Нощно издирване

21.

Март 1989 година

Вашингтон, окръг Колумбия

Съзнанието на Алън Мърсиър се изпълваше с чувство за безпомощност, дори донякъде със страх, докато работеше късно през нощта над куп военни препоръки, свързани с националната сигурност. Не можа да не се запита дали новият президент е способен да вникне в реалностите на живота.

Обявяването на национален банкрут, независимо до каква степен се нуждае страната от този акт, означаваше да си навлече обвинение в държавна измама.

Мърсиър се облегна назад и разтърка уморените си очи. Нямаше ги вече простичко написаните на пишеща машина и на висококачествена хартия предложения и предвиждания. Сега те се бяха превърнали в решения, засягащи милиони хора от плът и кръв.

Изведнъж се почувства безсилен. Въпроси с огромни последствия се простираха отвъд погледа и разбиранията му. Светът, правителството бяха станали прекалено сложни, за да бъдат контролирани от шепа хора. Той се виждаше пометен от приливна вълна, която препуска стремглаво към скалите.

Унинието бе прекъснато от помощника му, който влезе в кабинета и посочи с ръка телефона.

— Търси ви доктор Клайн, сър.

— Здравей, Рон. Както разбирам, и на теб не ти стигат часовете на деня.

— Прав си — отвърна Клайн. — Помислих си, че може би ще искаш да узнаеш как се натъкнах на следа от скъпата ти допотопна играчка.

— Каква е тя?

— Не мога да ти кажа. Никой наоколо няма ни най-малката представа.

— Бъди по-ясен.

— Парите наистина са дошли в Министерството на енергетиката. Но после веднага са били насочени към друга правителствена агенция.

— Коя агенция?

— Националната агенция за подводни и морски изследвания.

Мърсиър нищо не отговори. Мълчеше и размишляваше.

— Там ли си, Алън?

— Да, извинявай.

— Изглежда ние сме били само посредници — продължи Клайн. — Щеше ми се да ти дам повече информация, но това е всичко, което открих.

— Струва ми се доста завоалирано — отвърна замислен Мърсиър. — Защо министерството ви тихомълком ще прехвърля такава огромна сума на агенция, която се занимава с морски науки?

— Не мога да ти кажа. Да наредя ли на хората си да продължат проучванията?

— Не, по-добре аз да ги поема. Сондаж от неутрален източник може да вдигне по-малък шум.

— Не ти завиждам, че ще кръстосаш сабя със Сандекър.

— А, да, директора на НЮМА. Никога не съм го срещал, но съм чувал, че бил доста сприхав.

— Аз го познавам — рече Клайн. — Това определение е меко казано. Опънеш ли му кожата върху вратата на обор, гарантирам ти, че половин Вашингтон ще ти поднесе медал.

— Казват, че бил добър човек.

— Той съвсем не е идиот. Избягва политиците, но поддържа подбрана компания от тях. Няма да се поколебае да те настъпи, „по дяволите тия торпеда“ и от тоя род, само и само работата да бъде свършена. Никой, който е предприемал битка с него, не е излязъл победител. Ако имаш зли помисли в негова посока, предупреждавам те, че трябва да си готов с необходимите доказателства.

— Невинен до доказване на вината — подметна Мърсиър.

— Освен това и е много труден за откриване. Почти никога не отговаря на телефонни съобщения, а и рядко стои в кабинета си.

— Ще измисля начин да го притисна в ъгъла — каза уверено Мърсиър. — Благодаря ти за помощта.

— Няма за какво — отвърна Клайн. — Успех! Имам чувството, че ще ти трябва.

22.

Всеки следобед точно в четири без пет адмирал Джеймс Сандекър, главният директор на Националната агенция за подводни и морски изследвания, излизаше от кабинета си и взимаше асансьора за свързочния отдел на десетия етаж.

Беше дребен човек, висок малко над метър и петдесет, с грижливо подстригана рижа брада и същия цвят гъста коса, която вече даваше признаци за побеляване. Шейсет и шест годишен, той пращеше от здраве. Поддържаше стегнато тяло, като намаляваше дневните дози витамини и чеснови хапчета, допълвайки ги с десеткилометрово тичане сутрин от апартамента си до високата остъклена сграда на главното управление на НЮМА.

Той влезе в огромната, отрупана с апаратура свързочна зала, която заемаше сто и четирийсет квадратни метра площ и се обслужваше от екип от четирийсет и пет инженери и техници. Шест изкуствени спътника, изведени в орбита над земята, свързваха агенцията с метеорологични станции, океанографски научноизследователски експедиции и стотици други морски проекти в действие по целия свят.

Директорът на свързочния отдел вдигна поглед към влизащия Сандекър.

— Господин адмирал, в прожекционна зала В, ако обичате.

Сандекър потвърди с рязко кимване на глава и влезе в малко помещение, което приличаше на кинотеатър. Потъна в мекия стол и търпеливо зачака образът на екрана да дойде на фокус.

След малко от екрана го загледа с пронизителен поглед висок като върлина мъж, намиращ се на разстояние 4 800 километра. Косата му беше черна, а усмихнатото му лице приличаше на скала, която предизвикваше океанската вълна да се разбие в нея.

Дърк Пит седеше на наклонен назад стол, качил неприлично крака върху електронното командно табло. Той вдигна ръката, в която държеше отхапан сандвич, и махна безцеремонно.

— Извинявайте, адмирале, но ме хващате посред закуската.

— Ти никога не си държал на официалностите — измърмори добродушно Сандекър. — Какво те прихвана сега?

— В това недоносче е по-студено, отколкото в ректума на полярна мечка. Изгорихме цял тон калории, за да го поддържаме топло.

— „Леско“ не е туристически кораб.

Пит остави сандвича настрана.

— Може и да не е, но при следващото пътуване екипажът ще изрази признателност, ако бъде помислено малко повече за отоплителната система.

— На каква дълбочина си?

Пит погледна към един уред.

— На двеста двайсет и три метра. Температурата на водата е градус и половина. Не може да се каже, че условията са подходящи за игра на водна топка.

— Някакви проблеми?

— Никакви — отвърна Пит, все тъй усмихнат. — „Леско“ се държи като истински джентълмен.

— Изоставаме с времето — отбеляза с равен тон Сандекър. — Всеки момент очаквам да ми се обадят от президентския кабинет, за да ме питат докъде сме стигнали.

— Ние с екипажа ще се навъртаме наоколо, докато изразходваме горивото. Нищо повече не мога да ви обещая, адмирале.

— Някакви следи от минерали?

— Минахме над огромни находища на желязо, на промишлено добиваеми уран, торий, злато и манган. Над почти всички видове минерали, само не и над първоначалната ни цел.

— Геологията все още ли изглежда обещаваща?

— Индикациите се увеличават, но няма нищо, което да прилича на разместени пластове, седловина или солни куполи.

— Надявам се да се натъкнете на стратиграфен разсед. В него има най-голям потенциал.

— „Леско“ не може да произвежда доходоносен пясъчен нанос, адмирале, може само да го открива.

— Не че искам да сменя темата, но поглеждай по-често в огледалото за обратно виждане. Няма да мога да те отърва, ако навлезеш в чужда територия.

— Канех се да ви питам, какво ще стане, ако попреча на разни слушатели да триангулират видеопредаванията ми?

— Един кадър на четирийсет места.

— Моля, сър?

— Спътниковата съобщителна мрежа на НЮМА има директен мост с четирийсет други станции. Всички те получават и мигновено ретранслират твоите предавания. Забавянето е по-малко от милисекунда. За всеки, настроен на тази предавателна честота, твоят глас и образ идва от четирийсет различни местоположения по земното кълбо. Но няма начин първоизточникът да бъде забелязан.

— Мисля, че мога да си живея с това преимущество.

— Оставям те със сандвича ти.

Пит придаде на лицето си уверен вид и махна лениво с ръка.

Сандекър изчака, докато фигурата на Пит изчезне от екрана, после стана и излезе от прожекционната зала. Изкачи двата реда стълби до компютърната секция и мина през охраната. В остъкленото помещение, разположен встрани от останалите тихо бръмчащи машини, един мъж с бяла лаборантска престилка преглеждаше купчина от компютърни разпечатки. Той вдигна поглед над рамката на очилата си и изчака адмирала да се приближи.

— Добър ден, докторе — поздрави го Сандекър.

Доктор Рамон Кинг му отговори вяло, с вдигане на молива си. Той имаше мрачно лице със светла кожа, издадена напред челюст и вежди като бодлива тел — този тип лица не отразяваха нищо и рядко променяха изражението си.

Доктор Кинг можеше да си позволи да има кисела физиономия — той беше творческият гений, който стоеше зад разработката на „Леско“.

— Всичко ли работи гладко? — опита да завърже разговор Сандекър.

— Сондата работи безпогрешно — отговори Кинг. — Точно както вчера, както онзи ден и предишните две седмици. Ако нашето бебе започне да има проблеми със зъбките, вие ще сте първият, който ще бъде уведомен.

— Предпочитам добрата вест пред липсата на вест.

Кинг избута настрана разпечатките и застана с лице към Сандекър.

— Вие не само искате луната, ами и звездите. Защо продължавате с тази рискована експедиция? „Леско“ е неопровержим успех. Той прониква до по-големи дълбочини, отколкото имахме правото да очакваме. Вратите на откритието, които ни отвори, поразяват ума. За бога, престанете да увъртате и оповестете съществуването му.

— Не! — извика Сандекър. — Не и докато не ми се наложи!

— Какво се опитвате да докажете? — упорстваше Кинг.

— Искам да докажа, че той е нещо повече от претенциозно средство за откриване на минерали.

Кинг нагласи очилата си и се залови отново да преглежда компютърните данни.

— Не съм комарджия, адмирале, но тъй като вие поемате товара на риска върху раменете си, аз ще се присъединя към играта с пълното съзнание, че ще вляза в проклетия списък на Министерството на правосъдието като съучастник. — Той замълча и се вгледа в Сандекър. — Аз имам законно придобити права над „Леско“. И аз, като всеки друг, искам да го видя как печели точки. Но ако нещо се оплеска и ония момчета там, в океана, бъдат хванати като крадци нощем, тогава най-доброто, на което вие и аз можем да се надяваме, е да бъдем намазани с катран и овъргаляни в перушина, а после прокудени в Антарктика. А за най-лошото дори не ми се мисли.

23.

Вашингтонската атлетическа общност гледаше подозрително на здравословния навик на Сандекър. Той беше единственият, когото виждаха да тича за здраве по тротоара с недопушена пура от типа на Чърчиловите, която неизменно стърчеше от устата му.

На път за сградата на НЮМА, в ранното навъсено утро, един закръглен мъж със смачкан костюм, седнал на пейката на автобусната спирка, вдигна поглед от вестника си.

— Адмирал Сандекър, мога ли да поговоря с вас?

Сандекър се обърна от любопитство, но не позна съветника на президента по националната сигурност и продължи темпото си.

— Обадете ми се да ви определя среща — изрече задъхано и равнодушно той. — Не обичам да прекъсвам крачката си.

— Моля ви, господин адмирал, аз съм Алън Мърсиър.

Сандекър се закова на място и присви очи.

— Мърсиър?

Президентският съветник сгъна вестника и стана.

— Моите извинения, задето прекъсвам сутрешното ви спортуване, но разбрах, че трудно може да ви хване човек за разговор.

— Вашият пост е по-висок от моя. Можехте просто да ми наредите да дойда в Белия дом.

— Не се вманиачавам в спазването на официалния протокол — отвърна Мърсиър. — Една обикновена среща като тази си има своите предимства.

— Един вид, да хванете плячката си вън от убежището й — рече Сандекър. — Подличка тактика. И аз я ползвам понякога.

— Според слуховете вие дори сте майстор по подличките тактики.

За миг лицето на Сандекър пребледня. После той избухна в смях, извади запалка от джоба на анцуга си и запали остатъка от пурата.

— Винаги разбирам, когато ме будалкат. Не ми направихте засада заради портфейла ми, нали господин Мърсиър? За какво ви е думата?

— Много добре. Надявам се да ми кажете нещо за „Леско“.

— За „Леско“ ли? — Адмиралът наклони леко глава, жест, който при всеки друг мъж би изразявал огромна изненада. — Очарователен инструмент. Предполагам, знаете за какво служи.

— Защо вие не ми кажете?

Сандекър сви рамене.

— Ами да речем, че това е нещо като лескова пръчка за откриване на подпочвена вода.

— Лесковите пръчки за откриване на подпочвена вода не струват шестстотин и осемдесет милиона долара на данъкоплатците.

— Какво по-точно искате да знаете?

— Дали съществува такъв екзотичен инструмент.

— Проектът „Леско“ съществува и дори е страхотно сполучлив, бих добавил.

— Подготвен ли сте да обясните функцията му и сумата пари, изразходвани за разработката му.

— Кога?

— Възможно най-скоро.

— Дайте ми две седмици и ще сложа въпросното леско в скута ви в грижливо направена опаковка.

Мърсиър не се хващаше толкова лесно.

— Два дни.

— Зная какво си мислите — заговори искрено Сандекър. — Но ви уверявам, че не се страхувам от скандал, далеч съм от подобно нещо. Имайте ми доверие поне една седмица. Просто не мога да смогна за по-малко време.

— Започвам да се чувствам като съучастник в ограбване чрез злоупотреба с доверие.

— Моля ви, поне една седмица.

Мърсиър погледна Сандекър право в очите. Боже мой, помисли си той, ама човекът наистина се моли. Съвсем не бе очаквал такова нещо. Той махна на шофьора, който беше паркирал наблизо, и кимна на Сандекър.

— Добре, адмирале, имате исканата една седмица.

— Правите трудна сделка — каза Сандекър с хитра усмивка.

Без да продума повече, адмиралът се обърна и продължи да тича към управлението на НЮМА.

Мърсиър наблюдаваше как дребният мъж става все по-малък в далечината. Като че ли не забелязваше, че шофьорът му стои търпеливо до автомобила, придържайки отворена вратата.

Мърсиър стоеше като вцепенен, чувствайки как го обзема все по-засилващо се чувство, че го изпързаляха.

24.

За Сандекър денят беше изтощителен. След неочакваната му среща с Мърсиър той се изправи пред конгресната комисия по бюджета и до осем вечерта изтъкваше целите и завоеванията на НЮМА, призоваваше, а в отделни случаи и изискваше допълнителна финансова помощ за операциите на агенцията. Това беше скучна бюрократична работа, която ненавиждаше.

След лека вечеря в клуба на армията и военноморските сили той се прибра в апартамента си в Уотъргейт и си наля чаша мляко.

Събу си обувките и тъкмо започна да се отпуска, телефонът иззвъня. Нямаше да се обади, ако не се бе обърнал да види на коя линия го търсят. Червената лампичка на директната линия за НЮМА мигаше тревожно.

— Сандекър слуша.

— Рамон Кинг се обажда, адмирале. Възникна проблем на „Леско“.

— Повреда ли?

— Де да имахме този късмет! — отвърна Кинг. — Системата ни за развивка улови нашественик.

— Напада ли нашия плавателен съд?

— Не.

— Значи е възможно да е някоя от нашите подводници — оптимистично предположи Сандекър.

В гласа на Кинг се долавяше безпокойство.

— Обектът поддържа паралелен курс, разстояние четири хиляди метра. Като че ли хвърля сянка на „Леско“.

— Това не е хубаво.

— Ще имам по-ясна представа за положението, когато компютрите дадат по-подробни анализи за нашия незнаен гост.

Сандекър замълча. Отпи глътка мляко и потъна в размишления. Накрая рече:

— Обади се на охраната и им кажи да намерят Джордино. Искам го за тази работа.

Кинг заговори колебливо:

— Джордино запознат ли е с… ъ-ъ… той знае ли…?

— Знае — увери го Сандекър. — Лично аз го запознах с проекта от самото начало, в случай че се наложи да замести Пит. Не е лошо да се разберете с него. Ще бъда при теб след петнайсет минути.

Адмиралът затвори телефона. Най-големите му страхове започнаха да изплуват на повърхността. Той се загледа в бялата течност в чашата, сякаш можеше да извика зрителна представа на загадъчния плавателен съд, който дебнеше беззащитния „Леско“.

После остави чашата настрана и забърза към вратата, забравяйки, че е по чорапи.

Дълбоко под повърхността на Лабрадорско море, недалеч от най-крайната северна точка на Нюфаундленд, обгърнат в смразяваща тишина, стоеше Пит и изучаваше електронното показание на екрана на дисплея, докато неидентифицираната подводна лодка се движеше покрай външните краища на обхвата на уреда на „Леско“. Изведнъж светна ред от данни и той се наведе напред. Само след миг обаче екранът потъмня, сякаш връзката се загуби.

Бил Ласки, операторът на пулта за управление, се обърна към Пит и поклати глава.

— Съжалявам, Пит, но нашият гост е от срамежливите. Няма да застане на показ, за да го изследваме с локатора.

Пит сложи ръка на рамото на Ласки.

— Пак опитай. Рано или късно той обезателно ще престъпи границата откъм нашата страна.

Пит мина през лабиринта от сложните електронни уреди на командното помещение, стъпвайки безшумно по покрития с гумена изолация под. След това слезе по стълбата на по-долната палуба и влезе в стаичка, не по-голяма от две съединени телефонни будки.

Седна в края на сгъваемото легло, разгърна едно хелиографно копие върху малко писалище и започна да изучава вътрешността на „Леско“.

Подводна уродливост беше най-гальовното определение, което му мина през ума, когато за първи път видя най-усъвършенствания изследователски плавателен съд в света. Той не приличаше на нито един от строените дотогава, чиято цел беше да кръстосват дълбините на моретата.

Компактната форма на „Леско“ граничеше с абсурда. Най-точно можеше да бъде описана като „вътрешната част на самолетно крило, изправено на върха си“ и „команден пункт на подводница, загубила корпуса си“. Казано накратко, той представляваше дебело парче метал, което се движи в изправено положение.

За тази необичайна форма на „Леско“ си имаше причина. Самият замисъл беше огромен скок в подводната технология. В миналото всички механични и електронни системи се строяха съобразно пространствените ограничения на стандартния корпус във форма на пура. Докато алуминиевият кожух на „Леско“ беше построен около компактната система от уреди. Колкото до удобствата на тричленния екипаж, те бяха малко. Плавателният съд се управляваше автоматично и се направляваше от компютърния мозъчен център в главната квартира на НЮМА във Вашингтон, намиращ се на почти пет хиляди километра.

— Какво ще кажеш за малко лекарство, за да изчистим паяжините в очите?

Пит вдигна глава и погледна скръбните, зачервени очи на Сам Куейл, електронния магьосник на експедицията. Куейл вдигна две пластмасови чаши и половинлитрово шише, чието съдържание от бренди едва покриваше дъното му.

— Срамота! — възмути се Пит, едва сдържайки усмивката си. — Знаеш, че разпоредбите на НЮМА забраняват да се употребява алкохол на борда на научноизследователските плавателни съдове.

— Не ме гледай така — отвърна с подправена невинност Куейл. — Намерих това дяволско нещо, или каквото е останало от него, на леглото си. Сигурно някой странстващ работник по конструкцията го е забравил.

— Чудна работа! — възкликна Пит.

Куейл го погледна озадачен.

— Кое?

— Съвпадението. — Пит пъхна ръка под възглавницата и извади стограмово шишенце с уиски „Белс“ и го вдигна. То беше наполовина пълно. — Странстващият работник по конструкцията е оставил подобно нещо и на моето легло.

Куейл се усмихна и подаде чашите на Пит.

— Ако ти е все едно, ще оставя моето за лек срещу ухапване от змия.

Пит наля в двете чаши и подаде едната на Куейл. После седна отново на леглото и бавно заговори:

— Какво е твоето заключение, Сам?

— За нашия неуловим посетител ли?

— За същия — отвърна Пит. — Какво го възпира да се доближи и ни огледа хубаво? Защо му е тази игра на котка и мишка?

Куейл отпи една здравословна глътка уиски и сви рамене.

— Вероятно конфигурацията на „Леско“ не може да се изчисли от системата за разпознаване на подводницата. Няма съмнение, че шкиперът й ще се свърже с командното си в главно управление да пита дали да направи преглед на подводен плавателен съд в неговата патрулна зона, преди да ни спре и ни състави акт задето сме навлезли в чужда територия. — Куейл допи питието си и загледа с копнеж шишето. — Имаш ли нещо против втора глътка?

— Не, пийни си.

Куейл си наля щедра доза.

— Ще се чувствам в по-голяма безопасност, ако успеем да лепнем етикетче с името на тия момчета.

— Те няма да навлязат в обхвата на нашето сканиране. Не мога обаче да разбера едно: как успяват да се движат по точен контур. Имам чувството, че се потапят и издигат към повърхността, за да ни се подиграят.

— Не е някакво чудо — каза Куейл и намръщи лице, когато уискито опари гърлото му. — Техните трансдуктори измерват нашите осезатели. Те знаят, в границите на няколко метра, къде заглъхват сигналите ни.

Пет седна и присви очи.

— Да предположим… само да предположим…

Той не довърши мисълта си. Напусна кабината си почти тичешком, изкачи стълбата и влезе в командния пункт. Куейл отпи още една глътка и го последва. Само че без да тича.

— Има ли промяна? — попита Пит.

Ласки поклати глава.

— Неканените продължават да си играят на криеница.

— Започни бавно да потъмняваш нашите осезатели. Може и да успеем да ги приближим към нас. Стъпят ли в двора ни, нападни ги с всички възможни уреди, които имаме.

— И очакваш да прилъжеш ядрена подводница, управлявана от първокласни професионалисти, с трикове като за детска градина? — не можеше да повярва Куейл.

— Защо не? — простодушно се усмихна Пит. — Залагам противозмийското си лекарство за твоето, че ще се хванат на въдицата.

Куейл го загледа като търговец, който току-що е продал крайбрежен парцел в пустинята Гоби.

— Дадено!

През следващия час те продължиха обичайната си работа. Контролираха уредите и проверяваха съоръженията. Накрая Пит погледна часовника си и махна към Ласки.

— Системите — на разположение — нареди той.

— Системите — в готовност — потвърди Ласки.

— Добре, пипни негодника!

Устройството за данните пред тях се съживи и на екрана се появи изображението на далечина.

— Захапа въдицата! — Куейл не можеше да скрие възбудата в гласа си. — Хванахме го!

— Той бил наш! — въздъхна с облекчение Ласки.

— Е, поне сме сред приятели — смънка Куейл.

Пит гледаше напрегнато.

— Още не сме излезли от гората.

— Нашето дебнещо приятелче промени курса си на нула седем шест, увеличава скоростта — предаде данните от екрана Ласки. — Сега се отдалечава от нас.

— Ако не бях запознат с подобно нещо — обади се замислен Куейл, — щях да кажа, че той се готви за нападение.

Пит извърна поглед към него.

— Говори по-ясно.

— Преди няколко години бях член на конструкторски екип, който разработваше подводни оръжейни системи за военноморските сили. Тогава научих, че подводницата изтребител захожда бързо към фланга и се отклонява от целта, преди да изстреля торпедо.

— Все едно че стреляш през рамо с барабанния си револвер в някой негодник, както препускаш в галоп, напускайки града.

— Добро сравнение — призна Куейл. — Съвременното торпедо е натъпкано с ултразвукови, топлинни и магнитни датчици. Изстреляно веднъж, то подгонва целта с безбожна упоритост. Ако я пропусне първия път, започва да кръжи около нея, докато направи контакт. Ето защо разбере ли майката подводница, че целта има оръжие със същия капацитет като нейния, отрано се отдалечава от мишената и се измъква.

По лицето на Пит се изписа загриженост.

— На какво разстояние сме от дъното?

— На сто и трийсет метра — отговори Ласки.

Пит изобщо не можеше да свикне с метричната система. По навик изчисли показанието на около 750 фута.

— А профилът какъв е?

— Изглежда неравен. Има оголени скали, някои от които достигат височина петнайсет метра.

Пит се приближи до масичката на стереоуреда и огледа една карта на морското дъно. После каза:

— Превключи на претоварване и ни спусни.

Ласки го погледна учудено.

— В командния пункт на НЮМА няма да им се хареса, че срязваме юздите им.

— Ние сме тук, а Вашингтон е на четири хиляди и осемстотин километра от нас. Смятам, че е най-добре ние да направляваме плавателния съд, докато разберем пред какво сме изправени.

Куейл изглеждаше смутен.

— Ама ти нали не мислиш сериозно, че ще бъдем нападнати?

— Докато съществува един процент вероятност, нямам намерение да я пренебрегна. — Пит кимна към Ласки. — Спускай ни. Да се надяваме, че ще можем да се загубим в геологията на морското дъно.

— Ще ми трябва хидролокатор, за да не заора в някоя скала.

— Поддържай автоматично съпровождане на подводницата — нареди му Пит. — Използвай прожекторите и телевизионните монитори. Ние ще гледаме с невъоръжени очи.

— Това е лудост — обади се Куейл.

— Да не мислиш, че ако се движехме близо до бреговете на Сибир, руснаците ще се поколебаят да ни сритат там, където най-боли?

— Света Богородице! — ахна Ласки.

Пит и Куейл се смразиха на място и очите им изведнъж се изпълниха със страха на преследвани хора, когато зачетоха светещите зелени букви на екрана на дисплея.

— Стана тя, каквато стана! — прошепна Ласки с поглед на човек, видял гроба си. — Те са изстреляли торпедо в нас.

Джордино можеше едва ли не да надушва предстоящото и когато нахълта в командния пункт, го видя в очите на доктор Клайн и адмирал Сандекър.

Нито един от двамата мъже не помръдна, дори не отмести поглед към влизащия смугъл, дребен италианец. Цялото им внимание бе съсредоточено в огромния електронен екран, заемащ цяла една стена. Джордино бързо хвърли поглед и осмисли показанието за надвисналата опасност.

— Обърнете посоката им на движение напред — рече той със спокоен глас.

— Не мога — вдигна безпомощно ръце Кинг. — Те са превключили на претоварване.

— Тогава им го кажете! — внезапно повиши глас Джордино.

— Няма начин. — Думите на Сандекър прозвучаха напрегнато и глухо. — В телефонната връзка от свързочния спътник има срив.

— Направете връзка чрез компютрите.

— О, да — смънка Кинг и в очите му се появи слаб проблясък на разбиране. — Все още мога да командвам изхода им на данни.

Докато Кинг говореше в уреда, който препредаваше съобщението към „Леско“, Джордино наблюдаваше екрана и броеше секундите на курса на торпедото.

— Пит те е очаквал — отбеляза Сандекър, посочвайки с брадичка към екрана. И тримата изпитаха кратко облекчение, когато настъпателната скорост на работещия под вода съд започна да намалява.

— Десет секунди до контакта — съобщи Джордино.

Сандекър грабна телефона и закрещя, разтрепервайки дежурната телефонистка.

— Свържете ме с адмирал Джо Кемпър, началника на военноморските операции!

— Три секунди… две… една…

В стаята настъпи мъртва тишина; всеки се страхуваше да продума, пазеше се да не бъде първият, изрекъл думи, които може би щяха да станат епитафия на подводния плавателен съд и екипажа му. Екранът остана черен. После индикацията отново се появи.

— Не улучи — въздъхна тежко Кинг. — Торпедото мина на деветдесет метра зад него.

— Магнитните датчици нямат силно действие върху алуминиевия корпус на „Леско“ — отбеляза Сандекър.

— Торпедото прави кръг за втори опит — съобщи Кинг.

— Каква му е траекторията?

— Изглежда, следва прав път.

— Предайте им да обърнат „Леско“ странично, под ъгъл на хоризонталната плоскост и да поддържат кила по посока на торпедото. Така ще се намали площта на удара.

Сандекър влезе във връзка с един от помощниците на Кемпър, капитан трети ранг, който му съобщи, че началникът на военноморските операции си е легнал и той не можел да го безпокои. Все едно че помощникът хвърли масло в огъня.

— Чуй ме добре, синко — заговори Сандекър със заплашителния си тон, с който бе добре известен. — Случайно съм самият адмирал Джеймс Сандекър от НЮМА и въпросът е спешен. Най-настойчиво ти препоръчвам да доведеш Джо до телефона или в противен случай следващото ти дежурство ще бъде на метеорологичната станция на връх Еверест. А сега, бегом!

След малко прозяващият глас на адмирал Кемпър долетя неясно по телефона.

— Джим? Какъв, по дяволите, е проблемът?

— Ваша подводница току-що нападна един от моите научноизследователски плавателни съдове.

Кемпър остана като гръмнат.

— Къде?

— На десет мили от островите Бътън в Лабрадорско море.

— Това са канадски води.

— Нямам време за обяснения — каза Сандекър. — Трябва да наредиш на вашата подводница да саморазруши торпедото си, преди на главите ни да се е стоварила една безсмислена трагедия.

— Остани на линията — каза Кемпър. — След малко ще ти се обадя.

— Имаме само пет секунди — провикна се Джордино.

— Кръгът се стеснява — допълни Кинг.

— Три секунди… две… една…

Докато чакаха, изпитаха чувството, че следващият интервал се заточи като в меласа. После Кинг съобщи:

— Пак не ги улучи. Този път мина само на десет метра зад тях.

— Колко близо са до морското дъно? — попита Джордино.

— На трийсет и пет метра и продължават да се спускат. Сигурно Пит гледа да се скрият зад формациите от оголени скали. Положението изглежда безнадеждно. Ако торпедото не ги улучи следващия път, има вероятност някоя скала да пробие корпуса им.

Сандекър се вдърви, когато по телефона отново долетя гласът на Кемпър.

— Говорих с началника на полярната отбрана. Той ще изпрати срочен сигнал до капитана на подводницата. Надявам се поне да е навреме.

— Не си единственият.

— Съжалявам за бъркотията, Джим. Обикновено американската военна флота няма навика първо да стреля, а после да задава въпроси. Но случва се, когато бъде забелязан неидентифициран подводен плавателен съд толкова близо до северноамериканското крайбрежие. Между другото, какво прави твой плавателен съд там?

— Военната флота не е единствената, която провежда тайни мисии — отвърна Сандекър. — Благодаря ти за съдействието. — Той изключи връзката и погледна към екрана.

Торпедото пореше дълбините с убийствена мисъл в електронния си мозък. Взривната му глава отстоеше на петнайсет секунди от „Леско“.

— Спускат се — проплака Кинг на висок глас. — Само на дванайсет метра са от дъното. Господи, няма да успеят!

Мислите в главата на Джордино препускаха в опити да открият някакво решение, но такова вече не бе останало. Този път неизбежното нямаше как да бъде заобиколено. Ако торпедото не ги унищожеше в следващите няколко секунди, то морското дъно щеше завинаги да приюти „Леско“ и тримата мъже вътре в него.

Устата му беше пресъхнала като пясъчна яма. Вече не броеше секундите. По време на стрес хората с необикновена яснота забелязват странни неща, които не са на мястото си. Джордино безцелно се запита как тъй не е обърнал внимание досега, че Сандекър е без обувки.

— Този път ще ги улучи — каза Кинг. Това беше просто обявяване на факт, нищо повече. Лицето му не изразяваше никакви чувства, кожата на ръцете му, когато ги вдигна пред очите си, за да не вижда екрана, беше мъртвешки бледа.

Торпедото се вряза в „Леско“, но от компютрите не се чу никакъв звук. Те стояха безучастни и не предадоха нито експлозия, нито силен шум от метал, пръснат на парчета. Бяха имунизирани срещу сподавените викове на умиращите в черните ледени дълбини мъже.

Една по една бездушните машини се изключиха. Лампичките им угаснаха и терминалите им замряха. И те замлъкнаха.

За тях „Леско“ повече не съществуваше.

25.

Мърсиър не изпитваше никакво въодушевление от това, което трябваше да свърши. Той харесваше Джеймс Сандекър, уважаваше прямотата и праволинейния му начин на организация. Но нямаше как да избегне непосредственото разследване на потъналия „Леско“. Не смееше да изчаква и да подлага на риск националната сигурност — журналистите щяха да почнат да обикалят като лешояди. Трябваше бързо да състави план за извеждането на адмирала и Белия дом от цялата каша, без да се стига до национален протест.

По интеркома се разнесе гласът на секретарката му.

— Адмирал Сандекър е тук, сър.

— Покани го да влезе.

Мърсиър едва ли не очакваше да види изпит от недоспиване мъж, потънал в скръб от трагедията и жертвите. Но се излъга.

Сандекър влезе в кабинета ослепителен с униформата си със златни нашивки и цветни кантове. От единия ъгъл на устата му стърчеше току-що запалена пура, а очите му светеха с блясъка на самоувереността. Ако щеше да бъде разнищван под лупа, явно искаше да се представи в изискан вид.

— Моля, седнете, адмирале — покани го Мърсиър и се изправи. — Комисията по национална сигурност ще се събере след няколко минути.

— Искате да кажете инквизицията.

— Съвсем не. Президентът просто иска да научи фактите около разработката на „Леско“ и да разположи събитията от последните трийсет и шест часа в дните занапред.

— Явно никак не си губите времето. Няма още осем часа, откакто хората ми бяха убити.

— Това е доста остро казано.

— А как другояче бихте го определили?

— Аз не съм съдия — отвърна тихо Мърсиър. — Държа да знаете обаче, че искрено съжалявам за провала на проекта.

— Готов съм да поема цялата вина.

— Ние не търсим изкупителна жертва, а само факти, които вие упорито отказвате да разкриете.

— Имам си причини.

— Ще ни бъде любопитно да ги чуем.

Интеркомът изпиука.

— Да?

— Всички се събраха.

— Идваме. — Мърсиър посочи към вратата. — Да тръгваме ли?

Двамата влязоха в заседателната зала на Белия дом. Синият килим подхождаше на пердетата, а на северната стена, над камината, висеше портрет на Хари Труман. Президентът седеше на централното място на огромната овална махагонова маса с гръб към тераса, която гледаше към розова градина. Точно срещу него вицепрезидентът записваше нещо в бележника си. Присъстваха още адмирал Кемпър, министърът на енергетиката доктор Роналд Клайн, държавният секретар Дъглас Оутс и директорът на Централното разузнаване Мартин Броган.

Президентът тръгна към Сандекър и го поздрави сърдечно.

— Радвам се да ви видя, адмирале. Моля, седнете и се чувствайте удобно. Вярвам, познавате всички присъстващи.

Сандекър кимна и се настани на един свободен стол в края на масата. Седеше сам и настрани от другите.

— И така — взе думата президентът, — предполагам, ще ни разкажете за вашия загадъчен „Леско“.

Секретарката на Пит, Зери Почински, влезе в компютърната зала, носейки поднос с чаша кафе и сандвич. Клепките на лешниковите й очи бяха влажни. Беше й трудно да приеме факта, че шефът й е мъртъв. Шокът от мисълта, че е загубила толкова близък човек, още не я бе обзел напълно. Но тя знаеше, че това ще стане по-късно, когато останеше сама.

Тя завари Джордино, възседнал един стол, с лакти и брадичка подпрени на облегалката. Беше се вторачил в редицата от неми компютри. Седна до него и каза с тих глас:

— Ето любимият ти сандвич — пастърма с жито.

Джордино отказа сандвича, поклащайки глава, но посегна към кафето. Кофеинът слабо облекчи отчаянието и гнева, насъбрали се в него, докато гледаше как Пит и другите двама умират, а той стоеше безпомощен да ги спаси.

— Защо не си вървиш в къщи да поспиш — предложи Зери. — Нищо не можеш да направиш, като стоиш тук.

Джордино заговори като изпаднал в транс.

— Двамата с Пит извървяхме дълъг път.

— Да, знам.

— Играхме заедно футбол в гимназията. Той беше най-опърничавият и най-непредвидимият защитник в лигата.

— Забравяш, че веднъж присъствах, когато двамата се отдадохте на спомени. Мога да ти повторя почти всичко.

Джордино обърна глава към нея и се усмихна.

— Толкова ли сме били ужасни?

Зери също се усмихна — през сълзи.

— Да, толкова.

Вратата се отвори и в залата влезе екип от компютърни техници. Ръководителят им се приближи до Джордино.

— Извинявайте, че ви прекъсваме, но получих нареждане да унищожа проекта и да преместя компютрите в друг отдел.

— Време е за заличаване на доказателствата, нали?

— Моля, господине?

— Уточнихте ли това с доктор Кинг?

Мъжът кимна важно.

— Преди два часа. Преди да напусне сградата.

— Тъкмо говорехме за тръгване — обади се Зери. — Хайде, аз ще карам.

Джордино покорно стана и разтърка уморените си до болка очи. Задържа вратата, за да пропусне Зери пред себе си. Понечи да я последва, но изведнъж се спря на прага.

Щеше на косъм да го изпусне. По-късно не можа да обясни какво беше онова неуловимо нещо, което го бе накарало да се обърне и да хвърли последен поглед на стаята.

Мигването на светлина беше толкова кратко, че нямаше да го забележи, ако погледът му не бе насочен в точно определената посока в точно определеното време.

Той извика на техника, който тъкмо бе изключил електрическата верига.

— Включи отново!

— Защо?

— По дяволите, включи отново!

Беше достатъчно да се види намръщеното лице на Джордино. Не биваше да му се възразява повече. Техникът се подчини.

Изведнъж стаята загуби всякакво измерение. Всички се отдръпнаха назад, сякаш ставаха свидетели на раждането на някакво уродливо явление. Всички, с изключение на Джордино. Той не помръдваше, само устните му се разтеглиха в учудена, весела усмивка.

Един по един компютрите оживяха.

— Нека да изясним въпроса — заговори президентът с лице, помръкнало от съмнение. — Казвате, че този ваш „Леско“ може да вижда през плътна скала, дебела шестнайсет километра?

— И да разпознава петдесет и един различни вида минерали и следи от метал в нея — допълни Сандекър, без да трепне. — Да, господин президент, точно това казвам.

— Не мислех, че това е възможно — обади се директорът на ЦРУ Броган. — Електронните механизми имаха определен успех в измерването на специфично електрическо съпротивление на подземните минерали, но в никакъв случай не и до такава степен.

— Как е бил замислен и разработен толкова значим проект без знанието на президентството или на Конгреса? — попита вицепрезидентът.

— Предишният президент знаеше за него — уточни Сандекър. — Той проявяваше склонност да подкрепя футуристични замисли. И както положително вече сте осведомени, той финансираше една секретна група учени, наречена Секцията „Мета“. Именно учените от „Мета“ проектираха „Леско“. Плановете бяха предадени на НЮМА под пълна охрана. Тогавашният президент осигури парите и ние го построихме.

— И той действително работи? — настоя да узнае президентът.

— Резултатите го доказаха — отвърна Сандекър. — През първите ни пробни курсове бяха точно определени залежи от злато, манган, хром, алуминий и поне още други десет елемента, включително уран.

Мъжете около масата имаха различни изражения на лицата. Президентът гледаше особено Сандекър. Адмирал Кемпър изглеждаше безразличен. По лицата на останалите се четеше недоверие.

— Да не искате да кажете, че можете да определите както обхвата на залежа, така и оценката за стойността му? — усъмни се Дъглас Оутс.

— Само няколко секунди след откриването на съответния елемент или минерал, „Леско“ предава точно изчисление на данните за рудния залеж, за разходите по изкопните работи и печалбите от тях и разбира се, точните координати на местонахождението му.

Ако слушателите на Сандекър дотогава бяха скептично настроени, сега открито показваха пълното си недоверие. Министърът на енергетиката Клайн зададе въпроса, който се въртеше в ума на всеки от присъстващите.

— Как работи това нещо?

— На същия основен принцип на локатора или на ехолота, само че „Леско“ предава силно фокусиран и концентриран енергиен импулс в земята. Този високоенергиен лъч, подобен теоретически на радиостанция, която излъчва различни мелодии по въздуха, праща различни сигнални честоти, които се отразяват от геоложките формации, в които се удря. Моите инженери го определят като модулация на развивката. Можете да го сравните с вик в каньон. Когато гласът ви се удари в скала, вие чувате ясно ехо. Ако обаче по пътя си срещне дървета или храсти, ехото се връща приглушено.

— Аз все още не мога да разбера как той различава отделните видове минерали — обади се видимо обърканият Клайн.

— Всеки минерал, всеки елемент в строежа на земята резонира на своя собствена честота. Медта резонира на около две хиляди цикъла. Желязото — на двайсет и два. Цинкът — на четири хиляди. Глинестите, скалните и пясъчните шисти си имат съответно своя характерна особеност, която определя вида на сигнала, който се удря и пречупва в повърхността им. На компютърния екран показанието прилича на ярко оцветено напречно сечение на земята, тъй като различните формации имат отделен цветен код.

— И вие измервате дълбочината на залежа чрез времето на закъснение на сигнала — вметна адмирал Кемпър.

— Точно така.

— Според мен сигналът би трябвало да отслабва и да се изкривява, навлизайки в по-голяма дълбочина — отбеляза Мърсиър.

— Правилно — потвърди Сандекър. — Лъчът губи енергия, докато минава през различните земни пластове. Но записвайки всеки удар по време на проникването в дълбочина, ние се научихме да очакваме и да разпознаваме отражателните отклонения. Наричаме това проследяване на плътността. Компютрите анализират ефекта и предават поправените данни в цифров вид.

Президентът се размърда неспокойно на стола си.

— Всичко това звучи като измислено.

— Но е самата истина — каза Сандекър. — Нещата, господа, се свеждат до следното: флота от десет „Леско“ би могла да начертае карта и да анализира всяка геоложка формация под всеки кубически метър морско дъно за пет години.

Залата притихна за няколко мига. После Оутс промълви благоговейно:

— Божичко, потенциалът е направо забележителен.

Директорът на ЦРУ Броган се наведе над масата.

— Има ли вероятност руснаците да разработват подобно средство?

Сандекър поклати глава.

— Не вярвам. Допреди няколко месеца самите ние нямахме технология, с която да усъвършенстваме високоенергийния лъч. Дори и с ударна програма, започваща от АБ, ще им трябва цяло десетилетие, докато ни догонят.

— Един въпрос, който се нуждае от отговор — намеси се Мърсиър. — Защо точно Лабрадорско море? Защо не изпробвахте „Леско“ в наш собствен шел?

— Реших, че ще е по-добре да провеждаме опитите в изолиран район, далеч от редовния корабен трафик.

— Но защо толкова близо до канадския бряг?

— „Леско“ неочаквано получи индикации за петрол.

— На петрол?

— Да, оказа се, че следата води към пролива Хъдсън, на север от Нюфаундленд. Дадох нареждане на „Леско“ да се отклони от първоначалния курс и да проследи дирята и в канадски води. Отговорността за загубата на мой скъп приятел и екипажа му, както и за изследователския подводен съд е моя и само моя. Никой друг не бива да се вини.

В залата като привидение влезе един от помощниците и поднесе кафе. Когато стигна до Сандекър, остави до лакътя му бележка. На нея пишеше:

— Ако разрешите да прекъснем за малко — каза Сандекър. — Предполагам, че навън ме чака мой служител с последна информация за трагедията.

Президентът го погледна с разбиране и кимна по посока на вратата.

— Разбира се. Можете да го поканите при нас.

В заседателната зала влезе Джордино със сияещо като фар лице.

— „Леско“ и всички на борда му са живи и здрави — избъбри той без предисловия.

— Как така? — попита Сандекър.

— Торпедото улучило една оголена скала на петдесет метра от плавателния съд. От удара станало късо съединение в главните терминали. Пит и хората му едва преди час приключили с аварийния ремонт и възстановили връзката.

— И никой ли не е ранен? — попита адмирал Кемпър. — Корпусът здрав ли е?

— Подутини и ожулвания — отговори Джордино като в телеграма. — Един счупен пръст. Няма съобщение за пробойни.

— Слава богу, че са живи — каза президентът и по лицето му се разля усмивка.

Джордино не можеше повече да сдържа вълнението си.

— Не съм ви съобщил най-радостното.

Сандекър го изгледа зачуден.

— Най-радостното ли?

— Веднага след като компютрите влязоха във връзка, изходните анализатори полудяха. Поздравления, адмирале! „Леско“ се натъкна на стратиграфни трапове.

Сандекър се напрегна.

— Искаш да кажеш, че са открили петрол?

— Първоначалните показания предполагат находище, дълго почти деветдесет и пет морски мили и широко три четвърти миля. Добивът се очертава да е изумителен. От предварителните преценки се очакват от доходоносен пясъчен нанос две хиляди барела на акър-фут6. Запасът би могъл да даде осем милиарда барела петрол.

Никой около масата не продума. Всички седяха неподвижни и поглъщаха огромните резултати от чутото.

Джордино отвори дипломатическото си куфарче и подаде на Сандекър наръч документи.

— Нямах време да ги връзвам с панделка, но тук са предварителните цифри, изчисления и преценки, включващи пресметнатите разходи по сондирането и производството. Доктор Кинг ще направи по-сбит доклад, когато „Леско“ проучи по-основно находището.

— Къде точно е тази находка? — попита Клайн.

Джордино извади една морска карта и я разгъна на масата пред президента. Започна да чертае с молив пътя на „Леско“.

— След като се отървали на косъм от торпедото, екипажът на „Леско“ предприел действие за излизане изпод удар. Те не знаели, че подводницата получила нареждане да прекрати нападението. Завивайки дъгообразно на северозапад от Лабрадорско море, те се движели близо до морското дъно през пролива Грей на юг от островите Бътън и навлезли в залива Унгава. И ето тук… — Джордино млъкна и отбеляза мястото — открили нефтеното находище.

Възбудата в очите на президента мигом угасна.

— Значи не е близо до брега на Нюфаундленд.

— Не, сър. Границата на провинцията Нюфаундленд свършва в една точка на сушата при входа на пролива Грей. Нефтеното находище е във водите на Квебек.

По лицето на президента се изписа разочарование. Той и Мърсиър се спогледаха с ужас в очите.

— От всички места в цялото северно полукълбо — заговори почти шепнешком президента, — то да се окаже в Квебек!