Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

I. Урвата Зли пролез

По гладката, стръмна южна урва на Амбарица — високия старопланински връх, който гледа над Стремска долина, ставаше нещо необикновено и чудно: върволици свят пъплеше и се катереше нагоре въз върлото. Тия върволици идеха на синджир, защото вървяха по едничката козя пътека, що извиваше на безбройни лъкатушки по стръмният хълбок на урвата, за да излезе на билото. Имаше там със стотини хора: граждани, селяни, мъже, жени, старци, деца — смесени, всичките с вързопи и бремета, мнозина водейки магарета и мулета натварени; имаше гологлави, имаше по чорапи и боси, имаше по риза само — запъхтени, заморени, изплезили език по върлата стена. Тия слисани тълпи бързаха, лазеха, смисаха се, преваряха се, спъваха се, падаха по лъзгавата трева на стръмнището. Подир всяка минута пъплене — спираха, да си поемат душата, с погледи уплашено устремени назад към полите на урвата, към канарите, които стърчаха застрашително, към долината, която се виждаше между тях — и пак захващаха нанагоре. А часовете минуваха, а урвата се не свършаше, а върха на Балкана се не стигаше. Горний край на тоя криволичен поток от човешки мравуняк се губеше в небето; но когато по-задните пътници додеха до точката, дето се изгубваха предните, виждаха, че урвата пак се дига, пак тъй висока, и на горният й край пак се очертават силуетите на хора, които влазят в небето. Леките подпухналости на урвата даваха тая илюзия на погледа; но измамата пак се повтаряше за премалелите пътници. Краката се бяха подкосили, мишците изнемощели, енергията изчерпана: само един страх електризуваше тия обезсилени същества и ги тласкаше напред. Час по час от тия разнизани тълпи се ронеше нещо и остаяше на пътя. То беше или някой капнал пътник, или умирающ, или дете, хвърлено от майка си, които никой не поглеждаше, прескачаше ги, отминуваше ги безучастно. Пресипнали гласове, примрели пъшканета, писъци женски изскачаха от чупените редове на бежанците и шумът на тия смесени вопли на безнадеждност се разнасяше и умираше безотзивно в пространството на пущинака. Никога тоя планински кът не бе виждал в самотиите си толкова свят! Зрелище покъртително! Тоя върволяк, тоя бяг, тоя глъч следваше от дъното на урвата до върха й, цяла река човешки отчаяния, безконечен низ страдания на обезумяла и деморализувана сган!

Слънцето наваляше на заход. То осветляваше само горнята половина на стената; долнята й част остаяше в сянка, както и целият усоен дол, и черните разредени купове борики, що слазяха към него, и високите зъбести карпи от запад, надвиснали навъсено, които хвърляха грамадната си сянка и въз урвата. През широкия процеп планински, образуван от скалистите стени, шумно и пенеста се хвърляше през каменисти прагове надолу към пропастта реката, на която няколко слени барици тука образуват главата. През тоя процеп погледът слазяше към Стремска долина, широко разстлана в своята вълшебна живописност, със златоруси тъсми на пожънати ниви, с тъмни купове орешаци, със зелени паши и покосени ливади край лъскавата ивица на река Стрема, кичести, потънали в шумак селца — всичко това миниатюрно, мило, картинно, облечено в оная непостижима прелест, която далечната дава на сами по себе хубавите природни гледки. В дъното на кръгозора Средня гора препречваше своята с меки очертания верига, която се сплюсваше силно при Михилци, за да отвори път на долината към Пловдивско поле, неясно и призрачно под мъглата на далечността, допряло до лазурния облик на родопските грамади.

Но тая чудна картина иа Стремска долина никой не забележваше, никой нищо не виждаше от обаяностите па панорамата: всекиму погледа хвърчеше нагоре и пак падаше плахо долу в долът, в процепа яа планината, или изглеждаше едни сиви ниски облачета, които се плъстяха зад чуката на високото бърдо отдясно. Тия вълнисти облачета на всяка минута меняваха подвижпите си влакнссти форми, разливаха се, захващаха по-голямо пространство в съвсем ясното небе. Би рекъл човек — димът из вулканически кратер, блювнал някъде по бърдото.

II. Изкупление на една радост

Тия облаци произхождаха от един пожар.

Гореше Бяла черква.

От три дена гореше Бяла черква. От три дена Бяла черква ставаше плен и пожар; а жителите й се спасяваха през тая непроходна урва, преваляха Стара планина и диреха убежище в България. Тоя ден беше 24 юли 1877 година. Сиреч периода на най-големий разгар на Руско-турската война, когато русите, отблъснати при Плевен, прогонени от Средня гора, преживяваха най-страшний кризис на борбата.

Подир героическите битки при Карабунар н Нова Загора, подир отчаяния и кръвопролитен бой при Стара Загора, генерал Гурко със своя отслабнал корпус и с няколкото си силно изронени дружини опълченци се дръпна в Казанлъшката долина и превали Стара планина. Тракия, една минута възликувала и помислила, че е освободена от гръмотевичното появление на смелия Гурков отряд, който посрещна с венци, се намери в страшно положение: тя бе изложена беззащитна на гнева и отмъщението на разсвирепелите победоносни господари. Настана кървавата отплата за кратковременното тържествуване, за пияния възторг на роба при виждането призрака на свободата си, призрак, изчезнал като лъжлив сън. Извърши се най-страшния епизод на тая война, епизод кървав и пълнещ с нàстръх душата, но чийто шум заглъхна в трясъка на плевенските катастрофи, в гръмът на епическите битки при Шипка, в заглушителний вой от грандиозните блъсъци на два мира… Южна България понесе сама наказанието за една радост, която изпитваше и цяла България, и една даде изкупителната жертва за освобождението й. Меч, огън и опустошение мина през всяко място, дето бе стъпил руски крак или дето се бе пратил поздрав на освободителните гости, или само бе се изказала най-малка радост за дохождането им. От двете страни на Средня гора и на Сърнена гора, в полите на Стара планина, в долината на Тунджа, в долината на Стрема — всичко бе потънало в кръв и пламък. Стара Загора гореше, Нова Загора гореше, селата там горяха; Калофер гореше, Карлово не гореше — но се пълнеше с български трупове, Бяла черква гореше, разграбвана от башибозуците, а жителите й бягаха през балканското гърло Леевица и през урвата на Амбарица; бягаха през същий път и всички български села от долината, дигнати като един прах от урагана на турската ярост.

Пътят на това плачевно шествие на хилядите нещастни бежанци беше насеян с дири от гибел. Мъртъвци, издъхнали от страх или премалялост, трупове окървавени, стоки, дрехи, оръжия — хвърлени, за да олекчат бягането. Турците преследваха окаяниците и в планината; в самата балканска долина, Леевица, отдето се почева спасителната урва, се търкаляха трупове окървавени на българи, застигнати от башибозуците. Планината не беше сигурна и по-навътре. Бежанците въз урвата с ужас си посочваха по двата успоредни ней ярове някакви малки фигурки между камъняците. Това бяха башибозуци. Тия злодейци бяха се изкачили отдругаде на тия високи точки и издебваха жертвите си. Бежанците отиваха напред, покорни на съдбата си. Връщане нямаше: отпред беше явна опасност, отзад беше вярна гибел. Някои от мъжете, било да сплашат тия дебнещи неприятели, било да си дадат сърце, изпразняха от време на време револвери из въздуха и балканските ярове повтаряха гърмежите. Тия смъртоносни оръжия едно по едно бидоха захвърлени на пътя, когато колоната приближаваше до горний край на урвата…

III. Конникът при Амбарица

Амбарица, подир Юмрючал, вторий великан на Стара планина, е една колосална, гола, разлата пирамида, наклонена на изток, отишла пòврага нейде в небето, дето събира облаците около челото си. Тоя връх, добре виден от цялата Стремска долина и от цялото Пловдивско поле, е изправен тъкмо над Бяла черква, но която вижда само полите му.

Спокойно и величаво държи Амбарица главата си в небесните вишини, из които се вият и грачат орли. По нейните приоблачни хълбоци, покрити с тлъсти паши, пъплят лятос богати юрушки стада, пасат на воля гойни говеда, хрупат с наслаждение тревата дребни, пъргави планински коне. Тишина царува в пространните самотии около гиганта. Вятърът едвам шумоли из букаците му и боровите лесове в подножието му; сегиз-тогиз горско пиле изкрече диво в столетната гора или разклати задрямалите вейки, като прехвръкне от клон на клон.

Никой не се е качвал на Амбарица. По нейната лъзгава и страшно наведена стръмнина шемет хваща, кракът се подхлъзва над пропастта, ветрища внезапни свалят шапката или носителя й… Само тоя луд делия Крали Марко някога, казва преданието, имал си житницата на върха — види се, да я направи непристъпна за крадци — а може би — от просто тщеславие — да покаже на света силата на Крали Марко. Отдавна вече Марко се е изгубил и амбаря му няма на върха, но върхът носи и днес спомена на тая Маркова слободия и се вика Амбарица.

Но ако се не намира там никаква следа от подвига на исполина, то ще намерите друго нещо, каквото второ няма: най-величествената гледка на светът!

………………………………………………………………………………

В това време, когато колоната на бежанците се изкачваше на върха на урвата, или по-добре — на лявото рамо на Амбарица, за да тръгне на изток по билото на гребена, на дясното рамо на Амбарица, из долът на Осъма, край боровете на Добрила, зададе се един конник.

Тоя конник, млад и здрав момък, дупчеше усилено коня си, облян в пот. Добитъкът беше едър и силен, с дълга заплъстена грива, с юзда, колан и стремена от въже, както биват кираджийските коне. Над самара бе хвърлено едно палто. Широко се раздухваха двете страни на запенения корем на запъхтяното добиче.

Младият конник носеше униформата на турски колагас — капитан: син сукнен мундир, закопчан с жълти медни копчета на възгънатите поли, на който личеше червената подплата; панталони от същия плат и цвят, с тесни червени ламбаси; на ръкава — златен галон, ален фес на глава — всичко силно оваляно. Без сабя.

Когато дойде на самий връх на урвата, конникът се спря и даде отдих на коня си. Оттук надолу стръмнината се спущаше наведена, гола, плъзгава към дълбочинето. Тя пресичаше с недостъпността си съобщението между дясното и лявото рамо на Амбарица или го правеше много тежко. Офицеринът гледаше към долината: тя лежеше в една чудовищна глъбина оттука, цяла видена като на длан. Той гледаше по посока на Бяла черква, но Бяла черква се не виждаше — затулвана по-долу от издаднината, която правеше чуката Остро бърдо. Само димът, разсяг на сиви пластове из въздуха, свидетелствуваше за присъствието на запалений град в подножието на планината.

Голяма скръб се изобрази по живото, но избледняло лице на офицерина. Той бе облян с пот, от който прилепваха до високото му чело китки от кестенявата му коса, изскокнала безредно изпод отхлупений фес. Погледът му, горещ и безпокоен, изражаваше същото страдание, същата тревожна душа.

Той се бави само две минути там, па плесна коня с пръчката и удари напред през отвесната урва. Добитъкът с мъка следваше този опасен път, дето никаква диря от пътека не съществуваше. Най-малкото подплясване или спряпане беше гибелно на тая стремителна наклонност. Конникът очевидно не мислеше това и погледът му се все впиваше напред в пространството, без да внимава де стъпя коня му. Излезе и вятър, и при другата опасност се притури и тая. Веявицата отнесе фесът. Но свикналия със стръмни планинисти места добитък, толкова ловък, колкото и як, устоя на силата на духлòто и премина благополучно най-примеждливата точка и зави по една по-малко стръмна наклонност.

Оттука се видя хубаво урвата над Леевица и целия пъстър и подвижен поток от бежанци по нея. На върха й, дето пътя вече отиваше равно, по другата наклонност на гребена, тоя поток продължаваше шествието си на изток и началото му се губеше зад другия край на една борова гора там.

Офицеринът се намираше на куршум разстояние от това множество, когато няколко пушки изпукаха. Той се обърна надясно и видя бели кълба дим при камънаците на ярът. Тълпата, подплашена, затърча нанапред. Той мушна коня и препусна надолу към нея по мократа още от недавния дъжд трева. Конят се хлъзна и се строполяса заедно с ездача си. Офицеринът сръчно измъкна ногата си от въженото стреме и скокна невредим; па се наведе, помогна с мощните си ръце на животното да се закрепи и да стане, поправи му изкривения самар и се метна леко пак на гърба му.

Четирима черкези му препречиха пътя. Те бяха притърчали от засадата си при камъняка, додето ставаше току-що описаната случка, с ятагани в ръце. Един му улови коня за юздата.

Но хищниците остаха слисани: те едвам сега видяха, че имат пред себе си турски офицерин.

— Гери, чапкънлар! — извика им той, като ги устрели с гневен поглед.

Черкезите направиха почтително темена и се отдалечиха от офицерина.

Той продължи пак на препусканица към множеството, по полегатата поляна. В няколко минути стигна до бежанците.

IV. Сцени в небето

Колоната продължаваше да блика с нови рояци от урвата.

Офицеринът слезна от коня и се доближи до най-близката тълпа бежанци.

— Късно, късно, Найдене! — каза му един мъж, едър, здравенак, почервенял, облян с пот, като подаваше разплакано годиначе на жена си, която се тръшна на земята и си подаде ненката на жедните уста на детето.

— Де остана тати, бай Дончо? — попита офицеринът по български, силно побледнял.

— Ти да си жив — отговори му кратко Дончо. — Изядоха му душата неверниците… Не можа да ходи с нас и остана долу, да те чака. Било му писано така, бог да го прости… Ставай мари! — обърна се той към жена си, па грабна детето от гръдта й. Нещастното се разплака, дигнато тъй грубо от трапезата си, ялова обаче, защото от завчера млякото на майката се беше дръпнало от страхът. Отминаха.

Момъкът остаяше вкамънен на мястото си. Нови тълпи. Той попита пак:

— Тати какво стана?

Не знам.

— Не видяхме го.

— Отзади трябва да е…

Не иде отзади той и знаят къде е, но никой не желае да каже скръбното известие. Та и момъкът го знаеше. Но той питаше неволно, несъзнателно и несъзнателно търсеше с очи някого из множеството. Пот като град капеше от челото му.

Той неусетно се облече в палтото си, почувствувал тръпки от студения вятър.

Една бабичка, превита òдве, пъшкаше и охкаше. Той я пресрещна.

— Бабо Кито!

— Найдене! Не грижи се, синко: праведната му душа отиде в раят, на баща ти. Ох! Отиде си той, аз грешна остах.

— Как загина той? — попита Найден със стиснат глас.

— Още тая заран — захвана бабичката, като се спря не толкова за да говори, колкото за да си почине — зададоха се, синко, проклетниците из реката… Мъжете избягаха нагоре, останахме ний, жените, остана и баща ти… Горкият, задъхваше го, две крачки нагоре не можеше да направи. Иван Кирков беше още близко. Като видя, че баща ти ще загине, повърна се. „Ела, бай Марко, каже, да те скрием, мигар те не съпикасат турците“… Па го поведе баща ти из долчината нагоре из храсталака, хвана го под мишница, тури го да легне до едно притулено място, па накъса шума и бурени, та го покри, остави го там на милост божия и избяга. Нас, жените, булките, децата, обраха, всичко взеха. Аз паднах там, да умра… Не можех вече да държа нататък. Не ме съсякоха, оставиха ме, видиш… Булките и децата откараха само назад. И Шамуровката откараха с двете й момченца и майка й. Тя, когато Иван отведе баща ти, даде му на баща ти да ги скрие в кесията си сто лири, в кърпа ги имаше… А връвта жълтици беше зашита в ентерията на малкото й дете. Намериха ги още там!… Тя се вайкаше невестата и си скубеше косите. Изгубила си беше дъщеря си, Невянка… Думат, че турците я отвели там в гъсталака. Лошо, баба!… Какви страхотии дочакахме! Боже, имай си милост за нас!

— А тати какво стана, бабо Кито? — попита нетърпеливо момъкът.

— За него аз да ти разправя, Найдене! Добър вечер! — обади се един човек, дребен, с потури, като отриваше с ръкава на ризата си пота по челото си.

— Ха, нека ти разправи Иван… Той скри баща ти и по-добре знай всичко. Па хай вървете? — и бабата подзе пътя си тиришката.

— Да вървим и да ти разказвам — каза Иван Кирков. — Баща ти, Найдене, като го завих с шума, оставих го. Рекох му: „Сега не мърдай тука, бай Марко. Остай сбогом!“ Да можеше малко да държи, щях да го изведа с мене си, като го крепя… Но той стъпка пристъпи, и седне: слабост голяма… Поглежда само за тебе, за коня — няма ви… Както и да е… Тръгнах нагоре между храсталака и младите борики, та да завия към върха. Кога повървях малко, обърнах се да видя баща ти. Какво да видя? Двама турци при баща ти — подушиха го завчас! Той стана клетникът… Нещо му извикаха и взеха да го тършуват. Той измъкна и им подаде кесията си.

— Нашите пари и Шамуровите! — избъбра Найден.

— Щом взеха парите, захванаха, Найдене, тъй, както стоеше прав, да го кълцат с ножовете си. Той падна и извика: „Аман! Мерхамет!“ Но прегасна и вече се не чу. Изпразниха и два пищова в него, па си отидоха. Аз се спрях още малко зад канарата, та го гледах. Както се простря, тъй си и остана. Мъченик умря. Бог да го прости. Ти да си жив.

Найден плачеше.

Иван Кирков прибави:

— Найдене! Па помни кой сече баща ти. Най-напред го засече Юсуф Табакът, бреговчанина, с когото се познаваше баща ти, чунким от него кожи купуваше… На турчина достлука е на коляното.

Дългата върволица, от която правеха част Найден и Иван Кирков, сега минуваше отгоре над голямата борова гора, която се чернееше в урвата, на северната наклонност на гребена. Отдясно им се издигаше пак стръмнина.

Тълпата разбъркана и плахо отиваше напред, като увличаше в устрема си и Ивана, и Найдена, който водеше коня си. Те едни застигваха и отминуваха, други тях надваряха… Един конник, малко отпреж, яхнал на висок, хубав жълт жребец, разправяше със силни и сърдити ръкомахания на ония, които вървяха до него, и често турски псувни стигаха до слуха на Найдена. Веднага той се извърна, изгледа го, па се повърна назад, като пробиваше навалицата, и се изпречи пред Стремски. Очите на тоя человек, висок, бледен, с дълги мустаци настръхнали, бяха страшни. Найден се спря, като позна хаджи Гъча Шамурът.

— Найдене! — извика той. — Жена ми тая заран е предала в ръцете на баща ти сто лири!

— Казаха ми, бай хаджия — отговори Найден.

— Тия пари да ги дадеш!

— Баща ми го убиха, знайте, и вашите и нашите пари взеха турците.

— Тия пари да ги дадеш! — изкряска хаджи Гъчо. — У тебе има пари!

— Имам само двайсет и две лири — отговоря Найден, — но те ми трябват.

— Дай ги! — извика хаджи Гъчо, като го хвана за пазвата.

— Бай хаджи, остави се, недей ни запира тука — каза Иван Кирков.

— Нямаш право, това е обир — отвърна решително Найден.

Лицето на хаджи Гъча беше свирепо.

— Извади кесията или ти изпих кръвта! — и хаджият извади револвера си и го посочи в гърдите на Найдена. Очите му светеха зверски.

Тълпата, която ги обикаляше, бързо се разстъпя и се отдалечи. Никой не искаше да се намеси в разпрата и да си навлече гнева на хаджи Гъча. Остаяше само Иван, но също уплашен.

Пред това насилие Найдену не оставаше друго, ами да се покори. Той му даде лирите си.

— Ти забрави да насочиш тоя револвер срещу турците, а замеряш с него един безоръжен българин. Срамота! — каза той бледен. Хаджи Гъчо изпули очи, за да отговори нещо, но внезапно извърна коня си, дупна го по корема и фукна като куршум.

В тоя същи миг се зачу вик:

— Турци!

Тълпата нададе вик и взе да бяга уплашена, като рояк пилци, които са видели орела. Всички бягаха напред. Но веднага се завръщаха. Няколко башибозука бяха се осмелили да дойдат до това място, за да обират и убиват, и бяха пресекли пътя.

— Бягайте!

Викове, олелия, ужас!

Мъжете се смъкнаха надолу и потънаха в еловата гора; но турците успяха да загащят около двайсетина души — повечето жени и деца, и с пищови запънати ги подкараха като едно послушно и безропотно стадо надясно, по върлото, дето една впадина, затулена с балвани, врасли в земята, ги закри и отлъчи от множеството на бежанците, което продължи да бяга из общата пътека. Жените, неми, като смърт бледни, без да им поръчват, извадиха каквото имаха ценно: пари, наниз, пръстени, обеци — и го пуснаха на земята. Турците бяха трима само, но безумната паника им служеше отлично. Между повърнатите бежанци имаше и семейството на Донча, със самия него, и още четирима мъже: Иван Кирков и Найден Стремски и други двама, които Стремски не познаваше. Найден гологлав, облечен с палтото, което скриваше формените му дрехи на турски капитан, в ръка с поводника на коня, гледаше като човек зашеметен и сякаш чакаше безучастно каквото има да види. Дончовото дете пискаше пак на ръцете на майката. Мъжът й, колкото беше червендалест преди, сега стана по-бледен: капка кръв не оста в лицето му. Той въртеше очи плахо и обезумял. Единият башибозук грабна кърпата от главата на Дончовица, защото беше новичка, когато другарите му тършуваха още осталите жени. Детето ревеше, неговия незлобив ум не подозираше ужасната сцена тука; това крехко същество чувствуваше само едно нещо: нетърпимия глад, дразнен повече от безмлечната гръд На майката.

— Защо плаче това свинче мари? — попита един чернолик турчин с нова чалма, с прошарена брада и с вглъбнати черни очи под нависнали вежди.

— Два дена не е яло! — изхленчи майката.

Турчинът измъкна из торбата си късче хляб и го Додаде на Дончовица.

— Вземи, дай му… Баща му да му бере грехът. — Па като се обърна към Донча, попита го: — Ти ли си баща му?

— Аз, ефандим — отговори Дончо, обнадежден малко от милостта, изказана към детето му. Турчинът му каза:

— Лягай, гявур!

Нещастният не можа да каже дума. Той приличаше на дърво, а не на човек. Заклати се като пиян, разпери ръце глупаво, уж като да се, моли, па коленичи.

Турчинът изтегли ятагана си, сложи ляво коляно на тревата, подвали с лява ръка българина и му притисна челото до земята и преряза гръкляна му като на една овца.

Жена му извика отчаяно и си закри очите. Другите двама турци продължаваха тършуването. Те не бързаха да се разправят с осталите гявури: те им бяха в ръцете. Плячката беше главното. Черноликият турчин попипа в пояса и джебовете на заклания, той набара нещо на кръста му, под шаячевото сетре, и измъкна един револвер.

— Пълен! — каза той, като му прегледа патроните. — Пхюй! Кучешки сине! — допълни той с презрителен поглед към жертвата си. Па изпразни два пъти револвера в гърдите на умрелия. Третия куршум изпразни срещу Ивана Кирков, който се случи по-близо до него, но му проби само пазвата на салтамарката. Докато ставаше това, другите двама продължаваха да обират жените. Между тях имаше и млади. Една по-богато облечена, хубавица, но побеляла като стена, даваше наниза си, сваляше обеците си. Тя изкряска гневно и бутна турчина, който й бръкна в гърдите под предлог и там да търси нещо…

— Нали му даде всичко мари, Гино! — каза с пресипнал глас една стара жена.

— Всичко, мамо! Какво търси поразеника още! — избъбра плачешком младата.

Другия — в тоя миг тършуваше една бузеста, едра, здрава селянка, която държеше в ръка вързоп.

До тях двата мъжа: единият с кокалесто длъгнесто лице, със сиво шаячево сетре, стоеше като пън неподвижен. Другият — също във френски дрехи, нисък и дребен, кьосе, с набърчено лице, с попукани от страх устни. Той стоеше пред коня Найденов и предпазливо бъркаше в джоба на сетрето си.

— Генко, хвърли го! — пошушна му другаря му.

— Ти, булка, и ти, булка, оттеглете се: вас назад ще ви водим! — каза един от турците на Гинка и на селянката, след като погълча нещо с другите. — Хайде, кучки, нататък! — и той ги тласна и отдели от другите.

Гинка извика; селянката изплака. Старата изрева, колкото й глас държеше.

В същий миг другите двама се спуснаха с ножове да сечат мъжете и пръв им се попадна Кирков. Бедният човек изпречи двете си ръце срещу ятаганите в същий миг, когато черноликият турчин с кървав още нож в ръката се оглеждаше за Найдена.

Внезапно зад шията на коня се раздадоха, един по друг, четири гърмежа от револвер. Кълба пушек забулиха коня и стрелеца, затулен зад него.

Турците пред това неочаквано нападение взеха да бягат нагоре из камъняка, колкото уплашени, толкоз и изненадани. Единият от тях политна, седна, като се държеше за корема, па хвана да се върти по земята. Женорята се затириха напред с писък. Увлечени от общото движение, и другите мъже се устремиха с тях напред.

Оня, който гръмна, беше Стремски. Отчаяното положение вдъхна отчаяно решение на смелия момък. Един миг преди това, пръв поокопитен между другите пленени мъже, той беше помислил да търси спасеие в бяг към гората, макар че още при първите стъпки щеше да бъде свален от куршума или ножа на турците. Той знаеше това, но друга искра от лъжлива поне надежда не съществуваше. Той нито оръжие имаше, за да се брани и да продаде скъпо живота си, нито пък можеше да очаква милост от свирепите кръвници. В тоя страшен миг нещо твърдо падна въз десния му крак. Той помисли, че е камък, но като погледна, видя че е револвер. Ниският българин в страхът си беше си хвърлил назад револвера, за да се не намери у него. Внезапно косата настръхна на Стремски. Със светкавична бързина той се наведе и взе оръжието и със светкавична бързина той се затули зад коня, за да извърши онова, което току-що разказахме.

Револверът имаше всичко изпушканите четири патрона. Стремски погледа към гората, отляво, и реши към нея да припне. Друго и не му остаяше да направи, и то без най-малко бавене. Защото турците, въпреки познатата черта на характера им — да се стряскат и отстъпват само при проявлението на мъжество у противника, веднага се затириха насам с яростни викове към дръзкий гявурин, който от хилядите бежанци един се осмели да бъде храбър и да се брани.

Стремски вече бягаше низ урвата, като правеше грамадни скокове. Зад него пукаха пищовите на двоицата турци, завчас притърчали на самия бряг на урвата. Стремски чу не един куршум, че пропищя край ухото му. Веднага той биде посрещнат с други гърмежи отдолу; бели кълба дим се засиняха по четири разни места в гората. Нему се стори, че позна същите ония черкези, които по-рано го посрещнаха, при падането на коня му. Вероятно, те обираха наблизко други бежанци и при чуването гърмежите бяха се затекли на помощ на едноверците си, а когато видяха посоката, по която бягаше Найден, слезнаха и завардиха гората. Тяхното притичване и бе ободрило двамата турци. Стремскеву не остаяше никаква надежда почти. Той видя, че живее последните минути на живота си, но той не бе в състояние нито да измени нещо, нито да се брани, нито да се спре. Той следваше да припка надолу към белите кълба, които непрестанно се подновяваха, той се оставяше на неудържимата бързина на бегът, утроявана от стръмността на мястото; краката му не му се покоряваха, а се движеха надолу някак механически, с чудовищна скорост, като че чужда воля им заповядаше и ги окриляваше. Така, сред гърмежи отзад, сред гърмежи отпред, единствен нишан на куршумите, които бръмчаха около него, Стремски като един вятър мина между две нови кълба дим и под блясъка на един ятаган, който замахна въз него, и се втурна между по-вътрешните борове, незакачен още. Пукотите продължаваха зад гърба му, а той все се вдълбочаваше навътре между правите стволове и гората забуча страшно от много пъти повтаряните екове на гърмежите. Те следваха още, когато той потъна съвсем и се изгуби от погледа им. Вероятно, гърмяха напосока въз него. Турците не влазяха никога по-дълбоко в гората да гонят жертвите си, те се бояха от ненадейно нападение на „комити“ — име, което по това време даваха на опълченците — или московци, които господаруваха на север от този гребен. Гърмежите млъкнаха, гората утихна и само ушите още дълго бучаха на бежанеца. Той се тръшна на едно по-равничко място между два повалени бора, безсилен и неподвижен, с очи, впити в небето, къс от което се виждаше между тъмните клонове на столетните дървета.

V. Найден Стремски

Найден Стремски имаше двайсет и две години, намираше се в началото на най-разкошний разцвет на младостта, в периода на живота, когато той е богат със здраве и с радост, когато сърцето вярва, душата ламти, умът хвърчи… Той имаше лице бледо, тънко, изразително, черни очи живи, уста женствени под черният мъх на мустаците му в зародиш; снага добре развита, но дръглива; пъргав в движения, сръчен смел, податлив на най-първото впечатление, но способен за зряло мислене.

От малък жив, събуден, той, въпреки ожиданията, не се отличаваше с успехите си в местното училище в родний си град, към което пазеше непобедимо отвращение. За да се избави от уроци, той по цели дни се скиташе по кърищата, по планината, като се хранеше с дренки или тръносливки, когато не беше успял да тури у тях си под дрехата един самун. Вечер, по гузния му вид, баща му познаваше веднага, че е бягвал от училището, и го налагаше отечески. По природа мек, добър, Найден проявляваше още едно противоречие: имаше нрав упорит в случая, юмрук здрав в борбата с връстниците си и необуздана потребност от движение и салмуване. До тринайсетата си година Найден прекара подобен празен и буен живот, като не беше минал още вторий клас. Баща му се намери в чудо какво да го прави. Към учение — нехаен н както се видеше, съвсем неспособен; нрав — лудешки. „Ще остане сляп: наука не учи, занаят не знае… Или хайдутин ще стане тоя кучешки син, чунким все гората гледа да улови, или просяк!“ — казваше баща му сърдито. Така беше и до петнайсетата година. Найден отиваше тром в учението, безполезен на баща си, със сърце на нищо неприлепно.

Тогава той го прати при един роднина в Цариград, който имаше нужда от човек в кантората си. Подир една и половина година служение, което състоеше в преписване писма и извършване разни дребни поръчки, търговецът забележи, че Найден се залюби в книги и вестници — които той дълбоко мразеше в Бяла черква. Най-напред той се зарадва, но скоро хвана да се въси: Найден пренебрегваше длъжностите си в кантората, увлечен от прочитане. „Той е за даскал наш Найден, не е за търговец“ — каза си сродникът му и реши да търси сгода да се отърве от услугите му. Случаят му дойде на помощ: турското правителство беше открило няколко места в цариградский лицей за българчета. Найден попадна между избраните, които щяха да се учат на правителствени средства.

Не щеш ли, ленивият и негодният в Бяла черква ученик внезапно се промени: той се отличи с усърдие и с голяма възприемчивост. Той учуди и учителите си с бързото усвояване французкия език, който беше учебния, и със страстната си любов към науката. Когато баща му научи това приятно известие, очите му се наляха със сълзи и от благодарност за успехите му, той определи Найдену по една лира за харч на месеца. Найден свърши бляскаво лицейския курс миналата година и сродникът му, възхитен от него, обеща му да го поддържа две години в Париж, за да следва правото.

Но политическите събития, които подготвяха и направиха неизбежна войната между Русия и Турция, задържаха горещия Найден в Цариград, занят с писане дописки за европейски вестници и за българските в Румъния. Подозрян от турците, той биде хванат и изпратен в Балъ-Кисèл в Мала Азия на заточение. Там той чу за обявлението на войната, за минуването Дунава от русите и за първий бой при Плевен. Той лудееше от желание да се найде в България, на която съдбата решаваше оръжието. Един арменец, приятел, му помогна да избегне из тоя отстранен град и да достигне безбедно Смирна, отдето отиде в Цариград. В къщата, дето се скри временно, намери го един приятел българин, също готов за бяг. Той беше военен доктор, възпитаник на императорското медицинско училище, изпращан при табора в Арабия и избягал от турския параход в минутата на тръгването му. Тук размениха дрехите си, докторът се спаси, като отплува за Атина, а Стремски навлече военния мундир и се качи на железницата, за да иде в Пловдив. Под покровителството на униформата на турски колагасъ и при знаенето турския език, той мина за турски военен лекар и никой не подозря, че има пред себе си бежанец българин. Току-що дойде в Пловдив, пристигна известие, че Гурко минал победоносно Балкана и Средня гора и заедно с другите градове на Северна Тракия и неговият роден град е освободен.

Тогава той полетя към Бяла черква — пак във военната си униформа, станала необходима за безопасно пътуване из един друм, пълен с разярени тълпи бежанци турци, прокудени от руския страх — и се хвърли в обятията на родителите си, като плачеше от радост, че вижда отечеството си свободно. Баща му неизказано се зарадва, че го видя жив и здрав. Найден беше порасъл, наедрял, хубавец под този военен мундир със златни галони и сребърни змийчета на вратника. Но тая лъскава униформа, сега омразна за окото на българина, Найден замени още сутринта с шаячеви дрехи.

В това време Бяла черква беше доста безпокойна от обрата, който бяха взели военните действия в Тракия. Градът особено се тревожеше, че преди десетина дена беше изпращал в Казанлък, до генерала Гурка, депутация да го поздрави и да изпроси изпращането в Бяла черква, жедна да види руси, няколко казака, за да им се порадва. Един отрядец от петнайсет души казаци, с дълги сулици, побити в стремената, предвождани от един млад, голобрад есаул, беше посетил града, който го посрещна възторжено, с цветя и дарове, и нагости и след един час бавене, бе си отишъл назад в Казанлък. Белочерковци помислиха, че всичко е свършено. Един турчин беше съсечен в конака; а куцият чизмар Капасъзът, наричан още и Редакторът, пиян, както лани, пред въстанието, метна се на гърба на един турчин пътник и го язди триумфално половина километър извън града!

Този най-знаменит в живота на града ден го по-губи. Бяла черква сега беше нащрек, всеки ден плашена от зловещи слухове за нападане от башибозуци… Тя беше решила да се пази, уверена, че русите ще надделеят и няма да закъснеят да дойдат на помощ. Но пътник не можеше да проникне, за да донесе каква-годе вест — съобщенията с външния свят се бяха прекъснали. Дене и ноще пазеха стражи по краищата. Найден взимаше живо участие в организуването на отбраната. Тия залиси и безпокойства не му оставиха възможност ни веднаж да се разходи по местата, свързани с неговите юношески години… На седмия ден от неговото пристигане Бяла черква с ужас се научи за дръпването на Гурка в Северна България. Дръпване трагическо, последвано от смърт, пожари и опустошения — в най-цветущий край на България! Градът в панически страх скокна да бяга през Стара планина. Както всички граждани, и бай Марковото семейство избяга в балканската долина Леевица, като заряза всичко — само душа да спаси от наближающата сган башибозуци, победоносни и разсвирепели. Найден, в бързането през нощта, навлече униформата, която случайно му падна под ръка. В Леевица баща му, страдающ от стара астма, почувствува, че не ще може да се изкатери по урвата на Амбарица. Трябваше кон, но кон не можеше да се намери тука. Биде решено Найден да потърси в някоя планинска колиба или в Троян добитък за баща си, като изведе със себе си из урвата и майка, братя и сестри.

Найден, в горещината на младостта си и с героизъм, който се равнеше само с любовта му към болния и обичен баща, се залови с мъчната си задача. Още вчера на върха на урвата той повери домашните на един бащин си приятел да ги отведе за Троян, дето отиваха всичките бежанци, а той удари пеше наляво по стръмния хълбок на Амбарица, та зави в долът на Осъма и през нощта стигна в Троян. Без да почине, той яхна купения скъпо кираджийски кон и тръгна пак за към Леевица с душа, изпълнена от безпокойствие и лоши предчувствия за съдбата на баща си… Подир двайсет и осем часа непрестанно пътуване през върхове, урви, долове, гори той достигна днес следобед при лявото рамо на Амбарица — за да научи гибелта на баща си и да се намери на един косъм от своята.

VI. Самодива

Когато Стремски се пробуди — той беше спал седем часа мъртвешки сън, — в гората царуваше пълен мрак. Беше нощ. Под високите върхове на елите, между които се синееше небе с няколко трепливи звездици, гъста и непроницаема тъмнота лежеше. Нощта образуваше черна стена около скитника. Подир дълго озъртане и напрягане погледа, за да го свикне с мърчината, той хвана да забелязва ясно някои дънери наблизо, пазейки зловещата неподвижност на живи същества, които дебнат… В лесът владееше тишина и безмълвие дълбоко. Глухо, пусто. Далечни някакви скокове на вода пращаха дотук монотонен, сънен шум. Дивотата и самотията на тоя заглъхнал пущинак изпълваха Найденовата душа с непонятен хлад, с непобедим ужас — ужасът от мрака при отсъствието на живота.

Заедно със схващането околната действителност у него се пробуди съзнание за положението, за обстоятелствата, които предхождаха и докараха тая му нощявка тука. Смъртта на баща му сега му се науми с поразителна ясност и остър болеж прониза сърцето му. Всяка една дума на бабичката и на Киркова при разказването тая случка се припомни в ума му с мъчителна вярност; въображението му виждаше кървавия лик на мъченика, с дигнати в ужас ръце, с безнадеждно молебен поглед, под ударите на ятаганите. Сърцето му се дробеше. Той мислеше, че вижда страшен сън… Какво ставаше с България? Кораблекрушение! Сега въстана в ума му всичкия страшен сонм от ужаси и бедствия, на които бе свидетел, и пожара на родний му град, и страхотиите на бягството, и трупа на заклания Донча, който лежи сега нейде наоколо, със зиналата рязка на гърлото.

И тая мрачна и дълбока гора, която в обикновена нощ би имала нещо поетическо даже в самата си дивота и безлюдие, сега му се стори още по-грозна, по-враждебна и подозрителна, като че е в тъмна пещера, населена с влечуги и гадове свирепи. Гъстият мрак го плашеше, неподвижните стволове, що мътно прозираше около си, мълчаливи и строги, му навейваха студения трепет от привиденията. Стана му тясно. Страшно желание се пробуди у него да види по-скоро виделина, дневен зрак. Кога ще съмне? Той намираше малко отрада и ободрение само в гледането на звездите, що блещукаха на малкия къс небе, скъпливо оставен от дърветата. Тия звездици бяха едничкото питомно, познато, почти дружеско нещо в тоя чужди нему свят. Той не смееше да се помести, защото не знаеше какво има около него в тъмнината, която образуваше под него пропаст, бездънна и непроницаема; часто се ослушваше в някои шумове на самотията, странни, непривични и необясними за него. Веднаж даже чу, че изшумоли нещо по урвата над него и пак се спотаи. Мина му през ума за звяр. Или друго нещо? Болезнено раздраженото му въображение от толкова потресни сцени работеше и пълнеше гората със зловещи образи. Той падаше понякога в бълнуване и чинеше му се, някои фигури идат към него. И най-незначителния шепот в леса добиваше злокобно значение… Кога ще съмне? — питаше се… За сън пак — нито можеше да си помисли. Нощният хлад се усили, той си закопча по-добре палтото. Изтегна се пак и опря очи в звездите. Това зрелище подействува успокоително на разстроените му нерви.

По едно време една странна виделина проби отгоре и слабо освети задрямалите върхове от север. Тая бледа, сумнителна виделина, по нищо неприлична на утринната, предаде на картината нов вид, чуден и тайнствен. Очертанията на елите се откроиха по-добре в небето, една сладка, тиха ведрина проникна в гъстата сянка, няколко трепливи осветлени търкала се изобразиха по земята около Стремски. Разбра, че изгря месечина. Той се извърна назад и видя сребърният й лик, че се усмихва между клонакът на една борика. Стана му драго. Тая месечина беше му един брат и един другар. И гората му се стори по-приветлива под успокоителното сияние. В нейните дълбочини сенки се отличаваха от сенки и тътенът на водний шум не тъй диво се отзоваваше сега. Погледът му неволно се приковаваше през мрежата на клоните към нощното светило, което бързо излазяше на отворено.

Като гледаше така, Стремски видя на известно разстояние от себе си, там, дето месечината правеше да се види по-ясно местността, че се мръдна нещо живо и разшава сухия шумолак. После той видя, че се подигна една глава човешка! Стремски впи очи в това странно видение и спря дъхът си. Главата се издигна, показаха се рамената. Лицето се обърна към месечината, като да я погледне. Тогава Стремски разпозна профил на жена, както и косата й, която забрадка не покриваше. Жената си остана тъй, не се дигна повече, очевидно, седна на повален дънер. „Самодива!“ — мина му през умът. Той не беше суеверен, макар и да имаше мечтателна душа… Повече и повече учуден, Стремски наблюдаваше. Женската глава остана неподвижна няколко време, все обърната към месечината; после се наклони към почвата, и глава и рамена се изгубиха, като че потънаха там. Подир това видение, така тайнствено изникнало и изчезнало, Странски изгуби всяко самообладание, всяко благоразумие. Тикнат от болно и тревожно любопитство, смесено със страх, който той задушваше, Стремски се изправи и извика:

— Кой стои там?

Неговий глас разтресе мъртвата тишина.

В същий миг там, дето бе потънала главата, изскокна цяла жена, която тръгна бързо, напреки по урвата. Нейната бяла рокля се развяваше, скривана мигновено от дънерите отсамшни. Стремски тръгна подир нея, катерейки се по стръмното. Подир няколко минути той я застигаше. Внезапно тя се спря, извика уплашена и падна. Когато Стремски дойде до нея, той видя едно момиче, че лежи в несвяст. Една косвена луча, паднала на лицето, измахнато и пребледняло, го правеше като мъртвешко.

— Това момиче е избягало тука като мене — каза си Стремски, хвана го тихо за ръцете, подигна го деликатно да седне, като казваше приветливо:

— Не се бой, момиче, аз съм българин, аз съм белочерковец… Какво чиниш тука?

Момичето се поокопити, гласът и обноските Стремскеви го поуспокоиха. Но то гледаше все стреснато.

— Не бой се — повтори Стремски, — аз ти на помощ ида. Как остана тука?

— Бягах от турците и страх ме беше да изляза вече — отговори девойката с тих глас, като изглеждаше внимателно Стремски.

— Кога се скри тука?

— Днес.

— Как ви викат?

— Невянка Шамурова…

— А, на господин Шамуров дъщеря?

Девойката се разплака.

— Не плачете… Защо плачете?

— Не знам тати и мама какво са! Чух, че са убити! И тя захълца, като си затули очите с ръце. Стремски веднага си спомни какво чу днес от баба Кита за госпожа Шамурова. Той побърза да утеши дъщеря й.

— Майка ви е жива, Невенке, и баща ви… (в тоя тежък час идеше му лошо да титулува с „госпожица“ тая непозната нему девойка). Не се мъчете напразно.

— Истина?

— Аз положително знам това.

Невенкиното лице светна.

Възрадван от тая среща с жив человек и от случая да бъде полезен на тая изгубена в страшната гора девица (той забравяше сега, че тя е дъщеря на свирепия му бащин неприятел, и своите домашни нещастия), Стремски продължаваше да я ободрява и разпитва. Избягала, както всички белочерковци в Леевица, с домашните си, тя била изведена до върха на урвата от вуйка си. Майка й остала назад с децата. Баща й не видяла къде е… Бежанци пръснали слух, че и двамата са заклани. Днес, когато турците нападнаха част от бежанците, Невянка се втурнала заедно с мнозина още души в гората, но се изгубила и остала самичка. Другите, вероятно, са излезли из гората; но тя се бояла и чакала да мръкне. Като се стъмнило, тя тръгнала да излезе, но тъкмо на края на гората видял й се човек като турчин. Това я уплашило и тя се върнала назад. Тъй остала тая нощ в гората.

Стремски я увери, че тя дънер е взимала за човек и че турците, щом залезе слънце, избягват и се прибират в селата си. Той премълча да й обади какво е чула за нея майка й… Той скърбеше, че няма никаква възможност да извести госпожа Шамурова, че дъщеря й е в безопасност и че не е отведена от турци за обезчестяване, както тя вярваше сега и примираше в безсилно отчаяние. Като видеше спасено това момиче, острината на неговата собствена мъка сякаш намаляваше.

— Ние трябва да излезем оттука, Невенке, още много рано сутре. Из пътя ще има нашенци, с тях ще тръгнем за Троян.

— Благодаря ви.

— Но това място е много несгодно за стоене. Вий казвате, че не сте спали цяла нощ? Вий сте много уморени, а утре пак ще бийте път… Елате!

И без да чака съгласието или отговора на Невянка, той я улови за ръка и тръгнаха между елите.

На едно отворено място месечината огря много хубаво и двамата скитници. Стремски се вгледа по-добре в Невянка. Тя беше девойка на петнайсет или шестнайсет години, със снага средня, права, напета; с движения свободни и леки. Лицето й бяло, мършаво, но страшно бледно на месечината, нямаше нищо особено: повече детски мило, отколкото хубаво; коса черна, спусната отзад, една част паднала по челото в безредица. На краката й обуща нямаше; само чорапи, продънени отдолу.

Тая хубава и дръглива снага трепереше под тънката басмена роклица, бяла, с червени пера. Стремски сне палтото си и я наметна — той забрави да стори това по-рано. Невянка поблагодари със своите две черни очи. Той видя, че са хубави.

Намериха сгодна полянка, по-малко наведена и защитена, дето можеха да дочакат съмване.

Макар че Невянка свенливо се отказваше, но Стремски ластоя и тя легна, след като облече и закопча добре палтото и си подложи дясната ръка под главата, при подножието на един бор. Стремски имаше право: Невянка трябваше да умира за сън, който досега й беше невъзможен от нощния хлад и страхът. Щом склопи очи — и заспа.

Стремски седеше там да я пази.

VII. Хала

Беше истинско щастие за девицата, дето Найден се улучи с връхна дреха, която да я стопли. Нощната свежест се усилваше. Излезе вятър. Пластове облаци, които се зададоха от север, забуляха постоянно небето; вместо тихата небесна синева с брилянтови точки, сумрачно покривало се надвеси над скитниците. Луната потъна във вълнистите грамади на облаците, след като няколко време им позлатювà наръбените краища. Лесът почерня, погрозня: глуха шумотевица го изпълни; вятърът съскаше из иглистите клони, люшкаше вършето, превиваше младите борове, виеше плачевно в околните усои. Вятърът се превърна на веявица, която с голяма сила забуча из екливите самотии на развълнуваната и настръхнала гора. Заглушителни пищения минуваха през скърцащите ветви и се сливаха с дълбокия вой на природата. Разсвирепялата стихия с бясна стремителност поваляше на една страна столетната гора, като че искаше да я изкърти, или я блъскаше по всички страни, виеше я, тласкаше я, гънеше я… Халата гръмна с гороломна ярост. Настана хаотическа мълва от вой, писък, плач, рев — демонско съзвучие от борбата на лудия ураган и вековния лес.

През всичкото това време Невянка спеше. Бурята не я пробуди; тя я унасяше повече в блажената област на бляновете. Тоя млад организъм беше изгладнял за отдих. Стремски, сгушен на завет до дънера — макар до самата нея, — не я разпознаваше в големия мрак.

Ненадейно той чу един ужасен трясък, като че се сгръмоляса планината над него. Тоя трясък се последва от други няколко и веднага нещо гигантско, велико, чудовищно със заглушителен гърмеж грухна над главата му и разтърси до основание бора, при който стояха, а над него се раздаде страшна шумотевица от премазани клони, от счупени върхари и един дъжд от борикови гранки, иглисти листа и шишарки засипа двамата бежанцн.

Стремски веднага разбра: падаха боровете! — и един, като политаше, падна върху техния бор и се залости в клонака му. Стремски забута Невянка да я разбуди.

— Невенке! Ставай! Ще падне на нас бор! — извика той, като я клатеше силно за рамото. Но девойката не се сепваше от дълбокия сън.

Борът, до който стояха, пращеше и се гънеше под двойния натиск на легналия въз него бор и на халата.

Нямаше време за губене. Стремски грабна девойката през кръста и я изнесе настрана от опасния бор. Беше време! Едвам стори това, гигантът с гръмовен трясък се изкърти и заедно с другия се простря на самото онова място, което остави Невянка…

Тя стъпи на краката си замаяна и зашеметена.

— Да бягаме! — извика Стремски.

И той я улови за ръка и я повлече нагоре из урвата. Отдясно и отляво трещеше някой падающ бор. Скоро Невянка падна изнемощяла. „Не мога!“ — извика тя. Тя усети, че коленете й се пресекли. Стремоки не чака: той я прегърна като едно дете и тръгна нагоре с товара си. Тя неволно му се държеше за вратът, прилепнала до гърдите му. На всеки миг той чакаше да падне въз тях някой гигант. Напречени дънери затрудняваха вървежа му, с тоя нежен товар, а халата го тикаше настрана. Когато минуваше край някой прав ствол, той слушаше с ужас как той скърца от силата на вятъра и се гънеше като върба по бесните му юруши.

Когато най-после, заморен до крайност, раздран и избоден, приближаваше последните дървета на урвата, с момата в обятията, веявицата поотслабна. Излязоха навън и той сложи Невянка на тревата. Тя се простря запъхтяна и изплашена. Лесът вече по-тихо шумеше, сякаш пъшкаше от раните, получени в борбата, насеян с трупове от победени великани.

Няколко време те си почиваха, без да говорят. Тъмните облаци се тълпяха по небето, цяло още тъмно. На една точка само, през високото бърдо на планината, в небето висеше неподвижно една светлива мъгла, едно бледно сияние, необяснимо под това тъмно небе и на тая висота.

Тая неподвижна светла мъглица, това бледатво озарение, което се не махваше вече от няколко дена насам от въздуха, беше отблеска на пожара в Бяла черква.

А планината наоколо беше пуста и грозна под мрачното си було. Тъмните криви линии на върховете се дигаха високо пред тях, неми и черни в кръгозора. Тия неизвестни пущинаци отпред и тая черна гора отзад, която още бучеше глухо, пълнеха с тайнствен страх душата.

Стремски се безпокоеше за Невянка, която се оплакваше от голямо безсилие и неспособност да върви нататък. Силите й бяха изчерпани от страшно двудневно бягане и от глад, а краката изрязани от камъняците и бодилите. Без добитък тя не би могла да стигне Троян. Не можеха прочее да тръгнат по-рано от това опасно място и трябваше да чакат нови дружини бежанци, които биха й дали кон. Догдето се грижеше за това, Невянка го бутна за лакътя сепнато и му посочи на изток нещо. Найден се обърна и видя, че нещо иде насам, полека край гората.

— Снощният турчин! — извика девойката и поиска да стане, за да бяга в дърветата.

В сумрака не личеше добре какво иде насам. Найден се взираше, цял нащрек.

— Стойте! — каза й той. — Не е човек това — кон е!

И Стремски стана, пресрещна го и сръчно улови добитъка за повода, който се влачеше. Веднага позна своя кон! Бедното животно, което турците не успяха да отведат вчера вечер, беше се въртяло цяла нощ край гората и пасло, или пък чакало ездача си, по нагон почувствувало, че той е в гората. С това беше и уплашило девойката. Както и да е, този случай, тъй естествен и тъй чудесен, беше едно велико щастие за Невянка.

Без да чакат повече, Стремски й помогна да се качи на самара и поведе коня напред, като намери пътя.

В това време, на изток, зад тъмната чука на Юмрючал, се показваше слаба дрезгавина.

Съзоряваше се.

VIII. Из пущинаците

Планината беше пуста.

Пълна тишина владееше из пространните самотии на това приоблачно царство.

Напред, отзад, отстрана: върхове, долове, стръмнини, дълбоката гора и облаците на отдалечените чуки, вече къпани от първата виделина на зората.

Нашите пътници вървяха мълчешката и òзъртом.

Защото спокойствието на планината беше дълбоко, много дълбоко — та подозрително чак.

Само бавното стъпане на коня, уморен, изнемощял, и неговото пърхане на хладния утрен въздух нарушаваше тишината.

Боровата гора доста време остая отляво на пътниците, па се свърши.

Вървяха около един час.

А планината се простираше все по-нова, по-пустинна и по-дива.

Къде изгрев слънце, като се изкачиха на една възвишеност, обърнаха се да видят идат ли бежанци отзад. Видяха на каменистата стръмнина при боровата гора, която оттук пак се видя, черни предмети, които мърдаха. Невянка ги взе за човеци, но Найден й обади, че са орли. Той й не обади какво чинеха там. Те пируваха с месата на Донча… Защото той позна, че там беше мястото на вчерашните ужасни сцени.

Превалиха рътлината и навалиха надолу през една росна ливада с високи зелени тлъсти треви, в които краката на коня потъваха до коленете.

Минаха и нея, минаха нови падини и валози, изкачиха се на друг връх и погледнаха назад.

Никой.

Слънцето, изскокнало над кръгозора, криеше се зад отсрещния гол вис, като озаряваше урвите и върховете зад тях, все голи, безлюдни и гробно тихи.

Наситените орли само, литнали пак във въздуха, рееха се лениво и покойно над мястото на пиршеството си.

Найден все по-често се огледваше. Той пръв път минуваше из тая планина.

Той забележи, че пътеката отива все към югоизток, вместо да отива към североизток, където се падаше Троян.

Разбра, че е забъркал посоката си и е хванал друга пътека. Това го уплаши. Той сега си обясни защо не вижда никак бежанци да се подават зад тях.

Той обади на Невянка откритието си.

Спряха се.

Невянка, седнала на коня, извръщаше пребледнялото си лице с изражение на страх и недоумение.

Найден търсеше с поглед изгубената посока и лучкаше умствено де трябваше да бъде пътя им.

Внезапно отнякъде изгърмя пушка отдалеко и разтресе Балкана.

омичето полетя от коня и падна.

Найден се спусна към Невянка. Помисли, че е ударена. Но тя веднага скокна и захвана да припка напред. Тя бе паднала от уплашване.

— Имаш ли нещо? — питаше я той, като бягаха надолу низ някаква паша, лъзгава и гладка.

— Нямам нищо — успокои го тя и тичаше. Те се вече не извръщаха. Те все припкаха. Извърнаха се най-после.

Конят стоеше там, дето го оставиха. Той си пасеше.

Гърмежът се не повтори, но те не можеха да си го обяснят.

От тая минута страхът им растеше.

Невянка, забравила болките на краката си и умората си, отиваше бързешком напред, успоредно все с Найден. Сега вървяха съвсем без път. Наклонът на местността ги мамеше и те несъзнателно бягаха там, дето беше по-леко за бягане.

Тук планината процепяше един дълбок тесен дол. Големи балвани, гъсто насеяни по голината, стърчаха причудливо, нашарени от петна чер загорял мъх.

Когато наближаваха до тях, един шум, нещо като звънтене, чу се отляво; това звънтене идеше от стръмнината, която също се увенчаваше от грамадни канари.

Те се спряха.

Скоро от завоя се подаде една глава, после изскокнаха гърдите, после и целият човек. Той беше турчин с пушка на рамо.

Веднага изпълзяха около него овци. Това беше турско стадо. Стадото и овчарят турчин с пушката и големи бели кучета идеха насам.

Найден хвана Невянка за ръка, притърча с нея между скалите и се сгушиха под един голям надвиснал камък. Той висеше твърде ниско над земята и образуваше лоша заслона, а още по-лошо скривалище. Бежанците се принудиха да легнат, за да си скрият половината тяло поне; другата половина остаяше навън. Ако турчинът прекараше стадото си от долня страна на камъка, щеше да ги види без друго, и стадото щеше да ги нагази, или пък псетата му щяха да лавнат на тях. Това значеше, че Найден и Невянка бяха изгубени. Турците овчари из Стара планина бяха в обикновено време разбойници; а в тоя час на всеобщо клане на гявурите — те бяха кръвожадни зверове.

И стадо, и псета, и турчин минаха от горня страна на камъка.

Звънтенето полека-лека се отдалечи.

Найден изгледа предпазливо: опасността бе изчезнала.

Тогава станаха и пак тръгнаха надолу.

IX. Лутане

Беше вече обед.

Те премаляваха от глад.

Найден късаше киселец, който рядко съзираше тъдява, и даваше на Невянка, като и сам смучеше сочната киселина на билката.

Те мълчаха и вървяха.

Минаха едно малко поточе в дъното на долът, дето конят жадно пи, па се запокатериха по отсрещното възвишение. Те търсеха гора, за да се укрият и да чакат нощта. Да пътуват на север, за да се упътят към Троян, те не смееха, те не знаеха местата, те се бояха от лоши срещи.

От това възвишение една пролука, оставена от две чуки, даде им да видят част от Стремска долина на Средня гора.

Много пушеци.

Пушеци в полето, пушеци надлъж по Стрема, пушеци в полите на Средня гора.

Горяха българските села.

Но тая скръбна картина скоро се изгуби от очите им. Те се закриха зад камъняци и все като пъплеха около тях, за да бъдат по-малко изложени на погледите, превалиха ръта и там седнаха да почиват до канарите на сянка.

Наоколо им пак пущинаци, върхове, долове, дивотии страховити.

Доста далеко пред тях, зад една нова, по-сложна рътлина, забележваше се гора в ниското.

Тая гора мамеше очите им.

Тя приветливо ги викаше в своята шуместа самотия.

Дотука твърде малко си бяха говорили двамата скитници.

Невенкините очи бяха влажни.

Тя погледаше с неизразима тъга и с неизразимо чувство на доверие и упование другаря си.

В тия страшни пущинаци всичката й надежда беше на Найдена.

Той, преобърнал се на преданост и самопожертвуване, беше занят само с мисълта за спасение момичето.

Случаят беше поверил на закрилата му дъщерята на страшния си бащин неприятел и той мислеше как да я запази.

Като гледаше на високия Острец отдясно, който се издига над Карлово и долината, той си спомняше, че там нейде сега майка й на Невянка, пленница и робиня на дивите башибозуци, примираше от отчаяние за дъщеря си, която мислеше пропаднала в ръцете на сластолюбивите зверове…

И пак гледаха напред.

Той споделяше с Невянка мислите си и надеждите си.

— Съглеждаш ли там на отсрещната стръмнина, над гората, нещо да се белее като пътека? — попита я той, като й сочеше напред.

— Пътека е — отговори Невянка, като си изтри очите, за да види добре.

— Ние ще се скрием в гората там. Из пътеката непременно ще мине някой българин от Карлово и с него заедно ще се запътим и ние — думаше Найден, като се взираше още по-внимателно.

После прибави живо:

— Ето хора се показват там!

Наистина, хора се мержелееха по стръмнината, но не се познаваше добре оттука какви са.

— Да станем!

Станаха и се запътиха бодро нататък.

Невянка хромеше, но меката трева, която покриваше голината, правеше по-малко чувствителни болежките й.

Рътлината, която им се видеше лесна за прехвърляне, се оказа върла и пространна. Те трябваше да вървят повече от час още, додето минат на другият й наклон.

От него вече видяха добре гората в долът и пътеката над нея. Но хората бяха изчезнали, стръмнината остаяше пуста.

Спуснаха се и полека приближиха гората. Тя беше елова млада и рядка гора, израсла от двете страни на една рекичка и покрила до едно известно място стръмнините, що се издигаха от долът.

Но тя беше доста надеждно убежище за нашите пътници.

Когато да влязат в нея, те съгледаха, че пак са показа човек отсреща, но не вървеше из пътеката, а се спущаше пряко из урвата, като да слезе в гората срещу тях.

Той беше толкова близко, щото познаха, че е българин в селско облекло. Те даже съгледаха, че той гледаше към тях.

— Какъв ще да е тоя човек? — помислиха си и двамата.

И те се спряха в нерешителност между ниските борики в долът.

Из тоя дол течеше Карловската река.

X. Заслон

Подир малки из дърветата отвъд реката подаде се човекът. В един миг той мина поточето и се намери пред тях. Той беше едър, бърчав старец, в изкъсани дрехи.

— Къде отивате, чичовата? — попита ги той, още запъхтян.

Стремски му обясни. Старецът тури пръста на устата си.

— Какво щяхте да направите? Аз затова, като ви видях, затекох се да ви пресрещна.

Найден го гледаше зачуден.

— На пътя пазят турци. Преди малко опушнаха един карловец. Тука стойте, в гората.

И той, като им кимна, тръгна нагоре по поточето, последван от тях.

Подир няколко минути между младите ели, до самата вода, мярна се колибка, покрита с начупени върхари и трева. Но тя беше толкова малка и ниска, щото само седешком можеше вътре да се стои.

— Влезте и крийте се тука. Тука има и друг човек — каза старецът. После прибави: — Гладни ли сте? Така ли? На ви хлебец! — и извади из пояса си комат подничен хляб.

В колибата имаше една жена карловка. Тя беше също спасена от стареца в колибата си.

Старецът им поръча да стоят вътре и се изгуби из дърветата.

Троицата бежанци завързаха разговор с нисък глас.

Карловката била избягала тая нощ из града си.

Там запирали, клали, бесили!

Тя беше четирийсетгодишна жена, твърде уплашена и слисана. Като приказваше, тя още трепереше.

Между това, слънцето се затули зад чуките на запад. В долът се възцаряваше прохладна сянка.

Старецът след един час пак дойде.

— Хапнахте ли? Добре. Сега си поспете тука.

Но старецът — той каза, че се викал дядо Гъчо — любопитствуваше да узнае кои му са гостите.

Стремски му каза своето име.

— Стремски? Аз знам цяла Бяла черква, но Стремски не съм чул — каза старецът.

Найден сети, че дядо Гъчо имаше право: старецът познаваше баща му под името Марко Иванов, Гьопсата, прякор, който Найден в Цариград по патриотическата мода в онова време беше превел на български Стремски1.

— Вие сте брат и сестра?

— Не.

— Пък тъй си приличате…

— Турците какво станаха? — попита Найден.

— Пометоха се, да ги порази господ.

— Като е тъй, ний ще вървим сега, чичо — каза Найден.

— Няма да отивате. Починете си тука. Утре, преди зори, ще ви събудя и ще тръгнем всички за Троян. Старецът им разправи, че той пасял овцете тука на един турчин карловец и затова другите турци не го кътнали. Но той се уплашил днес от техните закани и решил да бяга и той, като напусне овцете.

Добродушният дядо Гъчо дълго още приказва с гостите си, от които Невянка, съсипана от умора, както седеше, заспа облегната до стената на колибата до задрямалата по-рано карловка. Един луч от месечината падаше през отзявката на покрива въз бледото лице на момичето.

Найден, до входа на колибата, слушаше с натегнали клепачи стареца.

— Лека нощ! — каза дядо Гъчо, като стана и си отиде в кошарата при овцете.

Найден нито му отговори: главата му клюмна на земята и той заспа като мъртъв.

Чудна балканска нощ!

Пространните самотии, къпани от модрата светлина на месечината, тайнствено дремеха във вековечната си тишина и царствена непокътнатост.

А от двете страни на планината, в долините на Тракия и в полетата на Дунавска България, ужасните фурии на войната бодърствуваха и разсяваха нàстръх и трепет по обляната с кърви и покрита с пожарища земя, из които трябваше да изникне младата й свобода…