Нощно издирване

40.

Май 1989 година

Отава, Канада

Вийон затвори папката и поклати глава.

— Глупости!

— Уверявам ви — настоя Брайън Шоу, — не са глупости.

— Какво означава всичко това?

— Точно това, което прочетохте в доклада — отвърна Шоу, гледайки Вийон право в очите. — Американците са предприели операция за изваждането на договор, според който им се дава цялата Канада.

— Досега не съм чувал за такъв договор.

— Малцина са чували. — Шоу замълча и запали цигара. — Веднага след изгубването на документите почти всички сведения, отнасящи се до преговорите, са били тайно унищожени.

— Какво доказателство имате, че американците наистина са на път да сложат ръка върху този договор?

— Тръгнах по една нишка в лабиринт. Тя ме отведе до един човек на име Дърк Пит, който заема висок пост в Националната агенция за подводни и морски изследвания. Наредих на служители от посолството ни да го следят зорко. Те разузнали, че той оглавява две експедиции — едната, за претърсване на мястото на река Хъдсън, където е потънал влакът на Есекс, и другата, за „Емприс ъв Айрланд“. Бъдете сигурен, господин Вийон, че той не е тръгнал да търси съкровище.

Вийон помълча за миг, после се извъртя на стола си и се наклони напред.

— С какво мога аз да ви помогна?

— Като начало бихте могъл да наредите на Пит и екипа му да стоят далече от Сейнт Лорънс.

— Това не мога да сторя — поклати глава Вийон. — Разрешението за спасителната операция мина по каналния ред. Да не ви обяснявам какво могат да направят американците, ако изведнъж им отнемем разрешителното — най-спокойно ще си отмъстят, като ни отнемат правото на риболов в техни води.

— Генерал Симс взе предвид тази мярка. Затова предложи друга възможност. — Шоу направи пауза и продължи: — Да унищожим останките от „Емприс“.

— Нима можете да го направите, без да се стига до неприятен инцидент?

— Да, при положение че стигна до потъналия параход преди Пит.

Вийон отново се облегна назад, обмисляйки хладнокръвно как лично да се възползва от сведенията, които Шоу му предостави. Погледът му се зарея из стаята и се спря на една от картините на стената, изобразяваща клипер, плаващ с издути от вятъра платна. Най-накрая подреди мислите си и рече:

— Разчитайте на пълното ми съдействие.

— Благодаря ви — отвърна Шоу. — Ще имам нужда от петима мъже, шлеп и съответното водолазно оборудване.

— Както и от подходящ човек, който да координира плановете ви.

— Имате ли предвид някого?

— Имам. Ще се погрижа той да влезе във връзка с вас. Полицай е и е добре обучен за този вид работа. Името му е Глай, инспектор Фос Глай.

41.

Операцията по откриването на „Манхатън лимитид“ като че ли се закучи още от самото начало. Джордино се обезсърчи донемайкъде. Вече с четири дни изоставаше от обещания за себе си график.

След припряно натоварване на хора и съоръжения от пристана новият спретнат научноизследователски катер „Де Сото“, дълъг осемнайсет метра и специално проектиран от инженерите на НЮМА да плава по вътрешните водни пътища, най-сетне разпени речната вода и пое към недалечната си цел.

Кърмчията зорко следеше за шамандури и увеселителни корабчета. Главното му безпокойство обаче беше спадащият барометър и лекият дъжд, който пръскаше прозорците на кормилната рубка. Съчетанието им обещаваше първокласна буря до падането на нощта.

Когато се стъмни, лекото речно вълнение започна да хвърля пръски по носовата палуба на „Де Сото“. Внезапно от стръмните палисади, ограждащи брега, се разнесе воят на вятъра, чиято скорост от трийсет километра в час достигна над деветдесет. Бурният му пристъп избута бързодвижещия се катер от главния канал. Преди кърмчията буквално да впрегне всички мускули, за да го върне по курса му, плавателният съд бе изтласкан в плитките води, където се удари вероятно в залят от водата дънер и на дъното на лявата му носова част зейна шейсетсантиметрова дупка.

През следващите няколко часа Джордино пришпори екипажа си на работа като същински тиранин. По-късно операторът на хидролокатора щеше да признае, че думите на сприхавия италианец са плющели в ушите му като камшик. Пробойната бе запушена, само че докато се справяха с останалите няколко малки течове, водата се бе качила над скулите на плавателния съд и заливаше до глезени най-долната палуба.

Поел два тона вода, „Де Сото“ едва маневрираше. В яростта си Джордино не обръщаше внимание на този факт и с един замах отвори дроселите докрай. Рязко увеличената скорост издигна закърпената пробойна над нивото на водата и плавателният съд отскочи назад в реката и пое към Ню Йорк.

Бяха загубени два дни, докато катерът бъде изведен на сух док и поправен. Малко след като поеха отново на път, се оказа, че магнитометърът е дефектен и се наложи спешно да се достави нов от Сан Франциско. Още два дни отидоха на вятъра.

Най-сетне, на светлината на пълнолунието, Джордино напрегна вниманието си, докато „Де Сото“ се плъзгаше под масивните каменни брегови устои, които някога са поддържали моста Довил-Хъдсън. Той подаде глава през прозореца на кормилната рубка.

— Какво отчита ехолотът?

Глен Чейс, необщителният, оплешивяващ капитан на катера, хвърли едно око на червените цифрови изображения.

— Почти шест метра. Струва ми се достатъчно, за да паркираме тук до сутринта.

Джордино поклати глава, като чу как се изразява Чейс. Капитанът упорито отказваше да използва морската терминология — казваше „ляво“ вместо „ляв борд“ и „дясно“ вместо „десен борд“, като заявяваше, че древната традиция не отговаря на новото време.

Котвата бе спусната и въжетата на катера бяха вързани съответно за едно солидно дърво на речния бряг и за ръждясалите останки на издигащата се от реката мостова подпора. Двигателите бяха спрени и беше включен спомагателният захранващ блок. Чейс се загледа в рушащите се брегови укрепления.

— Сигурно са имали много здрава конструкция за времето си.

— Нареждал се е на пето място по дължина в света — поясни Джордино.

— Как мислиш, какво е причинило срутването му?

— Според доклада на следствието доказателствата са били неубедителни. Най-солидната теория е, че силни ветрове, придружени от паднали гръмотевици, отслабили една от подпорните конструкции.

Чейс посочи с глава реката.

— Мислиш ли, че е там долу?

— Влакът ли? — Джордино се вгледа в осветената от луната вода. — Там е, къде другаде да е. Останките му не са били намерени през 1914 година, защото водолазите от спасителния екип са носели медни каски и тежки брезентови облекла, а търсенето е ставало с малки лодки. Екипировката им е била съвсем бедна, а на всичкото отгоре са търсили на грешно място.

Чейс свали фуражката си и се почеса по главата.

— Ние трябва да го открием до няколко дни.

— Дори и по-скоро, ако извадим късмет.

— По една бира? — усмихна се Чейс.

— Няма да ти откажа — рече Джордино.

Чейс изчезна надолу по трапа и продължи към камбуза. От главния салон за хранене долитаха гласовете на мъжете от екипажа, които си разменяха шеги, докато нагласяваха чинията на телевизионната антена, за да уловят сигнали от един минаващ транслационен спътник.

Изведнъж окосмените ръце на Джордино настръхнаха от студ и той влезе в кормилната рубка да си вземе непромокаемото яке. Както вдигаше ципа, спря и наостри слух.

В този момент се появи Чейс и му подаде кутия бира.

— Не взех чаши.

Джордино му направи знак да замълчи.

— Чуваш ли?

Чейс събра вежди.

— Какво да чувам?

— Вслушай се.

Чейс наклони глава, закова очи и целият стана слух.

— Свирка на влак — рече той с безразличие.

— Сигурен ли си?

— Съвсем ясно я чувам. Определено е свирка на влак.

— А не ти ли се струва странно? — попита Джордино.

— Защо да е странно?

— Защото дизеловите локомотиви имат въздушна сирена. Само старите парни машини са имали свирки, а последната такава машина е била изтеглена от употреба преди трийсет години.

— Сигурно е от някое детско влакче в някой увеселителен парк край реката — предположи Чейс. — Над вода звукът се предава на километри разстояние.

— Не мисля така. — Джордино сви длани около ушите си и започна да върти глава наляво-надясно като антена на локатор. — Чува се все по-силно и по-силно.

Чейс хлътна в кормилната рубка и се появи отново с пътна карта и фенерче. Разгърна картата върху бордовия парапет и я освети.

— Виж тук — посочи той тънки сини линии. — Главният релсов път се врязва във вътрешността на трийсет и два километра на юг оттук.

— А най-близкият?

— На шестнайсет или осемнайсет километра.

— Каквото и да издава този звук, то е на не повече от километър и половина оттук — отбеляза с равен тон Джордино.

Той се опита да определи посоката. Ярката месечина осветяваше кристално ясно местността. До три километра се открояваше всяко отделно дърво. Звукът се приближаваше откъм западния бряг над тях. Нямаше никакво движение наоколо, светлинки се забелязваха от далечни фермерски къщи. Чуха се и други звуци този път. Дрънчене на тежък метал и дрезгаво, тупкащо изпускане на пара разцепи нощта. Джордино имаше чувството, че виси във въздуха. Стоеше неподвижен и чакаше.

— Идва… идва насам — с хриплив глас рече Чейс, сякаш все още се насилваше да повярва. — Господи! Но той ще падне от разрушения мост!

Двамата вдигнаха погледи към бреговите укрепления и затаиха дъх — не можеха да проумеят какво става. Изведнъж оглушителният шум на невидимия влак изтрещя над главите им. Джордино неволно се наведе. Чейс замръзна на място, лицето му стана призрачно бледо, зениците на очите му заприличаха на дълбоки черни дупки.

После внезапно настъпи тишина — мъртвешка и злокобна.

Никой от двамата не продумваше, нито помръдваше. Стояха като забити в палубата восъчни фигури без сърца и бели дробове. Джордино бавно започна да събира мислите си и взе фенерчето от отпуснатата ръка на Чейс. Насочи светещия лъч към горната част на мостовата подпора. Не видя нищо друго, освен овехтял от времето камък и плътни сенки.

42.

„Ошън венчърър“ лежеше закотвен върху потъналия „Емприс ъв Айрланд“. В ранните часове на утрото бе превалял лек дъжд и сега по белия корпус на „Венчърър“ блестяха оцветени от изгряващото слънце оранжеви капчици. В пълна противоположност на белия кораб, на двеста метра от него, една изтощена стара лодка с напукана и олющена избеляла синя боя лениво влачеше рибарските си мрежи. В очите на рибарите открояващият се на яркия хоризонт „Ошън венчърър“ изглеждаше като творение на художник с изкривено чувство за хумор.

Силуетът на корпуса му беше изящен и съвременен. Като се започнеше от плавно заоблената носова част, линията на главната палуба преминаваше в приятна за очите извивка чак до овалната ветрилообразна задна част. Липсваха всякакви остри ръбове, присъщи за повечето други кораби, дори яйцеобразният мостик се издигаше върху сводест покрив. Но красотата му свършваше дотук. Подобно на противния дълъг нос на Сирано, от средната част на „Ошън венчърър“ стърчеше дерик-кран — досущ като онези кранове, които се издигаха от новите нефтени находища. Функционалният, макар и грозен дерик-кран, беше способен да спуска през корпуса на кораба до морското дъно различни изследователски уреди или да изважда тежки предмети като например останки от кораб и да ги вкарва право във вътрешността на корпуса. „Ошън венчърър“ беше съвършеният плавателен съд, който можеше да се превърне в работна платформа за изваждането на договора.

Пит стоеше на кърмата и притискаше здраво към главата си португалската рибарска шапка, за да не отхвръкне от въздушната струя от витлата на хеликоптера на НЮМА. Пилотът направи няколко кръга, за да провери посоката на въздушните течения. После започна бавно да спуска машината, докато шейната не стъпи здраво върху боядисаните маркировки на площадката за излитане и кацане.

Пит изтича до хеликоптера и отвори вратата му. Оттам се подаде Хайди Милиган, облечена в работен комбинезон от памучен плат в ослепителен небесносин цвят. Пит й помогна да слезе, после пое от пилота и куфар.

— При следващия курс — извиси глас над рева на турбините Пит — донеси кашон с фъстъчено масло.

Пилотът махна с ръка като за довиждане и извика в отговор:

— Дадено!

Пит тръгна с Хайди по палубата, а хеликоптерът се издигна от площадката и насочи нос на изток. Хайди се обърна към Пит и се усмихна.

— Директорът по специалните проекти винаги ли изпълнява и ролята на носач?

— Мен никой не ме бръсне за слива — разсмя се Пит.

Няколко минути след като той я заведе до жилищното й помещение, Хайди влезе в залата за хранене с наръч книжа и седна до него.

— Как пътува?

— Нормално — отвърна тя. — При вас как е?

— Пристигнахме вчера следобед с осемнайсет часа по-рано от графика и разположихме „Ошън венчърър“ над потъналия параход.

— Каква е следващата крачка?

— Ще спуснем един малък подводен апарат за търсене от разстояние, снабден с камери, който ще проучи вътрешността на „Емприс“. Видеоданните от него ще се препредават към нашите монитори и ние ще ги изследваме и анализираме.

— Под какъв ъгъл лежи корабът?

— Четирийсет и пет градуса на десния борд.

Хайди сбърчи чело.

— Ама че лош късмет!

— Защо?

Тя започна да разполага книжата върху масата. Някои бяха доста обемисти и трябваше да се разгънат.

— Преди да ти отговоря, виж това копие на списъка на пътниците, намиращи се на борда на „Емприс“ при последното му отплаване. Отначало помислих, че съм ударила на камък, когато не открих името на Харви Шийлдс сред пътниците на първа класа. После ми мина през ума, че той може да е пътувал в по-долна класа, за да не бие на очи. Повечето презокеански лайнери са предлагали луксозно обзавеждане и във втора класа за заможни, но пестеливи ексцентрици или високопоставени държавни чиновници, които са предпочитали да прекосяват океана, като останат в сянка. И точно там го намерих. Горна палуба Д, кабина четирийсет и шеста.

— Браво на теб! Намерила си игла в купа сено. Сега няма да е нужно да нарязваме кораба на парчета.

— Това е добрата новина — продължи Хайди. — Следва лошата.

— Дай да я чуем.

— „Сторстад“, норвежкият кораб за превозване на въглища, който потопил „Емприс“, ударил лайнера в средата на десния му борд, точно между комините, и пробил клинообразна дупка, широка близо пет метра и висока петнайсет метра. Носът на товарния кораб се врязал в помещението на котлите под водолинията, точно над което се намирали второкласните помещения.

— Искаш да кажеш, че „Сторстад“ е смачкал кабината на Шийлдс ли?

— Трябва да очакваме най-лошото. — Хайди разгъна върху морските карти копие на плана на „Емприс ъв Айрланд“ и посочи с върха на молива си малко кръгче. — Номер четирийсет и шест е била външна кабина на десния борд. Значи се е паднала или съвсем близо, или точно в средата на мястото на удара.

— Може би това обяснява защо не е било намерено тялото на Шийлдс.

— Сигурно е бил направо смазан, докато е спял.

— Защо е „лош късмет“, като ти казах под какъв ъгъл лежи „Емприс“?

— Крен от четирийсет и пет градуса на десния борд поставя кабината на четирийсет и шест градуса в речното корито — отвърна Хайди. — Това предполага, че цялата й вътрешност е заровена под речната утайка.

— Значи отново сме в изходна позиция. Утайката може и да е запазила защитната обвивка на договора, но пък ще ни затрудни да го открием.

Хайди наблюдаваше мълчаливо как Пит бавно тупка с пръсти по масата, докато умът му прехвърляше данните пред него. Дълбоките му зелени очи гледаха разсеяно.

Тя се пресегна и докосна ръката му.

— За какво мислиш?

— За „Емприс ъв Айрланд“ — отвърна тихо Пит. — За забравения от света параход. Гробницата на хиляди хора. Един бог знае какво ще открием, когато проникнем в него.

43.

— Надявам се, нямате нищо против, че поисках веднага да ви видя — каза президентът, излизайки от асансьора.

— Никак дори — отвърна Сандекър без нотка горделивост. — Всичко е подготвено. Заповядайте оттук.

Президентът направи знак на хората от тайните служби да чакат до асансьора, после последва адмирала по застлания с килим коридор до голяма портална врата от кедрово дърво. Сандекър отвори едното крило и се отдръпна настрана.

— Заповядайте, господин президент.

Помещението беше кръгло, а стените — облепени с тъмночервен плат. Прозорци нямаше, единствената мебел беше голяма маса във форма на бъбрек, поставена точно в средата. Плотът й се осветяваше от два горни прожектора — син и зелен. Президентът се приближи и спря поглед върху предмет, дълъг деветдесет сантиметра, който лежеше върху фин пясък.

— Значи така изглежда той — каза президентът с благоговение в гласа.

— Да, така изглежда гробът на „Емприс ъв Айрланд“ — потвърди Сандекър. — Нашият миниатюрен модел е направен по видеоснимки, препредадени от „Ошън венчърър“.

— А това ли е спасителният кораб? — посочи президентът друг модел, който висеше върху прозрачна пластмасова поставка на около трийсет сантиметра над „Емприс“.

— Да, моделите са в точна пропорция един към друг. Разстоянието между тях показва дълбочината от повърхността до морското дъно.

Президентът огледа отново модела на „Емприс“, после поклати глава от удивление.

— Договорът е толкова малък спрямо огромния параход. Откъде ще почнете да търсите?

— Нашата изследователка е открила пролука на това място — поясни Сандекър. — Успяла е да определи точното местоположение на кабината на Харви. — Той посочи място в средата на заровения десен борд на корпуса. — Тя се пада някъде тук. За жалост, има голяма вероятност кабината да е напълно разрушена при сблъсъка с товарния кораб.

— И как смятате да стигнете до нея?

— След като екипът проучи вътрешността на парахода с подводен апарат за търсене от разстояние — отвърна Сандекър, — операцията по изваждането ще започне от лодъчната палуба и ще прониква надолу към целта.

— Струва ми се, че сте избрали по трудния път — отбеляза президентът. — Аз например бих влязъл от долната външна страна на корпуса.

— Лесно е да се каже… Според възможно най-точните ни изчисления кабината на Шийлдс лежи под тонове тиня. Уверявам ви, господин президент, чистенето на дънна кал е опасна, изтощителна процедура, която отнема и много време. Атакувайки вътрешността на кораба, хората ще имат твърда платформа, от която да си вършат работата и най-важното, ще могат по всяко време да определят точно откъде да проникнат, като се ориентират по плана на корабостроителите.

— Приведохте ми убедителни аргументи — примири се президентът.

— Разчитаме на четири различни системи — продължи Сандекър, — за да си проправим път през утробата на кораба. Едната е чрез дерик-крана, който виждате на борда на „Ошън венчърър“. Конструиран е за повдигане до петдесеттонен товар, така че ще може да отмества по-тежките останки. Втората, двуместна подводница с механични ръце, ще действа като универсално дублиращо съоръжение.

Президентът взе една изработена до най-малките подробности миниатюра и я разгледа.

— Както виждам, това се явява подводницата.

— Да — кимна Сандекър. — Името й е „Сафо I“. Тя е един от четирите дълбоководни възстановителни плавателни съдове, използвани миналата година за проекта „Титаник“.

— Не исках да ви прекъсвам. Продължавайте.

— Третата система е основният елемент на операцията. — Сандекър взе една фигура, която приличаше на детска играчка, изобразяваща механична полярна мечка с отвори по закръглената като луковица глава. — Това е съчленен водолазен костюм под атмосферно налягане за дълбоководно потапяне, наричан предимно костюм ДЖИМ. Направен е от магнезий и стъклено влакно и в него човек може да работи часове наред на огромни дълбочини, без да се налага да понижава налягането. Два такива костюма дават възможност на шестима души да работят на смени върху разбития кораб без прекъсване.

— Изглежда доста тежък и неудобен.

— На сушата, с един оператор вътре, тежи петстотин килограма, а във водата — само около трийсет. И е учудващо гъвкав. Може да се каже, че приравнява ходенето по морското дъно с ходенето в пустинята Сахара.

Президентът пое подадената му от Сандекър фигурка и раздвижи мъничките й ръце и крака.

— Значи това изхвърля от употреба водолазите с акваланги.

— Не напълно — отвърна Сандекър. — Един водолаз с триизмерна подвижност все още се явява гръбнакът на всякаква спасителна операция. Четвъртата и последна система е така нареченото дълготрайно потапяне. — Той посочи модел във форма на цилиндричен резервоар. — Екип от водолази ще се настанят в тази херметична камера, като дишат смесица от хелий и кислород. Тя ще ги предпазва от наркотичния ефект при вдишването на нитроген под налягане. Камерата дава възможност на хората да работят под вода дълго време, без опасност газовете от белите дробове да се разтварят в кръвта, като образуват мехурчета и причиняват отклонения. Освен това не е нужно те да понижават налягането до завършека на работата си.

Президентът мълчеше. По образование и професия той беше адвокат — човек на точността и аналитичния ум, но научните данни му се изплъзваха. Не му се искаше да изглежда глупак в очите на адмирала. Подбираше думите си внимателно, когато заговори отново:

— Вашите хора положително нямат намерение буквално да направят пътека през цял акър стомана.

— Не, има по-добър метод.

— Да използват експлозиви може би?

— Прекалено е рисковано това — отвърна с делови тон Сандекър. — Стоманата на разбития кораб е била разяждана от корозия в продължение на седемдесет и пет години. Станала е пореста и издръжливостта й силно е намаляла. Заряд, сложен на погрешно място или много мощен, ще причини пълната разруха на кораба. Не, ще си проправим път чрез рязане.

— С ацетиленови горелки, нали?

— С пироксон.

— За пръв път го чувам.

— Това е запалителна субстанция, която може да гори под вода с невероятно висока температура при предварително определено времетраене. След като пироксонът бъде допрян до мястото, което трябва да се среже, той се възпламенява чрез електронен сигнал. При температура три хиляди градуса по Целзий той ще стопи всяка бариера по пътя си, включително скала.

— Трудно е да си го представи човек.

— Ако имате още въпроси, на ваше разположение съм…

Президентът махна с ръка видимо доволен.

— Не, удовлетворен съм. Вие и вашите хора вършите забележителна работа.

— Дори да не намерим договора, поне ще знаете, че сме направили всичко, което технически е било възможно.

— Да разбирам ли, че не храните големи надежди?

— Откровено казано, господин президент, мисля, че шансът ни е толкова, колкото на синигер в човката на ястреб.

— А какви са ви предположенията за договора в „Манхатън лимитид“?

— Ще се въздържа от всякакви изказвания, докато не открием влака.

— Е, поне вече съм наясно с плановете ви — усмихна се президентът.

Сандекър изведнъж доби навъсен вид.

— Сър, имам един въпрос.

— Слушам ви.

— Мога ли най-почтително да ви попитам, за какъв дявол е всичко това?

Сега президентът на свой ред се навъси.

— Ненапразно питате, адмирале, но единственото, което ще ви кажа, е, че този план е налудничав — отвърна той със злорад израз в очите. — Най-налудничавият план, замислян някога от президент на Съединените щати.

44.

Странно бръмчене наруши тишината в тъмнозелените дълбини на река Сейнт Лорънс. После един тънък лъч ярка синкава светлина проряза студената вода и бавно започна да увеличава размерите си, докато накрая се превърна в голям правоъгълник. Привлечени от ослепителната светлина, пасаж от любопитни риби заплуваха към него в лениви кръгове и изглежда, не обръщаха внимание на размазаните сенки, които се движеха вълнообразно над тях.

В огромния кладенец в средата на „Ошън венчърър“ група инженери подготвяха подводен апарат за търсене от разстояние, който висеше на кабел от малък кран. Един от мъжете нагласяваше блоковете му със светлинните източници за трите камери, а друг свързваше акумулаторното електрозахранване.

Апаратът за търсене от разстояние имаше форма на разтеглена сълза, с дължина само деветдесет сантиметра и диаметър двайсет и пет сантиметра в най-широката си част, без никаква издатина по гладката му титанова обшивка. Управлението и движението му ставаше чрез малък хидроежектор с регулируеми хидравлични двигателни преобразуватели.

Хайди стоеше на ръба на кладенеца и наблюдаваше рибите на дъното му.

— Странно е това чувство — обади се тя, — да гледаш вода вътре в кораба и да се чудиш защо не потъваме.

— Защото стоиш на метър и двайсет над повърхността на реката — отвърна й с усмивка Руди Гън. — Докато водата не проникне под водолинията, ние ще се задържим отгоре.

Един от инженерите махна с ръка.

— Готово е.

— А няма ли да има основен кабел за електронно управление? — попита Хайди.

— Бебето реагира на далечни звукови импулси на разстояние до пет километра под водата — поясни накратко Гън.

— Бебе ли го наричаш?

— Ами нали обикновено е все подмокрено — вметна през смях Пит.

— Зрели мъже с детински хумор! — заклати глава Хайди.

Пит обърна глава към кладенеца.

— Водолазът да се спуска — нареди той.

Мъж, облечен в термичен водолазен костюм, нагласи маската си за изравняване на налягането и се изхлузи надолу от ръба на кладенеца, като същевременно направляваше и спускания заедно с него АТР. Когато стигна под кила на „Венчърър“, той пусна подводния апарат.

— А сега да идем в командния пункт и да видим какво става долу — каза Пит.

След няколко минути те вече наблюдаваха монтираните един до друг три различни проекционни екрана. На отсрещната страна на помещението неколцина техници наблюдаваха кръглите дискове и отбелязваха показанията на уредите в бележници. До другата стена редица от компютри започнаха да записват получаваните данни.

Пит представи Хайди на един весел, пълен мъж с къдрава червеникава коса и лунички по лицето, който й се усмихна широко, разкривайки всичките си зъби.

— Дъг Хоукър, запознай се с Хайди Милиган — каза Пит, без да съобщава ранга й. — Дъг се явява майката на Бебето.

Хоукър се надигна почтително от стола си, поставен пред голямо командно табло, и се ръкува с нея.

— Винаги ми е приятно да имам красива публика.

Тя се усмихна на комплимента и отвърна:

— Такава премиера не е за изпускане.

Хоукър се обърна отново към таблото и мигом се вглъби в работата си.

— Мина двайсет и пет метра — заговори той монотонно, сложил дясната си ръка върху ръкохватка за управление. — Температурата на водата нула градуса.

— Извърти Бебето навътре от кърмата — нареди Пит.

— Разбрано.

На петдесет метра на цветните видеоекрани се появи речното дъно — мрачно, бозаво на цвят, лишено от всякакъв животински свят, с изключение на някой и друг краб9 и пръснати тук-там бурени. На силната светлина от АТР видимостта беше малко над три метра.

В горния край на екрана се появи тъмно очертание, което постепенно започна да увеличава формата си, докато накрая съвсем ясно се видяха огромните му шенкелни болтове.

— Чудесно чувство за посока имаш — обърна се Пит към Хоукър. — Докара го право върху кормилото.

— Нещо друго се появява — съобщи Гън. — Май ще се окаже витло.

Четирите бронзови работни лопатки, които някога са движили толкова пъти 14 000-тонния параход от Ливърпул до Квебек и обратно, сега минаха покрай очите на камерите с погребална скорост.

— Дълго е около шест метра от връх до връх — прецени Пит. — Трябва да тежи най-малко трийсет тона.

— „Емприс“ беше плавателен съд с два гребни винта — обади се с тих глас Хайди. — Единият — откъм левия борд, беше изваден през хиляда деветстотин шейсет и осма година.

Пит се обърна към Хоукър.

— Вдигни апарата с петнайсет метра и го насочи напред покрай лодъчната палуба на десния борд.

Дълбоко под краката им малкият подводен съд се подчини на импулсните си команди и заплува над кърмовата бордна ограда, минавайки на косъм от флагщока, на който навремето се е веело знамето на „Емприс“.

— Задната мачта е паднала — отбеляза равнодушно Пит. — Както ми изглежда и такелажът го няма.

След малко се видя и лодъчната палуба. Няколко от лодбалките висяха празни, а другите все още държаха в подложките си спасителните лодки, застинали за вечността. Вентилаторите, чиято светлобежова боя бе отдавна излющена, стояха замлъкнали на мястото си, докато от двата комина нямаше и следа — още преди десетилетия се бяха прекатурили в утайката на дъното.

Минаха няколко минути, без никой да проговори. Всички като че ли се бяха пренесли в миналото и се бяха смесили със стотиците изплашени мъже, жени и деца, които са се струпвали безпомощни по палубите, чувствайки как параходът потъва под краката им с изумителна бързина.

Сърцето на Хайди биеше силно в гърдите й. Водорасли, заплетени в ръждясалия корпус, се полюшваха напред-назад от речното течение. Тя неволно потрепери и притисна ръце една в друга, за да укроти тръпките.

Пръв Пит наруши тишината.

— Вкарай апарата в корпуса.

Хоукър извади носна кърпа от джоба си и избърса тила си.

— Двете горни палуби са разрушени — промълви той като пред олтар. — Не можем да проникнем вътре.

Пит разгърна чертежите на вътрешността на кораба върху масата за морски карти и проследи с пръст една линия.

— Спусни го до долната палуба за разходки. Би трябвало входът за фоайето на първа класа да е достъпен.

— Ама Бебето наистина ли ще влезе в кораба? — попита Хайди.

— То за това е направено — отвърна Пит.

— Като си помисля за всички тия мъртви хора там… струва ми се едва ли не светотатство.

— От половин век насам на „Емприс“ слизат всякакви водолази — обади се с кротък глас Гън, сякаш говореше на дете. — Музеите в Римуски са пълни с артефакти, извадени от вътрешността на разбития кораб. Освен това за нас е наложително да видим на какво ще се натъкнем, когато си пробием път…

— Проникнах! — прекъсна го Хоукър.

През следващите няколко секунди на мониторите се виждаха само няколко плаващи отломки. После светлинният източник на АТР падна върху ветрилообразна стълба. Усуканите въжета на перилата бяха останали на местата си, поддържани от подгизналите им подпорни колони. Персийският килим, украсявал някога долната площадка на стълбата, както и креслата и диваните, отдавна бяха изгнили.

— Мисля, че мога да преодолея кърмовия коридор — каза Хоукър.

— Влизай тогава — нареди му кратко Пит.

Докато АТР се промъкваше през отломките, вратите на пътническите кабини се изнизваха покрай камерите му като призрачна процесия. След десетина метра коридорът изглеждаше свободен и те направиха оглед на една от кабините. От луксозното удобство, с което беше известен злощастният параход, бяха останали само жалки остатъци. Широките, разположени едно над друго легла и резбованите гардероби отдавна се бяха предали на опустошителните действия на безмилостната вода.

Пътуването във времето минаваше мъчително бавно. На АТР му отне два часа, докато се вмъкне в общия салон.

— Къде сме? — попита Гън.

Пит погледна отново чертежите.

— Би трябвало да приближаваме входа на главния салон за хранене.

— Да, ето го — възбудено посочи Хайди. — Големият портал вдясно на екрана.

Пит погледна към Гън.

— Заслужава си да проверим. Според чертежите кабината на Шийлдс се намира точно под него на долната палуба.

Светлинните лъчи на АТР заиграха по огромното помещение, хвърляйки неуловими сенки отвъд колоните, които поддържаха останките от украсените със скулптури тавани на нишите за хранене. Единствено овалните огледала по стените, покрити с десетилетен слой тиня, свидетелстваха безмълвно за разкошната обстановка, в която с удоволствие са се хранили пътниците.

Изведнъж в периферията на светлинните лъчи се забеляза помръдване.

— Какво е това, по дяволите? — изтърси Гън.

Всички се вторачиха като омагьосани в етерния облак, който заплува в обсега на камерата.

За момент той като че ли увисна във водата, само размазаните му ръбове помръдваха със забавени движения. После към АТР се приближи една човешка форма, обгърната като в млечнобяло, полупрозрачно було — безплътна форма, наподобяваща два фотографски негатива, насложени един върху друг, за да се получи двойно експониране.

Хайди се смълча, кръвта й се смрази. Хоукър седеше като къс гранит пред командното табло, смаян от неверие. За най-голяма изненада обаче Гън наклони глава на една страна и започна да изучава явлението с хладнокръвието на хирург, който съзерцава рентгенова снимка.

— И в най-смелите си мечти — заговори той с дрезгав глас — не съм си представял, че наистина ще видя призрак.

Видимото спокойствие на Гън не заблуди Пит. Той забеляза, че дребният мъж е почти в състояние на шок.

— Изтегли обратно Бебето — каза той на Хоукър с равен тон.

Преборвайки се със страх, който никога дотогава не бе изпитвал, Хоукър събра сетивата си и размърда пръсти по превключвателите на таблото. Отначало полюшващата се форма се оттегли назад, после започна отново да увеличава размерите си.

— О, господи! Тръгва след нас — прошепна Хайди.

Един бърз поглед на напрегнатите смаяни лица говореше, че умът на всекиго проумяваше едно и също нещо.

— За бога, какво става? — изграчи Гън.

Никой не отговори, никой в командния пункт не притежаваше способността да отрони дума. Никой, освен Пит.

— Завърти Бебето и го изтегли оттам, бързо! — рязко нареди той.

Хоукър се насили да откъсне поглед от неземната гледка и превключи мощността на положение „пълна“.

Малкият проучвателен подводен съд не беше предназначен за бързо движение. На максимално положение хидравличните му преобразуватели можеха да го придвижват едва с три възела. Той започна плътно обръщане. Камерите в носовата част минаха покрай зеещите илюминатори, просветвайки зловещо на идващата от надводната филтрирана светлина и се изнизаха покрай огледалните повърхности, които вече не отразяваха нищо. 180-градусовата маневра като че ли продължи цяла вечност.

Но се извърши твърде късно.

Над прага на портала на общия салон се плъзна втора полупрозрачна сянка, чиито разперени безплътни ръце махаха подканващо.

45.

— По дяволите! — изруга Пит. — Още един се появи!

— Какво мога да направя. — Гласът на Хоукър прозвуча умоляващ, дори с нотки на отчаяние.

Щеше да е слабо казано, че Пит отделяше пълно внимание към всеки от присъстващите в командния пункт. Те до един изпитваха благоговение пред пълната му съсредоточеност. И полека-лека започнаха да си обясняват защо адмирал Сандекър го ценеше толкова високо. Ако имаше човек, който да се намира на подходящо място в подходящия момент, то това беше Дърк Пит, който сега стоеше на палубата на спасителен кораб и даваше команди за щурмуване на свръхестественото.

Дори век да имаха на разположение, пак нямаше да могат да отгатнат мислите, които минаваха през ума му. Единственото, което разчитаха в изражението му, беше, че гневът му бе изместен от дълбок размисъл.

— Блъсни тази твар! — кимна Пит на Хоукър.

Настроението в командния пункт мигом се промени. Всички зачерпиха сили от Пит. Страхът им постепенно премина в нарастваща решителност да покажат, че онова, което въображението бе извикало в съзнанието им, са мъртви души, витаещи в гниещия презокеански лайнер.

АТР се прицели точно в целта и удари призрачната бариера в рамката на порталната врата. Отначало като че ли не се забеляза съпротивление. Размазаната фигура се отдалечи, но после пак заплува към малкия апарат и го обгърна с булото си. Всички камери загубиха фокус и мониторите проектираха само размазани сенки.

— Ще се окаже, че нашите домакини не са безплътни — отбеляза с разговорлив тон Пит.

— Бебето не откликва на командите — извика Хоукър. — Механизмите за управление реагират така, сякаш са потопени в овесена каша.

— Дай тласкащите устройства на заден ход.

— Не става — поклати глава Хоукър. — Каквито и да са тия същества, те обездвижиха апарата.

Пит се приближи до командното табло и се вторачи в уредите над главата на Хоукър.

— Защо показателят за направлението трепти?

— Ами ония като че ли се борят с Бебето — отвърна Хоукър. — Струва ми се, че се опитват да го завлекат нанякъде.

Пит стисна рамото му.

— Изключи всички системи, освен камерите!

— А осветлението?

— И него изключи. Нека тия деспотични призраци си мислят, че са извадили от строя захранващия източник на Бебето.

Мониторите започнаха да избледняват, докато накрая екраните се затъмниха напълно. Изглеждаха студени и безжизнени, само от време на време през тях преминаваше слабо, неопределимо движение. Ако в командния пункт влезеше чужд човек, той щеше да определи всички като душевно неуравновесени — да се видят група хора, които са се вторачили в тъмни телевизионни екрани, това е мечтата на всеки психолог.

Десетте минути станаха двайсет, двайсетте — трийсет. Не настъпи никаква промяна. Мрачно предчувствие увисна във въздуха. Нищо и пак нищо. Тогава много бавно, толкова бавно, че отначало никой не забеляза нищо, екраните започнаха да просветват.

— Как си обясняваш това? — обърна се Пит към Хоукър.

— Няма начин да ти кажа. Без захранване не мога да разчета системите.

— Задействай уредите, но само за миг, колкото компютрите да запишат данните.

— Имаш предвид за микросекунди.

Хоукър побутна напред превключвателя и сръчният му пръст подаде за миг скорост на системата за обработка на данни. АТР получи желаните сигнали и ги върна обратно на компютрите, които на свой ред препредадоха показанията си по цифровите дискове на командното табло, преди превключвателят да бъде върнат на положение „ИЗКЛЮЧЕНО“.

— Местоположение четиристотин метра, посока на движение нула-двайсет-седем градуса, дълбочина тринайсет метра.

— Издига се — обади се Гън.

— Излиза на повърхността на близо четиристотин метра встрани от дясната кърма — потвърди Хоукър.

— Вече различавам и цвят — вметна Хайди. — Тъмнозелен, който прелива в тъмносин.

Мъглата пред обективите на камерите започна да трепти. После от видеоекраните блесна ярка оранжева светлина. Сега се откроиха и човешките форми — размазани, сякаш оживяха зад заскрежено стъкло.

— Горе имаме слънце — съобщи Хоукър. — Бебето е на повърхността.

Без да каже дума, Пит се втурна навън от помещението и по стълбата се качи на командния мостик. Грабна един бинокъл, който висеше до кормилото, и го насочи към реката.

Небето беше безоблачно и ранното утринно слънце се отразяваше във водата. Откъм морето духаше лек вятър и избутваше плитките бразди нагоре по течението на реката. Единствените плавателни съдове в полезрението му бяха един танкер, който плаваше от посоката на Квебек, и флотилия от пет риболовни кораба на североизток, движещи се ветрилообразно в различни направления.

Зад Пит застана Гън.

— Виждаш ли нещо?

— Не, закъснях — отвърна кратко Пит. — Бебето изчезна.

— Изчезна?

— Може би „отвлякоха го“ е по-точният израз. Вероятно някой от ония там риболовни кораби го е взел на борда си. — Той подаде бинокъла на Гън. — Предполагам, че е или онзи овехтял син траулер, или червеният, с жълтата кормилна рубка. Мрежите им висят така, че закриват палубите им и не може да се види какво става там.

Гън мълчаливо огледа водната повърхност. После свали бинокъла.

— Бебето е съоръжение за двеста хиляди долара! — разгневи се той. — Трябва да ги спрем.

— Опасявам се, че канадците няма да погледнат дружелюбно на чужд плавателен съд, който насилствено се качва на борда на техен кораб, плаващ в собствените им териториални граници. Последното нещо, от което има нужда президентът, е да се забърка някоя каша заради апарат, който може да бъде сменен за сметка на данъкоплатците.

— Това не е редно — измърмори Гън.

— Ще трябва да забравим за справедливото възмущение — отбеляза Пит. — Въпросите, пред които сме изправени са: кой и защо. Дали ония са просто крадливи спортуващи водолази, или са хора с точно определени мотиви?

— Камерите могат да ни ги разкрият — каза Гън.

— Твърде е възможно — отвърна с лека усмивка Пит. — При условие че похитителите не дръпнат щепсела на Бебето.

Когато двамата се върнаха в командния пункт, завариха там особена атмосфера — тежка, остра и почти наелектризирана. Хайди седеше на стол и трепереше, лицето й нямаше никакъв цвят, погледът й беше празен. Един млад компютърен техник й подаваше чаша с бренди и я увещаваше да го изпие. Тя изглеждаше така, сякаш беше видяла трети призрак за деня.

Хоукър и другите трима инженери се бяха навели над електрическото табло и проверяваха редиците от изгасналите индикаторни лампи, като безрезултатно пробваха бутоните и превключвателите. На Пит му стана ясно, че всички връзки с АТР са прекъснати.

Хоукър вдигна поглед при появата на Пит.

— Искам да ти покажа нещо интересно.

Пит кимна към Хайди.

— Какво й има?

— Видя нещо, от което направо й призля.

— На мониторите ли го видя?

— Да, точно преди предаването да прекъсне — поясни Хоукър. — Хвърли им и ти един поглед, като превъртя видеолентата.

Пит започна да наблюдава екраните. До него застана да гледа и Гън. На тъмните екрани бавно се появи светлина и тримата видяха още веднъж как АТР се показва над обляната в слънце водна повърхност. После ярката светлина отслабна и замига на чести интервали.

— Това е моментът, когато Бебето бива измъкнато от водата — отбеляза Пит.

— Да — потвърди Хоукър. — Сега идва следващото действие.

По екраните на мониторите минаха хоризонтално една след друга няколко изкривени линии, след което лявата внезапно изчезна.

— Кьопави гадове! — изнегодува с тъга в гласа Хоукър. — Много им разбира главата от чувствителен апарат! Изпуснаха Бебето на лявата му камера и счупиха кинескопа за цветно изображение.

В този момент булото се отдръпна назад и дойде на фокус. Сега можеше ясно да се види каква е материята.

— Пластмаса! — възкликна Гън. — Тънък лист матова пластмаса.

— Това е обяснението за протоплазмата — каза Пит. — Ето ги и съседите ви призраци.

Две фигури в гумени водолазни костюми бяха коленичили и изучаваха АТР.

— Жалко, че не можем да видим лицата им под маските — рече Гън.

— Ей сега ще видиш и лице — каза Хоукър. — Гледай.

В обхвата на обектива се показаха два крака във високи ботуши и панталони „Деним“. Притежателят им спря зад водолазите, наведе си и се вторачи в обектива. Носеше пуловер в английски военен стил с кожени кръпки на раменете и лактите. На главата си имаше плетена шапка, килната небрежно на една страна; прошарената му коса на слепоочията беше сресана грижливо над ушите. На възраст е някъде между шейсет и шейсет и пет годишен, прецени Пит, от типа хора, които изглеждат по-възрастни от годините си.

Лицето му имаше сурови, самоуверени черти, присъщи на мъжете, склонни да рискуват. Тъмните му очи гледаха с безпристрастния интерес на снайперист, който се взира през мерника на телескопа в набелязаната си жертва.

Изведнъж очите на мъжа леко, почти незабележимо се разшириха и напрегнатият израз на лицето му премина в гняв. Той изкриви устни, изричайки беззвучно нещо и мигом изчезна от поглед.

— Не мога да чета по устни — обади се Пит, — но мисля, че каза „Глупаци такива!“.

После върху АТР бе метнато нещо като насмолен брезент и мониторите угаснаха за последен път.

— Това е всичко, което Бебето е записало — рече Хоукър. — Връзката се загуби минута след като ония разбиха електрическата схема.

Хайди стана от стола и запристъпва като в транс. Посочи към замлъкналите монитори и с треперещи устни едва чуто пророни:

— Аз го познавам… Знам кой е… мъжът от екрана.

46.

Доктор Отис Коли пъхна цигара „Дю Морие“ в цигаре с позлатен връх, захапа мундщука и я запали. После продължи да ръчка дълбоко през отворите за регулиране в електронното сърце на АТР.

— Адски находчиви са тия американци — рече той, смаян от видяното. — Чел съм научни статии за това чудо, но никога не съм го виждал отблизо.

Коли, директорът на Квебекския институт по морско инженерство, беше нает от Анри Вийон. Той беше същинска горила — с гръден кош като буре и закръглено лице с гъсти вежди. Бялата му коса се спускаше под яката, а мустаците под тънкия полегат нос като че ли бяха подстригвани с ножица за стригане на овце.

До Коли стоеше Брайън Шоу с помръкнало от безпокойство лице.

— Какво е това според теб?

— Гениално творение на технологията — отвърна Коли с тона на младеж, погълнат от страница на „Плейбой“. — Данните на видимото изображение постъпват и се изпращат посредством ултразвукови вълни на плаващата база, където се кодират и усилват от компютри. След това получените образи се пренасят на видеолента с удивителна яснота.

— И за какво беше тази патърдия? — сви презрително устни Фос Глай, който бе седнал върху една ръждясала лебедка на носовата палуба на синия риболовен кораб.

Шоу едва се въздържа да не избухне.

— „Патърдията“, както бездушно се изрази, беше затова, защото тия камери са предавали изображения, докато си ги качвал на борда. И хората на кораба на НЮМА сега са не само нащрек от факта, че са били наблюдавани, ами и са записали на видеолентата лицата ни.

— Че какво ни засяга това?

— Техният ръководител вероятно в този момент поръчва хеликоптер — отвърна Шоу. — Още преди да се стъмни, лентата ще бъде във Вашингтон. И нищо чудно до утре сутринта по това време те вече да установят самоличностите ни.

— Твоята, може би — захили се Глай. — Но аз и партньорът ми бяхме с водолазни маски на лицата, не помниш ли?

— Че стана провал, стана. Американците ще разберат, че ние не сме местни водолази, тръгнали да плячкосват потънал кораб. Ще проумеят с кого и с какво си имат работа и ще вземат всякакви предпазни мерки.

Глай сви рамене и започна да сваля ципа на водолазния си костюм.

— Ако тази механична риба не ни беше прекъснала, досега щяхме да сме поставили зарядите, да сме взривили корпуса и да сме им оставили съвсем малко неща да спасяват.

— Имахме лош късмет — каза Шоу. — Докъде бяхте стигнали?

— Ами тъкмо тръгнахме, и видяхме да се спускат светлини откъм кърмата.

— Къде са взривните устройства?

— Останаха на бака на парахода, където ги бяхме складирали.

— Колко килограма са?

Глай се замисли са миг.

— Двамата с Харис влачихме запечатани контейнери по деветдесет килограма единия, на шест курса всеки от нас.

— Което прави хиляда и осемдесет килограма — пресметна Шоу. Той се обърна към доктор Коли. — Какво ще кажеш, ако ги взривим?

— В момента?

— В момента.

— Тегло за тегло. Тризинолът е три пъти по-мощен от TNT. — Коли отмести поглед към водата около „Ошън венчърър“. — Вълните под налягане вследствие на експлозията ще разцепят задната част на кораба на НЮМА.

— А „Емприс ъв Айрланд“?

— Взривът ще разруши носовата част и ще засегне предната половина на надстройката. Там основната сила ще бъде погълната. Някои от отвесните прегради по-назад към кърмата, може да се изметнат, други да хлътнат навътре.

— Значи средната част на парахода ще остане непокътната.

— Точно така — кимна Коли. — Единственото ти постижение ще бъде смъртта на сума ти невинни хора.

— При това положение няма смисъл да прилагаме този план — каза замислен Шоу.

— Аз в никакъв случай не бих взел участие.

— Тогава, какво друго ни остава? — обади се Глай.

— Засега ще действаме внимателно — отвърна Шоу. — Ще седим и ще наблюдаваме, а също така ще потърсим друг кораб. Американците несъмнено вече са набелязали този.

По лицето на Глай се изписа презрителен израз.

— Това ли е най-умното, което измисли?

— Мен ме удовлетворява. Освен ако ти не предложиш нещо друго.

— Аз викам да взривим копелетата и да приключим с това още сега — каза студено Глай. — Ако не ти стиска, старче, остави на мен.

— Престани! — кресна Шоу, вперил поглед в Глай. — Ние не сме във война с американците и в дадените ми инструкции няма нищо, което да опрости убийство. Само кръгъл идиот убива безпричинно или произволно. Колкото до теб, инспектор Глай, край на възраженията ти! Ще правиш това, което ти се каже.

Глай сви високомерно рамене в знак на примирение и не продума повече. Не смяташе за нужно да си хаби думите. Онова, което Шоу не знаеше, което и никой друг не знаеше, беше, че той бе набутал радиодетонатор в един от контейнерите с тризинол.

Само да натиснеше един бутон, и можеше да възпламени взривните устройства когато му хрумнеше.

47.

Мърсиър обядваше с президента в семейната трапезария на Белия дом. Беше благодарен на шефа си, че, за разлика от предшествениците си, предлагаше коктейли преди пет часа следобед. Вторият „Роб Рой“ беше дори по-вкусен от първия, макар да не вървеше много със солзбърийския стек.

— Последните разузнавателни данни говорят, че руснаците са придвижили още една дивизия до индийската граница. С нея стават десет — достатъчно за нашественическа армия.

Президентът погълна лакомо парче варен картоф и рече:

— Момчетата в Кремъл доста се опариха с нахлуването в Афганистан и Пакистан. И сега на ръцете им легна пълноправно мюсюлманство, което се изсипа в Матушка Русия. На мен обаче ми се ще да нахлуят в Индия. Това ще е повече от очакванията ни.

— Ние не можем да седим като зрители и да не бъдем в бойна готовност.

— О, бихме могли да раздрънкаме оръжия и да произнасяме пламенни речи в Обединените нации, като изобличаваме поредния пример за комунистическа агресия. И още, да изпратим няколко авионосци в Индийския океан, да обявим ново търговско ембарго.

Мърсиър бодна от салатата си.

— С други думи, ще правим същото, както досега. Ще стоим отстрани и ще наблюдаваме…

— … как руснаците сами копаят гроба си — прекъсна го президентът. — Да се нахлуе в територия с население от седемстотин милиона души, които живеят в бедност, е все едно „Дженерал мотърс“ да купи голям процъфтяващ бранш. Повярвай ми, руснаците ще загубят, като спечелят.

Мърсиър не се съгласи с президента, макар дълбоко в себе си да допускаше, че главата на нацията вероятно е прав. Той смени темата, като мина на друга, засягаща по-вътрешни въпроси.

— Квебекският референдум за пълна независимост ще се проведе следващата седмица. След пълните поражения през осемдесета и осемдесет и шеста, третият път може да се окаже успешен.

Президентът изглеждаше напълно равнодушен, докато загребваше с пълна вилица от граха.

— Ако французите си мислят, че пълният суверенитет води към утопия, чака ги горчиво разочарование.

Мърсиър реши да направи сондаж и подхвърли:

— Можем да попречим, като приложим сила.

— Никога не се предаваш, нали, Алън?

— Меденият месец свърши, господин президент. Въпрос е само на дни, преди конгресната опозиция и медиите да започнат да ви определят като нерешителен водач. Пълна противоположност на надеждите, които давахте по време на изборната кампания.

— Само защото не искам да воювам със Средния изток или да изпращам войски в Канада ли?

— Има и други мерки, не толкова драстични, които да говорят за решителност.

— Не виждам причина да се дава дори една американска жертва заради намаляването на влиянието ни над петролен залеж в пустинята. Колкото до Канада, нещата ще се разрешат от само себе си.

Мърсиър неочаквано го запита без заобикалки:

— Защо искате да има разделена Канада, господин президент?

Върховният глава го погледна със студенина в очите.

— Така ли мислиш? Че искам да видя една разпокъсана съседна държава, в която цари хаос?

— А какво друго да мисля?

— Имай ми доверие, Алън. — Изражението на президента стана по-дружелюбно. — Имай доверие в онова, което се каня да направя.

— Как, като не знам какво е то? — отвърна смутен Мърсиър.

— Отговорът е прост — рече президентът с лека тъга в гласа. — Правя всичко възможно да спася критично болните Съединени щати.

Новината положително беше лоша. От навъсеното лице на Харисън Мун президентът разбра, че не може да е друга. Той отмести настрана листа с написаната реч, която редактираше, и се облегна назад на стола.

— Имаш вид на човек с проблеми, Харисън.

Мун сложи папка върху бюрото му.

— Опасявам се, че англичаните са разкрили тайните ни планове.

Президентът отвори папката и погледът му падна върху голяма лъскава снимка на мъж, гледащ в обектива.

— Току-що пристигна от „Ошън венчърър“ — уточни Мун. — Подводният проучвателен апарат тъкмо проникнал във вътрешността на потъналия параход и бил задигнат от двама непознати водолази. Малко преди връзката да бъде прекъсната, на мониторите се появило това лице.

— Кой е той?

— От двайсет и пет години насам носи името Брайън Шоу. Както ще прочетете в доклада, той е бивш английски таен агент. Досието му е интересно четиво. Добил доста голяма слава през петдесетте и началото на шейсетте години. Станал прекалено известен, за да продължи дейността си и нямало как да се оттегли, без някой руски агент от тяхното подразделение за политически убийства СМЕРШ да го издебне и да го пречука. Маската му, както се говори в разузнавателните среди, била свалена. Това наложило да се оттегли на уединено място. Английските тайни служби погребали предишната му самоличност, като го обявили за убит при изпълнение на задача в Уест Индия.

— Как успя да набавиш толкова бързо данни за него?

— Капитан трети ранг Милиган е на борда на „Ошън венчърър“. Разпознала го от екраните на мониторите. ЦРУ проследи истинската му самоличност по файловете си.

— Тя е познавала Шоу?! — изуми се президентът.

Мун кимна и допълни:

— Запознала се с него преди месец на прием в Лос Анджелис.

— Мислех, че е отплавала с кораба им.

— Изпортихме работата. На никого от нас не му мина през ума да провери факта, защо корабът им получил нареждане да престои три дни в Лонг Бийч. Освен това никой не ни каза, че не трябва да й се разрешава да слиза на брега.

— Да не би срещата им да е била нагласена?

— Така изглежда. От ФБР са разпознали Шоу при пристигането му от Англия. Обичайна процедура, когато служител от посолството посреща гости от отвъд океана. Шоу бил съпроводен до самолет, пътуващ за Лос Анджелис. Там Греъм Хъмбърли, известен богаташ, фигуриращ във ведомостта на британското разузнаване, дал прием.

— Значи капитан Милиган се е раздрънкала за договора.

Мун сви рамене.

— Никой не я е предупредил да си държи езика зад зъбите.

— Но преди всичко, как са надушили, че знаем за договора?

— И ние нямаме представа — призна Мун.

Президентът прегледа набързо доклада за Шоу.

— Странно е, че англичаните са поверили задача от такъв мащаб на човек, наближаващ седемдесетте.

— На пръв поглед изглежда, че МИ-6 са придали на търсенето ни на договора второстепенно значение. Но като се позамисли човек, може да се окаже, че Шоу наистина е съвършеният избор за работа под прикритие. Ако капитан Милиган не го беше разпознала, ние едва ли бихме го свързали с английското разузнаване.

— От времето, когато е действал Шоу, времената са се променили. Той може и да не се чувства на място с тази задача.

— Не бих залагал на това — отвърна Мун. — Човекът съвсем не е изкуфял. Следи всяка наша стъпка.

Президентът остана напълно неподвижен за известно време, после заговори:

— Излиза, че нашият грижливо пазен в тайна план е разкрит.

— Да, сър — кимна с мрачен израз Мун. — Вероятно до няколко дни, или дори часове, на „Ошън венчърър“ ще му бъде наредено да напусне Сейнт Лорънс. Залозите са прекалено големи за англичаните, за да допуснат, че няма да намерим договора.

— Тогава да смятаме „Емприс ъв Айрланд“ за изгубена кауза.

— Освен ако… — каза Мун, сякаш изговаряйки гласно мислите си. — Освен ако Дърк Пит не открие договора за малкото останало време.

48.

Пит наблюдаваше екраните, които изобразяваха как спасителният екип си върши работата върху разбития кораб. Като лунни обитатели със забавени движения, облечените в специални водолазни костюми ДЖИМ, поставяха внимателно пироксона върху горната надстройка. Те работеха удобно в съчленените си обвивки, изравняващи атмосферното налягане с това на сушата, въпреки че бяха подложени на натиска на налягане от седемдесет и пет паунда на квадратен инч. Пит се обърна към Дъг Хоукър, който извършваше фина настройка на един от мониторите.

— Къде е дълбоководната подводница?

Хоукър вдигна глава и огледа морската карта, спускаща се от записващото устройство на един хидролокатор.

— „Сафо I“ плава на двайсет метра от левия борд на „Емприс“. Наредих на екипажа й да патрулира четиристотинметровия периметър около потъналия кораб, докато се приготвим да разчистваме отломките.

— Добре си го измислил — рече Пит. — Някакви следи от нашественици?

— Никакви.

— Е, този път поне ще сме готови да ги посрещнем.

Хоукър сви рамене в знак на съмнение.

— Не разполагам със съвършена детекторска система. Видимостта е много ниска и камерите не могат да виждат надалече.

— А хидролокаторът със странично сканиране?

— Неговите датчици покриват триста и шейсет градусов обхват до триста метра, но пак няма гаранции. Човешкото тяло се вижда като страхотно малък обект.

— А някакви кораби да кръстосват по повърхността?

— Преди десет минути мина един петролен танкер — отвърна Хоукър. — А сега откъм реката се задава нещо като шлеп за боклук, теглен на буксир.

— Вероятно е тръгнал да изхвърли товара си в залива — предположи Пит. — Няма да е излишно, ако го държиш под око.

— Готови за запалване! — разнесе се гласът на Руди Гън, който наблюдаваше мониторите и говореше в микрофона на наушните си слушалки.

— Добре, кажи на водолазите да изчезват оттам — нареди Пит.

В командния пункт влезе Хайди. Беше облечена с работен комбинезон от светлокафяво рипсено кадифе и крепеше внимателно пред себе си поднос с десет димящи чаши кафе. Започна да ги раздава първо на инженерите и последната чаша поднесе на Пит.

— Изпуснах ли нещо? — попита го тя.

— Идваш тъкмо навреме. Готови сме за първото запалване на горелката. Стискай палци да сме сложили точното количество пироксон на точното място.

— Какво ще стане, ако не сте улучили количеството?

— Ако не е достатъчно, няма да постигнем нищо. Ако сме сложили повече, едната половина на кораба ще хлътне и това ще ни отнеме дни работа, за което нямаме време. Ще е все едно че сме екип по разрушаване на сгради, които събарят етаж по етаж. Взривните устройства трябва да бъдат поставени на стратегически места, за да може вътрешната конструкция да рухне върху предварително определена площ.

— Източникът на мигаща светлина е нагласен и отброява — съобщи Гън.

Пит предугади въпроса, който се въртеше в главата на Хайди, и поясни:

— Този източник на мигаща светлина представлява електронно хронометрирано запалително приспособление, което възпламенява пироксона.

— Водолазите напуснаха кораба и вече броим — обади се отново Гън. — Десет секунди.

Всички погледи в командния пункт се вторачиха в мониторите. Очаквайки напрегнато резултатите, броенето като че ли нямаше край. След малко гласът на Гън проряза тежката атмосфера.

— Възпламеняваме.

Ярка светлина обгърна горната част на десния борд на „Емприс ъв Айрланд“ и две накалени до бяло ленти се извиха нагоре от едно и също място и се плъзнаха около палубата и отвесните прегради, образувайки огромен кръг от извънредно висока температура. Облак пара изригна над огнения свод и се завихри към повърхността.

След малко средната част започна да хлътва. Увисна за миг, сякаш не искаше да се предава, но пироксонът стопи и последната здрава спойка и остарялата стомана падна безшумно навътре към долната палуба и изчезна от поглед, като остави отвор с диаметър от шест метра. Стопените краища от червени станаха сиви и се втвърдиха от вечно студената вода.

— Май успяхме! — възкликна възбуден Гън.

Хоукър хвърли слушалките си във въздуха и закрещя от радост. После всички заръкопляскаха.

— Спусни захващащите челюсти — каза с рязък тон Пит. — Да не губим време и да разчистим онзи боклук оттам.

— Попаднах на нещо.

Не на всички вниманието бе приковано към мониторите. Мъжът с рошавата коса пред записващото устройство на хидролокатора със странично сканиране не отделяше поглед от контролната карта.

Пит застана зад него.

— Можеш ли да разпознаеш какво е?

— Не. Разстоянието е прекалено голямо, за да се види някаква подробност. Стори ми се, че нещо падна от онзи шлеп, който плава откъм левия ни борд.

— Под ъгъл ли се отдалечава обектът?

Операторът на хидролокатора поклати глава.

— Не, спусна се право надолу.

— Не го виждам като водолаз — отбеляза Пит. — Вероятно екипажът е изхвърлил зад борда нещо бракувано или някакъв тежък боклук.

— Да продължа ли да го наблюдавам?

— Да, опитай да уловиш някакво движение. — Пит се обърна към Гън. — Кой управлява малката подводница?

Гън се замисли, преди да отговори:

— Сид Клинджър и Марв Пауърс.

— Хидролокаторът засече странен обект. Искам двамата да минат над него.

Гън го погледна.

— Мислиш, че нашите гости са се върнали ли?

— Според показанията на уреда е малко вероятно — сви рамене Пит. — Ама знае ли човек!

Веднага щом скочи от шлепа, Фос Глай заплува право към дъното. Той влачеше със себе си допълнителни резервоари за сгъстен въздух, което никак не беше лека работа, но те щяха да му потрябват за обратния път и за спиранията. С тях той щеше да понижава налягането, докато се издига към повърхността. Глай заплува в хоризонтално положение ниско над речното дъно, оттласквайки плавниците си в ленив ритъм. Чакаше го дълъг път и много работа.

Беше изминал едва петдесетина метра, когато чу постоянно бръмчене, идващо някъде от празните черни дълбини. Той застина на място и се заслуша.

Акустиката на водата разсейваше звука и слухът му не беше в състояние да определи с точност къде се намира източникът. После очите му различиха слаба жълтеникава светлина, която все повече се уголемяваше над него от дясната му страна. Нямаше никакво съмнение — „Ошън венчърър“ се насочваше право към него.

Нямаше къде да се скрие; по равното и голо речно дъно не се виждаха нито скални образувания, нито гора от водорасли. Попаднеше ли веднъж яркият лъч на подводния съд върху него, той щеше да се окаже също толкова видим, колкото избягал престъпник, прилепен до затворническата стена под ярката светлина на прожектор.

Той се освободи от допълнителните резервоари и притисна тяло върху утаечния слой, представяйки си как управляващите подводницата са залепили лица в люковете за наблюдение и се опитват с просто око да проникнат в безкрайния мрак. Той задържа дъх, за да попречи на издайническите въздушни мехурчета да излизат от регулатора му.

Подводният съд мина зад него и продължи нататък. Глай пое дълбоко въздух, без обаче да отпусне сърце. Знаеше, че екипажът ще обърне посоката и ще продължи да търси.

В този момент разбра защо са го подминали. Утайката се бе разбъркала и като облак бе закрила фигурата. Той зарита с плавниците си и с облекчение видя как светлината на подводницата се загуби във вихрушката от утайка. Загреба шепи от нея и я пръсна около себе си. След секунди тинестата течност го забули напълно. Тогава включи водолазното си фенерче, но плаващата кал отрази лъча му. Щом той не виждаше, значи и мъжете в подводния съд не виждаха.

Затърси наоколо и ръцете му напипаха допълнителните резервоари за сгъстен въздух. Погледна компаса, закачен на колана му, за да определи посоката на „Емприс“ и започна да плува, разбърквайки с плавниците дъното.

— Клинджър се обажда от „Сафо“ — каза Гън.

Пит отстъпи назад от мониторите.

— Дай ми да говоря с него.

Гън свали наушните си слушалки и му ги подаде. Пит ги нагласи на главата си и заговори в мъничкия микрофон.

— Клинджър, тук е Пит. Какво откри?

— Нещо като размътена утайка на речното дъно — отвърна Клинджър.

— Можеш ли да определиш на какво се дължи?

— Не. Каквото и да е било, трябва да е потънало в тинята.

Пит отмести поглед към хидролокатора.

— Засече ли нещо?

Операторът поклати глава.

— Освен някакво мъгляво петно от тази страна на подводницата, картата за данни е празна.

— Дали да не се върнем и да помогнем на спасителния екип? — попита Клинджър.

Пит потъна в краткотрайно мълчание. Странно го подразни въпросът на Клинджър. Дълбоко в себе си почувства, че нещо неопределимо е пренебрегнато.

Хладнокръвната логика диктува, че човешкият ум е далеч по-непогрешим от машините. Ако уредите не отчитаха нищо, значи нямаше нищо за откриване. Противно на собствените си човъркащи го съмнения Пит не отхвърли предложението на Клинджър.

— Клинджър?

— Слушам.

— Върни се обратно, но предприеми бавен курс на зигзаг.

— Разбрано. Ще си отваряме очите на четири. „Сафо“ потегля.

Пит върна слушалките на Гън и го попита:

— Как върви там долу?

— Прекрасно — отвърна Гън. — Убеди се сам.

Разчистването на коридора се извършваше със страхотна бързина, или поне дотолкова, доколкото позволяваше дълбоководното налягане. Водолазите от херметическата камера се разделиха там, където имаше по-малки парчета отломки и продължиха да работят с ацетиленови горелки и хидравлични резачки. Двама от тях подпряха поклащащите се отвесни прегради с алуминиеви подпорни колони, за да не паднат навътре.

Водолазите с костюми ДЖИМ насочваха челюстите, които висяха от дерик-крана на „Ошън венчърър“ над тях, към най-труднодостъпните отделения. Докато единият направляваше подемния кабел до съответния ъгъл, другият придържаше малка кутия в ръчно задействащите се скоби на манипулатора, който регулираше огромните щипци. Когато се убедиха, че те са захапали здраво, кранистът задейства лебедката и започна леко да повдига товара от дъното.

— Със скоростта, с която действат — отбеляза Гън, — ще бъдем готови да извършим последното изгаряне над кабината на Шийлдс след четири дни.

— Четири дни — повтори бавно Пит. — Кой знае дали все още ще бъдем тук… — Той рязко се обърна и погледна екраните.

— Нещо нередно ли има? — погледна го учуден Гън.

— Колко водолази трябва да са навън в тази смяна?

— Четирима — отвърна Гън. — Защо питаш?

— Защото преброих петима.

49.

Глай се прокле, задето бе поел такъв глупав риск. Той лежеше под една от ръждясалите спасителни лодки и не виждаше почти нищо от това, което работеше спасителният екип. Идеята да се смеси с тях му се стори абсурдно проста, макар и опасна.

Забеляза, че между неговия водолазен костюм и тези на екипа има незначителна разлика. Бутилките под налягане на гърба му бяха от по-стар модел, но цветът им беше като на другите. Кой ще обърне внимание на един натрапник, който изглежда като всеки от тях?

Той се гмурна надолу към парахода, докато плавниците му не закачиха нещо твърдо — беше откачен стоманен капак на люк, който лежеше върху палубата. Преди да обмисли следващия си ход, един от спасителния екип се плъзна към него и му посочи надолу към люка. Глай отривисто потвърди с глава, че е разбрал и двамата заедно отместиха тежкия стоманен капак към фалшборда и го пуснаха зад борда.

После Глай се залови да помага на останалите, сякаш още от началото беше с тях. Това беше класически случай, потвърждаващ начина на мисленето му: най-очебийното е най-малко очебийно.

Спасителният екип беше напреднал много повече, отколкото си бе представял. Хората на НЮМА бяха като рудокопачи, които знаеха точно къде се намира основният залеж, и бяха изкопали шахтата си на съответното място. Според изчисленията му те разчистваха по един тон отломки на всеки три часа.

Той се оттласна към отворената кухина, преценявайки приблизително ширината й. Следващите два въпроса бяха: до каква дълбочина щяха да стигнат и за колко време?

Изведнъж почувства, че нещо не е на мястото си, въпреки че нямаше нищо, което да нарушава обичайната работа. Мъжете от спасителната група изглеждаха напълно вглъбени в дейността си, за да обръщат внимание на Глай. И все пак като че ли бе настъпила някаква промяна.

Глай се плъзна в мрачината и се задържа неподвижен на място. Слушаше усилените подводни звуци и следеше насечените движения на костюмите ДЖИМ. Силно развитото му шесто чувство му подсказваше, че трябва да изчезва оттук.

Но много закъсня.

Онзи едва доловим миг допреди малко сега изпъкна с прозрачността на стъкло. Водолазите изглеждаха заети с работа, но всъщност не правеха нищо. Те лениво ровеха из останките на парахода, без обаче да изхвърлят нещо настрана и бяха образували полукръг около Глай. И тогава той проумя, че присъствието му е било разкрито от плаващата база. Беше пропуснал да забележи телевизионните камери, монтирани към прожекторите, тъй като ярката светлина ги закриваше и едва сега си даде сметка, че водолазите от спасителния екип са получили нареждания от командния център чрез миниатюрни предаватели, вградени в маските им за изравняване на налягането.

Глай започна да се оттегля назад, докато гърбът му се опря в една отвесна преграда. Водолазите с костюмите ДЖИМ му преградиха пътя отпред, а останалите го наобиколиха от двете му страни, като му затвориха и последния път за бягство. Сега всички го гледаха безизразно.

Глай извади двайсетсантиметров нож и се приведе, като го прехвърли върху дланта си в непрофесионалното, но въпреки това смъртоносно положение на уличен побойник. Жестът му беше безплоден, породен единствено от естествен рефлекс. Другите водолази също извадиха ножове със заплашителни остриета от неръждаема стомана, стегнати с ремъци за краката им. А скобите на манипулаторите на костюмите ДЖИМ стискаха с такава нечовешка сила, че нанасяха дълбоки рани.

Всички се събраха плътно около Глай и застанаха неподвижни като статуи в гробище. Един от водолазите извади от колана си с тежести пластмасова плоча и бързо драсна нещо с мазен молив. После доближи плочата до лицето на Глай. Бележката беше кратка:

В първия момент Глай се изуми.

Съвсем не предполагаше подобно развитие на нещата. Без да чака, той подгъна колене, оттласна тялото си нагоре и с всички сили заплува над главите на водолазите от НЮМА. Те не направиха ни най-малко движение да му попречат, само се обърнаха, за да го проследят с поглед как потъва в мрака.

— Значи го пусна — рече тихо Гън.

— Да, пуснах го.

— Мислиш ли, че беше разумно?

Пит стоеше равнодушно и не отговори веднага. Изглеждаше усмихнат, без да се усмихва. Изразът му беше заплашителен като на лъв, който дебне скрит за минаваща покрай него плячка.

— Нали видя ножа — рече той най-накрая.

— Той нямаше никакъв шанс. Нашите момчета щяха да нахранят рибите с него.

— Мъжът беше убиец. — Това беше просто твърдение, нищо повече.

— Все още можем да го заловим, когато излезе на повърхността — не отстъпваше Гън. — Тогава ще е съвсем безпомощен.

— Не вярвам.

— Нещо имаш предвид ли?

— Много просто — отвърна Пит. — Ще използваме дребната риба, за да хванем едрата.

— Така значи. — Гън не изглеждаше убеден. — Ще чакаме, докато той се срещне с приятелчетата си, направят хайка и оградят мястото. После да ни предадат на властите.

— Предполагам, че той е от властите.

Гън беше объркан повече от всякога.

— В такъв случай какъв е процентът?

— Нашият гост беше само на проучване. Следващия път може би ще доведе неколцина приятелчета и наистина ще си покаже рогата. Ние имаме нужда от време. Според мен ще си струва да изчакаме, докато спрем техния часовник.

Гън сви намусен устни и кимна.

— Съгласен съм с теб, но въпреки това е по-добре да се махаме. Тоя тип ще се метне на борда на първия кораб, който мине край него.

— Няма защо да бързаме — каза Пит напълно успокоен. — Той ще трябва да намали налягането, което ще трае поне половин час. Не е изключено да има резервни бутилки, скътани някъде на речното дъно.

В главата на Гън се оформи нов въпрос.

— Каза, че бил убиец. Кое те кара да мислиш така?

— Много бързо извади нож и много настървено пожела да го използва. Онези, които са родени с инстинкт за убиване, никога не се колебаят.

— Значи сме изправени пред хора с разрешително за убийства — рече замислен Гън. — Не бих казал, че е приятна подобна мисъл.

50.

В басейна на пристанището на Римуски, около двата безлюдни дока и дългите складови постройки, атмосферата беше спокойна, дори полъх на вятър не нарушаваше пълното спокойствие.

Беше още много рано за появата на докерите, за неизменните крясъци на чайките и за дизеловите локомотиви, които превозваха сваления товар до близкия промишлен парк.

Влекачът, който само преди няколко часа бе минал покрай „Ошън венчърър“, теглейки празен шлеп нагоре-надолу по реката, се поклащаше вързан за един от доковете. Корпусът му бе нашарен с избила червеникава ръжда, а опустошенията от трийсетте години непрестанна употреба бяха оставили дълбоки следи навсякъде. От илюминаторите на кабината на капитана, намираща се точно под лоцманската кабина, струеше светлина и се отразяваше почти незабележимо в черната вода.

Шоу погледна часовника си и натисна мъничък бутон на уред, който приличаше на джобен калкулатор. Затвори за миг очи, замисляйки се, после започна да натиска един по един няколко бутона.

Не беше както някога, размишляваше той, когато агентът трябваше да се крие на някой таван и да говори тихо в микрофона на радиопредавателя. Днес цифровите сигнали се предаваха чрез изкуствен спътник на компютър в Лондон. Там съобщението биваше дешифрирано и изпращано на съответното място посредством предаване с оптично влакно.

След като свърши, Шоу остави електронния уред на масата и стана да се разтъпче. Мускулите му се бяха схванали, гърбът го болеше. Бръкна в куфара си и извади шише „Канадиън клъб“, което беше купил при пристигането си на летището на Римуски.

Канадците го наричаха уиски, но за английския вкус на Шоу то малко се различаваше от американския бърбън. Според него беше примитивно да го пие топло — само шотландците пиеха така собствения си алкохол — но в тия допотопни влекачи нямаше съвременни удобства, като машини за произвеждане на лед например.

Той седна отново и си запали една от цигарите, които си бе поръчал специално. Поне нещо бе останало от миналото. Най-много му липсваше задушевна компания. В моменти като този, когато оставаше сам с бутилка и размишляваше за живота си, винаги съжаляваше, че не се бе оженил.

Мечтанията му бяха прекъснати от приглушеното пиукане на малкия уред на масата. След това от единия му край започна да излиза тънка хартиена лента, широка не повече от шест милиметра. Това чудо на напредналата технология никога не преставаше да го забавлява.

Шоу си сложи очила за четене и се съсредоточи в миниатюрно изписаните думи. Пълният текст изпълваше близо половин метър лента. Накрая той свали очилата си, изключи приемо-предавателя и го прибра обратно в джоба си.

— Последни новини от добрата стара Англия ли?

Шоу вдигна поглед и видя изправения на прага Фос Глай. Глай не понечи да влезе. Само гледаше Шоу изпод въпросително извитите си вежди, а в очите му се четеше израз, наподобяващ този на чакал, душещ въздуха.

— Беше просто потвърждение на доклада за онова, което си видял — отвърна равнодушно Шоу и започна безцелно да навива около показалеца си лентата със съобщението.

Глай бе сменил термичния си водолазен костюм с джинси и дебел пуловер с висока яка.

— Все още треперя. Може ли да си пийна от твоята пиячка?

— Моля, заповядай.

Глай пресуши половин водна чаша „Канадиън клъб“ на две глътки. Шоу го оприличи на огромната дресирана мечка, която бе видял навремето да изпива цяла кофа със светло пиво.

Глай изпусна дълга въздишка.

— Сега отново се почувствах човек.

— По моите пресмятания — заговори кротко Шоу — ти пресрочи времето за изравняване на налягането с пет минути. Почувства ли някакво неразположение?

Глай като че ли се готвеше да си налее още пиене.

— Леко пищене в ушите, нищо повече… — С едно светкавично движение той протегна ръка и стисна китката на Шоу като в менгеме. — Това съобщение не засяга мен, нали, татенце?

Шоу се напрегна, когато почувства ноктите на Глай да се забиват все по-дълбоко в ръката му. Той събра крака, възнамерявайки да се отблъсне назад със стола. Ала Глай предугади мислите му.

— Без номера, татенце, за да не ти строша костите!

Шоу се отпусна на мястото си. Не от страх, а от гняв, че бе хванат в неизгодно положение.

— Надценяваш се, инспектор Глай. За какво им е на английските тайни служби да се интересуват от теб?

— Хиляди извинения — озъби му се Глай, без да разхлабва хватката си, — но подозрителният тип съм аз. А лъжците ме вбесяват.

— Налудничаво обвинение от налудничаво съзнание — каза Шоу, възвръщайки хладнокръвието си. — Не съм и очаквал нещо повече, имайки предвид с кого си имам работа.

Глай сви презрително устни.

— Умни приказки редиш, супершпионино! Предполагам, ще ми кажеш, че си се свързвал с твоя шеф в Лондон и преди два часа си получил потвърждение.

— Ами ако ти кажа, че грешиш?

— Няма да мине. Побъбрих си с доктор Коли в камбуза. Толкова ли ти е къса паметта, та забрави, че именно той ти помогна да съставиш доклада си за тази малка шашма? И че след като Коли си тръгна, ти добави послепис — искане подробна справка за Фос Глай? Ти го знаеш и аз го знам. Отговорът е тук, в ръката ти.

Капанът бе щракнал и Шоу се бе озовал вътре. Той прокле недоглеждането си. Почти не се съмняваше, че човекът срещу него би го убил, ако му се удадеше и най-малката възможност. Единствената му надежда беше да печели време и да заблуди Глай. Затова реши да подхвърли наслуки:

— Господин Вийон спомена между другото, че ти може да се окажеш неуравновесен. Трябваше да се вслушам в думите му.

Разширяващите се от гняв очи подсказаха на Шоу, че го бе боднал където трябва и продължи да дълбае по-навътре.

— Мисля, че дори употреби термина „психо“.

Последвалата реакция не беше такава, каквато очакваше. Ни най-малко.

Вместо да се изкриви от ярост, лицето на Глай изведнъж просветна. Той освободи китката на Шоу и седна.

— Значи така злослови зад гърба ми тази празнодумна отрепка — измърмори той. — Трябваше да се досетя, че накрая щеше да загрее за плана ми. — Глай замълча и погледна Шоу с любопитство. — Сега вече ми е ясно. Ясно ми е защо все аз бях пращан да върша мръсната подводна работа. Докато в даден момент трябваше да узнаете, че по някаква нещастна случайност съм се удавил за ваше облекчение.

Шоу изглеждаше объркан — нещата съвсем не вървяха така, както ги бе замислил. Той просто не знаеше за какво говори Глай. Нямаше друг избор, освен да го залъже. Много внимателно свали от пръста си съобщението, изстреля го с показалец към Глай и се вгледа в очите на мъжа. Те се отместиха надолу, но само за част от секундата. Това беше достатъчно.

— Много ме озадачава защо рискуваш живота си за едно правителство и един мъж, който те иска мъртъв.

— Може би защото ми харесват облагите от тях.

— Остроумието не ти приляга, господин мним инспектор Глай.

— Доколко ти е разказал Вийон за мен?

— Не се е впускал в подробности — отвърна Шоу и докато смачкваше цигарата в пепелника, забеляза, че Глай следи движенията му. — Намекна само, че ще направя услуга на Канада, ако те премахна. Откровено казано, не изпитах силно желание да влизам в ролята на наемен убиец, особено като не знаех защо заслужаваш да умреш.

— Какво те накара да промениш решението си?

— Ти самият. — Шоу бе възбудил докрай интереса на Глай, но все още нямаше представа докъде щеше да го изведе играта му. — Започнах да те наблюдавам. Твоят френско-канадски език е отличен. Колкото до английския ти обаче, там нещата са по-различни. Нямам предвид произношението ти, а терминологията. Думи като „пиячка“ и „шашма“ и изрази от рода на „да загрее за плана ми“ са чисто американски. Любопитството ми надделя и аз поисках от Лондон справка за теб. Отговорът е там, пред теб. Ти наистина заслужаваш да умреш, господин Глай. Никой друг не го заслужава повече от теб.

Лицето на Глай доби заплашителен вид и зъбите му блеснаха в жълто от осветлението в кабината.

— Мислиш ли, че си достатъчно смел, за да ме подведеш, татенце?

Шоу стисна здраво с ръце ръба на масата и се запита как ли смята да го убие Глай. Сигурно щеше да използва пистолет със заглушител или по-скоро нож. Силният изстрел би довел Коли и екипажа в кабината. Глай седеше с небрежно кръстосани пред гърдите си ръце. Изглеждаше отпуснат, прекалено отпуснат.

— Няма какво да се притеснявам. Господин Вийон си промени отношението. Реши да те предаде на канадската полиция.

Шоу бе направил погрешен ход. Разбра грешката си по изражението на Глай.

— Добър опит направи, татенце, но се издъни. Вийон не може да си позволи да ме остави жив. Ще го пратя зад решетките, където ще остане до следващия ледников период.

— Просто пробвах водата — каза Шоу с престорено равнодушие. — Докладът е за Вийон, а не за теб. — Той посочи с брадичка плота на масата. — Можеш сам да го прочетеш.

Глай стрелна поглед надолу.

С всички сили Шоу извъртя масата и заби единия й ъгъл в него, малко над колана на панталоните му.

Чу го как само изохка силно. Глай пое инерцията и едва забележимо отстъпи назад. Ударът би запратил всеки друг на негово място в другия край на стаята. Глай сграбчи с месестата си ръка единия крак на масата и без усилие повдигна тежката дъбова мебел към тавана.

Шоу застина изумен. Масата трябва да тежеше най-малко седемдесет килограма.

Глай бавно я свали и я остави настрана с лекотата, с която детето слага куклата си в количка, и изпъна тяло. Шоу грабна стола си и понечи да го стовари върху Глай, но онзи просто го хвана във въздуха, дръпна го от ръцете му и спокойно го нагласи под масата.

В очите на Глай нямаше нито гняв, нито злоба, когато загледа стоящия на метър от него Шоу.

— Имам пистолет — заговори Шоу, стараейки се да владее гласа си.

— Да, знам — отвърна Глай с ехидна усмивка. — Старомоден, двайсет и пет калибров „Берета“. Намерих го скрит в един ботуш до леглото ти. Всъщност още е там, проверих, преди да дойда тук.

Шоу осъзна, че няма да почувства забиването на куршум или острието на нож. Глай щеше да си свърши работата с голи ръце.

Шоу потисна пристъпа на душевно гадене и ожесточено изхвърли крак в позиция на джудо. Все едно че ритна с пръсти дърво. Глай се изви настрана и неутрализира нападението срещу слабините си, като пое удара с хълбок. Пристъпи напред, без да прави опит да се пази. В очите му се четеше безучастният поглед на касапин, който посяга към говежди бут.

Отстъпвайки назад, докато гърбът му се притисна в отвесната преграда, Шоу като обезумял хвърляше погледи наоколо, за да мерне нещо — оръжие, лампа, книга или каквото и да е друго, с което да усмири деветдесеткилограмовата маса от мускули. Но кабините на влекачите бяха замислени за сурови условия на живот — освен една картина, завинтена за една от преградите, нямаше нищо друго подръка.

Шоу събра длани и ги заби с кос удар във врата на Глай. Знаеше със сигурност, че това беше последният му израз на предизвикателство. Нямаше да е по-различно, ако беше ударил бетонна стена. Имаше чувството, че костите на дланите му се раздробиха.

Без да изразява злоба или гняв, Глай обгърна с едната си ръка кръста на Шоу и го стисна, а лакътя на другата заби в гърдите му. Последва канонада от удари и гръбнакът на Шоу започна да се извива.

— Сбогом, английски глупако!

Шоу заскърца със зъби от нарастващата болка. Дробовете му останаха без въздух и той почувства как сърцето му бие лудо, кабината започна да се мержелее и трепти пред очите му. Последен вик направи опит да излезе през стиснатите му зъби, но бързо замря. Не усещаше нищо друго, освен страхотно изпукване в гърба си. Смърт — това е единственото облекчение.

Някъде в далечината, от километри разстояние, долетя звук на силен пукот и Шоу реши, че всичко свърши. Тялото му се отпусна и той се свлече на пода.

Запита се какво ли следва оттук нататък. Дълъг път надолу по тъмен тунел, преди да стигне до ослепителна светлина? Донякъде се разочарова, че не чуваше музика. Стори му се странно, че все още чувства болка. Ребрата го боляха, гръбнакът му сякаш се печеше на огън. Обезпокоен, отвори очи. Трябваше им малко време, за да дойдат на фокус.

Първите предмети, които различи, бяха чифт каубойски ботуши.

Той премигна, но ботушите останаха на мястото си. Телешка кожа с украса от тегели отстрани, високи токове и заострени върхове. Извърна глава и погледът му падна върху лице с груби черти и очи, които като че ли се усмихваха.

— Кой сте вие?

— Пит. Дърк Пит.

— Странно, не приличате на дявол. — Шоу нито за момент не се бе усъмнил, че в крайна сметка е на път да свърши.

— Някой няма да е на същото мнение. — Мъжът коленичи и провря ръце под мишниците на Шоу. — Хайде, татенце, дай да ти помогна.

— О, боже — промълви раздразнен Шоу, — кога ли хората ще престанат да ме наричат „татенце“!

51.

Глай лежеше като мъртъв. Ръцете му бяха безжизнено разперени, краката — извити навън и леко сгънати. Приличаше на спукан балон.

— Как успяхте да го направите? — попита Шоу.

Пет държеше много голям гаечен ключ.

— Това служи еднакво добре за завъртане на болтове и за пробиване на черепи.

— Мъртъв ли е?

— Съмнявам се. Само гюле може да го довърши.

Шоу пое няколко дълбоки глътки въздух и разтри контузените си ръце.

— Много съм благодарен за навременната ви намеса, господин… ъ…

— Името ми е Пит, господин Шоу. И можете да престанете с тази игра. И двамата знаем всичко един за друг.

Шоу превключи съзнанието си от първа на втора скорост. Тъкмо бе извадил късмет, като се избави от един противник, и сега насреща му излезе друг.

— Поемате голям риск, господин Пит. Екипажът ми може да влезе тук всеки момент.

— Ако някой изобщо влезе — отвърна безгрижно Пит, — то това ще е моят екипаж. Докато вие танцувахте валс с тая ходеща маса мускули, екипажът ви беше прибран на сигурно място в машинното отделение.

Пит пъхна инструмента в страничния джоб на непромокаемото си яке и седна.

— Всички бяха много отзивчиви. Но предполагам, така се държат хората, когато виждат пред себе си автоматичен пистолет.

По гърба на Шоу полазиха болезнени тръпки. Той стисна устни и лицето му пребледня. Направи няколко опита да се наведе, но те само влошиха положението му.

Пит го наблюдаваше.

— Предлагам ви да отидете да си прегледате костите, след като уведомите МИ-6 за последните събития.

— Благодаря ви за загрижеността — измънка Шоу. — Как узнахте толкова много за мен?

— Вие добихте мигновена известност, когато погледнахте в камерите на нашия подводен прибор за обследване. Хайди Милиган разпозна лицето ви и ЦРУ допълни миналото ви.

Шоу присви очи.

— Нима капитан Милиган е на вашия кораб?

— Тя ми каза, че сте стари приятели. Хубава жена, и бързо схваща. Тя прави нашите исторически проучвания.

— Ясно — въздъхна Шоу. — Проправя пътя за спасителната ви операция.

— Ако имате предвид, че Хайди ни е посочила къде се намира кабината на Шийлдс, да, така е.

Шоу не преставаше да се удивлява на откровеността на американеца. Пит, от своя страна, не преставаше да се дразни от английското предпочитание да се извъртат нещата.

— Защо сте тук, господин Пит?

— Почувствах, че е дошло време да ви предупредя да прекратите дейността си.

— Да прекратя дейността си?

— Няма закон, който да ви забранява да седите на скамейката като зрител, господин Шоу. Но дръжте момчетата си далеч от мястото на спасителната ни операция. Последният се опита да играе грубо.

— Сигурно говорите за господин Глай там.

Пит погледна към неподвижното тяло и рече:

— Трябваше да предположа, че това е той.

— Мина времето, когато можех да го направя подходящ партньор — каза замислен Шоу.

Пит се засмя и с усмивката си стопли цялата кабина.

— Много се надявам като навърша шейсет и шест години да бъда в същата форма, в каквато сте и вие сега.

— Добро предположение.

— Тегло — седемдесет и седем килограма, височина метър и осемдесет и пет, служите си предимно с дясната ръка, много белези по тялото. Не е предположение, господин Шоу. Имам копие от биографията ви. Водил сте интересен живот.

— Може би, но вашите постижения далеч надминават моите. — Шоу се усмихна за първи път. — Разбирате, че и аз имам сведения за вас.

Пит погледна часовника си.

— Трябва да се връщам на „Ошън венчърър“. Приятно ми беше, че се запознах с вас.

— Ще ви изпратя до кораба ви. Това е най-малкото, което мога да направя за човека, който спаси живота ми.

На палубата отвън стояха двама мъже. И двамата имаха размерите и формата на полярни мечки. Единият от тях, като видя Шоу, заговори с глас, който като че излизаше от петите му:

— Някакви проблеми, сър?

Пит поклати глава.

— Никакви. Готови ли сте да потегляме?

— Всички са на борда освен нас.

— Вървете, и аз идвам.

Двамата мъже хвърлиха на Шоу поглед, в който се четеше: „не се опитвай да хитруваш“, и се прехвърлиха зад борда в голяма моторна лодка, вързана за влекача.

Пит се обърна и каза:

— Предайте много поздрави на генерал Симс.

Шоу изгледа Пит с нестихващо уважение.

— Има ли нещо, което да не знаете?

— О, много неща не знам. — Лицето на Пит прие лукав израз. — Преди всичко, никога не си губя времето да играя табла.

Господи, този мъж е повече от чудо, помисли си Шоу, но тъй като беше голям професионалист, не можеше да не забележи ледената му проницателност под външния израз на дружелюбно отношение.

— Ще се радвам да ви науча някой ден. Доста добре владея играта.

— Очаквам с нетърпение.

Пит му подаде ръка.

За всичките си години в опасния бизнес на шпионажа Шоу не помнеше да се е ръкувал някога с врага си. Той задържа поглед в очите на Пит.

— Простете ми, че не ви пожелавам късмет, господин Пит, но няма да ви бъде разрешено да намерите договора. От ваша страна, имате всички шансове да спечелите. От моя — всички шансове да загубя. Трябва да го разберете.

— И двамата с вас знаем резултата.

— Щях много да съжалявам, ако трябваше да ви убия.

— И на мен нямаше да ми е особено приятно. — Пит прекрачи бордовата ограда, спря се и махна с ръка. — Желая ви успех, господин Шоу! — После скочи върху предната палуба на моторната лодка.

Шоу продължи да стои, проследявайки с поглед малката лодка, която постепенно се изгуби в тъмнината. После уморено заслиза към машинното отделение и освободи доктор Коли и екипажа на влекача.

Когато се върна в кабината си, Фос Глай вече го нямаше.

52.

Близо хиляда души се бяха събрали пред резиденцията на министър-председателя, като ръкопляскаха и развяваха плакати на френски и английски и ръчно оцветени знаменца, и пожелаваха на Шарл Сарвьо добро завръщане у дома от болницата. Лекарите бяха настояли да бъде закаран с линейка, но той твърдо отклони препоръката им и се качи в служебната лимузина, облечен безукорно в съвършено нов костюм, а нашарените му от белези ръце бяха скрити в огромни ръкавици.

Един от неговите съветници му предложи да не крие превръзките си, за да породи съчувствие сред обществеността. Сарвьо обаче не си служеше с трикове за привличане на вниманието. Това не беше по вкуса му.

Болката в хълбока му беше мъчителна. Ръцете му, сковани от чуждата тъкан, пламваха от болка всеки път, когато се опиташе да ги раздвижи. Беше благодарен, че множеството и репортерите бяха доста далеч, за да видят как по лицето му се стича пот, докато се усмихваше със стиснати устни и махаше в отговор на поздравленията им.

Колата мина през портала и спря пред стълбището. Даниел се втурна към входната врата и я отвори.

— Добре дошъл у дома, Шарл…

Думите й заседнаха в гърлото, когато видя измъченото му лице, запечатало дълбоко бледността на страданието.

— Помогни ми да вляза вътре — промълви той.

— Да извикам някой от охраната…

— Не! — рязко я прекъсна той. — Не искам да ме смятат за инвалид.

Той се извъртя на задната седалка и спусна крака на земята; постоя за миг така — половината му тяло в колата, половината извън нея — за да укроти болката, после обви с едната си ръка кръста на Даниел и олюлявайки се, се изправи на крака.

Тя едва не падна от тежестта му. Напрегна всичките си сили, за да го поддържа прав. Докато изкачваха едва-едва стълбите, Даниел чувстваше как болката струи от него. На прага на вратата той се обърна, пусна известната си усмивка на група репортери, скупчени на алеята за коли, и им направи знак с вдигнати палци.

Веднага щом вратата се затвори след него, желязната му воля отслабна и той започна да подгъва колене. Един полицай от охраната избута Даниел и обгърна с ръка раменете му. Ненадейно се появиха лекар и две медицински сестри и всички заедно внимателно го пренесоха по стълбите до стаята му.

— Лудост е от ваша страна да се правите на герой — смъмри го лекарят, след като настани министър-председателя в леглото. — Фрактурите ви изобщо не са зараснали още. Можехте да си нанесете сериозна вреда и да забавите възстановяването си.

— Поех малък риск, за да уверя хората, че водачът им не е вегетиращ човек — усмихна се вяло Сарвьо.

Даниел влезе и приседна в края на леглото.

— Ти наложи схващанията си, Шарл. Не е нужно да се престараваш.

Той целуна ръката й.

— Искам прошка от теб, Даниел.

Тя го погледна смутена.

— Прошка ли?

— Да — потвърди той съвсем тихо, за да не чуят другите в стаята. — Подцених духа ти. Винаги съм гледал на теб като на богато дете, чиято единствена цел в живота е да се поддържа много красиво и да се отдава на мечтите на Пепеляшка.

— Струва ми се, че не те разбирам… — подхвана тя плахо.

— Докато отсъствах, ти зае мястото ми и пое юздите на управлението с достойнство и решителност — каза той искрено. — Доказа напълно, че Даниел Сарвьо наистина е първата дама на страната.

Изведнъж на Даниел й стана тъжно за него. В някои отношения той беше прозорлив, в други, изглеждаше наивен. Едва сега бе започнал да оценява способностите й. И все пак нейните желания напълно му убягваха. Той не можеше да осъзнае, че тя е една илюзия, не можеше да предположи до каква степен го е мамила.

Докато разбере, мина й през ума, ще е станало много късно.

Сарвьо, облечен с халат, седеше на дивана и гледаше телевизия, когато Анри Вийон влезе в стаята му по-късно същата вечер. На екрана се виждаше коментатор на новините, застанал насред улица „Квебек“, заобиколен от огромна тълпа от приветстващи хора.

— Благодаря ти, че дойде, Анри.

Вийон гледаше в телевизора.

— Свърши се — каза той тихо. — Референдумът за пълна независимост приключи. Квебек е вече нация.

— И сега започва хаосът — отбеляза Сарвьо, натисна бутона за изключване и екранът потъмня. Обърна се към Вийон и му посочи кресло да седне. — Какво е твоето мнение?

— Сигурен съм, че преходът ще мине гладко.

— Прекомерен оптимист си. Докато не се проведат общи избори за съставяне на ново правителство, в парламента на Квебек ще цари бъркотия — златна възможност за СКО да излезе от клоаката си и да се впусне в мощна игра. — Той поклати тъжно глава. — Смъртта на Жюл Герие не можеше да се случи в по-неподходящо време. Двамата с него работихме по въпроса как да подравним пътя. Сега… не знам.

— Сигурно чувстваш, че вакуумът, оставен от Жюл, може да бъде запълнен.

— От кого? От теб може би?

Погледът на Вийон стана твърд.

— Няма друг по-квалифициран от мен. Впрегнах усилията си за успешното провеждане на референдума. Имам подкрепата на профсъюзите и финансовите институции. Аз съм уважаван партиен лидер и най-важното, аз съм французин, който е високо почитан от останалата част на Канада. Квебек има нужда от мен, Шарл. Ще се кандидатирам за президент и ще спечеля.

— Така значи, Анри Вийон ще изведе Квебек от пустошта — язвително каза Сарвьо.

— Днес френската култура е по-жива от всякога. Мой свещен дълг е да я поддържам такава.

— Престани да развяваш „лилиите“, Анри. Не ти подхожда.

— Изпитвам дълбоки чувства към родната си страна.

— Твоите дълбоки чувства са единствено към Анри Вийон.

— Толкова ли ме омаловажаваш? — кипна Вийон.

Сарвьо го погледна право в очите.

— Навремето имах високо мнение за теб. Но виждах как сляпата амбиция превърна всеотдайния идеалист в лицемерен интригант.

Вийон на свой ред го загледа кръвнишки.

— Мисля, че трябва да бъдеш по-ясен.

— Преди всичко, какво те накара да затъмниш една трета от Съединените щати от електроцентралата „Джеймс бей“?

Лицето на Вийон доби равнодушен израз.

— Сметнах го за необходимо. Затъмнението трябваше да бъде предупреждение за американците да стоят далеч от френските вътрешни работи.

— Откъде ти хрумна тази налудничава мисъл?

Вийон му хвърли смаян поглед.

— От теб, разбира се.

Лицето на Сарвьо остана безизразно.

Вийон внезапно избухна в смях.

— Ама ти май наистина не си спомняш, нали?

— Какво да си спомням? — попита механично Сарвьо.

— В болницата, след самолетната катастрофа, разсъдъкът ти беше объркан от упойката. Тогава в момент на бълнуване каза, че Канада ще бъде в голяма опасност, ако зловредни хора открият уязвимото място на командния пункт на „Джеймс бей“. Говореше доста отвлечено. Но пък си поръчал по Даниел да се посъветвам с Макс Рубе, отдавна мъртвия убиец с гарота.

Сарвьо мълчеше, лицето му бе непроницаемо.

— Адски хитра гатанка, като се има предвид, че е била плод на объркано съзнание — продължи Вийон. — Трябваше ми време, за да схвана паралела между любимото оръжие на Рубе и енергийното удушване. Благодаря ти за това, Шарл. Без да искаш, ти ми показа как да накарам американците да играят по свирката ни само с едно докосване на бутона за електричеството.

След миг мълчание Сарвьо вдигна поглед към Вийон и каза:

— Не беше без да искам.

Вийон не схвана думите му.

— Моля?

— Даниел не е чула добре бръщолевенията на бълнуващ човек. Изпитвах страхотно силни болки, но съзнанието ми беше ясно, когато й казах, че искам да се посъветваш с Макс Рубе.

— Баламосваш ли ме, Шарл?

Сарвьо подмина забележката му и продължи:

— Един мой стар и скъп приятел ми каза, че ти си предал вярата ми в теб и вярата, която канадците са имали в теб. Трудно ми беше да повярвам, че си изменник, Анри. Но трябваше да го проверя. Ти налапа въдицата и застраши Съединените щати с изключване на електричеството. Огромна грешка правиш, като изпитваш ненавист към една суперсила в съседство до нас.

Устните на Вийон се изкривиха в противна усмивка.

— Значи си мислиш, че знаеш всичко. Майната ти на теб и на Съединените щати! Докато Квебек има власт над река Сейнт Лорънс и над хидроелектрическото захранване от „Джеймс бей“, ние ще сме тези, които ще поставят условия на тях и на западна Канада. Праведното и свято поучение на американците ги направи клоуни в очите на света. Те стоят самодоволни с глупавата си моралност и се интересуват само от личните си имоти и банковите си сметки. Америка е отслабваща сила. Инфлацията ще довърши икономическата им система. Ако посмеят да наложат санкции върху Квебек, ние ще прекъснем електрическото им захранване.

— Смели думи — каза Сарвьо. — Но и вие, като много други, ще разберете, че подценяването на решителността им не води до успех. Когато гърбовете им бъдат притиснати до стената, американците имат навика да отвръщат с военни действия.

— Вече не им стиска — изсмя се презрително Вийон.

— Ти си глупак. — Сарвьо не можа да потисне ледените тръпки, които го полазиха. — За доброто на Канада аз ще сваля маската ти и ще те проваля.

— Няма да успееш — рече подигравателно Вийон. — Нямаш никакви доказателства срещу мен. Не, Шарл, много скоро англоговорещите копелета ще те изритат от поста ти и тогава ще разбереш, че не си желан в Квебек. Въпрос на време е да си отвориш очите пред факта, че си човек без родина. — Вийон стана, извади от малкия си джоб на сакото запечатан плик и го подхвърли грубо в скута на Сарвьо. — Оставката ми от кабинета.

— Приемам я — рече Сарвьо с ледена решителност.

Вийон не можеше да си тръгне, без да нанесе последен удар на раздяла.

— Ти си жалко създание, Сарвьо. Още не си го осъзнал, но вече нищо не ти е останало, дори и безценната ти Даниел.

На вратата Вийон се обърна да погледне още веднъж Сарвьо, очаквайки да види мъж, потънал в отчаяние и поражение, чиито надежди и мечти бяха непоправимо разбити.

Вместо това видя мъж със загадъчна усмивка на лице.

Вийон отиде направо в кабинета си в сградата на парламента и започна да разчиства бюрото си. Не виждаше смисъл да чака до сутринта и да се подлага на многобройните сбогувания с хора, които нито уважаваше, нито обичаше.

Главният му помощник почука и влезе.

— Пристигнаха няколко съобщения…

Вийон вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Вече не ме интересуват. Считано от един час насам, вече не съм министър на вътрешните работи.

— Сред тях има едно от господин Брайън Шоу. По гласа му се долавяше, че е много спешно. Освен това лично генерал Симс искаше да се свърже с теб.

— Да, за онзи Северноамерикански договор — каза Вийон, без да вдига поглед. — Сигурно искат още хора и апаратура.

— По-точно е молба наш военен кораб да придружава американския от мястото на потъналия „Емприс ъв Айрланд“.

— Попълни необходимите документи и ги подпиши от мое име. После се свържи с командващия военноморския район на Сейнт Лорънс и му предай да изпълни молбата.

Помощникът се обърна и тръгна.

— Почакай! — Френският плам у Вийон изведнъж се разгоря буйно. — Още нещо. Уведоми генерал Симс и господин Шоу, че суверенната нация Квебек вече не гледа благосклонно на англичани на нейна територия, които си навират носа, където не им е работа, и че трябва незабавно да преустановят всякакви наблюдения. После изпрати съобщение на нашия користолюбив приятел господин Глай. Предай му, че го чака тлъсто възнаграждение, ако устрои за кораба на НЮМА шумен прощален прием. Той ще разбере.

53.

Те дойдоха късно на следващата сутрин — с развети знамена, спретнато облечени и вперили взор в „Ошън венчърър“. Пяната от носовата част премина в леки вълни, туптенето на двигателите забави ритъм, когато канадският ескадрен миноносец намали скорост, за да спре по паралелния курс на двеста метра по посока юг.

Радистът се приближи до Пит и Хайди, които стояха на крилото на командния мостик.

— Това е от капитана на канадския кралски ескадрен миноносец „Хюрън“. Иска разрешение за качване на борда.

— Колко мило и любезно — отбеляза унесен в мисли Пит. — Е, поне пита.

— Какво мислиш, че има предвид? — попита Хайди.

— Не мисля, а знам — отвърна Пит и се обърна към радиста: — Предай моите поздрави на капитана. Получава разрешение да се качи на борда, но само при условие че остане за обяд.

— Любопитно ми е как изглежда — смънка под носа си Хайди.

— Кой друг освен жена би се интересувал от подобно нещо — разсмя се Пит. — Сигурно е някой лустросан тип, студен, с премерени движения и много взискателен.

— Ама че си злобар! — усмихна се Хайди.

— Почакай и ще видиш! — усмихна се Пит. — Обзалагам се, че ще изкачи стълбата, подсвирквайки си „Навеки кленово листо“.

Капитан трети ранг Реймънд Уикс не направи нищо подобно. Той беше приятен на вид човек, с усмихнати сиво-сини очи и приветливо лице. Имаше заразителен звънлив смях, който излизаше от ниско на ръст тяло с изпъкнало шкембе. С малко подпълване тук-там и съответното облекло от него ставаше съвършен Дядо Коледа в универсален магазин.

Капитан Уикс прескочи с лекота бордовия парапет и тръгна непогрешимо към Пит, който стоеше малко встрани от групата посрещачи.

— Господин Пит, аз съм Рей Уикс. Това наистина е чест за мен. Бях завладян от труда ви за изваждането на „Титаник“. Дори може да се каже, че съм ваш почитател.

Очарователно обезоръжен, Пит само смънка:

— Здравейте!

Хайди го смушка в ребрата.

— Лустросан тип, а?

Уикс попита:

— Моля?

— А, нищо — отвърна ведро Хайди. — Беше шега между нас.

Пит се съвзе и започна да представя останалите. Според неговия начин на мислене това беше напразна формалност. Че Уикс е добре осведомен, беше повече от ясно. Изглежда, знаеше всичко за всекиго. Направи изложение върху проект на морската археология, който Руди Гън почти беше забравил, макар че беше главен ръководител на същия обект. Уикс се показа особено внимателен към Хайди.

— Ако колегите ви офицери изглеждаха като вас, капитан Милиган, сигурно изобщо нямаше и да си помисля за пенсиониране.

— Ласкателството заслужава възнаграждение — отбеляза Пит. — Може би ще мога да убедя Хайди да ви разведе из кораба.

— С най-голямо удоволствие. — После Уикс допълни със сериозно лице: — Но вероятно няма да се покажете толкова гостоприемни, когато научите причината за моето посещение.

— Дошъл сте да ни кажете да си обираме крушите, защото са задухали други политически ветрове.

— Жаргонът ви е напълно уместен — сви рамене Уикс. — Но имам нареждания. Съжалявам.

— С колко време разполагаме, за да изтеглим хората и съоръженията си?

— Колко ви е необходимо?

— Двайсет и четири часа.

Уикс не се подлъгваше лесно. Той беше добре запознат със спасителните операции.

— Давам ви осем часа!

— Но ние не можем да изтеглим херметическата камера за по-малко от дванайсет часа.

— От вас става чудесен търговец на турски пазар, господин Пит — възвърна усмивката си Уикс. — Добре, десет часа би трябвало да ви стигнат.

— При условие, че започнат да се броят след приключването на обяда.

Уикс вдигна примиренчески ръце.

— Боже мой! Не се давате лесно. Дадено, оттогава да се броят.

— Е, след като всичко се уреди, капитан Уикс — намеси се Хайди, — последвайте ме и ще ви покажа как работим.

Придружен от двама от корабните си офицери, Уикс тръгна след Хайди по стълбите към работната платформа. Пит и Гън се обърнаха и бавно продължиха към командния пункт.

— От къде на къде ще се отнасяме като с високопоставено лице с този тип, който ни изритва от обекта? — попита раздразнен Гън.

— Успях да купя десет часа — отвърна с тих глас Пит. — И ще гледам да купя всяка минута, която мога, за да удължа работата на момчетата в потъналия кораб.

Гън се спря изумен.

— Да не искаш да кажеш, че няма да прекъснеш работата?

— Боже мой, да! — призна най-искрено Пит.

— Ти си се побъркал — заклати глава Гън. — Нужни са ни най-малко още два дни, докато проникнем в кабината на Шийлдс. Нямаш и най-малкия шанс да протакаш толкова дълго.

Пит се усмихна ехидно.

— Може и да нямам, но, за бога, ще опитам!

През тежкото було на съня Мун почувства, че някой го разтърсва. Откакто „Ошън венчърър“ хвърли котва над „Емприс ъв Айрланд“, той стоеше денонощно в кабинета си. Беше забравил какво е нормален сън и понякога си открадваше малко време, за да подремне. Когато накрая отвори очи, видя срещу себе си мрачното лице на началника на свързочния център на Белия дом.

Мун се прозя и се надигна до седнало положение.

— Какви са последните новини?

Началникът му подаде лист хартия.

— Чети и плачи!

Мун прегледа текста и вдигна поглед.

— Къде е президентът?

— Разговаря с група мексикански и американски работнически водачи в розовата градина.

Мун обу обувките си и бързо се озова в коридора, където в движение облече сакото и стегна вратовръзката си. Президентът тъкмо се бе ръкувал с посетителите си и се връщаше в Овалния кабинет, когато Мун го настигна.

— Още лоши новини ли? — попита го президентът.

Мун кимна и му подаде съобщението.

— Последните вести от Пит.

— Прочети ми ги, докато вървим.

— Пише следното: „От Канадските въоръжени сили ни наредиха да се оттеглим от Сейнт Лорънс. Дадоха ни десет часа, за да си «стегнем куфарите». Ескадреният миноносец е в състояние на готовност“.

— Това ли е всичко?

— Не, сър, има още.

— Продължавай тогава.

— „Възнамерявам да пренебрегна предупреждението за оттегляне. Спасителната операция продължава. Приготвяме се да пропъдим нашествениците от борда.“ Подписано е от Пит.

Президентът внезапно спря да върви.

— Какво, какво?

— Моля, сър?

— Последното изречение. Прочети го отново.

— „Приготвяме се да пропъдим нашествениците от борда.“

Президентът заклати глава в недоумение.

— Милостиви боже, от сто години не е издавана заповед за пропъждане на нашественици от борд!

— Доколкото мога да преценявам хората, намеренията на Пит са напълно сериозни.

Президентът изглеждаше замислен, когато каза:

— Значи англичаните и канадците ни тръшнаха вратата под носа.

— За съжаление такова е решението — рече Мун. — Да се свържа ли с Пит и да му наредя да преустанови операцията? Всяко друго действие може да предизвика военен ответ.

— Вярно е, че ходим по въже, но пък и добрата, старомодна сила заслужава възмездие.

Мун едва потисна внезапно обзелия го страх.

— Нали не намеквате, че трябва да подкрепим Пит?

— Напротив — отсече президентът. — Сега е моментът да покажем и нашата сила.

54.

Двамата стояха разнежени един до друг, сякаш им беше за първи път, и наблюдаваха изгряващата от изток нова луна, като от време на време гадаеха за къде пътуват корабите, които отминаваха надолу по реката. Над тях светещите от мачтата червени светлини, сигнализиращи, че над потъналия параход е закотвен плавателен съд, ги осветяваха достатъчно, за да виждат лицата си.

— Не очаквах, че ще се стигне до това — каза тихо Хайди.

— Ти хвърли камъче във водата — отвърна Пит — и кръговете продължават да се разпростират.

Тя се облегна на него.

— Колко е странно, че едно старо, намачкано писмо, открито в университетски архив, засегна толкова много хора. Ако не му бях обърнала внимание… — прошепна тя.

Пит обгърна с ръка раменете й и леко я притисна към себе си.

— Не бива да се осланяме на „ако“-тата. Няма полза от това.

Хайди отмести поглед към канадския ескадрен миноносец срещу тях. Палубите и надстройката му във форма на кутия бяха ярко осветени и до слуха й стигаше тихото бръмчене на генераторите. Над реката се стелеше мъгла.

— Какво ще стане, ако просрочим крайния срок на капитан Уикс?

Пит вдигна часовника си към слабата светлина от мачтата и отвърна:

— Ще разберем след двайсет минути.

— Толкова ме е срам!

— Как да го разбирам — погледна я Пит, — че ти е настъпил часът за пречистване на душата ли?

— Онзи кораб сега нямаше да е там, ако не се бях разбъбрила пред Брайън Шоу.

— Нали ти казах нещо за въпросните „ако“.

— Но аз спах с него. И това усложнява положението. Ако някой пострада… аз… — Не намери повече думи и млъкна, когато Пит я притисна плътно към себе си.

Те не проговориха повече, докато след няколко минути тихо, учтиво покашляне не ги върна в действителността. Пит се обърна и видя Руди Гън, който стоеше на крилото на мостика над тях.

— Не е лошо да дойдеш, Дърк. Уикс става много настоятелен. Твърди, че не вижда никакви признаци, че се готвим да отплаваме. Вече не ми останаха извинения.

— Не му ли каза, че корабът ни е обхванат от бубонна чума и бунт?

— Не е време за шеги — отвърна сериозно Гън. — На всичкото отгоре засякохме обект на локатора. От главния речен път към нас плава някакъв кораб. Опасявам се, че гостът ни, поканен на обяд, е повикал подкрепление.

Уикс гледаше през прозорците на командния мостик падането на мъглата и държеше в ръка чаша с кафе, изпито до половината и вече изстинало. Обичайното му благоразположение се бе изчерпало от дразнещото безразличие, с което корабът на НЮМА връщаше на молбите му да получи сведения. Той се обърна към първия си офицер, който се беше навел над локаторния екран.

— Какво отчиташ?

— Голям кораб, нищо повече. Вероятно е брегови танкер или контейнеровоз. Можеш ли да видиш светлините му?

— Само когато се издигнат над хоризонта. Мъглата ги скрива.

— Това е проклятието на Сейнт Лорънс — отбеляза първият офицер. — Човек никога не знае кога мъглата ще реши да забули тази част от реката.

Уикс насочи бинокъл към „Ошън венчърър“, но светлините му бяха започнали да се размазват от падащата бяла пелена. Само след минути „Венчърър“ щеше да бъде напълно скрит.

Първият офицер се изправи на мястото си и разтърка очи.

— Доколкото виждам, обектът е на път да се блъсне в нас.

Уикс взе микрофона.

— Радиостанция, тук е капитанът. Включете ме на обезопасена честота.

— Обектът намалява ход — съобщи първият офицер.

Уикс изчака да чуе включването на високоговорителя на мостика и слабия пукот от смущенията, после започна да предава.

— До кораба, плаващ по течението на реката, пеленг нула-едно-седем градуса от Поант-о-Пер. Тук канадският кралски военен кораб „Хюрън“. Моля, обадете се. Край.

В отговор получи само приглушени смущения.

Той повтори съобщението си още два пъти, но пак не получи отговор.

— Онзи намали скоростта до три морски мили и продължава да се приближава.

Уикс нареди на един матрос да подаде сигнала за мъгла във вътрешния воден път, тъй като има кораб на котва. Над черната вода се разнесоха четири силни изсвирвания от сирената на „Хюрън“ — едно късо, две дълги, едно късо.

Отговорът беше продължителен писък, който проряза завесата от мъгла.

Уикс застана на вратата и напрегна взор в нощта. Приближаващият се нашественик продължаваше да е невидим.

— Той като че ли се промъква между нас и „Ошън венчърър“ — отбеляза първият офицер.

— Защо, по дяволите, не отговарят? Защо дори не се отстраняват тия глупаци?

— Май няма да е лошо да ги поуплашим и прогоним.

Очите на Уикс заблестяха.

— Да, мисля, че това ще свърши работа. — Той натисна предавателния бутон на микрофона и заговори: — До кораба встрани от лявата ми кърма. Тук е канадският кралски ескадрен миноносец „Хюрън“. Ако не се представите незабавно, ще открием огън и ще ви заличим от повърхността на водата.

Минаха може би пет секунди. После от високоговорителя на мостика се разнесе дрезгав глас с тексаско произношение:

— Тук е американският крайцер с управляващи ракети „Финикс“. Нападай когато си готов, друже!

55.

Местните фермери може би са приветствали дъжда, който се изсипа над долината на река Хъдсън, но той само засили унинието, обхванало екипажа на „Де Сото“. Търсенето на „Манхатън лимитид“ не доведе до нищо, освен до усуканите и ръждясали останки от моста Довил-Хъдсън, които лежаха на дъното на реката като разхвърляни кости на вкаменен динозавър.

Часовете се нижеха един след друг, екипажът настройваше уредите, кърмчията обикаляше по пет-шест пъти над едни и същи участъци, всеки напрягаше поглед да зърне нещо, което вероятно беше пропуснал да види преди. На три пъти сондите, които се влачеха зад кърмата на катера, увисваха над някое подводно препятствие и довеждаха до закъснение от няколко часа.

Със стиснати устни Джордино разчиташе внимателно разграфените карти и отбелязваше мястото на останките, изобразявани на хидролокатора със странично сканиране. Накрая подметна на Глен Чейс:

— Е, може и да не знаем къде е влакът, но поне знаем къде не е. Надявам се водолазният екип да има повече късмет. — Той погледна към големия месингов хронограф на стената на кормилната рубка. — Те би трябвало вече да са излезли на повърхността.

Чейс безцелно прелистваше историческия доклад за потъналия „Манхатън лимитид“, който Хайди бе написала и им го бе изпратила от Канада. Задържа вниманието си върху последните две страници и ги прочете наум, а после каза:

— Възможно ли е влакът да е бил изваден няколко години по-късно, когато е бил „стара новина“ и никой да не си е направил труда да уведоми пресата?

— Не вярвам — отвърна Джордино. — Бедствието е било твърде голямо събитие в района, за да мине незабелязано и да не бъде отразено успешното откриване на влака.

— Има ли истина в твърденията на някои водолази, че били открили локомотива?

— Досега нищо подобно не е потвърдено. Един дори се кълне, че бил седнал в кабината и удрял камбаната на машината. Друг пък разправя, че преплувал през пулманов вагон, пълен със скелети. Покажи ми неразкрита загадка и аз ще ти покажа официално потвърдено чудо с всички отговори.

На вратата се изправи фигура с подгизнал водолазен костюм и прекрачи прага на кормилната рубка. Никълъс Райли, ръководителят на водолазния екип, седна на пода, облегна гръб на отвесната преграда и дълбоко въздъхна.

— Течението със скорост три мили в час е убийствено — каза уморено той.

— Намерихте ли нещо? — попита нетърпеливо Джордино.

— Само едно истинско сметище — отвърна Райли. — Цялото дъно е осеяно с парчета от моста. Някои от трегерите изглеждат като взривени.

— Тук това е обяснено — повдигна доклада Чейс. — През хиляда деветстотин и седемнайсета година инженери от армейския корпус са взривили горните части на разрушения мост, тъй като са представлявали опасност за корабоплаването.

— Някакви следи от влака? — продължи да разпитва Джордино.

— Дори пукнато колело няма. Дънната геология е съставена от много мек, фин пясък. Пуснеш ли монета, тя ще потъне.

— Колко е дълбок най-долният пласт?

— Според лазерните ни проби — отвърна Чейс — се намира на дълбочина единайсет метра.

— Можеш да зариеш влака и пак да остане шест метра пясъчен пласт над него — вметна Райли.

Джордино присви очи.

— Ако гениите биват награждавани с рози, а идиотите — с кожи от скункс, аз щях да спечеля десет кожи.

— Е, чак десет не, но седем… — подразни го Чейс. — Защо тъй се самобичуваш?

— Защото съм тъпак, че не загрях по-рано разрешението на загадката. Защо протонният магнитомер не може да отчита твърдо? Защо поддънният профил не може да различи цял влак под седимента?

— Искаш ли да споделя откритието ти? — попита Райли.

— Всеки взима за чиста монета, че разхлабеният мост се е срутил под тежестта на влака и е паднал заедно с него в реката, като локомотивът и вагоните са се омотали със стоманените трегери — изрече на един дъх Джордино. — Ами ако влакът първо е паднал през средното разстояние между опорите и едва тогава мостът да се е срутил и да е паднал върху него, като го е закрил?

Райли отмести поглед към Чейс.

— Мисля, че той нещо налучква. Тежестта на всичката тази стомана е затиснала влака дълбоко в пясъка и е заличила всякаква следа от него.

— Теорията му обяснява и защо нашият детектор не отчита нищо — добави в подкрепа Чейс. — Натрошената маса от конструкцията на моста силно изкривява и прекъсва сигналите на сондите от който и да е предмет отдолу.

Джордино се обърна към Райли.

— Има ли възможност да се промъкнете под частите на моста?

— Никаква — изсумтя Райли. — Дъното е като плаващи пясъци. Освен това течението е толкова силно, че едва ли някой от водолазите ще може да свърши някаква работа.

— Ще ни е необходим шлеп с кран и драга, за да изместим моста от дъното, ако искаме да сложим ръце върху влака.

Райли се изправи уморено на крака.

— Добре, ще кажа на момчетата да направят няколко разузнавателни подводни снимки, за да знаем къде да спуснем челюстите на крана.

Джордино свали шапката си и избърса с ръкав челото си.

— Странно е как се разрешават нещата. Мислех, че тук ще ни е много лесно, докато Пит и неговите хора няма да могат да подгънат крак.

— Кой знае на какво са се натъкнали в Сейнт Лорънс — каза Чейс. — Не бих си разменил мястото с тях.

— Ох, не знам — сви рамене Джордино. — Ако при Пит е станало точно така, както е очаквал, сега вероятно се е излегнал на някой шезлонг на палубата, с красива жена до себе си и се припича на канадското слънце.

56.

Странна червеникава мъгла затули плътно светлината и заплува пред очите на Пит. Веднъж, два пъти, няколко пъти той се опита безрезултатно да премине от другата страна, протягайки ръце напред като слепец.

Нямаше време нито да се подготви за шока, нито да осъзнае какво става, нито да се почуди. Избърса кървавите капки, които се процеждаха от веждите му и напипа пукнатина високо на челото си, дълга десет сантиметра, която за щастие не бе сцепила дълбоко черепа.

Пит бавно се изправи на крака и загледа изумен пръснатите тела около него.

Бледото лице на Руди Гън бе обърнато към него, очите му гледаха с объркан и недоумяващ поглед. Той се изви и застана на четири крака.

— О, боже, о, боже! Какво стана?

— Не знам — отвърна Пит със странен глас, чужд дори за самия него. — Нямам представа.

На брега Шоу стоеше като парализиран, стискайки толкова силно устни, че почти не се виждаха; лицето му се изкриви от силен и безразсъден гняв, гняв насочен към собственото си чувство за вина.

Пренебрегвайки заповедта на Вийон да напусне Канада, той бе опънал палатка в източния край на Фадърс Пойнт — на четири километра от обекта на спасителната операция. Беше сглобил оптичен уред за разузнаване с далечен обхват S-66, използван от английската армия и започна досадната работа да наблюдава малката флотилия от кораби, хвърлила котва над „Емприс ъв Айрланд“.

Между двата военни плавателни кораба сновяха напред-назад моторни лодки като фериботи, пътуващи по разписание. На Шоу му доставяше удоволствие да си представя как между американските и канадските офицери се водят разгорещени преговори.

„Ошън венчърър“ изглеждаше смълчан и пуст. По палубите нямаше никакво движение, но дерик-кранът продължаваше да работи, защото ясно се виждаше как огромната му лебедка извади покрит с тиня отломък от разбития долу корпус.

Шоу се облегна назад, за да отмори за миг очите си и да сдъвче няколко захарни пръчки, които трябваше да минат за закуска. Отвори очи и видя, че от долното течение на реката с огромна скорост — някъде между деветдесет и сто мили в час — се приближава един водосамолет с извънбордов двигател, който разпенваше гребените на вълните и оставяше щръкнала като опашка на петел триметрова диря след себе си.

Това събуди любопитството му и той завъртя оптичния уред натам.

Корпусът беше боядисан в златен металик с тъмночервена ивица, която се разширяваше назад към кърмата. Както се накланяше напред-назад, обляният от слънчевата светлина плавателен съд приличаше на изстреляна стрела. Шоу изчака отразената светлина да намалее и нагласи оптичния си уред върху водача на водосамолета. Самотната фигура зад защитната преграда срещу вятъра носеше скиорски очила, но Шоу разпозна плътния нос и суровото студено лице.

Това беше Фос Глай.

Шоу гледаше като опиянен как водосамолетът, изскочил почти целия над водата, направи широк кръг около трите кораба, после цопна обратно с такъв силен плясък, че звукът се разнесе чак до мястото, където се намираше Шоу.

На Шоу му беше трудно да улови с оптичния уред подскачащия плавателен съд, но накрая, когато водосамолетът се завъртя на място, за да обърне посоката си, той успя да го задържи върху него и тогава ясно видя откритата пилотска кабина.

Глай беше хванал здраво кормилото с дясната ръка, а в лявата държеше високо малка кутия. На слънцето проблесна тънка метална пръчка и Шоу веднага разбра, че това е антена.

— Неее! — извика той срещу глухия вятър, когато осъзна жестоката истина за намеренията на Глай. — Проклет да си, недей!

Изведнъж спокойствието на утрото бе разкъсано от приглушен тътен, който като че ли идеше някъде отдалеч, след това внезапно се усили и в следващия миг огромен фонтан вряща вода изригна към небето и се пръсна около „Ошън венчърър“. Експлозивите, поставени на носа на „Емприс“, бяха взривени.

Изследователският кораб заподскача като кит над водовъртежа, после увисна за няколко секунди във въздуха и накрая се стовари на десния си борд, затъвайки все по-дълбоко, сякаш масивният воден стълб го притискаше надолу.

Дори от брега силата на взрива беше смайваща. Шоу се подпря на стойката на оптичния уред, гледаше като онемял и не можеше да повярва на очите си.

Белите пръски вода се издигнаха като огромен вихрещ се облак над мачтите на „Хюрън“ и „Финикс“, надвивайки гравитацията, после се изсипаха обратно като силен порой върху надстройките на двата кораба. На палубите не беше останал прав нито един човек — всички или лежаха проснати на пода, или бяха изхвърлени зад борда от силата на взрива.

Когато Шоу насочи отново уреда към Глай, водосамолетът вече бе запрашил по реката в посока към Квебек. С каменно лице и измъчван от безпомощност, на Шоу не му оставаше нищо друго, освен да гледа как Глай му се изплъзва още веднъж.

Шоу погледна отново „Ошън венчърър“.

Той приличаше на мъртъв кораб. Кърмата стърчеше заплашително нагоре, корпусът му бе силно наклонен на десния борд. Бавно и заплашително дерик-кранът започна да се клати ту на една, ту на друга страна, спря за миг, после тромаво се прекатури зад борда с шумен плясък, оставяйки на палубите невероятно количество корабни останки и струпани на куп кабели. Един бог знаеше колко души бяха убити или осакатени сред стоманените стени.

Шоу не понесе гледката. Взе оптичния уред и се отдалечи с тежка стъпка от брега, продължавайки да чува дълбокия тътен на експлозията, отекващ в ушите му.

57.

По необясними причини „Ошън венчърър“ не се предаваше.

Може би двойният корпус, построен специално, за да разсича ледове, спаси кораба. Много от външните плочи бяха смачкани, спойките — разкъсани, килът — усукан. Щетите бяха значителни и сериозни и все пак корабът оцеля.

Пит бе видял падането на дерик-крана. Стоеше и гледаше като вцепенен през счупените прозорци на командния пункт, после прекрачи прага и олюлявайки се, се доближи до командното табло на Хоукър; чувството му за равновесие му подсказваше, че има проблем с очите. Палубата се накланяше под ъгъл от трийсет градуса.

Първата му мисъл бе изпълнена с мрачното предчувствие, че корабът е сериозно повреден. Веднага след това дойде друга, още по-болезнена мисъл — какво ли е станало с водолазите около потъналия параход след взрива. Той тръсна глава, за да прочисти мъглата в съзнанието си и тъпата болка, която се опитваше да се върне отново в главата му. Обмисли логичната последователност на стъпките, които трябваше да предприеме. После започна да действа.

Грабна телефона и се обади на главния инженер. Близо минута измина, преди да чуе в отговор безличен глас, зашеметен от шок.

— Машинно отделение.

— Мец, ти ли си?

— Говори по-високо, едва те чувам.

Пит веднага предположи, че за мъжете на долната палуба и в машинното отделение грохотът и ударната вълна положително са били оглушителни. Той извика в мембраната:

— Мец, ти ли си?

— Да, така е по-добре — отвърна Мец с метален монотонен глас. — Какво става, по дяволите?

— Предполагам, само предполагам, че долу стана експлозия.

— Проклятие! Помислих, че канадците са изстреляли торпедо в нас.

— Докладвай ми за повредите.

— Имам чувството, че тук работя под стотици течащи кранове. Водата шурти отвсякъде. Съмнявам се, че помпите ще смогнат да я изхвърлят. Това е всичко, което мога да ти кажа, докато не проверя корпуса.

— Има ли ранени?

— Запремятахме се на всички страни като пияни гимнастици. Мисля, че Джексън има счупено коляно, а Гилмор пукнат череп. Освен това налице са спукани тъпанчета и сума ти натъртвания.

— Обаждай ми се на всеки пет минути — нареди му Пит. — И каквото и да правиш, не изключвай генераторите.

— Не е нужно да ми напомняш. Живи ли са те, и ние сме живи.

— Това имах предвид.

Пит затвори телефона и обезпокоен се огледа за Хайди. Над нея се бе надвесил Гън и подпираше с ръце главата й. Тя лежеше свита до масата за морските карти в полусъзнание и гледаше с празен поглед левия си крак. Той беше извит под неестествен ъгъл.

— Странно — прошепна Хайди. — Дори малко не ме боли.

Болката ще дойде, помисли си Пит. От шока лицето й вече побеляваше като брашно. Той взе ръката й.

— Лежи спокойно, докато донесем носилка.

Прииска му се да й каже още нещо, да я утеши, но нямаше време. Обърна се, когато чу измъчения глас на Хоукър.

— Командното табло не работи — Хоукър се мъчеше да се съвземе; взе прекатурения на пода стол и загледа като втрещен тъмното командно табло и тъмните монитори.

— Тогава се постарай да го оправиш — тросна му се Пит. — Трябва да разберем какво стана с подводния екип.

Той взе чифт наушни слушалки и се представи на всички работни помещения. На палубите и под тях техниците и инженерите на НЮМА започнаха да възвръщат сетивата си и да се щурат като побъркани, за да спасят кораба си. По-сериозно пострадалите бяха откарани в помещението за болни, където скоро запълниха леглата и бяха настанени в коридора. Онези, които нямаха спешни задължения, започнаха да разчистват останките от дерик-крана и да запълват пукнатините в корпуса, затънали до кръст в нахлулата ледена вода. Бързо бе съставен нов екип от водолази, който да се спусне долу.

Докато Пит ръководеше възстановителните работи, съобщенията валяха едно след друго. Все още стъписаният радист се обърна към него:

— Току-що пристигна едно от капитана на „Финикс“. Иска да знае дали имаме нужда от помощ.

— Божичко, разбира се, че имаме нужда от помощ! — възкликна Пит. — Кажи му да доближи кораба си. Ще ни трябва всяка налична помпа, с която разполагат, и да ни прати колкото може повече мъже, отговарящи за ремонтните работи.

Той преустанови разговора и попи с хавлиена кърпа челото си, докато чакаше нетърпеливо отговора.

Радистът заговори възбудено:

— Съобщението гласи: „Удържайте фронта. Ние ще се вържем за вас откъм десния борд“. — След няколко секунди продължи: — Капитан Уикс пита от борда на „Хюрън“ дали напускаме кораба.

— Ще му се! — изръмжа Пит. — За да си разреши проблемите!

— Чака за отговор.

— Кажи му, че ще напуснем кораба, когато можем да се измъкнем от дъното. После повтори молбата и на тях да ни пратят хора за отстраняване на повреди и помпени съоръжения…

— Пит? — намеси се в разговора Мец.

— Казвай.

— Изглежда, кърмата е поела удара от взрива. От средната част към носа корпусът е здрав и сух. Оттам назад има повече пукнатини отколкото в решето. Не вярвам да се справим.

— Колко време можете да ни задържите на повърхността?

— При скоростта, с която се покачва водата, след двайсет — двайсет и пет минути тя ще стигне до генераторите и ще направи късо. След това — не повече от десетина минути.

— Всеки момент ще дойде помощ. Отвори страничните врати за товарене, за да бъдат прехвърлени оттам ремонтните бригади и помпените съоръжения от военните кораби!

— Няма да е зле да побързат, иначе едва ли ще можем да им устроим прием за добре дошли.

Пит видя, че радистът му дава знак и тръгна към него по наклонената палуба.

— Възстанових връзка със „Сафо I“ — уведоми го радистът. — Ще те свържа с тях по телефона.

— „Сафо I“, тук е Пит, моля, обадете се.

— Тук Клинджър от „Сафо I“, или каквото е останало от нас.

— Какво ви е положението?

— Лежим на около сто и петдесет метра югоизточно от останките на парахода, носовата ни част е заровена в калта. Корпусът ни издържа на сътресението — все едно че се намирахме в биеща камбана — но един от люковете ни за наблюдение се пукна и се пълним с вода.

— Работят ли системите ви за поддържане на жизнените функции?

— Работят. Би трябвало да ни запазят читави за още известно време. Лошото е, че ще се удавим петнайсет часа преди да ни свърши захранването с кислород.

— Можете ли да излезете на повърхността сами?

— Аз бих могъл — отвърна Клинджър, — ударът ми отнесе само един зъб. Марв Пауърс обаче е в тежко състояние. И двете му ръце са счупени, а главата му е лошо сцепена. Той изобщо не може да стигне до повърхността.

Пит затвори за миг очи. Нямаше намерение да действа като Бог с живота на хората и да определя кой да бъде спасен пръв, кой — последен. Когато отвори отново очи, вече бе взел решение.

— Ще трябва да изчакате малко, Клинджър. Ние ще слезем при вас възможно най-скоро. Поддържай връзка с мен през десет минути.

Пит излезе на крилото на капитанския мостик и се вгледа във водата. Четирима водолази бяха скочили зад борда.

— Имам картина! — извика радостен Хоукър, когато екранът на един от видеомониторите светна.

Мониторът показваше изображение на огромна дупка, гледана от горната палуба за разходки. Подпорните колони се бяха срутили и палубите отдолу лежаха паднали навътре. Нямаше и следа от водолазите с костюмите ДЖИМ, нито от другите — от херметическата камера.

Студеният обектив на камерата виждаше само един кратер, обточен с уродливо изкривена стомана, но Пит изпита чувството, че гледа в зейнал гроб.

— Бог да им е на помощ! — смънка под носа си Хоукър. — Сигурно всички са мъртви.

58.

На сто и двайсет километра от „Ошън венчърър“ капитан Тошио Юбари, набит, здрав човек, в началото на четирийсетте си години, седеше изправен на един стол на командния мостик, погълнат от движението на малки яхти по водата пред него. Приливът се оттегляше към морето и дългият 200 метра контейнеровоз „Хонджо Мару“ плаваше спокойно, с постоянна скорост от петнайсет възела. Юбари беше решил да изчака и да подаде сигнал за двайсет възела едва когато корабът заобиколи Кейп Бретън Айланд.

„Хонджо Мару“ бе превозил 400 нови електрически миниколи от Кобе, Япония, И сега се връщаше с товар от вестникарска хартия от големите целулозни заводи на Квебек. Огромните рула, които изпълваха контейнерите, бяха много по-тежки като единица обем от малките коли и корпусът бе потънал ниско във водата — едва седем сантиметра над водолинията.

Първи офицер Шигахару Сакай излезе от кормилната рубка, застана до капитана, потисна прозявка и разтри зачервените си очи.

— Май си имал забавна нощ на брега? — подметна с усмивка Юбари.

Сакай смотолеви неясен отговор и смени темата.

— Добре че не хвърлихме котва в Сидни — каза той и посочи с брадичка към флотилия от едномачтови платноходи, които се надпреварваха в оградено от шамандури трасе на километър и половина от лявата носова част.

— Да, казаха ми, че през почивните дни тук движението е толкова натоварено, че можеш да преминеш на отсрещния бряг на реката, стъпвайки по яхтите.

— Да поема ли мостика, капитане, докато вие се наслаждавате на обяда?

— Благодаря ти — отвърна Юбари, гледайки право напред, — но предпочитам да остана тук, докато стигнем залива. Можеш обаче да поръчаш на стюарда да ми донесе купа макарони с патешко месо и една бира.

Сакай тръгна да изпълни заръката, но се спря и посочи към долното течение на реката.

— Задава се или някой смелчага, или някой побъркан.

Юбари беше вече забелязал водосамолета и го проследяваше с възхищението, което изпълваше мъжете от високите скорости.

— Сигурно е стигнал деветдесет възела.

— Ако се блъсне в някой от платноходите, едва ли ще остане парче, за да се издялат чифт пръчици за храна.

Юбари скочи на крака.

— Глупакът се насочва право към тях!

Водосамолетът се вряза във флотилията платноходи като койота в рояк пилци. Шкиперите бясно започнаха да обръщат лодките си във всички посоки и тъй като се отклониха от посоката на вятъра, платната им изведнъж увиснаха и започнаха неудържимо да плющят.

Неизбежното дойде, когато водосамолетът се блъсна в носа на една от яхтите и отнесе бушприта й, но пък загуби преградата си срещу вятъра. После продължи по пътя си, оставяйки флотилията, пръсната на всички страни, да се клатушка тромаво в пенестата му диря.

Юбари и Сакай се изумиха още повече от странното и безразсъдно поведение на водосамолета, когато той направи широк завой и се насочи към „Хонджо Мару“. Малкият бързоходен плавателен съд сега беше толкова близо, че двамата видяха ясно фигурата, приведена над кормилото в пилотската кабина.

В следващия миг забелязаха, че водачът е ранен — явно беше станало, когато бушприта откъсна преградата срещу вятъра.

Нямаше време да се издават команди, нито да се подават звукови сигнали — Юбари и Сакай не можеха да направят нищо, освен да гледат вцепенени от безсилие като пешеходци, станали свидетели на пътно произшествие на улицата, безпомощни да го предотвратят.

Двамата неволно се наведоха, когато водосамолетът се блъсна челно в левия бимс на „Хонджо Мару“ и веднага избухна в ослепителни бензинови пламъци. Двигателят изхвръкна от рамата си високо във въздуха, завъртя се няколко пъти и се стовари върху абордажната кула. Огнени парчета се пръснаха върху кораба като шрапнел от бомба. Няколко от прозорците на кормилната рубка се счупиха. В продължение на секунда-две отломки продължиха да се сипят като дъжд върху кораба и да цопват в реката.

Като по чудо никой на борда на контейнеровоза не бе ранен. Юбари даде команда „стоп машини“. Беше спусната лодка, за да провери кърмовата част, където от дъното изтичаше петрол и се разстилаше върху ниските вълни.

От водача на водосамолета намериха само едно обгорено кожено яке и чифт счупени защитни очила.

59.

Следобедът се точеше, в настроението на екипажа на „Ошън венчърър“ започна да се прокрадва предпазлив оптимизъм. От „Финикс“ и „Хюрън“ на борда му се изсипваше постоянен поток от хора и съоръжения. Много скоро запасните помпи овладяха нахлуването на водата в долните палуби. Веднага щом останките от дерик-крана бяха разчистени, кренът бе намален до деветнайсет градуса.

Повечето от сериозно ранените, включително Хайди, бяха прехвърлени в по-просторното болнично помещение на „Финикс“. Там Пит посрещна Хайди върху носилката.

— Не се разходихме достатъчно по вода, нали? — каза той и махна кичур пепеляворуса коса от очите й.

— Въпреки това не бих пропуснала този случай за нищо на света — отвърна тя бодро.

Той се наведе и я целуна.

— Ще дойда да те видя веднага щом мога. — После се обърна и се качи по наклонената стълба в командния пункт.

На вратата го чакаше Руди Гън.

— Един от водолазите с ДЖИМ-а бил забелязан да се носи надолу по течението на реката — каза той. — „Хюрън“ е спуснал лодка да го изтегли дотук.

— Някакви вести от другия водолазен екип?

— Ръководителят им, Арт Дънинг, докладва преди минута. Още не са намерили камерата, но каза, че центърът на взрива е бил около носа на „Емприс“. Целият бушприт е разбит. Загадката е: откъде се взеха експлозивите?

— Били са поставени, преди да дойдем — отвърна Пит замислен.

— Или след това.

— Няма начин количество, което да причини подобно опустошение, да е било промъкнато през охранителния ни обръч.

— Оня гадняр Шоу е пробил системата ни.

— Наведнъж, може би, но да са били влачени толкова тежки контейнери с подводни експлозиви на няколко пъти, не. Сигурно са ги складирали в носовата част на „Емприс“, докато решат на колко места на парахода да ги поставят, за да причинят още по-голямо разрушение.

— И да го вдигнат във въздуха, заедно с договора, преди да сме се задали на хоризонта.

— Но ние се зададохме по-рано и им объркахме разписанието. Затова ни откраднаха сондата. Изплашили са се, че тя ще открие тайния склад.

— Нима до такава степен е искал да ни попречи Шоу, че е бил готов и на масово убийство?

— Тъкмо това ме смущава — призна Пит. — Не ми приличаше на касапин.

Пит отмести поглед и видя главния инженер Мец да влиза бавно в командния пункт. Приличаше на човек, който щеше всеки миг да се свлече на пода. Лицето му бе изпито и мършаво, целите му дрехи бяха вир-вода и от него лъхаше миризма на дизелово гориво.

— Представяте ли си? — усмихна се той уморено. — Нашето приятелче ще се справи. „Венчърър“ съвсем не е в предишното си състояние, но уверявам ви, той ще ни прибере у дома.

Това беше най-добрата новина, която Пит чуваше след експлозията.

— Нима сте спрели наводняването?

Мец кимна.

— От един час насам смъкнахме нивото на водата с двайсет сантиметра. Веднага щом можеш да освободиш няколко водолази, ще мога да запуша отвън най-опасните пробойни.

— „Хюрън“! — възкликна разтревожен Пит. — Можеш ли да освободиш помпите на „Хюрън“?

— Мисля, че да — отвърна Мец. — Ще се справим и без техните, ще ни бъдат достатъчни нашите съоръжения и тези на „Финикс“.

Пит нямаше повече време за губене. Заобиколи обичайния протокол за връзка по радиото, той изрева в микрофона на наушните си слушалки.

— Клинджър!

Отговорът се забави няколко секунди и когато се чу, гласът прозвуча неясен:

— Здравейте! Говори капитан Немо от „Наутилус“. Край.

— Кой говори?

— Мъжът от „Двадесет хиляди левги под водата“. Нали го помниш? Страхотен филм. Гледах го като малък в Сиатъл. Най-интересната част беше битката с огромната сепия.

Пит трябваше да се отърси от чувството за нереалност, за да схване какво не е наред.

— Клинджър! — извика той и всички глави в командния пункт се обърнаха към него. — Нивото ти на въглеродния двуокис е много високо! Разбра ли? Провери си апарата за пречистване на въздуха. Повтарям: провери си апарата за пречистване на въздуха.

— Ей, какво ще кажеш за това? — отвърна с весел глас Клинджър. — Индикаторът показва, че вдишваме десет процента CO₂.

— По дяволите, Клинджър, чуй ме добре! Трябва да понижиш нивото до точка-нула-пет процента. Липсва ти кислород.

— Включих пречиствателя. Нещо да кажеш?

Пит въздъхна с облекчение.

— Задръж го малко по-дълго и задействай локатора си. „Хюрън“ ще дойде всеки момент да те качи на борда.

— Както кажеш — отвърна Клинджър с размекнат глас.

— Докъде стигна течът?

— След два-три часа акумулаторите ще бъдат наводнени.

— Увеличи си притока на кислород. Чу ли? Увеличи си притока на кислород. Ще се видим на вечеря.

Пит се обърна към Гън, но дребният човек бе предугадил мислите му и вече прекрачваше прага.

— Ще направлявам лично от „Хюрън“ изтеглянето на „Сафо I“ — уведоми го той и изчезна от поглед.

Пит погледна през отворените прозорци и видя как една малка стрела на кран в моторна лодка от „Финикс“ повдига един костюм ДЖИМ от водата. Каската висеше свободно и се полюшваше. Трима моряци от „Финикс“ протегнаха ръце, поеха една отпусната фигура и я положиха на палубата. После един от тях погледна към Пит и му направи знак с вдигнати палци.

— Жив е! — долетя викът.

Двама мъже в подводницата и един от водолазите с ДЖИМ са спасени, корабът е все още на вода, прецени наум положението Пит. Да можеше да имат още малко късмет!

Дънинг и екипът му намериха херметическата камера почти на двеста метра от мястото, където бе закотвена. Капакът на входа за външното отделение бе плътно затворен и се наложи четирима човека със стоманени пръти, дълги по метър и двайсет, да напрегнат мускули и с общи усилия да го отворят. След това всички обърнаха погледи през маските си към Дънинг и му показаха, че никой не искаше пръв да влезе вътре.

Дънинг се гмурна вътре и усети, че главата му се пръска от сгъстения въздух. Издигна се до една малка издатина и свали дихателния си резервоар, спря за миг и влезе в главната камера. Електрическият кабел, свързан с „Ошън венчърър“, бе откачен и отначало той видя само мрак. Включи подводното си фенерче и обходи с лъча му малкото затворено пространство.

Всички в камерата бяха мъртви; лежаха един върху друг като струпани на кубик дърва. Кожата им имаше тъмен моравосин цвят, а кръвта от стотиците им рани се бе сляла в огромна локва на пода и вече се бе съсирила от студа. По тънките струйки кръв от ушите и устата им Дънинг разбра, че всички са починали мигновено след взрива и едва след като камерата се е търкаляла по речното дъно от експлозията, телата им са се превърнали в безформена маса.

Дънинг седна и повърна всичко, което се бе издигнало в гърлото му. Започна да трепери от премаляване и от миризмата на смърт. Изминаха пет дълги минути, преди да се съвземе, да се свърже с „Ошън венчърър“ и да заговори свързано.

Пит прие съобщението, затвори очи и се облегна тежко на индикаторното табло. Не изпитваше гняв, а дълбока скръб. Хоукър го погледна и прочете тъжната драма по бръчките на изразителното му лице.

— Водолазите ли?

— Беше Дънинг — отвърна Пит, загледан в празното пространство. — От мъжете в камерата… нямало оцелели. Всички загинали от взрива. Двама липсват. Ако са били навън и са били изложени на ударната вълна, няма никаква надежда и за тях. Каза, че щял да извади труповете до горе.

На Хоукър вече не му бяха останали думи. Изглеждаше ужасно стар и объркан. Обърна се да работи с видеокомандното табло, но движенията му бяха бавни и механични. Пит също изведнъж се почувства грохнал, за да продължи дейността си. Всичко се оказа напразно, целият проект се оказа жалко губене на време. Не бяха постигнали никакви резултати, освен смъртта на десет способни мъже.

Отначало Пит не чу слабия глас в наушните си слушалки. Накрая все пак гласът проникна през унинието му. Който и да се опитваше да се свърже с него, се чуваше слабо и отдалеч.

— Тук е Пит. Какво има?

Отговорът прозвуча изкривен и неясен.

— Ще трябва да говориш по-високо, не те разбирам. Опитай да увеличиш силата на звука.

— Така по-добре ли е? — прогърмя гласът в приемниците.

— Да, сега те чувам добре. — Гласът на Пит също отекна силно. — Кой се обажда?

— Колинс. — Следващите няколко думи пак бяха неясни. — … се мъча да вляза във връзка с вас. Не знам какво стана. Изведнъж всичко прекъсна. Едва сега успях да възстановя звеното си за свързване.

Името Колинс не бе познато на Пит. През малкото дни на борда на „Ошън венчърър“ беше прекалено зает, за да запомни стотиците имена и да ги свързва със съответните лица.

— Какво има? — повтори нетърпеливо Пит, прехвърляйки в ума си други неща.

Последва дълга пауза.

— Ами да речем, че съм попаднал в капан — долетя отговорът, изпълнен с ирония. — И ако не е неудобно, ще ви бъда благодарен, ако ме измъкнете оттук.

Пит потупа Хоукър по рамото.

— Кой е Колинс и какъв е?

— Не знаеш ли?

— Ако знаех, нямаше да питам — изръмжа Пит. — Казва, че е в капан и му е нужна помощ.

Хоукър го погледна изумен.

— Колинс е един от водолазите с ДЖИМ-а! Беше долу по време на експлозията.

— Господи! — смотолеви Пит. — Сигурно си е помислил, че съм награденият кретен на десетилетието. — Той леко извика в микрофона: — Колинс, кажи ми какво ти е състоянието и къде точно се намираш.

— Костюмът ми е невредим. Имам няколко пуквания и одрасквания, нищо повече. Системата за поддържане на жизнените функции показва, че разполагам с още двайсет часа, при условие че не правя аеробика. — Пит се усмихна под мустак на бодрия хумор на Колинс и съжали, че не го познава. — Колкото до това къде съм, да пукна, ако знам! Костюмът ми е в кал до чатала и отвсякъде висят боклуци. Едва си движа ръцете.

Пит отмести поглед към Хоукър, който го гледаше с любопитство.

— Има ли възможност да му хвърлим въже, да го освободим от товара и да го изтеглим като партньора му? — попита Хоукър.

Пит поклати глава.

— Той е заровен до половината в утайка и е свързан с парахода.

— В утайка ли бил, каза?

Пит кимна.

— Значи трябва да е пропаднал върху второкласната палуба.

Тази вероятност също бе минала през ума на Пит, но той не посмя да я предположи, камо ли да изрази надежда.

— Ще го попитам — каза той тихо. — Колинс?

— Тук съм, не съм тръгнал за никъде.

— Можеш ли да кажеш дали си пропаднал в участъка на целта ни?

— Знам ли! Притъмня ми веднага след гръмкия взрив. Всичко се размъти пред очите ми. Едва сега видимостта започна да се изяснява по малко.

— Огледай се. Опиши какво виждаш.

Пит зачака с нетърпение отговора, кокалчетата на пръстите му заудряха несъзнателно в близкия компютър. Зареяният му поглед падна върху „Хюрън“, който бе застанал над „Сафо I“, после върху крана, който се бе извъртял над борда. Изведнъж в ушите му се чу пукот и той се напрегна.

— Пит?

— Слушам те.

Самоувереността беше изчезнала и гласът на Колинс прозвуча унило.

— Мисля, че се намирам там, където „Сторстад“ се е блъснал в „Емприс“. Това е стара… много корозирала и обрасла с водорасли… — Той замълча, без да довърши описанието си. След малко отново заговори с ледени нотки в гласа. — Виждам кости… Два, не, три скелета. Заровени са сред развалините. Божичко, имам чувството, че се намирам в катакомба.

Пит опита да си представи какво вижда Колинс и как сам би се чувствал, ако беше на негово място.

— Продължавай. Какво друго има там?

— Останките на клетниците, които и да са те, са над мен. Само да се протегна и ще докосна главите им.

— Искаш да кажеш черепите ли?

— Да. Единият е малък, вероятно на дете. Другите като че ли са на възрастни хора. Май ще ми се прииска да си взема един за в къщи.

Пит се запита дали Колинс не бе загубил чувството си за действителността.

— За какво ти е? Искаш да се правиш на Хамлет ли?

— Глупости, не! — възмути се Колинс. — Челюстите имат златни зъби, които сигурно възлизат на четири хилядарки.

Пит се помъчи да си спомни образ от снимка.

— Колинс, слушай ме внимателно. Виж горната челюст. Двата едри кучешки зъба имат ли златни коронки?

Колинс не отговори веднага и няколкото мига мълчание влудиха Пит. Той не можеше да знае, че Колинс е прекалено изумен, за да каже нещо.

— Странно… много странно — промълви напълно слисаният Колинс по телефонния мост. — Ти описа безпогрешно предните малки кътници на човека.

Думите му бяха толкова неочаквани, толкова невероятни, че за миг Пит загуби ума и дума — най-сетне беше открита подземната гробница на Харви Шийлдс.

60.

Сарвьо изчака да излезе секретарката и тогава заговори:

— Прочетох доклада ви и го намирам за безкрайно обезпокоителен.

Шоу погледна седналия зад бюрото министър-председател. Мъжът изглеждаше по-възрастен, отколкото го показваха камерите. Онова, което направи силно впечатление на Шоу, беше тъгата в очите и ръкавиците на ръцете му. Макар да знаеше за раните на Сарвьо, пак му се виждаше странно човек да работи на бюро с ръкавици.

— Хвърляте много сериозни обвинения срещу господин Вийон, като никое от тях не е подкрепено със солидно доказателство.

— Аз не съм адвокат на дявола, господин премиер. Само ви представям фактите такива, каквито са.

— Защо дойдохте именно при мен?

— Реших, че трябва да сте запознат с тези неща. Генерал Симс споделя мнението ми.

— Разбирам. — Сарвьо замълча, след това продължи: — Сигурен ли сте, че въпросният Фос Глай работи за Вийон?

— В това няма никакво съмнение.

Сарвьо се облегна назад.

— Ще ми направите голяма услуга, ако забравите случая.

По лицето на Шоу се изписа изненада.

— Моля, сър?

— Анри Вийон вече не е член на кабинета ми. А този Фос Глай, както казвате, е мъртъв.

Шоу не отговори веднага и Сарвьо се възползва от колебанието му, за да продължи:

— Вашата теория за наемен убиец е смътна и неубедителна, казано най-меко. Не почива на нищо друго, освен на приказки. Дори няма достатъчно косвени улики, за да се предприеме предварително разследване.

Шоу стрелна Сарвьо с възможно най-унищожителния си поглед.

— Генерал Симс е на мнение, че ако се поразровите малко повече, може да откриете, че опозореният господин Глай е главният организатор на катастрофата с вашия самолет и с неотдавнашната кончина на премиера Герие.

— Да, мъжът несъмнено е способен да… — Сарвьо млъкна насред изречението и отвори широко очи, лицето му се изопна. — Какво казахте? — наведе се той над бюрото. — За какво намеквате? — В гласа му се долавяше изумление и настоятелност.

— Анри Вийон е имал мотиви да иска смъртта на вас и на Герие и е… това във всеки случай го проверих за себе си… наел известен убиец. Признавам, че две и две невинаги прави четири, но в този случай, дори да прави три, пак е приемлив отговор.

— Това, което вие и генерал Симс внушавате, е отвратително — остро възнегодува Сарвьо. — Канадските министри не се убиват един друг заради по-високи постове.

Шоу разбра, че е безполезно да изтъква нови аргументи.

— Съжалявам, че не мога да ви предоставя по-точни сведения.

— Аз също — отвърна Сарвьо и държането му отново стана хладно. — Не съм убеден, че тъкмо гаф от ваша страна или от страна на някой ваш човек не е причинил онази жестока драма с американците в Сейнт Лорънс. И сега се опитвате да се измъкнете, като хвърляте вината на други.

Шоу почувства, че гневът му нараства.

— Уверявам ви, господин министър, че съвсем не е така.

Сарвьо погледна Шоу право в очите.

— Нациите не се развиват на предположения, господин Шоу. Моля, благодарете на генерал Симс и му кажете да счита въпроса за приключен. И в тази връзка, уведомете го, ако обичате, че не виждам никаква причина да се занимавам със Северноамериканския договор.

Шоу се слиса.

— Но, сър, ако американците открият копие на договора, те…

— Няма да го открият — прекъсна го Сарвьо. — Приятен ден, господин Шоу.

С ръце, свити в юмруци, Шоу стана и безмълвно напусна кабинета.

Веднага щом бравата щракна, Сарвьо вдигна телефонната слушалка и набра номер по частната си линия.

Четирийсет минути по-късно комисар Харолд Фин от канадската полиция влезе в кабинета.

Той беше безличен, дребен човек с измачкани дрехи — от типа хора, които се изгубват в тълпата или се сливат с мебелите на някой прием. Гарвановочерната му коса беше разделена на път в средата и открояваше още повече белите му вежди.

— Извинявайте, че ви накарах веднага да дойдете — извини се Сарвьо.

— Няма нищо — отвърна хладно Фин. Той седна на стола и започна да рови в куфарчето си за документи.

Сарвьо веднага мина на въпроса.

— Какво открихте?

Фин извади очила и ги задържа пред очите си, докато преглеждаше две отворени папки.

— Нося резултатите от аутопсията и доклада от разпита на Жан Буше.

— Мъжът, който е открил трупа на Жюл Герие ли?

— Да, телохранител шофьор на Герие. Намерил тленните му останки, когато на сутринта отишъл да го събуди. В доклада на съдебния следовател е посочено, че смъртта е настъпила между девет и десет часа предишната вечер. Аутопсията не е показала особена причина за смъртта.

— Но вероятно имат някакво предположение.

— Най-различни фактори, но нито един убедителен — отвърна Фин. — Жюл Герие е бил с единия крак в гроба. Според съдебния лекар, извършил аутопсията, покойният е страдал от емфизема, камък в жлъчния мехур, артериосклероза и рак на простатната жлеза. — Фин вдигна поглед и леко се усмихна. — Цяло чудо е как е живял с толкова болести.

— Значи Жюл е починал от естествена смърт.

— Имал е достатъчно причини.

— А какво представлява този Жан Буше?

— Произхожда от здраво семейство. Има добро образование. Няма полицейско досие за арести или прояви, предполагащи интерес към радикални каузи. Има съпруга и две деца, дъщери, омъжени за почтени съпрузи, работещи на заплата. Буше е бил нает от Герие през май, шейсет и втора. Доколкото можем да преценим, бил е напълно предан на премиера.

— Имате ли причина да го подозирате в мръсна игра?

— Откровено казано, не — отвърна Фин. — Но смъртта на известна личност изисква да се обръща строго внимание на подробностите, за да не се стигне до оспорване някой ден. Този случай трябваше да мине по общоприетия ред. За нещастие, Буше спъна хода на разследването.

— В какъв смисъл?

— Той се кълне, че Анри Вийон посетил Герие въпросната вечер и бил последният, който видял премиери жив.

Лицето на Сарвьо изразяваше пълно объркване.

— Не е възможно! Вийон точно тогава държеше реч по повод откриването на център по изкуствата на стотици километри оттук. Хиляди хора го видяха.

— Дори милиони — вметна Фин. — Събитието се предаваше по националната телевизия.

— Възможно ли е Буше да е убил Жюл и после да е съчинил тази приказка за алиби?

— Не ми се вярва. Ние нямаме никакво доказателство, че Герие е бил убит. Аутопсията е чиста. На Буше не му е нужно алиби.

— Но нали твърди, че Вийон е бил в Квебек. С каква цел?

— Не може да посочи никаква и въпреки това убедеността му е непоклатима.

— Тогава сигурно е халюцинирал — заключи Сарвьо.

Фин се наклони напред.

— Той не е невменяем, господин Сарвьо. Това е уловка. Буше сам поиска да бъде подложен на хипноза и на детектора на лъжата. — Фин пое дълбоко въздух. — Решихме да го изобличим в измама, но резултатите убедително показаха, че той не лъже. Буше казва самата истина.

Сарвьо го гледаше безмълвно.

— Ще ми се да заявя, че канадската полиция има всички отговори, но не е така — призна Фин. — Нашите лаборанти прегледаха цялата къща за следи. С едно изключение всички отпечатъци от пръсти, които са намерили, са на Герие, на Буше, на прислужницата и на готвача. За съжаление обаче, отпечатъците по дръжката на вратата на спалнята са размазани.

— Споменахте за някакво изключение.

— Открихме странен отпечатък от десния показалец върху звънеца на входната врата. Още не сме установили чий е.

— Той няма да докаже нищо — рече Сарвьо. — Може да е на някой разносвач, на пощаджията или дори на някой от вашите хора.

Фин се усмихна.

— Ако беше така, компютърът в отдела ни по установяване на самоличността след две секунди, та дори и по-малко, щеше да има снимка на заподозрян. Не, това не е някой, който е картотекиран при нас. — Той замълча, за да прегледа страница от папката. — Не е безинтересно да се знае, че разполагаме с приблизителните часове, в които неизвестни на нас хора звънят на звънците. Секретарката на Герие, госпожа Моли Сабан, му донесла купа пилешка супа, за да се пребори с настинката. Пристигнала около осем и половина, натиснала бутона на звънеца, предала супата на Буше и си тръгнала. Била с ръкавици, така че следващият гол пръст, който е позвънил, е оставил ясен отпечатък.

— Пилешка супа! — заклати глава Сарвьо. — Вечното универсално лекарство.

— Благодарение на Моли Сабан ние знаем, че някой е идвал в дома на Герие след осем и половина същата вечер, в която е починал.

— Ако приемем за истина думите на Буше, как тогава Вийон може да бъде на две места по едно и също време?

— Нямам представа.

— Следствието приключило ли е официално?

Фин кимна и добави:

— Малко неща бихме спечелили, ако се продължи.

— Искам да се поднови.

Единствената реакция на Фин беше слабо повдигане на едната вежда. После каза:

— Добре ли ви разбрах, сър?

— В края на краищата може и да има нещо в разказа на Буше — продължи Сарвьо и му подаде над бюрото доклада на Шоу. — Току-що получих това от агент на английските тайни служби. Намеква се за връзка между Анри Вийон и известен убиец. Разберете дали има такава вероятност. Освен това искам вашите хора да направят нова аутопсия.

И другата вежда на Фин отскочи нагоре.

— Получаването на заповед за ексхумация ще наведе на мисълта за нещо нередно.

— Няма да има заповед за ексхумация — отсече Сарвьо.

— Разбирам, господин премиер — схващайки накъде бие Сарвьо. — Работата ще се извърши под пълна тайна. Лично аз ще се заема с подробностите.

— Има и още нещо — каза Сарвьо.

— Да, господин премиер?

— Откога знаете за интимната връзка на жена ми с Вийон?

Почти винаги непроницаемото лице на Фин този път прие мъчителен израз.

— Ами, как да ви кажа, сър… дойде до знанието ми преди близо две години.

— И не сте дошъл да ми кажете?

— Полицията се намесва в личния живот на канадските граждани само в случай, че е извършен акт на предателство — отвърна Фин и добави: — Това се отнася, разбира се, и за министър-председателя, и за членовете на парламента.

— Разумна политика — отбеляза Сарвьо. — Благодаря ви, господин комисар. Това е всичко… за сега.

61.

Пукването на зората завари Сейнт Лорънс в мрачно настроение.

Двама от критично ранените бяха починали, увеличавайки жертвите на дванайсет. Тялото на един от изчезналите водолази бе изхвърлено на южния бряг на десет километра надолу по течението. От другия водолаз нямаше и следа.

Сковани от изтощение и със свити сърца, моряците на „Ошън венчърър“ застанаха край бордовата ограда и мълчаливо наблюдаваха как пренасят мъртвите им колеги на борда на „Финикс“, за да бъдат закарани у дома. За някои от екипажа всичко беше лош сън, който постепенно щеше да се забрави, за други обаче трагедията щеше да остане завинаги в съзнанието им.

След като Колинс бе изваден и изтеглен на борда в момент, когато му бяха останали само три часа годен за дишане въздух в костюма ДЖИМ, Пит прекрати всички по-нататъшни операции в потъналия параход. Мец съобщи, че машинното отделение е задоволително сухо и „Ошън венчърър“ може да се движи самостоятелно, с крен вече само десет градуса. Специалистите по ремонтните работи от военните кораби бяха освободени, дългите маркучи на резервните им помпи — изтеглени обратно. Изследователският кораб щеше да потегли към пристанището за домуване на собствен ход, но само с един двигател. Валът на гребния винт се беше изкривил.

Пит слезе на палубата и облече термичен водолазен костюм. Стегна колана с тежести и тъкмо започна да наглася ремъците за бутилките под налягане, видя Гън да се приближава към него.

— Значи слизаш — отбеляза Гън бездушно.

— След всичко, което се случи, ще бъде престъпление да си тръгнем, без да вземем онова, за което дойдохме — отвърна Пит.

— Мислиш ли, че е разумно да тръгваш сам? Защо не вземеш Дънинг и хората му да слязат с теб?

— Те изобщо не са в състояние — каза Пит. — Прехвърлиха всички граници на неколкократното последователно гмуркане, за да изваждат телата. Натрупали са азот в излишък.

Гън знаеше, че по-лесно ще премести планина, отколкото да пречупи упоритостта на Дърк Пит. Той отхвърли напразния си опит и навъси лице.

— Това ще е погребението ти.

Пит се захили.

— Много ти благодаря за веселото изпращане.

— Ще си отварям очите на четири върху мониторите — каза Гън, — и ако се покажеш непослушен и не спазиш полицейския час, може да се наложи лично аз да смъкна бутилките за сгъстен въздух за спиранията ти за понижаване на налягането.

Пит кимна в знак не безмълвна благодарност. Изключително търпеливият, кротък и непретенциозен Гън беше вечната застрахователна полица, онзи, дето забелязваше безкрайните подробности, които другите пропускаха. Никога не се налагаше да го питат за нещо. Той планираше всичко със задълбочена предвидливост и после просто изпълняваше онова, което трябваше да се свърши.

Пит нагласи маската си за лице, хвърли на Гън небрежен поздрав и скочи в студената бездна.

След шест метра се обърна на гръб и загледа дъното на „Ошън венчърър“, което беше надвиснало над него като огромен черен цепелин. След дванайсет метра корабът се забули в мрачината, след това изчезна. Светът от небе и облаци като че ли се отдалечи със светлинни години.

Водата беше плътна, непрогледна и матовозелена. Когато увеличаващото се налягане притисна тялото му, Пит изпита силно желание да се върне, да се излегне по гръб на слънце, да потъне в дълъг сън и да забрави всичко. Той пропъди изкушението и включи водолазното си фенерче, тъй като зелената мрачина бе станала черна.

Тогава от мрака изникнаха в три измерения очертанията на огромния параход.

Потискаща тишина беше надвиснала над корпуса на „Емприс ъв Айрланд“ — кораб фантом, който пътуваше за никъде.

Пит заплува над силно наклонената лодъчна палуба, подмина илюминаторите и тайнствената вътрешност на кабините зад тях. Стигна до края на пробитата дупка и се спря. На това ниво водата беше значително по-студена. Той проследи с поглед въздушните мехурчета, които излизаха от регулатора за дишане и се издигаха към повърхността на малки гроздове, сливаха се и се пръсваха. Той насочи лъча на фенерчето към тях и те заблестяха като пяна край бряг, огряна от светлината на месечина.

Пит бавно се плъзна към издълбаната от човешка ръка кухина. На петнайсет метра дълбочина той се чувстваше в безтегловност като листо в дънната утайка. Намираше се в обезобразената вътрешност на кабината на Харви Шийлдс.

Ледени тръпки го полазиха по гърба, но не от студената вода. Термичният му костюм напълно го предпазваше от външните температури и от призраците във въображението му. В следващия момент видя костите, описани от Колинс. За разлика от чисто белите и цели скелети в класните стаи на медицинските факултети, тези бяха добили тютюневия оттенък на кафявото и не бяха съединени.

Пред малък отвор в смачканата стомана зад по-големия от двата скелета имаше скупчени отломки, покрити отчасти с утайка. Той се приближи още малко и започна да ги опипва.

Пръстите му докоснаха издут, кръгъл предмет. Издърпа го и пред маската му се издигна облак от прахообразни частици и тънки парцаливи ленти. Предметът се оказа стар спасителен пояс.

Пит се провря през отвора и мина над купчината. Малка полза имаше от светлината от фенерчето му. Размътената вода се изпречи като стена пред лъча и го отрази като в гъста мъгла.

Натъкна се на ръждясал прав бръснач и канче за бръснене встрани от него. После се появиха една съвсем запазена обувка — приличаше на половинка с връзки — и малко шише за лекарство. Капачката му беше запечатана и съдържанието му не се бе развалило от водата.

Със старанието на археолог, който отделя пластовете на времето, Пит разрови с пръсти изгнилия боклук. Не почувства студа, просмукващ се през термичния му костюм. Без да усети, се бе опрял в остри метални ръбове, които бяха срязали защитната обвивка чак до кожата му. От няколко места на гърба и краката му бликаха парообразни струйки кръв.

Сърцето му учестено заби, когато му се стори, че вижда търсената вещ да стърчи от калта. Беше извита дръжка на някакъв багаж. Хвана я с ръка и леко я издърпа. Силно разядена, тя се откъсна. Дръжката беше на голям куфар. Той пропъди от съзнанието си фалшивия оптимизъм и продължи да търси.

На половин метър по-нататък погледът му мерна друга дръжка, по-малка. Той спря и погледна водолазния си часовник — оставаха му пет минути въздух. Гън щеше да чака. Пое дълбоко въздух и бавно измъкна дръжката от утайката.

В ръката му се озоваха останки от ръчна кожена чанта. Вътре имаше пакет, покрит с пласт тиня. Пит инстинктивно разбра, че държи в ръката си Северноамериканския договор.

62.

Седнал зад бюрото си, доктор Абнър Макговърн гледаше трупа, проснат върху маса от неръждаема стомана, и нехайно дъвчеше сандвич с яйца.

Макговърн беше напълно объркан. Повечето от пробите от трупа на Жан Герие бяха повторени по четири-пет пъти. Той и асистентите му извършиха безброй анализи на лабораторните данни и по няколко пъти изследваха резултатите, получени от полицейския съдебен следовател от Квебек. И въпреки това точната причина за смъртта му оставаше загадка.

Макговърн беше от онези упорити хора, които никога не се предават; такива като него ще будуват цяла нощ, за да дочетат някой роман или да сложат последния детайл на пъзела. Той и сега не искаше да се предаде. Животът просто не свършва без причина.

Герие е бил в жалко физическо състояние. Но пък се знаеше, че е имал изключително силен организъм. Волята му за живот никога не би угаснала като лампа след щракване на ключа.

Трябваше да има нещо друго, а не внезапно секване на телесните функции. То трябва да е било причинено от нещо.

Бяха направени всички възможни проби за вид отрови, включително екзотични. Те до една дадоха отрицателни резултати. Не бяха намерили и най-малката дупчица от инжекция под косата или под ноктите, между пръстите на ръцете и краката или в отвърстията.

Мисълта за задушаване не излизаше от ума на Макговърн. Издъхване поради липса на кислород оставяше малко издайнически следи.

През четирийсетте си години служба в полицейския отдел за съдебна медицина на пръсти се брояха случаите, в които жертвите бяха убити чрез задушаване.

Той си сложи нов чифт ръкавици и отиде до „мършата“, както се изразяваше понякога. За трети път този следобед се зае отново да огледа внимателно устата отвътре. Всичко си беше както трябва — никакви наранявания, никаква бледност по вътрешните страни на устните.

Още една задънена улица!

Той се върна при бюрото си и се отпусна унил на стола, сложи ръце в скута и заби празен поглед в пода. После, с крайчеца на окото, забеляза леко тъмнеещо петънце върху палеца на едната ръкавица. Неволно го изтри с къс хартия, върху която остана мазна розова следа.

Той бързо отиде до Герие и се наведе отново над него. Много внимателно избърса с хавлиена кърпа вътрешността на устните и венците отвън. След това ги огледа под микроскоп.

— Ама че находчивост! — възкликна той на висок глас, сякаш говореше на трупа. — Изключителна находчивост!

Сарвьо се чувстваше извънредно уморен. Позицията му за ненамеса в искането за независимост на Квебек бе посрещната с бурно неодобрение от партията му и от англоговорещите привърженици на целостта на Канада. Членовете на парламента от крайморските провинции особено се възмутиха, че е разкъсал националното единство. Гневът им бе очакван. С новата квебекска нация те щяха да бъдат изолирани от останалата Канада.

Както седеше в кабинета си и отпиваше от питието си, опитвайки се да прогони събитията през деня, телефонът иззвъня. Секретарката му съобщи, че го търси комисар Фин от главното управление на полицията.

Той въздъхна и зачака да чуе превключването на линията.

— Господин Сарвьо?

— На телефона.

— Убийство е — каза без заобикалки Фин.

— Имате ли доказателства?

— Извън всякакво съмнение.

Сарвьо стисна здраво слушалката. Господи, помисли си той, кога ли ще свърши всичко това?

— Как е станало?

— Премиерът Герие е бил задушен. Убиецът се оказа много изобретателен. Използвал е театрален грим, за да заличи следите. След като вече знаехме какво да търсим, намерихме следи от зъби в калъфката на възглавницата.

— Ще продължите ли да държите Буше под наблюдение?

— Не е необходимо — отвърна фин. — Докладът на английското разузнаване се оказа съвсем навременен. Отпечатъкът от пръст на входния звънец съвпада с десния показалец на Фос Глай.

Сарвьо затвори очи. Трябва да погледна нещата в дълбочина, рече си той наум.

— Как е възможно Буше да сбърка Глай с Вийон?

— Не мога да знам. Но ако се съди по снимката в доклада, има известна прилика. Вероятно гримът върху Герие ще се окаже ключът. Щом Глай успя да заблуди нашите патолози, значи е специалист по гримирането и се е преобразил така, че да прилича досущ на Вийон.

— Говорите за Глай така, сякаш е жив.

— Това ми е навик, докато не видя трупа — отвърна Фин. — Искате ли да продължим разследването?

— Да, но при пълна секретност — каза Сарвьо. — Можете ли да разчитате на вашите хора да си мълчат?

— Напълно — увери го Фин.

— Дръжте Вийон под пълно наблюдение и върнете Герие в гроба му.

— Ще имам грижата.

— И още нещо, комисар.

— Да, сър?

— Отсега нататък ми докладвайте лично. Има начин телефоните да бъдат подслушвани.

— Разбрано. Ще бъда при вас много скоро. Довиждане, господин премиер.

Няколко секунди след като Фин затвори, Сарвьо продължи да държи слушалката. Възможно ли е Анри Вийон и изплъзващият се водач на СКО да са едно и също лице, запита се той. И оня Фос Глай — защо ли е трябвало да се маскира като Вийон?

Отговорите валяха в продължение на час и той вече не се чувстваше уморен.

63.

Добре поддържаният служебен реактивен самолет, украсен с аквамаринените цветове на НЮМА, кацна с пронизителен вой на лентата за приземяване и бавно спря на пет-шест метра от мястото, където чакаха Сандекър и Мун. Вратата със стълба на пътническото отделение се отвори надолу и оттам слезе Пит. Носеше с две ръце голям алуминиев контейнер.

Очите на Сандекър се изпълниха със загриженост, когато видя изпитото лице и бавния, несигурен ход на човек, който дълго време е бил подлаган на пълно изтощение. Той пристъпи напред и прегърна Пит, а Мун пое кутията.

— Изглеждаш ужасно. Кога за последен път си спал?

Пит го погледна с безжизнени очи.

— Загубих представа за времето. Какъв ден сме днес?

— Петък.

— Ами знам ли… май беше в понеделник.

— Велики боже! Та това е било преди четири дни!

До тях се приближи кола и Мун сложи контейнера в багажника. Тримата се сместиха на задната седалка и Пит веднага задряма. Шофьорът спря пред входа на лабораторията на Арлингтънския колеж по археология.

Мъж с бяла престилка излезе от вратата, придружен от двама униформени охранители. Изглеждаше около шейсетгодишен и вървеше леко прегърбен.

— Доктор Мелвин Галасо — представи се той, без да подаде ръка. — Донесохте ли артефакта?

Пит посочи алуминиевата кутия, която Мун изваждаше от задницата на колата.

— Вътре е.

— Надявам се да не сте го оставили да изсъхне. Много е важно външната обвивка да е податлива на разгъване.

— Пътната чанта и пакетът, увит с мушама, са все още потопени във вода от река Сейнт Лорънс.

— Как ги открихте?

— Чантата беше заровена в утайката до дръжката.

Галасо кимна мълчаливо в знак на задоволство. После се обърна и тръгна към вратата на лабораторията.

— Добре, господа — рече той през рамо. — Елате да видим какво имаме.

На доктор Галасо може и да му липсваха добри обноски, но търпение имаше в излишък. Отдели цели два часа само за да свали мушамата от пътната чанта, като междувременно обясняваше с точни подробности всяка стъпка на процедурата, сякаш преподаваше в клас.

— Дънната утайка се е явила един вид спасител — поясни докторът. — Кожата, както виждате, се е запазила в отлично състояние и е все още мека.

Той взе хирургически скалпел и с педантично точни движения направи правоъгълна дупка на едната страна на пътната чанта, стараейки се да не повреди съдържанието в нея. После от тънък найлон изряза парче, малко по-голямо от пакета, и го сложи върху дупката.

— Постъпил сте умно, господин Пит, че не сте пипал опаковката — отбеляза той с равен глас. — Ако се бяхте опитал да измъкнете пакета от чантата, тя е щяла да се разпадне.

— Мушамата не издържа ли във вода? — попита Мун.

Галасо спря да бърника и го погледна както учител ученик.

— Водата е разтворител. Грубо казано, ако й се даде достатъчно време, тя може да разтвори и брониран кораб. Мушамата е просто парче плат, обработено химически, и обикновено само от едната страна. Следователно тя подлежи на гниене.

Галасо отклони вниманието си от Мун и продължи работата си.

След като изрази задоволство, че бе поставил пакета точно върху найлоновото парче, той започна да го чопли милиметър по милиметър, докато накрая съдържанието се видя за първи път от седемдесет и пет години насам.

Всички притихнаха в пълно мълчание. Дори Галасо като че ли бе завладян от благоговейния момент и не можеше да измисли какво да каже. Мун се разтрепери и се хвана за мивката до него, за да успокои ръцете си. Сандекър задърпа брадичката си, а Пит отпи от четвъртото си силно кафе.

Без да отрони дума, Галасо започна да се съсредоточава върху свалянето на опаковката. Първо леко я попи с хавлиена кърпа, за да я подсуши. После я огледа от всички страни като секач на диаманти, който преценява от коя точка да започне да сече петдесеткаратов камък, почуквайки го тук и там с тъничък маркер.

Най-накрая започна да го отвива. С мъчително бавно старание той разнищи трошливия плат. След време, което на мъжете, крачещи из стаята, се стори цяла вечност, Галасо стигна до последния пласт. Прекъсна работата си, за да избърше потта, стичаща се по лицето му, и да разкърши схванатите си пръсти. После отново беше готов да продължи.

— Часът на истината! — обяви той важно.

Мун вдигна слушалката на един от телефоните и установи връзка с президента по пряката линия. Сандекър се приближи и се вторачи напрегнато през рамото на Галасо. Лицето на Пит беше безизразно, студено и странно сдържано.

Тънкият, крехък капак бе повдигнат внимателно за миг и пуснат отново.

Последва съкрушително разочарование.

Безразличната река се бе просмукала в мушамата и бе превърнала английското копие на Северноамериканския договор в гъста като пластилин нечетлива каша.