Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

I. Пожарището

В края на 1879 година, сиреч повече от две години, откак бе изгорена, Бяла черква представляваше още страшна гледка: тя почти цяла беше развалини, съсипни и пепелища. С изключение на крайните сиромашки къщи — пренебрегнати от башибозуците — всичките главни и вътрешни махали бяха станали плячка на пожара. Пламъците бяха свободно изпепелявали в продължение на много дни няколкостотин къщи, от по-добрите и населявани от заможните граждани. Който идеше отвън и гледаше непобутнатите крайни къщи, щеше да вземе града за цял и невредим; но като преминеше пояса им и влезеше вътре, пред него се разтваряше безкрайно празно пространство, грозен, широк мегдан, посеян с жални следи от пламъци и опустошение. Навред разсипани зидове, разграднини, пепел, купища от рухнали стени, грамади, обрасли с коприва; дупки и ями буренясали, дето са били изби; по някъде опушени късове от камини или усамотени комини, около които зданието се сипнало — и само те остали и стърчат жаловито и грозно, като някакви скелети! А сред тоя хаос от разрушение, трапове и безименни неща — някъде изгубен между тях — беше и Марковий двор, завит като всичко около под плащаницата на смъртта и пущинака…

Това беше всичко, което остаяше от няколко махали, които образуваха най-добрата част на градеца. Пламъкът беше изял средуляка му и оставяше непокътнати краищата. Червеите така изгризват корубата на някои дървета, дето се съдържа жизненият им сок, и оставят само кората — живи мъртъвци?

Около това безкрайно гробище, в окръжающите го оцелели къщя, бяха се настанили оживелите белочерковчани. И те прилични на развалини! Лица бледни и страдалчески, изпити, посърнали, потъмнели; очи хлътнали; скъсани, неузнаваеми! Нещастието беше съвсем преобразило това общество. Една мрачност в погледите или равнодушие и затъпялост на физиономиите — огледала на изтърпени душевни страдания, на диви страхове и окаянства. Всеобщото изсиромашаване беше въдворило равенството, изгладило разниците между класове и състояния. Всички бяха сега бедни; под едни дрипи седяха и чорбаджии, и сиромаси. Прежният богаташ, разорен в една нощ, делеше унинието и оскудията със злочестия беден занаятчия, изгорял като него, и с пропадналия земледелец. Демократизмът, загнезден в душата на българина, намираше сега почва за най-добрия си разцвет. Сиромашията изравнява хората, както и смъртта. Старият полумилионер Курката играеше на скамбил в кафенето с Ивана Фукарата, козарчето, и се псуваха по най-добросъвестен начин, без да се намръщи някое лице; хаджи Пиронко, някога пръв чорбаджия, привикнал да му стават на крака по улицата, минуваше сега пренебрегнат и невиден сред общото равнодушие под дрипавите си дрехи.

Смъртта беше покосила цяло поколение в тия две години. Старите бяха измрели и много нарядко да се мернеше бяла коса. Първенците бяха измрели. Юрдан Диамандиев беше съсечен при бягането в Бойкова нива, както беше заклан Марко Иванов по-горе, в Леевица, както беше опушнат Мичо Бейзадето при варденето града преди развалата му. Дамянчо Григорът беше умрял от тифус в Търново; дядо поп Ставри изгорял жив на леглото си, дето боледувал, и Иванчо Йотата заклан на моста в Пловдив заедно с другите затворници в денят, когато генерал Кураго прегази Марица. Михалаки Алафрангата бе отишъл мировий съдия в родопските дълбочини, в Чепеларито; хаджи Гъчо Шамуров живееше в Карлово; Колчо слепецът, Орфеят белочерковски, обикаляше България и Тракия с флаутата си и с Ботевата молитва (гласът й беше измислен от него), та си изпросваше поминъка. И останалите младежи — измрели или пръснати по вън на служба. Стефчов само, изпаднал, завехтял и презрян, се въртеше по кафенетата, неуспял да найде такава, навред предшествуван от лошата си слава. Малцина още паши познайници имаше тука, межлу тях — кака Гинка с мъжа си, подслонени в бедни къщурки, и хаджи Смион, който всеки ежедневно щеше да види, че се разхожда с добродушна усмивка пред разградения си двор и чака да приказва с някого за Молдовата или слушаше Хаджи Ахила, който пред новата си берберница, пиян, сипеше остроти и пословици, начогулен от куп парцаливи дечурлига.

Така Бяла черква беше неузнаваема и по обществото си, състояще от млади хора и крайчане — сбирщина безлична и несимпатична — поне на пръв поглед.

Въпреки това животът пак беше се появял тука, борбата за съществование беше събудила енергиите, трудът изново закипяваше, за да поправи колко-годе злото, да заличи тук-там следите на ужасната катастрофа. Малки дървени къщици, которки надве-натри скърпени, дюкянчета — тук-там поникваха из пожарището. Една нова черква на мястото на изгорялата горделиво се издигаше между развалините; новото училище в двора и шумеше с няколкостотин деца, момчета и момичета. Един храм за душите и една ковачница на умовете, сиреч на бъдещето — и двете издигнати веднага след завръщането чрез големи усилия, патриотизъм и жертви от страна на изгорелите. Отрадни паметници на духовна сила сред паметниците на разорението!

II. Поклонения

Стремски беше пристигнал в родното си място къде края на септемврия, след като престоя в София няколко дена. Той беше минал през живописния път, който върви през Камарската долина, през Златица и през балканските седловини Гълъбец и Козница, и през Клисура.

Още първия ден хаджи Евтим заведе внука си да се поклони на гроба на баща си — чиито кости бяха свалени от Балкана още при завръщането на Марковица в Бяла черква. Стремски коленичи и плака. После го заведе, та му показа дворището им. Той дълго гледа с просълзени очи едно празно място, на един край продънено — диря от зимник, — покрито с пепел и бурени, с късове от керемиди. Той се напъва да познае нещо от тоя двор, дето някога е кипял живота. Но никакви следи нямаше: ни леглото на барата, що веселеше двора, ни коренче от големите чимшири и люляката край зида, до които вечеряха, под лозата… Той едвам можа да открие в тревясалий трап опушен уломък от камъните на огнището; там една костенурка, измъкнала главата си, гледаше любопитно към него, като че го питаше що дири тука. Тоя двор, завит под пепелта и бурена си, го не познаваше вече, както един мъртвец, покрит с плащаница, не познава домашните, които го обикалят…

Като изгледа всичко в града, което говореше на сърцето му, той обиколи и околностите, с които го свързваха други възпоминания от детинский живот. Защото той ги не беше виждал от четиринайсетата си година: както казахме по-рано, той пристигна в Бяла черкова в навечерието на катастрофата й, но ни веднаж не излезе из града, задържан от караулната си служба. А те всички бяха цели и невредими, сиреч тъй прекрасни, както и напред. Природата една се не менява и не носи дял от страданията и превратностите людски. Световните бури, които превръщат в прах градове, народи и империи, минуват често край нея, без да я зачубръснат със съкрушителното си крило.

През три дена наред той навестява всичките кътове, които са оставили в душата му образа си, с една радост. Разхожда се по високата хълмиста могила „Трапето“, дето бос играеше на роби с връстници; качва се на големите хълмовити балвани там и които Дон Кихот би вземал за избити великани и зад които спеше на сянка, когато бягаше от училището… Посети манастира, на който напразно търси величествения уединен бор и старовековната черкова с големия ерусалим и светци с извадени от кърджалиите очи… Възлазя на връх Остро бърдо, на рамото на Стара планина, и гледа като на блюдо цялата долина, със Средня гора и Родопите на юг; посети гръмливите водопади и се ослушва упоен в дивата им мелодия, с която пълнеха планинските самотии; наднича над дълбоките тъмни вирове в скалите, дето бучат скоковете, в ледената вода на които се е къпал с другарите си, без да настине; слиза в най-дълбоките долове и пропасти в балканското гърло, наляво от чарковете; вдетени се и скача от скала на скала като дива коза, спуска се пълзешком по гладките канари, за да откъсне диво цвете или миризлив здравец в подножието им, вика като луд и събужда ековете на пущинака!

Но той изпита особено умиление при посещението прежнето училище, което се издигаше на един висок хълм на север от града. Това училище, от което той беше бягал тъй дълго и което сега тъй силно и сладко правеше да тупа сърцето му! Стояха само останки от порутени зидове на външната заграда. Всичко друго беше сринато със земята!… Нямаше признак от високото клепало, дето често, слободни вироглавчета, за да измамят бабичките и смутят поповете, клепеха дъската за умряло, когато всеки в града беше жив и здрав; или биеха желязното зънка´ло — за голям празник в делнични дни; нито намери мястото на тъмницата с големите плъхове в приготовителното училище, в което затваряха немирниците и неприлежателните… Той сам два пъти бе попаднал там: как беше тъмно и вонеше на мишина вътре!… В цялата ограда остаяше само каменната старовремска черкова, ограбена и изпокъртена вътре, и гробищата зад нея, съвсем непокътнати. Уви, само гробищата са неумирающи като съдбата. Разрушението почита разрушението. Червеите довършват делото на убиеца. Тъмните сили са в неразкъсван съюз.

III. При дворската баричка

Къщицата, дето сега живееше Стремски с домашните си, беше в дъното на една сляпа улица и принадлежеше на един техен сродник. Хаджи Евтим, щом бе дошъл, бе я постегнал и й прибавил две стаички още, за да стане по-разправна, додето изгради напролет къща на старото дворище.

Къщицата стоеше сред весело дворче, зашумолено от овошки, през клонете на които се гледаше Стара планина: круши, сливи, ябълки, мушмули, млади орехи и една смокиня, която увираше любопитно клоните си в хаджи Евтимовото прозорче; една градинка със зеленчук, садена и вадена от пъргавата Найденова майка; сенчеста лоза, увиснала с гроздове над четвъртита моравка с одърче. Една бистра барица с чучурче течеше през сред двора и го веселеше. Тая мирна, засмяна обстановка преграждаше на погледа зрелището на развалините и влияеше успокоително на стреснатата душа…

Хаджи Евтим, привикнал и в странство на тих и затворен живот и дошъл си тука за почивка, намираше тука съществованието добро и беше благодарен. Той се познаваше вече с целия градец. На моравката под лозата хаджи Евтим обикновено приимаше гостите си, които не се извървяваха. Те особено нарастоха, когато си дойде и Найден. Старецът и Марковица ги посрещаха и изпращаха само; Найден повечето отсъствуваше по безкрайните си лутания, та старецът по едно време захвана да бъбри, дето се не прибира да го видят роднини и приятели, които толкова му се радват. Но почти постоянни гости старецът имаше двама свои връстници и приятели: хаджи Смиона, сродник още, с когото си гълчеше на влашки, и Анастаса Хамамджиолу, добър и приказлив старец, цариградски търговец, прибрал се и той като хаджият в бащинското си гнездо.

Така хаджи Евтим нямаше време да усети утеснение в този заглъхнал и безшумен градец. Гражданите го искрено обичаха и уважаваха за неговият приветлив характер, разсъдителност и такт. Като нов тука, той нямаше никой неприятел. Те се радваха за идването на богатички хора, които ще посъживят града. Хаджият беше дал щедра помощ за училището — петдесет наполеона. Той взимаше живо участие в интересите на Бяла черква, без да се увлича в крамолите й; често играеше Соломоновата роля и решаваше разпри; даваше мъдри съвети по гражданската наредба на общината, дето всички бяха новаци в политический живот; понякога критикуваше и някои недостатки на новий ред, но страстно го бранеше от укорите на Хамамджиолу, непомирен напълно с дълбоката революция в обществений живот, докарана от войната. В такива прения взимаше участие и непременний хаджи Смион, който намираше възможност винаги да бъде съгласен и с двамата.

На четвъртия ден от Найденовото дохождане хаджи Смион и Хамамджиолу пак бяха на гости у хаджи Евтима.

Тоя път говореха за новите улици, които трябваше да се теглят от градския съвет пред вид на предполагаемото застрояване на града, и Анастас, верен на своите консервативни начала, поддържаше, че трябва да си останат старите, кривите.

Хаджи Смион подкрепи:

— Да, да: кривите. И аз съм на такова мнение: освен дето спират вятъра, но още, ако бягаш, не дай боже, от някого, можеш да се затулиш по-лесно и няма да те видят…

— Правите улици са по-хубави, какво ми казвате? В Европа ги теглят в права линия все — така е по-чисто и градовете са по-угледни… Или европейците са по-глупави от нас? — възразяваше хаджи Евтим.

— Да, да — друго нещо е правата улица — обади се хаджи Смион, като си извади кърпата и я тури в друг джоб. — Аз в Молдовата когато бях… в Бурлат, улицата, главната, беше съвсем права… Нам трябват прави улици, ние сме европейци.

Но Хамамджиолу се не съгласяваше. Той посочваше прахът, който се дига по такива улици. Освен това, той чул от един инженерин-поляк в Галата…

Но хаджи Смион не го остави да каже какво е чул от инженера-поляк в Галата, а го пресече:

— Истина. В права улица, като духне вятър, и ти напълни очите с прах… Мене доктор Тонеску ми беше казал веднаж, когато ме боля око в Молдовата… на петдесе и осмо…

— Не знам, но много ни е одърпана и мръсна нашата Бяла черква — обърна думата хаджи Евтим, като прекъсна хаджи Смионовото брътвене… — Чужденец да дойде, ще се зачуди как можем да живеем в такива разсипии и буренясали трапища… Види се, и за това не мина през тук княз Алеко Богороди, ами отиде право в Карлово и оттам — в Казанлък.

— Аз се случих в Карлово — каза Анастас Хамамджиолу: — голяма чест и слава му направиха.

— Ти, Анастасе, защо ми не каза да идем заедно? — забележи хаджи Смион. — От четири месеца как е дошъл, още не сме го видели.

— Той трябваше да дойде при нас да види с очите си какви сме изгорели хора — забележи хаджи Евтим.

— Право: нему се падаше по-напред да ни направи визита — отговори с достойнство хаджи Смион.

— Аз ви казвам: народ като море беше. Трябваше да видите.

— Какво ще му видиме? Човек! Аз се ръкувах с Дондукова. И той като всичките хора — казваше хаджи Евтим, като разтваряше полека вестник Марица и си туряше очилата.

— Право, човек е… Аз Куза видях едно време на улицата Подумогушой и му свалих капелата — и той ме поздрави — обади се славолюбивий хаджи Смион с тая хвалбица, като противовес на случката хаджи Евтимова с Дондукова.

— Не ми приказвайте Дондуков и Куза! Този е друго: първият ни княз подир петстотин години!

— За мене първият български княз е княз Александър. Княз Алеко Богороди е турски паша: неговото пашуване тука е от ден до пладня, както и Румелията му — казваше хаджи Евтим, зачетен във вестника.

— Аз още го не припознавам! — забележи хаджи Смион.

Хаджи Евтим се обърна към Анастаса и каза:

— На 30 септемврия са станали изборите в България… У нас в неделя ще станат. Несторова ли ще избират от тукашната околия?

— Оня ден Шамурът проповядваше за Несторова.

Хаджи Евтимовото лице се намръщи при споменуването на хаджи Гъча.

— Тука ли бе този? — попита старецът с презрително натъртване въз последнята дума.

— Дошъл бе за гроздобера. Нали имат лозя на Дълги дял и Присоица?… И аз ще ида други ден да видя беритбата на нашето, на Присоица. Заповядайте и вие — каза хаджи Смион.

Из вратнята се подадоха гостенки. Марковица отиде и ги посрещна приветливо и покани при мъжете.

Те бяха пет-шест жени, сродници и приятелки на Марковица, на която идеха да честитят гост. Едната от тях, на средня ръст, хубавичка още, весела и речовита, беше облечена скромничко в тъкана рокля, морава, с тъмни резки. Който я беше видял как богато бе облечена в турско време, не би познал кака Гинка. Тя една държеше сега думата и не спираше нито на миг, като се смееше яката, с безгрижното си лице.

— Ами дека ви е госта? Не сме се още видели… Видях го отдалеч завчера! — пресече се тя най-после.

— Обикаля все, Гинке, не може да се нагледа, вечер се върне съсипан Найден — отговори хаджи Евтим.

— Той стига да лапа планините, те няма да бягат — изсмя се кака Гинка. — Но сега, доде си е тука, нека изглежда моми. Имаме хубави моми — капки… Како Въло: да не пущаш ергенина без пръстен!… Аз съм му намерила вече една добра, прекрасна, чудесна! Маргар!

Анастас Хамамджиолу се отзова:

— А бе не я хвали — което и да е, все е женско. Какво вика Хаджи Ахил? Бръкни в един полвяк, напълнен с всякакви змии, ти все змия ще извадиш… Само моли бога да не е усойница!

— Ама ако е красна — друго нещо. Аз обичам хубавите жени… На, мойта Лалка… — обърна се хаджи Смион.

Но Анастас не го остави да довърши, а възрази:

— Хаджи, недей приказва за хубави жени; хубавите жени не са дотам цвете. Има и дума: „Грозната булка дом бере, хубавата — сбор бере.“

— Тъй, тъй, нам трябват жени — средня хубост…

— Аз за момичето дето приказвам — друго нещо, чиста работа, самоковска! Ама вам няма да обадя — каза Гинка и се изкикоти.

— Обади ни, Гинке.

— Усетете я!

— Не ни мъчи де! — каза усмихнато хаджи Смион. — Аз тайна, като ми кажат… Аз един път ми се случи едно нещо с Йотата, ама никому го не казах…

— Тя е днеска тука — рече Гинка.

— Как, не е тукашна? — попита хаджи Евтим.

Марковица внезапно стана сериозна. Усмивката бега от лицето й. Като я видя девера й, и той, види се, сети нещо и се начумери.

— Какви се такива начумерихте като Стара планина?… Аз няма вас да женя, не се бойте!

— Ти нито дума го прави, Гинке: то само не може да бъде — каза строго хаджи Евтим.

— Та кой ви пита, кой ви пита вас? — извика шеговито кака Гинка. — Господин Стремски си е господарят. Сега е новият век! Нека само да види онова човече. Па му се не бъркайте! Тоя свят се държи от любов, а не от кавга!…

Хаджи Смион се досети тука и каза:

— Разбрах, Гино: но за нея други точат зъби.

— Несторов? Кой знай! Той ще се избира депутат от нашата околия. Препоръчил се… Карловец! Карловците ходят без бели гащи и Хаджи Ахил им плаща вергията!… Пари ли че имал? Ние го с минцове гонваме оттук до Карлово!… Простак не щем! Нямаме ли свои достойни? Изгорени сме, но сме все елмази… Какво казва Хаджи Ахил? „Белочерковецът, ако е калугер, става игумен, ако е хайдутин, става войвода, ако е гемиджия, става капитанин, ако е даскал, става учител…“ Ето господин Стремски!… Какво чака, та не излезе начело? Или той ще бъде петото колело? Всички ще помагаме… Аз и сега пускам за него!…

— Право! Господин Стремски ще изберем! — извика възхитен хаджи Смион и погледна хаджи Евтима въпросително. Но хаджи Евтим сега си дърпаше бакенбардите замислено и не хортуваше нищо.

— За тая работа е мъчничко май… Най-напред късно е — възрази Анастас.

— Тъй, късно е вече — потвърди хаджи Смион убедено и се отказа да избира господин Стремски.

— Ти, Гинке — подзе Анастас, — по-добре му стани агитатор за онова нещо… То е по-добро и от всяко депутатство.

— За Невенчето? Да ми не викате Гинка, ако му не взема това гълъбче! Хай и тебе, дядо Анастасе, една баба да намерим!

И кака Гинка се изкикоти, колкото можа.

— Истина, право! — изсмя се и хаджи Смион. — Хамамджиолу, да ти изберем една добра невяста… На: Гинка!… Гинке, дай да напъдим Генка, па вземи бай си Анастаса.

— Остави се, не ща — изсмя се Гинка. — „Старо любѐ, нощѐ губи!…“ Но господин Стремски, как не мога да го видя още? Искам да му благодаря признателно за Балкана, дето ни избави душиците. Да не беше Стремски — и хаджи Смион нямаше сега тука да ви дрънка различни глупости…

— Ха, тогава ли? — обади се хаджи Смион. — Юнак излезе Найден. Аз нали ви казвах тогава: не бойте се! Кураж!

— Де ни си казвал: не бойте се? Тебе ти се бе сковала челюстта тогава! — изобличи го кака Гинка.

— Ами револвера кой му даде? — попита позасрамен хаджи Смион, защото беше се хвалил вече по-рано на двамата старци за живото участие, което бил взимал в борбата с башибозуците!

— Никой му го не даде! Генко го хвърли от страх!

— Генко го хвърли, ама аз казах на Найдена да го вземе… Не му казах с глас, но само с лявото око му смигнах…

— Ти я си припомни, да не си сторил друго юначество тогаз?

Присъствующите се изсмяха.

— Хи! Дявол си, Гино: ти все знайш, с тебе става човек пишман и да приказва, и да седи, и да бяга!… — каза хаджи Смион.

Кака Гинка се вшутява и чурулика още половина час. Но хаджи Евтимовото лице остана сериозно.

Когато гостите си отидоха, старецът излезе на улицата, дето мислеше, че може да срещне Найдена, който обикновено се прибираше от разходките си за вечеря.

IV. При канарите

Найден през тия няколко дена, упоен от сладкия въздух и от чудните красоти на своя роден кът, не беше помислил за нищо друго. Още като дойде тука, той получи известие от Пловдив, че влиятелни приятели му били изработили важна длъжност там. Той имаше срок до петий октомврий, след което трябваше да тръгне за Пловдив, и затова искаше да се нагледа и находи тука. Той беше оттикнал настрана всички други интереси и мисли, за да не мътят ведрата атмосфера от поезия, в която плуваше. И той не можеше да се насити на тия уединени разходки. Те го пренасяха в друг, сладостен и далечен мир; те го туряха лице с лице с детинските му и момчешките му дни, с блаженото невежество на възрастта им, и пред небесните призми, през които е гледал на света и на живота. Драгиният образ избледня в мислите му. Минуваше даже по половина ден, без да помисли за нея. Сякаш тая Стара планина наистина го защищаваше от коварният враг. Той разбра, че само свещената земя, на която се е родил, обладава всесилния дар да го излекува, да го успокои.

Днес Стремски бе ходил в Леевица. Там бе намерил, според по-рано получените насочвания, мястото на бащиното му загинване. Той сложи китка от горски цветя въз камъка, побит за знак на скръбното събитие… След това благочестиво поклонение той се повърна през Бойкова нива, но вместо да се спусне надясно по обикновения път, той заслазя наляво по канарите, които висяха над пропастта, забучала от гърмът на водопадите. Той стъпяше с голяма предпазливост, като слагаше кракът в углъбленията и цепнатините или се държеше за изпъкналите части на скалите. Часто той поглеждаше над страшната яма скоковете, побелелите клочущи вълни в черните вирове, надвисналите каменни стени, мокри от влагата, тук-там пуснали буйни треви из пукнатините си. Няма нищо по-поразително от тоя планински пролом, дело на демоническите сили на природата и вековете.

Стремски поседна на едно стъпало на скалата, за да погледа от тая висота. Пред него беше долината, с орешака си, бостаните си, лозята си, напъстрени от свят поради гроздобера.

Отдясно се редяха едни под други чарковете. Тия фабрики за гайтан, някога заглушително гърмящи с железните си вретена и колела, сега мълчаха гробно. Те стояха като неми гробове на една умряла индустрия на Бяла черква, застъпена от сиромашията и оскудията.

Отляво пък — ямата гърмеше и боботеше със своите водопади. Няколко вола отгоре пасяха тлъстата трева, изникнала по междините на камъните, вардени от един старец, клекнал на канарата.

По едно време воловарят се изпречи пред него.

— Добър ден, господине! — каза той. — Аз искам, твоя милост, да те позная!

Стремски го изгледа.

— Ах, дядо Гъчо! — извика той.

— Позна ли ме?

— Какво има, дядо Гъчо?

— Лошо няма нищо, добро — да ще господ — отговори старецът.

Действително, това беше овчарят, който някога бе дал гостолюбие на Найдена и Невянка Шамурова в колибката си на Балкана. Найден се искрено зарадва от тая среща, той разпитва стареца за едно, за друго, па каза:

— Дядо Гъчо, ти ми спаси тогава живота и аз нямаше как да ти поблагодаря… Сега ми кажи какво мога да направя за тебе… Искам да ти помогна, доколкото ми иде от силите… Къде е твоето момче?

— Митко е в планината сега, пази овце… Като искаш, господине, за него да те помоля: няма ли някоя службица? Знае и да пише.

— Без друго, дядо Гъчо, ще се потрудя за него да го настаня — каза Стремски, щастлив, че може да услужи на стареца. Той му даде нужните насочвания кога и де да го потърси син му в Пловдив. Старецът благодареше и благославяше.

— Аз, твоя милост, не знаех, че си тука. Пък и момичето не знаех. Чие бе то? Как се беше уплашило!

Стремски му каза.

— На хаджи Гъча ли, кажеш, било? Та аз познавам хаджият, адаши сме, ще ида в Карлово да му пия едно вино.

— А бре, моми бре! — извика старецът, като махаше на изток. — Стойте назад! Ще падне някоя!

Стремски видя тогава, че на срещний бряг, пак тъй скалист, бяха се изкатерили дружина момичета и назъртаха над пропастта. Стремски разбра, че те бяха дошли от близните лозя, за да се полюбуват на чудната гледка на пролома.

Когато дядо Гъчо им извика, те се изправиха да видят, после се изсмяха и тръгнаха назад, като скачаха по канарите с весели кикотения.

Само една остана, права, с омбрела над глава.

Пространството между единий бряг и другий не беше голямо и Стремски ясно видя, че тая мома гледаше насам, а не към реката. Като се вторачи и той в нея, какво беше неговото учудване, когато позна в тази девойка пътницата, която го стресна в Бреговец!

Той скокна смаян, като че искаше да прескочи ямата.

— Варди се и ти, господине! — предпази го старецът. — Тия камъни са лъзгави.

Девойката се извърна и слезе подир другарките си, като пак се обърна насам, преди да се изгуби от погледа на Стремски.

— Тя е! — извика Стремски, па като се обърна към дяда Гъча, каза му: — Дядо Гъчо, както ти казах: прати в Пловдив Митка, при мене… Сбогом! — И той се спусна бързешком надолу, без да чува викът на стареца, който го съветваше да стъпя полека. В две минути Стремски се намери долу в подножието на канарите, прескокна по балваните реката и се покатери по брега на дългиделските лозя. Когато се качи там, моминската дружина беше отминала и потънала сред куповете жени и моми из лозята.

— Дали тя беше или едно видение? — си думаше Найден, като се запъти развълнуван към града. Той реши да направи справки.

V. Нови срещи

Той мина през къра между заградите на бостаните и влезна в града. Още на края му две сватбарски хора, привлекли много свят, заприщяха улицата. Онова, което го зачудваше сега, което го зачуди още първия ден, беше веселостта! Елемент, какъвто не предполагат развалини и гробища. Защото както на всичко в тоя свят, тъй и на нещастията се привиква. Продължителността им и времето затъпяват острината им, а забравата — тоя дар небесен за человечеството, заживява прежните рани, за да бъдат търпими новите мъки. Стремски откри даже, че белочерковчани вземат на подбийшега собствените си неволи. Философията беше им дошла на помощ против живота. Те не само се бяха помирили с участта си, но се отнасяха фаталистически към нея. Възточното „тъй било писано!“ беше начертано по челата. После — чувството за свободата, безопасността, хубавото и изобилно вино — спомагаха да се утешат по-скоро. А безчислените рояци деца, от които бръмчаха улиците, бяха още по-красноречиво свидетелство, че тия достойни белочерковчани нито бяха обезкуражени от гладът и нуждите, нито изгубили своята жизненост. Стремски гледаше на хорото, което се виеше и люшкаше под звуковете на цигуларите и под тоя припев:

Хоп, хоп, хоп!

И хорото се друскаше и мяташе.

А цигуларите теглеха лъка и следваха по друга вариация:

Арш! Ура!

И хорото се хвърля, та се поразява.

Тия песни, измислени веднага подир смазването Априлското въстание през 1876 година от „харембашият на юмрючалските вили и самодиви“, както го нарича Заимов, от калоферския самороден певец Стойку Гената, се разнасяха сега из цялата Стремска долина и пръскаха веселост над пожарищата й…

Два стиха — две епопеи от пламъци и кръв.

Само жизнените народи могат да взимат тъй на шега стихийни бедствия и да играят над пожарища и гробове…

Стремски неволно се спря, докат си отвори път. Неколцина от играчите го познаха и го поздравиха. Един от тях даже се откъсна и дойде при него. Той беше дребен човечец, с глупавичко лице, но твърде весело — от сватбарското вино, което обикаляше хорото. Той улови Стремски за ръката и се здрависа. Стремски го не познаваше.

— Каква е работата? — попита го той.

— Арш-марш! Молим да се потрудите за нази… Ние сме дали прошение заради да ни се върже пенсия от Алека паша. Та му кажи, ваша милост, да оножда… Защото човек защо живей на тоя свят? Зарад едно красно… заради да бъде, санким… Да живейте, господин Стремски… И аз, от мене искай! Алеко паша ме знай и целият народ български ме знай… Защото, санким, затова молим, като станеш депутат… И аз имам влияние. Не ме гледай, че ми викат еди-как си, сиреч… Смърт или свобода!

Стремски гледаше учуден този божи човек.

— Вие какъв сте били? Опълченец?

— Бунтовник… Сиреч криех бунтовниците… Един път скрих Огнянова в хана си на Карнари. А един турчин, дето го видя, понеже аз като… взех, че го вързах за дирека… Санким, ако не вярваш, да ми изскокнат и двете очи!… И други големи работи съм правил! Аз повдигнах — не си ли чул? — клисурското въстание… Боримечката не си ли чул?

— Чул съм; а ваша милост как ви викат? — попита Стремски, учуден, че вижда да е толкова глупав или толкова пиян един знаменит човек, двигателят на едно въстание! И той чакаше да чуе историческото име. Но революционерът се втеляваше.

— Кажи си името! — обърна се към него поп Димо. — Господин Стремски, негова милост го викат Рачко Пръдлето!

— Арш, да живейш!… Нашият депутат! — извика Рачко, па се хвана на хорото.

Поп Димо се обърна, усмихна и каза Найдену:

— Яко натрескаша се бай Рачко…

— Но каква пенсия иска? — попита Стремски.

— Не го слушайте. Той беше ханджия и терзия, по турските села ходеше, какъв бунтовник? Но той е богат човек. Казуват, че изровил парите на Юрдана Диамандиев, дето били скрити… Около две хилядм лири! В банката ги държи. Сега Диамандиевата фамилия е сиромашка, а Рачко светува… С тяхното богатство. Нали го рекли: „Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет…“

По-нататък, при Караджовския кладенец, един учител се здрависа с него и му каза, че много добре е сторил, дето е дошъл сам, за да го видят гражданите и той да им узнае големите нужди.

— Другият кандидат, Несторов, нито е благоизволил да се яви тук.

— Как, вие ме мислите за кандидат?

— Да.

— Аз не съм полагал кандидатурата си!

— Как? Не сте? Ний вече работим!…

— Кой ви каза?

— Приказва се из града! Аз пък чух от госпожата на Генка Гинкин!

Стремски дигна рамена учуден, прости се и отмина. Но той стана много замислен и разтревожен. Одеве оня пияница, а сега тоя учител го считат кандидат за областен представител… Кака Гинка разправяла! Отде е изсмукала това? Той още не е се виждал с нея…

Веднага мисълта да си даде кандидатурата го огря. Цяла нова перспектива блесна пред очите му! Както казахме, той не беше се още заинтересувал с работите на новата област, нито вестници бе имал време да чете, погълнат от разходките си. Колкото вървеше нататък, решителността му по растеше, него го намираше свойствената му смелост и самоувереност. Честолюбивата му душа се обзе от тая внезапна мисъл. Да, той можеше да си даде кандидатурата и да влезе в Областното събрание! Той беше родом от Тракия и органический устав му даваше право. Младеж с прогресивен дух, с широки политически идеи, жъден за работа и за ламтежи, той чувствуваше и по-рано, че не можеше да се задоволи с безличното положение на чиновник, ако и важен, каквото му бе обезпечено в Пловдив. Той намираше домогването си законно — не по-малко от някой Несторов — да има дял в ръководенето на страната, да има и той своето слово в решаването съдбините й. Беше ли осъществим тоя честолюбив план? Той не знаеше. Но той щеше да употреби всички усилия и честни средства, за да възтържествува. Колко сгреши с бавенето си в Бреговец!

Додето отиде до тях си, от няколкото още срещи, които има с познайници, той се убеди с голямо удивление, че Несторов в него има тука опасен съперник.

Кака Гинка беше поставила кандидатурата му!

VI. Успех

Хаджи Евтим не можа да срещне Найдена на улицата и се завърна пак у дома, за да го чака там. Той нетърпеливо поглеждаше към портата, като разменяше къси фрази с Марковица, седнала на одърчето с чорап в ръка.

Когато Найден се завърна, той му каза:

— Найдене, слушай. От одеве една мисъл ни е налегнала… Едно важно нещо…

Найденовата устна нервно се дръпна.

— Аз не желая, чичо, сега да ми предлагате женитба — каза той, като помисли по тържествений вид на чича си и майка си, че по тоя въпрос ще му говорят пак.

— Слушай, Найдене, за друг въпрос ще ти кажа: стани депутат оттука.

Найден го погледна спокойно.

— Аз реших това вече — отвеща той.

— Как! — извика зачуден старецът.

— Да, и идех да ти говоря за това.

— Браво! На един ум сме били… Мене ме подсети Гинка! Пала я палила из хитра жена!

— Чичо, аз се нуждая от всичкото твое влияние!

— Цял ме имай на разположение, Найдене! — извика старецът умилен.

Още същата вечер чичото и внукът се туриха на работа. Твърде обичани в градеца — а хаджи Евтим успял и силно влияние да спечели, — те намериха съчувствие у по-предните хора и у младите, които им обещаха съдействието си. Силна агитация развиваха и хаджи Смион чрез многобройните си сродства, и Анастас Хамамджиолу — чрез убедителната си реч. Целий градец беше възхитен от мисълта да има в Областното събрание един свой съгражданин депутат и застъпник. От друга страна — и чувството на местната гордост играеше важна роля. Между двата съседни града съществуваше старо съперничество, както разбрахме и от подбивите на устатата кака Гинка въз карловци. Това неприязнено чувство беше минало и у децата и отговаряше на техните ратни наклонности. Всяка неделя големи тълпи от двата града, съставени от дечурлига и ученици, срещаха се на полето и правеха битки с прашки, с камъни, даже с револвери… А кака Гинка беше огън. Езикът й не патасваше да хвали и дига до облаците Стремски. Тя намери сега случай да му се отплати за услугата навръх Балкана… Не забравяше кака Гинка доброто!

Неколцина белочерковчани заобиколиха и селата и донесоха добри известия. За синът на чорбаджи Марка всеки беше готов да гласува: карловеца кандидат не познаваха. На четвъртият ден увереността за сполуката беше още по-голяма: Несторов имаше за себе си Карлово и три села; Стремски имаше сигурно цяла Бяла черкова и десетина села около нея, сиреч грамадната част от избирателите на Карловската колегия, която имаше два избирателни пункта: Карлово и Бяла черкова. В тия първи избори, явление съвсем ново в страната, и нямаше други охотници-кандидати. Те само двамата деляха мегдана и се бореха за гласовете на избирателите. И победата на Стремски беше несъмнена. Хаджи Евтим, запознат вече с избирателните агитации и борби през живеенето си в Молдавия, с опитността на един генерал ръководеше великото дело. Един Стремски депутат! Каква гордост за него! А какините Гинкини уста заменяха всичките печатни възвания и реклами.

VII. Гинка продължава да е признателна

Тая година гроздоберът беше закъснял. Последният дял от белочерковските лозя: Присоица, се обираше в началото на октомврий. В Присоица лозе имаше и хаджи Смион. Подир многократни покани Стремски, цял занят с избора си, беше улучил обаче време и дошъл с домашните си на лозето му. Хаджи Евтим беше отказал: времето му бе скъпо сега. Там беше и неизбежната кака Гинка — близка роднина хаджи Смионова. Слънцето беше на икиндия. Лозята, които покриваха полата на Стара планина, бяха напъстрени от разноцветните дрехи на берачи и берачки, живописно пъплещи между шумолака на лозите.

Под големия орех на лозето гостите седяха на сянка. Бъбривата кака Гинка разправяше постоянно, тя бе обиколила целия град и препоръчвала Стремски; тя беше пуснала в ход всичкото си красноречие и всичките достъпни ней средства, даже и мъжа си Генка; но се оплакваше от неговата неумелост.

— Поплювко, за хурка… За мен било да съм мъж… Да бях мъж, щях да ти събера митинг и да му държа слово за вас! Ама за нещастие…

— Напротив, за щастие на мене — дето нямате мустаци! — усмихна се Стремски. — С тоя ум и с тия ораторски уста вие щяхте сами да искате да бъдете депутат и във вази щях да имам ужасен противник.

Тя се изсмя. После щеше да каже нещо, но внезапно си направи с ръка сянка на очите и взе да гледа нещо в някое лозе. Па веднага се затече нататък.

Стремски отиде на горния край на лозето — обрано вече там — и се качи на канарата, до слога, да погледне пъстрата картина на лозята под него, които се спущаха до реката и ливадите. После, като съгледа няколко ореха, остали на недобруления горен орех, той захвърля с камъни да ги свали. Тая гимнастика му причини голямо наслаждение: той си спомни детинските години, когато е брулил чуждите орехи и плахо, с разтупано сърце поглеждал наоколо да се не появи пъдаря…

Всред разгара на бруленето той зачу отстрана Гинкиния вик:

— Чакай, чакай! Ще ни избиеш! Остави да минат хората!

Той погледна в пътеката, обрасла в шубръки, и видя кака Гинка и една мома с цветна омбрела.

Стремски се взря в тях. Веднага сърцето му ужасно се сви. В другарката на кака Гинка той позна пътницата, която видя в Бреговец: тя бе същата, що видя и при канарите. И двете се отбиха и дойдоха под ореха.

— Невенке, да ви запозная с нашия бъдещи депутатин, господин Стремски! — каза кака Гинка, като пропусна да назове по фамилия девойката.

Но Стремски вече знаеше кого има пред себе си. Той позна Невянка Шамурова.

Силно развълнувана, девойката се ръкува обаче с него сърдечно и свободно. Тя беше нарасла, развита, прелестна, съвсем друга от каквато я видя преди две години в Балкана. Хубавица истинска! Затова и не можа да я познае в Бреговец.

Разумява се, един от първите въпроси, които след първите здрависвания дойдоха на устата му, беше и да я попита отдека идеше преди една неделя, та мина през Бреговец.

И от отговора й той получи обяснение и на думите: „Вземи, голубчик!“ — думи тъй сладко звънтящи и досега на душата му.

Невянка Шамурова се връщала тогава от Николаев, дето я турил в пансиона един неин калеко, търговец там, прибрана от него след развалата на Бяла черква, която разсипа и баща й. Подготвена вече в Бяла черква, тя постъпила в четвъртий клас на гимназията, довършила успешно тая година шестий клас и се завърнала по волята на баща си. В Бреговец и ней се сторило, че го познала…

Додето разправяше това просто, свободно, изящна, с поглед светнал, с известно стеснение, което се изражаваше чрез шаренето с края на слънчебрана земята. Стремски впиваше очи в нея смаян, с много внимателен вид, но повечето слова не чуваше, а само гълташе сладката музика на звуковете… Кака Гинка и тя, смълчала се, слушаше Невянка, стреляше очи по лицата на двамата млади и лукаво се усмихваше на вълненията им, особено на Стремски, изгубил своето самообладание, смелост пред свободната руска възпитаница.

— Гино! Гино! — извика един слаб, писклив глас отдолу и едно ниско, сгибаво човече с белезняви френски дрехи се подаде между шумата на лозите.

— Генку иде рапорто да ми дава! — каза кака Гинка, като се обърна към Стремски засмяна. После извика на мъжа си: — Стой там! Че змия има тука, ида сега. Невенке, извинете! — и тя се затече и го пресрещна.

— Какво ще ми кажеш?

Генко Гинкин с отхлупен назад фес, запъхтян, действително идеше на доклад при жена си за своята деятелност по Стремскевия избор.

— Лошо, лошо! — избъбра той чевръсто.

— Не думай хаирсъз лафове! Казвай какво е!

— Шамурът — долу, много лош! Пцува! Не бива… Много сърдит, дявол да го вземе… Ще те хвърля, каже, в реката…

— Да го порази! Ами защо те не хвърли?

— Не се бой, той ме плашеше: тя е пресъхнала!…

— Все ще се намери за тебе някоя жабешка вирчина… Колък си? А бре, хапльо, какво дириш ти при хаджи Гъча? Него ли намери? Той с капка вода би удавил Стремски!

По-долу найдоха хаджи Смиона. И той беше угрижен от Генковото известие, че хаджи Гъчо е тука днес.

— Отде се запиля? Ще напакости! — каза ядосано кака Гинка, която беше прегърнала страстно интересите на Стремски и страдаше от премеждието, в което хаджи Гъчовото дохождане туряше сполуката на делото.

Тя се обърна нагоре, дето остаяха Стремски и Невянка, невиждани оттука, и каза, като пляскаше ръце:

— Тъй, влюбете се там, па се вземете, да се пукне тоя джелатин!

— Кому приказваш, Гино? — попита хаджи Смион.

— Там има две птички на черешата!

— Право имаш: и птичките се либат: аз видях веднаж как две врабчета се целуваха с човките си… И тъй ми домиля, знайш, като ги гледах, щото рекох на булката у дома…

Беритбата следваше деятелно. Долу в ливадата, при реката, бяха в живописни групи насядали семейства, излезли на разход. Там беше и хаджи Гъчо със своето. Невянка беше дошла на лозето тяхно, близо до хаджи Смионовото, да позоби от самите лози, и там беше я намерила кака Гинка и поканила да я запознае със Стремски.

Кака Гинка си намери работа в долния край на лозето и само след един час се върна на горния край, дето завари пак двамата, на същото място, в същото положение, че приказваха. Тя им се извини, че се забавила, но те я погледнаха учудени и опуйчени.

Влюбените не забележват времето!

Хитрата кака Гинка веднага разбра това и не щя да смущава щастието на Стремски с обаждане безпокойната вест по избора му.

VIII. Невянка Шамурова

Двамата „балкански“ познайници бяха успели да си изприкажат през отсъствието на Гинка, да се разберат, да се обикнат. Това беше станало така бързо и естествено, щото те даже не се чудеха, че тъй скоро са станали близки и свои един на други. Сърцата и на двамата бяха приготвени за тая обич, сякаш че жъднееха отдавна да се намерят, без да чувствуват ясно това.

Невянка никога не беше забравила услугата на Стремски, тя още притреперваше от спомена на неволната им прегръдка в гората и заедно с благодарност в нейната душа беше остало чувство на удивление към Стремски за неговата благородна преданост и великодушие към дъщерята на един човек, който преди няколко часа бе сочил револвера си в гърдите му. Като знаеше бащината си вражда към Марковото семейство, Невянка беше се побояла да обади на родителите си, че две нощи нареде минала заедно с Найдена Стремски. Тя беше прикрила това обстоятелство с невинна лъжа, като приписа на дяда Гъча заслугата за извождането й из гората и закрилата й до колибата. Тя не беше разказала романтическата си среща другиму, освен на една вярна другарка в пансиона. Тя пазеше в душата си тоя сладък спомен, тъй жив и свеж сега, както и в първите дни. В тоя спомен пъкаше вече семето на любовта, готова да изхвръкне в разкошен цвят при първата животворна луча.

Стоенето й в Русия, в една друга, културна среда, беше отразило влиянието си върху характера на Невянка, както беше я преобразило и физически. Тя съединяваше свободната и естествена простота в обноските с някаква мечтателност и сантименталност на руска възпитаница, чела скришом от зорката директорка на пансиона Лермонтова и Байрона, спящи под възглавницата й. Тя и сега остаяше българка простодушна, добра, непокварена: тя беше само по-мила под лъскът на развита красота и на светскост. Под веянето, неотвратимо за никой млад человек, на новата руска литература Невянка беше с широки понятия по задачата на жената в обществото и затова първото й стълкновение тука беше с баща й, чието мировъзрение, естествено, противоречеше с всичко, каквото тя беше възприела, в каквото вярваше и беше убедена. Вечна история на два противоположни мира, които се не разбират, които се отричат. Хаджи Гъчо се погрижи да намери достоен мъж за Невянка, а на неговият идеал отговаряше един карловски чиновник: момък от род, богат, с положение… Невянка се запозна с него и не го хареса. Той не беше нейният герой. Тя го намери днес, под ореха, в лозето на хаджи Смиона — сиреч лицето, което в бащините й очи беше немислимо за зет, никога невъзможен! Един път съзнала в душата си, че люби Стремски, тя реши, че Стремски ще бъде и не друг. Бащината й омраза против него се изпречваше като една висока планина пред очите й; но тая планина беше безплътна, прозрачна и Невянка щеше да се провре през нея, щом поиска; тя щеше да я прехвръкне, ако да беше гранитна!

Стремски се срещаше с нея в психологически момент: тя именно сега имаше нужда от помощ в непосилната борба. Макар че дошла едвам от петнайсетина дена, ней решително й се бе казало, че тя ще бъде задомена, и за чиновника. Тя с ужас даже разбра, че и за тая причина баща й я тегли от училището безвременно, без да е свършила пълний гимназиален курс. „Ожени мома, да не е дома“ — мина й през ума. Тя знаеше, че баща й е упорит, непреклонен. Тя помнеше харно, че преди развалата той една вечер вика един поп у дома си, доведе един момък и каза на кака й, мома още: „Ано, това момче ще бъде твой мъж! Попе, венчей ги!“ — и тъй, венчавка и сватба стана за три наполеона. Кака й умря подир седем месеца… Баща й не можеше сега тъй варварски да постъпи с нея, нито тя имаше паническия страх и овчата безропотност на покойната. Положението й ставаше толкоз по-мъчно, че препоръчваний момък би бил желан мъж за всяка друга мома. Нейният отказ нямаше оправдание пред очите на благоразумните хора; само едното сърце даваше й право. И тя нямаше да го насили. Не! Тя реши даже чрез независим труд да се избави от тежката опека на баща си и приготви прошение до директора на просвещението да иска учителска служба. Това беше завчера и именно тогава тя чу случайно в Карлово, че в Бяла черкова си е дошъл Найден Стремски. Силата, с която се разтупа сърцето й, откри й, че този человек носи нейната съдба.

Чувството на Стремски обаче не носеше такава далечна дата. Той беше забравил скоро оная много бледа, срамлива и неодяланичка мома, която изнесе на гърдите си из опасната гора. Това беше един драматически епизод, несвързан ни с миналото му, ни с бъдещето му. Той обаче има деликатността да го не обажда никому, за да не дава повод за клюки. Доде трая войната, той рядко си спомняше за това, а в Русе се залюби в Драга и съвсем забрави бледният образ на дъщерята на бащиний си и него душманин, нито се заинтересува да попита някого за Невянка. Но той най-малко предполагаше, че тя ще се учи в Русия, и това при нейната телесна промяна спомогна много, дето той не усети коя е тя, когато я видя в Бреговец. Но тая красива мома разлюшка силно душата му, потопена тогава в пресните още страдания от Драгината измяна. Той си спомни нещо отдавнашно и сърцето му заговори нещо сладко и неуловимо. Това бързо видение беше една светла луча в нощта на неговите безмълвни мъчения. И нему се стори тогава, че тази мома беше ангелът-спасител, който един би могъл да въдвори в душата му тихото сияние на радостта и покоя… Но ангелът отмина бързо и Стремски остана в неизвестността и страданията си.

Когато дойде в Бяла черкова, чийто въздух пръв повлия умиротворяюще на него, той с никого нема разговор за Шамуровата дъщеря, за да узнае нещо за нея, макар че чаровният лик на девицата живееше в душата му безимен и поетически. Така щото срещата му днес беше страшна изненада, която го разтресе цял, и той със светкавична бързина се влюби — в любената.

Тая млада, любеща душа беше жъдна още за любов подир тежките болки от нея; тя чувствуваше, че само любовта може да извърши мигновено и чудотворно делото на разстоянията и годините — да заздрави раните сърдечни… и нещо повече: да покрие живота с обаяние…

IX. Неприятел

Гинкините страхувания се оправдаха: хаджи Гъчо, дошъл за гроздобер на Бяла черкова, се отнесе враждебно към кандидатурата на Стремски, щом узна, че е поставена. Той каза на ония, които му съобщиха, че Найден ще се избере: „Ако е писано, да се отпише“; на поп Дима, най-ревностния агитатор Стремскев, каза гневно: „Попе, стой си мирен, да ти не острижат брадата!“ От тая минута кандидатурата се намери в опасност.

Хаджи Гъчо беше стар противник на покойния чорбаджи Марка и след смъртта му продължи гоненията си и въз семейството му. Причините на тая традиционна ненавист, която ни години, ни политически преврати, ни обоюдните ужасни нещастия не можаха да загасят, трябва да се дири в самата биография на този человек. Преди двайсетина години, голак и слуга при Марка Иванов, хаджи Гъчо — тогава само Гъчо — измами доверието му и злоупотреби значителна сума пари, получена от проданта на Маркова стока. Хванат, като бягал през Балкана, той биде върнат и запрян в тукашния затвор. Смелият вагабонтин една нощ пробива покрива и избягва. Осем години никой не чу за него нищо. Ненадейно той се завърна в Бяла черкова с голямо богатство. Първата му работа беше да повърне парите Марку и да вземе разписка за тях, без да възстанови уважението му към себе си. Общата мълва приписваше с голямо основание това непонятно обогатяване Гъчово на едно злодеяние, остало тайнствено. Гъчо ходи в Ерусалим и стана хаджия. По завръщането си той се впусна в широки и рисковани търговски предприятия, главно, да напакости на Марковите интереси! Купѐ една къща, съседна на Марковата, и поради един зид поведе с него съдби, които траяха десет години и отровиха живота на Марка. Той си отмъщаваше по тоя начин за презрението, което вдъхваше на Марка и което заедно с омразата мина като наследство и у Марковата челяд, омраза, която хаджи Гъчо съживяваше и сега с новите си гонения, неспособен ни да забрави, ни да се смили…

Осталите граждани обаче скоро измениха отношенията си към хаджият. Богатството направи да му простят и забравят миналото, а необикновено тънкият му ум, ловкост и медена реч му спечелиха влияние и привърженици. Той стана първенец в градеца и един от предните му богаташи. Гибелта на Бяла черква го разсипа съвсем. В няколко месеца, доде трая плевенската обсада, хаджи Гъчо успя с ред смели и щастливи спекулации да дойде на прежното си положение и да се върне и засели в Карлово, обладател на голямо богатство. В скоро време чрез лихварство той заплете в мрежите си земледелческото население в околните села и търговската класа в Карлово и Бяла черква, които се озоваха във финансиална зависимост от предприемчивия и съобразителен заможник. Неговата дума минуваше сега в Стремска долина и влиянието му беше голямо.

Инак прост, малограмотен, този странен человек, надарен с големи способности, на които възпитанието липсваше, за да ги направи благотворни за обществото, обладаваше още упорство непреклонно и варварско презрение към новият дух и новите понятия.

Такъв беше человекът, с когото се сблъскваше нежната, свободна и романтична природа на Невянка и който сега се изпречваше с всичката си омраза и страшна мощ на пътя на Стремски.

Едно случайно обстоятелство на сутрешния ден, което у всеки друг човек би извикало движение в полза на Стремски, у хаджи Гъчо усили злобата и окончателно го опълчи против Найденовата кандидатура.

На сутрешний ден той опозна случайно дяда Гъча овчарят.

Дядо Гъчо му дойде на гости, както оня ден се канеше. Когато хаджи Гъчо узна, че пред него стои спасителят на дъщеря му, той го прие много любезно. Но от думите на стареца той разбра, че в отърваването Невенкино е замешано и трете лице.

— Как, Гъчо, ти не я ли изведе из гората?

— Не, господине. Аз не знам за гората нищо… Аз само ги прибрах в колибата, момъка и щерка ви, и те там преспаха.

Мустаците на хаджи Гъча щръкнаха.

— Как, тя е спала с еднн мъж в твоята колиба? — попита хаджи Гъчо пламнал.

Старецът го погледна плахо.

— Не се гневи, адаш: за нищо лошо недей да мислиш! — каза той. — Тогава в бягането тъй беше, кой с кого намереше, с него бягаше.

— Кой беше този мъж?

— Не му знам името… Той оня ден ми подказа за вашето девойче, че ваша милост му си баща.

— Какъв беше? Де го видя? — питаше с озверено лице хаджи Гъчо.

— Там при Бяла черкова на канарата при Черния скок… А бе чакай, той ми даде книжле за наш Митко — досети се овчарят и бръкна в пазвата си, та извади визитната карта на Стремски.

Хаджи Гъчо презеленя, като прочете името: Найден Стремски.

— Защо тая поразеница не ми обади? — избъбра със зъбите си и тръгна бързешком към дома.

Простият дядо Гъчо не знаеше какво зло правеше със своята искреност.

………………………………………………

………………………………………………

………………………………………………

Стремскевата кандидатура бързо хвана да удря назад. По-бързо, отколкото бе вървяла напред в изтеклите три дена. Страшното влияние хаджи Гъчово надтегна в капъната, успехът Несторов всеки час ставаше по-сигурен. Стремски беше слисан, хаджи Евтим в отчаяние! Зданието, изградено с толкова усилия и доверие в сполуката, се люшкаше обезпокоително. Обичта към Стремски, уважението към чича му бяха слаби пред волята на всемогущий хаджи Гъча: половината Бяла черкова — в тая половина влизаха най-добрите и влиятелни познайници хаджи Евтимови, — която свързваха интереси с хаджи Гъча, послуша гласа на благоразумието и врече своя за Несторова, досега чужд и ней, и на самия му случаен покровител. Така и по селата, които се отметнаха, щом хаджият ги обиколи. Борбата на Стремски ставаше непосилна, той скоро се убеди, че става безнадеждна, но от гордост не щя да се дръпне от мегдана. В навечерието най-верните му поддържатели в Бяла черкова с огорчение признаха, че той е осъден утре да присъствува иа поражението си. Подир кратко съвещание с хаджи Евтима Найден реши да тръгне същата вечер за Пловдив, за да избегне зрелището на това кораблекрушение на неговите политически надежди.

— Върви, внуко! И аз ще бягам още сега! — каза огорчено старецът.

— Къде ти, чичо?

— Тръгвам на баните: ако остана тука тая нощ и утре — ще се пукна. — После, като да допълни мисълта си, каза: — Да плюя на змията в устата, ще я отровя!

Гласът на стареца трепереше.

Найден разбра какво става сега в душата му по онова страдание, което сам той изпитваше, и намери естествено решението му.

Когато се смръкна, Стремски се прости с домашиите, целува ръка с гореща признателност на чича си, комуто докараха кон, и тръгна пеше само с куфарче за Карлово, за да си хване там кола за Пловдив.

X. Под кестена

Нощта беше лунна и тиха. Огреният кър се простираше в далечината, неопределен и мъгляв. Отляво Стара планина дигаше своята висока стена, а в подножието й светеха гроздоберските огньове. Назад Бяла черкова се познаваше само по тъмните петна, що правеха дърволяците й.

Половин километър извън града Стремски срещна едии пътник с торба на рамо. Той беше чиновникът, който носеше от Карлово за Бяла черква писма и телеграми. Но Найден, удълбочен в мислите си, нито го изгледа и отмина.

Между двата града има едвам половина час. Когато Стремски съгледа отдалеко още тънките минарета на Карлово с осветлени викала поради рамазана, сърцето му се завълнува. Там живееше Невянка. Откак се видяха в лозето на хаджи Смиона, втори път не се бяха срещнали — той погълнат от залисите по избора си, но пълен с нея, тя остала вече в Карлово. Той пазеше до сърцето си само едно нейно писмо, на което не смя да прати отговор от предпазливост да не падне не в нейни ръце. Той мислеше сега как може да я види, да й се обади. Градът беше още буден и улиците шумни по причина на гроздобера. Стремски си улови пайтон в един хан и бързо се запъти към хаджи Гъчовата къща. Спрял до една бакалничка срещу портата й, той хвана търпеливо да чака — та дано му помогне случая. Два от прозорците към двора бяха осветени. Те бяха Невенкините. Той нямаше да се реши да тръгне, преди да види Невянка. Ако беше нужно, през зида щеше да се хвърли. Случаят, на който разчиташе, му помогна. Внезапно вратнята се отвори и няколко жени излязоха, погълчаха с друга, завита с шал, която ги изпрати няколко разкрача навън. Найден позна Невянка. В един миг, като че случаен минувач, той я пресрещна до вратнята, току тя влазяше там. Тя се сепна, па го позна изведнаж.

— Невенке!

— Вие ли сте?

Те се ръкуваха. Ръката й трепереше в неговата, гърдите й се подигаха.

— Искам да ви видя тая вечер! — пошъпна той запъхтян.

— Благодаря… Аз имах нужда от вас… Завийте оттука покрай тоя зид и се спрете при първата вратничка… Минете по-скоро оттука — прибави тя и си влезна и хлопна портата.

Стремски последва съвета й и намери вратничката. Тя гледаше към тъмна и глуха улица. Из двора се издигаха кестеневи дървета и надвисваха своите гъсти клони над пътя. След десетина минути вратничката се полуотвори и Стремски влезе. Той се озова в тъмна градина с големи клонести кестени, плувнала в овошки и шумолак, през които следваше мълчаливо девойката Месечината тук-там проникваше само под гъстия заслон на листата, които тихо шушнеха. Дойдоха при един дънер на кестен. Там имаше проста дъсчена беседка, пред която ръмолеше бара. Седнаха. Невянка стискаше ръката му.

— Ти добре направи, че дойде — каза тя… — Да, защо ме подири? — И тя въздъхна.

Той й обясни всичко. И когато й говореше, той забележи, че тя си брише очите.

— Защо плачеш, Невенке? — каза той.

— Значи, ти ме оставяш? — избъбла тя.

— Аз не те оставям, аз бягам от зрелището на утрешното си горчиво фиаско, като отнасям в душата си твоя образ и сладката надежда скоро да бъдеш моя, вечно моя!

— Аз искам да ти говоря нещо.

— Слушам.

Тя му улови ръката и му разправи скръбните часове, които преживява… Дядовата Гъчова среща с баща й имала тежки сетнини и за двамата. Баща й, след узнаването истината по тяхното другаруване из Балкана, се явил пред нея с настръхнали мустаци, изпулени от ярост очи и когато тя очаквала неговия страшен гняв да избухне в укори и ругателства, даже в удари, привикнал да ги сипе над децата си някога, тя чула из устата му само тия сухи думи:

— Невяно! Ти идущата неделя ще се ожениш за Кръстанова. — И си излязъл.

— Както на кака ти! — извика Стремски в ужас.

— Мълчи, не говори високо!…

— Ти, какво? — попита Стремски с разтреперано като листо сърце.

— Баща ми няма да отстъпи — пошушна тя.

— А ти?

— Питаш ли?

И тя му стисна нежно, успокоително ръката.

— Невенке, ти няма да бъдеш другиму!

— Аз съм ти казала: твоя съм!

Стремски й целуваше ръцете.

— Кои бяха тия жени, дето одеве ги изпращаше?

— Наши приятелки, на майка ми. Предумваха ме.

— Ти какво отговаряш?

— Нищо. Аз мислех за тебе. Стремски скокна.

— Невенке, да турим край на нашите тревоги. Нам трябва решителност!

Тя го погледна в очите внимателно.

— Аз я имам, ти знаеш — каза тя.

— Тогава слушай. Ела с мене!

Тя го погледна зачудено, па каза просто:

— За Пловдив?

— Не, назад: за Бяла черква.

— Кога?

— Сега.

— Какво да дирим там?

— Да се венчейм.

И едновременно и двамата се хвърлиха в обятията си. Те се прегръщаха мълчаливо със сладки целувки под тъмните клони на кестена…

XI. Нощен бяг

След един четвърт час Невянка се задаваше пак от дворската врачка, облечена във връхната си дреха и с шапката, и те излязоха на глухата улица…

Това беше съдбоносен час за девицата. Целият й бъдещи живот беше окачен за тоя час! Без да се обърне назад вече, тя вървеше бързо нататък из улицата с другаря си, решили да излязат накрай града все през такива тъмни и малолюдни, за да избягнат всякакви опасни срещи. По тая причина и не се отбиха на хана, за да се качат в колата, а рекоха да вървят пеше и не из друма, а през къра. Тъй по-лесно биха могли да избягнат преследване. Невянка беше излязла от тях, като каза на майка си, да я потърсят у съседка й, дето имаше приятелка връстница; баща й в стаята си беседуваше с неколцина граждани по утрешния избор. Те нямаха основание да мислят, че тя е избягала, а още по-малко, че е избягала за Бяла черква. Когато излязоха на полето, месечината грееше хубаво и природата спеше дълбоко. Додето им гледаха очите, никой пътник се не мяркаше. Само двамата бежанци се движеха из опустелия кър и нарушаваха гробния му покой. Минаха моста на реката и пак тръгнаха напреки. Полето тук се повдигаше и те погледнаха пак назад. Тоя път видяха, че се задаваше из друма един конник. Те се спогледаха. Стремски се взираше да разбере какъв ще е тоз нощен пътник, но по причина на бледата месечна светлина той виждаше само черна фигура и не разпознаваше нищо особено. На Невянка само се стори, че позна, че коня е бял. И Стремски се увери в това, когато при едно завиване месечината огря задницата на коня.

— Татовия кон е бял! — каза Невянка.

После прибави уплашено:

— Тати е!

— Ти прибързваш да се безпокоиш. Оттука положително нищо не може да се различи — каза Стремски.

Те забързаха. Леки, чевръсти, окрилени от любовта, те не сещаха пътя и оставяха все на еднакво разстояние от себе си задния пътник. Но безпокойствието вече ядеше душите им. Тоя нощен пътник, който идеше по дирята им и отиваше за Бяла черква също, ги стряскаше и извръщаше погледа им на всяка минута към себе си. Стремски ободряваше другарката си, но и той вътрешно мислеше, че това е хаджи Гъчо, а не други. Ако те виждат него, тогава и той тях вижда по това открито поле. И той, хванал за ръка Невянка, бързаше, защото конникът очевидно взимаше преднина. Когато се спуснаха и затулиха в широкия суходол, през който минува полупресъхналата белочерковска река, те хванаха да припкат с всичката си сила, за да се изкачат по-скоро на отсрещния бряг. Но едвам дойдоха до върха му, конникът навали и той към долът. Само двеста-триста разкрача ги деляха! Те забързаха пак по поляната, за да отбягнат по-далеко, додето конникът минуваше долът. Като тичаха, Стремски мислеше какво да направи в тоя случай. Планът му по-рано беше да иде у тях най-напред, да събуди майка си и да я помоли да благослови бъдещата си снаха, а оттам да по-вика поп Дима и да вземе двама съседи или приятели верни и да иде в черква с булката си за венчаване. Той скърбеше, че няма сега чича му, който му би бил много полезен. Сега — той не можеше да следва този план: у дома си не смееше да иде, защото хаджи Гъчо естествено там най-напред щеше да ги потърси; нито в градската черква можеше да се венчава, изложени там да бъдат намерени от гонителя си. Тогава първото място той замени с какината Гинкина къща, а второто с черквата в манастира — и двете съвсем безопасни. Стигнаха орешака на края на Бяла черква, тоя път не следвани, а гонени вече от конника. Кърът ехтеше от топота на конските подкови, които изваждаха искри от камънистия път. Бежанците, изплезили език, вмъкнаха се в първата улица, па завиха из една друга — бочна, тъмна и крива, в която стигна до ушите им цапането на коня из уличната бара.

— Баща ти ще уплаши майка ми с ненадейното си появяване посред нощ — каза Найден. — Ела по-скоро да идем у какини Гинкини.

Изтропаха на портата. Слугинята отвори. Кака Гинка излезе на пруста, да види кои са.

— Како Гинке! Водя ви гостенка тая нощ, няма да изпъдите годеницата ми, нали? — каза Найден, като й представи бежанката.

— Ръкавът! Ръкавът на мене! — извика кака Гинка весело, та поехтя цялата махала, па прегърна Невянка да я удуши от радост.

XII. Късно!

Стремски повери Невянка на добрата домакиня, като й препоръчи да въздържа възторга си, за да не пробуди съседите, а той излезе. Преди всичко отби се у дома си, за да узнае какво става там.

Баба Пена, слугинята, остана смаяна, като го видя.

— У, добре дошъл! Ами какви са тия връщанета? Боже господи! — извика учудена бабата.

Стремски видя, че в хаджи Евтимовата стая светеше.

— Кой дойде тука? — попита Найден.

— Той, той! — отговаряше пискливо бабата.

— Кой? Кажи кой „той“?

— Ами хаджият!

Найден разбра, че хаджи Гъчо.

— Какво дири тука?

— Ами ще си спи тук!

— Как ще спи? Какво приказваш?

— Ами чича ти… Какво питаш пък ти, Найдене! У, боже, какво става тази нощ! Изпратихме ги и двамата, идат си… Дохождаха одеве — щом ти излезе, и оня, и другият… Па и оня, дето беше, и другият… какво го викаха?… Па и тозикана… Всичките де… Питаха за тебе… Зачудиха се… Влез там, при хаджият… Той ще дойде. Заведе коня у Иванчови.

Стремски влезе в чичовата си стая, любопитен да узнае причината на повръщането му от път, очаквайки на всеки миг хаджи Гъчо да удари вратнята.

На масата той видя разгърната телеграма. Тя беше до него и съдържаше следните думи:

Депешата беше много закъсняла: бита, както беше означено там, по пет часът, тя бе се бавила в Карлово и донесена тука на осем и половина часът и не го намерила. Стремски разбра, че срещнатия с торбата пътник е бил носачът й. Той погледна часовника и видя, че беше дванайсет и половина.

Времето беше пропуснато!

Иван Кирков, познат на читателя от първите глави на тая повест, беше околийски началник в Брезовица и се ползуваше със силно нравствено влияние въз простото местно население. Нему му хрумна сега да се отплатя Найдену за услугата в Балкана с един депутатски мандат от Брезовица, която с готовност прие да го избере. Но от писма той знаеше, че Найден има обещана видна държавна длъжност в Пловдив, от която може би не би желал да се откаже. Затова искаше съгласието му, за да бъдат сигурни избирателите; но като се не получи до назначения срок, то естествено комбинацията се е изменила.

Прочее, случаят беше изгубен безвъзвратно.

Но сега не беше време нито да се вайка за това, нито да се чуди защо се е върнал одеве от път чичо му, който, види се, беше отворил депешата. Той преживяваше велики минути в живота си и присъствието на хаджи Гъча в Бяла черкова пълнеше със страх сърцето му — за Невянка и за тяхната съдба. Всяка минута беше съдбоносна и скъпа. Той не дочака чича си, който се забави, и отиде да потропа на портите на поп Дима, на хаджи Смиона и на дядо Анастаса Хамамджиолу — той тях двамата избра за свидетели. Кумата естествено щеше да бъде кака Гинка — кому би отстъпила тя това право?

XIII. Експромтът на Фанка Фтичката

След един и половина час малката сватбарска дружина благополучно пристигна в манастира. На двора младоженците, развълнувани от страхът от бащата и радостни в същото време, гълчаха весело. Найден пръв път разказваше срещата си в Балкана с Невянка при общото прехласване и при смеховете на кака Гинка, която пускаше ехидни и двусмислени шеги по тая случка… Хаджи Смион, драговолно приел поканата, беше в бързината излязъл с нощния си фес без пискюл. Той разправяше на Анастаса, че в Молдовата едно време той пак видял такава една сватба и че в Америка благородните хора тъй се женели.

— Бабината ти трънкина! — измърмора Хамамджиолу, още неокопитен и зачуден от ролята си в тая неприлична и малко чапкънска история, от която се възмущаваше неговото чувство на сериозен човек. Поп Димо псуваше по руски и по български магера, който още не успяваше да запали свещите и кандилата пред олтара.

— Но ти си уморена, горкана! Тичало си, та си се съсипало! — каза Гинка на Невянка.

— Вярно е, како Гинке… Ама по-далеко бих тичала — сниши гласът си Невянка лукаво.

— Ох, нали го викат: „За брата до море, за либе през море.“ Горяла съм и ази от този огън — казваше кака Гинка.

Този разновиден глъч се смълча, когато портата се почука силно.

— Кой иде? — попита хаджи Смион.

— Който и да иде, няма да му се отваря! — каза поп Димо. — Влезте в черквата!

— Додето дядо поп не ни изкаканиже Исаия ликуй и си завъртим хорцето насред черквата, никого да не пущаме. После — който ще — да дохажда: „Хош гелдин, сефа гелдин!“2 — каза кака Гинка.

Ударите се засилиха.

— Дали не е това хаджи Гъчо? — каза обезпокоен Хамамджиолу.

— Като удря яката, кой знай…

— Този човек може да иде с оръжие — пошушна поп Димо на Стремски.

— Няма да отваряте! Нека разбият портите! Заповяда Найден на двамата манастирски ратаи.

— Що ви е грижа бре — обърна се кака Гинка към смутената дружина, — и да дойде, какво ще стори? Булката си е наша булка вече, той не може да я води назад, късно. Който вчера умрял, вчера го закопали…

— Хайде, господа, свещите се запалиха. По-скоричко да отвеем тая работа — каза попът, като тръгна към черквата… — Ще заключим черквата извътре!

Един от ратаите извика:

— Тоя, дето тропа, си казва името бе!

— Как се каза? — попита Найден.

— Хаджи Евтим!

— А бе чичо ще е! — извика Найден и се спусна при портата, която веднага се разтвори и пусна запъхтений хаджи Евтим. Той викаше:

— Каква е тая работа, джанъм? Какво сте се затворили тука като в кале? От мене скришно? Срамота и грехота… Дай, кажете, какво има? Кого водите тука?

Очевидно, хаджи Евтим беше подушил сватбата и идеше бързешком на манастира.

— Чичо, дайте си благословията на годеницата ми, госпожица Невянка Шамурова, която след малко ще бъде ваша снаха — каза Найден, като улови за ръка девойката и му я представи и му целува ръка.

Невянка взе му ръката и тя я целуна. Хаджи Евтим й хвана главата с двете ръце, па я целува много пъти по челото и по бузите.

— Да те благослови господ, девойко! — бъбреше той просълзен. — Ти донесе радост и любов между нас… Обичайте се!… Нека бог да прати любов и в сърцето на баща ти. Стига гонения с години, стига омрази пусти!…

Поп Димо повтори поканата си да влязат.

Хаджи Евтим се обърна към Найдена:

— Найдене, сега ние ще ти честитим хубава булка, пък утре вечер — депутатство.

— То беше! — изсмя се поп Димо.

— Да му е честито на Несторова; ние взехме най-хубавата и най-чорбаджийската мома в цялата автономия… Невенке, нали така? — отзова се кака Гинка.

— Чичо, ами кажи ми ти как се върна от път за баните? — попита Найден.

— За баните тръгнах, на Карлово отидох. Току излазях от дома, срещнах на улицата човек, който ти носеше телеграмата от Брезовица…

— Как! Вий я получихте веднага? — извика Найден.

— Навреме я получих и навреме отговорих, за тебе… Самичък я занесох на Карловската станция. Нали ти казвам? Утре си депутатин от Брезовицката колегия! Сигурно. Наш Кирков пипа здраво.

Найден не можеше да дойде в себе си от захлас и радост… Нему му идеше да прегърне чича си за тая деятелност… и преданост.

Но веселостта стана голяма, когато разбраха, че конникът, който уплаши бежанците по карловския друм, беше сам хаджи Евтим.

— Как да си толкова прост да помислиш, че господин Шамуров ще подозре тебе сега за Невянка. Той те знай, че си потънал в грижи за избора… В такъв час никой не мисли да граба моми.

Забележката на хаджи Евтима биде намерена вярна. Всички се поотпуснаха, като разумяха, че хаджи Гъчо не е в Бяла черква.

Дружината последва дяда попа и влезна в черква.

Свещите заляха с бледа, треплива светлина лицата и поп Димо забърбора венчалните молитви.

……………………………………

……………………………………

В Марковото дворче тая нощ се люшна и едно малко хорце, предвождано от кумата. И цигуларят Фанко Фтичката приглашаше на цигулката си скокливата песен:

Поет беше тоя Фанко Фтичката!

[#1 Експромт (лат.) — импровизация.]

[#2 „Хош гелдин, сефа гелдин“ (тур.) — добре дошъл, щастлив дошъл.]