В продължение на четири часа Пит изучаваше увеличените снимки с бинокулярни лещи, като мозъкът му тълкуваше подробностите в три измерения.

Криволичещите дъсчени огради, разделящи пасбищата от горските площи, автомобилите и къщите, един червено-жълт балон с горещ въздух, който се явяваше цветно петно на фона на зеления пейзаж — всичко това се открояваше с удивителна яснота. Дори някоя и друга траверса се виждаше сред обраслия с бурени коловоз.

Малко по малко той проследи правата като стрела железопътна линия между разрушения мост и покрайнините на индустриалния район на Олбъни, напрягайки очите си, за да зърне и най-малката подробност, нещичко, което да наподобява на изоставено железопътно разклонение.

Тайната оставаше забулена.

Накрая се предаде и тъкмо се облегна назад на стола, за да отмори очи, Хайди и Джордино влязоха в помещението за морски карти на „Де Сото“. Пит се изправи уморено и прегърна Хайди.

— Как е кракът ти? — поинтересува се той.

— Върви към подобрение, благодаря.

Мъжете й помогнаха да седне на стол. Джордино взе патериците и ги подпря на отвесната преграда. После остави куфарчето й за документи на пода до нея.

— Ал ми каза, че си ударил на камък — обърна се тя към Пит.

Той кимна.

— Така изглежда.

— Имам още лоши новини за теб.

Пит не каза нищо, само я изчака да продължи.

— Брайън Шоу знае всичко — изтърси тя направо.

Пит прочете притеснението в очите й.

— „Всичко“ е доста обширно понятие.

Хайди поклати глава от отчаяние.

— Откраднал е от музея пътните карти на старата железопътна линия, преди да успея да ги прегледам.

— Ще му бъдат от малка полза, освен ако не знае какво да търси.

— Струва ми се, че се е досетил — отвърна тихо Хайди.

Пит остана замислен за миг, отхвърляйки всяка мисъл да разпитва Хайди. Станалото беше станало. Вече нямаше значение как Шоу е успял да се домогне до ключа на загадката. Колкото и да беше невероятно, Пит се почувства жегнат от ревност. И не можеше да не се запита какво толкова намира Хайди у по-възрастния мъж.

— Значи той вече е в района.

— И сигурно в тази минута го тараши — допълни Джордино.

Пит погледна Хайди.

— Картите може и да не му послужат. На въздушните снимки не се вижда никакво разклонение.

Хайди вдигна куфарчето, постави го в скута си и откопча ключалките.

— Само че разклонение е имало! — заяви твърдо тя. — Било е използвано да пресича главния път при железопътен възел, наречен Мондрагън Хук.

Атмосферата в помещението се съживи.

— Къде се намира това? — попита Пит.

— Без стара пътна карта не мога да ти кажа с точност.

Джордино бързо прелисти няколко топографски карти на долината.

— Тук няма нищо такова, но тези карти са едва от хиляда деветстотин шейсет и пета година.

— Как откри този Мондрагън Хук? — продължи да се интересува Пит.

— С елементарно разсъждение — сви рамене Хайди. — Запитах се къде аз бих скрила локомотив и седем пулманови вагона така, че никой да не ги намери цял живот. Единственият отговор беше: под земята! Тогава започнах да се връщам назад във времето и проверих старите спедиторски протоколи на Олбъни за периода преди хиляда деветстотин и четиринайсета година. Попаднах на златна жила и открих осем различни товарни композиции, които са теглили вагонетки, пълни с варовик.

— С варовик ли?

— Да. Товарите са тръгвали от жп възела Мондрагън Хук и са били предназначени за циментов завод в Ню Джърси.

— Кога?

— През хиляда осемстотин и деветдесетте години.

Джордино изглеждаше скептично настроен.

— Този Мондрагън Хук може да се намира на стотици километри оттук.

— Трябва да се пада някъде под Олбъни — подчерта Хайди.

— Откъде си толкова сигурна?

— Вярно, че в протоколите на „Ню Йорк & Квебек“ не са вписани вагонетките с варовик, превозвани на товарни влакове, преминаващи през Олбъни. Но попаднах случайно на тях в един спедиторски дневник на железопътното депо в Джърмънтаун, където има стрелка за отклонение.

— Джърмънтаун. Това е на двайсет и четири километра надолу по реката.

— Следващата ми стъпка беше да разуча старите геоложки карти — продължи Хайди, като извади една от тях и я разгъна върху масата. — Единствената подземна варовикова кариера между Олбъни и Джърмънтаун се намира ето тук. — Тя направи отметка с молив. — На около четиринайсет километра на север от моста Довил-Хъдсън и на километър западно от него.

Пит доближи бинокулярната лупа до очите си и започна да оглежда въздушните снимки.

— Тук, на изток от кариерата, има кравеферма. Жилищната постройка и оборът са заличили всички остатъци от железопътния възел.

— Да, виждам — възкликна възбудено Хайди. — Ето и павиран път, който отива към Трууей в щата Ню Йорк.

— Нищо чудно, че си загубил следата — отбеляза Джордино. — Пътят е покрит с асфалт.

— Ако се вгледаш по-добре — каза Пит, — ще забележиш част от стара баластра с дължина стотина метра, която се отбива от пътя и свършва в подножието на стръмен хълм или планина, както биха го нарекли местните жители.

Хайди погледна през лупата.

— Интересно е как всичко се вижда толкова ясно, когато знаеш какво точно да търсиш!

— Да попадна случайно на някаква информация за кариерата?

— Това беше много лесно — кимна Хайди. — Собствеността и общественият път през нея са били притежание на „Форбс екскъвейшън къмпъни“, които са разработвали кариерата от хиляда осемстотин осемдесет и втора до хиляда деветстотин и десета година, когато кариерата се наводнила. Те преустановили работата и продали земята на съседните фермери.

— Мразя да развалям нечие настроение — намеси се Джордино, — но я си представете, че кариерата се окаже открита яма.

Хайди му хвърли многозначителен поглед.

— Разбирам какво имаш предвид. Че ако дружеството „Форбс“ не е изкопало варовика от вътрешността на хълма, значи няма да има място, където да бъде скрит влакът. — Тя отново огледа снимката. — Храстите са прекалено много, за да сме сигурни, но теренът ми изглежда непокътнат.

— Мисля, че трябва да разузнаем — обади се Пит.

— Дадено! — съгласи си Джордино. — Ще те закарам дотам.

— Не, ще ида сам. Ти в това време се обади на Мун да прати още хора тук — цял взвод морски пехотинци — в случай че Шоу е тръгнал с подкрепление. Кажи му също да ни прати и един минен инженер, и то добър. Разпитай ветераните в района и събери онези, които могат да си спомнят за всякакви подозрителни действия в кариерата. Хайди, ако не те затруднява, вдигни от леглата местните издатели и се поразрови из старите вестници за съответните материали, в които срутването на моста Довил-Хъдсън е на първите страници.

— Не ни остава много време — каза мрачно Джордино. — Президентът ще започне речта си след деветнайсет часа.

— Не е нужно да ми напомняш. — Пит взе шубата си. — Единственото, което ни остава, е да влезем вътре в планината.

75.

Слънцето беше залязло и след него бавно изгря луната. Вечерният въздух беше свеж и хапещ. От удобната си позиция — над входа на старата кариера — Шоу виждаше светлините на селата и фермите, отдалечени на километри разстояние. Приказна и живописна страна, помисли си той безцелно.

Звукът на самолет с бутален двигател наруши притихналата местност. Шоу се обърна и погледна нагоре, но не видя нищо. Самолетът пътуваше без навигационни светлини. По шума на двигателите той прецени, че лети само на няколко десетки метра над хълма. Тук-там блясъкът на звездите се затъмняваше — от парашутите, предположи Шоу.

Петнайсет минути по-късно две сенки излязоха изпод дърветата в подножието на хълма и се закатериха към него. Единият от мъжете беше Бъртън-Ангъс. До него вървеше нисък и набит човек. В тъмнината можеше да бъде сбъркан с огромен кръгъл, търкалящ се камък. Казваше се Ерик Колдуайлър и беше бивш надзирател на въгледобивна мина в Уелс.

— Как мина? — попита Шоу.

— Безупречно скачане, смея да твърдя — отвърна Бъртън-Ангъс. — Практически те се приземиха на ръба на сигналния ми лъч. Командирът им е лейтенант Маклин.

Шоу пренебрегна едно от основните правила на тайните нощни операции и запали цигара. Така и така американците скоро щяха да узнаят за присъствието им тук, заключи той в себе си.

— Открихте ли входа на кариерата?

— Забравете за това — каза Колдуайлър. — Половината склон се е свлякъл.

— Значи е зарит?

— И то по-дълбоко от шотландска изба за уиски. Пластът е толкова дебел, че не се побира в представите ми.

— Възможно ли е да се прокопае? — попита Шоу.

Колдуайлър поклати глава.

— Дори гигантски драглайн да имахме, ще отидат поне два-три дни.

— Лошо. Американците вероятно ще се появят всеки момент.

— Можем да проникнем през порталните рамки — предложи Колдуайлър, докато натъпкваше лулата си. — Стига да ги открием в тъмнината.

— Какви са тия портални рамки? — погледна го Шоу.

— Всички редовно експлоатирани мини трябва да имат авариен изход, в случай че главният вход се запуши, и въздушна вентилационна шахта.

— Откъде да започнем да търсим? — попита нетърпеливо Шоу.

Колдуайлър не обичаше да го насилват.

— Ами дайте да помислим. Според мен това трябва да е хоризонтална галерия — тунел в склона на хълма, където рудният пласт излиза на повърхността. Оттам шахтата вероятно следва варовиковия слой надолу по склона. Това подсказва, че аварийният изход трябва да е някъде около основата на хълма. А вентилационната шахта? По-високо, с излаз на север.

— Защо точно на север?

— Заради преобладаващите ветрове. Точно както са били изискванията за проветрение в годините преди появата на въртящите се вентилатори.

— Значи отдушник съществува — каза Шоу. — Сигурно е по-добре скрит в гората на хълма и по-малко забележим от аварийния изход.

— А, без повече сафари из планината! — възрази Ангъс.

— Ще ти се отрази добре — усмихна се Шоу. — Тъкмо да смели лакомствата от поредицата от приеми на посолството. — Той стъпка фаса на цигарата с тока на обувката си. — Аз ще ида да повикам нашите помощници.

Шоу се обърна и си проправи път през един много гъст храст, близо до основата на хълма, на около трийсет метра от старото железопътно разклонение. Спъна се в един корен на ръба на една вдлъбнатина и се просна по очи, разпервайки ръце, за да се задържи, но не успя. Претърколи се надолу по обраслия с бурени склон и се приземи по гръб върху чакълест пласт.

Още лежеше запъхтян и се опитваше да възстанови изкарания си въздух, когато над него се надвеси фигура, която се очерта на фона на звездите и допря дулото на пушка в челото му.

— Много се надявам, че вие сте господин Шоу — каза любезен глас.

— Да, аз съм Шоу — успя да изрече с пресипнал глас той.

— Приятно ми е. — Оръжието бе отдръпнато. — Позволете ми да ви помогна, господине.

— Вие ли сте лейтенант Маклин?

— Не, господине. Аз съм сержант Бентли.

Бентли беше облечен с военна нощна камуфлажна риза в черно и сиво и с панталони, втъкнати в парашутни ботуши. На главата носеше тъмна барета, а ръцете и лицето му имаха цвета на мастило. В ръка държеше мрежеста стоманена каска.

От тъмнината се появи още един мъж.

— Някакъв проблем, сержант?

— Господин Шоу малко се понатърти.

— Вие ли сте Маклин? — попита Шоу, дишайки вече нормално.

— Не ме ли разпознахте?

— Ами с тези боядисани лица всички си приличате.

— Съжалявам за това.

— Доведохте ли хората си?

— Всичките четиринайсет на брой, живи и здрави. Което е постижение за парашутни скокове на тъмно.

— Ще ми трябвате, за да откриете една портална рамка в хълма, или някаква следа от изкопни работи или падина в почвата. Започнете от основата на хълма и продължете към билото на север.

Маклин се обърна към Бентли.

— Сержант, съберете момчетата и им наредете да започнат търсенето в разгърнат строй на разстояние три метра един от друг.

— Слушам, сър! — Бентли извървя четири крачки и гъсталакът го погълна.

— Тъкмо се питах… — подметна небрежно Маклин.

— Какво? — попита Шоу.

— За американците. Как ли ще реагират, когато открият, че въоръжен отряд от парашутнодесантните части на Кралската флота са окупирали района на север от Ню Йорк?

— Трудно е да се каже. Американците имат силно развито чувство за хумор.

— Но няма да се смеят, ако се наложи да застреляме неколцина от тях.

— Кога се случи това за последен път? — каза Шоу.

— Имате предвид, откакто британските войници окупираха Съединените щати ли?

— Нещо такова.

— Мисля, че беше през хиляда осемстотин и четиринайсета, когато сър Едуард Паркенхам нападна Ню Орлиънс.

— Ние загубихме тази битка.

— Янките побесняха, защото подпалихме Вашингтон.

Изведнъж двамата наостриха слух. Чуха изръмжаването на автомобилен двигател при превключването му на по-ниска предавка. После чифт фарове свърнаха по близкия път към изоставеното железопътно разклонение. Шоу и Маклин автоматически приклекнаха и занадничаха през тревата, покриваща ръба на вдлъбнатината.

Те видяха как колата заподскача върху неравната почва и накрая спря там, където коловозът се изгубваше под склона на хълма. Двигателят замлъкна и от колата излезе един мъж и мина пред фаровете.

Шоу се запита какво ли ще направи, когато се срещне отново с Пит. Дали ще го убие? Само една тиха команда от страна на Маклин, дори сигнал с ръка, и Пит щеше да бъде подложен на десетки удари с нож от мъжете, обучени в изкуството на безшумни убийства.

Пит остана на място минута, загледан в хълма, сякаш го предизвикваше. После вдигна един камък и го хвърли в тъмнината към склона. След това се обърна и седна отново зад кормилото. Двигателят заработи и колата направи обратен завой.

Едва когато габаритите се превърнаха в замъглени червени точки, Шоу и Маклин се изправиха.

— За момент си помислих, че ще ми наредите да очистя негодника — каза Маклин.

— И на мен ми мина тази мисъл — отвърна Шоу. — Но не е нужно да разбутваме гнездо на стършели. Нещата и без това ще се разгорещят достатъчно при пукването на зората.

— Кой, мислите, че беше?

— Това — отвърна Шоу — беше врагът.

76.

Даниел изглеждаше сияйна във вечерната си рокля с гол гръб от копринен шифон в зелени тонове. Косата й бе разделена на път в средата и прибрана назад от едната страна с гребен, украсен с позлатени цветя. Златна спираловидна огърлица обгръщаше шията й. Когато вдигаше поглед над масата, светлината от свещите проблясваше в очите й.

След като прислужницата раздигна чиниите, Сарвьо се надвеси над Даниел и нежно целуна ръката й.

— Налага ли се да тръгваш?

— За съжаление, да — отвърна тя, наливайки му бренди. — Новият ми есенен гардероб от „Вивон“ е готов и си определих час за последните проби за утре сутринта.

— Защо винаги летиш до Квебек? Не можеш ли да си намериш шивач в Отава?

Даниел се изсмя и го погали по ръката.

— Защото предпочитам модните дизайнери в Квебек пред шивачите в Отава.

— Изглежда, никога не можем да останем за малко сами.

— Ти вечно си зает с управлението на страната.

— По това няма спор. Само че, когато отделя време за теб, точно тогава ти пък си обвързана с някакъв ангажимент.

— Нали съм съпруга на министър-председателя — усмихна се тя. — Не мога да затворя очи и да обърна гръб на поетите от мен задължения.

— Не заминавай — промълви той почти беззвучно.

— Сигурна съм, че искаш да изглеждам красива на нашите обществени прояви — нацупи устни тя.

— Къде ще отседнеш?

— Където отсядам винаги, когато трябва да пренощувам в Квебек Сити… в градската къща на Нанси Сут.

— Ще се чувствам по-добре, ако се прибереш вечерта.

— Нищо няма да се случи, Шарл. — Тя се наведе и го целуна бездушно по бузата. — Връщам се утре следобед. И тогава ще си поговорим.

— Обичам те, Даниел — рече тихо той. — Най-силното ми желание е да остарея заедно с теб. Държа да го знаеш.

Нейният единствен отговор беше хлопването на вратата.

Градската къща на Нанси Сут беше на нейно име — факт, за който самата Нанси дори не подозираше.

Известна писателка и канадка по рождение, тя живееше в Ирландия, за да избегне шеметните данъци, причинени от инфлацията. Рядко посещаваше семейството и приятелите си във Ванкувър, а в Квебек кракът й не бе стъпвал повече от двайсет години.

Веднага щом служебната кола остави Даниел пред градската къща и един канадски полицай зае мястото си пред външната врата, тя влезе вътре и започна да обикаля по стаите, тръшкайки вратите след себе си, пусна водата в тоалетната, включи радиото на станция с лека музика.

След това отвори един вграден в стената гардероб, избута дрехите настрана и разкри врата, водеща към рядко използвано стълбище в съседната сграда. Забърза надолу по стълбите до вътрешен едноместен гараж, който имаше излаз към задна алея. Там, в точния час, я чакаше в мерцедеса си Анри Вийон. Едва настанила се на предната седалка, той протегна ръка и я прегърна.

Даниел се отпусна в очакване на неизбежната целувка. Но изразът на нежни чувства не продължи. Той я отдели от себе си и лицето му прие сериозен вид.

— Надявам се да е важно — рече той. — Започва да става все по-трудно да се измъквам.

— Нима е възможно това да е същият мъж, който безразсъдно ме любеше в имението на министър-председателя?

— Тогава не ми предстояха избори за президент на Квебек.

Тя се отдръпна и въздъхна. Почувства, че възбудата и страстта от тайните им срещи стихва. Вече нямаше илюзии, които да се разбиват. Никога не се бе залъгвала, че необикновената им връзка ще продължи вечно. Сега не оставаше нищо друго, освен да зарови болката и двамата да запазят ако не интимно, то поне сърдечно приятелство.

— Да отидем ли някъде? — прекъсна мислите й той.

— Не, просто карай.

Вийон натисна бутона за отваряне на електрическата гаражна врата и излезе на заден ход на алеята. Движението беше слабо, когато той пое към крайбрежната улица и се нареди на къса опашка от коли, които чакаха да се качат на ферибота, за да преминат на източния бряг.

Нищо повече не си казаха, докато Вийон изкачваше мерцедеса по рампата и паркира близо до носовата част, откъдето можеха да наблюдават светлините, танцуващи по повърхността на Сейнт Лорънс.

— Имаме да вършим съдбовни неща — заговори първа Даниел.

— Свързани с теб и мен, или с Квебек?

— С трите.

— Звучи сериозно.

— Точно тъй говоря. — Тя замълча. — Шарл ще се оттегли от поста министър-председател и ще се кандидатира за президент на Квебек.

Той се обърна и се втренчи в нея.

— Я повтори.

— Съпругът ми ще обяви кандидатурата си за президент на Квебек.

Раздразнен, Вийон поклати глава.

— Не мога да повярвам, че ще го стори. Това е най-тъпото нещо, което съм чувал. Защо ни в клин, ни в ръкав ща върши подобна глупост?

— Мисля, че е плод на гняв.

— Толкова силно ли ме мрази?

Даниел сведе поглед.

— Изглежда, подозира, че има нещо между нас. А може би и знае. Сигурно иска да си отмъсти.

— Не ми се вярва. Шарл никога не е проявявал детинщини.

— Бях толкова предпазлива. Вероятно ме е следил. Как иначе ще се усъмни?

Вийон тръсна глава назад и се разсмя.

— Защото аз бях така добър да му кажа.

— Не, не си го направил! — изуми се тя.

— Майната му на този префинен гад! Да си се пържи в праведното си самосъжаление, хич не ми пука! Няма начин това високомерно копеле да спечели изборите. Шарл Сарвьо има малко приятели в „Парти Кебекоа“. Там повечето са на моя страна.

До дока на ферибота оставаха само стотина метра, когато от петата кола зад мерцедес седана на Вийон слезе един мъж и се смеси сред пътниците, които започнаха да се разотиват от бордовите огради, откъдето се наслаждаваха на гледката, за да се върнат в колите си на палубата за паркиране.

Мъжът видя в огледалото за обратно виждане два профила, увлечени в разговор, и чу приглушени гласове през затворените прозорци.

Той нехайно се приближи до мерцедеса, отвори задната врата, сякаш колата беше негова, и се настани на задната седалка.

— Мадам Сарвьо, мосю Вийон, добър вечер!

По лицата на Даниел и Вийон се изписа смут, който премина в пълно изумление, а после в ужас, когато видяха 44-калибровия магнум, стиснат здраво в твърдата като камък ръка, която бавно се отмести от едната към другата глава и обратно.

Удивлението на Вийон беше обяснимо.

Той имаше чувството, че се оглежда в огледало.

Мъжът на задната седалка беше точно копие на него — сякаш му беше близнак или клониран от него. На светлината от прожекторите на палубата за слизане и качване, която нахлуваше през предното стъкло, се виждаше ясно всяка подробност от лицето.

Даниел изпусна нисък стон, който сигурно щеше да премине в истеричен вик, ако цевта на револвера не я бе шибнала по бузата.

От драскотината на иначе гладката й кожа бликна кръв и тя изохка от мигновената болка.

— Нямам никакви угризения, когато удрям жена, затова ако обичате, спестете си всякакви опити за неразумно съпротивление.

Гласът беше чиста имитация на този на Вийон.

— Кой сте вие? — попита Вийон. — И какво искате?

— Поласкан съм, че оригиналът не разпозна измамата. — Гласът прие нова модулация, такава, която Вийон мигом разпозна с ужас.

— Аз съм Фос Глай и смятам да убия и двама ви.

77.

Започна леко да ръми и Вийон пусна чистачките на предното стъкло. Дулото на оръжието бе впито в тила му със сила, която нито за миг не отслабна, откакто напуснаха ферибота.

До него седеше Даниел и притискаше до лицето си окървавена носна кърпичка. През минута-две от гърлото й излизаше странен звук. Тя приличаше на жена, сънуваща кошмар, жена, вцепенена от ужас.

Всички техни въпроси и молби бяха посрещнати с ледено мълчание. Глай отваряше уста единствено за да дава нареждания. Сега те се движеха през селски район, в който само тук-там се мяркаше светлина от фермерска къща. Вийон не можеше да направи нищо, освен да се подчинява. Само се надяваше и очакваше да му се яви случай, за да реагира, да привлече по някакъв начин вниманието на минаващ моторист или, ако имаше късмет, на патрулиращ полицай.

— Намали! — заповяда му Глай. — Вляво от теб започва черен път. Тръгни по него.

С потиснат ужас Вийон отби от главното шосе. Черният път беше изравнен наскоро и изглеждаше солидно утъпкан от тежки пътни съоръжения.

— Мислех, че си умрял — обади се Вийон, очаквайки отговор от Глай.

Такъв не получи.

— Оня агент от английското разузнаване, Брайън Шоу, каза, че си се сблъскал с открадната яхта в японски товарен кораб.

— А каза ли ти, че тялото ми не бе намерено?

Най-сетне Глай се показа в настроение за разговор. Това беше началото.

— Да, последвала експлозия…

— Вързах кормилото, пуснах докрай притока на газ и скочих от яхтата на осем километра преди сблъсъка. Прецених, че при цялото движение по Сейнт Лорънс, щеше да е само въпрос на време, докато яхтата се забие в някой от плавателните съдове.

— Защо си се направил да приличаш на мен?

— Не е ли близко до ума? След като умреш, аз ще заема мястото ти и аз, а не ти, ще стана новият президент на Квебек.

Минаха пет секунди, преди смайващото изказване да проникне в съзнанието на Вийон.

— За бога, това е лудост!

— Лудост ли? Нищо подобно. Находчив ум, бих го нарекъл.

— Никога няма да успееш с този налудничав план.

— О, вече успях. — Глай говореше спокойно, разговорливо. — Как мислиш, че влязох през входната врата на Жюл Герие, минах покрай телохранителя му, за да се кача в спалнята и да го убия? Сядах зад бюрото ти, приемах повечето от приятелите ти, обсъждах с Шарл Сарвьо политическите ни различия, явявах се в Камарата на общините. Ха! Дори спах със съпругата ти и с любовницата ти ей тук, на предната седалка.

Вийон беше зашеметен.

— Не е вярно… не е вярно… не и с жена ми.

— Да, Анри, самата истина е. Мога да ти опиша анатомията й, като започна с…

— Стига! — изкрещя Вийон. Той натисна спирачките и извъртя кормилото надясно.

Орисниците обърнаха гръб на Вийон. Гумите не успяха да зацепят влажната земя и не се получи нищо от онова, което очакваше и на което се надяваше. Центробежната сила от яростното движение не успя да изхвърли тялото. Вместо това колата се заплъзга бавно в лениви кръгове.

Запазвайки равновесие, с леко изместен прицел, Глай натисна спусъка.

44-калибровият куршум на магнума пръсна ключицата на Вийон и излетя през предното стъкло.

От устата на Даниел се изтръгна вик, после замря от сподавен от ужас плач.

Колата постепенно спря върху мократа трева отстрани на пътя. Ръцете на Вийон рязко пуснаха кормилото. Той отметна глава върху облегалката на седалката, притисна силно зеещата рана и стисна зъби от болка.

Глай слезе от колата и отвори шофьорската врата. Изблъска грубо Вийон до Даниел и седна зад кормилото.

— Аз ще продължа нататък — озъби се той и заби дулото на револвера в подмишницата на Вийон. — И не хитрувай повече!

На Даниел й се стори, че цялата горна половина от рамото на Вийон е изхвръкнала. Тя извърна глава и повърна във вратата.

Глай направи обратен завой и излезе на пътя. След осемстотин метра фаровете на колата осветиха огромен, боядисан в жълто булдозер. До него се виждаше изкопан ров, дълбок три метра и широк около пет метра. От другата му страна се издигаше висока купчина пръст. Докато Глай караше покрай ръба, Даниел видя, че на дъното на рова лежи дълга циментова тръба. После отминаха смълчана редица от фургони и земекопачни съоръжения. Канцеларията на инженера — очукана, стара каравана — беше тъмна и празна. Строителната бригада се бе разотишла.

Глай продължи по-нататък, където бе започнало зариването на новия отводнителен тръбопровод. Удари спирачки и започна да преценява ъгъла на наклона към покрива на тръбата. После запали двигателя и подкара мерцедеса към изкопа.

Предната броня на колата се удари в заобления цимент и пръсна искри. Задницата се извъртя и колата легна на едната си страна, с фарове, сочещи под лек ъгъл нагоре.

Глай извади от джоба на якето си два чифта белезници. Сложи единия на лявата ръка на Вийон и го стегна за кормилото. С другия чифт повтори същото и с Даниел.

— Какво ще правите? — попита със сипкав глас Даниел.

Той се обърна да я погледне. Гарвановочерната й коса беше разчорлена, красивите черти на лицето й бяха оплескани с кървави сълзи. В очите приличаше на кошута, парализирана от страх.

По лицето му се разля противна усмивка.

— Ами закопчавам теб и любовника ти, за да прекарате вечността заедно.

— Няма причина да убиваш нея — обади се Вийон, едва издържайки на болката. — За бога, освободи я!

— Съжалявам — отвърна коравосърдечно Глай. — Тя е част от сделката.

— Каква сделка?

Глай тръшна вратата и тръгна по полегатия насип. Изкачи го бързо и изчезна в тъмнината. След няколко минути се чу шум от тежък дизелов двигател, приведен в действие.

Двигателят започна да се напряга така, сякаш работеше под тежък товар. Гърленият рев на ауспуха ставаше все по-близък и след малко от ръба на изкопа се подаде огромен сребърен кош. Изведнъж той се наклони надолу и изсипа върху покрива на мерцедеса три и половина кубически метра пръст.

Даниел нададе пронизителен вик.

— О, света Богородице… той ще ни зарови живи… о, недейте, моля ви, недейте!

Глай бездушно пренебрегна жалната молба и върна назад кофата на товарачната машина, за да загребе отново пръст. Той познаваше положенията на всеки лост, беше наясно с предназначенията им и как да ги задейства. В продължение на две нощи се бе упражнявал, запълвайки части от изкопа с такава вещина, че работниците на обекта изобщо не забелязаха засипаните между смените им нови шест метра от тръбопровода.

Даниел се мъчеше яростно да свали гривната на белезниците си. Плътта на китката й се сряза бързо на кървави ивици.

— Анри! — Този път викът й прозвуча като сподавено скимтене. — Не ме оставяй да умра, да умра така.

Вийон като че ли не я чуваше. Той знаеше, че само секунди го делят от смъртта поради загубата на кръв.

— Странно — промълви той. — Странно е, че последният човек, който ще умре за свободата на Квебек, съм аз. Мислил ли е някой, че… — Гласът му замря.

Колата беше вече покрита почти цялата. Виждаха се само част от счупеното предно стъкло, емблемата с триъгълна звезда и един фар.

До ръба на изкопа се доближи една фигура и застана в светлината на фара. Не беше Фос Глай, друг беше. Мъжът погледна надолу. Той бе потънал в дълбока скръб, по бузите му блестяха сълзи.

В първия момент Даниел се втренчи ужасена в него. Лицето й стана призрачно бяло. После тя допря свободната си ръка в стъклото с умоляващ жест. И едва тогава в очите й се появи проумяващ поглед и устните й изрекоха безмълвно: „Прости ми!“.

Кофата се наклони отново, изсипа пръстта и затрупа докрай колата.

Изкопът бе напълнен до нивото на земята и шумът от изгорелите газове на товарачната машина заглъхна в нощта.

Едва тогава потъналият в скръб Шарл Сарвьо се обърна и бавно се отдалечи.

78.

Летището край Лак Сейнт Джоузеф, разположено навътре сред хълмовете на североизток от Квебек Сити, беше едно от няколкото на Кралските канадски военновъздушни сили, закрито поради орязания бюджет. Дългата три километра писта беше забранена за пътнически самолети, но продължаваше да се ползва от военните за обучение и за аварийни кацания.

Самолетът на Анри Вийон стоеше пред порутен метален хангар. До него бе спряла цистерна за гориво и двама мъже с дъждобрани правеха предполетни проверки. В канцеларията на хангара стояха Шарл Сарвьо и инспектор Фин и мълчаливо наблюдаваха процедурите през един зацапан прозорец. Лекият дъжд сега се бе превърнал в пороен и течеше през разядения на десетки места покрив на хангара.

Фос Глай лежеше изтегнат удобно върху едно одеяло. Беше скръстил ръце под тила и изобщо не обръщаше внимание на водата, която се стичаше до него върху циментовия под. Гледаше в металните греди на тавана и по лицето му беше изписано самодоволство, граничещо дори с блаженство.

Нямаше и помен от маскировката му на Вийон — сега бе отново той. Навън пилотът скочи от крилото на земята и с лек тръс стигна до хангара. Надникна през вратата на канцеларията и съобщи:

— Ние сме готови.

Глай се надигна до седнало положение.

— Какво открихте?

— Нищо. Проверихме всяка система, всеки квадратен сантиметър, дори качеството на горивото и маслото. Никой не е пипал нищо. Всичко е точно.

— Добре, палете двигателите.

Пилотът кимна и тръгна приведен под дъжда.

— Е, господа — каза Глай. — Аз потеглям.

Сарвьо безмълвно кимна на инспектор Фин. Полицаят постави два големи куфара върху работната маса и ги отвори.

— Трийсет милиона употребявани канадски долара — каза Фин с напълно безизразно лице.

Глай извади от джоба си бижутерски окуляр и започна да преглежда наслуки пачките банкноти. След десетина минути прибра обратно окуляра и затвори куфарите.

— Не се шегувахте, като казахте „употребявани“ банкноти. Повечето от тях са толкова изтъркани от носене в портфейл, че дори едва се разчитат номинациите им.

— За ваше сведение — сопна му се Фин, — не беше лесна работа да се събере такава сума от употребявани банкноти за толкова кратко време. Надявам се да ги сметнете за годни.

Глай се доближи до Сарвьо и му подаде ръка.

— Добре се работи с вас, господин министър-председател.

Сарвьо не отвърна на жеста му.

— Радвам се, че успяхме навреме да използваме измамата.

Глай сви рамене и прибра празната си ръка.

— Знае ли човек? Може би от мен щеше да стане адски добър президент, по-добър дори и от Вийон.

— Чист късмет, че не станахте — рече Сарвьо. — Ако инспектор Фин не знаеше точното местонахождение на Анри, когато вие най-безочливо нахълтахте в кабинета ми, сигурно никога нямаше да бъдете задържан. При това положение дълбоко съжалявам, че няма да ви видя увиснал на бесилото.

— По тази причина се застраховах, като запазих всички доказателства — заяви с презрение Глай. — Хронологичен дневник на действията ми от името на „Свободното квебекско общество“, магнетофонни записи на разговорите ми с Вийон, видеозаписи на жена ви в безсрамни пози с вашия министър на външните работи. Все неща, от които стават огромни скандали. Бих казал, че това е честна размяна за живота ми.

— Кога ще ги получа? — попита Сарвьо.

— Ще ви изпратя указанията за мястото, където се намират, след като се озова благополучно някъде далеч от вас.

— Каква е моята застраховка? Как да ви вярвам, че няма да почнете да ме изнудвате?

Глай се засмя дружелюбно.

— Никаква, изобщо никаква.

— Вие сте отрепка — изсъска гневно Сарвьо. — Вредител на земята.

— А вие да не би да сте цвете? — озъби му се Глай. — Стояхте с цялата си непорочност и наблюдавахте как отнех живота на политическия ви съперник и измамната ви жена. А после имахте наглостта да платите за тази работа с държавни пари. Вие смърдите дори повече от мен, Сарвьо. По-голямата част от сделката беше ваша. Така че спестете си обидите и проповедите за пред огледалото.

Сарвьо се разтрепери и вътрешно закипя от гняв.

— А сега изчезвайте… изчезвайте от Канада.

— С удоволствие.

Сарвьо успя да се овладее.

— Сбогом, господин Глай. Нищо чудно да се срещнем в ада.

— Та ние вече го сторихме — измърмори Глай.

Той заключи куфарите, понесе ги навън и се качи в самолета. Докато пилотът рулираше до края на пистата, Глай се отпусна на кресло в пътническата кабина и си наля питие.

Не е лошо, размисли се той, трийсет милиона гущери и реактивен самолет. Нищо по-хубаво от това, да се измъкнеш със стил.

Телефонът на барчето иззвъня. Беше пилотът.

— Готови сме за излитане. Сега ще ми дадете ли инструкции за полета?

— Насочете се на юг към Съединените щати. Летете ниско, за да избегнете радарите. На сто и шейсет километра над границата намалете скоростта и дайте курс към Монсерат.

— Изобщо не съм чувал за него.

— Това е един от Подветрените острови в Малките Антили, на изток от Пуерто Рико. Събуди ме, като наближим.

— Приятни сънища, шефе!

Глай се отпусна в креслото, без да си направи труда да закопчее предпазния колан. В този момент се чувстваше безсмъртен. Усмихна се, когато видя през прозореца силуетите на двама души на фона на светлините от хангара.

Сарвьо излезе глупак, помисли си той. Ако беше на мястото на министър-председателя, щеше да сложи или бомба в самолета, или да повреди нещо, за да катастрофира, или може би да нареди на военновъздушните сили да го свалят. Последното беше все още вероятно, макар и малко.

Бомба обаче нямаше и всички уреди бяха проверени от носа до опашката.

Той беше успял. Беше напълно свободен.

Когато самолетът набра скорост и се загуби в дъждовната нощ, Сарвьо се обърна към Фин.

— Как ще стане?

— С автоматичния пилот. Веднъж включи ли се, самолетът ще започне много леко да се издига. Висотомерите са настроени да отчитат височина не повече от 3 300 метра. Системите за херметизация и за кислород при авария няма да се задействат. Докато пилотът разбере, че има някаква нередност, ще бъде много късно.

— А няма ли да може да изключи автопилота?

Фин поклати глава.

— Веригата е пренастроена. Ако ще и с брадва да разбие уреда, пак няма да постигне нищо. Ще му бъде невъзможно да овладее отново самолета.

— Значи те ще загубят съзнание от липса на кислород.

— И накрая ще паднат в океана, като свърши горивото.

— Но може да паднат и на суша.

— Рискът е пресметнат — поясни Фин. — Като взехме предвид какво разстояние изминава самолетът с пълни резервоари и предположихме намерението на Глай да отлети възможно най-далеч, преди да кацне, вероятността да паднат във вода е осем на едно.

Сарвьо се замисли за миг, после попита:

— А материалите за пресата?

— Написани са и чакат да бъдат предадени на телеграфните агенции.

Инспектор Фин разтвори чадър и двамата се запътиха към лимузината на министър-председателя. Във вдлъбнатините на пътеката за рулиране се бяха образували локви. Един от помощниците на Фин загаси осветлението на хангара и пистата.

Сарвьо спря до колата и вдигна поглед към небето, заслушан как и последният звук от бръмченето на самолетните двигатели се стопи в дъжда.

— Жалко, че Глай никога няма да разбере как беше надхитрен. Положително щеше да го оцени.

На следващата сутрин по международните телеграфни агенции бе разпространено следното съобщение:

79.

Ранна утринна мъгла обгърна долината на Хъдсън и намали видимостта до петдесетина метра. От отсрещната страна на хълма, до покрития вход на кариерата, Пит бе установил команден пост в къща на колела, взета назаем от съседния овощар. По ирония на съдбата нито той, нито Шоу знаеха месторазположението на другия, макар че ги разделяше само километър и половина гъсто обрасъл с растителност склон.

Пит се чувстваше преуморен от малкото сън и многото кафета. Копнееше за ободряваща чашка бренди, която да прочисти паяжината в съзнанието му, но знаеше, че подобно нещо щеше да е грешка. Колкото и примамливо да звучеше, той се опасяваше, че едно питие ще причини точно обратна реакция и ще забави мисловния му процес, а това беше последното нещо, от което се нуждаеше.

Той застана на вратата на подвижната къща и загледа как Никълъс Райли и водолазният екип от „Де Сото“ разтоварват екипировките си, а Глен Чейс и Ал Джордино се въртяха около тежка желязна решетка, набита в камениста част на хълма. Чу се пукот, когато те запалиха ацетиленовата горелка, последван от взрив от искри, докато синият пламък атакуваше ръждясалите пръчки.

— Не гарантирам, че отворът зад тази решетка е авариен изход — каза Джери Лубин. — Но поне сме на прав път.

Лубин беше пристигнал преди няколко часа от Вашингтон заедно с адмирал Сандекър. Работеше като минен консултант в Управлението за федералните ресурси; беше дребен, весел човек, с гърбав нос и остър поглед.

Пит го заговори:

— Открихме го точно там, където ти ни каза.

— Тренирано предположение — отвърна Лубин. — Ако бях главен инженер на мина, щях да направя изход точно там.

— Някой доста се е потрудил, за да не влизат вътре хора — обади се Сандекър.

— Това е фермерът, който навремето е притежавал земята тук.

Гласът беше на Хайди, която се надигна от едно от горните легла.

— Как се сдоби с тази информация? — попита Лубин.

— Една любезна редакторка стана от леглото на приятеля си, за да ми отвори файлове с местните вестници. Преди около трийсет години трима леководолази се удавили в шахтата. Две от телата изобщо не били намерени. Тогава собственикът запечатал входа, за да не стават нещастни случаи.

— Откри ли нещо за свличането на почвата?

— Абсолютно нищо. Всички архиви до хиляда деветстотин четирийсет и шеста година били унищожени от пожар.

Сандекър подръпна замислен брадата си.

— Интересно, колко ли навътре може да са стигнали ония клетници, преди да се удавят?

— Сигурно са влезли през главната кариера и са се задушили поради липса на въздух — изказа гласно мислите си Пит.

— Жертвите несъмнено са били водолази любители, необучени и недобре екипирани.

— Щях да съм по-доволен, ако имаше по-лесен начин за влизане.

— Вентилационната шахта е такава възможност — каза Лубин.

— Естествено! — възкликна Сандекър. — Всяка подземна мина има нужда от вентилационна шахта.

— Не споменах за нея преди, защото ще ни отнеме цяла вечност да я открием в тази мъгла. Освен това, когато една мина се затваря, порталната рамка за въздух се запълва и покрива, защото винаги има опасност да мине случайно я крава, я човек, особено дете, да пропадне вътре и да изчезне.

Лицето на Пит просветна.

— Имам чувството, че точно там ще намерим нашия приятел Брайън Шоу.

Лубин му хвърли питащ поглед.

— Кой е той?

— Съперник — отвърна Пит. — И той като нас има същото огромно желание да проникне в този хълм.

Лубин рязко сви рамене.

— Е, не му завиждам. Да се копае в портална шахта с ширината на човешки рамене е робски труд.

Лубин нямаше да влезе в спор с англичанина.

Един от хората на лейтенант Маклин буквално се препъна и падна върху бразда в земята, която криеше вентилационната шахта. От полунощ парашутистите трескаво работеха, за да разчистят пълния с чакъл проход. Хвърляха непосилен труд. Само един мъж можеше да копае в тясното пространство. Хлътването беше постоянна опасност. Откраднатите без много замисляне кофи от съседната овощна градина се пълнеха и изкарваха на повърхността с въжета. Там биваха изпразвани и спускани обратно за поредния товар. Работещият на тъмно копаеше бързо и неуморно с всички сили. Когато почувстваше, че ще падне от изтощение, бързо биваше сменяван с друг. Копаенето не спираше нито за миг.

— На каква дълбочина сме? — попита Шоу.

— На около дванайсет метра — отвърна Колдуайлър.

— Колко още остават?

Уелсецът сбърчи замислен вежди.

— По моята преценка трябва да стигнем до главната кариера след още четирийсетина метра. Но докъде е запълнена шахтата, това не мога да кажа. Може да проникнем в кариерата след още един метър, а може и след последния сантиметър.

— Готов съм да приема първото предположение — обади се Маклин. — Тази мъгла няма да може да ни прикрива повече.

— Има ли някакви следи от американците?

— Само шума от превозни средства някъде оттатък хълма.

Шоу запали още една от специално поръчаните си цигари. Беше последната.

— Мислех, че вече ще са прехвърлили хълма.

— Ще бъдат много сърдечно посрещнати, когато се появят — отбеляза развеселен Маклин.

— Чувал съм, че американските затвори са претъпкани — измърмори Колдуайлър. — Хич не ми се прекарва остатъка от живота в някой от тях.

Шоу се усмихна.

— Колко му е на човек с твоя опит да си прокара тунел за бягство.

Колдуайлър изтръска пепелта от лулата си.

— Никак не е забавна такава мисъл. Макар че, ако говорим сериозно, не мога да се начудя какво всъщност правя тук.

— Дойде по желание като всеки от нас — каза Маклин.

Шоу изпусна дълбоко дим.

— Ако живееш достатъчно дълго, за да се завърнеш в Англия, министър-председателят ще те закичи с медал.

— Само заради изваждането на къс хартия?

— Този къс хартия е важен много повече, отколкото ще узнаеш някога.

Малък конвой от бронирани военнотранспортни самолети намалиха ход и спряха. Един офицер с бойно облекло скочи от челното превозно средство и подаде команда. Поток от морски пехотинци с автоматични оръжия в ръка се изля на земята и започна да се групира на взводове.

Офицерът, с набито око за висшестоящи началници, тръгна право към адмирала.

— Адмирал Сандекър?

Лицето на Сандекър леко просветна от факта, че го разпознаха.

— На вашите услуги.

— Лейтенант Санчес. — Ръката му светкавично се вдигна за отдаване на чест. — Трето разузнавателно поделение на морската пехота.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна на поздрава Сандекър.

— Нямам ясни заповеди за нашето разгръщане.

— С колко хора разполагате?

— С три взвода. Общо четирийсет души с мен.

— Добре. Единият взвод да обгради самия район, другите два да патрулират гората около хълма.

— Тъй вярно, сър!

— И още нещо, лейтенант. Ние не знаем какво ни очаква. Предупредете хората ви да действат внимателно.

Сандекър се обърна и тръгна към аварийната шахта. Вече бе срязана и последната пръчка на решетката. Водолазният екип стоеше в готовност да прониже сърцето на хълма. Странна тишина бе обгърнала всички. Гледаха черния отвор така, сякаш виждаха злокобна врата към ада.

Пит бе облякъл водолазен костюм и пристягаше ремъците на бутилките за сгъстен въздух. След като се увери, че всичко е на място, кимна на Райли и водолазния екип.

— Готово. Хайде да започнем нощно издирване.

Сандекър му хвърли неразбиращ поглед.

— Нощно издирване ли?

— Това е стар израз на водолазите за проучване тъмнината на подводните пещери.

Лицето на Сандекър остана сериозно.

— Не предприемайте рискове и бъдете здрави…

— Стискайте палци да намеря тук договора.

— Дори с двете ръце. Другата е за Шоу, ако те превари.

— Да — отвърна Пит, — не е изключено.

Той влезе в приканващата го портална рамка и тъмнината го погълна.

80.

Старият авариен изход на главната кариера се спускаше към недрата на хълма. Стените бяха високи два метра и по тях се виждаха следи от кирките на рудокопачите. Въздухът беше влажен, с лекия, но зловещ мирис на мавзолей. След двайсетина метра пътят завиваше и всякаква светлина отвън се изгубваше.

Водолазните лампи светеха и Пит, следван от Райли и трима мъже, продължиха напред, стъпките им отекваха във вечната тъма.

Отминаха празна вагонетка, чиито малки железни колела бяха скачени с ръждясало съединение към тесните релси. В една изкопана ниша имаше прилежно подредени кирки и лопати — сякаш чакаха закоравели ръце отново да сграбчат дръжките им. Малко по-нататък се появиха и други неща: счупена миньорска лампа, един тежък ковашки чук и избелелите, слепени страници на минен каталог. Каталогът беше останал отворен на реклами, изобразяващи пианоли11.

Купчина от паднали камъни препречи пътя им и ги забави двайсет минути, докато ги отместят. Всеки оглеждаше подозрително изгнилите дървени греди, изкривени от тежестта на ронещия се таван. Докато разчистваха камъните, никой не продумваше. Страхът, че могат да пропаднат в някоя пропаст, смразяваше съзнанието им. Накрая успяха да си проправят път и видяха, че оттатък бариерата подът на тунела беше залят с няколко сантиметра вода.

Когато водата стигна до коленете им, Пит се спря и вдигна ръка.

— След малко водата ще стигне над главите ни — каза той. — Мисля, че ще е най-добре обезопасителната група да започне операциите си оттук.

Райли кимна.

— Съгласен съм.

Тримата водолази, които трябваше да останат след другите в случай на нужда, започнаха да подреждат запасните си бутилки със сгъстен въздух, после завързваха края на едно оранжево флуоресцентно въже, навито на огромна макара. Когато мъжете окомплектоваха екипировките си, водолазните им лампи затанцуваха по стените на тунела, а гласовете им зазвучаха чужди и подсилени.

Пит и Райли свалиха туристическите си ботуши и си сложиха плавниците, след това се хванаха за макарата и продължиха напред, развивайки обезопасителното въже.

Водата скоро стигна до кръста им. Те нагласиха водолазните си маски, захапаха накрайниците на регулаторите за въздух. После се гмурнаха във водното пространство.

Под повърхността беше студено и мрачно, видимостта — учудващо силна. Изведнъж Пит съзря мъничък саламандър, чиито очи се бяха изродили до пълна слепота, и той потръпна от едва ли не суеверно благоговение. Остана поразен, че в това гробовно уединение може да съществува някаква форма на живот.

Аварийната шахта на кариерата се спускаше надолу като огромна, стръмна бездънна яма. Имаше нещо злокобно в нея — сякаш някаква прокълната и страховита сила се спотайваше в мрачните дълбини отвъд лъчите на водолазните лампи.

След десет минути по часовника на Пит двамата спряха и прегледаха уредите си. Дълбокомерите им отчитаха 32 метра. Очите на Пит се задържаха изпод маската върху Райли. Водачът на водолазите бързо свери въздушния си манометър, после направи знак с глава, че могат да продължат.

Шахтата започна да се разширява във вид на пещера, чиито стени имаха цвят на потъмняло злато. Най-накрая двамата навлязоха в една галерия на варовиковата кариера. Дъното се изравни и Пит забеляза, че дълбочината там е стигнала осемнайсет метра. Той насочи лампата си нагоре и лъчът освети нещо като покритие с живачна амалгама. После се изтласка нагоре като призрак в полет и изведнъж излезе над повърхността. Откри, че се намира във въздушна възглавница под тавана на просторна заоблена камера. Отгоре като ледени шушулки се спускаха гъсти групи сталактити, чиито конусовидни върхове свършваха на сантиметри над водата. Твърде късно Пит се гмурна, за да предупреди Райли.

Отражението върху повърхността пречеше на Райли да вижда добре и той удари маската си във върха на един сталактит и счупи стъклото й. В гърбицата на носа му зейна рана, клепачите му се нарязаха. Едва по-късно установи, че контактната леща на лявото му око беше изхвръкнала.

Пит си проправи път през конусовидните пънове и хвана Райли подмишница.

— Какво стана? — смънка Райли. — Защо изгаснаха лампите?

— Ти се сблъска с обратния край на един сталактит — отвърна Пит. — Твоята лампа се счупи, а моята я загубих.

Райли не повярва на лъжата. Той свали ръкавицата си и опипа лицето си.

— Ослепял съм — рече той бездушно.

— Нищо подобно.

Пит свали маската му и внимателно извади по-големите парчета стъкла. Кожата на главния водолаз беше толкова изтръпнала от ледената вода, че той не чувстваше никаква болка.

— Ама че гаден късмет! Точно на мен ли да се случи?

— Престани да се оплакваш. След няколко шева обезобразената ти муцуна ще бъде като нова.

— Извинявай, че изпортих нещата. Май дотук беше всичко.

— Ти се връщай.

— А ти?

— Не, аз продължавам.

— Колко въздух имаш?

— Предостатъчно.

— Не можеш измами печен професионалист, братле. Едва ли ти е останало достатъчно, за да стигнеш помощния екип. Продължиш ли, ще загубиш обиколния си билет за повърхността.

Пит завърза обезопасителното въже за един сталактит, след това усука с него ръката на Райли.

— Следвай плътно пътя с жълтите павета и си пази главата.

— Голям комедиант се оказа. Какво да съобщя на адмирала? Направо ще ме кастрира, като разбере, че съм те оставил тук.

— Кажи му — отвърна Пит с тънка усмивка, — че бързам да хвана влака.

Крачейки през влажната гора на щата Ню Йорк, ефрейтор Ричард Уилъпа се чувстваше съвсем като у дома. Пряк потомък на чинукски индианци от тихоокеанския северозападен район, той бе прекарал голяма част от младите си години в преследване на дивеч в дъждовните гори на щата Вашингтон и се бе усъвършенствал в умението да се приближава до пет-шест метра от дива сърна, преди животното да усети присъствието му и да побегне.

Опитът му се оказа от полза да разпознава следите от пресни човешки стъпки. Отпечатъците са на нисък човек, прецени той наум, обут в подобни на неговите военни ботуши, номер четирийсети. Влагата от мъглата още не се бе просмукала в отпечатъците — знак според набитото око на Уилъпа, че са стари не повече от половин час.

Следите идваха откъм гъсталака, стигаха до едно дърво и се връщаха обратно. На Уилъпа му стана забавно, когато видя струйката пара, която се издигаше от стъблото — някой беше излязъл от храста, беше се показал и бе побързал да се върне обратно.

Той се огледа от двете страни, но не видя никого от взвода си. Сержантът го бе изпратил напред да разучи обстановката и останалите още не го бяха настигнали.

Уилъпа предпазливо се покатери на един клон и погледна в храстите. От височината на удобната му позиция видя очертанията на глава и рамене, прегърбени над паднал ствол.

— Ей! — извика той. — Знам, че си там. Излез с вдигнати ръце!

В отговор Уилъпа получи поздрав от куршуми, които обелиха кората на дървото под него.

— Велики боже! — смотолеви ефрейторът от изумление. Никой не го бе предупредил, че може и да го прострелят!

Той се прицели с оръжието си, натисна спусъка и обсипа с куршуми гъсталака.

Стрелбата на хълма отекна силно през долината. Лейтенант Санчес грабна полевото радио.

— Сержант Райън, чувате ли ме?

Райън отговори почти моментално.

— Тук Райън, говорете, сър.

— Какво, по дяволите, става там?

— Настъпихме стършелово гнездо — отвърна рязко Райън. — Стана същинско меле. Вече дадох три жертви.

Санчес се смая от ужасната вест.

— Кой стреля по вас?

— Не са фермери със сопи. Изправени сме пред елитна част.

— Бъди по-ясен!

— Нападнаха ни някакви, които умеят адски добре да си служат с картечни пистолети.

— Лошо ни се пише — извика Шоу, навеждайки глава, за да се предпази от непрекъснатата стрелба, която отнасяше листата на клоните над него. — Те се приближават откъм гърба ни.

— Не са аматьори тия янки! — извика в отговор Маклин. — Изчакват удобен случай и ще ни избият половината.

— Колкото по-дълго изчакват, толкова по-добре.

Шоу допълзя до изкопа, където Колдуайлър и другите продължаваха да копаят като бесни, без да обръщат внимание на битката, която се водеше около тях.

— Има ли вероятност да проникнем вътре?

— Ние първи ще разберем, когато стигнем дотам — измърмори уелсецът. По лицето му се стичаше пот от тежките кофи с огромен скален блок. — Прокопахме почти двайсет и два метра. Нищо повече не мога да кажа.

Шоу се наведе отново, защото един куршум рикошира от скалния блок към Колдуайлър и отнесе тока на ботуша му.

— По-добре залегни, докато не ти извикам — каза му Колдуайлър с тон, сякаш говореше за времето.

Шоу го послуша. Просна се в една плитка вдлъбнатина до Бъртън-Ангъс, който като че ли се забавляваше, докато отвръщаше на огъня, бълващ от гората наоколо.

— Улучи ли някого? — попита го Шоу.

— Тия подлеци изобщо не се показват — отвърна Бъртън-Ангъс. — Научили са си урока от Виетнам.

Той се изправи на колене и започна да дава продължителни отмерени изстрели към гъстите храсти. В отговор получи дъжд от куршуми, които се забиваха в земята около него. Изведнъж той рязко се изправи и падна назад, без да издаде никакъв звук.

Шоу се надвеси над него. От трите дупки на гърдите му, на еднакво разстояние една от друга, бликна кръв. Той вдигна поглед към Шоу — кафявите му очи се замъглиха, лицето му започваше да побелява.

— Добре се подредих — заговори с дрезгав глас той. — Да бъда прострелян на американска земя. Кой би повярвал… — Очите му се изцъклиха и той издъхна.

Сержант Бентли излезе от храстите и поглеждайки надолу, рече:

— Прекалено добри момчета загиват днес. — После лицето му доби студен израз и погледът му предпазливо обходи върха на насипа. Огънят, който уби Бъртън-Ангъс, прецени той, идваше от възвишението. Той забеляза едва доловимо движение високо в клоните, нагласи пистолета си на полуавтоматична стрелба, прицели се и изстреля шест куршума.

С мрачно задоволство видя как едно тяло се свлече бавно от дървото и тупна върху влажната земя.

Ефрейтор Ричард Уилъпа никога повече нямаше да гони сърна в родната си гора.

81.

Малко след откриването на стрелбата адмирал Сандекър нареди по радиото спешно да пристигнат лекари и линейки от местните болници. Откликването беше незабавно. Докато първите ранени, които можеха да ходят, започнаха да се спускат по хълма, от далечината вече се чуха приближаващи се сирени.

Накуцвайки, Хайди отиваше до всеки човек, за да му окаже първа помощ или да го утеши с по някоя и друга дума, като едва сдържаше сълзите си. Най-много я натъжаваше фактът, че всички бяха толкова млади. Надали някой от тях бе празнувал двайсетия си рожден ден. Лицата им бяха бледи от шока. Те не бяха предполагали, че ще бъдат ранени, или дори ще умрат на родна земя, биейки се с враг, който дори нямаше да видят.

Погледът й случайно попадна на Райли, който излезе от аварийната портална рамка, подкрепян от двама водолази; лицето му бе цялото в кръв. Болезнен страх сви сърцето й, като видя, че Пит не е с него.

Милостиви боже, помисли си тя с ужас, той е мъртъв!

Сандекър и Джордино видяха едновременно мъжете и се спуснаха към тях.

— Къде е Пит? — попита изплашен Сандекър.

— Все още е там някъде — промълви Райли. — Отказа да се върне. Настоях, адмирале, честна дума, настоях да не продължава нататък, но той не искаше и да чуе.

— Не съм и очаквал нещо друго — каза бездушно Сандекър.

— Пит не е от хората, които умират — заяви Джордино, без мускул да трепне по лицето му.

— Той ви изпраща съобщение, адмирале.

— Какво съобщение?

— Каза да ви предам, че бързал да хване влака.

— Може би се е добрал до главната кариера — изведнъж се обнадежди Джордино.

— Няма начин — изпари оптимизма им Райли. — Въздухът му вече трябва да е свършил. Положително се е удавил.

Смърт в непрогледния мрак на пещера, дълбоко под земята, е нещо, за което никой не желае и да си помисли дори. Представата е толкова непозната, толкова ужасяваща, че трудно се побира в съзнанието. Знаеше се, че загубилите се и попаднали в капана водолази буквално са протривали пръстите си до костите, забивайки ги в километрова скала, за да си проправят път. Други просто са се предавали, смятайки, че влизат отново в утробата.

Последното нещо, за което си мислеше Пит, беше, че ще умре. Самата мисъл беше достатъчна да всее паника. Той се съсредоточи върху това да запази въздуха си и да не загуби ориентация — вечно присъстващият призрак за пещерните водолази.

Стрелката на въздушния му манометър трепкаше на последната чертичка преди показанието „ПРАЗНА“. Колко ли време му оставаше? Минута, две или може би три, преди да поеме въздух от празната бутилка?

Единият му плавник вдигна случайно гъст облак тиня, която закри напълно лъча на лампата му. Той увисна неподвижен, като едва различи посоката на въздушните мехурчета, излизащи покрай маската му. Последва ги нагоре, докато стигна отново до бистра вода и тогава започна бързо да „лети и крачи“ по тавана, подпирайки се с върховете на пръстите си. Усещането беше необикновено, сякаш не съществуваше никаква гравитация.

От тъмнината в прохода се показа разклонение. Пит не можеше да си позволи лукса да губи време, за да реши накъде да тръгне. Продължи напред и се оттласна към левия ръкав. Изведнъж лъча на лампата му освети разкъсан и прогнил леководолазен костюм, полузаровен в утайката. На пръв поглед той изглеждаше смачкан и нагънат, сякаш притежателят му го бе захвърлил. Светлината обходи крачолите и леко заритата област на гърдите и спря върху маската за лице, която все още бе пристегната около качулката. Две празни очни гнезда в череп бяха обърнати към Пит.

Стреснат, той започна да маха крака назад от страховитата гледка. Трупът на един от загубилите се водолази спаси живота му, или поне го удължи за кратко време — ръкавът явно нямаше изход. Костите на втория водолаз вероятно лежаха някъде навътре в тъмнината.

Когато се върна обратно на разклонението, Пит погледна компаса си. Това беше напразен жест. Нямаше накъде другаде да тръгне, освен надясно. Вече бе пуснал тежката обезопасителна макара. Времето му за въздух отдавна бе стигнало точката на невъзвратимостта.

Той се опита да поеме въздух и да го задържи, но вече чувстваше спадащото налягане. Бяха му останали само още няколко ценни глътки въздух.

Устата му пресъхна. Не можеше да преглъща и му стана студено. Беше прекарвал дълго време в ледена вода и сега разпозна първоначалните симптоми на хипотермията. Странно спокойствие го обгърна, когато се гмурна по-дълбоко в подканващия го сумрак.

Пит прие последното вдишване на въздух като неизбежно, затова смъкна от раменете си безпредметните вече бутилки и ги пусна в тинята. Не почувства болка, когато удари коляното си в камара скали. Оставаше му само една минута. Дотолкова щеше да стигне въздухът в дробовете му. Ужасяващата мисъл, че ще свърши като водолазите в другия ръкав, обсеби съзнанието му и пред него изплува образът на празен череп, който му се присмиваше.

Белите му дробове се свиха болезнено, започна да изпитва чувството, че в главата му бушува пожар. Той продължи да плува, не смеейки да спира, докато накрая мозъкът му престана да функционира.

В прохода нещо заблещука. То изглеждаше отдалечено на километри разстояние. Тъмнина започна да пълзи по периферията на полезрението му. Сърцето му тупкаше в ушите, гърдите му като че ли бяха смачкани. Всеки атом кислород бе отлетял.

Обгърнаха го последните мигове на отчаяние. Неговото нощно издирване приключи.

82.

Бавно, но неотклонно обръчът около оредяващия военен отряд на Маклин се затягаше, докато битката продължаваше. Телата на мъртвите и ранените лежаха сред море от изразходвани гилзи от патрони.

Слънцето стопи мъглата. Сега хората му виждаха по-добре обектите за прицел, но същото се отнасяше и за обкръжилите ги мъже. Воюващите англичани не се страхуваха. Те знаеха от самото начало, че бягството им е невъзможно. Да се бият далеч от бреговете на островната им крепост, не беше нищо необичайно за тях.

Накуцвайки, Маклин се приближи до Шоу. Лявата ръка на лейтенанта беше сгъната под окървавена превръзка през рамо, по бинтования му крак също бяха избили кървави петна.

— Опасявам се, че извървяхме пътя си, старче. Няма да можем да ги удържим още дълго.

— Ти и хората ти свършихте славна работа — отбеляза Шоу. — Дори надминахте всички очаквания.

— Добри са момчетата, дадоха всичко от себе си — каза с отпаднал глас Маклин. — Има ли вероятност да проникнем през тази проклета дупка?

— Ако попитам още веднъж Колдуайлър как вървят нещата, нищо чудно да ми пръсне черепа с лопатата.

— Можем преспокойно да хвърлим един заряд там и да се свърши работата.

Шоу го погледна замислен, после рязко се обърна и се покатери до ръба на ямата. Мъжете, теглещи нагоре пълните кофи, изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да се строполят от изтощение. Бяха потънали в пот и дишаха тежко.

— Къде е Колдуайлър? — попита Шоу.

— Слезе долу. Каза, че никой не можел да копае по-бързо от него.

Шоу се надвеси от ръба на изкопа. Вентилационната шахта правеше завой и уелсецът не се виждаше. Шоу го извика по име.

Дълбоко долу се подаде една буца пръст във формата на човек.

— Какво има пак, по дяволите?

— Времето ни изтича. — Гласът на Шоу отекна в шахтата. — Има ли възможност да пробием отвор с експлозиви?

— Не става — провикна се Колдуайлър. — Стените ще хлътнат.

— Трябва да рискуваме.

Колдуайлър се отпусна на колене от пълна преумора.

— Добре — каза той с дрезгав глас. — Хвърли заряди. Ще опитам.

След минута сержант Бентли спусна една чанта с пластични експлозиви. Колдуайлър внимателно напъха еластичните заряди в дълбоки сондажни отвори, нагласи детонаторите и направи знак да бъдат издърпани на повърхността. Когато и той самият се появи, Шоу го хвана подмишница и го отдалечи от входа на изкопа.

Колдуайлър се ужаси при вида на касапницата наоколо. От първоначалния отряд на Маклин само четирима мъже не бяха ранени, но пък продължаваха да поддържат ожесточена стрелба в гората.

Изведнъж от земята под тях се разнесе тътен и вентилационната шахта избълва облак прах. Колдуайлър веднага слезе обратно долу. Шоу го чу как кашля, но погледът му не можеше да проникне през вихрещата се пелена.

— Издържаха ли стените? — извика Шоу.

Отговор нямаше. Тогава почувства дръпване на въжето и започна като бесен да го дърпа. Вече чувстваше, че ръцете му отмаляват, когато се подаде посипаната с прах глава на Колдуайлър.

Уелсецът заговори неразбрано и накрая прочисти гърлото си:

— Успяхме! — рече задъхан той. — Проникнахме вътре. Побързайте, момчета, преди да са ви простреляли.

Маклин също беше там. Той се ръкува с Шоу.

— Ако не се видим отново, всичко най-хубаво.

— На теб също.

Сержант Бентли му подаде фенерче.

— Ще ви потрябва, сър.

Колдуайлър върза три въжета едно за друго, за да увеличи дължината.

— Това ще стигне до пода на кариерата — каза той. — Хайде, слизайте!

Шоу скочи в изкопа и започна да се спуска. По едно време спря за миг и погледна нагоре.

Прахът от взрива още не се бе слегнал и загрижените лица горе не се виждаха ясно.

На граничната линия хората на лейтенант Санчес продължаваха да залягат зад дървета и скали и поддържаха масирана стрелба към обраслото с гъсталаци дере. От откриването на огъня лейтенантът имаше един загинал и осем ранени. Куршум улучи и него, като мина през бедрото му. Той свали куртката си и превърза предната и задната дупки с долната си риза.

— Огънят им отслабва — отбеляза сержант Хупър, изплювайки парченца тютюн.

— Цяло чудо е, че все още има живи сред тях — каза Санчес.

— Само фанатични терористи се бият така ожесточено.

— Добре са обучени. Не мога да не им призная превъзходството. — Той замълча и се ослуша. После се почеса по ухото и се вгледа между два големи скални блока. — Слушай!

Хупър сбърчи чело.

— Моля, сър?

— Те спряха да стрелят.

— Сигурно е номер, за да ни заблудят.

— Не мисля така — каза Санчес. — Нареди да се преустанови стрелбата.

След малко над опустошената гора се настани странна тишина. После един мъж бавно се изправи от храсталаците, вдигнал високо оръжието си в ръка.

— Копеле! — измърмори Хупър. — Той е облечен с пълна бойна униформа.

— Сигурно я е купил от някоя разпродажба след войната.

— Самодоволен негодник!

Санчес се изправи на крака и нехайно си запали цигара.

— Отивам на проучване. Ако онзи вземе много да знае, виж му сметката.

— Стойте по-настрана, сър, за да имаме директна линия за стрелба.

Санчес кимна и тръгна напред. Спря на метър-два от сержант Бентли и го огледа. Видя опушеното му лице, мрежестата му каска със стърчащи от нея клонки и отличителните знаци на сержантския чин. По лицето на боеца нямаше и следа от страх. Тъкмо обратното — по него се разливаше широка усмивка.

— Добро утро ви желая, сър — поздрави го Бентли.

— Вие ли сте командващият?

— Не, сър. Ако обичате, последвайте ме. Ще ви заведа при него.

— Предавате ли се?

— Да, сър — кимна Бентли.

Санчес насочи оръжие.

— Добре, след вас.

Те закрачиха през оголените от куршуми клони на храстите и се спуснаха в дерето. Погледът на Санчес обхвана пръснатите тела и пропитата с кръв земя. Ранените го гледаха с безразличие. Правеха впечатление трима мъже, които изглеждаха невредими.

— Изравнете редицата, момчета! — нареди им строго Бентли.

Санчес се чувстваше объркан. Тия мъже не покриваха образа на терористите — поне на онези, които бе виждал или за които бе чувал.

Те приличаха на униформени войници, много дисциплинирани и обучени да водят битки. Бентли го заведе при двама мъже, разположени до една изкопана дупка в земята. Единият, който изглеждаше така, сякаш се бе въргалял в кал, за да рекламира перилни препарати, се бе навел над другия и срязваше пълния му с кръв ботуш. Излегнатият мъж вдигна поглед към приближаващия се Санчес и му се усмихна жизнерадостно.

— Добро утро!

Каква весела компания, помисли си Санчес, преди да попита:

— Вие ли сте командващият тук?

— Тъй вярно! — отвърна Маклин. — Ще имам ли честта да узная името ви, сър?

— Лейтенант Ричард Санчес от Морската пехота на Съединените щати.

— Какъвто волът, такъв и остенът. Аз пък съм лейтенант Дигби Маклин от Морската пехота на Великобритания.

Санчес остана като гръмнат. Успя само да промълви:

— Дявол да ме вземе!

Първото нещо, което Шоу подуши, докато се спускаше във вентилационната шахта, беше зловонието на влага и мухъл. След двайсетина метра той не можеше повече да стигне с крака или с ръце заоблените стени. Затова сграбчи здраво въжето и насочи светлината на фенерчето си в тъмнината.

Шоу беше попаднал в обширна пещера, висока най-малко дванайсет метра от пода до тавана. В нея нямаше нищо, освен голяма купчина отпадъци в единия ъгъл. Въжето свършваше на около четири метра над земята. Той пъхна фенерчето подмишница, пое дълбоко въздух и се пусна от въжето.

Падна като камъче, хвърлено в тъмнината на кладенец — страховито изживяване, което никога не би пожелал да изпита отново.

Когато се приземи, той изпъшка тежко. Можеше да скочи така, че краката му да поемат по-големия удар. Падна обаче на едната си страна, като китката на разперената му ръка се удари в нещо твърдо и той чу противния пукот на счупена кост.

Шоу остана на място минута-две, стиснал устни от силната болка, и се изпълни със самосъжаление. После изведнъж дойде на себе си, като си помисли, че беше само въпрос на време американците да проникнат във вентилационната шахта и с мъка се размърда до седнало положение.

Опипа кръста си за фенерчето и плъзна бутона, за да го включи. Слава богу, още работеше!

Видя, че се намира до железопътен коловоз с тесни релси, които излизаха от пещерата и продължаваха в прокопан в единия й край тунел.

Непохватно, с една ръка, той свали колана си и направи нескопосана превръзка през рамо за ръката си, след това се изправи на крака и навлезе по коловоза в тунела.

Вървеше между релсите, като внимаваше да не се спъне в траверсите. В продължение на петдесетина метра релсовият път беше равен, след което започваше да се спуска по лек наклон. Шоу повървя още малко и насочи фенерчето си в тъмнината пред себе си.

Светлинният лъч отрази нещо като две чудовищно големи червени очи.

Шоу предпазливо продължи напред, препъна се в нещо твърдо и поглеждайки надолу, видя още един коловоз. Релсите му бяха укрепени на много по-голяма ширина, по-голяма дори от тези, по които вървяха английските влакове, прецени той. Излезе от тунела и се озова в друга пещера.

Но това не беше обикновена пещера. Това беше огромна крипта, пълна с мъртъвци.

„Червените очи“ се оказаха два фенера, закачени отзад на железопътен вагон. Върху остъклената му платформа лежаха два трупа, или всъщност две мумии, напълно облечени, чиито почернели черепи се бяха вторачили във вечния мрак.

Косата на тила на Шоу настръхна и той забрави за пронизващата го болка в китката. Пит излезе прав — подземната кариера разбулваше тайната на „Манхатън лимитид“.

Той се огледа наоколо, очаквайки едва ли не да види покрита със саван фигура, която държи коса и маха с костелив пръст, привиквайки Шоу. Той мина покрай вагона и с изненада видя, че по него няма ръжда. При стъпалата, където бе прикачен следващият вагон, лежеше в изкривена поза още един труп, с глава подпряна в едно от шестте му колела. От патологично любопитство Шоу се спря и го огледа.

На светлината на фенерчето той имаше тъмен кафеникавосив цвят и плътност на обработена животинска кожа. С течение на месеците и годините сухият въздух в кариерата бе изсушил и втвърдил тялото и по естествен начин го бе мумифицирал. По кръглата фуражка с козирка на главата можеше да се съди, че мъжът е бил кондукторът на влака.

Нататък се виждаха още много трупове, пръснати около влака и застинали в предсмъртни пози. Повечето бяха умрели в седнало положение, малко бяха изпънатите на земята. Облеклото на всички беше изключително запазено и Шоу изобщо не се затрудняваше да различи мъжете от жените.

Неколцина от мъртъвците бяха замръзнали в свити пози под отворената врата на товарния вагон. Пред тях имаше разбъркана купчина от дървени щайги, някои от които бяха натоварени на миньорска количка. Една от мумиите явно бе разбила една щайга и притискаше към гърдите си правоъгълно блокче. Шоу избърса полепналата мръсотия и с изумление видя, че подалото се петно имаше цвят на злато.

Боже мой, възкликна той наум. По днешните цени всичко това тук трябва да възлиза на повече от триста милиона долара.

Колкото и да се изкушаваше да се помотае и съзерцава богатството, Шоу продължи нататък. Дрехите му подгизнаха от пот и въпреки това имаше чувството, че се намира в хладилник.

Машинистът бе избрал да умре в кабината на локомотива. Огромното желязно чудовище беше покрито с вековен прах, под който обаче можеха да се видят красиво изработените златни цифри „88“ и червената странична лента.

На десетина метра от предната скара на локомотива се бе свлякла масивна скала и запушваше главния вход на кариерата. Там имаше пръснати още жертви. Явно се бяха опитвали яростно да копаят до последен дъх, защото кокалестите им ръце бяха останали вкопчени в лопати и кирки. Всъщност бяха прокопали няколко тона скала, но резултатът е бил капка в морето. Дори стотици мъже не биха могли да пробият тази планина от камъни за по-малко от месец.

Как ли се е случило всичко това — каза си Шоу и неволно потрепери. Неоспорим ужас витаеше в това място. Какви ли мъки са изтърпели безпомощно затворените в този студен и тъмен затвор хора, преди смъртта да сложи край на страданията им?

Той заобиколи локомотива и тендера за въглища, след това се качи на закачения за него пулманов вагон и тръгна по пътеката. Първата гледка, която се разкри пред погледа му в спалното купе, беше на жена, легнала на легло и прегърнала две малки деца. Шоу извърна глава и продължи нататък.

Започна да тършува във всички ръчни чанти, чийто външен вид предполагаше, че могат да съдържат Северноамериканския договор. Пребъркването вървеше изнервящо бавно. Ускори движенията си, когато студените иглички на паниката се впиха в съзнанието му. Светлината на фенерчето намаляваше — батериите щяха да издържат не повече от още няколко минути.

Седмият и последен пулманов вагон, луксозният, с многото прозорци и зловещите обитатели в него, имаше на вратата си емблемата на американския орел. Шоу се наруга вътрешно, че не бе почнал от него. За миг остана поразен от разкоша в частния вагон. Вече никъде не правят такива, помисли си той.

На въртящ се стол, тапициран с червен плюш, седеше една фигура със спортна шапка с козирка и разгърнат пред лицето пожълтял вестник. Двама от спътниците му седяха наведени над махагонова маса за хранене, подпрели глави между ръцете си. Единият, както веднага разпозна Шоу, беше облечен със сако и панталони с английска кройка. Другият носеше лек камгарен костюм. Именно той привлече вниманието на Шоу, тъй като изсъхналата му ръка държеше здраво дръжката на малка пътна чанта.

Много предпазливо, сякаш се боеше да не събуди притежателя й, Шоу измъкна чантата от втвърдените пръсти.

И изведнъж замръзна на място. Помисли си, че с крайчеца на окото мерна съвсем леко движение. Но сигурно така му се е сторило. Трепкащите сенки по стените разбунтуваха вродените му страхове. Ако се оставеше на въображението си, мъждукащата светлина на фенерчето можеше да съживи всичко наоколо.

В следващия миг сърцето му спря. Всеки кардиолог би казал, че това е невъзможно. Но сърцето му наистина спря, когато той се втренчи като парализиран в отражението на прозореца.

Зад него трупът със спортната шапка се надигна от въртящия се стол с вдървен гръб. После свали вестника от лицето си и се усмихна на Шоу.

83.

— Там няма да намерите това, което търсите — заговори Дърк Пит, посочвайки с брадичка пътната чанта.

Шоу едва не откачи, след като забеляза, че върху водолазния си костюм Пит беше облякъл старо сако, но най-сетне се съвзе и каза:

— Вие имате смущаващ начин да изразявате присъствието си.

Пит усили осветлението, като включи водолазната си лампа и най-нехайно съсредоточи отново вниманието си върху стария вестник.

— Винаги съм знаел, че съм се родил с осемдесет години по-късно. Ето тук се продава на старо една „Стъц“ на малко километри, и то само за шестстотин седемдесет и пет долара.

През последните дванайсет часа Шоу бе изразходвал всичките си емоционални реакции и никак не му беше до вятърничави приказки.

— Как успяхте да влезете тук? — попита той.

Пит не вдигна поглед от рекламите за автомобили, когато отговори:

— Преплувах през аварийната шахта. Въздухът ми свърши и за малко да се удавя. И щях, ако по щастлива случайност не се бях натъкнал на руден джоб със застоял въздух под една потопена под водата каменотрошачка. Още едно поемане на въздух ми даде възможност да се оттласна в страничен тунел.

Шоу обхвана с ръка вагона.

— Какво е станало тук?

Пит посочи двамата мъже край масата.

— Мъжът с пътната чанта е, по-точно е бил Ричард Есекс, помощник държавен секретар. А другият е бил Клемънт Маси. До Маси има прощално писмо до жена му. В него е описана цялата трагедия.

Шоу взе писмото и присви очи към избелялото мастило.

— Значи този Маси е искал да обере влака.

— Да, знаел е за товара от злато.

— Аз го видях. Количество, достатъчно да се купи цялата „Банк ъв Ингланд“.

— Планът на Маси е бил невероятно сложен за онова време. Той и хората му дали сигнал на влака да спре на един изоставен железопътен възел на име Мондрагън Хук. Там те принудили машиниста да отбие „Манхатън лимитид“ в едно старо разклонение, водещо в кариерата, преди никой от пътниците да разбере какво става.

— Както се вижда, сметката му е излязла крива.

— И то не само една — добави Пит. — Преборването с охраната минало благополучно. Тази част от плана му предварително била добре изрепетирана. Но въоръжената охрана, която трябвало да ескортира Есекс и договора до Вашингтон, им дошли изневиделица. Когато престрелката свършила, всички от охраната били мъртви, а Маси загубил трима от хората си.

— Явно това не го е спряло — вметна Шоу, продължавайки да чете писмото.

— Не, продължил да следва плана си и инсценирал срутването на моста Довил-Хъдсън. После се върнал в кариерата и взривил заряди с черен барут, за да затвори входа й, след което имал достатъчно време, за да разтовари златото и да избяга през аварийната шахта.

— Как е щяло да стане, като тя е пълна с вода?

— Най-добре замисленият план продължава — отвърна Пит. — Аварийната шахта минава на по-високо ниво от дълбокия край на кариерата, където е започнало наводняването. Когато Маси отвлякъл „Манхатън лимитид“, пътят му за излизане е бил сух. Но след като взривил входа, ударните вълни отворили подземни пукнатини и водата нахлула в шахтата, като отрязала всякаква възможност за бягство, обричайки всички вътре на бавна и мъчителна смърт.

— Горките хора — каза Шоу. — Сигурно седмици наред са мръзнали от студ и глад.

— Интересно, как са се озовали на една маса Маси и Есекс, за да умрат заедно — изказа гласно разсъжденията си Пит. — Какво ли общо са намерили помежду си накрая?

Шоу вдигна фенерчето си, за да освети Пит.

— Кажете ми, господин Пит, сам ли сте тук?

— Да, водолазът, който беше с мен, се върна обратно.

— Изглежда, трябва да предположа, че договорът е у вас.

Пит загледа Шоу над ръба на вестника с неразгадаем поглед.

— Правилно предполагате.

Шоу извади ръката от джоба си и насочи към него 25-калибровия „Берета“.

— В такъв случай ще трябва да ми го дадете.

— За да го изгорите ли?

Шоу само кимна.

— Съжалявам — каза спокойно Пит.

— Мисля, че не разбирате напълно положението.

— Очевидното е, че вие имате пистолет.

— А вие нямате — заяви уверено Шоу.

Пит сви рамене.

— Да бе, хич не ми дойде наум да взема един.

— Ако обичате — договора, господин Пит.

— Който сварил, той преварил, господин Шоу.

Шоу изпусна дълга беззвучна въздишка.

— Вие спасихте живота ми, затова ще бъде много неетично да ви убия. Само че копието на договора означава далеч повече за моята страна от личните дългове между нас двамата.

— Вашето копие на борда на „Емприс ъв Айрланд“ е унищожено — каза бавно Пит. — Това тук принадлежи на Съединените щати.

— Възможно е, но Канада принадлежи на Англия. И ние нямаме намерение да се откажем от нея.

— Империята няма да остане вечна.

— Индия, Египет и Бирма — да не изброявам и останалите — никога не са били наши, за да ги бяхме запазили — поясни Шоу. — Докато Канада беше създадена и изградена от англичаните.

— Не помните историята си, Шоу. Първи бяха французите, а после англичаните. След вас дойдоха германци, поляци, скандинавци и дори американци, които се преселиха на север в западните провинции. Вашето правителство държеше юздите, като поддържаше мощна структура, ръководена от хора, които не са били нито родени, нито изучени в Англия. Същото се отнася и за страните във вашата Британска общност. Тукашното правителство и големите корпорации могат да бъдат управлявани от местни жители, но хората, които взимат главните решения, се изпращат от Лондон.

— Системата дава много добри резултати.

— Географията и разстоянието ще провалят системата в крайна сметка — рече Пит. — Никое правителство не може до безкрайност да управлява друго от хиляди километри разстояние.

— Ако Канада напусне Британската общност, същото може да стори и Австралия или Нова Зеландия, дори Шотландия и Уелс. Няма нищо по-обезпокояващо от това.

— Кой може да каже къде ще бъдат националните граници след хиляда години. Да не говорим пък кой ли изобщо се интересува от това.

— Аз се интересувам, господин Пит. Моля, дайте ми договора.

Пит не отговори, но извърна глава и се заслуша. В един от тунелите отекнаха слаби гласове.

— Вашите приятели ме проследиха във вентилационната шахта — каза Шоу. — Времето изтече.

— Убиете ли ме, те пък ще убият вас.

— Простете ми, господин Пит. — Дулото на пистолета сочеше право между очите на Пит.

Оглушителен, звънлив трясък раздра смълчания сумрак на пещерата. Не беше острият пукот на изстрел от малкия „Берета“, а много по-гръмкият ек на 7.63-милиметров автоматичен „Маузер“. Главата на Шоу се отметна на една страна и той се свлече на стола.

Пит погледна тлеещата дупка в средата на вестника, после стана на крака, остави маузера на масата и настани Шоу в легнало положение на пода.

В този момент Джордино, вдигнал картечен пистолет пред себе си, нахлу през вратата като разярен бик. Той рязко се закова на място и зяпна с уста при вида на спортната шапка, щръкнала на главата на Пит. После видя и Шоу.

— Мъртъв ли е?

— Куршумът ми одраска черепа му. Той е жилаво старче. Нищо чудно след тежко главоболие и няколко шева отново да се втурне по петите ми.

— Къде намери оръжие?

— Взех го назаем от него. — Пит посочи мумията на Клемънт Маси.

— А договора? — попита нетърпеливо Джордино.

Пит извади от страниците на вестника голям лист хартия и го доближи до водолазната лампа.

— Ето го Северноамериканският договор — съобщи той. — Като се изключи една овъглена дупка между параграфите, той е четлив както в деня на подписването му.

84.

Президентът на Съединените щати се разхождаше нервно по килима в преддверието на Канадския сенат. Лицето му издаваше, че е обзет от мрачно предчувствие. Влязоха Алън Мърсиър и Харисън Мун и застанаха мълчаливи до вратата.

— Някакви вести? — попита президентът.

Мърсиър поклати глава.

— Никакви.

Мун изглеждаше напрегнат и измършавял.

— Последното съобщение от адмирал Сандекър сочи, че Пит вероятно се е удавил в кариерата.

Президентът сграбчи Мърсиър за рамото, сякаш искаше да вземе сили от него.

— Нямах право да очаквам невъзможното.

— Рисковете си заслужаваха — каза Мърсиър.

Президентът не можа да прогони обзелия го силен ужас.

— Всяко извинение за провал кънти на кухо.

— Министър-председателят и генерал-губернаторът пристигнаха в Сената, господин президент — каза появилият се държавен секретар Оутс. — Министрите вече са тук и чакат.

Израз на поражение помрачи очите на президента.

— Явно, че времето изтече, господа. Както нашето, така и на Съединените щати.

Високата 88 метра кула — Пийс Тауър — оформяща централния блок на сградата на Парламента, гледана от прозорците на Шинлети ВТОЛ, ставаше все по-широка, докато самолетът правеше завой към летището на Отава.

— Ако въздушното движение не се окаже много натоварено — предположи Джак Уеслър, — след пет минути ще сме кацнали.

— Зарежи летището — каза Пит. — Приземи ни върху тревната площ пред Парламента.

Уеслър отвори широко очи.

— Не мога да направя това. Ще си загубя разрешителното за пилотиране.

— Тогава ще те успокоя. — Пит извади стария маузер от пътната чанта на Есекс и пъхна дулото му в ухото на Уеслър. — А сега ни приземи.

— Ама нали ако… ако ме застреляте, ще се разбием — запелтечи пилотът.

— Кому си притрябвал? — усмихна се ледено Пит. — Аз имам повече летателни часове от теб.

С лице по-бяло от платно, Уеслър започна да снижава.

Група туристи, които правеха снимка на полицай от Кралската канадска полиция, вдигнаха лица при звука на самолетните двигатели и бързо се пръснаха настрани. Пит остави оръжието си върху седалката, отвори вратата и скочи, преди колелата да докоснат тревата.

Шмугна се сред скупчените зяпачи толкова бързо, че даже изуменият полицай не успя да го спре. Входът на високата Пийс Тауър беше задръстен с кордони от туристи, които чакаха да зърнат президента. Пит си проби път, без да обръща внимание на виковете на охраняващите полицаи.

След като се озова в мемориалната сграда, за миг се обърка накъде да тръгне. Две дузини кабели се виеха по пода.

Той ги проследи наслуки, знаейки, че те свършват във видеокамерите, които записваха президентската реч. Почти стигна до вратата на камарата на Сената, когато един полицай, на ръст като малка планина, в аленочервена церемониална туника, му препречи пътя.

— Не мърдайте, мистър!

— Заведете ме при президента! Бързо! — настоя Пит. В мига, в който изговори думите, осъзна, че сигурно са прозвучали абсурдно.

Полицаят изгледа подозрително странното му облекло.

Пит едва бе имал време да свали горнището на водолазния си костюм и да навлече якето на Джордино — с два номера по-късо — за да хукне към самолета на Уеслър. От кръста надолу бе останал с долната част на водолазния костюм и бос.

Изневиделица други двама притиснаха Пит от двете му страни.

— Внимавайте с него, момчета. Може да носи бомба в тази чанта.

— В нея няма нищо, освен един лист хартия — поясни бесен Пит.

Около тях започнаха да се събират туристи и да щракат с фотоапаратите си, любопитни да узнаят какво става.

— Я най-добре да го разкараме оттук — каза единият полицай и грабна пътната чанта.

Пит никога не се бе чувствал толкова отчаян.

— За бога, изслушайте ме…

Тъкмо започнаха да го избутват, и то доста грубо, когато един мъж с класически тъмносин костюм си проправи път през тълпата. Той хвърли бегъл поглед към Пит и се обърна към полицая.

— Проблем ли имате, господин полицай? — попита той, показвайки картата си за самоличност от американските тайни служби.

— Този екстремист се опита да влезе в Сенатската камара…

Пит изведнъж се освободи и се втурна напред.

— Щом сте от тайните служби, помогнете ми. — Той викаше, без да съзнава.

— Спокойно, приятел — каза „тъмносиният костюм“ и ръката му се стрелна към кобура на оръжието под мишницата му.

— Нося важен документ за президента. Името ми е Пит. Той ме очаква. Трябва да ме заведете при него.

Полицаите отново се нахвърлиха върху Пит, този път с гневни пламъчета в очите. Агентът от тайните служби ги възпря с ръка.

— Спокойно! — Той погледна скептично Пит и каза: — Дори да искам, не мога да ви заведа при президента.

— Тогава ме заведете при Харисън Мун — озъби му се Пит, идвайки му до гуша от абсурдното положение.

— Мун познава ли ви?

— Ако щете вярвайте!

Мърсиър, Оутс и Мун седяха в преддверието на Сената и гледаха президента по телевизионния монитор, когато вратата се отвори със замах и група от агенти на тайните служби, полицаи и охранители на сградата, които влачеха Пит с поне половин дузина ръце, нахлуха в помещението като приливна вълна.

— Край на лова! — извика Пит. — Намерих го!

Мърсиър скочи на крака и зяпна с уста. Беше толкова смаян, че не можа да продума веднага.

— Кой е този човек? — попита Оутс.

— Боже мой! Това е Пит! — успя да смотолеви Мун.

С усмирени ръце и подуто от подъл удар око, Пит кимна към протритата стара чанта в ръката на единия полицай.

— Копието на договора е вътре.

Докато Мърсиър свидетелстваше за Пит и изкарваше охраната от преддверието, Оутс зачете съдържанието на договора. Когато свърши, вдигна недоумяващ поглед.

— Истински ли е? В смисъл, има ли вероятност да е подправен?

Пит се стовари на един стол и внимателно опипа издуващата се синина под окото си.

— Бъдете спокоен, господин секретар, в ръцете си държите автентичен документ.

Мърсиър се приближи и прелисти набързо страниците на копието с речта на президента.

— Остават му още две минути до края на изявлението.

— Ами тогава да му дадем това, хайде, бързо! — настоя Мун.

Мърсиър погледна изтощения мъж на стола.

— Мисля, че господин Пит трябва да има тази чест. Той представлява мъжете, които загинаха заради договора.

Пит рязко се изправи на стола.

— Кой, аз?! О, не мога да се покажа пред милионите зрители, които наблюдават по телевизията Канадския парламент, и да прекъсна обръщението на президента. Не и в този вид, сякаш съм пияница от карнавално увеселение.

— Няма да правите това — усмихна се Мърсиър. — Аз ще прекъсна президента и ще му кажа да дойде в преддверието. Вие ще му го дадете тук.

Разположени в тъмночервените кресла на Сенатската камара, водачите на канадското правителство останаха изумени от поканата на президента на Съединените щати да започнат преговори за сливането на двете нации. Всеки чуваше подобно нещо за първи път. Единствено Сарвьо седеше невъзмутим, със спокойно и неразгадаемо лице.

Шепот от негодувание заля залата, когато президентският съветник по националната сигурност се приближи до катедрата и заговори тихо в ухото на президента. Прекъсването на важно изявление не беше обичайна практика и нямаше да бъде подминато с мълчание.

— Моля да ме извините за момент — каза президентът, което подсили загадъчността. Той се обърна и излезе в преддверието.

В очите на президента Пит изглеждаше като скитник от ада. Той пристъпи напред и го прегърна.

— Господин Пит, нямате представа колко се радвам да ви видя.

— Извинете, че закъснях. — Само това измисли като отговор Пит. После се насили да се усмихне и внимателно му подаде продупчения лист хартия. — Това е Северноамериканският договор.

Президентът пое листа и съсредоточи поглед в съдържанието му. Когато вдигна очи, Пит с изненада видя, че в тях блестят сълзи. Президентът сподавено промълви: „Благодаря ви“ и се отдалечи.

Мърсиър и Мун седнаха отново пред телевизионния монитор и видяха как президентът се връща при катедрата.

— Моите извинения за прекъсването, но току-що ми връчиха документ от огромно историческо значение. Това е така нареченият Северноамерикански договор…

Десет минути по-късно президентът завърши тържествено с думите:

— … и така от седемдесет и пет години насам, според условията, изложени по-нататък, Канада и Съединените щати са съществували, без да знаят истината, като две отделни държави, докато според международния закон те са били една…

Мърсиър въздъхна дълбоко.

— Слава богу, че не им изтърси в лицето, че принадлежат към нас.

— Бъдещето няма да погледне с добро око на нас — продължи президентът, — ако не вземем предвид огромния потенциал, който са ни завещали предишните лидери. Ние не бива да останем разделени, както бяхме в миналото. Не бива да гледаме на себе си като на англо-канадци, англо-американци, френски канадци или мексикано-американци. Трябва да се наричаме просто американци. Защото сме точно такива — северноамериканци…

Министрите и премиерите на провинциите реагираха по различен начин. Едни едва сдържаха гнева си, други изглеждаха дълбоко замислени, трети кимаха като в знак на съгласие. Беше ясно, че президентът не размаха над главите им договора като тояга. Не отправи нито молби, нито заплахи. Но присъстващите нито за миг не се усъмниха, че властта е в негови ръце.

— … нашите истории са тясно свързани, нашите народи си приличат изумително по начина на живот и по мирогледа си. Единствената основна разлика между нас е отношението към традициите… Ако провинциите на Канада решат да се отделят, чака ги дълъг и труден път — може само да стигнат до сблъсък с другите. За доброто на всички това не бива да става. Затова ви призовавам да се присъедините към мен в построяването на най-великата нация на света… Съединените щати на Канада.

След обръщението на президента в залата на Сената последваха оттук-оттам умерени ръкопляскания. Всички стояха като онемели и не знаеха как да приемат предложението му за една нация. Най-сетне немислимото бе излязло на бял свят.

Мърсиър въздъхна отново и изключи монитора.

— Е, започна се — каза тихо той.

Оутс кимна.

— Добре че договорът се получи навреме, иначе щяхме да станем свидетели на политическа катастрофа.

Като по даден знак всички се обърнаха да изразят гласно благодарността си към човека, който бе направил толкова много, че сега му бяха длъжници.

Но Дърк Пит беше потънал в дълбок сън.

85.

Ролсът на министър-председателя спря пред огромния реактивен самолет, носещ президентския знак. Мъжете от тайните служби излязоха от колите зад него и дискретно заеха места около стълбата на самолета.

Сарвьо се наведе напред и спусна малка грапава орехова масичка от облегалката на предната седалка. После отвори едно шкафче, извади кристална гарафа с уиски „Сийграмс краун ройъл“ и наля в две малки стъклени чаши.

— За здравето на двама стари и близки приятели, които извървяха толкова дълъг път!

— Самата истина — каза президентът с уморена въздишка. — Ако някой беше надушил как през всичките тия години двамата с теб тайно работихме за създаването на план за обща нация, и двамата щяхме да бъдем разстреляни за предателство.

Сарвьо леко се усмихна.

— Чак да ни разстрелят, не, но щяха позорно да ни свалят от постовете.

Президентът замислено отпи от уискито.

— Странно е как един непринуден разговор между млад министър и новоизлюпен сенатор пред горяща камина в една ловна хижа преди много години, успя да промени хода на историята.

— Да, случайна среща на двама мъже с еднакви мечти в подходящо време и на подходящо място — допълни Сарвьо, връщайки се назад в мислите си.

— Сливането на Съединените щати и Канада е неизбежно. Ако не през следващите две години, то през следващите двеста. Ти и аз просто работихме заедно, за да придвижим напред графика.

— Надявам се, че няма да доживеем разочарование.

— Един обединен континент с население и територия почти колкото Съветския съюз не може да доведе до разочарование. Това може да се окаже избавлението и за двете страни.

— Съединени щати на Канада… Харесва ми как звучи — каза Сарвьо.

— Как виждаш бъдещето?

— Крайморските провинции Нюфаундленд, Нова Шотландия и Ню Брънзуик сега са откъснати от останалата част на Канада поради независимата провинция Квебек. В близките месеци те ще разберат, че е в техен интерес да кандидатстват за щатски статут. Ще ги последват Манитоба и Саскачиуан. За тях решението ще е лесно, тъй като те винаги са били в тесни връзки с вашите североизточни земеделски щати. После, предполагам, че Британска Колумбия ще поиска преговори. Тогава, след като тихоокеанските и атлантическите пристанища вече няма да са техни, останалите провинции постепенно ще дадат съгласието си.

— А Квебек?

— Французите временно ще ликуват от радост заради независимостта си. Но в светлината на неизбежните икономически трудности в крайна сметка те също ще приемат щатския статут като добра сделка.

— А как ще реагират англичаните?

— Както в случаите с Индия, Южна Африка и другите им колонии. Ще махнат с неохота за сбогом.

— Какви са ти плановете, приятелю?

— Ще се кандидатирам за президент на Квебек — отвърна Сарвьо.

— Не ти завиждам. Ще бъде трудна, мръсна битка.

— Да, но ако аз спечеля, печелим и двамата. Квебек ще бъде с една крачка по-близо до присъединяването към съюза. И което е най-важно, ще бъде в състояние да гарантира електрическа енергия от „Джеймс бей“ и ще бъде сигурно, че вие сте включени и ще се облагодетелствате от развитието на вашето нефтено находище в залива Унгава.

Президентът остави празната си чаша на масичката и погледна Сарвьо.

— Съжалявам за Даниел. Трудно ми беше да взема решение да ти кажа за връзката й с Анри Вийон. Не бях сигурен как ще го приемеш или дали изобщо щеше да ми повярваш.

— Повярвах ти — отвърна тъжно Сарвьо. — Повярвах ти, защото знаех, че е истина.

— Да можеше да има друг начин…

— Не можеше!

Бяха си казали всичко. Президентът отвори вратата. Сарвьо го хвана за рамото, за да го задържи.

— По още един въпрос трябва да се разберем.

— Казвай.

— За Северноамериканския договор. Ако всичко друго пропадне, ще принудиш ли Канада да се придържа към условията?

— Да — отвърна президентът и погледът му стана твърд. — Не може да има връщане назад. Ако ми се наложи, няма да се поколебая да приложа договора.

86.

Валеше дъжд, когато Хайди, накуцвайки, влезе в залата за излитащи пътници на ТУА на летище „Кенеди“. Силният проливен нюйоркски дъжд одираше листата на дърветата и принуждаваше натовареното автомобилно движение да пълзи като гъсеница. Тя носеше син шлифер над военноморската си униформа, от косата, подаваща се от бялата фуражка, се стичаха капки дъжд. Остави голямата си пътна чанта на килима и изнасяйки внимателно цялата си тежест върху здравия си крак, седна на един свободен стол.

След шеметните събития от изминалите няколко седмици, мисълта, че се връща отново към всекидневните си задължения, я потисна. Не бе виждала Пит, откакто той спешно замина за Отава, нито изпадналия в безсъзнание Брайън Шоу, до когото охраняващите го морски пехотинци не я допуснаха, преди да го качат в линейка и спешно да го закарат във военна болница. Почти я бяха забравили в общата възбуда. Благодарение единствено на загрижеността на адмирал Сандекър тя беше закарана в Ню Йорк, за да се наспи заслужено в хотел „Плаза“. За другия ден й беше запазено място в първа класа за самолет, да отлети обратно за военноморската база в Сан Диего.

Тя се загледа през прозорците в дъжда, който образуваше езера по пистата и отразяваше многоцветните светлини в две измерения. Ако наоколо нямаше хора, щеше да си позволи удоволствието хубаво да си поплаче. Изпитваше дълбок копнеж при спомена за прегръдките на Шоу. Той бе нахлул в живота й и сега тя негодуваше, задето й бе отнел любовта. Но не изпитваше угризения, само се ядосваше на себе си, че не успява да се владее.

Сляпа и глуха за разхождащите се край нея хора, тя се опита да пропъди от съзнанието си чувствата и срамните си постъпки през отминалите седмици.

— Все съм виждал меланхолични създания — каза глас до нея, — но вие, госпожо, биете рекорда.

— Толкова ли ми личи? — попита тя, изненадана от спокойствието в гласа си.

— Като черен облак над залез-слънце — отвърна Пит с лукава усмивка. Беше облечен в морскосиньо спортно яке, червени широки панталони, памучна риза и носеше за Хайди огромен букет различни цветя. — Да не си си помислила, че ще те оставя да се измъкнеш, без да се сбогуваме?

— Най-сетне някой се сети и за мен. — Чувстваше се объркана, уморена, наранена и обидена. — Не ми обръщай внимание, ако ти се струвам раздразнителна. Това е вечерта ми за самосъжаление.

— Може би това ще ти помогне. — Пит постави цветята в скута й. Букетът беше толкова голям, че тя едва виждаше над него.

— Прекрасни са — каза Хайди. — Сега май ще се разплача.

— Моля те, недей — засмя се тихо Пит. — Винаги ми се е искало да купя цял цветарски магазин за някоя красива жена, но това ме смущава и може би никога няма да го направя.

Хайди го прегърна и го целуна по бузата, преглъщайки сълзите си.

— Благодаря ти, Дърк. Ти ще останеш завинаги моят най-скъп приятел.

— Приятел? — направи престорено обидена физиономия той. — Това ли е най-многото, което мога да бъда?

— А може ли да има нещо друго между нас двамата?

— Не… мисля, че не може. — Лицето му доби благ израз и той взе ръката й. — Странно е, че двама души, които изпитват такава слабост един към друг, не могат да намерят в сърцата си място за взаимна любов.

— В моя случай причината е друг човек.

— Иди че ги разбери жените! Влюбват се в някой мъж, който се отнася с тях като с боклук, и те пак се женят за него.

Тя избягна погледа му и се загледа през прозореца.

— Не сме научени да крием чувствата си.

— Шоу обича ли те?

— Съмнявам се.

— А ти обичаш ли го?

— Колкото до Шоу, с него не показвам истинската си същност. Да, обичам го заради ползата, която имам от него. Ние се консумираме един друг. Той си има своите причини за това, аз — моите. Ако поиска да съм с него, ще хукна, без да се замислям. Но това никога няма да стане.

— Ето че пак увеси нос — каза Пит. — Нямам намерение да изпращам цивреща жена до самолета. Не ми оставяш никакъв избор, освен да те развеселя с някой от моите фокуси.

Хайди се засмя тихо през сълзи.

— Откога се занимаваш с фокуси?

Пит се престори на обиден.

— Нима не си чувала за Великолепния Пит, илюзиониста?

— Никога.

— Не вярваш, нали? Затвори очи!

— Не се занасяй.

— Затвори очи и брой до десет.

Най-накрая Хайди склони. Когато отвори очи, Пит го нямаше. На неговото място седеше Брайън Шоу.

Плачът, който с мъка потискаше, бликна в мига, в който го прегърна, и по бузите й потекоха сълзи и закапаха от брадичката.

— Мислех, че са те затворили — хлипайки заговори тя.

Шоу повдигна сгънатия шлифер, метнат върху скута му и показа белезниците си.

— Пит уреди да дойда тук.

Тя нежно погали бинта, подаващ се от туидения каскет.

— Добре ли си?

— Двойното зрение почти изчезна — отвърна той усмихнат.

По вътрешната уредба бе обявен полетът на Хайди.

— Какво ще стане с теб? — попита тя, без да го пуска.

— Предполагам, че ще прекарам известно време в някой от вашите федерални затвори.

— Ще ме помислиш ли за сълзливосантиментална, ако ти кажа, че те обичам?

— А ти ще ме помислиш ли за лъжец, ако ти кажа същото?

— Не — отвърна тя и почувства, че я залива вълна от облекчение, защото беше сигурна, че й каза истината.

— Нали ти обещах, че един ден ще бъдем заедно.

Това никога не можеше да бъде вярно. Силна болка разкъса дълбоко отвътре гърдите й. Тя се отдръпна и прошепна:

— Трябва да тръгвам.

Шоу прочете тъгата в очите й и я разбра. Помогна й да стане и сложи патериците. Отзивчива стюардеса се приближи и взе пътната чанта на Хайди и цветята.

— Сбогом, Хайди!

Тя го целуна леко по устните.

— Сбогом!

След като Хайди изчезна през изхода, до Шоу се приближи Пит.

— Страхотно добра жена — каза той. — Ще бъде срамота да я загуби човек.

— Наистина добра жена — подкрепи го замислен Шоу.

— Ако не побързаш, тя ще замине без теб.

Шоу го изгледа.

— За какво говориш?

Пит напъха в малкото джобче на Шоу един плик.

— Тук са бордната ти карта и билетът. Успях да ти уредя място до нейното.

— Но нали съм арестуван като вражески агент — каза напълно объркан Шоу.

— Президентът ми дължи услуга — сви рамене Пит.

— А знае ли какво правиш?

— Още не.

Шоу заклати глава.

— Търсиш си белята, като ме освобождаваш.

— Няма да ми е за първи път. — Пит му подаде ръка. — Не забравяй, че ми обеща урок по табла.

Шоу се ръкува с двете ръце. После ги вдигна, за да покаже стоманените си гривни.

— Тия неща много ме вбесяват.

— Разбиването на ключалката би трябвало да е детска игра за таен агент.

Шоу направи няколко поредни движения и вдигна белезниците с освободените си ръце.

— Вече съм позабравил. Навремето го правех далеч по-бързо.

— Джеймс Бонд би се гордял с теб — рече сухо Пит.

— Бонд?

— Да, разбрах, че сте много близки двамата.

Шоу изпусна дълга въздишка.

— Той съществува само в романите.

— Сериозно?

Шоу сви рамене и изгледа продължително Пит.

— Защо правиш всичко това, след като знаеш какво причиних на Хайди.

— Тя те обича — каза простичко Пит.

— Какво печелиш от това?

— Нищо, което да увеличи банковата ми сметка.

— Тогава защо?

— Обичам да правя необикновени неща.

Преди Шоу да отговори, Пит се обърна и се смеси с потока от хора в залата.

Дъждът беше спрял и Пит свали гюрука на кобрата. Подкара към светлините на Вашингтон, които излъчваха призрачно сияние на фона на ниско надвисналите облаци. Вятърът разроши косата му и той пое дълбоко сладкото ухание на мократа трева, покриваща полетата покрай главния път.

Пит хвана здраво кормилото, натисна педала на газта до пода и видя как стрелката на тахометъра бавно изпълзя до червената чертичка.