Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

I. По Женевското езеро

Тълпата излезе из Шильонския замък и си отдъхна с благодарение на свежия въздух. Пред вида на синьото кристално езеро, на високите околни планини със скалисти чуки и плещи, обрасли със зелени гори и надвиснали над вълните, на модрото небе — тежките впечатления, възприети от посещението занданите на замъка със зловещите синджирни брънки на стълповете и тъмния кладенец-гроб, и от чутите мрачни истории, разказани от черномурото хубавичко момиче чичероне, отслабнаха, изгубиха се. Остана само един поетически спомен за един кът, увековечен от Байрона.

Парахода пак пое пътниците си и запори езерото. Той мина наляво от островчето с трите легендарни дървета, на което се е любувал Шильонския затворник, и удари право към срещния бряг, дето Бувре се гуши в подножието на планината. Замъкът бързо се отдалечаваше и рисуваше красиво над вълните със своите зидове, полезени от павой, остри сводове, кули, бойници. Отляво, зад Вилньов, се отвори гледка на Рона, която мътна се втичаше през зелени лъки в чистото езеро; на островърхата планина Dent de Midi и зад нея — на снежните гребени на Алпите. Отдясно пък — беше омайната панорама на синьото езеро, обточено с низ селца и градовце, мило снишени под високите присойни стръмнини, живописно покрити с лозя на тераси, летни къщи, просечено от вратоломни железни линии, пълзящи отвесно от езерото до върха.

Пътниците в парахода — тоя параход правеше обиколка на езерото — разходка прелестна, задължителна за всякой турист — бяха много, от разни възрасти, положения, народности. От Бувре се прибави и бръмчащия рой на пансионерките от едно девическо училище. Те завоеваха всичките седалища на кувертата, екнаха от смехове, глъчки, прилични на цвърчения на врабци, и с възклицания „О!“, с които се зафащаше всяка тяхна фраза… „Oh, quel joli tableau!“ „Oh ma chère!“ „Oh, tu es drôle, Adèle!“ „Oh, mon Dieu!…“ „Oh, set anglais! Oh, quelles dents — des vrais crochets, ma chère!“12 А розовите присмехулници се кискаха звънливо, додето белобакия албионски син, който беше предмет на радостта им, увираше невъзмутимо носа си в Бедекера и час по час дигаше очи, за да провери местностите с описанието им. Oh, voilà des russes! Oh, la dame est delicieusement joie… Mais tu ne connais pas les russes, Josephine? Entende donc!13 — цвърчеше една прелестна девойка, като сочеше на другарките си изправените до заградата на кувертата Стремски и Невянка, които си говореха, гледайки на прекрасната картина на езерото и планините.

До тях две госпожи, една млада, плава и хубавица, с малки бели ръце, и възрастна, въздебеличка жена, приказваха, или по-добре чуруликаха, на божествено кръшният и руйният в женските уста френски език.

— О, каква щета, че контът не е тук! — казваше старата често.

— Но той не можеше да ни придружи, мамо! Занятия извънредни го задържат пленник сега в Париж-отговори младата.

— О, да!

— Ти чуваш, мамо? Тия са руси! — прошушна дъщерята на майка си и й посочи с поглед двамата българи.

— О! И отлични руси!

— Обичам ги.

— Желаеш ли да се разговаряш с тях, Жано?

Но Жана със сръчността и свободната любезност, свойствена на френеца, вече питаше българката:

— Извинете, госпожо, за смелостта: вие сте руси?

Невянка погледна любопитно девойката.

— Не, госпожице, българи сме.

Найден подигна леко шапката си на двете френкини.

— Toujours russes; bulgares — c’est un espéce de russes!… Comme lui14 — забележи майката на дъщеря си.

— Представяме се: госпожа Дебройе, майка ми; Жана Дебройе — каза девойката, като си подаде малката ръка.

Назоваха се и нашите и се ръкуваха:

— Ако да беше пожелал конт Брадло´в да дойде с нас, ние щяхме да имаме удоволствието да ви представим и един ваш съотечественик. Но за жалост ние сме лишени от неговото общество — казваше майката.

— Конт Брадло´в е наш близък приятел, госпожо, и от вашето отечество — русин — добави Жана.

— Може би вие сте чули за него? — попита майката.

— За жалост не сме имали честта да чуем за конт Брадлова — каза Стремски, като размени с жена си значителен поглед.

— При все това конт Брадлов е известен в своето отечество, неговият брат е губернатор на една област — каза майката.

— Те смешат руси с българи — пошушна Стремски на Невянка: — вероятно това е някой руски граф.

И Жана каза ниско на майка си:

— Каква си странна, мале: отде да бъдат длъжни тия любезни човеци да знаят всичките хора? България е голяма земя; я ми кажи ти кой е префектът в Марсилия?

— Твоето разсъждение е съвършено право, дъще — забележи майката.

Познайниците продължиха разговора си до заградата на кувертата. Речовитите френкини в скоро време ги запознаха с положението си и обстоятелствата си. Те бяха от Париж, охолни буржоа. Правеха разходка из Швейцария. Те не можаха да се наприкажат за чудните природни видове по Алпите. Колкото за конта Etienne Брадлов — той беше студент по медицината, запознал се с Жана от една година насам. Сега те бяха годеници, т.е. почти… Etienne не можа да земе участие в разходката им, колкото силно и да желаеше, понеже го поглъщаха занятията по екзамена му. Старият конт — бащата Етиенов, беше богаташ милионерин. Братът на конта, губернаторът на руската… или българската област — френкините се бъркаха на тая почва — е по-стар от Etienne’а и това лято ще направи un voyage de plaisir до Париж. Но непременно те — българите, — като дойдат в Париж, трябва да им дойдат на гости, на улицата Sainte Anne № 15. Те ще бъдат приети с възторг, празнувани!… Госпожа Дебройе има симпатия към русите… Далеко преди да познае Etienne’а, един очарователен, благороден, млад русин, тоест българин… Enfin, c’est la même chose, n’est ce pas…15

Параходът спира при Евиан, наближи Тонон, френкините се приказваха, неизтощимо излиятелни, духовити, пленително остроумни и мили. При Тононското пристанище се простиха със Стремски и Невянка и излязоха на Тонон — за да „поглътнат въздухът на французката земя“, — защото почти целия южен бряг на Женевското езеро е французки. От брега госпожица Дебройе напомни с една чудесна приятелска усмивка на Невянка поканата на майка си да ги не забравят, кога дойдат в Париж.

II. Славянският звук над езерото

Тука езерото е най-широко. На срещния му северен бряг, отдясно и ляво на Лозана, се редяха живописните, потънали в кичести зеленини селца, вили, шалета, благодатни кътове на мир и поезия, свързани с имената на славни мъже, които са гостували в тяхното лоно. Гледката въз езерото беше възхитителна. Гладката повърхност отразяваше светломодрата небесна синева. Високата планина над езерото се продължаваше в дълбините му, треперлива и бърчелива — от нежното клатене на синия вир. Хладния ветрец, цалувал вечноснежните чуки на Оберландските Алпи, милуваше нашите пътници и развяваше космите над челото на Невянка. Параходът излезе пак нашироко. Когато зави зад носът на Ивоар, те видяха Женева, кацнала напето в дъното на езерото.

На едно седалище близо до тях се заговори руски. Те се обърнаха при чуването тоя роден звук. От няколко месеца те не бяха чули славянска реч, изгубени в океана на латинския мир. Там седеше и гукаше една двойка. Момък и девица. Момъкът, белолик, с черни извити вежди над черни живи очи; момата — много мила, стройна, с очи вакли, почти сини, тъмноруса коса и звучен глас. Тя беше облечена спретнато, просто.

— Облог правя, че момъкът не е русин — забележи Найден.

— Наистина, по физиономия не прилича… Чакай, та той и произношение има не руско. Той произнася мы твърдо, както всички българи, които говорят по руски — каза Невянка, като се вслушваше.

— Аз съм уверен, че е българин студент. Тук в Женева има много наши студенти.

В това време рускинята казваше:

— Енчев, дайте, пожалуста, бинокл — като се взираше в един параход, който се задаваше отсреща.

— „Енчев“! Това е българин — каза Найден, — чу ли?

Невянка потвърди.

— Ние можем да рискуваме да го попитаме за Киркова: четири дена назъртаме да срещнем българин и напразно… Само утре сме тука… Как мислиш, да обезпокоим ли тия, вероятно влюбени и щастливи славяни?

— Можем. Ние сме пътници. Па и мене отдавна ме сърби езика да погълча руски… А тая рускиня прилича силно на една моя съученичка в Николаев, но не е тя…

Стремски приближи към двойката и като поздрави вежливо, каза на момъка по руски:

— Извинете, чувам, че говорите руски… Позволете, вие сте тука студент?…

— Да — отговори оня, когото рускинята нарече Енчев, като изгледа любопитно българите, когато другарката му втренчи очи в Невянка.

— Извинете за моята нескромност: не сте ли българин?

— Да българин. А вие — също? — попита студентът по български вече.

— Да, от Южна България.

Студентът стана.

— Драго ми е: Енчев! — и подаде ръката си на най-дена и на Невянка.

И те се назоваха.

Енчев ги запозна и с другарката си: мадмуазел Вера Василиевна Римницова, дъщеря на един от професорите в университета.

Зафана се много задушевен разговор. Енчев се оказа крайно приветлив момък. Той им говори за българите студенти в Женева, за живота им, за себе си. Той бил родом от Дряново и следвал курса на философията. Той попита за новини от България, които Стремски не можеше да му даде, като я беше напуснал отдавна.

Енчев впрочем само тъй попита: той се малко интересува от политиката. За него — науката. Науката трябва и на България. Широки полета за духовна деятелност. Младите сили към тях трябва да се стремят… Политиката е шум и страсти. Науката е безценен склад, който не гине… А малко ли има да се работи, да се изследва, да се изучва, да се посява, да се гради? Ето защо той ще се посвети само на научна деятелност и за нея само се готви тука… Политиката нека я вършат други. Тя е тъй лесна! И жал, колко умове силни и добри, и полети благородни затъват в тинята на политиката и умират! Доста политика: наука повече, знания, светлина!… Гетевите предсмъртни думи: „Светлина, светлина дайте!“ — на България най-много приличат да ги казва…

И мадмуазел Римницова твърде мило се загълча с Невянка; тя не преставаше да я фали за нейния руски език — повече да я ободри, защото Невянка ужасно се запъваше. Тя била от Воронеж, но баща й бил професор тука и мосье Енчев се столувал у тях. Пита я за впечатленията й от Швейцария. О, това е чудна страна, вечен магнит за милионерите, за поетите и за любовниците (Вера се усмихна щастливо); препоръча й да се качи на Монблан, поне до Petits-Mulets, щом обича планинските възлази. О, то е чудесно… Шильонският замък не й направил онова впечатление, което очаквала. В поемата на Байрона той е по-страшен и по-поетичен:

И без Байрона тая обикновена кула би остала забравена. Сега привлича поклонници от цял свят. Не Бониваровата участ ги тегли тука, а геният на поезията, на магията на творчеството идат да се поклонят…

Само поезията може да даде безсмъртие на световните неща… Вера обича силно поетите; от френските й се нрави Мюссе — поет на сърцето, — от руските обича Лермонтова, но сега предпочита Надсона: поезията му е благородна въздишка на една страдающа душа, неудовлетворена от настоящето, но през мрака на песимизмът си вижда зарята на светло бъдаще… При все това Надсон оставя тежко впечатление. О, не са жизнерадостни руските поети — днешни. О, друго е Хайне. Тя го люби страстно, но на немски. На немски е чуден. Например, Борът му:

Божествен просто. Кристална музика на гранитен стих… О, тя се изражава като символистки поет! Впрочем, Вера се интересува и с философията, и със социалните науки; женския въпрос — също. О, той сега занимава мислещите умове в Русия. Тук има няколко курсистки рускини по медицината. Образовани дами и които съставляват Русията за нея… Как се струва на госпожа Стремска типа на швейцарките? Не хубав, нали? Сякаш природата, ревнива да запази обаянието на своята красота, скудно е надарила с нея швейцарките… Особено в тоя кантон: положително грозни. Даже има гушави! Като в Кавказ!… Но, разбира се, никой не иде за швейцарките, а за Швейцария… Какви са българките? Енчев уверява, че не са хубави, а тя вижда сега, че той нагло лъже (и тя се любува на руменината, излязла по бузите Невенкини). О! Тя би желала да иде в България. Енчев й фали чудесните планини, долината на розите и простодушните нрави… Жал, ако тоя прекрасен народ падне под зависимост на Русия. Нека се пазят българите, да се не сливат във великото руско море… Впрочем, Енчев я успокоява в това отношение. Тя обича България като своя родна страна и затова нейното удоволствие е велико сега — да стисне ръката на една прелестна българка.

Додето траеше тая двойна беседа, параходът стигна до брега и тълпата се изсипа на набрежието при Jardin des Anglais. Слънцето, залязло зад Юра, осветяваше с румено сияние само Монблан в дъното на кръгозора. Студентът и Вера поканиха познайниците си да ги посетят утре. Те поблагодариха, но не дадоха положително обещание: имаха да направят една разходка до Ферней, за да се поклонят на Волтеровата къща и да намерят Кирковата, за която Енчев им даде потребното насочване, а вечерта щяха да тръгнат с увеселителния влак за Париж.

Скоро Стремски и жена му остаха едни във върволяка, който се стремеше към моста над Рона, минаха го, като една минута се наведоха над зелените като смарагд вълни на реката и запътиха се през rue des Alpes, за да отидат на гостилницата си Hôtel de la Monnais, близо до гарата.

III. В странство

Описаните горе сцени ставаха в началото на августа 1885 година.

Стремски и жена му бяха напуснали Пловдив още през октомврия миналата година и оттогава досега оставаха в странство. Тежки и съкрушителни домашни беди бяха налегнали честитото дотогава семейство… Скоро подир Черешовския избор, още под шемета на потресването от зверското умъртвяване поп Къново, Стремски с Невянка имаха скръбта да изгубят внезапно Александърча, отнесен от дифтерита вътре в три дена. Това ново потресение и злощастие се отзова лошо на Невенкиното добиване. То излезе нещастно и последвано от тежки боледувания, изострени още от нравствената убитост и нервно разстройство на родилката. Благодарение обаче на своя здрав организъм и на грижите на доктора Дъбинова Невянка подир три недели се съвзе и остави леглото; през всичкото това време Найден, потопен в скръб и грижи, не остави ни минута страдающата, забрави всичко друго, петимен само да спаси здравето Невенкино. Естествено, изборът в Черешовица не стана (всички други обаче станаха мирно в полза на партията му) и Стремски не можеше тая година да влезе в Областното събрание като представител. Та той и да можеше, не би влязъл: интересът на Невенкиното здраве го повика другаде. Настъпваха есенните дъждове и мокроти, след които идеха зимните студени мъгли и мразове. Докторът настойчиво посъветва на Невянка по-хубав климат, за да се избягнат опасностите от лошото време за нейния още чувствителен и обезсилен от кризата организъм. Реши се презимуване в Северна Италия. По тоя начин Найден и Невянка още по Димитровден се намериха близо до Сан Ремо, в едно селце до Средиземно море и заслонено от приморските Алпи. В тоя топъл, огряван от слънцето кът, престояха до средата на марта. Невенкиното здраве наякна и лицето й се разцъфтя от животворния дъх на морето. Скръбта на Александърча изгуби в душата й прежната острина; но при първото наканване да се върнат в Пловдив, дето щяха да видят гробчето на детето, сълзи бликнаха в очите на Невянка, нахлуха пак печалните възпоминания, които трябваше да стават по-мъчителни с наближаването България. Найден реши, че Невянка не е още доволно силна, за да пренесе безбедно нови вълнения, той намисли да прекарат пролетта в Северна Италия, а в хладните планински долини на Швейцария — да прекарат горещите месеци. След като обиходиха цяла Северна Италия, от Турино до Венеция, и алпийските й езера, те минаха през Сенготарския проход в Швейцария в началото на юлия 1885 година. Живяха в засмения Люцерн и прохладния Интерлакен, отдето правеха разходки по върховете, престояха в приоблачния Мюрен, на хълбока на Юнгфрау, малко време — и в Берн, градът на аркадите и мечките. От неделя насам бяха в Женева и днес направиха традиционната обиколка на чудномодрото й и омайно хубаво езеро.

През това дълго отсъствие от Пловдив и постоянно скитничество Стремски доста рядко добиваше известия за тамошните работи било от вестниците европейски, било от редки писма. От едно подобно той научи, че при допълнителния избор в Черешовската колегия, станал през май, той бил изново избран с грамадно болшинство. От друго писмо — Цветаново — той разбра колко е мъчно положението на партията му, дошла на властта подир бляскавата победа в ланските избори. Подигнатия въпрос за съединението оставаше висящ. Обиколката лани по европейските дворове на една депутация да изяви желанието на областта остана ялова. Никоя велика сила, разбира се, не можеше нито да съветва, нито да спомогне нарушението на Берлинския договор, който беше потвърдила с подписа си, и да отвори вратата на нови политически трусове и катаклизми в Европа. Опозицията яростно нападнала „съединистите“, безсилни да изменят положението и ограничили се във вътрешното устрояване на Източна Румелия, вместо да я унищожат. Истина, те не бяха обещавали да „направят“ съединението, а само бяха протестували против Източна Румелия: а сега я търпяха! Прочее, опозицията имаше благодарна почва за борба и управляющата партия се чувствуваше във фалшиво и трудно положение, турена пред две алтернативи: или да фърли областта в неизвестностите на една революция, или да изневери на знамето си! Отговорностите и за двете бяха ужасни… Честната душа на Стремски се мъчеше често от тия размишления. Черешовския избор го викаше изново на деятелен политически живот. Той си блъскаше ангелите с въпроса какво поведение да държи, въпрос, който тревожеше и приятелите му. Той казваше на Невянка меланхолически:

— Никога една силна политическа партия не е се намирала в по-глупаво положение… Тя е длъжна или себе да самоубие, като се откаже от знамето си, което носи един народен идеал, или Южна България да фърли в пропаст и земе отговорността за това — за да остане последователна.

И Стремски продължаваше да мисли напрегнато и да се върти се из същия омагьосан кръг пред неразрешима дилема.

Неразрешима дилема за Стремскевия ум. Такава няма за историята. Тя разсича със сабята на своята безпощадна логика всичките гордиеви възели, без да се спъва в съображенията на лица, партии, съвести и интереси — всичките неизмеримо ситни пред нейното велико призвание: тласъкът на обществата към прогрес.

IV. Ганчо Кирков

На сутрешния ден по три часа подир обед — утринта бяха употребили за посещение Ферней — Стремски и Невянка зеха кола и се запътиха към жилището на Киркова. Найден считаше за свой дълг да види синът на приятеля си, да разбере как е, за да разкаже на баща му, като се върне в Пловдив. По казването на последния Ганчо следваше от две години правото, най-напред в Цюрих, после в Женева и живееше на свои средства, икономисани от учителствуване в Южна България. Баща му, много угрижен по едно време от Ганчовия радикален ум и бъркане в социализъм, поради които изгуби службата си, сега се благодареше, че син му се е вразумил и ще си обезпечи почтено поприще в Южна България. На неговата бащинска любов Цюрих се струваше като горнило, което ще пречисти Ганча от опасната умствена зараза, а Женева ще изкара от него най-хрисим и добродушен данъкоплатец румелийски.

— Господин Кирков дома ли си е? — попита Найден швейцареца, стар господин, с побелели бакембарди и бръснати мустаци, у когото Ганчо живееше.

— Няма го сега — отговори домакинът.

— Ще си дойде ли скоро?

— Кой знае.

— Той е на университета?

— Какъв университет! На конгреса! — каза кисело домакинът, като избъбра в зъбите си: „С този sacre българин нямаш освен безпокойствия“.

И той погледна чужденците с поглед, който ги канеше да си отидат.

— Жално, че го не намерихме сега Киркова: не щем да успеем да дойдем пак — каза Найден, като бъркаше в пазвата си да извади визитна картичка.

Швейцарецът разбра по говора им, че има работа с чужденци.

— Може би вие сте съотечественици?

— Да, и близки познайници. Желаем да видим господин Киркова.

Видът на Найдена и Невянка, който показваше хора охолни и заможни, измени разположението на стария господин.

— Радвам се, радвам се, господа! Добре пристигнали и навреме да ме избавите от неприятности, в които ме туря вашия добър monsieur Крикоф. Три месеца не е платил! Това значи, че няма да плати, това значи, че… Моля, моля, влезте. Почакайте го тука. Аз ще го извикам monsieur Крикоф. Той особено сега ще е рад да види българи богати, както и аз…

И той бутна една врата и покани ги да влязат.

Те се озоваха в Кирковата стая.

Бедна, с вет, изтрит мобел. На масата, напластен до стената, безредно висок куп книги, списания и вестници. Това беше библиотеката. Няколко фотографически образи и гравюри, окачени над леглото — тясно, с оваляна възглавница и одеяло. Един олупен гардероб с дрехи, вероятно скъсани — в хармония с всичко остало. Един изглед на оскуден живот и свободна бедност царуваше в това душно студентческо гнездо.

Като чакаха, гостите неволно преглеждаха библиотеката и при прочитането заглавието на всяка книга те се поглеждаха. Имаше защо: книгите бяха се социалистически, списанията — социалистически, вестниците — социалистически; един от тях в бандерола. Невянка зачудена видя, че беше надписан: Г-н Борис Шамуров, Пловдив, в портретите на стената гледаха космати несресани глави, вероятно на някои велики хора, неизвестни Найдену. А това бяха апостолите на социализма, идолите на Ганча Кирков.

— В един дол ходят за раки с Бориса — каза Невянка.

— Туй момче е пропаднало — бедният бай Иван, той се тъй радваше! — каза Найден.

— Постарай се да го вразумиш.

— Невенке, аз ще го чакам тука. Ганчо може да се забави, ти иди през това време да си направиш покупката. Ти ме чакай на остров Русо…

Едвам жена му беше излязла, появи се Ганчо. Той беше една жива илюстрация на армията на отрицанието и денгубството, набрано в средата на българската младеж. Вет, бледен, пуснал дълга коса, с горещ поглед, с нервна физиономия. Ганчо поздрави приветливо госта, когото позна веднага, засрамен малко от неугледността на жилището си.

— Ето моето Робинзоново жилище, извинявайте! — каза той, като Найден седна на края на леглото му.

След първите обикновени разпитвания и отговори Стремски попита студента:

— Вие идете от някакъв конгрес?

— Да — отговори късо Ганчо.

— Какъв е този конгрес?

— Социалистически. Имаше интересни разисквания.

— Вие посещавате тия събрания?

— Да.

— А университета?

Ганчо помълча.

— Но вие тогава няма да свършите скоро правото, както мисли баща ви…

— Аз напуснах правото! Ще уча политическа икономия.

— Подир двегодишно следване? Защо променихте? — извика Стремски.

— Защото не чувствувам наклонност да ставам адвокатин, нито съдия. И двете тия професии са паразитни — каза Ганчо, като си разправи с пръсти голямата коса. Той говореше с убеждение и смело.

— Върху това може да се поспори, господин Кирков: но вий по кой начин мислите да служите най-полезно на отечеството си?

— На обществото тоест? За нас, социалистите, няма отечество, има човечество.

— Вие играете с думите, вие не можете да чувствувате правдата на това, което говорите… Кога свършите, де ще идете?

— В България.

— Че защо не идете в Никарагуа?

Ганчо разбра иронията на този въпрос, който изкарваше парадоксалността на горните му думи, и леко се изчерви.

— Впрочем, аз съм ви дошел на гости, а не на препирня по социализмът… При това вие имате на помощ цял арсенал там на масата и аз без друго бих изгубил сражението — усмихна се Найден.

— Да, тук са авторите, които са писали най-авторитетно за социализма, най-знаменитите философи-социолози — каза Ганчо, като погледна гордо книгите си.

— Ще ги носите ли и тях в България?

— Да.

— Оставете ги тука, господин Кирков: в България има други потребности и жажди, там трябват яки мишци и здрави умове — да създават новия живот. У нас няма работа още философията на отрицанието; занесете там философията на трудът, на честните усилия към нравственото повдигане на обществото.

— Ние ще занесем революцията!

— Вие няма да произведете социална революция в земя като България, но без друго ще изкилите умовете на младежта, както вас други изкилиха. Откажете се от това увлечение, вие губите времето си… Вие ще оскърбите дълбоко баща си, а за вас си приготвяте едно бъдаще, пълно с излъгани сметки и горчиви разочарования. Вие сте честна душа и постоянно ще дохождате в конфликт със себе си и в противоречие с проповедите си.

— Защо?

— Вие ще се върнете у нас, неприготвен ни за служба, ни за свободна професия, които вие презирате… Вие няма да идете да орете и копаете, нито ще фанете занаят — защото живият труд ви е мъчен и не прилича на заучена гладка фраза. Как ще живеете? Вий трябва да живеете пак за сметка на някой чужди труд, на някой чужди пот, без да давате в замяна своите.

Ганчо възразяваше живо. Личният въпрос не е важен. Личността може да е слаба, но идеята е велика. Това е важното. Той ще развива в България социалистическата деятелност. Той ще основе вестник, той ще бъде борец, апостол. Ще гони плесента! Долу религия! Долу закони! Долу собственост! Социализмът въз развалините на днешното общество ще съгради новото идеално здание, ще закрепи основите на всеобщото равенство, на всемирното щастие. Няма господар, ни раб! Христос е сам бил социалист. Нека Стремски да дойде да послуша в конгреса… Стремски му отговаряше. Социализмът, като идейно течение, представлява явление сериозно в наше време. Той можеше да плени един млад ум чрез великодушната мисъл, която лежи в основите му. Той си го обяснява в Западна Европа — люлката му — на чиито икономически и социални условия той е плод; но Стремски се чуди каква работа има социализмът в България. На България трябват сега мозъци с трезви мисли, глави, пълни с положителни знания; трябват наставници, които да възпитават младото поколение в човещина, да му образуват характер; трябват мъдри мислители, които да ръководят умовете към доброто и към напредъка! Какво не трябва? Трябват сили, знания, куражи, самоотвержености, които да градят, създават, оживотворяват — не да разстройват. Трябва да се въцари великата любов към труда. Трудът, който да покрие със златни ниви нашите безконечни изоставени полета, да раззелени с гора нашата оголена земя. Да, великата любов към труда трябва да се посее в сърцата ни. Кирков ще сее социализъм! Това значи да предлагаш на гладният вода, за да се насити. И да беше само вода…

Вратата се почука и влезе стопанинът.

— Ах, ето, господине любезни, моят жилец. Има голям ум, голяма коса, голяма гордост, но за нещастие съвсем няма пари. А ето в коя точка само хората могат да бъдат в хармония… Потрудете се да му внушите, на monsieur Крикоф, че той може да приеме без унижение, щото вие да заплатите, като добър вуйчо, дългът му, който не е колосален, ей богу… — казваше словоохотливия швейцарец с приветлива усмивка на лице, назначена да смекчи резкостта на искането му.

Стремски успокои стопанът, който побърза да излезе с учтиви поклони.

— Господин Кирков, свестете се — обърна се пак Найден към студента. — Аз съм бащин ви приятел и ви давам най-сърдечния съвет; вие ще загинете, грубата действителност ще направи пух и прах вашите мечтания да работите в България. Вий искате да станете апостол на социализма у нас; бъдете полезен труженик, бъдете добър българин: то е по-велико, защото е по-честно. Аз ще ви улесня, ще ви заема… — да се освободите от тия неприятни грижи. Обещавам ви в Пловдив да ви издействувам стипендия; обещайте ми да продължавате курса на правото и да се опростите с всичко друго.

Студентът помисли.

— Не мога — каза той.

— Защо?

— Не се отказвам от принципите си.

— У вас има една лъжлива гордост. Животът ще я сломи, както ще сломи и характера ви. Вие ще се каете, но късно и когато се намерите в безизход.

— Тогава има едно средство.

— Какво?

— Револверът — усмихна се пресилено Ганчо.

Стремски излезе смаян. Той позна, че този млад дух, болезнено възбуждан от прочети раздражителни и не добре смелени, неуравновесен, изплеснал се из пътя на правилната и здрава деятелност, прекарваше опасна криза, отчужден от всяко освежително влияние и от топло участие, което би го поднело… Той заплати долу на стопана дълга, предплати за нови три месеци и излезе, силно наскърбен за синът на приятеля си. С тия мисли той неусетно дойде до остров Русо, обиколен от зелените вълни на Рона, дето Невянка четеше под тополите Journal de Geneve…

V. Във вагона

Увеселителният влак за Париж тръгваше на седем часът вечерта. Стремски и Невянка, дошли по-рано на гарата, разглеждаха пъстрата тълпа пътници, които гъмжаха шумно из залите й. Между тях — и няколко студенти българи от Женева — познати за такива по говора. Стремскеви се наместиха във вагона си посред голямата тласканица на навалицата, извънредно голяма поради евтината плата на пътуването. До Париж, с престояване една неделя там, и обратно връщане, билетът струваше двайсет и девет франка за трети клас! Стремски си беше извадил билет за втори. Но какво беше неговото учудване, когато скоро разбра, че са влезли в трети по погрешката на хамалина, който им донесе вещите. Да се местят пак, когато всички вагони бяха натъпкани, той намери за неудобно и предпочете да си остане тука. Вагонът беше разделен на отделения с ниски прегради, до които се облягаха гърбовете, тъй щото пътниците отвсъде можеха да се видят и да си говорят. Стремски направи и друго откритие — приятно тоя път: студентите бяха влезли в съседното купе и го запълняха цяло. Те бяха на брой шест души, имаше с тях и една българка девица — сестра на едногото — и една суха и грозничка рускиня, курсистка също. Те стояха в единия ъгъл, противоположен на входа. В другия ъгъл, срещу тях, стоеше един по-възрастен черноок и черновежд господин, който не приличаше да е студент по своята осанка и по невзимането участие в разговорите на другите. Той мълчеше, прозяваше се, дремеше. На Стремски се стори, че го е виждал; той го зе за един важен чиновник от едно министерство в София, чието име не знаеше. Но скоро се убеди, че се заблуждава и че пътникът е чужденец. Студентите, които си разгърнаха вечерята на един куфар между коленете им, от приличие поднесоха му една чаша вино. Той пи с „merci“. Любознателни, колкото и любопитни да знаят кой е другаря им, те заговориха с него по френски. Той знаеше слабо тоя език и неохотно отговаряше на питанията им. Узнаха обаче, че бил шведец. Такъв черноок шведец — това им се видя чудно. Студентите свършиха вечерята, оглашавана от смехове и викове, и продължиха шумната си беседа, се по български. Стремски и Невянка често се ослушваха, с леки усмивки в очите — от духовитите дърдорения и смешки на съотечествениците. Нямаше в тях социалисти. Повечето бяха правници и един медик — както се разбра от разговорите им. Стремски чу строги критики против социалистите в университета: такива са всичките „срязани“ или които ще бъдат „срязани“. За да извинят леността си или прикрият неспособността си, те имат на ръка мантията на социализмът… Но те били малцина. После дойдоха на българската книжнина. Явно бе, че те я следяха. Поезия, проза, критика, драма — всичко мина през стъргата на техния съд. У тях имаше формирани мнения, верни погледи, почти всички говореха с интелигентност, някои обладаваха черти ораторски. В хармонията на разговора, погълнал всичките внимания, само един студент внесе дисонанс. Той каза: „Господа, много място зафаща у нас тая ваша литература или по-просто казано: масал кетабларъ! Всеки се интересува с литературата, тоест с измислици, фикции, вятър… А същественото презираме, онова, което ни дава хляба: земледелието… Една добре посадена овошка е по-полезна от едно стихотворение или повест, един уврат целина, рационално изорана, е заслуга на отечеството сто пъти по-голяма от най-увлекателните романи и масал кетабларъ — извинете за изражението!…“ Изпротестуваха всички, даже и рускинята, която стана права, със светнали очи и с имената на Гоголя, Щедрина, Успенски, Надсона в устата. Развълнува се малко даже и шведецът и който сякаш зина да каже нещо, па се удържа и пак си опря главата до стената.

Оказа се, че студентът, който оскърби тъй дръзко творчеството на ума, беше агроном. Той бе свършил в Монпелие земледелческо училище и навръщане за България през Женева беше се възползувал от случая да посети по евтин начин френската столица. Завърза се горещо прение между тях и него и всичките говореха едновременно в отделението, освен шведът. Той, отворил широко очи, гледаше на словоборците и очевидно се интересуваше от един разговор, който не разбираше.

Железницата следваше да гърми из нощния мрак. Къде полунощ жарът на разговорите отслабна, едни от студентите задрямаха, други се умълчаха, унасяни от еднообразното гърмене на колелетата, люлени от тръскането на колата. Шведът пак задряма. По едно време един от студентите извади стъкло с вино и наля по чаша на ония, които бяха будни. — Да се освежим, господа! — Пиха дамите най-напред. Рускинята забележи на черпача да покани пак шведа, съседа й, който бе погледнал, па пак склопил очи.

— Как ще го будя? Той спи — каза студентът.

— Не, буден е още — каза тя.

— Бутнете господство му да му налея една чаша! — каза той на курсистката.

Шведът мижишком направи знак с ръка, че не желае да пие.

Значи, той разбра!

Всички се изгледаха.

Па закискаха глухо.

Като чу кискането, шведът усети, че се издаде самичък несъзнателно, и една силна червенина покри лицето му. Но той остана вече заспал. На първата станция, дето спря влака, той излезе и вече не се върна. Студентите се запитаха за него, защото куфарът му оставаше на полицата. Но един им каза, че го видял, че влязъл в съседния вагон. Те си останаха тъй пред загадката, без да могат да разберат защо пазеше тая тайнственост непознатият българин.

Скоро подир това обаче сънят налегна всичките. Стремски стана да земе шала от полицата, за да завие Невянка, задрямала седешком в ъгъла си, и видя, че студентите и студентките спяха. Двоица спяха облегнати на преградата, останалите — включително и девиците — бяха сложили едно до друго, концентрически, главите си на една голяма пухова възглавница, подържана от коленете им, между двете седалища.

И влакът фърчеше из тъмните французки полета — към Париж.

VI. Париж

Стремски беше слезнал в един хотел на „десния бряг“, който му беше препоръчан от Енчева още в Женева. Първите дни прекараха в непрестанни лутанета из Париж. Всичко ги учудваше там — него и Невянка: булевардите, забръмчели от кипящия живот, в които биеше най-силно пулса на французката столица; Сена, Елисейските поля, друм-градина, едничка в света, прозряна в някоя перспектива на Хилядо и една нощ; великолепния Мегдан на Съгласието с обелиска му — гранитна история на фараоновските векове; триумфалната Звездна арка, колосално творение на длетото, горделив паметник на френската военна слава.

На четвъртия ден ги намери Шопов, някогашния другар Найденов в канцеларията на русенския губернатор. Той следваше медицината на правителствена стипендия и тая година свършваше. Жив, пъргав, хоратлив, какъвто си беше, и пак със своите необуздани ръкомахания, той любезно се тури на разположението им, водеше ги, дружеше ги, обясняваше им, запознаваше ги с всички любопитности на Париж, с живота му, нравите му, характерностите му. Той ги запозна и с неколцина свои другари по медицината, и с Латинската махала: води ги да обядват в локантата на Rue des Ecoles, посещавана от студентите на Балкански полуостров, дето намериха кисело зеле и пиперки, дори сливовица, и всички язици на Източна Европа. Шопов заведе една вечер Стремски — Невянка беше уморена и си легна рано — в прочутото кафене на веселата френска студентческа младеж: Cafè d’Harcourt на булевард Saint Michel, дето възпетите от Мюржа игриви пеперуди-гризетки фърлят своята лудешка поезия и сребристи смехове в обществото на младите луди-глави, натъпкани с уроци, с революционни пари и с любов — елементите на атмосферата от Латинската махала.

Шопов ги води и в читалището на българските студенти — бедна, гола стаичка, наета за шейсет франка, с една оскудна библиотечка и няколко стари български вестници на масата. Вееше тъга някаква в това неприветливо кътче. Сега не намериха никого там. Студентите през тоя месец бяха се пръснали от Париж — повечето. Стремски попита Шопов какви други интереси освен уроците занимават умовете им и стават предмет на разискване тука.

— Откровено да ви кажа, аз рядко дохождам тука, твърде рядко; с българите малко се виждам; лично мене други интереси не ме занимават освен моята специалност. И наистина мога ли да се разсявам, както правят други? Имам другари, които тука живеят, а умът им е в България. Току чакат вестниците… Политика! Мрат за политика… Застрастяват се, препират се, сякаш България тям е поверила да й решат съдбата… Други пък списанията поглъщат. Литературата ги увлича — даже пишат литература… Вълнуват се от предмети, чужди на тяхната задача и които се не отнасят до тях…

— Мигар вие стоите съвсем безучастен към културния живот на България? — попита Стремски.

— Mea culpa — безучастен съм. Аз съм дошъл тука не да се упражнявам в политиканство, нито да се готвя за литератор, а да стана доктор, тоест… кариера да си оздравя… Подобни занятия само ще ме отдалечават от момента, когато ще получа диплом… Защото за мен дипломът е целта… За тая цел съм в Париж. Друго нищо не ме интересува. Когато ида в България, няма да ме питат чел ли съм редовно Търновска конституция или пък на цървул каква е ритмата — а ще ми искат диплом. Аз даже избягвам и другарите си, казвам ви. Не ям и на тяхната локанта. Защо? Те се гушат винаги заедно, живеят си в своята българска сфера, изолирват се в черупката си, тъй да кажа, и когато свършат и идат в България, не знаят още добре французки! Те са приказвали повече български в Париж! Не сте ли срещали такива? Дохождат и си отиват неотракани, пак с българската си кожа, грапава и неумита.

— Защо не постъпихте по правото? Вам е подадене повече адвокатството, вий сте направени да убеждавате и да злодумствувате — каза Стремски усмихнато, като гледа с какви жарки ръкомахания придружава Шопов своята върла критика против другарите си.

— Аз станах „docteur malgré moi“ — засмя се Шопов. Дойдох в София, във финансовото министерство. Чиновничествувам. Е, после? Дърдоря, ама — „Празна Мара тъпан била“. Нямам никаква специалност. Утре ме изпъдят по партизанство и аз остаям на пътя. Тогава реших: един диплом на юрист ми трябва, една кариера. Похлопах, помолих за една стипендия. Имаше само по филологията и по медицината. Трябваше да избера. Филологията — дива работа. Избрах тогава медицината… И тя е сигурна кариера. Не ми бе по сърце… Но при све това, в България не по-зле от другите си събратя… ще моря болните, по всичките правила на науката — както казва Молиеровия доктор.

Приказливият студент ги водеше вечер на булвар des Italiens да пият баварско пиво у Пуссе и заедно с това да погледат картината тамо. Пред тях минуваше цял калейдоскоп от парижки типове, тоалети, моди, паплъчи от малки, вкусно облечени жени с бързи, изящни движения, цели рояци от ухораздирателни камелоти с вечерните вестници в ръка, дяволити гавроши — продавачи на дребни игралки, безделици, пискливи металически пищялки — след три месеца — по време на сръбската война, наречени: „cri-cri bulgares“; дървени куклици на председателя на републиката Жул Греви, когото скрита пружинка прави да се кланя пред тебе; всякакви слободии, глупости и измислици за един ден на парижката лека индустрия…

Народът като една река течеше по двата тротоара на булвара. Трясъкът на файтоните, придружаван от острото плющене на бича, каквото само парижките кочияши знаят да произвождат над главите на минувачите, тежкият гръмот на трамваите, натъпкани до върха със свят, врявата на камелотите, кипежът на този трескав парижки живот, в апогеята си по тоя вечерен час — всичко това зашеметяваше непривикналия слух на българите, както и пъстрата и менлива картина на върволяка, заляна от заслепителния блясък на светилата и електрическите човки, смайваше очите.

А рояците жени растяха по тротоара, заедно със смръкването; други — придружени от мъже, седяха при масите там и пиеха прохладителни. Шопов, верен на мисията си, обясняваше им Париж и обществото му. Дойде реч за жените.

— Парижанката не е като другите жени — каза той. — Тя не е човешко същество с воля и с характер, а кукла, манекен, на който парижките кроячи изпитват модите си, и тоя манекен е законодателят на вкуса на целия свят! Тя е една грациозна машина за удоволствия… Само това. Тя ни къща гледа, ни политика прави, ни деца ражда! Нейната задача е само да търси наслаждения и да ги дава. Тя е украшение необходимо за улицата, за градината, за театра, образец на изтънченост и на грация, елемент за радости и забавления на мъжкия пол. Той и така гледа на парижанката и не иска от нея други добродетели, освен да знае да се кичи елегантно, да бъде шикозна и да доставя рафинирани удоволствия. За парижанката се пишат повечето романи, най-талантливите френски писатели имат пред вид нейните прищевки и вкусове, когато пишат… Пардон! Там да видя един познайник — каза Шопов, като прекъсна думата си и се промъкна между масите нататък.

VII. Шведец

Стремски и Невянка останаха сами. Те гледаха тълпата пред себе си, заградила една улична певица.

— Ах, забравих да ти кажа — рече живо Стремски на жена си и бръкна в пазвата си: — днес получих картичка от Енчева: сгодили се с рускинчето!

И той подаде на Невянка печатано годежно известие на френски.

— Прекрасна двойка — каза Невянка. — Ето една чужденка, каквито бих желала да спечели много България. Да се поздравят.

— Действително мили хора, ние имаме най-приятни впечатления от тях… Ето този Енчев: радикална противоположност с Шопова по възрението въз науките. Той гледа на нея от идеална точка и не крия, че ми е по-симпатичен от нашия любезен, но крайно практичен Шопов… — каза Стремски.

— Ние и тука вече имаме изредни познайници — от Швейцария.

— Да, мадмуазел Дебройе и майка й.

— Ще ги посетим ли?

— Ще ли имаме време? Париж и уличния му живот тъй са интересни и ни поглъщат всичкото време, щото надали ще намерим случай да подирим тия любезни парижанки.

— После, и неудобно е да си натрапваме познанството на този руски граф. А quel titre? Ако да беше да видим един българин — да.

— А тия мили френкини, които още не могат да налучат отечеството на Брадлова и смешат България с Русия и Русия с България!… Ох, те бяха божествени на парахода.

— По невежество в географията французите нямат равни. После от всичките европейски народи те най-малко пътуват по чужди страни…

— Например оня, шведецът… — каза Невянка — беднякът: видя ли го днес в каква кръчма проста обядваше на Монмартър?

— Да, той ще е някой сиромах турист, скитник… А аз най-напред го зех във вагона за висок чиновник от София. Още тогава си рекох: как е възможно такъв шикозен господин, който ходи с цилиндър там, да се гуши в третия клас, в тая теснотия, задуха, неудобства… и то още при невероятно намалените цени.

— Да, аз не мигнах цяла нощ от теснотия. Само заранта, като минахме във втория клас, аз видях малко слободица.

Заръчаха си още пиво. Невянка преглеждаше една илюстрация, когато Шопов дойде.

— Видях се с Панаретова — каза той. — Пристигнал е преди една неделя от София.

— Кой е този Панаретов?

Шопов обясни, че е началник на отделение в едно министерство и че е дошъл с командировка тука, по която след една неделя ще тръгне за Лондон, дето ще се бави петнайсет дена.

— Практичен брат този Панаретов — добави Шопов ухилено: — той е вечно в благоволение: той е с оная партия, която е на власт. До пладне е Илия, от пладне — Алия. А командировки — постоянно. От сегашната ще удари три-четири хиляди лева… Знай Аврам де зимуват раците… Той ми каза, че сега си гради къща и тъкмо му трябваха пари… Практична България… Мене ми се струва — но това entre nous, — че той е измислил и тая командировка нарочно да си спомогне за къщата… Надул е министърът си. Защото командировката е за такава дребна и банална работа, щото се зачудих, когато ми каза. Ловък човек, късо!

Шопов продължаваше да гълчи с буйни махания по двайсет още други теми, като отиваха към хотела „Trois Princes“. При вратата му той се прости с другарите си и се изгуби из блясъка и шума на Avenue de l’Opera.

VIII. Le comte Bradloff

Стремски и Невянка се забавиха в Париж около две недели. Те бяха изгледали всичко забележително в него и околностите му. Планът им беше пак да се върнат в Женева, да си земат вещите и да тръгнат за България. В предпоследния ден на отпътуването си те се разхождаха из Елисейските полета. Беше неделен ден. Куповете разхождачи в бляскави тоалети гъмжаха из сенчестите алеи. Върволици файтони, кабриолети, тибури, ландо летяха из главната алея; от двете страни тя бе обсипана от зрители, прави и седнали на подвижни столчета, застанали там да се любуват на разкошът, богатството, блясъка на великосветския Париж, който фъркаше към Arc de Triomphe и Бульонския лес.

В една от бочните алеи, сред върволяка, те зърнаха мадмуазел Дебройе и с нея един млад господин с цилиндър и с пенсне.

В същия миг и мадмуазел Дебройе ги видя. Тя фана под лакътя другаря си и забърза към тях, с усмивка, цъфнала на устните й.

Срещнаха се.

— Ах, очаровани! Ах, какво щастие. Вие в Париж? — развика се възхитена френкинята, като застиска ръцете на Невянка… О, господин Стремски, колко сте любезни, дето доведохте прелестната си съпруга да поадмирира нашия хубав Париж! Та дайте да ви запозная: господин конт Брадлов! Господин и госпожа Стремски.

Конт Брадлов свали цилиндър и ниско се поклони на Невянка.

— Щастлив съм, госпожо!… Госпожицата ми говори с възторг за вашата среща в Швейцария — каза контът по френски. Той се държеше изящно, но една бърза червенина по лицето му изобличаваше някакво стеснение.

Госпожица Дебройе загълча с Невянка, като я обсипваше с въпроси за Париж и с комплименти.

Найден зафана разговор с конта по руски, но като видя, че той му отговаря по френски, и той подзе на тоя език. Контът беше около двайсет и две годишен момък, висок, белолик, с остроумни черни очи, жива физиономия. Той говореше французки като чужденец, с акцент и с грешки; но фразата му беше гъвкава, свободна, цветиста. Очевидно бе, че макар и студент, той беше се въртял в изтънчена среда и обладаваше светскост, която, съединена с неговата изискана външност и аристократическо лице, правеше го действително твърде приятен и бляскав кавалер.

— Какво злополучие! — викаше между това госпожицата: — Утре тръгваме за една неделя с мама за Шантили! Ний няма да имаме удоволствието да ви заробим тука, както се канехме в Швейцария, да ви направим стоенето в Париж, колкото е възможно по-привлекателно!… Конте, поне вие сте тука: найдете време да ни отмените, разведете господа Стремски във Фонтенебло, във Версайл, в Сен-Клу… Покажете им чудесата и славите на Париж… Обсипете ги с нашата французка любезност, тъй добре присадена във вашата славянска душа!

— Цял съм на разположението ви! — каза приветливо контът, като се поклони.

Стремски и Невянка благодариха, но обадиха, че утре и те са пътници и напускат Париж, и съжалиха, че не ще имат щастието да се възползуват от любезността на конта.

Те се бяха спрели насред алеята и минувачите ги бутаха непрестанно. Контът и годеницата му се разпростиха сърдечно много приятелски с тях и отминаха нататък, като се обърнаха още няколко пъти насам.

IX. Същият

Съпрузите се разходиха до големия околчест цветник (rond-pont) с водоскоците. После се повърнаха пак по алеята, на Мегдана на Съгласието, зеха кола и отидоха в магазин Лувр да си накупят някои дрехи и пътни вещи.

Те се изгубиха в грамадното здание, прилично на дворец, из проходите между стоките и предметите за продан, дето французката галантерийна индустрия беше представена във всичката си разнообразна производителност, финост, вкус, богатство и великолепие, сновяха тълпи купувачи — повечето жени. Стремски и Невянка избираха някои вещи, като се съветваха по български.

По туй време при тях беше по-тихо.

Продавачът се обърна към Найдена:

— Господине, позволете, вие сте руси?

— Да — отговори Стремски.

Той стотият път беше получавал това питане в Западна Европа, особено във Франция, поради славянското му наречие, и стотият път беше се убедил, че отговорът му: „Не, българи сме!“ нищо не казваше на запитвача и той пак оставаше с убеждението, че това са: „une espéce de russes“. Няколко пъти даже той има скръбта да чуе зачуденото измърморване:

— Bulgarie? Mais quel est ce pays perdu?

Колкото за Източна Румелия тук никой не знаеше такава земя и когато Стремски бе споменал, че е оттам, него го зеха за румънин поради съзвучието Roumélie с Roumanie.

По тая причина, за да не смущава съвестта на почтените чужденци, той бе решил да се „поруси“ с жена си, додето излезе из Франция.

Продавачът, който се улучи в същото време и директор на цяло отделение в магазина, погледна в една бележна книга и попита:

— Вие познавате ли един руски конт Бартоло?

— Конт Бартоло? Не познавам — отговори Стремски — после прибави:

— Бартоло не е руско име и не може да бъде име на русин, господине.

Директорът прочете по-добре.

— Да, да: Брадлов! — поправи се той.

— Брадлов? Днес се видяхме още.

— Значи, в Париж е?

— Да, вие имате сношения?

— О, господине, конт Брадлов има тука една нищожна сметчица… от петстотин франка… той е наш покупател от три години и почти приятел, тъй добре и редовен беше… в изпълнение задълженията си. Но от шест месеца господин контът не се яви. Предполагахме отсъствие. И адреса му не знаехме… О, благодаря ви, господине, за любезното сведение… Сега сме спокойни… Контът е един очарователен млад човек… Ние към русите, господине, сме сляпо доверчиви. Те са най-почтените хора на света… Нашето заведение има една широка руска клиентела. Ние се считаме особено честити, когато благородни рускини ни почетат… Какво желаете още, госпожо? Избирайте, на ваше разположение… Тук най-тънкият вкус, най-деликатната фантазия може да намери, каквото търси… Избирайте!… Всичко е французко, което ще каже — хубаво, здраво, изящно… Кой беше адреса на господин конта Брадлов? Не знаете? Пардон, извинете… Хиляди благодарности, господа!…

Стремски и Невянка зеха покупките си и отминаха, обаяни от учтивия френец.

Когато излязоха навън, слънцето бе залязло вече зад величавия фронтон на Операта и само прозорците на най-горните катове на къщите на Avenue de l’Opera блещяха още от лучите. По шест часът и половина лете целият Париж вечеря. Тая привичка му е наложена от театрите и концертите, които се отварят на седем и половина часът точно. Стремски и Невянка отидоха също да вечерят в Brasserie Royale при Place Madeleine. В казания ресторант, един от най-добрите, те обядваха и вечеряха повечето пъти. Тоя път те дойдоха по-рано и масите бяха още празни.

За голямо изненадване на Стремски и Невянка беше съдено и тука да се повтори, с малко разлика, току-що описаната в магазин Лувр сцена. Стопанинът, свободен още от залиси, приближи, поздрави ги и попита, понеже са руси, дали познават руския конт Брадлова. На положителния им отговор, стопанинът пофали конта и прибави:

— О, господине драги, една година наред почти се у мене обядваше. Най-прелестен гост беше… И точен — чудо! Но той изгуби това превъзходно и драгоценно правило. Има един дребен дълг — от четирестотин и осемдесет франка… Една мизерия, разбирате, която той остави да увехтее със седем месеца… Съобщи ли ви случайно адреса си конта? Не сте узнали? Извинете… Как намирате сомонът? Да, прекрасен? Нашата кухня е французка, господине, което ще рече: чисто, вкусно, апетитно. Salut, madame et monsieur.

И гостилничарят се поклони и отиде.

— Каква е тая работа, Невенке — попита Стремски. — Нашият конт Брадлов е завлякъл Парижът!

Но Невянка не допусна лошо предположение за годеника на милата госпожица Дебройе. Подир размишление и двамата си обясниха тая нередовност Брадлова от временни парични стеснения, последвали след някои безмерни харчосвания на влюбения и неопитен студент. Ако не се е явил на кредиторите си, то е било от свеняване, а не от забравяне дълговете си. Те намериха още двайсет довода, за да извинят симпатичния млад руски аристократ и скорошен познайник.

X. У доктор Фобела

Невянка се събуди сутринта болна. Снощи бяха ходили във французката опера и в един антракт Невянка неблагоразумно беше излязла през фойето на каменния балкон, за да се прохлади и порадва на вълшебния нощен вид на центра на Париж. Там беше настинала и я фанало гърлото. Едно сериозно гърлоболие. Тя с голяма мъка можа да преглътне утренното си млечно кафе. Това обстоятелство обезпокои Стремски, то можеше да ги накара и да отложат тръгването си днес. Той се погрижи веднага да покаже Невянка на някой добър доктор-ларингист.

С тая цел Найден се качи на кола и отиде при Шопова, за да се допита. Студентът му препоръчи доктор Фобела, който приима от един часът до два и половина подир обед.

— Фобел е мой професор във факултета. Той е европейска знаменитост. У него има голям наплив. Аз ще ви напиша картичка до него, която ще предадете на лакея му. Той ще ви приеме добре, приказлив е, любезен и горещ монархист… По четири часът ще дойде при вас.

Доктор Фобел имаше собствен дом, son hotel, на улица Rocher. Когато натиснаха копчето на електрическия звънец, вратата се отвори и на горното стъпало на стълбата ги дочака лакей във фрак и с бели ръкавици. Той ги въведе в широка стая, богато мобелирана. По канапетата седяха вече около двайсетина гости, мъже и жени. Стремски и Невянка седнаха на последнето свободно място, което остаяше близо до вратата. Чакането беше дълго и тягостно в тая разкошна стая, пълна със страждущи човеци със сериозни лица и мълчащи всички. Някои бяха зели от масата книга или илюстровано списание, за да се залишат. Час по час влизаха нови болни. Невянка търпеливо чакаше със Стремски своя ред. Едно тежко чувство налягаше душата й. Сегиз-тогиз вратата на докторовия кабинет се отваряше и нов болен влазяше там, подир изпратения, из отвъдна врата прежен болен. Тя и той изглеждаха по неволя във всичките й подробности стаята. Това беше една аристократическа приемна с тежка луксозност. Орехови мобили, белгийски ковьори, кадифени кресла, люстър от потона, разкошно изработен комод, вътре със севърски фарфор; японски вази, антични камфори, статуи бронзови — поставени пред големи огледала. Големи маслени картини. Под тях — по-малки кръжила, съдържащи фотографии или автографи с подписи. Това бяха подарки и изявления на благодарност от излекувани болни. В близкото кръжило Стремски прочете от мястото си, под един автограф, написано с голям почерк името: Comte de Paris. Очевидно и другите автографи принадлежаха на високи личности. Малко креслива реклама на доктора, която зачудва другоземеца, който не е запознат със славолюбивия и суетен характер, сроден с природата на френеца — от вратаря до гения. После Стремски научи, че подобни благодарствени изявления висят в приемните и на другите доктори.

Душата на двамата българи фана много да се стяга. Те се умориха от чакане, а пред тях имаше още десетина души. Часът беше вече два и половина. Вратата на кабинета се отвори пак и там се показа един стар господин, с бяла коса и с бели бакембарди. Той направи знак с ръка на болния, който се изпречи пред него, да чака, изгледа присъствующите и извика:

— Madame et monsieur Stremski.

Те станаха и влязоха в кабинета, завистливо изгледани от преварените клиенти.

Доктор Фобел, человек шейсетгодишен, с широко, добро и засмяно лице, със сиви очи, покани ги да седнат.

— Добър ден, добър ден!… Госпожо, кажете какво ви е? — попита Фобел, като примигна с ляво око и изгледа Невянка.

Той я прегледа, предписа бертолетова сол и й каза, че може да пътува, защото нищо сериозно няма.

Оставиха два наполеона на масата (определената цена за консултация) и станаха да си вървят.

Докторът ги задържа на местата им.

— Не бързайте и аз не бързам — клиентите ще почакат и аз ще си почина. Господин Шопов, мой ученик, ми писа за вас. Та вие сте българи? Драго ми е. Аз познавам мнозина студенти, ваши съотечественици и без комплимент: трудолюбиви и способни. Виж, entre-nous, за румъните не мога да кажа това… Например, тоя Шопов, о, какъв огнен и бързорек господин!… Българите въобще са енергични, млади хора… Вие сте от Филипопол? Какво прави вашия княз?

Стремски помисли, че го пита за княз Алека Богориди — за чието сменяване още не беше чул вероятно, и му разправи, че сега Източна Румелия има нов главен управител, който не е княз.

— Не се касае за Румъния… а за княз… Петър Карагеоргевич.

Стремски щеше да зине да поправи заблуждението на доктора, но той не го остави да стори това и продължи:

— Княз Петър Карагеоргевич, да. Аз го лекувах също преди три години… Той е мой приятел… Видяхте ли в приемната стая автографа му с образа? Ах, прекрасен и като човек, и като господар. Вий, младите народи, сте по-щастливи. У вас не е република — и много по-добре. Нашето републиканско правителство е една сган от разбойници и гладни аферисти. Де времето на монархията? Религия, закон, чест — тогава беше. Тогава беше и блясъкът… Французинът е роден природно монархист. Той обича славата, лъскавината, обича да има цар, обиколен с обаянието на трона и величието. А републиката що му дава? Един беден дявол Жул Греви, в редингот, днес президент, когото всеки псува, и утре, като го изтират, всеки ще забрави. Франция е възпитана, господа, в традициите на една хилядогодишна монархия. Обичат ли Франция у вас?… Да? И литературата наша е разпространена у вас?… Драго ми е. Франция е, господине мой, светилото на света… Чели ли сте Виктора Хюго?… Да, вашите българи му отдадоха голяма чест при погребението през май. Какъв чудесен венец! Ето един велик гений, който аз не давам за всичките победи на прусите… Вие ще пътувате довечера?… Поздравете княза си, той е мой приятел. Вие сте там високопоставен мъж и депутат?

Стремски разбра от думите му, че докторът желае да ги отпусне. Той се възползува от случая и поиска някои наставления за Невянка относително предпазването й от последствията на предишното боледуване. Докторът даде нужните съвети, като й препоръчи особено да се пази от студа.

Стремски забележи, че именно студът я вреди.

— Де живеете вие, във Филипвил?

— Във Филипопол.

— О! Там климатът е студен и жесток. Зимувайте по на южно място — в Европа.

Найден разбра, че знаменитият доктор никога не е търсил на картата България и мисли Филипопол да е при Архангелск, но счете за излишно да го осветлява върху географическото положение въз земното кълбо на една страна, „un pays perdu“, която го съвсем не интересуваше.

Те се поклониха и излязоха, изпратени до вратата от любезния насмихнат доктор.

XI. Съгражданин

По връщането си в хотела „Trois Princes“ Стремски и жена му зафанаха да се прибират. Дойде Шопов, за да пита как ги е приел докторът и да ги изпрати. Те му благодариха сърдечно за голямата любезност, която им оказа сега и през всичкото им пребивание в Париж.

— О, не говорете туй… Вие имате много багаж. Внимавайте за вагабонтите ноще — каза Шопов, като изглеждаше чантите и кутиите, пръснати из стаята.

Думата „вагабонти“ неволно науми Найдену за конта.

— А propos, Шопов, познаваш ли тука някой русин конт Брадлов, студент по правото?

— Конт Брадлов? Русин? Не зная. Има българин Брадлов.

— Българин? — извикаха едновременно и Стремски, и Невянка.

— Да, учи правото, или тъй да се рече…

— Кой е той? Какъв е?

Шопов им го описа.

— Той е същият, Невенке — извика Найден.

— Видяхте ли се?

— Да, вчера. Но той се не изказа. Той се прекарва или оставил да го мислят за руски конт! И като конт е облечен.

Шопов изпляска с ръце.

— Ах, фокусник!

Невянка, разперила ръце неподвижна, гледаше смаяна Шопова, който се превиваше от смях.

— Завчера е ходил при Панаретова, в хотел „Данемарк“. Познавали се. Искал му триста франка, да му издаде полица до баща си за четирестотин. Трябва да е много на тясно горкият. Панаретов го продал за зелен хайвер: казал му да дойде в понеделник заранта — тая заран, — защото щял да получи пари от София. Пък снощи той тръгваше за Лондон, както ми каза. Брадлов нямаше да го завари. Но Панаретова и днес зърнах тука. Закъснял е. Брадлов го е оскубал.

— Но знаеш ли, Шопов, че този конт маскари българите? Той е вагабонтин цял!

И Стремски разправи за връзката му с едно добро семейство от Париж, на което се представил за руски конт, и за дълговете му.

— Тоя гадък чапкънин ще лепне петно на всинца ни! Полицията скоро ще го пипне и ще бъде узната истинската му народност. Досега само от румъните излазяха подобни негодници. Българинът студент в Париж има добра репутация и навсъде му вярват!

— Кой поддържа този господин?

— Не е на стипендия. Поддържал го баща му. Бях чувал нещо за него. Богат човек бил, но прост. Забогатял през войната. Кой ми казваше, че му пращал по двеста лева месечно?… Той беше лош ученик още от началото… Идеше на лекциите на дъжд, на вятър. И от българите странеше… Лани го срязаха. А тая година съвсем се не мярна в Quartier Latin. Мислех, че се е завеял някъде. Но хитър, но гъвкав, ал дракулуй — не мяза на българин, играе на въже. Колкото пъти го видях — модно, шикозно облечен се´ tiré á quatre épingles; и френски по-лесно научи — от тичане по булевардите с кокотките… Разполагаше със средства, дяволът, и харчеше… Баща му сам го изхайти… Как е смятал, как е лъгал баща си досега, та още го държи, един бог знае…

— Попитайте другарите си, Шопов, които знаят откъде е Брадлов, и пишете на баща му.

— Чакай, иде ми на умът, че чувах, че е откъде Пловдивско… — каза той, като си напрягаше мислите, за да си спомни — да… от Калофер… не, не… Татък близо пак… Но как го викаха мястото? Нова черква? Ти отде беше родом?

— От Бяла черква.

— Ах! От Бяла черква! — извика Шопов.

— От Бяла черква? — попитаха смаяни Стремски и Невянка.

— Да, от вашия град… Как да не можете да се сетите?

— У нас няма Брадловци.

— Чакайте, аз си наумявам още нещо — каза Шопов, като фана за копчето на сетрето Стремски и го въртеше; — една визитна картичка Брадлова помня, че видях: Стефан Р. Брадлов. С. Р. се зафаща бащиното му име…

В същия миг Стремски се удари в челото.

— Рачко Пръдлето! — извика той, като внезапно си спомни какво бе чул в Бяла черква за Рачка и в Хисаря за сина му Стефана — от чича си.

— Синът на Рачка! — допълни Невянка поразена.

— Как? Пръдлюв ли е бащиното му име? И той го изменил Брадлов! — извика Шопов.

И зафана се общи смях.

— Ах! И не стига Брадлов, ами и конт!

— А брат му — станал губернатор на област; а той е помощник на пристава в Карлово!… — извика Невянка.

И те се превиваха от смях и не чуваха, че някой дваж вече потропа на вратата.

Пръв обърна внимание Шопов.

— Entrez! — викна Стремски.

Влезе един полицейски комисар. Той поздрави и попита:

— Кой е тука господин Стремски?

— Аз съм — отговори Найден.

— Познавате ли един българин, Брадлов? — попита полицейския чиновник.

— Нали ти думах, че ще го пипнат? — издума ниско Шопов по български на Стремски.

— Познавам го, господине.

— Този Брадлов е арестуван днес като мошеник и обирник — каза комисарят. — Той се е наричал руски конт още, той обаче отказва всичко. И за да подкрепи негацията си, уверява, че той е в Париж само от две недели. Той посочва вас като свидетел: вие сте пътували заедно по железницата насам, от Швейцария.

Стремски погледна слисан Шопова.

— Каква дързост! — издума Найден по български. После отговори по френски: — Той лъже!

— Бъдете любезни, господине, да дойдете до участъка — той е близо — и да заявите това на полицейския следовател и в очите на вашия съотечественик… И той сам пожела да ви викаме.

Шопов се обърна към комисаря:

— Господин комисарю, имайте пред вид, че негова милост и госпожата му са пътници и след два часа тръгват. Вий ще ги закъсните.

— Това се не касае до мене, господине. Аз изпълнявам длъжността си… При това аз казах, че участъкът е твърде близко. Те ще имат време да сварят трена.

— Мога да дойда и аз? И аз познавам същото лице — каза Шопов.

— Той вас не е посочил, господине! Но понеже можете и вие да осветлите правосъдието, придружете ни, ако обичате.

Стремски поръча на жена си да дотъкми всичко в отсъствието му, за да могат да тръгнат веднага за гарата, щом се завърне от участъка.

— Хиляди извинения, госпожо! — каза комисарят, като се поклони ниско на Невянка, и излезе.

Стремски и Шопов го последваха.

XII. Нечакана развязка

Положението се обръщаше в трагическо — по-скоро, отколкото си въобразяваха. Из пътя приятелите разменяха мислите си и предложенията си. Брадлов е бил вероятно последван и уловен от властта по оплакване на някои от кредиторите, които трябва да бъдат повече от двамата, случайно узнати от Стремски. Това приключение туряше край на злочинствата му и завинаги залепяше позора на челото на тоя жив и способен момък, оставил се на влечението на лошите страсти. Репортерите добиваха материал и още тая вечер вестниците щяха да загърмят и извадят на публичното презрение един българин студент. Това беше най-тежкото в тая история. Стремски мислеше и за начина как да се помогне на бедния негов едногражданин. И за тая цел той би отложил тръгването си. За дълговете — имаше лек — той сам би станал поръчител, додето Рачко ги заплати; но се боеше да няма в живота Брадлов и някое углавно престъпление.

— Не вярвам такова нещо — каза Шопов — освен лъжливата графска титла… Но той се е представил не френски, а иностранен граф. Френската власт ще се отнесе в тоя случай снизходително пред факта, че българите студенти се радват на добро име досега… Във всеки случай Брадлов ще лежи поне две недели в затвора, доде се изпълнят разни формалности по опрощаването и пускането му. Това ще му бъде за обеца.

Стигнаха в участъка.

Комисарят ги въведе най-напред при полицейския следовател и му разправи, че и двамата тия българи познават престъпника.

— Ще имате, господа, очна ставка — каза следователят след получаване показанията им, па заповеда на един стражар да доведат Брадлова.

Подир две минути вкараха арестувания.

Стремски и Шопов го погледнаха, па се изгледаха поразени.

— Панаретов! — извика Шопов.

— Шведецът! — извика Стремски.

Действително, изкараният пред тях не беше Брадлов, а Шоповият познайник Панаретов, същия, който във вагона се прекара за шведец.

Панаретов, страшно засрамен, извини се пред Стремски за глупавата си постъпка в железницата и го помоли да извади из заблуждение полицията, която по погрешка го зима за Брадлова и още го набеждала, че си прикачил титлата „конт“.

— Негова милост е Панаретов, българин, и той ми беше другар в железницата — каза Стремски.

И Шопов удостовери личността Панаретова.

Следователят, преди това още наполовина подозрял измамата на полицията, сдъвка едно ругателство против полицейския агентин, който бе довел едного вместо другиго, помоли Шопова и Стремски да подпишат краткия протокол на показанията им, иска извинение от Панаретова за това прискръбно произшествие с него и ги отпусна.

А то беше произлязло по следующия начин: тая заран отиде Брадлов в хотел „Данемарк“ и завари там Панаретова, принуден да отложи тръгването за Лондон, въпреки предишния си план. Скъпливият Панаретов се отърва само с един наполеон. Брадлов излезе сърдит и влезна в писалището на хотела, за да удари на баща си една депеша. В тая минута двама полицейски агенти се явяват там и съобщават на гостинничарката, мадам Рашел, да предупреди жилецът в № 28, че полицията желае да го види.

— Господин Панаретов ли желаете?

— Господин Брадлова, госпожо.

Произлезе недоразумение.

Брадлов разбра веднага, че е бил съгледан от някой свой измамен кредитор, като е влазял в хотела „Данемарк“, който помислил, че е открил жилището му, и заявил в ближния участък. Той се обърна към агентите и госпожа Рашел спокойно:

— Напразно се препирате, господа: Панаретов и Брадлов — е същото нещо. Това е едно славянско име, което се произнася двояко.

И когато госпожата тръгна към стаята на Панаретова, последвана от агентите, Брадлов зимаше по четире стъпала изведнаж надолу из каменната стълба.

Закаран на полицията, в продължение на пет часа Панаретов бе три пъти изпитван, за да се признае, че е конт Брадлов. За заблуждението на полицията спомогна и това още, че той беше чернокос като Брадлова — макар и мургав — и самото му име, което за френското ухо, кой знае как, имаше голямо съзвучие с „Брадлов“.

При всичкото негодувание, което им вдъхваше Рачковия син, Стремски и Шопов не можаха да не усетят задоволство, че се е изтървал. Шопов обаче вярваше, че той няма да избегне от полицията.

Когато се върнаха в хотела „Trois Princes“ намериха Невянка, че приготвила всичко за път. Случката с шведеца много я разсмя.

— Но защо ни той мистифицираше във вагона — това не мога да разбера — казваше Стремски.

— Не сещате ли се? — каза Шопов. — Именно, се е срамел от циганията си, като се е тъпкал в трети клас при такива големи командировачни пари, и не е искал да се запознава и да се открие кой е и какъв е. Престорил се е прочее на шведец, а той е чер като корфиотин!… Ах ти, Панаретов! Ах, вариклечковска българия!

И Шопов се кискаше неудържимо…

…………………………………………………

След малко и троицата потеглиха за гарата.