Нощно издирване

4.

Февруари 1989 година

Вашингтон, окръг Колумбия

Нямаше нищо необикновено в мъжа, отпуснат на задната седалка на невзрачния форд седан, който се движеше бавно по улиците на Вашингтон. За пешеходците, пресичащи забързано пред спрялата на светофара кола, мъжът можеше да мине за търговец на хартия, чийто племенник го караше до местоработата му. Никой изобщо не обръщаше внимание на знака на Белия дом, изписан върху регистрационните табели.

Алън Мърсиър беше охранен, оплешивяващ екземпляр с жизнерадостно като на Фалстаф лице, което криеше проницателен, аналитичен ум. Небрежен по отношение на облеклото си, той като че ли предпочиташе вечно смачканите, купени с намаление костюми и бяла носна кърпа, втъкната надве-натри в малкото джобче на сакото. Костюми от онези фабрични марки, които политическите карикатуристи шаржираха с буен ентусиазъм.

Мърсиър не беше търговец на хартия. Работеше отскоро като съветник по сигурността на новия президент на страната и затова хората все още не го познаваха. Високо уважаван сред академичната общност, той си бе създал име на опитен предвестник на международни събития. По времето, когато бе попаднал в полезрението на президента, беше председател на Комисията по проблемите на световната криза. Той сложи чифт очила „Бен Франклин“ на върха на топчестия си нос, разположи куфарчето за документи в скута си и го отвори. Вътрешната страна на капака представляваше екран за визуално наблюдение, а на дъното му имаше клавиатура с два реда цветни лампички. Той набра комбинация от числа и изчака за миг, докато сигналът се предаде по спътника до ъгловия му кабинет в Белия дом. Там един компютър, програмиран от помощниците му, се задейства с тихо бръмчене и започна да препредава задачите му за деня.

Входящите данни пристигаха във вид на код и за милисекунди се дешифрираха електронно от работещия с батерии микропроцесор в скута му, като крайният текст се изписваше на екрана със зелени малки букви.

Най-напред дойде кореспонденцията, последвана от серия паметни бележки от подчинените му в съвета по сигурността. После се появиха докладите от различните правителствени ведомства, от Комитета на началник-щабовете и от директора на Централното разузнаване. Той бързо ги запомни, преди да изтрие съдържанията им от запомнящото устройство на микропроцесора.

Остави само две от тях.

Все още ги прехвърляше в ума си, когато колата свърна през западния портал на Белия дом. Очите му отразяваха странно недоумение. После той въздъхна, натисна бутона за изключване и затвори куфарчето.

Веднага щом влезе в кабинета си и се настани зад бюрото, той набра частен телефонен номер в Министерството на енергетиката. Още по средата на първото иззвъняване в слушалката се чу мъжки глас.

— Кабинетът на доктор Клайн.

— Обажда се Алън Мърсиър, Рон дали е там?

Последва кратка пауза и след малко по линията се разнесе гласът на доктор Роналд Клайн, министъра на енергетиката.

— Добро утро, Алън. С какво мога да ти услужа?

— Би ли могъл да ми отделиш няколко минути днес?

— Графикът ми е доста натоварен…

— Важно е, Рон. Ти кажи кога.

Клайн не беше свикнал да го притискат, но твърдият тон в гласа на Мърсиър подсказваше, че съветникът по сигурността няма да отстъпи. Той затисна с длан слушалката и се посъветва с главния си помощник. После отново заговори:

— Между два и половина и три става ли?

— Става — отвърна Мърсиър. — Имам една среща по обяд в Пентагона, така че на връщане ще се отбия в кабинета ти.

— Казваш, че било важно.

— Можем да го наречем и с други думи. — Мърсиър замълча за миг, за да произведе по-голям ефект. — След като съсипя деня на президента, смятам да объркам и твоя.

Седнал зад бюрото си в Овалния кабинет на Белия дом, президентът се облегна назад и затвори очи. Остави умът му да блуждае на воля минута-две след напрежението на деня. За човек, встъпил в най-високата длъжност в държавата само преди няколко седмици, той изглеждаше прекомерно изтощен и грохнал. Изборната кампания бе продължила дълго и изморително и сега му трябваше време, за да се възстанови напълно.

Беше нисък на ръст, с кестенява коса, започнала да побелява и изтънява; чертите на лицето му, някога одухотворени и с весели бръчици, сега бяха изопнати и сериозни. Внезапна зимна суграшица зачука по високите от пода до тавана прозорци зад гърба му и той отново отвори очи. Навън автомобилното движение по Пенсилвания авеню се влачеше мудно, тъй като платното бе заледено. Президентът закопня по по-топлия климат на родния си Ню Мексико. Да можеше да избяга на почивка на къмпинг в планините Сангре де Кристо, близо до Санта Фе.

Никога не си бе поставял за цел да става президент. Без да е бил воден от сляпа амбиция, той бе положил в Сената двайсет години добросъвестен труд, но натрупаният му солиден рекорд от изпълнени задачи не допринесе особено много за прослава на името му.

След като на едно партийно събрание бе издигната кандидатурата му като на човек без особени прояви, той бе избран с доста голяма преднина, благодарение на един разследващ журналист, който бе изровил поредица от тъмни финансови сделки в миналото на съперника му.

— Господин президент?

Гласът на помощника му го извади от вглъбеността му и той вдигна поглед.

— Да?

— Господин Мърсиър е тук за краткото изложение по въпросите за сигурността.

— Добре, покани го!

Мърсиър влезе и се настани срещу президента. После му подаде дебела папка.

— Как е светът днес? — попита го президентът с лека усмивка.

— Доста мрачен, както винаги — отвърна Мърсиър. — Хората ми завършиха разработките върху енергийните резерви на страната. Резултатите не са особено насърчителни.

— Не ми казваш нищо, което да не знам. Какво е последното становище?

— ЦРУ дава на Средния изток още две години, преди находищата им да оголят дъно. Това ще доведе до по-малко от петдесет процента търсене на световноизвестния петрол. Руснаците складират намалелите си запаси, а мексиканското богато находище навътре в морето не оправда очакванията. Колкото до нашите собствени залежи…

— Прегледах цифрите — прекъсна го президентът. — Трескавото сондиране преди няколко години откри само няколко малки находища.

Мърсиър хвърли поглед на отворената папка.

— Слънчевата радиация, вятърните мелници, електрическите автомобили — всичко това е донякъде частично разрешение. За нещастие, тяхната технология е горе-долу в същото положение, в каквото беше телевизията през четирийсетте години.

— Жалко, че програмите за синтетично гориво започнаха толкова бавно.

— Най-ранният пусков срок, до който рафинериите за нефтоносен шист могат да поемат шлама, е след четири години. В същото време американският превоз се намира в задънена замърсена улица поради застоя.

Президентът леко се изхили на рядко проявяваното чувство на сдържан хумор от страна на Мърсиър.

— Не може да няма някаква надежда.

— Тя е „Джеймс бей“.

— Канадският енергиен обект ли?

Мърсиър кимна и разви статистическите листи.

— Осемнайсет язовира, дванайсет електроцентрали, работна ръка от близо деветдесет хиляди души и отбиване в канали на две реки с големината на Колорадо. И както твърдят канадските правителствени бюлетини, това е най-всеобхватният и най-скъп хидроелектрически проект в историята на човечеството.

— Кой го експлоатира?

— „Квебек хидро“, провинциалната енергийна сила. Те започнаха да работят по проекта през хиляда деветстотин седемдесет и четвърта. Цената върху „етикетчето“ е била доста солидна. Двайсет и шест милиарда долара, като по-големият дял идва от нюйоркските банки.

— И каква е производителността?

— Над сто милиона киловата, които през следващите двайсет години ще се удвоят.

— Колко от тях прекосяват нашите граници?

— Колкото е нужно за осветлението на петнайсет щата.

Лицето на президента се напрегна.

— Не ми се ще да бъда толкова зависим от Квебек по отношение на електричеството. Ще съм по-спокоен, ако националната ни енергия се добива от собствените ни ядрени заводи.

Мърсиър поклати глава.

— Тъжният факт сочи, че ядрените ни съоръжения произвеждат по-малко от една трета от нуждите.

— Както винаги тътрим крака — въздъхна уморено президентът.

— Изоставането се дължи отчасти на растящите разходи за реконструкцията и скъпите модификации — съгласи се Мърсиър. — И отчасти поради недостиг на уран, тъй като търсенето му е огромно. И накрая, разбира се, се нареждат защитниците на околната среда.

Президентът мълчеше замислен.

— Ние разчитахме на безкрайни резерви, които всъщност не съществуват — продължи Мърсиър. — И докато страната ни се самоизразходваше, съседите на север вървяха напред и действаха. Нямаме друг избор, освен да източваме техните източници.

— Цените им приемливи ли са?

— Канадците, да са живи и здрави, поддържат цени, равностойни на тези на нашите електрически компании.

— Най-после един светъл лъч!

— Но тук има уловка.

Президентът въздъхна.

— Ще трябва да погледнем в лице неприятния факт — продължи Мърсиър, — че Квебек очаква до лятото да се проведе референдум за пълната му независимост.

— Преди време министър-председателят Сарвьо тръшна вратата под носа на квебекските сепаратисти. Не мислиш ли, че пак може да го направи?

— О, не, не мисля. Разузнавателните ни източници твърдят, че водачът на „Парти Кебекоа“, Герие, има необходимите гласове за отпор.

— Ще платят висока цена, ако се отделят от Канада — рече президентът. — В икономиката им и сега цари хаос.

— Стратегията им е да разчитат Съединените щати да подкрепят правителството им.

— Ами ако не го сторим?

— Тогава те могат или да вдигнат цените на електричеството до нечувани нива, или да дръпнат шалтера — отговори Мърсиър.

— Герие ще бъде пълен глупак, ако ни спре енергията. Той знае, че ще му отвърнем със строги икономически санкции.

Мърсиър отправи сериозен поглед към президента.

— Вероятно ще минат седмици, дори месеци, докато квебекците почнат да мизерстват. В това време централната ни индустриална област ще бъде парализирана.

— Много черна картина рисуваш.

— Това е само фонът. Вие, естествено, сте запознат със СКО.

Президентът трепна. Така нареченото Свободно квебекско общество представляваше нелегално терористично движение, което бе убило няколко канадски висши служители.

— В какъв смисъл?

— В скорошен доклад на ЦРУ се споменава, че те са ориентирани към Москва. Ако по някакъв начин поемат власт над правителството, на ръце ще ни легне още една Куба.

— Още една Куба — повтори президентът с равнодушен тон.

— И то със способността да принуди Америка да падне на колене.

Президентът стана от стола и се приближи до прозореца, заглеждайки се в суграшицата, която се трупаше върху откритата площ на Белия дом. Потъна за известно време в мълчание. Най-накрая отново заговори:

— Не можем да си позволим енергийни игрички с Квебек. Особено през месеците напред. — Той се обърна към Мърсиър и го погледна с печален поглед. — Тази страна е разорена и е затънала до уши в борчове, Алън, и, да си остане само между нас и тези стени, е въпрос на не повече от няколко години, когато няма да имаме друг избор, освен да престанем да го усукваме и да обявим национален банкрут.

Мърсиър се отпусна в креслото. За едър човек като него той като че ли изведнъж се прегърби и смали.

— Няма да ми е приятно, ако видя, че това става по време на вашето управление, господин президент.

Президентът сви примирително рамене.

— От Франклин Рузвелт насам всеки държавен глава на Америка е играл на гоненица, като е прехвърлял нарастващия финансов товар върху кабинета на приемника си. Е, почне ли играта, аз ще гоня. Ако загубим електрическа енергия за североизточните ни щати за двайсет или повече дни, последиците ще бъдат трагични. Крайният срок да обявя нова дефлация на парите ще трябва да бъде драстично съкратен. Трябва ми време, Алън, за да подготвя обществеността и деловите среди за окастрянето на бюджета. Време, за да премина към нов паричен стандарт възможно най-безболезнено. Време, да се сложи край на зависимостта на нашите рафинерии за преработка на нефтоносни шисти от вносен петрол.

— Как да възпрем Квебек от неразумни действия?

— Не зная. Нямаме голям избор.

— Остават ни две възможности, ако всичко друго пропадне — рече Мърсиър и около устните му се очерта тънка линия на напрежение. — Две възможности, стари като света, за да спасим икономиката ни от рухване. Едната е да се молим да стане чудо.

— А другата?

— Да предизвикаме война.

Точно в 2:30 следобед Мърсиър влезе в сградата на министерството на Индипендънс авеню и взе асансьора за седмия етаж. Бе въведен без предварително известяване в плюшения кабинет на Роналд Клайн, министъра на енергетиката.

Клайн — човек с вид на учен, с дълга бяла коса и широк като на кондор нос, изправи слабото си, високо метър и осемдесет и шест тяло иззад единия край на разхвърляната заседателна маса и се приближи с протегната ръка към Мърсиър.

— Е, какъв е този въпрос от изключителна важност? — попита Клайн, подминавайки размяната на сърдечните поздравителни реплики.

— Не е толкова от изключителна, колкото от особена важност — отвърна Мърсиър. — Случайно се натъкнах на молба от Главния финансов отдел за получаване на данни, засягащи изразходването на шестстотин и осемдесет милиона долара от федералния капитал за разработка на един „леско“.

— На какво?

— На леско — повтори със сериозен тон Мърсиър. — Така геолозите наричат галено всяко нестандартно средство за откриване на минерали под земята.

— Но какво общо имам аз с това?

— Парите са били изпратени на Министерството по енергетика преди три години. Оттогава не са били осчетоводявани. Няма да е лошо да наредиш на твоя персонал да проучи местонахождението им. Тук е Вашингтон. Грешките на миналото имат отвратителния навик да се стоварват на главите на настоящите държавни чиновници. Ако предишният министър на енергетиката е хвърлил шеметна сума на вятъра, най-добре ще е ти да се подготвиш за фактите, в случай че на някой новоизлюпен конгресмен му щукне да се прослави чрез разследване.

— Много ти благодаря за предупреждението — рече искрено Клайн. — Веднага ще наредя на хората си да проучат въпроса.

Мърсиър стана и му подаде ръка с думите:

— Няма нищо по-просто от това.

— Няма, разбира се — усмихна се Клайн.

След като Мърсиър си тръгна, Клайн се приближи до полицата над камината и с наведена глава и ръце, пъхнати в джобовете на сакото си, се загледа безцелно в подпряната до почернялата от сажди решетка.

— Толкова е невероятно — промърмори той в празната стая — някой да загуби следите на шестстотин и осемдесет милиона долара!

5.

Помещението за генераторите на хидроелектрическия обект „Джеймс бей“ смая сетивата на Шарл Сарвьо, докато той оглеждаше дванайсетте квадратни акра площ солиден гранит, издълбана на дълбочина сто и двайсет метра под земята. Трите реда огромни генератори, високи колкото пететажна сграда и задействани от водни турбини, бръмчаха с милиони киловата електричество. Сарвьо беше подобаващо изумен и изрази видимо впечатленията си за удоволствие на директорите на „Квебек хидро пауър“.

Това беше първото му посещение на обекта, откакто бе избран за министър-председател на Канада, и задаваше всички очаквани въпроси.

— Колко електрическа енергия произвежда всеки един генератор?

Пърсивал Стъки, главният директор, пристъпи крачка напред и отговори:

— Петстотин хиляди киловата, господин министър-председател.

Сарвьо кимна и по лицето му премина израз на одобрение. Това беше мимика на място, изкусен жест, оказал благотворно влияние по време на кампанията му за този пост.

Беше хубав мъж в очите както на мъжете, така и на жените и вероятно би спечелил битка срещу Джон Ф. Кенеди или Антъни Идън. Светлосините му очи притежаваха хипнотично качество, а остро изсечените черти на лицето изпъкваха още повече благодарение на гъстата сива коса, сресана в модерен, но небрежен стил. Спортната му фигура, средна на ръст, беше мечтата на всеки шивач, но той не се ползваше от услугите на шивачи, предпочиташе да купува костюмите си от щендерите в универсалните магазини. Това беше само една от индивидуалните особености на характера му, на която не изменяше, за да могат канадските гласоподаватели да я забележат.

Като кандидат, постигнал споразумение с либералите, с партията за независима Канада и с партията на френскоговорещите „Кебекоа“, през първите три години на управлението си той бе действал като политически въжеиграч, за да запази целостта на провинциалните граници на страната. Сарвьо гледаше на себе си като на втори Линкълн, борещ се да поддържа единство и да не допуска разцепление на нацията. Само заплахата от армията му можеше да обуздава крайните сепаратисти. Апелът му за силно централно правителство обаче, все повече удряше на глухо.

— Може би ще искате да разгледате и командния център — предложи директорът Стъки.

Сарвьо се обърна към главния си секретар.

— Как сме с времето?

Иън Джефри, млад човек, наближаващ трийсетте, със сериозно лице, погледна часовника си.

— Доста попритиснати, господин министър-председател. След половин час трябва да сме на летището.

— Все пак можем да сгъстим малко програмата си — усмихна се Сарвьо. — Ще бъде жалко да пропуснем нещо, което си заслужава да видим.

Стъки кимна и ги покани с ръка да се упътят към асансьора. След десет етажа над генераторното помещение Сарвьо и придружаващите го слязоха пред врата с надпис: „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА С КЛЮЧ-КАРТИ“. Стъки свали пластмасовата карта, която висеше на шнур на врата му и я пъхна в процепа под дръжката на вратата. После се обърна с лице към групата.

— Съжалявам, господа, но поради тясното пространство на командния център с мен може да влезе само министър-председателят.

Охраняващите министър-председателя понечиха да възразят, но Сарвьо ги възпря с ръка и последва Стъки през вратата и по дългия коридор, в дъното на който процедурата с ключ-картата бе повторена.

Командният център на електроцентралата наистина беше малък и спартански обзаведен. Пред пулт, изпъстрен с множество лампички и превключватели, седяха четирима оператори и се взираха във вграденото в стената срещу тях табло с шайби и измервателни уреди.

Като се изключеха редицата от телевизионни монитори, които висяха от тавана, останалото обзавеждане включваше единствено столовете, на които седяха операторите.

Сарвьо огледа внимателно обстановката и рече:

— Невероятно е, че такова внушително производство на енергия се ръководи само от четирима души и скромна като количество апаратура.

— Целият завод и предавателните станции се управляват от компютри, намиращи се на два етажа под нас — поясни Стъки. — Обектът е деветдесет и девет процента автоматизиран. Това, което виждате тук, господин Сарвьо, е ръчна контролна система на четири нива, която може да отмени компютрите в случай на неизправност.

— Значи хората продължават да имат известна власт над техниката — усмихна се Сарвьо.

— Още не сме за изхвърляне — също с усмивка отвърна Стъки. — Останали са няколко области, в които не може да се доверяваме изцяло на електрониката.

— Къде е крайната точка на това изобилие от енергия?

— След няколко дни, когато обектът бъде пуснат в пълна експлоатация, ние ще обслужваме целите площи на Онтарио, Квебек и североизточните щати на Америка.

В съзнанието на Сарвьо започна да се оформя една мисъл.

— Ами ако се случи най-лошото?

Стъки го погледна изпитателно.

— В какъв смисъл?

— Ами повреда, някоя божа работа, саботаж…

— Нищо, освен силно земетресение не може напълно да извади от строя енергийните съоръжения. Отделни неизправности или аварии могат да се поемат от две защитни резервни системи. Ако и те се повредят, остава ръчното управление оттук, от това помещение.

— А в случай на терористично нападение?

— Взели сме предвид и точно такава заплаха — рече с твърда увереност Стъки. — Електронната ни защитна система представлява чудо на съвременната технология, а освен това разполагаме и с петстотин души охрана. Дори елитна дивизия от щурмови подразделения не могат да проникнат в тази стая.

— Тогава някой отвътре би могъл да прекъсне тока.

— Сам човек изобщо не би могъл — поклати решително глава Стъки. — Нужна е намесата на всеки един в тази стая, включително и моята, за да изключи енергийния поток. Дори двама или трима пак не биха могли. Всеки от нас използва отделна команда, заложена вътре в системите, която не е известна на останалите. Няма нищо недогледано.

Сарвьо не изглеждаше напълно убеден.

Той протегна ръка и рече:

— Това беше най-впечатляващата обиколка. Благодаря ви.

Фос Глай беше щателен до дребнавост при подбирането на средства и място за убийството на Сарвьо. Взимаше под внимание и неутрализираше всяка спънка, колкото и незначителна да беше тя. Ъгълът на издигане на самолета, както и скоростта му, бяха точно изчислени. Безброй дълги часове бяха преповтаряни на практика, докато Глай не се увери, че механизмите на заговора действат в пълен синхрон.

Избраното място беше игрище за голф, намиращо се на километър и половина отвъд западния край на главната писта на летището „Джеймс бей“. Там, според внимателните изчисления на Глай, правителственият самолет с министър-председателя на борда щеше да лети на височина четиристотин петдесет и осем метра, със скорост 180 възела в час. За нападението щяха да се използват ракети „земя-въздух“ върху две ръчни пускови уредби „Арго“, британско производство, откраднати от военен оръжеен склад във Вал Жалбер. Те бяха компактни, всяка една, заредена, тежеше по четиринайсет килограма и можеше лесно да се скрие в раница в разглобено състояние.

Целият план, както бе замислен от началото до края, беше напълно класически. Бяха нужни не повече от петима мъже, включващи трима, които чакаха на игрището за голф, преоблечени като скиори, прекосяващи страната, и един на пост, който със скрит радиоприемник наблюдаваше от остъклената тераса на летищната сграда. След като ракетите бъдеха изстреляни към целта, нападателите щяха спокойно да се измъкнат, карайки ски по посока на безлюдния голф клуб и после да изчезнат с автомобила тип комби, охраняван от петия мъж, който ги чакаше на паркинга.

Глай огледа небето с бинокъл, докато съучастниците му сглобяваха пусковите уредби. Валеше средно гъст сняг и намаляваше видимостта до шестстотин метра.

Това беше и за добро, и за зло.

От една страна, бялата завеса щеше да прикрива действията им, но от друга, им предоставяше само няколко скъпоценни секунди, за да се прицелят и изстрелят ракетите към бързодвижещия се обект. Над тях излетя реактивен самолет на британските авиолинии и Глай засече времето на преминаването му, преди машината да бъде погълната от облаците. Едва шест секунди. Не е достатъчно, помисли си той мрачно. Двете директни изстрелвания едва щяха да се вместят във времето.

Той изчисти снега от гъстата си коса с пясъчен цвят и свали бинокъла от квадратното си яркочервено лице. На пръв поглед то беше по момчешки приятно с топлите си кафяви очи и решителната брадичка. При по-внимателно вглеждане обаче от всички черти най-много се набиваше носът — широк и крив от множество счупвания по време на улични побоища, той се мъдреше между бузите по особено привлекателен начин, въпреки грозотата си. По необясними причини жените го намираха за очарователен, дори секси.

Малкото радио в джоба на пухената му шуба изпука.

— Диспечерът вика старшия бригадир.

Глай натисна предавателния бутон.

— Говори, диспечер!

Клод Моран, тънък като тръстика сипаничав марксист, който работеше като секретар на генерал-губернатора, нагласи слушалката на приемника си и започна да говори тихо в закачения за ревера му микрофон, като не изпускаше от поглед през остъклената тераса движението на самолета по пистата.

— Товарът с тръбопровода пристигна, бригадире. Готов ли си да го приемеш?

— Кажи кога — отвърна Глай.

— Товарната кола ще тръгне веднага щом докерите разтоварят пратката от Щатите.

Невинно звучащият разговор имаше за цел да подведе всеки, който попаднеше случайно на същата честота. Глай изтълкува двойственото съобщение на Моран в смисъл, че самолетът на министър-председателя е втори поред за излитане след пътническия реактивен самолет на американските авиолинии.

— Добре, диспечер. Уведоми ме, когато товарният автомобил напусне дока.

Глай не изпитваше лична омраза към Шарл Сарвьо. За него министър-председателят беше просто едно име от вестниците. Глай дори не беше канадец.

Беше роден във Флагстаф, Аризона, в резултат на чифтосването на професионален борец с едва минала пубертета дъщеря на областния шериф. Детството му премина като същински кошмар от страдания и бой с камшик, нанасяни от дядо му. За да оцелее, Глай стана много силен и як. Съдбоносният ден дойде, когато преби до смърт шерифа и избяга от щата. Оттогава всеки час се превърна в борба за живот. Започна с претършуване джобовете на пияници в Денвър, после поведе банда крадци на автомобили в Лос Анджелис, след това се прехвърли в Тексас, където ограбваше по пътищата автомобили — цистерни с бензин.

Глай не се смяташе за убиец. Предпочиташе да го наричат координатор. Той беше човекът, когото повикваха, след като всички други се проваляха — беше водач на професионалисти и се славеше с хладнокръвната си изпълнителност.

На панорамната тераса Моран приближи лице до прозорците, докато дъхът му не замъгли стъклото. Самолетът на Сарвьо като че ли се стопи в снега, който се сипеше върху пътеката за рулиране, отвеждаща към началото на пистата.

— Бригадире!

— Да, диспечер.

— Съжалявам, но не виждам как ще успея да оформя документите, за да ти кажа точния час на пристигането на тръбопровода.

— Разбрано — отвърна Глай. — Обади ми се, след като се наобядваш.

Моран не потвърди. Той взе асансьора надолу, за главната зала, излезе навън и махна на едно такси. Седнал на задната седалка, си позволи удоволствието да запали цигара и се запита какво по-високо назначение в новото квебекско правителство да поиска за досегашните си услуги.

На игрището за голф Глай се обърна към мъжете, готвещи се да изстрелят ракетите. С подпряно в снега коляно, всеки беше притиснал око в мерника на пусковата уредба.

— Още едно излитане има преди целта — предупреди ги той.

Почти пет минути изминаха, докато Глай чу в далечината тътена на реактивни двигатели, които се напрягаха да вдигнат товара си от заснежения асфалт. Погледът му се мъчеше да проникне през бялата стена в очакване да види червено-синия отличителен знак на американския въздушен лайнер.

Твърде късно му просветна в ума, че самолетите на държавните глави ползват предимство пред редовните пътнически полети. Твърде късно, защото познатото червено-бяло канадско кленово листо вече се открои сред завесата от сняг.

— Това е Сарвьо! — изкрещя той. — Огън, за бога, огън!

Двамата мъже натиснаха пусковите бутони не повече от секунда един след друг. Първият бе насочил мерника си към основното направление на самолета, но ракетата му се устреми по-високо и се спусна далеч зад опашката, за да може самонасочващото й устройство да проследи автоматично целта. Вторият мъж произведе изстрела си по-предпазливо. Той бе прехванал прозорците на пилотската кабина от сто метра височина преди пуска.

Взривната глава, съпровождаща автоматически изпускателната тръба на външния десен двигател, попадна в целта и порази задната част на турбината. За мъжете на земята приглушеният взрив като че ли се чу много след като самолетът се изгуби от поглед. Изчакаха, за да доловят шум от разбиване, но отдалечаващият се вой на двигателите не пресекна. Тогава тримата бързо разглобиха пусковите уредби и поеха върху ски към паркинга. След малко се смесиха с насоченото към юг автомобилно движение по магистралата Джеймс бей — Отава.

Извънбордният двигател избухна в пламъци и турбинните лопатки излетяха на парчета през кожуха, забивайки се във вътрешния двигател като шрапнели, от което тръбопроводите за гориво се разцепиха, а двустепенният компресор се разкъса.

В пилотската кабина пожарната сигнализация зазвъня, пилотът Рей Емет затвори дросела и натисна бутона, задействащ фреоновите пожарогасители. Вторият пилот Джак Мей започна да преглежда набързо списъка за бърза справка за действия при аварийна ситуация.

— Кула на „Джеймс бей“, тук „Канада уан“. Имаме проблем и се връщаме — обяви Емет със спокоен равен тон.

— За авария ли съобщавате? — попита както обикновено ръководителят на полетите.

— Отговорът е утвърдителен.

— Ще освободим писта двайсет и четири. Можете ли да извършите обичайния подход за кацане?

— Отговорът е отрицателен, „Джеймс бей“ — отвърна Емет. — Два двигателя излязоха от строя, единият гори. Предлагам да изкарате съответните съоръжения.

— Пожарните и спасителните съоръжения тръгват, „Канада уан“. Можете да се приготвите за кацане. Успех!

Мъжете в командната кула добре знаеха, че пилотът на „Канада уан“ се намира в силен стрес, затова не искаха да пречат на съсредоточеността му с по-дълъг разговор. Не можеха да направят нищо друго, освен да седят безпомощни и да чакат последствията.

Самолетът губеше скорост и Емет насочи носа му надолу, за да я увеличи до 210 възела, после предприе широк, плитък завой. За щастие снегът понамаля и видимостта се увеличи до три километра — под него вече се виждаше равната обработваема земя и примамливия край на пистата.

В пътническата кабина отзад двамата служители от Кралската канадска моторизирана полиция, които пазеха денонощно министър-председателя, мигом скочиха, когато почувстваха удара от ракетата. Първо пристегнаха здраво Сарвьо за седалката с предпазния колан, после започнаха да трупат около тялото му всички свободни възглавници. Малко по-напред в салона секретарският му екип и неизменно придружаващата го група журналисти от пресата се бяха вторачили с безпокойство в пушещия двигател, който като че ли всеки момент щеше да стопи и откъсне крилото.

Хидравличната система беше излязла от строя. Мей я включи на ръчно управление. Докато пилотите се мъчеха да боравят със застиналите превключватели, земята неумолимо се приближаваше към тях. Дори с отворен докрай дросел, те форсираха двата леви двигателя, за да задържат огромния въздушен лайнер във въздуха. Вече падаха под височина сто и осемдесет метра, а Емет все още не спускаше колесника — искаше до последната възможна минута да поддържа скъпоценната въздушна скорост, която бе успял да набере.

Самолетът мина над зеления пояс, опасващ летището. То трябваше да е вече близо. На височина шейсет метра Емет пусна колелата. През равномерния замах на чистачките на предното стъкло дългата три хиляди метра лента на писта номер 24 започна бавно да се разширява. После те префучаха над водещата отсечка на асфалта с колела на не повече от метър и осемдесет от земята. Емет и Мей дръпнаха с цялата си сила ръчката за управление на елеваторите назад. Плавно кацане щеше да е чудо, а каквото и да е кацане щеше да е повече от чудо. Ударът се почувства силно, разхлабвайки всеки нит в алуминиевия кожух и спуквайки три гуми.

Разнебитеният десен двигател се откъсна от рамата си и с причудливо спираловидно движение се стовари на земята, отскочи високо до долната част на крилото и разцепвайки конструктивните му елементи, се вряза във външната горивна клетка. Деветнайсет литра гориво за реактивни двигатели избухнаха в кълбо пламъци, които обгърнаха дясната страна на самолета.

Емет превключи двата незасегнати двигателя на задна тяга, мъчейки се да укроти напъна на самолета да се отклони наляво. Ленти и късове от спуканите гуми се съдираха яростно. Откъснато деветметрово парче от горящото крило се завъртя на оста си и се затъркаля по пътеката за рулиране, минавайки на косъм от паркиран самолет. Недалеч отзад, с надути сирени и мигащи лампи, бясно се носеха пожарните коли.

Умиращият самолет препускаше по пистата като огнен метеор, оставящ след себе си опашка от горящи отломки. Пламъци разкъсваха корпуса му, който почваше да се стопява и огъва. Вътре горещината стигна представите за ада. Само след секунди пътниците щяха да изгорят живи, след като изолацията започна да се овъглява и облаци дим се виеха по пътеката между седалките. Един от полицаите дръпна аварийната врата откъм негорящата страна, а другият откопча предпазния колан на министър-председателя и без много да му мисли, го изтика към отвора.

Отпред, в главния пътнически салон над крилото, хората умираха, дрехите им тлееха, а горещият въздух изсушаваше дробовете им. Иън Джефри се затътри с вик към пилотската кабина, но след няколко крачки се строполи в безсъзнание на пода. Емет и Мей не му обърнаха никакво внимание; бяха съсредоточили усилия да поддържат в прав курс разпадащия се самолет, който с грохот фучеше към бързо приближаващия се край на пистата.

Канадските полицаи с ужас видяха, че отвесната преграда гори като факла. Единият от тях бързо грабна едно одеяло и го метна върху главата на Сарвьо.

— Дръжте го така! — изкрещя той.

После избута министър-председателя през люка.

Одеялото спаси живота на Сарвьо. Той падна на земята по рамо и го изкълчи, но одеялото пое ударите по главата му, когато се преметна странично по грубата настилка на пистата. Краката му се изкривиха навън и левият му пищял се изви и изпука. Тялото му се търкаляше в продължение на трийсет метра, докато накрая загуби скорост и бавно спря; костюмът му се разкъса на парцали, които бавно се обагриха от силно ожулената на много места кожа.

Емет и Мей загинаха пред командното табло. Загинаха заедно с още четирийсет мъже и жени, след като двестатонният самолет се превърна в пламтящ оранжево-червен ковчег. Набраната инерция на огромния стълб от пламъци осея с отломки една четвърт от пистата. Огнеборците щурмуваха горящия самолет, но трагедията вече бе настъпила. Скоро обгорелият до черно скелет на самолета потъна под море от бяла пяна. Мъжете с азбестови облекла проверяваха тлеещите останки, като се мъчеха да потиснат злобата, надигаща се до гърлото им, когато се натъкваха на изпечените тела, които едва се разпознаваха, че са човешки.

Сарвьо, онемял и изпаднал в шок, повдигна глава и се вторачи в потресаващата гледка. Отначало лекарите не го познаха. После единият от тях коленичи и огледа лицето му.

— Света Богородице! — ахна той. — Та това е министър-председателят!

Сарвьо се опита да заговори, да каже нещо смислено. Но от устата му не излезе никакъв звук. Той затвори очи и с благодарност се отпусна в прегръдките на мрака.

6.

Светкавици на фотоапарати проблясваха, телевизионни камери насочваха обективи към нежното лице на Даниел Сарвьо, докато тя се движеше сред морето от репортери с безмълвна грация — като фигура на носа на кораб.

За миг тя се спря на вратата на болничното фоайе, но не от боязън, а за да произведе ефект. За Даниел Сарвьо не можеше да се каже, че просто влиза някъде, не, тя нахлуваше като мусон. От нея се излъчваше невероятна аура, която караше жените да я гледат с възхищение и завист. Колкото до мъжете, тях направо ги завладяваше. Често световни лидери и застаряващи държавници се държаха като стеснителни ученици в нейно присъствие.

Онези, които добре познаваха Даниел, се дразнеха от студеното държане и неизменната й самонадеяност. Но за огромната част от хората тя беше символ, един вид показна витрина, която доказваше, че Канада не е просто нация от груби дървари.

Дали щеше да е домакиня на някой прием, или щеше да бърза да застане до болничното легло на ранения си съпруг, тя винаги се обличаше с подчертана елегантност. Сега се движеше плавно между репортерите, самоуверена и чувствена в бежовата си крепдешинова рокля, със скромна цепка отстрани и късо палто от естествен сив каракул. Гарвановочерната й коса, заметната на една страна, се спускаше като водопад пред дясното й рамо.

Стотици въпроси я обсипваха в хор, гора от микрофони я ограждаше, но тя най-спокойно ги подминаваше. Четирима огромни на ръст полицаи й разчистваха пътя към асансьора на болницата.

На четвъртия етаж ръководителят на лекарския екип пристъпи крачка напред и й се представи като доктор Ериксън.

Тя го погледна, въздържайки се да зададе ужасяващия въпрос. Ериксън предугади опасенията й и разтегли устни в най-професионалната си насърчителна усмивка.

— Състоянието на съпруга ви е сериозно, но не и критично. Получил е над петдесет процента наранявания по тялото, които обаче не са оказали значителни усложнения. Ще се наложат присаждания на кожа на ръцете поради дълбоките ожулвания. А като се има предвид степента и броя на счупванията, хирургическата операция, извършена от екип ортопедисти, е много успешна. Но ще трябва да минат може би четири месеца, за да го изправим на крака.

По очите му тя долови, че лекарят увърта нещо.

— Можете ли да ми обещаете, че след време Шарл ще бъде същият, както преди?

Притиснат в ъгъла, Ериксън бе принуден да отстъпи:

— Трябва да призная, че министър-председателят ще накуцва… леко, но завинаги.

— И това, както разбирам, наричате незначително усложнение.

Докторът срещна погледа й.

— Да, госпожо, точно така. Защото министър-председателят е направо щастливец. Няма никакви вътрешни наранявания, съзнанието и телесните му функции са невредими, а след време всичките му белези ще се заличат. В най-лошия случай ще му е необходим бастун.

Той с изненада забеляза, че устните й се стегнаха в тънка усмивка.

— Шарл — с бастун! — присмя се тя. — Божичко, та това е чудесно!

— Моля, госпожо?

Накуцването ще му струва двайсет хиляди гласа, беше отговорът, който й мина през ума, но с лекотата на хамелеон тя отново възвърна на лицето си израза на загрижена съпруга.

— Мога ли да го видя?

Ериксън кимна и я поведе към една врата в дъното на коридора.

— Упойката от операцията още не се е разнесла напълно, така че говорът му ще бъде малко неясен. Освен това все още ще чувства болки, затова моля да не се задържате дълго. Персоналът на етажа е приготвил съседната стая за вас, в случай че пожелаете да сте наблизо, докато съпругът ви се възстановява.

Даниел поклати глава.

— Съветниците на съпруга ми смятат, че ще е по-добре да остана в резиденцията, където мога да помагам в изпълнението на задълженията от негово име.

— Разбирам. — Той отвори вратата и се дръпна настрани.

Болничното легло беше заобиколено от няколко лекари и сестри, както и от един бдителен полицай. Всички се обърнаха и й направиха път, като я видяха да влиза.

От миризмата на антисептик и вида на непревързаните, яркочервени и обелени от кожата ръце, й се повдигна. Тя се спря за миг. После видя, че той я разпозна през полузатворените си очи и устните му се размърдаха в лека усмивка.

— Даниел — заговори Сарвьо с почти недоловим глас, — прости ми, че не мога да те прегърна.

За първи път видя съпруга си без бронята на гордостта му. Досега не го бе смятала за уязвим и някак не можеше да свърже изпотрошеното, неподвижно тяло, което лежеше на леглото, с това на самомнителния мъж, с когото живееше от десет години. Восъчното лице, смекчено от болката, нямаше нищо общо с лицето, което познаваше. Сякаш виждаше пред себе си непознат човек.

Тя нерешително пристъпи напред и го целуна нежно по двете бузи. После заглади нагоре падналата върху челото му разчорлена сива коса, докато се чудеше какво да каже.

— Рождения ти ден — наруши той мълчанието й, — пропуснах рождения ти ден.

По лицето й се изписа смущение.

— До рождения ми ден има още няколко месеца, скъпи мой.

— Исках да ти поднеса подарък.

Тя се обърна към лекаря.

— Той не говори смислено.

Ериксън поклати глава.

— Това е остатъчният ефект от упойката.

— Слава богу, че пострадах аз, а не ти — с немощен глас продължи Сарвьо. — Вината беше моя.

— Не, не, ти нямаш никаква вина — успокои го с тих глас Даниел.

— Пътят беше заледен, сняг покриваше предното стъкло и нищо не виждах. Взех завоя с прекалено голяма скорост и натиснах спирачките. Грешка. Загубих контрол…

Вече й стана ясно.

— Преди много години той катастрофира с кола — поясни Даниел на Ериксън. — В нея загина майка му.

— Нищо необикновено. Упоеното съзнание често връща човек в миналото.

— Шарл — заговори го тя, — сега трябва да си почиваш. Утре сутринта пак ще дойда.

— Не, не си тръгвай. — Сарвьо вдигна поглед над рамото й към Ериксън. — Трябва да говоря с Даниел насаме.

Докторът се позамисли за момент, после сви рамене.

— Щом настоявате. — После се обърна към Даниел. — Моля ви, госпожо, само две минути.

Когато стаята се изпразни, Сарвьо понечи да каже нещо, но тялото му се изпъна от силна болка.

— Ще повикам доктора — изплаши се тя.

— Чакай! — изстена той през стиснати зъби. — Трябва да ти дам нареждания.

— Не сега, скъпи мой. По-нататък, когато позаякнеш.

— Обектът „Джеймс бей“.

— Слушам, Шарл — угоди му тя. — Обектът „Джеймс бей“.

— Командната кабина над залата за генераторите… да бъде засилена охраната й. Кажи на Анри.

— На кого?

— На Анри Вийон. Той знае какво да направи.

— Обещавам ти, Шарл.

— Голяма опасност грози Канада, ако зловредни хора открият… — Изведнъж лицето му се изкриви и той застена, притискайки дълбоко глава във възглавницата.

Даниел не беше достатъчно силна, за да наблюдава страданието му. Стаята се завъртя пред очите й. Тя закри лицето си с ръце и отстъпи назад.

— Макс Рубе. — Той дишаше на пресекулки. — Кажи на Анри да се посъветва с Макс Рубе.

Даниел не можеше да издържа повече. Обърна се и побягна в коридора.

Доктор Ериксън седеше зад бюрото си и преглеждаше медицинските картони на Сарвьо, когато чу сестрата да влиза в кабинета му. Тя постави чаша кафе и чинийка с понички до него.

— Остават десет минути до пресконференцията, докторе.

Ериксън потърка очи и погледна часовника си.

— Вероятно репортерите вече нервничат.

— По-скоро са настроени войнствено — отвърна сестрата. — Като нищо щяха да съборят сградата, ако кухнята ги беше оставила гладни. — Тя млъкна, докато отваряше една чанта с дрехи. — Жена ви изпраща костюм и чиста риза. Каза, че много държи да се представите в най-добрия си вид, когато застанете пред телевизионните камери, за да съобщите за състоянието на министър-председателя.

— Има ли някаква промяна при него?

— Почива си добре. Доктор Мънсън му би наркотик веднага след като мадам Сарвьо си тръгна. Красива жена, но не издържа на такива гледки.

Ериксън взе една поничка и безцелно я загледа.

— Трябва да съм бил луд, за да се поддам на настойчивостта на премиера да му назнача стимулант толкова скоро след операцията.

— Какво смятате, че е имал предвид?

— Нямам представа. — Ериксън стана и свали сакото си. — Но каквато и да е причината, бълнуването му беше повече от очевидно.

7.

Даниел слезе от ролс-ройса и притича към представителното жилище на канадския държавен глава. В нейните очи външният вид на триетажната каменна постройка изглеждаше студена и мрачна като от описание в роман на Емили Бронте. Мина през дългото фоайе с висок таван и традиционна мебелировка и тръгна нагоре по широкото вито стълбище към спалнята си.

Тя беше нейното убежище, единствената стая в къщата, която Шарл й позволи да обзаведе по неин вкус. Сноп светлина от банята падаше върху една издутина на леглото. Даниел затвори вратата към коридора и докато плахо се навеждаше над нея, страх, примесен с гореща вълна изведнъж жегна стомаха й.

— Ти си луд, че си дошъл тук! — промълви тя.

Усмивка разкри блестящи зъби на слабата светлина.

— Чудно ми е колко ли жени на земята в момента казват същото на любовниците си.

— Полицаите, охраняващи резиденцията…

— … са лоялни французи, които мигом стават слепи и глухи.

— Трябва да си вървиш.

Издутата завивка се отметна и разкри тялото на гол мъж, който се надигна до седнало положение в леглото. Той протегна ръце и рече:

— Ела при мен, ma nymphe1.

— Не… не тук. — Дрезгавите нотки в гласа й издаваха разбудена страст.

— Няма от какво да се страхуваме.

— Шарл е жив! — изведнъж проплака тя. — Не разбираш ли? Шарл е все още жив!

— Знам — отвърна той равнодушно.

Пружините на леглото изскърцаха, когато той спусна крака на пода и затупка безшумно по килима. Имаше страхотно тяло — огромните издути мускули, изграждани равномерно пласт по пласт в продължение на години редовна гимнастика, изпъкваха вълнообразни и стегнати под кожата. Той вдигна ръка, прокара пръсти през изкуствената си коса и я свали. Черепът му бе избръснат, както и всички окосмени части на тялото му. Краката, гърдите и срамната област блестяха оголени и гладки. Той хвана главата й между железните си ръце и притисна лицето й в твърдите мускули на гърдите си. Тя вдъхна аромата на мускус от тънкия слой масло за тяло, с което той винаги се мажеше, преди да се любят.

— Не мисли за Шарл! — Гласът му прозвуча заповеднически. — За теб той повече не съществува.

Даниел почувства животинската сила, която се излъчваше от порите му. Главата й се замая, когато я обзе пламенно желание към този обезкосмен звяр. Жарта между краката й се разгоря и тя се отпусна в прегръдките му.

Слънцето се процеждаше през полудръпнатите пердета и пропълзяваше върху двете преплетени тела върху леглото. Даниел лежеше, притиснала голата му глава върху гърдите си, черната й коса бе разпиляна върху възглавницата като разтворено ветрило. Целуна няколко пъти гладкото теме, после се размърда.

— А сега трябва да си тръгваш — каза тя.

Той изпъна ръка върху корема й и обърна будилника до леглото към светлината.

— Осем часа — още е рано. Ще си тръгна към десет.

Очите й се изпълниха с безпокойство.

— Репортерите се навират къде ли не. Трябваше да си тръгнал преди няколко часа, докато беше тъмно.

Той се прозя и седна.

— Десет часа сутринта е съвсем прилично време да бъде видян в официалната резиденция стар приятел на семейството. Никой няма да забележи, ако си тръгна по-късно. Ще се смеся с тълпата от загрижени членове на парламента, които в момента си проправят път тук, за да предложат услугите си на съпругата на премиера в тежък за нея момент.

— Ти си едно капризно животно — рече тя, издърпвайки към раменете си спалната завивка. — Както в един момент си нежен и любвеобилен, така в следващия си студен и пресметлив.

— Колко бързо жените сменят настроението си на сутринта след любовната нощ. Питам се дали щеше да си наполовина толкова опърничава, ако Шарл бе загинал със самолета.

— Ама че нескопосно свършена работа! — възкликна гневно тя.

— Наистина нескопосно свършена работа. — Той сви рамене.

По лицето на Даниел се изписа студен, решителен израз.

— Едва когато Шарл легне в гроба, Квебек ще стане независима социалистическа нация.

— Да не би да искаш мъжът ти да умре заради една кауза? — попита той скептично. — Нима любовта ти се е превърнала в такава омраза, че той вече не представлява нищо за теб, освен някакъв символ, който трябва да бъде заличен?

— Между нас никога не е имало любов. — Тя извади цигара от кутията върху нощното шкафче и я запали. — От самото начало интересът на Шарл към мене се изразяваше единствено в необходимостта му от политическо предимство. Социалното положение на семейството ми му предостави достъп до висшето общество. Аз донякъде му придавах изисканост и стил. Но иначе не съм била за Шарл нищо друго, освен инструмент за изпъкване на личността му в обществото.

— Защо се омъжи за него?

Тя дръпна от цигарата си.

— Каза ми, че един ден ще стане министър-председател и аз му повярвах.

— А после?

— Много късно разбрах, че Шарл не е способен да изпитва нежност. Навремето очаквах да откликне на чувствата ми. Сега настръхвам от ужас всеки път, когато ме докосне.

— Гледах по телевизията пресконференцията в болницата. Лекарят, когото интервюираха, разправяше как твоята тревога и загриженост за Шарл трогнали сърцата на лекарския екип.

— Беше чист театър — разсмя се тя. — Много ме бива в това отношение. Но не забравяй, че съм репетирала в продължение на десет години.

— Шарл каза ли ти нещо интересно по време на свиждането?

— Нищо смислено. Току-що го бяха докарали от реанимационната. Съзнанието му още бе замаяно от упойката. Говореше безсмислици, разрови се в миналото си, спомни си за автомобилната катастрофа, в която загина майка му.

Любовникът на Даниел се изхлузи от леглото и влезе в банята.

— Е, поне не е избъбрил някои държавни тайни.

Тя отново дръпна от цигарата си и остави дима да се процежда през ноздрите й.

— Може и да е избъбрил.

— Говори тогава — подкани я той от банята. — Чувам те и оттук.

— Шарл ми нареди да предам да подсилиш охраната в „Джеймс бей“.

— Пълни глупости! — разсмя се той. — Те разполагат с двойно повече от необходимата охрана, която покрива едва ли не всеки квадратен сантиметър.

— Той нямаше предвид целия обект, само командната кабина.

Той се показа на вратата, попивайки голата си глава с хавлиена кърпа.

— Коя командна кабина?

— Май че каза онази, дето се намирала над помещението за генераторите.

По лицето му се изписа недоумение.

— Допълни ли някакви подробности?

— След това промълви нещо като „голяма опасност грози Канада, ако зловредни хора открият…“.

— Ако открият какво?

Тя повдигна рамене в знак на неведение.

— Не довърши, защото го прониза силна болка.

— И това ли беше всичко?

— Не, настоя да се съветваш с някой си Макс Рубе.

— Макс Рубе? — повтори той със скептичен израз на лицето. — Сигурна ли си, че каза това име?

Тя се загледа в тавана, напрягайки мисълта си, после кимна.

— Да, сигурна съм.

— Много странно.

Без да каже нищо повече, той влезе отново в банята, застана пред високото цял ръст огледало и зае поза, наричана на професионалния жаргон по време на тренировките за развиване на мускули „вакуум“. Издишвайки и вдишвайки дълбоко, той вкарваше въздух в гръдния си кош, като го разширяваше дотолкова, че мрежата от кръвоносни съдове беше на косъм да се спука под кожата му.

Анри Вийон огледа отражението си с критичен поглед, физическото му състояние беше във възможно най-добра форма. После съсредоточи поглед в ясно очертаните черти на лицето си: римлянски нос, равнодушни сиви очи. Когато заличеше всякакъв израз на лицето си, чертите му ставаха сурови, със сатанинско извити устни. Тогава заприличваше на изваяна от мрамор статуя, под която се спотайваше свирепост.

Съпругата и дъщерята на Анри Вийон, колегите му от Либералната партия и половината от населението на Канада не можеха да допуснат и в най-смелите си предположения, че той води двойствен живот. Уважаван член на парламента и министър на вътрешните работи за пред обществото, той действаше под пълно прикритие като ръководител на Свободното квебекско общество — радикално движение, посветено на каузата за пълна независимост на френскоговорещия Квебек.

Даниел се появи зад него, загърнала тялото си с чаршаф във вид на тога, и прокара пръсти по бицепсите му.

— Познаваш ли го?

Той се отпусна, после пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Кого, Рубе ли?

Тя кимна.

— Само по име.

— Кой е той?

— По-правилно е да зададеш въпроса в минало време — каза той, като взе перуката в кестеняв цвят с посивели бакенбарди и я нахлузи плътно върху голия си череп.

— Ако не ме лъже паметта, Макс Рубе бил масов убиец, който увиснал на бесилото преди повече от сто години.

8.

Февруари 1989 година

Принстън, Ню Джърси

Хайди Милиган изглеждаше не на място сред студентите, насядали край масите в читалнята за архивни документи в принстънския университет. Спретнатата й униформа на военноморски капитан втори ранг подчертаваше стройното й, високо метър и осемдесет и три тяло — от старателно поддържаните нокти на краката до корените на естествената пепеляворуса коса.

За младите мъже в залата присъствието й се явяваше добре дошла разтуха от заниманията им. Тя инстинктивно чувстваше, че те я разсъбличат с поглед. Но откакто прехвърли трийсетте, беше станала безразлична към подобни прояви, макар и не напълно.

— Изглежда, сте от редовните среднощници, капитане.

Хайди вдигна поглед и видя вечно усмихнатото лице на Милдред Гарднър, внушителната главна архивистка на университета.

— Среднощници ли?

— Тия, дето учат до късно през нощта. Така ги наричахме по мое време.

Хайди се облегна назад на стола си.

— Гледам да си открадна колкото е възможно повече време, за да довърша дисертацията си.

Милдред издуха почти закриващия очите бретон на подстриганата й в момчешки стил от четирийсетте години коса и седна.

— Хубава жена като вас не бива да прекарва по цели нощи над книгите. Трябва да си намерите подходящ мъж и от време на време да го удряте на живот.

— Първо трябва да си взема доктората по история, пък после „ще го ударя на живот“.

— Не е редно да се пристрастявате към лист хартия, на която пише, че сте доктор на философските науки.

— Може би произнасянето на доктор Милиган ме възбужда — разсмя се Хайди. — Ако искам да напредна във военноморската си кариера, ще имам нужда от такива документи.

— Оставам с впечатлението, че се състезавате с противоположния пол.

— В случая полът няма нищо общо. Първата ми любов е военноморският флот. Има ли нещо нередно в това?

Милдред направи жест на примирение.

— Излишно е да се спори с упорита жена, която на всичкото отгоре е и твърдоглав моряк. — Тя стана и хвърли поглед на документите, пръснати по масата. — Искате ли да ви сваля нещо от лавиците?

— Проучвам документацията на Удроу Уилсън2, свързана с военноморските сили по време на управлението му.

— Ама че скучна работа! Защо сте избрала тази тема?

— Ами да речем, че за мен представлява интерес да обхвана някои неразкрити страни на историята.

— Имате предвид тема, която досега не е хрумнала на никой мъж да изследва.

— Вие го казахте.

— Не завиждам на мъжа, който е женен за вас — рече Милдред. — Като се върне в къщи от работа, трябва да води борба за надмощие. Губещият приготвя вечерята и измива чиниите.

— Аз бях омъжена. Преди шест години. За един полковник от морската пехота. И още нося белезите от този брак.

— Физически или психически?

— И двете.

Милдред преустанови темата и вдигна талашитената касетка, в която се поместваха документите, за да види каталожния номер.

— Много правилно сте се насочила. Тази папка съдържа по-голямата част от военноморската кореспонденция на Уилсън.

— Извлякох всичко възможно от нея — каза Хайди. — Можете ли да се сетите за още нещо, което вероятно съм пропуснала?

Милдред се загледа за миг в пространството.

— Едва ли. Но изчакайте ме десет минути.

Тя се върна след пет минути с друга касетка в ръка.

— Това са непубликувани материали, които още не са и картотекирани — поясни тя с горда усмивка. — Може би си струва да им се хвърли по едно око.

Хайди прегледа внимателно пожълтелите писма. Повечето бяха писани собственоръчно от президента. Съдържаха съвети към трите му дъщери, обяснения за противопоставянето му на Уилям Дженингс Брайън3 за основаването на Тамани Хол4 по време на Демократическата конвенция от 1912 година, лични послания до Елън Луис Аксън, първата му съпруга, и до Едит Болинг Галт, втората му съпруга.

Петнайсет минути преди затварянето на читалнята Хайди разгърна писмо, адресирано до Хърбърт Хенри Аскуит, тогавашния министър-председател на Англия. По целия лист личаха неравни гънки, сякаш навремето е бил силно смачкан на топка. Носеше дата 4 юни 1914 година, но нямаше никакъв печат, което предполагаше, че писмото изобщо не е било изпращано.

Тя се съсредоточи върху четливо изписания текст.

Дълбока гънка минаваше през изречението и заличаваше написаното. Писмото продължаваше с нов ред.

Хайди тъкмо щеше да остави писмото настрана, тъй като то нямаше връзка с военноморските въпроси, когато любопитството върна погледа й към думите „възпира всяко споменаване на нашия пакт“.

Тя остана замислена над тях близо минута. След двегодишно задълбочено изследване, имаше чувството, че познава Удроу Уилсън едва ли не като свой любим чичо и не бе открила нищо в характера на бившия президент, което да предполага машинации от рода на „Уотъргейт“ по време на мандата му.

Удари звънецът, предупреждаващ за затварянето на читалнята след десет минути. Хайди бързо преписа писмото върху жълтата страница на бележника си. После върна двете касетки с папки на заемното гише при изхода.

— Натъкнахте ли се на нещо полезно? — попита я Милдред.

— Следа от дим, която не очаквах — отвърна неопределено Хайди.

— Къде отивате оттук?

— Във Вашингтон… В Държавния архив.

— Успех! Надявам се да направите голям удар.

— Удар ли?

— Като разкриете пропусната от недоглеждане ценна информация.

Хайди сви рамене.

— Знае ли човек какво може да излезе от това!

Тя не бе възнамерявала да тълкува смисъла на старото писмо на Уилсън.

Но сега, след като вратата се бе открехнала, реши, че си струва да надникне вътре.

9.

Сенатският историк се облегна назад на стола си.

— Съжалявам, капитан, но на таванския етаж на Капитолия нямаме място за съхранение на конгресна документация.

— Разбирам — каза Хайди. — Вие държите само стари снимки.

Джак Мърфи кимна.

— Да, разполагаме с доста обширна колекция от снимки, отнасящи се до правителствени дейности още от хиляда осемстотин и четирийсета година насам. — Той безцелно въртеше в ръце едно преспапие върху бюрото. — Проверихте ли в Държавния архив? Те имат доста голямо хранилище за такива материали.

— Напразни ми бяха усилията. — Хайди сви рамене. — Не намерих нищо, свързано с проучванията ми.

— Как мога аз да ви помогна?

— Интересува ме един договор между Англия и Америка. Сметнах, че може би са правени снимки по време на подписването му.

— Имаме колкото искате такива снимки. Още не се е родил президентът, който не би повикал художник или фотограф да увековечат полагането на подпис върху договор.

— Единственото, което мога да ви кажа, е, че подписването на въпросния договор е станало през първите шест месеца на хиляда деветстотин и четиринайсета година.

— В момента не мога да си спомня такъв случай — рече замислен Мърфи. — С удоволствие ще проверя, но ще отнеме ден-два. Преди вас имам няколко други заявки.

— Разбира се. Благодаря ви.

Мърфи се поколеба, после я погледна с известно недоумение.

— Чудно ми е, че в официалните архиви дори не се споменава за англо-американски договор. Имате ли справка за него?

— Намерих писмо, писано от президента Уилсън до министър-председателя Аскуит, в което той загатва за официално подписан договор.

Мърфи стана от мястото си и изпроводи Хайди до вратата.

— Персоналът ми ще направи проверка, капитан Милиган. Ако съществува такава снимка, ще я открием.

Хайди седеше в стаята си в хотел „Джеферсън“ и се взираше в огледалцето на козметичната си чанта, за да огледа по-добре бръчиците около широко отвореното си око. След направена равносметка, тя бе приела безмилостното посегателство от страна на годините и се стараеше поне да поддържа младежкия вид на лицето, както и на тялото си, на което тепърва щеше да се лепне още някой и друг килограм.

През последните три години тя бе преминала през операция на матката, развод и продължила от май до декември на следващата година нежна любовна връзка с един адмирал два пъти по-възрастен от нея, който наскоро бе починал от сърдечен удар. Въпреки това изглеждаше все тъй жизнена и бликаща от енергия, както след завършването на образованието си в Анаполис — четиринайсета по успех в класа.

Хайди се наведе по-близо до огледалото и се вгледа в кастилско кафявите си очи. Дясното имаше малък недостатък в дъното на ириса — едно мъничко, кръгло, сиво петънце. „Хетерохромия иридис“, както й го каза на бомбастичен език един очен лекар, когато беше десетгодишна, а съученичките й с присмех й подхвърляха, че имала дяволско око. Оттогава тя си втълпи, че е по-различна от другите, особено по-късно, когато разбра, че момчетата пък го намират за привлекателно.

След смъртта на адмирал Уолтър Бас тя не бе почувствала нужда да търси да се обвърже с друг мъж. Но преди още да осъзнае какво върши, синята униформа увисна на закачалка в гардероба и тя се озова в асансьора със скроена на верев копринена рокля в бакърен цвят, украсена с жълт кант, който минаваше по гърба и предницата и с копринено цвете в края на V-образното деколте, което слизаше доста под цепката на гърдите й. Освен подходяща чанта, единственото й друго допълнение беше една обеца с дълго перо и скъпоценни камъни, увиснала до рамото й. Като защита срещу суровия зимен въздух на Вашингтон, се бе загърнала с изрязано по врата тъмнокафяво-черно палто от изкуствена лисица.

Портиерът въздъхна от въодушевяващата гледка и й отвори вратата на едно от чакащите таксита.

— За къде? — попита шофьорът, без да се обръща.

Простият въпрос я свари неподготвена. Смяташе да отиде в центъра на града, но не бе решила точно къде. Замисли се за миг и в същия момент стомахът й изнегодува.

— Към някой ресторант — побърза да каже тя. — Ще ми препоръчате ли някой добър ресторант?

— Какво ви се яде, госпожо?

— И аз не знам.

— Стек, китайско ядене, морски деликатеси? Вие кажете.

— Морски деликатеси.

— Дадено! — рече шофьорът и включи таксовия апарат. — Знам точното заведение. С изглед към реката. Много е романтично.

— Тъкмо от такова нещо имах нужда — засмя се тя. — Звучи съблазнително.

Вечерта бе вече провалена. Това, че седеше на светлината на свещ и отпиваше вино, наблюдавайки как отраженията на осветения Конгрес искряха по повърхността на река Потомак, без да има с кого да си поговори, още повече подсилиха самотата й. Жена, която вечеря сама в ресторант, все още изглеждаше необичайна гледка за някои хора. Тя забеляза отправяните към нея дискретни погледи на останалите посетители и започна да гадае мислите им, за да й минава времето. „Приятелка, чийто любим не е дошъл на срещата?“ „Съпруга, която търси партньор за секс?“ „Проститутка, дошла да отмори и похапне?“ Последното й хареса най-много.

Влезе един мъж, който бе настанен през две маси зад нея. Ресторантът беше слабо осветен и тя можеше да го опише единствено като висок, когато той мина покрай нея. Изкуши се да се обърне и да му хвърли одобрителен поглед, но не успя да преодолее вродените си норми за скромност.

Изведнъж почувства нечие присъствие до себе си и ноздрите й доловиха уханието на мъжки одеколон за след бръснене.

— Моля да ме извините, великолепно създание — прошепна глас в ухото й, — но ще се смили ли сърцето ви да почерпите един беден, мизерстващ пияница с чаша мискетово вино?

Стресната, тя се отдръпна и го погледна с широко отворени очи.

Лицето на натрапника беше в сянка и не се виждаше добре. После мъжът се отмести и седна срещу нея. Косата му беше гъста и черна, светлината от свещта се отрази в чифт топли, морскозелени очи. Кожата му бе загрубяла и потъмняла от слънцето. Той я загледа така, сякаш очакваше от нея да го поздрави, чертите на лицето му изглеждаха студени и безизразни. После изведнъж се засмя и като че ли цялата зала светна.

— Ей, Хайди Милиган! Възможно ли е да не ме помниш?

Тя потръпна в мига, в който го позна.

— Пит! О, боже! Дърк Пит!

Ръцете й импулсивно притиснаха слепоочията му и притеглиха лицето му до нейното, докато устните им се срещнаха. Пит гледаше слисан и когато Хайди го пусна, той се облегна назад и тръсна глава.

— Удивително е до каква степен мъжът може да прецени погрешно дадена жена. Аз очаквах само ръкостискане.

По бузите на Хайди изби червенина.

— Хвана ме в момент на слабост. Седях си тук и се самосъжалявах, но като видях приятел… е, сигурно се поувлякох малко.

Той хвана нежно ръцете й и усмивката му изчезна.

— Стана ми мъчно, когато научих за кончината на адмирал Бас. Добър човек беше.

Очите на Хайди потъмняха.

— Краят му беше безболезнен. Изпадна в кома и така си отиде.

— Един бог знае какво щеше да излезе от аферата Виксън, ако той не бе предложил сам услугите си.

— Помниш ли кога се запознахме?

— Дойдох да взема интервю от адмирала в дома му край Лексингтън, в щата Вирджиния, след пенсионирането му.

— А аз помислих, че си някакъв държавен служител, който иска да му досажда. Ужасно се държах с теб.

Пит замълча и задържа погледа си в нея.

— Вие двамата бяхте много близки, нали?

Тя кимна.

— Живяхме заедно близо осемнайсет месеца. Той беше възпитаник на старата школа, но не мислеше за брак между нас. Каза ми, че щяло да е глупаво млада жена да се обвързва с мъж, който е с единия крак в гроба.

Пит забеляза, че очите й се напълниха със сълзи и побърза да смени темата.

— Ако нямаш нищо против да ме изслушаш, ще ти кажа, че изглеждаш като ученичка на първия си бал в гимназията.

— Най-подходящият комплимент в най-подходящия момент. — Хайди се изправи и се огледа наоколо. — Нямам намерение да те откъсвам от нищо. Вероятно чакаш някого.

— Не, сам съм. — Той се усмихна с очи. — Разкъсан съм между два проекта и реших да си почина с една спокойна вечеря.

— Радвам се, че се видяхме — каза тя плахо.

— Ти само дай съгласие и съм твой роб до зори.

— С удоволствие ще го направя.

Когато двамата влязоха в хотелската стая на Хайди, Пит нежно я вдигна на ръце и я настани в леглото.

— Не мърдай! Сам ще правя всичко.

Той започна да я съблича — много бавно. Тя не можеше да си спомни някой мъж да я е събличал напълно, от обеците до обувките. Пръстите му почти не я докосваха и очакването набъбна в нея почти до остра болка.

Пит не създаваше впечатление, че бърза. Тя се запита колко ли жени е довеждал до такова сладко мъчение. Страстта започна да се отразява в бездънните очи на Пит и това я възбуди още повече.

Изведнъж устните му се допряха до нейните. Бяха топли и влажни. Тя откликна, когато ръцете му обгърнаха бедрата й и я притеглиха към него. Изпита чувството, че се разтапя и от гърлото й се изтръгна стон.

Когато изпита чувството, че кръвта ще спука вените й и мускулите й запулсираха неудържимо, тя отвори уста и извика.

Точно тогава Пит проникна в нея и оргазмът я заля като бурна вълна на удоволствие, което като че ли никога нямаше да свърши.

10.

Най-приятният момент от съня идва не в началото или в средата му, а малко преди събуждането. Тъкмо тогава сънищата се наслагват един върху друг като калейдоскоп от ярки фантазии. Прекъсването им от звън на телефон и връщането в действителността е толкова противно, колкото и звукът от стържене с нокти по черна дъска.

Това противно чувство у Хайди бе съпроводено от почукване на вратата на хотелската й стая. С разбъркано от съня съзнание тя вдигна слушалката и измърмори:

— Изчакайте за момент, моля.

После се измъкна от леглото и залъкатуши към вратата, но насред стаята осъзна, че е гола.

Бързо грабна хавлиения халат от куфара си, загърна се с него и отвори вратата. Едно пиколо се шмугна покрай нея безшумно като змиорка и остави голяма ваза с бели рози на масата. Все още със замъглено съзнание Хайди му даде бакшиш и се върна при телефона.

— Извинете, че се забавих. Капитан Милиган.

— О, събудих ли ви, капитан Милиган? — долетя гласът на Джак Мърфи, сенатския историк.

— И без това трябваше да ставам — отвърна тя, стараейки се гласът й да не издаде внезапното й желание да го убие.

— Помислих си, може би ще искате да узнаете, че вашата молба събуди някои спомени у мен. Затова снощи след работното време се поразрових в едни документи и открих нещо много интересно.

Хайди разтърка сънените си очи.

— Слушам ви.

— В архива наистина няма снимка от подписване на договор през хиляда деветстотин и четиринайсета година — продължи Мърфи, — но открих друга снимка, на Уилям Дженингс Брайън, тогавашен държавен секретар на Уилсън, как влиза в кола заедно с неговия заместник държавен секретар Ричард Есекс, и Харви Шийлдс, който според обяснението към снимката е бил само представител на правителството на Нейно Величество.

— Не мога да схвана връзката — каза Хайди.

— Извинете, без да искам ви подведох. Сама по себе си снимката не ни говори много. Но на гърба й, в левия долен ъгъл, има изписан с молив текст, който едва се чете: датата двайсети май, хиляда деветстотин и четиринайсета година и „Брайън излиза от Белия дом със Северноамериканския договор“.

Хайди стисна здраво слушалката.

— Значи наистина има такъв договор.

— Моето предположение е, че това е бил само проектодоговор. — В гласа на Мърфи се долавяше гордост от успешното му изправяне пред предизвикателство. — Ако желаете копие на снимката, ще трябва да платите дребна сума.

— Да… да, разбира се. Можете ли да направите и увеличена снимка на написаното на гърба?

— Няма проблем. Заповядайте да вземете копията по всяко време след три часа.

— Страхотно! Благодаря ви.

Хайди затвори телефона и се излегна по гръб на леглото, наслаждавайки се на удовлетворението от свършената работа. В крайна сметка имаше някаква връзка и си спомни за цветята, между белите рози на които стърчеше бележка:

Хайди притисна розите до бузата си и устните й се разтвориха в мързелива усмивка. Споменът от часовете, прекарани с Пит, изплува в съзнанието й така, сякаш го наблюдаваше през замръзнало стъкло на прозорец — гледки и звуци се сливаха в мъгляво съновидение. Пит се оказа същински фантом, който дойде и си отиде като в блян. Единствено усещането за допира на телата им бе осезаемо, както и една лека, пареща болка вътре в нея.

Тя с неохота пропъди мечтанията си от ума и взе от нощното шкафче телефонния указател на Вашингтон. Задържайки дългия си нокът на ръката под дребно изписаните цифри, набра номер и зачака. На третото позвъняване се чу глас:

— Държавният департамент, с какво мога да ви услужа?

11.

Малко преди два часа следобед Джон Есекс вдигна яката на палтото си, за да се предпази от ледения северен вятър, и започна да проверява таблите с култивираните морски мекотели. Развъдникът за тази негова изтънчена работа бе разположен на Коулс Пойнт във Вирджиния, където той разселваше стриди в семенния им период, грижеше се за тях и ги култивираше в изкуствени езера до река Потомак.

Погълнат от работата си, възрастният човек тъкмо загреба вода за проба и чу някой да го вика по име. На пътеката между езерата стоеше жена, облечена с дебело синьо палто от униформата на военноморските сили, хубава жена, доколкото можеха да видят седемдесет и пет годишните му очи. Той прибра куфарчето с инструменти за анализи и бавно тръгна към нея.

— Господин Есекс? — усмихна се сърдечно жената. — Аз ви се обадих по телефона. Казвам се Хайди Милиган.

— Но не споменахте за ранга си, капитан Милиган — каза той, разпознавайки правилно нашивките на раменете й. После по лицето му се разля приятелска усмивка. — Но не ви се сърдя, защото съм стар приятел на военната флота. Искате ли да влезете в къщата за чаша чай?

— Звучи прекрасно — отвърна тя. — Надявам се, че не прекъсвам работата ви.

— Не е нещо, което да не може да почака до по-топло време. Даже ще съм ви задължен, че ще ме предпазите от пневмония.

Тя вдигна нос към миризмата, която надделяваше във въздуха.

— Мирише ми на рибен пазар.

— Обичате ли стриди, капитан Милиган?

— Разбира се. В тях се оформят перли, нали?

Той се разсмя.

— Типична забележка за жена. Един мъж би оценил техните гастрономически качества.

— Да нямате предвид качествата им за възбуждане на половото желание?

— Това е изкуствено създаден мит.

Тя направи кисела физиономия.

— Всъщност така и не можах да свикна да ям сурови стриди.

— За мое щастие доста хора ги обичат. Миналата година езерата наоколо произведоха над хиляда и петстотин тона стриди на акър. И то смятани без черупките.

Хайди се опитваше да изглежда удивена, когато Есекс продължи да й разказва за размножаването и култивирането на стридите, докато я водеше по чакълестата пътека към тухлената къща в колониален стил, разположена сред горичка от ябълкови дървета. Той я покани да се настани удобно на тапицирана с кожа кушетка в кабинета си и след малко се приближи с чайник в ръка. Хайди внимателно го оглеждаше, докато й пълнеше чашата.

Джон Есекс имаше блещукащи сини очи и изпъкнали високи скули, доколкото се виждаха от откритата част на лицето му, защото долната половина бе скрита от буйни бели мустаци и брада. Тялото му нямаше характерните за повечето пенсионери тлъстини. Дори както бе облечен — с вехт работен комбинезон, яке от дебел вълнен плат и гумени ботуши, пак се забелязваха изтънчените му обноски, които навремето са правили чест на американското посолство в Лондон.

— Е, капитан Милиган, това официално посещение ли е? — попита той, докато й подаваше чинийката с пълната чаша.

— Не, господине, дойдох по личен въпрос.

Есекс вдигна вежди.

— Млада госпожо, ако беше преди трийсет години, щях да изтълкувам това като начало на флирт. Сега обаче с тъга трябва да призная, че възбудихте само вроденото любопитство на един грохнал бродяга.

— Трудно бих нарекла един от най-уважаваните наши дипломати „грохнал бродяга“.

— Това време мина — усмихна се Есекс. — С какво мога да ви услужа?

— Докато правех проучвания във връзка с доктората ми, случайно се натъкнах на едно писмо, писано от президента Уилсън до Хърбърт Аскуит. — Тя замълча, докато вадеше преписа от чантата си, за да му го даде. — В него той говори за някакъв договор между Англия и Америка.

Есекс си сложи очила за четене и прочете писмото два пъти. После вдигна поглед.

— Откъде сте сигурна, че е истинско?

Без да му отговаря, Хайди му подаде две увеличени снимки и зачака реакцията му.

Уилям Дженингс Брайън, представителен и усмихнат, се е навел, за да се качи в една лимузина. Зад него стоят двама мъже, водейки явно весел разговор. Ричард Есекс, елегантен и изискан, е широко усмихнат, а Харви Шийлдс, отметнал глава назад, изглеждаше, че се тресе от смях, разкривайки два големи щръкнали напред горни зъба, или както биха се изразили зъболекарите — горна захапка, и много златни пломби. Шофьорът държеше отворена вратата на лимузината с вдървен и сериозен израз.

Лицето на Есекс остана невъзмутимо, докато разглеждаше увеличените снимки. След малко вдигна поглед от тях и рече:

— Какво се опитвате да откриете, капитан?

— Северноамериканският договор — отвърна тя. — В Държавния департамент и в историческите архиви няма и намек за него. Струва ми се невероятно, че е възможно да се загуби всякаква следа от такъв важен документ.

— И мислите, че аз мога да ви осветля по въпроса?

— Мъжът до Уилям Дженингс Брайън на снимката е Ричард Есекс, вашият дядо. Проследих фамилната ви връзка с надеждата, че той може би ви е оставил някакви документи или кореспонденция, които да имат връзка с договора.

Есекс й подаде табличка със сметана и захар. Хайди си взе само две бучки захар.

— Съжалявам, но просто си губите времето. След смъртта му всичките лични книжа бяха предадени на библиотеката на Конгреса, до последното листче хартия.

— От опит глава не боли — унило рече Хайди.

— Бяхте ли в библиотеката?

— Тази сутрин прекарах там четири часа. Доста продуктивен човек е бил дядо ви. Обемът на посмъртните му документи е направо изумителен.

— Проучихте ли и книжата на Брайън?

— И при тях ударих на камък — призна Хайди. — За времето, докато е бил държавен секретар, Брайън не е бил изявен автор на паметни бележки, независимо от религиозността и въодушевяващото си красноречие.

Есекс отпи замислен от чая си.

— Ричард Есекс е бил изключително педантичен човек и Брайън се е облягал на него като на патерици, за да прави политика и да подготвя дипломатическата кореспонденция. Книжата на дядо ми говорят, че е обръщал внимание и на най-незначителната подробност. Малко неща са минали през ръцете му в Държавния департамент, които да не са оставили неговия отпечатък.

— Според мен той е бил доста забулена личност. — Думите се изплъзнаха от устата на Хайди, преди да се бе осъзнала, че ги изговаря.

Очите на Есекс потъмняха.

— По какъв повод казвате това?

— Служебната му характеристика като заместник държавен секретар е доста подробно документирана, докато за човека Ричард Есекс няма никакви данни. Естествено, намерих обичайната сбита негова биография в „Кой кой е“, посочваща в стегнат хронологичен ред къде се е родил, кои са родителите му, къде е бил. Но никъде не срещнах описание на личността му, на характера му, на вкусовете му. Дори документите си е писал в трето лице. Все едно че е бил модел за рисуване, на когото художникът е пропуснал да придаде плът.

— Да не би да намеквате, че не е съществувал? — попита я иронично Есекс.

— О, не — смути се Хайди. — Та нали вие сте живото доказателство.

Есекс се загледа в чашата си, сякаш виждаше някаква неясна картина на дъното й.

— Вярно — заговори той след малко. — Освен резултатите от всекидневната му дейност в Държавния департамент и няколкото снимки в семейния албум, от спомените за дядо ми малко е останало.

— Помните ли го от детството си?

Есекс бавно поклати глава.

— Не, той е починал млад, на четирийсет и две години, в същата година, когато аз съм се родил.

— Хиляда деветстотин и четиринайсета.

— На двайсет и осми май, за да бъда съвсем точен.

Хайди му хвърли изумен поглед.

— Осем дни след подписването на договора в Белия дом.

— Мислете каквото искате, капитан Милиган — рече спокойно Есекс, — но ви казвам, такъв договор не е имало.

— Но нима не взимате под внимание доказателствата?

— Брайън и дядо ми са посещавали безброй пъти Белия дом. Написаното на гърба на снимката без съмнение е някаква грешка. Колкото до писмото, вие просто сте изтълкували погрешно смисъла.

— Фактите казват самата истина — не отстъпваше от своето Хайди. — Въпросният сър Едуард, на когото Уилсън пише, е сър Едуард Грей, министърът на външните работи на Англия. А заемът от сто и петдесет милиона долара, отпуснат на Англия една седмица преди датата на писмото, е документиран факт.

— Съгласен съм, че това е била огромна сума за времето — призна Есекс, — но преди Първата световна война Англия се мъчеше да осъществи програма за социална реформа, като купуваше въоръжение за приближаващия конфликт. Казано по-просто, на нея й трябваше известна сума пари, за да се оправи, докато бъдат приети законите за по-високи данъчни облагания. Заемът едва ли би могъл да се нарече неестествен. Според днешните международни стандарти той би се считал дори за съвсем обикновено споразумение.

Хайди се изправи.

— Извинявайте, че ви обезпокоих, господин Есекс. Няма да ви отнемам повече време от следобеда.

Блещукането в очите на Есекс се възвърна.

— Можете да ме безпокоите, когато пожелаете.

На вратата Хайди се обърна.

— И още нещо. Библиотеката разполага с пълните бележки за всеки месец, вписани в настолния календар, с изключение на тези от последния месец — май. Те като че ли липсват.

Есекс сви рамене.

— Не е кой знае колко загадъчно. Просто дядо ми е починал, преди да ги впише. Или са се изгубили при разместването, когато са почиствали кабинета му.

Есекс остана до прозореца, докато колата на Хайди се скри между дърветата. Раменете му бяха отпуснати. Чувстваше се много уморен и много стар. Отиде до красиво резбования старинен бюфет и завъртя главата на едно от поставените в четирите краища херувимчета с празни погледи. В долния край, почти на сантиметър от килима, се плъзна напред малко плоско чекмедже и гравираният му капак изскърца от годините.

Той седна в мекото си кресло, нагласи очилата си и започна да чете. Това му беше станало ритуал, който изпълняваше на различни периоди от години насам. Очите му вече не следяха думите на страниците — отдавна ги знаеше наизуст.

Слънцето залезе, сенките се удължиха и стопиха в мрака, а той продължаваше да седи в креслото. Бе притиснал книгата до гърдите си с душа, изтръпнала от ужас и съзнание, разкъсвано от нерешителност.

Миналото бе хванало в капана си самотния старец в тъмната стая.

12.

Лейтенант Юън Бъртън-Ангъс провря колата си на едно от предните места на паркинга пред тенис клуба „Глен Еко“, взе голямата чанта от пътническата седалка и слезе, привеждайки рамене от студа навън. Мина забързано покрай празния плувен басейн и покритите със сняг тенискортове и продължи към затопления клуб.

Завари управителя седнал край една маса, над която висеше стъклена витрина, пълна с трофеи.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — попита управителят.

— Да, казвам се Бъртън-Ангъс. Гост съм на Хенри Аргъс.

Управителят присви очи към защипания към една подложка лист.

— Точно така, лейтенант Бъртън-Ангъс. Съжалявам, сър, но господин Аргъс се обади по телефона да съобщи, че няма да може да дойде. Каза да ви предам, че ви е търсил в посолството, но вие вече сте бил тръгнал.

— Жалко — въздъхна Бъртън-Ангъс. — Но тъй и тъй съм тук, имате ли свободен корт, където мога да потренирам?

— След обаждането на господин Аргъс се наложи да преразпределя резервациите. Има обаче един господин, който играе сам. Ако искате, направете двойка с него.

— Къде мога да го намеря?

— В момента се намира в бара. Неговият корт ще бъде свободен едва след половин час. Името му е Джак Мърфи.

Бъртън-Ангъс намери Мърфи, който пиеше питието си до панорамния прозорец с изглед към канала Чесапийк. Представи му се и додаде:

— Имате ли нещо против да ви стана противник?

— Ни най-малко — отвърна Мърфи със заразителна усмивка. — Изморително е да играеш сам. Стига само да не ме размажете на корта.

— Малка е такава вероятност.

— Често ли играете тенис?

— Всъщност предпочитам скуоша.

— Предположих това от английския ви акцент. — Мърфи му посочи стол. — Пийнете нещо. Много време има, докато се освободи корта.

Бъртън-Ангъс прие на драго сърце да се отпусне и си поръча джин.

— Много красива местност. Каналът ми напомня на подобен такъв, който тече близо до дома ми в Девън.

— Минава през Джорджтаун и се влива в река Потомак — поясни Мърфи с охотата на екскурзовод. — Когато замръзне през зимата, местните жители го използват да карат кънки и да ловят риба под леда.

— Във Вашингтон ли работите? — попита Бъртън-Ангъс.

— Да, аз съм историкът на Сената. А вие?

— Помощник съм на военноморското аташе в британското посолство.

По лицето на Мърфи се изписа особен израз и на Бъртън-Ангъс му се стори, че американецът гледа право през него.

— Нещо нередно ли има?

Мърфи поклати глава.

— Не, съвсем не. Това, че сте от военната флота и англичанин, ме подсети за една жена, капитан в Американските военноморски сили, която дойде при мен, за да иска справка за един договор между нашите две страни.

— Сигурно е някакъв търговски договор.

— Не зная. Странното е, че освен една стара снимка в архивите на Сената не съществува никакъв документиран факт за него.

— Снимка ли казахте?

— Да, с пояснителна бележка за Северноамерикански договор.

— С удоволствие ще накарам някой служител да провери в архива на посолството.

— О, моля ви, не си правете труда. Не е толкова важно.

— Няма да е никакъв труд — настоя Бъртън-Ангъс. — Знаете ли датата?

— На двайсети или около двайсети май, хиляда деветстотин и четиринайсета година.

— Стара история.

— Вероятно става дума за проектодоговор, който после е бил отхвърлен.

— Въпреки всичко ще проверя — каза Бъртън-Ангъс и в това време му донесоха питието. Той вдигна чашата. — Наздраве!

Както седеше зад бюрото си в английското посолство на Масачузетс авеню, Александър Мофат приличаше и се държеше като правителствен чиновник. С косата си, подстригана късо и сресана наляво на безупречен път, с изправен гръб, сякаш е глътнал бастун и с изключително правилния си говор и премерени маниери, той, както и хилядите му колеги, работещи в службите на Външното министерство, изглеждаха като излезли от един калъп. Бюрото му бе напълно чисто, единственото, което лежеше върху лъснатата му повърхност, бяха сплетените му ръце.

— Ужасно съжалявам, лейтенант, но в архивния отдел не намерих нищо, в което да се споменава за англо-американски договор, подписан през хиляда деветстотин и четиринайсета година.

— Много странно — рече Бъртън-Ангъс. — Американецът, който ми даде тази информация, изглеждаше напълно сигурен, че такъв договор или е съществувал, или поне е бил на ниво преговори.

— Вероятно бърка годината.

— Не вярвам. Той е сенатският историк. Не е от хората, които могат да объркат факти и дати.

— Искате ли да продължа да търся? — попита Мофат с официален тон.

Бъртън-Ангъс скръсти замислен ръце.

— Може би ще си струва да се провери във Външно министерство в Лондон, за да се разсее мъглата.

Мофат сви равнодушно рамене.

— Смътна улика за едно малко вероятно събитие преди три четвърти век, едва ли би имало особено важна връзка с настоящето.

— Може и да няма. Но все пак обещах на човека, че ще видя какво мога да сторя. Трябва ли да направя официална молба за тази справка, в писмен вид?

— Не е необходимо. Аз ще се обадя по телефона на мой съученик, който завежда отдела за подобни справки, и ще го помоля да прегледа старите архиви. И без това ми дължи услуга. Ще имам отговор утре по това време. Но не се разочаровайте, ако не открие нищо.

— Няма — отвърна Бъртън-Ангъс. — От друга страна, човек не знае какво може да е заровено в архивите на Външно министерство.

13.

Питър Бизли знаеше повече за Външно министерство от всеки друг човек в Лондон. Като главен библиотекар, отговарящ за архивите вече повече от трийсет години, той считаше цялата история на английските международни отношения за свое владение. Беше се специализирал в издирването на груби политически провали и скандални интриги от страна на предишни и настоящи дипломати, набързо потулени под булото на секретността.

Бизли прекара ръка през оредялата си бяла коса и се пресегна да вземе една от няколкото лули, пръснати върху широка кръгла табла. Той сбърчи нос, поглеждайки официалния на вид документ върху бюрото си, като котка, подушила неапетитна храна.

— Северноамерикански договор! — изрече той на глас в празната стая. — Изобщо не съм чувал за такъв.

Подчинените му щяха да решат, че това са думи на Бога. Защото щом Бизли никога не бе чувал за такъв договор, значи той просто не съществуваше.

Бизли запали лулата и безцелно си загледа в дима. Годината 1914 отбелязваше края на дипломацията от висока класа, размисли се той. След Първата световна война аристократическата елегантност на международните отношения бе заменена с механични маневри. Светът просто бе станал повърхностен.

Секретарката му почука и подаде глава от открехнатата врата.

— Господин Бизли.

Той вдигна поглед към нея, без всъщност да я вижда.

— Да, госпожице Госет.

— Отивам на обяд.

— На обяд ли? — Той извади часовника от джобчето на жилетката си и го погледна. — О, да. Загубил съм представа за времето. Къде ще хапнете? Имате ли среща с някого?

Двата неочаквани въпроса, зададени в бърза последователност, свариха госпожица Госет неподготвена.

— Ами, не, обядвам сама. Смятах да пробвам новия индийски ресторант на площад Глендауър.

— Добре, това решава въпроса — важно обяви Бизли. — Ще обядвате с мен.

Поканата беше висока чест и изненада госпожица Госет.

Бизли забеляза озадаченото й изражение и се усмихна.

— Имам скрити помисли, госпожице Госет. Може да ги счетете и за подкуп. Трябвате ми, за да ми помогнете в издирването на един стар договор. Четири очи виждат по-бързо от две. А не ми се иска да губя излишно време за тази работа.

Госпожица Госет едва бе успяла да облече палтото си, когато той я пришпори да тръгват и навън махна с чадъра си на едно такси.

— Сградата на хранилището на улица „Грейт Смит“ — поръча Бизли на шофьора.

— За мен е загадка — заговори госпожица Госет, докато си оправяше шалчето, — как разбирате къде да търсите нещо в тия пет сгради, пръснати из Лондон и натъпкани с архивите на Външно министерство.

— Кореспонденцията, отнасяща се до двете Америки в годината хиляда деветстотин и четиринайсета, е подредена на лавиците на втория етаж на източното крило на хранилището — поясни той с равен глас.

Както се очакваше, госпожица Госет вътрешно му се възхити и остана мълчалива, докато не стигнаха местоназначението им. Бизли плати на шофьора и двамата влязоха във фоайето, където си показаха картите за самоличност на униформения портиер и сложиха подписите си, след като вписаха часа на влизането си в една книга. После се качиха с раздрънкания стар асансьор на втория етаж. Бизли тръгна уверено към съответната секция.

— Вие проверете месец април. Аз ще прегледам май.

— Не сте ми казал какво да търся — каза тя.

— Всичко, свързано със Северноамерикански договор.

Момичето почувства, че ще й трябват повече упътвания, но Бизли вече се бе обърнал и задълбочил в една огромна кожена папка, издута от пожълтели официални документи и паметни бележки. Тя се остави в ръцете на неизбежното и извади първия том на април 1914 година, бърчейки нос от миризмата на плесен.

Минаха четири часа, без двамата да открият нещо, обаждаше се единствено протестиращият стомах на госпожица Госет. Бизли сложи папките обратно на мястото им и се замисли.

— Извинете, господин Бизли, ами обяда?

Той погледна часовника си.

— О, ужасно съжалявам. Изобщо не обърнах внимание на часа. Ще ми позволите ли да го сменя с вечеря?

— С най-голямо удоволствие — въздъхна госпожица Госет.

Вече бяха вписали часа на тръгването си, когато Бизли изведнъж се обърна към портиера.

— Бих искал да хвърля поглед и в хранилището за строго секретните документи — каза му той. — Служебната ми карта ми дава това право.

— Добре, но без младата дама — усмихна се любезно униформеният портиер. — Нейният пропуск важи само за библиотеката.

Бизли потупа госпожица Госет по рамото и рече:

— Моля ви, имайте още малко търпение. Ще ми отнеме само няколко минути.

Той последва портиера надолу по три реда стълби към сутерена, където спряха пред голяма желязна врата в бетонна стена и видя как двата тежки месингови ключа превъртяха смазаните резета на двата огромни стари катинара без никакъв шум. Портиерът побутна вратата и отстъпи настрани.

— Ще трябва да ви заключа отвън, господине — предаде му той една от вътрешните разпоредби. — На стената вътре има телефон. Наберете три-две, когато сте готов да излезете.

— Запознат съм с процедурата, благодаря.

Папката с материали, представляващи държавна тайна, за времето от пролетта на 1914 година, съдържаше само четирийсет страници и никакви опустошителни разкрития. Бизли вече я пъхаше обратно на мястото й, когато забеляза нещо необичайно.

Няколко от папките стърчаха с почти по половин сантиметър от целия прилежно подреден ред. Той ги извади.

Друга папка беше натъпкана зад другите и затова ги повдигаше. Отвори я. На заглавната страница на документа, който вероятно беше служебен бюлетин, пишеше: „Северноамерикански договор“.

Той седна край металната маса и започна да чете.

Десет минути по-късно Бизли имаше вид на човек, който е бил потупан по рамото в гробище посред нощ. Треперещите му ръце едва успяха да наберат правилния телефонен номер.

14.

Хайди извади бордната си карта и погледна телевизионния монитор, за да види точния час на полета си.

— Ще трябва да убия още четирийсет минути — каза тя.

— Достатъчни са за по едно питие за изпроводяк — отвърна Пит.

Той я поведе през оживеното фоайе на летище „Дълес“ към барчето. Бизнесмени с разхлабени яки и смачкани костюми бяха окупирали всеки ъгъл на салона. Пит откри една малка маса и поръча на минаващата покрай тях сервитьорка.

— Да можех да остана — въздъхна тъжно Хайди.

— Какво ти пречи?

— Във военната флота се мръщят на офицери, които напускат кораба.

— Докога ти е отпускът?

— Утре до обяд трябва да се явя в свързочния център на военноморските сили в Сан Диего, за да ми назначат дежурство.

Той я погледна в очите.

— Нашият романс като че ли е жертва на географията.

— Но не му дадохме голям шанс, нали?

— Може би изобщо не е трябвало да има такъв — рече Пит.

Хайди се вторачи в него и възкликна:

— Точно това казва той!

— Кой?

— Президентът Уилсън в едно писмо.

Пит се засмя.

— Ако мислиш, че нещо разбрах…

— Извинявай. — Тя махна с ръка, сякаш да пропъди мисълта си. — Няма значение.

— Имам чувството, че главата ти е бръмнала от твоите проучвания.

— Получиха се усложнения — отвърна тя. — Отклоних се от темата. Това често се случва при проучвания. Ровиш се в някаква тема и изведнъж откриваш нещо дребно, което така те завладява, че те праща в съвсем друга посока.

Питиетата им дойдоха и Пит плати веднага на сервитьорката.

— Сигурна ли си, че не можеш да поискаш удължаване на отпуска си.

Тя поклати глава.

— Де да можех! Но съм използвала всичките си полагаеми дни. Едва след шест месеца ще имам право на нови. — После очите й изведнъж се оживиха. — Защо не дойдеш с мен? Ще можем да прекараме заедно няколко дни, преди да отплавам.

Пит взе ръката й.

— Извинявай, душице, но графикът ми не го позволява. Аз също заминавам във връзка с един проект във водите край Лабрадор.

— За колко време?

— За месец, месец и половина.

— Нали ще се видим отново? — Гласът й прозвуча нежно.

— Твърдо вярвам, че хубавите спомени трябва да се съживяват.

След двайсет минути, когато си изпиха и вторите поръчани питиета, Пит съпроводи Хайди до изхода за отвеждане към самолета. Залата за чакащи пътници се бе изпразнила и служителката на гишето за проверка на билетите обявяваше последно повикване.

Хайди остави чантата и козметичното си куфарче на близкия празен стол и погледна очаквателно Пит. Той й отвърна с целувка. После килна глава назад и се засмя.

— Отиде ми репутацията на мъжага.

— Защо?

— Ами разнесе ли се слухът, че са ме видели да целувам моряк, с мен е свършено.

— Зевзек такъв! — Тя наведе главата му и го целуна дълго и страстно.

— Довиждане, Пит!

— Довиждане, Хайди Милиган!

Тя взе чантите си и тръгна към изхода. После рязко спря, сякаш си спомни за нещо и се върна. Зарови в чантата си, извади един плик и го набута в ръката на Пит.

— Слушай! Прочети това — заговори тя бързо. — То обяснява какво ме е отклонило от темата. И… Дърк… В него има нещо… нещо важно. Опитай да вникнеш в смисъла му. Ако сметнеш, че си заслужава да бъде разгадано, обади ми се в Сан Диего.

И преди Пит да успее да каже нещо, тя се обърна и тръгна.

15.

Казват, че след смъртта няма по-идилично място, където да очакваш вечността, от гробището в английско селце. Приютени около енорийската черква, в спокойствието на безвремието, се издигаха безмълвни надгробните камъни, покрити с мъх. Издяланите им имена и дати бяха разядени и рядко можеше да се прочете година преди деветнайсети век.

Извън Лондон, в скритото от погледи селце Манюдън, самотна камбана биеше на умряло. Денят беше студен, но красив, слънцето заобикаляше движещите се огромни кълба перленосиви облаци.

Около шейсет души се бяха събрали край покрития със знаме военен ковчег, до който местният свещеник правеше опелото.

Една жена с царствена осанка, в началото на шейсетте си години, не чуваше нито дума. Вниманието й бе съсредоточено върху мъжа, който стоеше сам на няколко крачки встрани от скупчените опечалени.

Трябва да е вече на шейсет и шест, пресметна жената наум. Черната му, небрежно сресана коса, бе изпъстрена със сиви ивици и леко оредяла. Лицето бе запазило хубостта си, но суровото му изражение се бе смекчило. С лека нотка на завист жената забеляза, че той поддържаше стегната, спортна фигура, докато нейната клонеше към напълняване. Погледът му бе отправен към черковната камбанария, а мислите му рееха някъде далеч.

Едва след като ковчегът бе спуснат в земята и хората се разотидоха, той пристъпи напред и се загледа в гроба, сякаш се взираше през прозорец в миналото.

— Годините са се отнесли благосклонно с теб — заговори го тя, приближавайки се зад гърба му.

Той се обърна и чак сега забеляза присъствието й. Усмихна се с някогашната си подкупваща усмивка, която й бе тъй добре позната, после я целуна по бузата.

— Колко невероятно! Изглеждаш още по-съблазнителна, отколкото те помня.

— Не си се променил — разсмя се тя и от смущение поглади сивата си коса, с малкото останали пясъчноруси кичури. — Все си същият ласкател, както някога.

— Колко време мина оттогава?

— Ами ти напусна службата преди двайсет и пет години.

— Божичко! А имам чувството, че е било преди най-малко два века!

— Сега името ти е Брайън Шоу, нали?

— Да — отвърна мъжът, после посочи с брадичка към ковчега, който очакваше гробарите да почнат да го зариват. — Той настоя да променя самоличността си, след като се пенсионирам.

— Разумен ход. Та ти имаше повече врагове от хуна Атила! Сигурно агентът Смерш, който те „уби“, е станал герой на Съветския съюз.

— Мен повече нищо не ме безпокои — усмихна се той. — Съмнявам се, че старите ми противници са още живи. Освен това вече съм си изпял песента. Главата ми не струва повече от литър бензин.

— Никога не си се женил. — Това беше твърдение, а не въпрос.

Мъжът поклати глава.

— Съвсем за кратко, но нали помниш, убиха я.

Тя леко се изчерви.

— Всъщност никога не съм те възприемала със съпруга до себе си.

— А ти?

— Година след като ти напусна, се омъжих. Съпругът ми работеше в отдела за дешифриране на текстове. Казва се Греъм Хюстън. Живеем в Лондон и добре се справяме с пенсиите си и с печалбата от един антикварен магазин.

— Не както навремето.

— Още ли живееш на Антилите?

— Здравето ми се влоши малко, затова се прибрах у дома. Купих си малка ферма на остров Уайт5.

— Не мога да си те представя като фермер.

— Както и аз тебе — да продаваш антики.

Гробарите се появиха от кръчмата оттатък пътя и грабнаха лопатите. След малко пръстта затупка по дървения капак на ковчега.

— Обичах този старец — рече замислен Шоу. — Имаше моменти, в които ми идеше да го убия, както и моменти, в които едва се сдържах да не го прегърна като свой баща.

— Той също бе особено привързан към теб — отбеляза жената. — Винаги се безпокоеше, когато те пращаше да изпълниш някое поръчение. Докато към другите агенти се отнасяше като с шахматни фигури.

— Ти го познаваше най-добри от всички нас — рече той тихо. — Един мъж има малко тайни от секретарката си, работила за него двайсет години.

Жената кимна едва забележимо.

— Дори се дразнеше от мен понякога. Много пъти четях мислите му…

Гласът й затрепери, тя не можа да издържи да гледа повече гроба и извърна глава. Шоу я хвана за ръка и я изведе от двора на черквата.

— Имаш ли време да пийнем по нещо?

Тя отвори чантата си, извади книжна носна кърпичка и издуха носа си.

— Наистина бързам да се връщам в Лондон.

— Е, тогава сбогом, госпожо Хюстън.

— Брайън… — Изговори името му така, сякаш бе заседнало в гърлото й. — Никога няма да свикна да мисля за теб с името Брайън Шоу.

— Двамата души, които бяхме някога с теб, умряха много преди нашия шеф — отбеляза с тих глас Шоу.

Тя стисна ръката му и очите й се навлажниха отново.

— Жалко, че не можем да съживим миналото.

Преди да понечи да й отговори, тя извади от чантата си плик и го пъхна в джоба на палтото му. Той не продума, нито показа с нещо, че е забелязал постъпката й.

— Сбогом, господин Шоу — едва чуто промълви жената. — И се грижи за себе си.

Студена вечерна лапавица шибаше Лондон, когато дизеловият двигател на черно такси „Остин“ заби на празен ход пред голяма каменна постройка в Хайд парк. Шоу плати на шофьора и стъпи на тротоара. Спря се за малко, без да обръща внимание на ледените топчета, които вятърът запращаше в лицето му, и огледа грозното здание, където бе работил някога.

По прозорците се виждаха мръсни ивици, стените бяха покрити със сажди и мръсотия от половинвековното безхаберие. На Шоу му се стори странно, че сградата никога не е била почиствана с пясъчна струя, както повечето сгради в града.

Той изкачи стълбите и влезе във фоайето. Униформеният портиер бездушно поиска да види картата му за самоличност и провери името му в списък с назначени срещи.

— Моля, качете се с асансьора на десетия етаж. Там ще ви посрещнат.

Асансьорът се разтресе и раздрънка, както го помнеше, само че операторът вече го нямаше — беше заменен от табло с бутони. Шоу спря асансьора на деветия етаж и тръгна по коридора. Откри стария си кабинет и отвори вратата, очаквайки да види в преддверието секретарка, вглъбена над пишеща машина, а във вътрешната стая — мъж, седнал зад писалище.

Изуми се, когато откри, че и двете стаи бяха празни, само тук-там имаше разхвърлян прашен боклук.

Той тъжно поклати глава.

Кой беше казал, че човек никога не може да се върне у дома?

Е, поне стълбите бяха на мястото си, въпреки че вече никой не ги охраняваше. Той продължи по тях до десетия етаж и се озова зад едно русо момиче, облечено с права плетена рокля, което стоеше пред асансьора.

— Навярно чакате мен — каза той.

Момичето се сепна и извъртя на пети.

— Господин Шоу?

— Да, извинете за закъснението, но тъй като тук се чувствам като в някогашен свой дом, реших да направя малка носталгична обиколка.

Момичето го гледаше със зле прикрито любопитство.

— Бригадният генерал ви чака. Моля, последвайте ме.

Тя почука на познатата му врата и я отвори.

— Господин Шоу, сър.

Освен че писалището и мъжът, който се изправи пред него, бяха други, шкафовете за книги и останалата мебелировка бяха същите. Най-сетне се почувства на своя територия.

— Господин Шоу, моля, заповядайте.

Бригадният генерал Морис В. Симс протегна ръка — твърда и суха. В яркосините му очи се долавяше дружелюбност, но Шоу не се подлъгваше лесно. Почувства как погледът им го оглеждаше като с компютризиран скенер.

— Моля, седнете.

Шоу се настани на стол с високи облегалки за ръцете и твърда като мрамор седалка. Доста прозаична тактика от страна на генерала, заключи той в себе си, имаща за цел да кара посетителите му да се чувстват неудобно. Покойният шеф на Шоу би изругал пред такава аматьорска дребнавост.

Забеляза също, че писалището е разхвърляно. Папките лежаха небрежно една върху друга, като някои от тях бяха поставени и наопаки. Освен това се виждаха следи от прах. Той не се беше слегнал равномерно по плота, а само на места, където не би трябвало да има — по горните ръбове на откритите чекмеджета за входящи и изходящи писма, под телефонната слушалка, между външните краища на листата на документите, които се подаваха от кориците на папките.

Изведнъж Шоу прозря измамата.

Първо, липсваше асансьорният оператор, чието задължение беше да отвежда посетителите на съответния етаж. После, нямаше ги мъжете, които охраняваха стълбищата на всеки етаж и имаха задачата да упътват хората. И накрая, запустелият му кабинет.

Ясно — бившият му отдел в Британската тайна разузнавателна служба вече не се помещаваше в тази сграда.

Цялата обстановка беше макет, сцена, подготвена за пиеса, която трябваше да се играе за пред него.

Бригадният генерал Симс седна сковано на стола си и отправи поглед към Шоу. Гладкото му войнишко лице не издаваше никакъв израз. Беше непроницаемо като нефритена статуя на Буда.

— Предполагам, че това е първото посещение до старото ви леговище, откакто сте се пенсионирал.

Шоу кимна.

— Да. — Странно се чувстваше да седи в тази стая срещу по-млад човек.

— Сигурно ви изглежда същото.

— Има известни промени.

Симс вдигна леко лявата си вежда.

— Вероятно нямате предвид персонала.

— Времето замъглява човешката памет — отвърна философски Шоу.

Веждата се върна на мястото си.

— Може би се чудите защо ви повиках?

— Стори ми се някак театрално да бъде пъхната покана в джоба ми по време на погребението — отвърна Шоу. — Можехте просто да ми пратите писмо по пощата или да ми се обадите по телефона.

Устните на Симс се оформиха в ледена усмивка.

— Имам причини за това, и то основателни причини.

Шоу реши да прояви сдържаност. Симс не му се нравеше, но и не виждаше причина да се държи с него другояче, освен учтиво.

— Очевидно не сте ме повикал, за да присъствам на събрание на отдела.

— Не — отвърна Симс, като издърпа долното чекмедже и подпря лъснатата си като огледало обувка върху него. — Всъщност бих искал да ви впрегна отново в работа.

Шоу изглеждаше стъписан. Какво, по дяволите, ставаше тук? С изненада почувства, че го облива вълна на възбуда.

— Не мога да повярвам, че службата го е закъсала дотолкова, че се налага да се призовават захвърлени в боклукчийската кофа грохнали стари агенти.

— Много сте жесток към себе си, господин Шоу. Вие бяхте може би най-добрият, вербуван някога в занаята. Бяхте станал нещо като легенда по ваше време.

— Тъкмо това доведе до принудителното ми пенсиониране.

— Дори и така да е, имам задача, която пасва на таланта ви като ръкавица. Изисква зрял човек с ум в главата. Няма да е необходима физическа пъргавина или кръвопускане. Става дума просто за следователски умения и съобразителност. Независимо от опасенията ви за възрастта, не се съмнявам, че човек с вашия опит ще се справи.

В съзнанието на Шоу се надигна вихрушка. Трудно му беше да вникне в смисъла на думите на Симс.

— Но защо точно аз? Навярно има цяла армия от агенти, които са далеч по-обиграни. А и руснаците… те изобщо не изхвърлят архивите си. КГБ ще ме нацели само час след като се появя отново на повърхността.

— Сега сме в ерата на електронните мозъци, господин Шоу. Началниците на отделите вече не се заседяват в душни стари кабинети, за да вземат своеволни решения. Днес всички данни за текущата задача се вкарват в компютри. Оставяме на техните паметни устройства да ни определят кой е най-подходящият агент за изпълнението на дадена задача. Явно, че в случая те не са одобрили настоящите ни сътрудници. Затова им вкарахме списък на пенсионираните. Вашето име изскочи на първо място. Колкото до руснаците, не се безпокойте. С тях няма да си имате работа.

— Ще ми кажете ли за какво съм най-подходящ?

— За следене.

— Щом не са руснаците, тогава кои са?

— Американците.

Шоу замълча — не беше сигурен дали е чул добре. След малко заговори:

— Съжалявам, господин бригаден генерал, но вашите роботи са допуснали грешка. Вярно, никога не съм смятал, че американците са цивилизовани колкото англичаните, но те са добри хора. Докато бях на служба, създадох много близки приятелства сред тях. Работех в тесни връзки с ЦРУ. Отказвам да ги шпионирам. Най-добре си намерете друг човек.

Лицето на Симс почервеня.

— Много прибързвате. Вслушайте се във фактите, господин Шоу. Няма да ви карам да крадете информация от янките, искам просто да ги държите под око в продължение на няколко седмици. Нека да не ви прозвучи сълзливо, но става въпрос за нещо, което би могло до голяма степен да застраши правителството на Нейно Величество.

— Приемам критиката — рече Шоу. — Моля, продължете.

— Благодаря — отвърна надуто Симс. — Добре тогава. Касае се за рутинно разследване на един, така наречен Северноамерикански договор. Американците са изровили ръждясала кутия с червеи. Вие трябва да разберете какво знаят те и дали възнамеряват да предприемат нещо.

— Звучи доста неопределено. Какъв е всъщност този договор?

— По моему е по-добре засега да не сте осведомен за последиците от него — рече Симс без повече пояснения.

— Разбирам.

— Не, не разбирате, но това няма значение. Е, ще дадете ли съгласието си?

Шоу бе разкъсван от колебание. Рефлексите му бяха отслабнали, силата му беше наполовина от онази, която имаше навремето. Не можеше да чете без очила. Все още го биваше да улучи с ловджийска пушка яребица от петдесет метра, но с пистолет не бе стрелял повече от двайсет години. А и не пренебрегваше факта, че е вече застаряващ мъж.

— Ами фермата ми…?

— Ще бъде поддържана от един професор по агрономия, докато отсъствате — усмихна се Симс. — Ще видите, че ние развързваме по-щедро кесията, отколкото това е ставало по ваше време. Ще добавя още, че осемдесетте акра, граничещи с вашите, за които се пазарите, ще бъдат купени от ваше име — в знак на внимание от службата ни — след като приключите със задачата.

Времената се бяха променили, но експедитивността на отдела — не. Шоу никога не е предполагал, че е бил обект на наблюдение. Той наистина остаряваше.

— При това положение ми е много трудно да ви кажа „не“, господин генерал.

— Тогава кажете „да“.

През ума му мина старата приказка „Ако е гарга, рошава да е“. После сви рамене и отвърна с някогашната си самоувереност:

— Ще опитам.

Симс удари с юмрук по писалището.

— Много добре! — Той отвори едно чекмедже и подхвърли пред Шоу обемист плик. — Вътре са самолетните билети, пътническите чекове и хотелските резервации. Ще приемете нова самоличност, разбира се. Паспортът ви в ред ли е?

— Да — отвърна Шоу. — Ще ми трябват две седмици, за да си оправя някои лични неща.

Симс махна с ръка.

— Самолетът ви излита след два дни. Всичко е уредено. Успешен лов!

Лицето на Шоу се напрегна.

— Значи сте бил адски сигурен в мен.

Устните на Симс се разтеглиха в широка усмивка.

— Заложих на един стар боен кон, който копнее за още една битка.

Сега беше ред на Шоу да се усмихне. Но нямаше да си тръгне оттук, оставяйки впечатлението, че е безразличен човек.

— Тогава защо беше цялата тази тайнственост?

Симс се стегна. Лицето му издаваше, че е изпаднал в затруднено положение. Не отговори.

— Що за маскарад е това! — с рязък тон продължи Шоу. — Тази сграда не се ползва от години. Можехме спокойно да се срещнем на някоя пейка в парка.

— Толкова ли е очебийно? — попита с тих глас Симс.

— Оставаше и да пуснете таен знак по пощата.

Симс сви рамене.

— Може би стигнах до крайности, но американците имат странен начин да научават какво става в средите на английското разузнаване. Освен това беше необходимо да установя дали все още имате силни възприятия.

— Един вид тест.

— Както искате го наречете. — Симс се изправи на крака и заобиколи писалището. Подаде ръка на Шоу. — Искрено съжалявам, задето обърках личните ви планове. Обикновено не се оставям да завися от някого, който не е вече в разцвета на силите си, но в момента съм слепец в мъгла и единствено във вас ми е надеждата да ме изведете от нея.

Десет минути по-късно бригадният генерал Симс и секретарката му стояха един до друг в асансьора, който слизаше надолу към фоайето. Тя нагласяваше на главата си качулка за дъжд, а Симс изглеждаше потънал в мисли.

— Странен човек — заговори тя.

Симс вдигна поглед.

— Моля?

— Имам предвид господин Шоу. Движи се като котка. Направо ме изплаши, когато се промъкна зад гърба ми, докато го очаквах да слезе от асансьора.

— Нима се е качил по стълбите?

— От деветия етаж — поясни тя. — Разбрах го по светещия бутон на индикаторното табло.

— И добре че го е сторил — отвърна Симс. — По-спокоен съм, като знам, че не е загубил похвата си да избира обиколни пътища.

— Изглежда дружелюбно старче.

Симс се усмихна.

— Това дружелюбно старче е убило над двайсет души.

— Така щеше да ме изхитри.

— Сега ще трябва да изхитри доста хора — смотолеви под носа си Симс, докато изчакваха вратата на асансьора да се отвори. — Той няма представа на какви рискове ще е подложен. Все едно че сме хвърлили горкия човек на акулите.

16.

Един офицер с униформа на Кралските военновъздушни сили пристъпи напред, когато Брайън Шоу мина през паспортната проверка на летището.

— Господин Шоу?

— Да, аз съм Шоу.

— Лейтенант Бъртън-Ангъс, от британското посолство. Извинете, че не ви прекарах през паспортната проверка, но се забавих поради задръстване в движението. Добре дошъл във Вашингтон!

Докато се ръкуваха, Шоу огледа неодобрително униформата му.

— Не сме ли прекалено очебийни?

— Съвсем не — усмихна се Бъртън-Ангъс. — Ако ненадейно се появях на летището в цивилно облекло, някой можеше да си помисли, че се прикривам като шпионин. По-добре е да изглеждам както обикновено.

— Откъде да си взема багажа?

— Няма да е необходимо. Защото за жалост се наложи престоят ви в столичния град да бъде доста съкратен.

Шоу съобрази каква е работата.

— Кога излита следващият ми самолет и за къде пътувам?

— След четирийсет минути продължавате за Лос Анджелис. Ето ви билета и бордната карта.

— Ще си поговорим ли?

— Разбира се. — Бъртън-Ангъс хвана Шоу за лакътя. — Предлагам това да стане, докато се движим между тълпата. Така ще затрудним някой подслушвач, бил той човек или електронен механизъм.

Шоу кимна разбиращо.

— Отдавна ли сте в службата?

— Генерал Симс ме завербува преди шест години. — Бъртън-Ангъс го поведе към щанда за книги в магазина за подаръци. — Вие знаете за участието ми във вашата задача.

— Четох доклада. Вие сте този, който е разкрил първата следа от договора.

— Да, чрез сенатския историк.

— Джак Мърфи.

Бъртън-Ангъс потвърди с глава.

— Имахте ли възможност да измъкнете още информация от него? — попита Шоу.

— Генерал Симс смята, че е по-добре да не го насилваме. Казах на Мърфи, че Лондон няма сведения за договора.

— И той повярва ли ви?

— Няма причина да не ми повярва.

— Значи зачеркваме Мърфи и започваме с някой друг — рече Шоу.

— Причината за заминаването ви за Лос Анджелис — продължи Бъртън-Ангъс — е, че Мърфи е разбрал за договора от една жена, служеща във военната флота, която му поискала справка. Той открил стара снимка и й направил копие. Един от нашите хора претърси кабинета му и намери файла с молбите за справки. Единствената жена на служба във военната флота, чието име се появило във файла, е капитан втори ранг Хайди Милиган.

— Има ли надежда да се доберем до нея?

— Капитан Милиган е свързочник на борда на десантен транспортен плавателен съд, плаващ за Индийския океан. Той потегли от Сан Диего преди два часа.

Шоу се спря.

— След като Милиган е вече далеч, какво ни остава тогава?

— За щастие, на кораба „Арвада“ на Военновъздушните сили на САЩ, е наредено да хвърли котва в пристанището на Лос Анджелис за три дни. Трябвало да се направи някаква модификация на автоматичната кормилна система.

Двамата продължиха да вървят. Шоу гледаше лейтенанта с нарастващо уважение.

— Много добре сте информиран.

— Това е част от работата ми — сви от скромност рамене Бъртън-Ангъс. — Малко тайни имат американците от англичаните.

— Утешителна мисъл.

Бъртън-Ангъс леко поруменя.

— Не е зле да се придвижим към залата за заминаващи пътници. Изходът за отвеждане към самолета ви е номер двайсет и две.

— Тъй като сменям самолет — каза Шоу, — любопитно ми е да узная какви са новите ми инструкции.

— Безспорно — отвърна Бъртън-Ангъс. — Разполагате с приблизително седемдесет и два часа, за да разберете какво знае капитан Милиган.

— Ще ми е нужна помощ.

— След като се настаните в хотела, с вас ще се свърже господин Греъм Хъмбърли, доста заможен посредник при продажби на автомобили „Ролс-ройс“. Той ще ви уреди да се срещнете с капитан Милиган.

— Той ще уреди да се срещна с капитан Милиган — повтори Шоу със саркастичен тон.

— Ами да — отвърна Бъртън-Ангъс, сепнат за миг от явната скептичност на Шоу. — Хъмбърли е бивш британски поданик. Човекът прокарва огромен канал за важни контакти, особено във Военноморските сили на САЩ.

— И двамата с него ще се качим по подвижното мостче на американски военен плавателен съд, развявайки знамето на Обединеното кралство и подсвирквайки си „Британия господства над вълните“, и ще искаме да разпитаме корабен офицер.

— Ако някой може да свърши тази работа, това е само Хъмбърли — каза решително Бъртън-Ангъс.

Шоу дръпна дълбоко от цигарата си и погледна лейтенанта.

— А аз за какво съм? — попита Шоу с ледено безразличие.

— Така, както аз го разбирам, господин Шоу, някога вие сте бил оперативен работник в разузнавателната служба. Познавате добре американците. Хъмбърли от своя страна, смята да ви представи като английски бизнесмен и свой стар приятел от годините му в Кралските военноморски сили, който също е с ранг от военната флота. Естествено, вие сте и на подходяща възраст.

— Звучи логично.

— Генерал Симс не очаква чудеса. Но ние трябва да предприемем нещо. Най-многото, което можем да очакваме от Милиган, е тя да се окаже трамплин.

— И все пак, аз за какво съм?

Бъртън-Ангъс се спря и погледна към телевизионните екрани с разписанията на заминаващите полети.

— Ред е на вашия самолет. Ето ви билетите. Не се притеснявайте за багажа си. За него ще се погрижат.

— Това го предположих.

— А колкото до вас, мисля, че са ви избрали заради отбелязаните в досието ви… как да кажа… успешни взаимоотношения с противоположния пол. Генерал Симс смята това за ценно качество. А и фактът, че капитан Милиган доскоро е имала интимна връзка с адмирал, два пъти по-възрастен от нея, също хвърли зарчето във ваша полза.

Шоу го погледна със смразяващ поглед.

— Това идва да покаже какво трябва да очаквате някой ден, млади момко.

— Не е нищо лично — усмихна се плахо Бъртън-Ангъс.

— Казахте, че сте в занаята от шест години, нали?

— И четири месеца, за да съм по-точен.

— Научиха ли ви как да забелязвате прикритие за наблюдение?

Бъртън-Ангъс присви очи.

— Тези часове бяха задължителни. Защо питате?

— Защото сте скъсан на изпита — отвърна Шоу и изчака думите му да проникнат до съзнанието на лейтенанта, после посочи с глава наляво. — Онзи мъж с металното дипломатическо куфарче, който невинно си гледа часовника, се лепна за нас, откакто излязохме от залата за пристигащи пътници. Както и стюардесата с униформа на „Пан Американ“ на пет-шест метра от нас. Тя му е подкреплението. Те трябва да имат и трето „око“, който се спотайва някъде пред нас. Него още не съм го разкрил.

Бъртън-Ангъс видимо пребледня.

— Не е възможно — промълви той. — Не може да са по следите ни.

Шоу се обърна, извади бордната си карта и я подаде на момичето на изхода. После отново застана с лице към лейтенанта.

— Ще излезе — заговори той с най-язвителния си тон, — че англичаните са тези, които имат малко тайни от американците.

Той се отдалечи от Бъртън-Ангъс, който стоеше с вид на удавник.

Шоу се разположи на седалката си, отпусна се и му се допи шампанско. Стюардесата му донесе две малки бутилки и пластмасови чаши. На етикетите пишеше „Калифорния“. Предпочиташе да е „Татинже“, сухо, от някоя добра реколта. Хм, присмя се той наум, калифорнийско шампанско в пластмасова чаша! Дали ще се цивилизоват някога тия американци?

След като видя сметката на едната бутилка, той потъна в размишления. ЦРУ го бе посочил с пръст в мига, в който се качи на самолета в Англия, точно както бе предвидил генерал Симс.

Но това изобщо не обезпокои Шоу. Винаги му беше по-лесно да работи, когато нещата са явни. Да се спотайва край алеите като безличен човек никога не е било по вкуса му. Обзе го въодушевление, че отново се впуска в нещо, което навремето бе вършил толкова добре. Сетивата му не го бяха оставили — може би действаха с една йота по-бавно, но все още бяха достатъчно изострени.

17.

Неугледна бензиностанция заемаше един ъгъл в промишлените предградия на Отава. Построена малко след Втората световна война, тя представляваше квадратна стоманена конструкция и малко островче с три бензинови колонки, които бяха толкова излющени от дългогодишната им употреба, че плачеха за пребоядисване. В канцеларията тенекиени туби за масло и изсъхнали мухи бяха пръснати по прашните рафтове, а по нашарените с мръсотия прозорци висяха избелели реклами на отдавна забравена продажба на гуми.

Анри Вийон свърна с лимузината си „Мерцедес-Бенц“ по отбивката и спря пред колонките за бензин. Обслужващият бензиностанцията в омазнен работен комбинезон, се измъкна изпод една кола, качена върху крика за гресиране и се приближи, бършейки ръцете си с един парцал.

— Какво да бъде? — попита той с отегчена физиономия.

— Напълнете резервоара, ако обичате — отвърна Вийон.

Продавачът на бензин хвърли поглед към възрастните мъж и жена, седнали на пейката на автобусната спирка, и заговори така, че да могат да го чуят:

— Нали знаете, пет галона е правителственото ограничение, заради недостига на петрол.

Вийон кимна безмълвно и мъжът включи помпата. Когато изпълни поръчката, заобиколи и застана пред колата. Вийон отвори отвътре капака на двигателя и мъжът го вдигна нагоре.

— Не е лошо да си видите ремъка на вентилатора. Колата изглежда доста износена.

Вийон слезе, наведе се над калника и заговори с тих глас на продавача.

— Имате ли представа каква страхотна каша забъркахте с вашата несръчност?

Фос Глай вдигна поглед към него.

— Станалото, станало. Видимостта намаля в последния момент и първата ракета пропусна целта. Толкова е просто.

— Съвсем не е толкова просто! — озъби му се Вийон. — Близо петдесет души загинаха за едното нищо. Ако инспекторите по въздушната безопасност открият истинската причина за катастрофата, парламентът ще вдигне олелия до небето с исканията си за разследвания във всяка една организация, включително бойскаутските. Медиите ще призоват за кръв, след като научат, че сред загиналите са и двайсет от най-известните им колеги. А най-лошото е, че всички ще заподозрат Свободното квебекско общество.

— Никой няма да хвърли вината на СКО. — Гласът на Глай прозвуча студен и категоричен.

— По дяволите! — Вийон удари с юмрук калника. — Поне Сарвьо да беше умрял! Правителството щеше да е объркано и ние щяхме да направим следващата си стъпка към Квебек.

— На вашите приятели в Кремъл това щеше да им хареса.

— Аз няма да мога да разчитам на тяхната подкрепа, ако имаме още едно поражение от такава степен.

Глай посегна към двигателя, уж да поправи нещо по него.

— Защо трябва да се съобразяваме толкова с червените? Хванат ли те веднъж на въдицата си, никога няма да те пуснат.

— Може и да не ви засяга, но едно правителство с комунистическа линия е единствената надежда Квебек да стане самостоятелна.

Глай сви рамене с безразличие и продължи да се прави, че човърка нещо в двигателя.

— Какво искате от мен?

Вийон се замисли.

— Да няма никаква паника. Мисля, че ще е най-добре вие и вашият екип от специалисти, както ги наричате, да останете да работите под прикритие както досега. Никой от вас не е французин, така че няма вероятност да бъдете заподозрени.

— Не ми е ясно колко време трябва да чакам тук, докато ме заловят.

— Забравяте, че откакто станах министър на вътрешните работи, всички въпроси по сигурността минават през моя кабинет. Всяка улика, сочеща към вас, ще бъде тихомълком затрита в бюрократичната машина.

— И все пак ще се чувствам в по-голяма безопасност, ако ние напуснем страната.

— Подценявате събитията, господин Глай. Правителството ми се къса по шевовете. Провинциите са се хванали една друга за гушите. Единственият въпрос е: кога ще се разедини Канада? Аз знам, че това време наближава, Шарл Сарвьо го знае, знаят го и онези твърдоглави англичани, които се надприказват един друг в онази стара реликва край Темза. Скоро, много скоро Канада, такава, каквато я знае светът, няма да съществува. Повярвайте ми, вие ще се загубите в цялата тая бъркотия.

— Загубен и без работа.

— Това ще е временно положение — отвърна Вийон с подчертано циничен тон. — Докато има правителства, финансови корпорации и отделни заможни личности, които могат да си позволят да толерират вашия чувал с мръсни трикове, господин Глай, хора като вас няма да бъдат принудени да чистят тоалетните, за да преживяват.

Глай лениво поклати глава и смени темата.

— Как мога да се свържа с вас, в случай че възникне проблем?

Вийон застана пред колата и стисна Глай над лакътя като в менгеме.

— Трябва да запомните две неща. Първо, повече проблеми няма да има. И второ, при никакви обстоятелства не правете опити да се свързвате с мен. Не мога да си позволя ни най-малкия риск да ме свързват със СКО.

Очите на Глай се затвориха за миг от изненада и болка. Той си пое дълбоко въздух и огъна бицепса си, докато Вийон усилваше хватката си. Двамата мъже останаха известно време така, като никой не отстъпи нито сантиметър. После устните на Глай започнаха много бавно да се разтеглят в напрегната усмивка на задоволство и той загледа кръвнишки Вийон.

Вийон отпусна пръстите си и мрачно се усмихна.

— Моите почитания. Силата ви е почти същата като моята.

Глай потисна внезапната нужда да разтрие пронизващата болка в ръката си.

— Да вдигаш тежести е начин, както всичко друго, за да убиваш времето си между две задачи.

— Човек може да открие слаба прилика на чертите на лицата ни — отбеляза Вийон, докато сядаше зад волана на мерцедеса. — Ако не беше отблъскващият ви нос, щяха да ни помислят за братя.

— Отвращавате ме, Вийон! — Войнственият тон в гласа на Глай не можеше да бъде сбъркан. Той хвърли поглед към възрастната двойка, която още седеше на пейката и приближавайки се на метър от бензиновата колонка, подвикна:

— Ще ви струва осемнайсет долара!

— Пишете ми го в сметката! — озъби му се Вийон и отпраши с колата.

18.

Вийон намаза с масло препечената филийка от закуската си и зачете заглавието на първата страница на сутрешния вестник:

Фос Глай добре е прикрил следите си. Вийон бе сложил ръка на разследването и знаеше, че с всеки изминал ден дирята щеше да охладнява. Той изкусно използваше влиянието на поста си, за да заличава всяка връзка между убийците и СКО, стига да не се откриеше някакво неопровержимо доказателство. Но засега нещата вървяха гладко.

А когато се размисли за Глай, задоволството му изведнъж се изпари. Онзи не беше нищо друго, освен свиреп наемник, чийто бог беше тлъстата сума. Не можеше да се предвиди какво би направило бясно псе като Глай, ако не се държи изкъсо.

На прага на трапезарията се появи съпругата на Вийон. Беше хубава жена с тъмнокафява коса и сини очи.

— Търсят те по телефона в кабинета — съобщи тя.

Той влезе в стаята, затвори вратата и вдигна слушалката.

— Вийон слуша.

— Обажда се старши полицейски офицер Маккомб, господине — чу се дълбок, като от въглищен рудник глас. — Надявам се, че не прекъсвам закуската ви.

— Съвсем не — излъга Вийон. — Вие отговаряте за досиетата в канадската моторизирана полиция, нали?

— Да, господине — отвърна Маккомб. — Досието на Макс Рубе, за което се интересувате, е пред мен на бюрото. Да направя ли копие и да го изпратя в кабинета ви?

— Не е необходимо — рече Вийон. — Кажете ми, ако обичате, най-същественото по телефона.

— То не е малко — опита да се измъкне Маккомб.

— Едно петминутно изложение ще е достатъчно — усмихна се под мустак Вийон. Представи си душевното състояние на Маккомб в момента. Несъмнено беше семеен човек и страхотно се е раздразнил, че е трябвало да стане от топлото легло, топлата си съпруга и неделното излежаване, за да върви да се рови в старите прашни досиета заради прищявката на един кабинетен министър.

— Страниците са над стогодишни, затова са писани на ръка, но ще се постарая. И така, ранните години на Рубе са описани съвсем бегло. Рождена дата няма. Водили са го сирак, прехвърлян от едно семейство на друго. Първото му официално досие е направено, когато е бил дванайсетгодишен. Бил е изправен пред местния съд за умъртвяване на пилета.

— На пилета ли казахте?

— Клъцвал им главите с клещи за рязане на тел из борсите. Нанесъл сума ти щети на фермерите, като им намалявал стоката. После се преместил в съседния град и се ориентирал към конете. Прерязал гърлата на половин стадо, преди да го заловят.

— Малолетен психопат със склонност към кръвожадност.

— В ония години хората просто го имали за селския идиот — продължи Маккомб. — В речника им не съществувало понятието „психическа мотивация“. Те не разбирали, че момче, което коли животни ей така, е на крачка да направи същото и с хора. Рубе бил осъден на две години затвор за кървавата баня на коне, но поради възрастта си — четиринайсет години — му разрешили да живее у местния полицай, като отработвал присъдата си с градинарска и домакинска работа. Малко след освобождаването му хората в съседната местност започнали да намират трупове на удушени скитници и пияници.

— Къде е ставало това?

— В радиус от осемдесет километра около сегашния град Мус Джо, провинция Албърта.

— И сигурно Рубе е бил арестуван като главния заподозрян?

— През деветнайсети век полицаите не са действали така бързо, както ние днес — призна Маккомб. — Докато свържат Рубе с престъплението, той избягал в девствените гори на Северозападните територии и се укривал до въстанието на Риел през хиляда осемстотин осемдесет и пета година.

— Бунтът на потомците на френските търговци и индианците — отбеляза Вийон, спомняйки си историята.

— Метисите, така ги наричаха. Луи Риел бил техен водач. Рубе се присъединил към силите на Риел и се вписал в канадската легенда като наш убиец с най-многобройни жертви.

— А колко време се е укривал?

— Шест години — отвърна Маккомб. — За тях нищо не е отбелязано. Имало вълна от неразкрити убийства, приписани на него, но не съществували солидни доказателства, нито показания на очевидци. Само една особеност, която подсказвала за похвата на Рубе.

— Особеност ли?

— Да, всичките жертви имали белези по врата — поясни Маккомб. — Повечето от удушване. Рубе се отказал от мръсната употреба на нож. Но навремето не се е вдигал голям шум за такива неща. Хората са имали други морални принципи. Гледали са на главореза, който премахвал нежеланите, като на благодетел на общността.

— Доколкото си спомням, той станал легенда и с убийствата на много полицаи по време на бунта на Риел.

— На тринайсет, за по-точно.

— Рубе трябва да е бил много силен.

— Не особено — отвърна Маккомб, — защото е описано, че бил с крехко телосложение и доста болнав. Лекарят, който го прегледал преди екзекуцията, потвърдил, че Рубе страдал от охтика, или както се нарича днес — туберкулоза.

— Как е възможно един толкова хилав човек да надвие мъже, тренирали за водене на битки?

— Рубе използвал гарота, направена от кожен каиш, не по-дебел от жица. Опасно оръжие, което се врязва наполовина във врата на жертвите. Издебвал ги неочаквано, обикновено докато спели. Вие, господин Вийон, сте добре известен сред хората, спортуващи за здраве, но смея да твърдя, че собствената ви съпруга спокойно може да ви удуши някоя нощ, ако усуче тихомълком около врата ви гаротата на Рубе.

— Говорите така, сякаш тази гарота още съществува.

— Съществува — потвърди Маккомб. — Имаме я изложена в криминалния отдел на Музея на полицията и ако искате, може да я видите. Подобно на другите масови убийци, които пазят любимото си оръжие за убийство, Рубе също е полагал всеотдайни грижи към гаротата си. Дървените дръжки, прикрепени към каиша, са старателно издялани във формата на вълци. Тя наистина представлява художествено изработен предмет.

— Може би ще ида да я погледна, когато имам свободно време — каза Вийон без въодушевление. Той се замисли за момент, опитвайки се да схване смисъла на инструкциите, които Сарвьо бе дал на Даниел в болницата. Гатанка от шифри. Вийон отклони темата в друга посока. — Ако трябва да опишете случая Рубе, как бихте го определили с едно изречение?

— Не разбирам в какъв смисъл — отвърна Маккомб.

— Добре, ще го кажа другояче. Какъв е бил Рубе?

За момент последва мълчание. Вийон едва ли не чуваше как щракат механизмите в главата на Маккомб. Накрая полицаят отговори:

— Предполагам, че може да се нарече маниак убиец с предпочитания към удушване.

Вийон се напрегна, после се отпусна.

— Благодаря ви, старши офицер.

— Ако има нещо друго…

— Не, направихте ми голяма услуга и много ви благодаря.

Вийон бавно постави слушалката на мястото си. Загледа се в пространството, съсредоточавайки се върху образа на болнавия мъж, усукващ гарота върху смаяното изражение на нищо неподозиращото лице на жертвата.

19.

Сарвьо лежеше в леглото и кимна усмихнат, когато в болничната стая бе въведен вицепремиерът Малкълм Хънт.

— Хубаво е, че дойде, Малкълм. Представям си на какъв огън се печеш в Камарата на общините.

По навик Хънт подаде ръка, но бързо я отдръпна, като видя намазаните с мехлем ръце на министър-председателя.

— Вземи стол и се настани удобно — покани го благосклонно Сарвьо. — Можеш и да пушиш, ако искаш.

— Последиците от лулата ми могат да ми струват някой и друг медицински глас на следващите избори — пошегува се Хънт. — Благодаря ти, но ще се въздържа.

Сарвьо мина направо на въпроса.

— Разговарях с директора по въздушната безопасност. Той ме увери, че трагедията на „Джеймс бей“ не е била нещастен случай.

Лицето на Хънт изведнъж пребледня.

— Откъде е сигурен?

— На осемстотин метра от пистата е било намерено парче от кожуха на двигателя — поясни Сарвьо. — Анализите показали, че в него имало набити парчета, които съвпадали със сплавта на тип ракета „земя-въздух“, изстрелвана от пускова установка „Арго“, използвана от армията. При инвентаризация на оръжейния склад „Вал Жалбер“ било открито, че такива две липсвали, както и няколко бойни глави.

— Боже господи! — възкликна Хънт с треперещ глас. — Това означава, че всички хора в твоя самолет са били убити.

— За това говорят фактите — отвърна спокойно Сарвьо.

— Свободното квебекско общество! — кипна Хънт. — Само те, и никой друг, носят отговорността за това.

— И аз тъй мисля, но вината им никога няма да бъде доказана.

— Защо? — попита Хънт. — СКО или са далеч от действителността, или са пълни идиоти, ако си мислят, че ще им се размине. Полицията никога няма да допусне терористи, които стоят зад престъпление с такива размери, да минат безнаказано. Като радикално движение с тях е свършено.

— Не бъди такъв оптимист, стари приятелю. Опитът за моето убийство не попада в същата категория, към която спадат бомбените атентати, отвличанията и убийствата, извършвани през последните четирийсет години. Ония са били дело на политически аматьори, принадлежащи към бойни групи на СКО, които впоследствие са били арестувани и осъдени. Докато клането на „Джеймс бей“ е било замислено и ръководено от професионалисти. Това поне се е разбрало от факта, че не са оставили никакви следи. Най-смелото предположение на главния комисар на полицията е, че са били наети извън страната.

Очите на Хънт не трепнаха, когато каза:

— Терористите от СКО могат като нищо да ни вкарат в гражданска война.

— Това не бива да става — рече тихо Сарвьо. — Аз няма да го допусна.

— Но нали ти заплаши, че ще използваш войски, за да усмириш сепаратистите.

Сарвьо се изсмя сухо.

— Това беше блъф. Ти си първият, на когото признавам, че никога не съм имал намерение да предприемам военна окупация на Квебек. Репресии върху враждебно настроени хора не разрешават нищо.

Хънт бръкна в джоба си.

— Сега смятам да запаля лулата си.

— Разбира се.

Двамата мъже потънаха в мълчание, докато вицепремиерът разпалваше чашката на лулата си. Накрая той издуха синкав облак към тавана.

— И какво ще стане сега? — попита Хънт.

— Канада, такава, каквато я знаем, ще се разпадне, ако сме безпомощни да го предотвратим — отвърна с тъга Сарвьо. — Пълната независимост на Квебек е била неизбежна още от началото. Суверенното обединение е просто половинчата глупост. Сега Албърта иска да върви самостоятелно. В Онтарио и Британска Колумбия се надигат вълнения относно националността им.

— Ти направи всичко възможно, за да ги задържиш обединени, Шарл. Това никой не може да ти го отрече.

— Беше грешка — отвърна Сарвьо. — Вместо да забавяме процеса, ти и аз, партията, народът, трябваше да го планираме. Сега е твърде късно, изправени сме пред една Канада, разделена завинаги.

— Не мога да приема злокобната ти прогноза — рече Хънт, но в гласа му вече нямаше живот.

— Пропастта между англоговорещите провинции и моята френска провинция Квебек е прекалено голяма, за да бъде запълнена с патриотични думи — продължи Сарвьо, гледайки Хънт право в очите. — Ти си британски потомък, завършил си Оксфорд, принадлежиш към елита, който винаги е господствал над политическата и икономическата структури на страната. Ти си във върхушката. Децата ти учат в класни стаи, в които виси портрет на Кралицата. А децата от френския Квебек имат насреща си портрета на Шарл дьо Гол. И както знаеш, техните възможности за постигане на финансов успех или добро положение в обществото са малки.

— Но ние всички сме канадци — възрази Хънт.

— Не, не сме. Между нас има един, който ни е продал на Москва.

Хънт се сепна и рязко извади лулата от устата си.

— Кой е той? — попита, изпълнен с неверие. — Кого имаш предвид?

— Лидерът на СКО — отговори Сарвьо. — Преди да тръгна за „Джеймс бей“, научих, че той постигнал споразумение със Съветския съюз, чиито последствия ще бъдат налице, след като Квебек напусне федерацията. По-лошото е, че той е получил благословията на Жюл Герие.

Хънт изглеждаше напълно объркан.

— Премиерът на Квебек? Не мога да повярвам. Жюл е френски канадец до мозъка на костите си. Той не изпитва любов към комунизма, а освен това не крие омразата си към СКО.

— Но и Жюл, като нас, винаги е предполагал, че ние имаме нещо общо с долнопробен терорист. Което е грешка. Онзи не е просто заблуден радикал. Казаха ми, че заема висок пост в нашето правителство.

— Кой е той? Как стигна до тази информация?

Сарвьо поклати глава.

— Мога да кажа само, че сведението идва от чужбина, но не мога да разкрия източника си, дори на теб. Колкото до името на предателя, не съм сигурен. Руснаците използват за него различни кодови имена. Истинската му самоличност се пази в дълбока тайна.

— Боже мой! Ами ако нещо се случи на Жюл?

— Тогава „Парти Кебекоа“ ще се разпадне и СКО може да се озоват във вакуум.

— Значи това, което предполагаш, е, че Русия ще има опорна точка в средната част на Северна Америка, така ли?

— Да — отвърна зловещо Сарвьо. — Точно така.

20.

Анри Вийон гледаше през прозореца на командната кабина на електроцентралата „Джеймс бей“, по лицето му бе изписано злорадо задоволство, което се отразяваше в съвършено чистото стъкло.

Загадката на гаротата на Рубе се намираше върху огромния генератор на по-долния етаж.

Зад него, объркан от страх, стоеше Пърсивал Стъки.

— Длъжен съм да се възпротивя на вашата постъпка — каза той. — Тя надхвърля благоприличието.

Вийон се обърна и погледна Стъки със студени очи.

— Като член на парламента и министър на вътрешните работи в кабинета на Сарвьо ви уверявам, че тази проверка е продиктувана от огромна загриженост към страната и в случая благоприличието няма нищо общо.

— Но тя е крайно нередна — упорстваше Стъки.

— Думи на предан служител — с циничен тон каза Вийон. — Добре тогава, нима няма да направите това, което правителството иска от вас?

Стъки размисли за момент.

— Отклоняването на милиони киловатчаса е комплексна процедура и включва сложно ръководство и регулиране на честотата с точно съгласуване на времето. Въпреки че повечето от излишната енергийна вълна ще бъде заземена, нашите системи пак ще бъдат силно претоварени.

— Ще го направите ли? — настоя Вийон.

— Да — пораженчески сви рамене Стъки. — Но не разбирам с каква цел ще трябва да прекъсваме електроенергията към всеки град между Минеаполис и Ню Йорк.

— Въпрос на пет секунди — отвърна Вийон, без да зачете проучвателния въпрос на Стъки. — Ще изключите електрическата енергия за Съединените щати само за пет минути.

Стъки му хвърли още един пренебрежителен поглед, наведе се между седналите пред командния пулт инженери и завъртя няколко копчета. Телевизионните монитори над главите им светнаха и фокусираха различни изгледи от силуети на градове.

— Контрастът като че ли избледнява, когато сканирате от ляво надясно — отбеляза Вийон.

— По-тъмните градове са Бостън, Ню Йорк и Филаделфия. — Стъки погледна часовника си. — В Чикаго е вече здрач, а в Минеаполис слънцето клони към залез.

— Как ще разберем, че електричеството на даден град е напълно прекъснато, когато е ден?

Стъки направи лека настройка на монитора, изобразяващ Минеаполис, и попадна на едно оживено кръстовище. Образът беше толкова ясен, че Вийон дори прочете табелите на улиците на ъгъла на Трета улица и авеню Хенепин.

— А в Канада също ли ще бъде прекъснат тока?

— Само в градовете близо до границата под взаимносвързаните терминали.

Операторите извършиха поредица от команди на пулта и спряха в очакване. Стъки се обърна и впи поглед във Вийон.

— Не поемам никаква отговорност за последствията.

— Възраженията ви ще се вземат предвид — отвърна Вийон.

Той се вторачи в мониторите и в същото време нерешителността зачовърка съзнанието му, последвана от буйна вълна на съмнение. Напрежението от мисълта какво е на път да направи, легна тежко върху раменете му. Пет секунди. Предупреждение, което не можеше да бъде пренебрегнато.

Накрая той пропъди всички страхове и кимна.

— Можете да започвате.

След това видя как една четвърт от територията на Съединените щати потъна в мрак.