Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

I. Пътникът

В края на месец август, същата година, по изхълмените калдъръми на главната улица в град Бреговец, трещеше една пощенска кола. Тая главна улица беше и чаршията. По безчислените дюкени, бакалници, лавки и дупки на занаятчии, нанизани от двете страни на улицата, показваха се любопитни лица, привлечени от гърмежа на колата, за да видят кого носят. Любопитство, свойствено на всеки заглъхнал градец, какъвто беше тоя, дето всяко появление на вънкашен гост беше почти едно събитие в глухотата на ежедневния монотонен живот.

Колата с голямо друскане и тряскане отмина нататък с пътника си, преброди един широк нечист мегдан, мина край едно турско кафене с одрове на улицата, по които седяха турци и българи и влезна под голяма ханска порта с кафене отгоре, на отворените прозорци на което се начугулиха пак любопитни хора. Между тях една рошава глава, цяла обрасла в косми, надвеси се и поздрави пътника, като влазяше, който не чу нищо от тая любезност поради шумът на колата.

— Една чиста стаица имате ли? — попита Стремски (пътникът беше Стремски) гостинничаря, който го посрещна и поздрави.

— Имаме, господине.

Стремски тръгна подире му и се покачи по една много стръмна стълба, с полуизгнили стъпала, и влезе в стаята си.

— Тази ли ви е най-добрата? — попита Стремски, като се озова в една котора, прашна и с паяжини по ъглите, с разбито стъкло на прозореца, с отзевки на портата, многократно лепени с хартия, и с ниско дървено легло, сковано грубо и с изкърмушен сламеник — мил, роден тип на ханска стая в цял Балкански полуостров.

Ханджият се задоволи да отговори с една вежлива, красноречива усмивка, която искаше да каже: „Намерила баба щипано, ами иска и хапано.“

Стремски забележи, че в тая стая имаше едно нещо хубаво: през счупеното стъкло, над вехтите покриви, се виждаше един връх от Стара планина.

— Планината ли гледате, господине? Това е Ком! — обясни му ханджият и отиде да донесе вещите.

Първата му грижа беше, като му донесоха всичко, да измъкне из денкчето си една постелка и да закрие сламеника и изскокналата му утроба. Па легна малко да си почине от костоломното друсане на колата.

Едвам стори това, на вратата се подаде един човек, същият оня, който го поздрави одеве и влезе свойски в стаята.

— Добре дошли, господине! — извика гостът и приближи, та подаде ръка на постаналия Стремски и се назова с едно име, което той не чу добре.

Стремски изгледа доста очуден госта: той беше човек не стар, но съвсем космат: черната му брада, завоевала съвсем бузите, и почти над самите вежди израсла коса, рошава като брадата, закриваха цялото му лице, из което между две дълбоки пулести очи изпъкваше грамаден грапав нос. Той беше облечен дрипавичко.

— Какво желаете? — попита Стремски.

Големият нос се ухили дружески.

— Желаем да заведем знакомство, приятно ни е с благороден путешествовател… Защото, извинете за виражение и сожаление, в нашия глупав город рядко може образован човек да има подобно отлично благовстречие…

Стремски слушаше очуден.

— Драго ми е, господине: вие сте русин?

— Не, аз съм настоящи българорождений, из Бесарабията, само съм участвувал в Сърбия… Сега должност адвоката имаме тука. Заселен съм и женат.

Гостът се усмихна умно, пофана брадата, па попита:

— Позволете, за някъде пътешествувате?

— За София.

— Приятен город. А отде?

— От Лом.

На Стремски се не хортуваше.

— Значит, минали сте през Кутловица и сте чули за приключение?

— Да, едно убийство. Турчин убиха.

— Да, един турчин, здешний и велик злодей български. Правдолюбието небесно го наказа. А уловиха ли убиеца? — каза гостът, като се опули.

— Да.

— Знам. Жалко, но в судо аз ще докажа, че е невинен в убийство. Аз приемлям да му съм защитник, даром, тъй, от народна гордост. Защото възродителната България… всеки е длъжен да я ползува…

— Да, да… — избъбла Стремски, комуто страшно се искаше да се изкиска.

Адвокатът стана.

— Благодарим за приятно уведомление и за отличен прием. Сбогом.

И той, като се поклони много учтиво, излезе.

Стремски скокна и заключи вратата.

Той щеше да се смее. Но само устната му мръдна веднъж и той каза: — Какъв идиот!

Па се изтегна пак, с очи обърнати към счупения прозорец, през който се виждаше планинския връх.

II. Ударът

Както видяхме, Стремски бега из Русе ненадейно. Той си даде оставката под предлог на домашни причини, губернаторът не се съгласяваше да го пусне и му даде само едномесечен отпуск. След като бега из Русе, Стремски бега и из България; тя беше много близка за скръбта му. Той отиде в Пеща. Там, в чужда земя, под чуждо небе, при чужди хора, обиколен с хиляди нови впечатления, той мислеше да се разсее, да позабрави — погълнат в развлеченията и шума на големия маджарски град. Петнайсет деня престоя там, но вместо разтуха той намери по-голяма мъка: сам, непознат, той се озова в един вид самотия, населена с неговата скръб, която го диреше навред, която не можеше да отпъди. Той нямаше тук никоя близка душа, да подели чувства, да потърси утеха в излияние. Пеща му стана несносна и той тръгна назад към България, за да иде в Бяла черква. Чинеше му се, че отечеството пак ще бъде по-милостиво, че то по е способно да му даде облекчението, което жадуваше болната му душа. По тоя начин той днес достигна до Бреговец, дето реши да пренощува, за да си отпочине.

Лицето на Стремски беше силно измахнато и побледняло. Страшният удар, който го връхлетя тъй нечакано в минута извънредна, се отрази на цялото му същество. Очите му хлътнали, погледът съсредоточен, разсеян, замислен; душевните мъки предаваха на чертите му страдалческо, болезнено изражение. Той приличаше на човек, който става от тежко боледуване.

Стремски изпитваше и сега неописуеми мъки. Разкъсаното му сърце пускаше кръв, охкаше от неизлечимата рана, която спомените злобно и неумолимо разравяха. Образът на вероломната девойка, жесток и пленителен, го преследваше и не му оставяше нито минута спокойна. При болежът на разбитото сърце притуряше се и лютото страдание на самолюбието, уязвено до смърт от Драгината измяна. Любовта му пренебрегната, стъпкана в кал, безмилостно унизена, но пак жива и гореща, нямаше сила да се превърне в спасителна умраза, нито — надежда за забрава… Да забрави? О, дълго това няма да бъде, и ще бъде ли? Ударът му се чинеше смъртоносен.

Минуваха му сега през ума всички подробности на последните му срещи и разговори с Драга и търсеше в тях да проникне тайната на невероятното сгодяване нейно с Патева. Той познаваше своенравната и природна вятърничавост на тая странна душа и при все това Драгината постъпка му се виждаше загадъчна. Имаше две неща сигурни в положението, и те си противоречеха: нейното решение не бе плод на бащин натиск — тя не бе способна — както и друг път си беше казал — нито за такова сляпо покорство, нито за такова самопожертвувание. От друга страна — тя не любеше Патева, в туй съмнение нямаше за него: устните му още горяха от цалувките й… В последнята среща тя му казваше: „Грабни ме!“ Дали го предупреждаваше, че ще се предаде другиму? Той зема това за вшутявка. Ами тогава? О! Той би желал натискът да е причина: увереността, че е била принудена от волята на родителите си, би му донесла малко утешение. Но той я нямаше, а другото не искаше да допусне.

Но тогава? Как? Защо? Отде тъй?

Той не можеше да намери отговор на тия питания. Пред него стоеше само един факт, съкрушителен, реален, положителен, страхотен: ужасното му нещастие. Сега му ставаше ясно и Патевото придружаване Драга при Дондуковото дохождане, и неговото отношение там, и непостижимо комическото положение на бедния Мачухонски, забраняющ Патеву да се доближи до годеницата си… Неговото бедно сърце се късаше, душата му ридаеше, мислите му фърчеха като подплашен рояк пчели на друга посока, към север, към Дунава, когато той се стремеше към Стара планина. По-скоро, по-скоро да се превали тя, да се тури тоя зид между мястото на неговата любов и неговата страдна душа… В един нов кръгозор, при други впечатления, острите зъби на ядните възпоминания няма да гризат дотолкова зверски сърцето му, жедно за покой, за отдалечаване, за забрава благодетелна.

И той гледаше с наслаждение през дрипавия прозорец старопланинският връх, отишел в облаците, който му се усмихваше приветливо от своята далечност.

III. Самоволен заточеник

Вратата се чукна.

Стремски попита кой е и като чу гласа на ханджият, стана и отвори.

— Какво има?

— Доктор Догански е в кафенето. Прати ме да питам може ли да дойде?

Стремски се навъси.

— Какъв е този доктор?

— Тукашният, при войната — отговори ханджият.

— Ето още един нов запознайник! Кой ще е негова милост? — избъбра си Стремски. — Нека заповяда!

След минута влазяше в стаята един момък трийсетгодишен, с пълно, здраво, розово лице, с жив, събуден поглед и с фаворитки черни — пред ушите.

— А! Позволете, нали господин Найден Стремски имам чест да виждам? — попита той, като свали шапката, която беше румънско офицерско кепѐ от сиво военно сукно, както и дрехите му.

— Да — отговори Стремски, позачуден от малко чудатата външност на влезлия.

— Представлявам ви се тогава: доктор Догански, от X.…, ваш съсед, почти ваш съгражданин. Баща ми сам е от Бяла черква. Значи, гледайте ме като съвършено свой — викаше докторът високо и любезно и приятелски тръскаше ръката на Стремски.

— Отде ме познавате, господин Догански? — попита Стремски, след като покани доктора да седне на денкчето.

— От Цариград ви познавам, когато заминувах преди десет години да се уча в Букурещ… Вий сте забравили… Как се изминуват неусетно годините! А узнах за вас в Кутловица, дето бях отишел да направя медицински оглед на убития турчин. Сега току-що се връщам. Там пристава ми обади, че е записал като свидетел и един Стремски, идящ от Русе. Аз знаех, че сте там чиновник, от голямото добрутро… Тозчас се сетих, че сте вие.

— Да, като закусвах на Кутловица, случи се едно убийство и аз видях убиеца, току-що бягаше. Фанаха го. А мене записаха в акта.

— Аз трябва да благодаря на тая случка. Възхитен съм, че намирам тук един съотечественик, един тракиец, което значи: един приятел — в тая дива Шопландия… Вий заминавате за София?

— Да, утре. Оттам за Бяла черква.

— Това е невъзможно! Аз ще ви спра тука! Вий сте мой гост… Излезте из тая мръсна дупка! Тая нощ ще станете жертва на милиарди бълхи и квинтилиони дървеници… В този орангутански град и по-хубаво няма! Представете си, брате: аз съм тук в африканска пустиня. Ужасно монотонен живот. Пътник рядко спира — промени конете си на станцията, па хайде — бяга. Ти си изключение… Българин свестен не можеш да срещнеш, да размениш две умни думи — има руски офицери — приятели ми са — мразя ги… А българите — прости, никакви потребности духовни. Развлечения? Отнюд! Умираш… Имаше по едно време трупа от кичеци циганки… То дойде като благодат божия в тоя умрял град. Окръжният началник, капитан Беринков, строг православен човек, поиска да ги изгони… Аз го не оставих. „Стой! — извиках — ти правиш престъпление!“ И той ги остави. Защото глухо… Тука сме в центра на шопската дивотия. Ето защо кога видя тракиец — плаче ми сърцето… Не, аз не те пущам. Ти си мой пленник. Ще останеш цяла неделя при мене. Имам два коня: ще те разведа по околностите на тая райска долина. Видиш: един венец от планини — кунуна мунцилор, както казват власите… Само тази Стара планина ме разтушава и ми наумява за моето отечество… Ти тука се с никого не познаваш?

— Не… тоест, запознах се вече с едного, забравих му името… Адвокатин тук. С една ужасна брада по лицето. Приказва някаква си българо-руска каша…

Докторът се изсмя.

— Ах! Тукашният адвокат? Чудовище космато и диво! Беринков го нарича „Дикий Барин“ — имало такъв в една повест на руския писател Тургенева… Е добре, господин Стремски, този Дикий Барин — всички така го наричаме вече — е интелигенцията тука, корифеят й. Представи си какви са ония, които идат подир него, представи си тогава и положението на образован човек в тая мечешка бърлога — в отношението на человеците!

Стремски слушаше смаян доктора. Намерил сега човек, комуто да си изкаже душата, Догански като един поток изля пред него набраните в гърдите му от дълго време жалби против недостатките на тоя нещастен градец и чудовищните преувеличения на които показваха колко му е било дотегнало тука, както — и хиперболическия стил, свойствен на речовитите хора като доктора. Имаше обаче една откровеност и сърдечност в обноските на тоя оригинал с румънско кепѐ, които го правеха симпатичен на Стремски.

— Да излезем! — предложи докторът.

— Къде?

— Из града? А довечера си у мене на вечеря. Ще пратя и багажа ти да земат.

Стремски се отказваше. Но Догански не отстъпваше. Той прие най-после поканата му да бъде гост за няколко дена: докторовата любезност, от друга страна — тая чудна балканска долина, разбиха упорството му.

На портата извън беше вързана една висока, прекрасна, жълта кобила, с лебеден врат, английска раса. Докторът я отвърза и я предаде на едно момче.

— Заведи у дома Фанни! — каза му той.

— Това ми е коня, с който пътувам — аз и в града, кога съм, с кон пътувам… Това е хубаво — едно за тия проклети и нечисти улици, а друго — предпазен си от бясно куче… Тоест, бесни кучета тук няма, но може да ти се случи да срещнеш веднаж в живота си… Аз, собствено, и от коня си преглеждам болните си от прилепчиви болести, тъй съм по-обезпечен от заразяване… Впрочем, тука и нямат обичай да се обръщат към доктора: ходят при турски ходжи и при поп Лака да им чете и бае — разправяше словоохотливият доктор, като вървяха из улиците, дето минувачите се спираха да гледат вънкашния човек — а за да усили впечатлението, Догански обърна разговора по френски.

Минаха през тесни, криви улици, с разрушени турски къщи и запустели дворища, буренясали, и излязоха на края, на един бряг, дето беше военната болница.

От това високо място се откриваше чудесна картина навред. Бреговец лежеше посред засмяната долина, заградена от планини и бърда, покрити с лозя и гори.

Особено западният край беше необикновено кичест и красив със своя дърволяк, зелени морави, веселени от ръмолящи поточета, слезнали от букашката планина. Един от хубавите балкански кътове, царство на прохлада, сенки, самотия и горска поезия.

От юг близко, с ръка да я засегнеш, Стара планина. Високо в небето се дигаха нейните голи гърбове и върхове, под които се чернеяха столетните букови гори по хълбоците й… Нейната исполинска верига се протакаше се тъй дива и лесиста на изток, дето едно скалисто бърдо, с чудновати и смели очертания се отклоняваше от главния гребен и тръгваше право на север, па се пресичаше внезапно в полето с един стръмен, отвесен бряг. Приличаше на колосално животно, легнало неподвижно.

Стремски не можеше да й се нагледа на тая панорама. Как беше различен тоя благословен край от голите, степни хълмове около Русе! Сега той двойно си честитеше срещата с доктора и приемането поканата му да погостува тука. Болното му още от прясната рана сърце искаше да намери при обществото на тоя приказлив и жизнен човек и в тоя планински кът разтуха и развлечение. Върхове, долове, гори, самотии, потоци, тъмни, непроходими гъсталаци — всичко имаше тука за любителя на природата на нейната благодатна тишина и свежест. Сякаш тая планинска пазва бяха обятия, разгърнати, за да утешат една скръб, да излечат една болка.

IV. Догански продължава

Доктор Догански запозна госта си и със своето жилище и с другите му обитатели. Той живееше в една стая на горния кат на една парясана, стара турска къща, принадлежаща на някой избягал през войната бей. Чрез някои поправки и няколко скромни мобели между тях — и едно походно легло — докторът беше направил стаята си сгодна за живеене; тя беше дори кокетна с белите си завеси, с ковьор до леглото, покрито с тантелев чаршаф, малка открита библиотечка и етажерка с тоалетни принадлежности — и двете невапсани, работа на тукашен майстор. Всичко това — безукорно чисто и в ред.

Той имаше един слуга с опълченска шапка, който му беше и телохранител, защото носеше сабя на кръста. Останалите другари на доктора бяха английската кобила, едно конче алесто, котка и един едър булдог, чиято усмивка състоеше в обезпокоително бърчене носа и показване зъбите. Той носеше влашко име: Дракул.

Подир вечеря със запушено цигаро двамата млади хора продължиха беседата си при ръмоленето на пътната бара. Докторът, приказлив, неизчерпаем, ожеднял да си повери чувствата на близък човек — той вече считаше за такъв Стремски — държеше повече първата си тема: оплакване от условията на живота тука и от дивотата на обществото.

— Но и ти си много мъчен, докторе! — забележи му Стремски — би рекъл човек, че идеш от Америка, та се толкова вайкаш и чудиш. Ти какви българи очакваш да намериш? Това са българите. Ти не си прав в негодуванието си, както те не са криви в дивотията си. Ти именно имаш сега почва за работа. Интелигентен човек си, действувай на тях. Нашият народ влиза в нова историческа фаза: трябва хиляди нови работи да възприеме и да научи. Интелигенцията има задача да го превъзпита, облагороди. Ти особено, като доктор, имаш леснотия да влияеш върху нравите и умовете на тукашното общество. Случил си се тука, направи, каквото можеш. Кажи му хубавото, научи го на доброто — то ще те слуша. Каква полза от натяквания? Аз съм уверен, че такава деятелност ще направи и стоенето ти тука по-малко скучно, а твърде благотворно. Докторът махна с ръка.

— Представи си — продължаваше той, — ние сме сега на ножове с тукашните граждани: те ме гонят, аз ги презирам. Исках да ги събудя, да фърля каква-годе луча от наука в тяхната потъмняла глава и в началото давах вечерни сказки в училището. Разумява се, по хигиената, моята специалност. Всичко отиваше добре до едно време, аз се радвах, че се интересуват и слушат. Па и мене това даваше храна душевна, разбираш? Но скоро развалихме калимерата. Един път развитието на предмета ми доведе думата върху периода на девическата зрялост за съпружески живот и признаците, които характеризуват тоя период. Мимоходом забележих там, че той е много ран за девойката в горещите страни, дето тя е жена и майка вече на девет години. Чиста наука, разбираш? Но като гракнаха против мене оттогава!… Аз съм бил развратявал с такива неприлични поучения, аз съм говорил срамни работи пред дългогащите им дъщери и жени! Науката е наука. Срамно и несрамно за нея не съществува… Но разправяй ти… Развалиха се вечерните сказки… Почнаха се оттогава интриги пред министерството, писаха се дописки във вестниците. Сега се не поглеждаме. Притури при това положение и глухотата и монотонията на живота. Ти сега разбираш защо искам да те държа пленник?

И докторът си поглади мустаците и фаворитите, силно зачервенял от хортата си.

— Ако питаш, ти си пак кривия. Твоята сказка е могла да мине и без тоя пиперец — не по вкуса на българина.

— Както и да е, това е! — каза докторът намръщено.

— Защо не поискаш преместване?

— А! Има причини. Тук съм добре.

— Как добре? — попита зачуден Стремски: — Ти си тук като един войник, попаднал в неприятелска страна.

— Първо: природата.

— Природата? Но както виждам, при всичкия си разкош, тя не сполучва да ти услади съществуванието тука, от което пъшкаш тъй горчиво.

— Второ — продължи докторът: — аз тук имам добри приходи.

— Как? Една заплата само! От частна практика да имаш приход не вярвам. Ти ми каза, че болните ги лекуват с муски!

— Истина, но аз нямам една плата, а три: плата на военен врач при болницата, плата на окръжен доктор и… приход от занятия адвокатски! После — падат на ръка и евтини турски имоти.

— Ти изпълняваш и адвокатство? Това е несъвместимо!

— Да, несъвместимо, но го върша; ако да можех да стана и владишки наместник тука, щях да приема. Що се смееш? Аз имам една цел само в живота: да спечеля пари.

Стремски зяпна от това циническо признание. Доктор Догански на всяка минута го изненадваше с едно чудачество. „Не шегува ли се!“ — каза си Стремски.

— Защо отворихте такива големи очи на мене? — продължи докторът. Па като се изправи, разкрачи се, мушна ръце в джебовете на панталоните с решителния поглед на човек, който се е наканил да говори смело, и каза:

— Именно пари. Слушайте хубаво! Аз съм се учил десет години по медицината, гнил съм гърди над уроци, рязъл съм трупове в клиниката, поглъщал съм отровния им смрад, лишавал съм се от хиляди сгоди и радости в живота, работил съм като вол, да свърша сред лишения и оскъди на чужбина, далеч от отечество и домашни, само за една цел: да бъда полезен — на човечеството — ще кажеш? — Да, но по-напред съм мислил за мене си. За мене си станах доктор: не за че щяло да има болни на света. Разбираш? България — свободна сега. За мене се изразява тая свобода само в леснотията да се обогатя; такова е също значението на науката за мене. Без това условие няма ни свобода, ни наука. Ти ми се очудваш на теорията? Напразно. Аз съм странен само за това, че я изповядвам. Другите, всичките я следват мълчишката и се оставят да минуват за патриоти, за безкористни служители на обществото, за идеалисти. Те лъжат. Те пари искат да печелят само и добре правят. Днес парата управлява света и съвестите. Когато имаш пари, сиреч, когато душата ти е благодарна от живота, само тогава си способен да бъдеш и патриот, и безкористен, и честен и да мислиш за чуждото благо. Защото, помни, само доволният корем може да бъде нелицемерно честен. Всичките ония гладници, които крещят и се споменуват: — „народът“, на ума си казват: „джобът“. Народът и джобът — това са синоними. Тия думи не ритмуват добре, но страшно добре ритмуват в живота… Ритмувай ги и ти сявга и няма да сбъркаш.

— Вие отричате всеки нравствен принцип, всяко благородно побуждение у нашето общество? Вие отричате всяка безкористност у нас! — извика Стремски удивен от тоя отчаяно-скептически поглед на доктора.

— Отричам я със същата увереност, с която я отричам у мене си… Ти, чини ми се, живееш в областта на сънищата и на сапунените мехури, изсмукани от книгите. Аз не съм много по-стар от тебе, но имам по-трезвен поглед на света. Ние, докторите, рано поглеждаме практически на нещата и заедно с узнаването клетките и тъканите на човеческия организъм узнаваме и тайните пружини на човешките действия — толкоз по-лесно — на българите.

— А какво ще кажеш за ония българи, които мряха на турските бесилки?

— То друг въпрос, онова листо — друго. Тогава имаше всичко онова, което днес няма. Аз ти говоря за сегашна България, за нова България, за освободена България… Сега всички викове, борби, стремления, крясъци на патриоти и партии се превождат на прост, груб български език така: п а р и! Сиреч — джобът вика, джобът гладен, джобът иска да се напълни и реве отчаяно джобът, зинал, като ламя несита… Прочее, драги приятелю, и моят господин джоб участвува във всеобщия концерт.

И докторът се поклони иронично и без да остави Стремски да рече нещо, продължи:

— Аз се разлопчих като празна воденица. Но ти си се сериозен и умислен… Днес как ти се видя капитан Беринков? Леден руснак. Може да заповяда да застрелят сто души и няма да видиш никакво движение по физиономията му. Но той е пак по-добър от всички руски офицери тука. Те са отчаяни картофори. В тоя глупав Бреговец това и очаква интелигентния човек: да стане картофор, па и пияница. Впрочем неколцина утре ще видиш: те ще земат участие в разходката за Ком. Хубава идея даде днес Беринков. Тоя мълчалив леденяк обича природата и само затова го обичам и му прощавам, че е московец. Аз ще зема Фанни, а тебе ще дам кончето… Легни си сега, че ще станем по зори, та слънце да ни намери в Балкана.

Телохранителят постла на доктора на дъските, а Стремски подир силно настояване на доктора легна в походното му легло само за тая нощ. След малко и двамата спяха.

V. Към Ком

Сутринта, далеко още преди зората да зарумени голото чело на старопланинския връх Ком, двамата приятели излизаха, яхнали на конете си, за да идат у окръжния началник, дето беше сборното място.

Пред вратнята му намериха вече дружината готова. Повечето бяха яхнали. С не малко очудване Стремски видя, че освен петимата офицери и един солдатин вестовой, той имаше за другар в това пътуване и една млада, малка жена, красиво кацнала по мъжки на ниското конче. Беринков го запозна с офицерите и с жената, която му протегна весело ръка от офицерското си седло и му каза малко завалено:

— Драго мени много.

— Турчанка е — забележи Беринков на Стремски.

— Откъде я имат тая малка кукличка? — попита той доктора.

— Пленница е, бреговчанка. Фаната била от русите къде Кюстендил, като бягала с други мухаджири. Мъжът й, някой си стар бей, загинал нейде. Сега е под покровителството на негова милост, прапорчика Огулева, същият, който я пленил — и докторът посочи едно младо русо офицерче, което запаляше с кибрит цигарата й.

— Как я викат?

— Алма´! Но православното й име е Евдокия.

— Как? Кръстена ли е?

— Да, кръстникът е Дикий Барин. Той е кръстил още четири туркини. Това е негова специалност. Той е един вид православен мисионерин между мохамеданките, младите в тоя град. Сам той е женен за такава.

— Не може да се каже, че тоя човек скучае в Бреговец — забележи усмихнато Стремски.

Дружината мина из тихите улици и излезе скоро на полето. Беше дрезгаво вече. Пътят за планината минуваше именно през западния кът на долината. Под гъстите клони на орешака царуваше още нощния сумрак. Поточетата шумяха жаловито из усояка. Някои много ранни птички изцвъркваха в шумата през дълги почивки. Околните бърда, що заграждаха от три страни долината, чернееха с мрачните си гори.

Подир един час ход дружината влезе в планината между високи гъстаци. Развиделяваше се. Стремски идеше след доктора и последен. Пред тях се кършеше на седлото гиздавата снага на Алма в червена рокля. Тая случайност направи Стремски да потъне в меланхолични мисли и да се угрижи. Догански, който не подозираше какъв червяк го яде, непрестанно дрънкаше и му задаваше въпроси, на които за щастие не чакаше отговор. Напред също се чуваха разговорите и смеховете на приказливите руси.

Керванът следваше своето възлизане из гората. Внезапно отсрещните космати върхове се позлатиха: слънцето изгряваше над кръгозора. Сега дружината минуваше из най-чудните местности, из най-величествената букова гора, под зелените клони на исполините. Столетният бук ехтеше от веселата глъчка на дружината, опита от здравия въздух планински и от дивата красота на това горско царство.

Окръжният началник, изкусен декламатор, четеше високо руски стихове, които Стремски с удоволствие слушаше. Беринков, въпреки мраморната си физиономия, обичаше поезията, имаше душа възприемчива за естетична наслада. И в листака на старопланинските буки, в техния треплив шепот, Пушкин, Лермонтов и Некрасов смесяха своите нежни или мрачни напеви, повтаряни от очудения ек на хайдушката планина.

Стремски беше доближил неусетно до Беринкова, привлечен от силата на стиховете.

— Ще се бавите ли повече тука, мосье Стремски? Скучен наший град нали? — обърна се Беринков към него.

— Ще остана още няколко дена поради тиранията на доктора, който ме не пуска.

— Вие и месец да стоите в Бреговец при такъв мил домакин като доктора, няма да усетите утеснение. Прекрасен човек е този Догански, бъбрица, весел, умен, но с мънички петънца… на характера и темперамента, за които той не е крив. Чудак е и оригинал. Добър медик, лош лекар, защото медицината си знае добре, болните мрази… Страшен скептик! Разгърмява света за греховете му и ги гали у себе си. Той има чувства български, но няма българско възпитание. Румънския живот му е дал печат и направление окончателно. Не бих желал на българите да пригърнат житейската му философия… Страшно скучае тука горкият. Бих го съветвал да стори като пряпорчика Огулева, но той мрази жените или по-добре любовта. Той се бои като от огън от влюбването… Чудак.

И Беринков шибна коня си. Стремски се намръщи след последните му думи.

— Впрочем, прав е до нейде си — подзе Беринков, като изравни коня си със Стремски — ето например, наш Огулев… Той се е залюбил до шия в Алма и сега не може даже и на Ком да иде без нея!…

— Прелестна амазонка — забележи Стремски, като гледаше Алма, че с голяма сръчност се държеше на коня при катеренето му по една върлина.

— Тя езди прекрасно. Учи я Огулев, учи я и на руски език. На това й помага българският: тук турците знаят български. Той сериозно мисли да я води в Русия, да се ожени за нея. Що за същество! Това не е жена, а кукла! Ограничена, първобитна, чувствена. Никаква душевна потребност няма у нея. Времето й отива в писане веждите, ядене, гости, баня. Харемският живот я изуродувал, тя е останала дете по инстинкти и по ум… Пее и танцува обаче чудесно. Една вечер да идем на гости у Огулева. Пленителна и дива. Лермонтовата Белла, ако сте чели.

Става късичка почивка на една полянка, дето подновиха силите си с водка и малко шумка. Алма с наслаждение гълташе и едното, и другото, разчервеняла от умора и горския свеж въздух. Тя се смееше като дете на вшутявките и глумите на офицерите, които я плашеха с мечки. Оттука видът беше твърде хубав върху долината. През буковете стигаше глухия гръм от скоковете на реката. Пътниците пак удариха нагоре и потънаха в букака. Беринков и Стремски пак останаха назад. От двете страни лесът се сгъсти от нахлуването и на други породи дървета: леска, габър, горун, лещак, счепкани и преплетени от други пълзящи растения. Русинът се озърташе с пушка свалена.

— Има ли тука гадове?

— Има ги в тая планина. Тук бродят мечки, глигани, вълци, сърни, кошути… Онази неделя убихме една голяма мечка, която изскокна въз нас из тая гора… Аз обичам тия ощущения.

Докторовото конче се умори и насила пъплеше подир силния Беринков добитък. При един завой Беринков се загуби зад дърветата, конят на Стремски фана да се плаши нещо и да се дърпа. Внезапно Стремски зачу шумолене в дърволяка, нещо живо идеше и пробиваше и разтваряше сплъстените върхари. „Звяр!“ — помисли си той и дупна силно коня, който с щръкнали уши вместо да върви напред се теглеше наляво. Стремски поиска да извика за помощ, но той нема време: из гъсталака се подаде една космата глава.

— Дикий Барин! — неволно изкрещя Стремски. Наистина Дикий Барин се задаваше из гъсталака, из една козя пътека, пеш, пречупен одве, запъхтян, шапката в ръка, чорлав и грозен до неузнаваемост.

— Добра стига! — каза той, като се тръшна край пътя.

— Къде отиваш, господине? — попита Стремски още побледнял от вълнението, като удържаше коня, който продължаваше да се плаши от непознатия нему звяр.

— На Ком! — отговори Дикий Барин: — Снощи се научихме, че ваша милост с негово благородие, окръжния, возходите на Ком днес и моята кръщелница Евдокия вместе. И реших и аз в качестве духовнаго отца — извинете за чест: аз съм духовен отец на Евдокия — да се отправля. Но пешком, понеже за здоровьето, сиреч, путешествието е санитарно.

В тоя миг Беринков се завърна, обезпокоен от закъсняването Стремскево.

Дикий Барин скокна.

— Здравствуйте, ваше благородие!… Имею честь покорно…

— Отде изпъкна тука нашия славен адвокат? — попита усмихнато русинът.

— Благодаря, ваше благородие! Пешком путешествовал. Люблю… В качестве духовнаго отца. В Бессарабии я всегда ногами по горам путешествувал!

— Вы завралис, брат: какие горы в Бессарабии? Там поле.

— Поле, немножко так, извините — курганчики маленькие…

— Ну! Бог с тобою видно, адвокат. Вперед!

Беринков и Стремски пак тръгнаха.

Подир един час цялата дружина се събра на Здравенец, голината, при която се свършва растителния пояс.

Пътешественикът по бесарабските планини креташе още далеко в букака.

VI. На връх Ком

Оттука дружината тръгна пеш по стръмнината, покрита с алпийски паши: хлъзгавата трева и върлото правеха мъчно езденето. След един час още пъплене пътниците се намериха на билото, през което се префърля Пиротския път.

На стотина разкрача наляво се издигаше скалиста гола чука — самият Ком с тригонометрически знак на върха. Това бяха три високи стълба, долу разделени един от други, горе събрани и напреки скопчени с дървета, за да стоят здраво. Тая странна постройка с вид на пирамида беше издигната от топографите-руси, що бяха правили изучвания за картата на България, и стоеше като една корона въз главата на балканския исполин.

Подир няколко минути дружината се намери на тая висота — около две хиляди метра над морското равнище.

Тук всичките изпуснаха вик от удивление. Картината, която се откри пред очите им, беше дивна, вълшебна!

Нищо не може да даде понятие за чудесната панорама, видена оттука.

На север — едно хаотическо вълнение от тъмнозелени бърда, рътове, хълмове, разплескани и шарени, които се сливаха неусетно с безконечната гола равнина, сляна с влашката в тънката омара на кръгозора — гледка възхитителна, единствена, която обгръщаше голяма част от Западна България: Ломското и Оряховското равнище, Белоградчишко, Врачанско поле, цялото корито на Искъра; Дунава и през него румънските ширинета… От северозапад се дигаше голия гребен на Стара планина с хълбоци, облечени с букаци, с колосалните пирамиди на гордия Мижур, Бабин зъб, Вража глава, по билото на които пъпли сръбско-българската граница, а отсам тях в полите им — прекрасната и дива чипровска покрайнина и райските долини на Огоста и Цибрица. На запад погледът плуваше в сръбските планини, натрупани и примрежени с булото на маранята; виждаше се като на длан родливото Пиротско поле, с планинския му венец и зад него в далекия кръгозор призрачно-бледния гигант Суха планина, с неговия конически купен, побягнал в небето, посред хаоса от други по-ниски планини. На изток картината цяла се пълнеше от широко разтегнатия и разплюснат гръб на Старопланинската верига. Тука тя губеше вид на планински гребен и представляваше една подоблачна вълниста поляна, лабиринт от голи хълмове и долове, образуван от няколко успоредни скачени планински вериги, с високия Мургаш в дъното на хоризонта, с черната си мъртва гора. Такъв вид представляваше тя и по-насам към юг, разляна пред погледите на пътниците дори до Софийско поле, пустинна, плешива, дива… На юг пък гледката надминуваше всичко, което въображението може да си представи величествено: Софийско поле, чудно, с лъкатушния Искър, Витоша, синя разточена пирамида, Рила, многовърхеста, снеговита; Родопският грамаден щърб гребен, призрачен с Мусалах, завит с облаци в непостижимото вишине… по-надясно Люлин планина, Вискер планина и по-нататък високият Руй и целият непознат планински мир зад тях, мъгляв, фантастичен, безплътен в страшната си далечност, приличен на блян!

Та и цялата гледка приличаше на блян.

Пътниците гледаха в прехлас.

Планинският ветрец раздухваше полите на офицерските мундири; червената рокля на Алма се развяваше. Конете, дадени на войника да ги пази, хрупаха с охота сочната трева, пръхаха от услада, като поимаха с разтворените си ноздри вълните на свежия въздух. Кончето на Алма, с нрав мирен и кротко, оставяха да пасе волно.

Един от офицерите каза, че е пътувал по швейцарския Оберланд и по Пиринеите, но че на такава гледка не е присъствувал.

Всички бяха във възторг. Алма само думаше: „Колко много хубаво!“ Може би тя беше първата туркиня, която беше възлизала толкова високо. Докторът, които сам държеше за повода своята кобила, видя оттука всичкото нищожество и лъжа на своите теории и на цялото си мировъзрение. Мраморният Беринков декламираше Лермонтовите стихове за кавказкият Казбек и Елбрусът… Огулев сочеше на Алма някоя точка в хоризонта на североизток и й шъпнеше, че там се пада Русия. Туркинята пулеше очудено очи към Враца, за да разпознае Русия.

Стремски веднага изпита обаянието на мястото, той пръв път тука забрави Драга, т.е. не страдаше за нея. И Драга, и страстта му, и страданията му, и спомените му избледняха, опошлиха се, оситниха се до незабележителност пред шеметното и колосално величие на природата, пред нейната неизмеримост, стихийност и вечност. Сякаш че ония вълни бяха за земята, бяха нейни растения и от нейната почва се хранеха, а тука в областта на небето, те не бяха понятни!

VII. Песнята

Като се нагледаха, пътниците се наканиха да обядват. Вятърът на върха беше доста силен, та слезнаха по на ниско на билото, за да им пази малко завет чуката.

Към края на обеда пристигна и Дикий Барин, посрещнат от весели поздравления. Той се присламчи до тях и зе участие в пиршеството с една вълча охота, изострена чудовищно от петчасов кучешки вървеж нагоре.

Алма с разчервенели бузи, с блеснали очи, беше много весела. Тя се чувствуваше щастлива, че се намира при толкова златни еполети, които замайваха погледа й. Офицерите й се любуваха, тя занимаваше дружината със своя смешен и изкълчен български език, странен в устата на една турска беица, както бе странно и свободното й присъствие в туй общество от млади гявури, безверници, въз тоя приоблачен планински връх. „Какво би казал беят, ако я видеше тука? Нов свят! Невероятен прелом!“ — мина през ума на Стремски. Поканиха я да попее. Алма беше певица. Докторът предложи да изпее Османпашовата песен, модна тогава у турците! И офицерите направиха същата просба.

— Та ние съвсем няма нищо да отберем — каза Беринков.

Дикий Барин каза, че ще превожда, но прибави, че Алма ще се разтъжи.

Туркинята престана да е весела, лицето й стана сериозно, тя наведе черни очи надолу и запя с тънък сребрист глас, но пълен с непостижима меланхолия:

Непроницаемо дълбоката скръбност на мотива на тая песен хармонираше със скръбта на думите й. Това не беше песен, а въздишка на цял народ, победен и унизен в борбата. В това просто, грубо, безхитростно творение на някой неизвестен „шаир“ беше изляна душата на една погибающа империя, безнадеждно страдание, тъга безконечна, немощно покорство пред ударите на провидението. Повторките: „валидем“ и „огул, огул“ бяха плач висок, сърцераздирателен, който подчертаваше риданията на мотива с една сила покрътна, изразителност, непредаваема от друг език… Тая песен, пяна сега от цяла Турция, беше един вид „На реках вавилонских“ на угасналото турско величие… По бузите на Алма се порониха сълзи. Дикий Барин спря обясненията, също почувствувал, че му овлажняват очите. Офицерите нищо не виждаха в простите думи на песента, но арията проникна в душите им и те разбраха всичката поезия, що крияха тия тихи, страстни звукове. Те благодариха на Алма, която се изправи, дигна омбрелката и изложи лицето си срещу вятъра.

VIII. Пирамидата

Песнята докара разговора на войната и на последствията й; по-после дойде на сръбско-българската граница, която пресичаше тъдява нейде билото; но никой точно не знаеше де. Дикий Барин слушаше с внимание. Доктор Догански разправяше, че смесената разграничителна комисия, натоварена да тегли граница между България и Сърбия според определенията на Берлинския договор, е била много нещастно съставена за нас. Българските членове в нея не били подготвени за важното си послание: тяхното невежество в географията на този край на България се равнявало само с тяхната некадърност; и хитрите сръбски представители, в които имало офицери от сръбския главен щаб, успели да измамят комисията и да спечелят за Сърбия много четвъртити километри българска земя и няколко села чрез кривото прокарване граничната черта, което за жалост е донейде истина. Попитаха случайно дошлият там овчар знае ли докъде е сръбската граница на билото. Той посочи един връх на запад, шест-седем километра далеко, и каза, че там комисията лани побила колец — знак на границата. Но тая пролет той видял, че дошли „сръбски капитани и война“ и турили границата на самия Ком, дето и издигнали ония дървета. Офицерите се само усмихнаха на простодушното заблуждение на овчаря, зел руските топографи за сръбски офицери, а тригонометрическия знак за граничен. Но Дикий Барин, който чу това, погледна гневно на пирамидата. Неговото патриотическо чувство се оскърби за загубата на толкова българска планина и изплюва в брадата си една псувня…

Подир няколко време Дикий Барин, станал много мрачен, отиде та яхна Алминия кон и се запъти на изток по билото. Неколцина му извикаха, но той се не обърна. Вятърът развяваше полите му, конската опашка и брадата му. По мъжественото му стоене на коня, по решителния вид, изглеждаше, че адвокатът не прави проста разходка, а се готви сякаш да нападне невидим неприятел или да извърши друго нещо много важно.

Всички сега гледаха какво ще прави там.

Най-после го видяха, че той възлезе по чуката и отиде право към тригонометрическия белег.

Дикий Барин слезе от коня, пусна го на воля, па дойде при пирамидата и я пипаше нещо.

— Разбрах! — изсмя се един. — Името си ще изреже на пирамидата, да остави вечно свидетелство за своето възлазяне тука. Дикий Барин се грижи за славата си. И Бонапарт си беше забележил името на върха на пирамидата в Египет!

Това съпоставяне повдигна голям смях.

Стремски насочи докторовия бинокъл към адвокатина.

— Ах! — извика той. — Знаете ли какво прави? Бута дърветата!

— Как?

— Мъчи се да ги срути. Всички впериха очи, изумени. Наистина Дикий Барин се напъваше да разклати пирамидата и да я бутне.

— Що прави тоя сумасшедший! — каза окръжният началник разсърдено.

Завикаха му. Но вятърът идеше отсреща и връщаше гласа.

Дикий Барин при все това зачу, извърна се и направи успокоителен знак с ръката, който казваше: — „Вий само гледайте: не ме учете как… Аз ще го направя отлично“…

Беринков отиде да се метне на коня си, но внезапно стълбовете се повалиха и строполиха от върха в пропастта. Трясъкът от това падане достигна дотука.

Дикий Барин погледна насам, за да види ефекта от подвига си.

Беринков побесня. Това престъпление ставаше в негово присъствие, той носеше отговорността пред военното началство.

Той замаха, завика ядосано, почервенял. Разсърдено махаха и другите офицери, когато докторът му пляскаше с ръце възхитен, а Алма примираше от смях, че кръстник й бил толкова як.

Дикий Барин яхна коня си и се запъти насам. Очевидно, сърдитите викове и движения на офицерите бяха претълкувани съвсем в друг смисъл от него, защото отдалеко се позна някаква горда, самодоволна усмивка по лицето му — оттука то се изобразяваше само от един нос — усмивка на човек, извършил един граждански дълг и заслужил пред отечеството.

Той забележи, че от всичките окръжния началник най-много се възторгваше от подвига му. Тщеславното сърце на Дикия Барин тупаше силно и той още по-горд, победоносен продължаваше триумфалното си пътешествие насам.

Като наближи, той посочи с ръка чуката, отдето беше изчезнал тигонометрическия знак, и извика страшно:

— Долу сръбска подлост! Ком е наш!

Па слезна от коня.

Беринков се спусна с дигнат юмрук въз него и му обясни каква глупост и престъпление направи.

Триумфалната усмивка на Дикий Барин замръзна на устата му!

Той се обърна към овчаря:

— Невежествений человек — извика той гневно, — как дерзаеш да лъжеш на тая планина?

И той го изгледа така свирепо с побледнелия си нос и сърдита брада, щото бедният човечец зема си торбата и бърже-бърже отиде при стадото си.

Вятърът духаше. Печално и шуто гледаше сега развенчания връх, на който никакво скърцане, никаква сянка не оживяваше вече безмълвната пустинност.

О, Дикий Барин!

IX. Докторът лекува Стремски

Докторът окръжаваше с любезности и внимание госта си, за да направи седенето му тука по-приятно. Всеки ден той измисляше нови развлечения за него, разхождаше го по хубавите и романтични места в долината и отвъд нея — из горите; запознава го със своите близки познайници в града, които освен руските офицери — се четяха на пръсти между българите. От тях само на десетина души още докторът подаваше ръка. В тяхното число — и двамата братя аптекари-гърци. Запозна го и с поп Лака, който четеше за уроки и светеше вода за прокуждане бродниците, и с телеграфния чиновник, дребно, духовито момче, и с учителката, която порази Стремски с красотата си, когато видя девойката най-напред в профил отдясно, и която го изуми с грозотата, когато й видя лявата страна на лицето: тя представляваше цяла страшна зарасла рана от изгаряне, случило се в детинството; запозна го и със затулените ъгли от живота на местното общество, и с нравите му, и с понятията му, които превратът на освобождението беше оставил непокътнати от ново влияние: политическия прелом се беше отразил само върху горните пластове на явния живот, без да се почувствува действието му в по-вътрешните области на душата.

Но онова, което най-много привлече Стремски, то беше природата на тая балканска долина. Всеки ден намираше нови обайни кътове наоколо и по я обикваше и й се прилепваше. Ту пеш, ту яхнали с доктора, те изброждаха веселите ливадяци и орехови гори край кристалната Бързия; къпеха се в целебния открит вир при Вършец и в околните бари планински; посещаваха манастирите в полите на Стара планина, пътуваха край веселите брегове на бистра Огоста и из гъстите бранища; минаха през Чипровица, славна със старото си рударство, през Ж… славна с традиционната разпуснатост на красния си пол. Лутаха се по бърда и долини, гуркаха се из вълните на природата и свободата, опиваха се до самозабавение от хубостите на тоя светъл мир.

Повече от седмица измина без Стремски да усети как. Той се силеше в разнообразието на тия впечатления да задуши сърдечната си мъка, да забрави милия образ. Напразно. Замислен, меланхоличен и когато се възхищаваше, той влачеше навсякъде като един каторжник железата си — своите възпоминания.

Догански често го изглеждаше очуден от тая тъга, що не се махваше от лицето му. Но при един от задушевните си разговори Стремски не се удържа и му изказа всичко. Докторът скокна възмутен и като бързо си пипна фаворитите, блъсна с юмрук по масата и каза:

— Тъй ли било? А аз, да ти се изповядам, безпокоях се вътрешно, като те гледах тъй оклюхнал — от фтизис или сериозна ипохондрия!… Любов? Плюй! Кой ти каза да се влюбваш? Кой ти рече да се свързваш, да туряш свободата си, душевния си мир, целия си живот в зависимост от каприза на една безхарактерна, вятърничава жена? — Не само тая твоя Драга, но всичките жени са вятърничави! Те са създания нищожни, направени от болни нерви, от глупост и от пороци. Простият народ е определил с една само дума жената. Той я нарича: „Дяволска кост!“ И много мъдро. Да страдаш от измяната на жената, на която стихията, в която диша, е именно непостоянството и измяната, е глупаво и престъпно. Всяка жена — най-красната — трябва да знаеш, че е най-грозната. Красота, грозота. Виж, тия думи са сродни не само по съзвучие. Видя ли нашата учителка? Нейното лице е символът на женската натура… За жалост, глупавото човечество вижда само дясната буза. Ти сега узнаваш грозотата на другата… Късно. Защото тая Драга, аз ми се чини от всичко това, което чух да ми разказваш за нея, че тя е една празна гайда, която я надуват капризите й, но душа в нея няма. Нейната пустота е равна само с нейната жестокост. И ти, бедния, умен и интелигентен човек, си се впримчил във властта на такова ненормално създание. Забрави я, тя не е за тебе! Плюй ти казвам и на тази любов, и на тази Драга… Остави на будалите и поплювковците да въздишат. Това е глупаво и подло, което правиш сега. Някога сам ще се възмущаваш от своята мизерност на тая минута. Един влюбен не е мъж — а мърша!

Догански беше почервенял силно, като произнасяше тая кървава филипика против жените и любовта. Самото му озлобление и жестоки крайности свидетелствуваха, че преди да стане философ, той е преживял опита на сърдечни катастрофи.

При всичко това, Догански, в своята бурна и парадоксална реч вярно улови някои и други съществени черти на Драгината психология. Той, външния зрител, прозря онова, което влюбения не успяваше да види всред сложността на ощущенията си и замаята на любовта. Драга беше постъпила в хармония със себе си. Ветрена, у нея привързаността силен корен не можеше да фане; суетна и пуста, тя не можеше да оцени Стремски, ни предаността му, щом разбра, че Патев по своето положение й обезпечаваше блясък и охолност, и удовлетворение на прищевките — неща, които влазяха като главни елементи в живота й. За да се реши на такава жестока стъпка, притуриха се и други влияния: натиските отстрана на баща й и майка й; внезапното предложение на залюбения и нетърпеливия Патев, направено във вид на ултиматум в самия ден на посрещането княза Дондукова… Любопитно е, че Иваница Филовича като последно убедително средство въз дъщеря си за оттласването на Стремски каза й онова, което всеки други баща би скрил от страх за противоположен ефект: обади й как Стремски отфърлил безумно цяло богатство! Драга не отговори нищо, само по лицето й се изобрази очудване… Подир един час годявката стана…

Бедният, честният Стремски! Да би знаял за това безмълвно, студено очудване, с което биде посрещната неговата благородна постъпка, той веднага би се потърсил до утробата си от отвращение и би престанал да страда.

Но той не знаеше.

X. Тревогите на философа

Запаления доктор продължи пак по същата гореща тема, за да одобри и измъкне из унинието приятеля си, когато вратата се отвори и пощенския раздавач му донесе вестници.

Докторът прекъсна речта си, разтвори един от тях и го преглеждаше бегло. Погледът му се спря на нещо там, което го заинтересува. Веднага лицето му пламна, той фърли вестника.

— На — каза той — ти имаш твоите борби с женската измяна, а аз имам моята с шопската дивотия.

И докторът стана и закрачи бързо.

Стремски зе листа и видя там дописка с подпис X. — пратена от Бреговец. Тя носеше тия стихове на Петка Славейков за епиграф:

Дописникът разправяше разни работи за Догански — истинни и неистинни — и придружаваше фактовете с големи нападки. Всичко се докосваше до неговото докторуване и отношение към длъжността му — нерадиво и недобросъвестно до крайна степен, ако се съди по писаното. Между другите имаше и тия: че Догански, кога обикалял по селата, преглеждал лежащите болни през прозореца или отвън вратата, а често — от коня си; а на други — пипал пулса с гантирана ръка; че заставял шопете да му свалят шапки. Още, че в Бреговец въртял си бастуня в ръката, като вървял из улиците, че давал на градска сметка от аптеката кинина на кобилата си, без да й бил извадил свидетелство за бедност, че оставял едно зло куче на портата си да се рънчи и да гони болните!

— Подозираш ли кой пише?

— Да, един простак, учителче тука: но в София му преработват дописките: имам там неприятели някои, либерали.

И докторът изливаше негодуванието си в нов поток укори и ругателства против жителите тукашни…

— Чудно ми е как при толкова обвинения, повечето дребни или нелепи, не са те нападнали за едно истинско беззаконие.

— Какво?

— Дето правиш адвокатство в съда.

— Как да е незаконно?

— Законът изрично забранява на държавен чиновник да изпълнява адвокатска професия.

— А бе, брате, истина ли е това? — извика докторът.

Стремски зе един от законниците на масата на адвоката-доктор и му намери потребния член.

Докторът се улови за косата.

— Пропаднал съм тогава: аз от една година адвокатствувам! — издума той отчаяно. — Защо ми не каза още завчера?

— Нали ти казах, че е несъвместимо?

— Аз разбрах, че професиите се не схождат, а не че закона запрещава! Пропаднах аз!

— Но съдниците как ти дозволиха?

— Те не знаят! Те от мен по-малко знаят законите.

Стремски стоеше в недоумение.

— Чудно как поне в апелацията не са забележили по твоите дела, минали там по въззив, че такъв важен административен чиновник извършва и адвокатска професия!

— Та никаква въззивна жалба не е имало досега!

— Как? Се са били доволни страните от решението на съдът? Тогава той е идеален съд!

— Съвсем не! — каза докторът, като си обриса потът по челото, — но до преди един месец никой тук не знаеше, че се апелира и как. Нито съдът се сещаше да обади и обясни на страните как се обтъжват решенията му. Всичките бяха окончателни. Тук бе първа и последня инстанция.

— Това е изумително! А адвокатите?

— Кои са тука? Аз и Дикий Барин. Аз — видя ме какъв съм!… Дикий Барин го изключиха преди месец и половина от съдът — той беше член там — и щом престана да е съдник, стана адвокатин, и той е пръв, дето написа тука въззивна жалба против две решения, подписани и от него!

Стремски се смееше.

— Защо го изпъдиха този почтен человек? — попита той.

— Правителството се видя в чудо. Щеше да изпокръсти всичките туркини тука! Цялото мохамеданско население се развълнува, отидоха жалби до княза Дондукова и до султана! Стана политически въпрос. Тогава правителството го уволни, за да избегне конфликта.

Тоя път Стремски се изсмя с глас.

— А propos, дава ли го на съд окръжния началник, задето бутна тригонометрическия белег?

— На съд? Друга манджа не ядеш! Мраморният човек реши работата в две минути.

— Как?

— Предложи на Дикий Барин едно от двете: или да плати пет наполеона за възстановление на стълбовете въз Ком, или да получи петдесет нагайки. Дикий Барин даде парите! Бърза работа. Без много мъдрувания и съдебни формалности. Та впрочем, ти видиш и в нашия съд много ги няма формалностите. Съдниците са либерали. На, утре ще ги видиш по делото на убития турчин — че и свидетелите не кълнят!

Стремски плесна ръцете си.

— Но това е за невярване!

— Така е тука, брате мой! Нова земя! Тия почтени християни, съдиите, са такива — за права бога. Те са хрисими човечета, фанати за ухото и турени на съдейски стол… Еднъж осъдиха на смърт един турчин, че отсякъл череша на българин! Единият е воденичар; другият е бил в турско време зограф по черквите; третият може да чете само черковни букви, но е бил ааза, съветник де, при турския хюкумат… Той е и най-вещия между тях, сиреч гледа съдбите по шериата и по турските несложни усули. Ако много фанеш да му посочваш членове от Временните съдебни правила, той се разсърдя, става и ти казва: — „Заповядай, господине, като знаеш повече от мене!“ — и ти сочи да седнеш на стола му. Оставям ти да мислиш какви са пък съдебните заседатели, които са селяни-шопи!… Сега виждаш, че и моя милост прекрасно би можал да стои на зелената маса между тях, без да прави петно.

Стремски се усмихна.

— Ти съвсем не се клеветиш, докторе — забележи той шеговито. — Така бива, когато хлебарят фане да шие кондури и Ипократ да води процеси вместо да вари билки. Ти ще подивееш тук, ей богу!

— И подивях.

— Каква е тая лотария от тебе, докторе? — попита Стремски, като се загледа в едно обявление във вестника, който невнимателно държеше от няколко време в ръцете си.

— Ах, забравил съм да ти обадя! Пуснал съм на публична лотария моята Фанни. Обявявам сега, че тегленото се отлага за нов срок, понеже билетите не съм разправил още всичките. Продал съм около сто — повечето зеха офицери. Защото един человек не може да даде стойността на кобилата… Защо се чудиш? Защото съм турил, че е от „английско-тюрингийско произхождение“ ли? Дявол я знай, аз турих само на посока гръмливи думи за реклама…

Стремски се изкикоти до пресиняване.

И докторът се засмя. Но като видя, че Стремски следваше да се превива, той се пооскърби малко, че за тоя смях може да стане причината неговата Фанни.

— Защо се смееш?

— Ти си пуснал публична лотария и я разгласяваш чрез вестниците, а лотарията е строго забранена от закона!

Докторът изгледа втрещен.

— И тя ли е забранена?

— Изрично!

И Стремски продължи да се кикоти неудържимо, после прибави:

— И досега не си ли имал мъмрене от Министерството; или прокурорско преследване?

— Никакво! Аз продадох даже пет билета, когато заминуваше оттука министрът на правосъдието! Той видя кобилата и се възхити…

— И министрът даже? — извика Стремски. — Ти право кажеш, докторе: нова земя, нова земя! — и той се кикотеше пак.

Но докторът се не смееше.

— Ти забрави твоя кахър, че те разсмя моят… Кажи сега, брате, какво да правя? Аз или за едното, или за другото ще изгубя службата си — ако някой тукашен идиот се сети да обърне вниманието на печата и на Министерството. Чорт ме зел?

— Няма полза сега от каене. Прекъсни само всичките тия фокуси… Не вярвам да последва нищо неприятно… В София са заняти сега с изборите… Утре ли ще бъде тоя знаменит процес, на който ще бъда изпитван като свидетел? Предвиждам какви куриози ще има.

— Утре сутринта… Но представи си моето положение! — каза докторът, като внезапно се фана за челото: аз трябва да се откажа да защищавам!

— Как? Ти си защитник?

— На убийцата!

— Аман, докторе, ти си решил да ме убиеш днеска от смях!

— Аз вече и условие писмено направих с домашните му: за възнаграждение ще ми дадат една хубава ливада от петнайсет уврата при Бързия…

И докторът изпусна една въздишка.

— Но мен ми казваше Дикий Барин, че той ще защищава убийцата!

— Да, но понеже аз зех тая мисия, той ще пледира за обесването му: той е адвокат на турците.

— Значи Дикият Барин, подир комският подвиг престана да е горещ патриот?

— Тоя рошав идиот по всяко дело е мой съперник… Жално е, че утре българинът остава без защита! Ти ще свидетелствуваш против него?

— Аз ще кажа истината.

— Казвай я, колкото щеш. Нека да го бранях аз…

— Ти надяваше ли се да го спасиш!

— Сигурно! Поне на тукашната инстанция той ще бъде оправдан. Аз щях да бия на патриотическата струна на белодрешковците… Всеки от тях е увреден нещо от турчин, всеки има зъб против турците. Прочее, убитият турчин е осъден още отсега, той е кривият. Рангел и без мене ще бъде оправдан от тия православни човеци. Жално, че фръкна ливадата.

— Не, тука трябва един Гогол — каза Стремски. Интереса на тоя град расте пред мене всяка минута…

XI. Пътница

Една пощенска кола издруска на улицата.

Те надникнаха из прозореца.

— Откак направих тия страшни разкрития, аз вече няма да видя мир — каза докторът: — всяко изтрещяване по улицата на кола, всяко появяване на пощенски раздавач ще ме прави да трепкам, се ще очаквам отчисление… Дявол ме зел! Ах, тази кола иде откъм Лом.

— Там са една възрастна жена и една мома хубавичка — каза Стремски… Чакай! — извика той внезапно, па се улови за челото и се взря.

— Позна ли ги?

— Чакай! — и Стремски стори знак доктору да мълчи, като че искаше да събере мислите си, да улови някой далечен спомен.

— Какво има? Коя е тази госпожица?

— Не мога да се сетя… — каза замислен Стремски. — Но тая мома съм я видял вече — де? Не помня… Но сигурно ще усетя… Хай да излезем.

— Къде?

На Милановия хан. Там непременно ще се спре тая пътница, за да обядва, додето препрягат колата й в станцията. Можем там да разберем коя е.

— Сега пак ще те съдя: що си такъв женлю? От Русе идеш бит, търсиш пак да те бият. Остави фустаните.

— Искам да разбера коя е!

— Една пътница, която минува! Какво те интересува? Истина, хубавичка е… Имаше носът на Алма… Ха чуй, довечера ще бъдем на гости у Огулева, поканени сме на чай… И Беринков е там. Ще изпросим да ни поиграе Алмата волуптозната турска шансонетка „Кючук ханъм“, под дайрето.

— Да вървим! — каза решително Стремски.

Те излязоха и тръгнаха за Милановия хан.

Наистина Стремски се стресна, като видя тая девойка. Той искаше да узнае непременно коя е или поне — нещо за нея. Тя не зачуди само неговото любопитство, а на сърцето му нещо каза. Нещо много познато, много близко, нещо, за което той не можеше да се догади, имаше за него в непознатата пътница. Това нещо, това смътно възпоминание беше много сладостно. Поне сърцето му радостно се сви в гърдите му. Не, тая мома не беше чужда за него.

Още като излязоха на мегданя, дето беше хана, те зърнаха на чардака му на горния кат към пътя възрастната жена и девойката. Те похапваха при една маса. Кога приближиха към тях, Стремски видя, че девойката беше облечена в сива дълга пътническа дреха, преметнала през рамо чантичка, с малка шапчица, завита с белия вуал, дигнат от лицето, което беше беличко и хубаво. Всичко това Стремски успя да види в разстояние на половин минута, защото девойката, като забележи, че е предмет на вторачено взиране на двамата младежи, свенливо се поотмести, за да бъде заслонена от стълба, що подпираше потона, а може би случайно стана това.

Влязоха в хотела, за да получат сведения.

Но нищо сърбинът не можа да им обади, освен че идат от Лом и пътуват за София.

— Старата трябва да е майката — каза той.

— Не е, господине: ербо она й говори: госпоя све — обясни ханджията.

— Значи, просто другарка й е — допълни Догански.

— Ние ще чакаме тук да я видим по-добре, кога се качи на колата — пошушна Стремски доктору.

— Добре, ела да влезем в кафенето.

XII. „Вземи, голубчик!“

В кафенето намериха петима души селяни-шопи, всички в бели хабени беневреци, пак с такива дорамници, вместо носения и лятно време от шопите кожух — знак, че те бяха по-първа ръка хора. Всички държаха чадъри.

— Виж съдебните заседатели на нашия съд — каза докторът на Стремски, след като ги поздрави.

— Как сте? Живо-здраво? — попита докторът.

— Благодарим… на ручок бехме — отговори най-стария, па прибави към слугата: — Момче! Направи ми кафе!

— И мене направ, бре!

— Направ и мене!

— Е, утре ще съдим Рангела? — попита докторът.

— Утре, утре! — отговориха троица изведнаж.

— Здраво пипал тоя Рангел — каза докторът, — ножът беше минал от лявата цица, та излязъл от гърба на турчина.

— Сърбал, каквото дробил на замано — каза един от селяните важно.

— Слушай добре: оправдателната присъда е готова, както ти казвах? — пошушна докторът по френски на другаря си.

— Ти, докторе, нали ще браните българино?

— Щях, бай Цеко, но се отказах, случи ми се утре много важна работа.

— Ами тогава? Требе да се каже пред судо какъв е бил, турчина, как е пищел свето от него.

Докторът пришъпна на Стремски:

— Тоя, дето ми говори, е Тимо Стамболият. Той беше вече и депутат в Търновското народно събрание. Той е мъдрият Нестор на шопите, защото е ходил на Стамбол и тълкува вечния календар.

Един от заседателите спомена за Дикий Барин.

— Она е с турците, от турска страна она ще гълчи, гявул му с… в брадата! — издума гневно други заседател.

— Момче! Запретих ли ти да ми свариш кайве? — обърна се един по-млад заседател към слугата.

— Запрети, бай Иванчо: носа — отговори слугата.

Цеко обясни на Стремски, като видя, че е вънкашен.

— За една държава, господине, се скарали Рангел и турчина Исуф, оти я отъмнал на баща му в турското… И она се нагневи, па го ръгне с ножо в гърдите…

— Как ще осъдите Рангела? — попита докторът; — за неговото престъпление смъртно наказание има…

— Там судо ще види — отговори предпазливо Цеко.

— Да го осудим? Още не ни е изпила кукувица умо! — каза друг.

— Христиени сме, слава богу — допълни Стамболият, като сръбна със силно навъсване кафето.

— Остав, ами она булка и копелета има дребни.

— Она, Ранко, беше по-напред война… Па току се върнал, ето отказал турчино при тяхната кошара, спречкали се за държавата и го убил! — каза друг заседател.

Стремски пришушна на Догански:

— Какъв странен язик говорят тука!

— Да, много чудноват и опак.

— Какво викат: държава?

— Недвижимо имущество, земя, дворище — отговори докторът. — Да, много опак. Тук казват: отказах го; вместо познах го; запретих — вместо заръчах; на той викат она; на войник — война, на бъклица — карта, и куп такива нелепости. Цяла шопска богоровщина!

Но в тая минута Стремски съгледа, че девойката слезна с другарката си да се качи на пощенската кола, която се задаваше от станцията.

Те се изправиха на вратата. Сега девойката отблизо му се представи още по-хубава с черните си прекрасни очи и изражение нежно и просто. На ръст средня, тя имаше снага напета, с прелестни рамене и развит кръст; движенията й бяха стройни, гласът звучен и сладък — като приказваше с другарката си; — вееше младост и невинност от тая миловидна девойка, чертите на която още по-силно говореха на Стремскевото сърце. Да! Той я бе виждал тая девойка. Де? Кога? Не си спомняше. Тя само веднаж случайно погледна към него, повторачи се, па се извърна да поправи седенето си в колата, което образуваше денкче с вещи, завито с българско губерче.

Когато да се качи на колата, тя се обърна към момченцето, що й принесе вързопа.

— Земи, голубчик! — каза му тя и подаде с малката си гантирана ръка бакшиш, па се качи.

Коларят вече шибна конете, девойката неволно се извърна и Стремски се одързости да й пожелае с шапка добър път. Тя климна мило с едно розово облаче, изскокнало на бузата. Колата се отдалечи по шосето.

— „Земи, голубчик!“ — повтори Стремски фразата й, като се обърна към другаря си: — От Русия иде! Коя ще бъде?

Сега още повече се затъмни паметта му. Той дълго изглежда колата, излезли вече на полето.

Той прие без размишление предложението докторово да се разходят по шосето извън града, и тръгнаха, като още виждаха далеко пред себе си, пребулени от облак прах, двете жени в колата, която сякаш отнасяше един къс от Стремскевото сърце.

XIII. Из улицата

Двамата приятели се завърнаха от разходката си по заник слънце.

Когато приближаваха до докторовото жилище, зададе се окръжния началник.

— Погледни, Стремски, какво лице има Беринков. Когато го видя това ледно спокойно лице, тръпки имам. Аз го видях, когато и той се намери при заклания турчин в Кутловица; нито едно нервно потръпване. Пак тъй спокойно! Такова е остало, казваше капитан Кузиревски, и когато мечката наскочила на тяхна страна… Темперамент от гранит. — Пръв път го видях, че се развълнува на Ком зарад събарянето на пирамидата.

Беринков се спря.

— Вий, докторе, няма утре да защищавате Рангела убийцата — каза той нервно, като се ръкува.

— И аз тъй реших — каза докторът.

— Вий, мосье Стремски, също няма да давате показания свидетелски за Рангела!

— Какво има? — попита докторът, като се взираше в побледнелия мрамор на Беринковото лице.

— Рангел побягнал одеве!

— Ах!

— Побягнал не е право: пуснали го да бяга — трябва да кажа! Аз съм уверен в това. Тъмничния стражар му е дал пътя, за да го отърве, защото счита, че е грях българин да наказват за убийство на турчин! Всеки ще види умишленост тук, нарочно изпущане злодея. И аз за това да нося отговорността! Става в моята полиция, под носът ми. Ох, тоя национален ваш фанатизъм. Имам си приятности от него… Отмъщение за минали насилия! Оня ден давай рапорт за убийството на турчина; завчера — давай обяснения на военното министерство за срутването на топографическия знак от оногова, утре оправдавай се за избягването на убиеца-българин, освободен от твоите собствени агенти. И турското население е в правото си да подаде жалби против мене… Ежедневно репресалии… Помилуйте, аз окончателно се компрометирах. Ще подам оставка. Пратих потеря по Рангела. Сто нагайки, ако го фана. После вашите съдии нека го оправдават!

И Беринков замина нататък сърдито.

— Добре, че Рангел си зе дърмите из гората… Той ме избави от неприятност и от борба в душата ми между дългът и патриотизма… Слушай, Догански, аз утре тръгвам.

— Какво те фана из един път? Ще тичаш подир оная госпожица? — каза докторът полусърдито.

— Не, но аз съм пътник, и гост до три дни бива, а аз стоя тук десетина дена. Имах предлог Рангеловата съдба, понеже бях записан свидетел. Но сега, няма извинение, а прекален светец и богу не е драг!

— Не те пущам!

— Но аз съм решил да разбия веригите си от твоето робство — изшегува се Стремски! — Мене ме чакат у дома толкова деня… И после, да си кажа ли едно нещо? Таз долина е рай; но тя е още много близко до мястото на корабокрушението на моята любов… Искам да туря Стара планина между него и мене — казваше Стремски, като погалваше веселия Дракул, който ги посрещна на вратнята с въртене опашката и бърчене носа.

XIV. Опасно изкушение

В стаята на масата Стремски намери плик, надписан до него. Той погледна пощенския печат.

— Ах, от Русе, сещам се: от Шопова.

— Че как те намери тука това писмо?

— Щом ти ме задържа за повече дни, аз телеграфирах на тоя мой приятел в Русе да ми прибере златния часовник, що забравих в стаята си, когато бързах да тръгна, и да ми обади тука за това — каза Стремски, като разпечата писмото и го зачете.

Веднага докторът забележи, че лицето на приятеля му силно се завълнува.

Ето какво му пише Шопов:

Стремски не погледна даже на сатирата и се обърна към доктора с развълнуван глас:

— Догански, Драга Филович е пак свободна?

— Как?

— Годеникът й върнал.

— Ах! — извика докторът очуден. — Защо?

— Чети тези редове! — и Стремски му поднесе предпоследнята страница на писмото.

— Ти си имал чест, фелиситирам те — каза той, като прочете показаното място.

Стремски го изгледа опулено.

— Собствено, защо ми честитиш?

— Поздравих те, че си имал щастие, дето не влезе в примката, дето сега няма да делиш скандала и позора на това семейство. Вярвам сега това събитие радикално да те излекува… Що ме гледаш тъй втренчен? Какво мислиш да правиш?

— Аз ще й позволя да ми пише — каза Стремски.

Докторът скокна.

— Как? Да подновиш връзките? — извика той в негодувание. — С каква цел?

— Тя проси да се обясни. Аз не мога да откажа.

— Откажи! Не ти трябва, особено сега.

— Особено сега аз не мога да остана безучастен към Драга, в такива тежки минути за нея.

— Ти я любиш още, подир толкова страшно оскръбление!…

— Не, жаля я само… — избъбла Стремски с виновен вид.

Докторът кръстоса ръце и го изгледа вперено:

— Виждам какво — каза той — ти сега ще й пишеш, а подир малко сам ще скокнеш да идеш при нея да я утешиш!

— Това няма да бъде! — викна Стремски решително.

— Аз те уверявам, че ще бъде. Аз чета в очите ти тая мисъл. Ти си влюбен, следователно ти си мърша, човек без самолюбие, без гордост… и си готов да преглътнеш всякакви унижения, да затънеш до шия в срам, само Драга да бъде твоя, понеже сега е на разположение…

— Ти говориш тъй, като че тази девица е последнята негодница. А всичката й вина е, че е била жертва на бащината си тирания, а сега — на кражбите му.

— Ти я защищаваш, Стремски? — извика докторът злобно, — ти забравяш всичко, каквото ми говори за нея в ядът си и каквото изтърпя от нея! А аз ти казвам, че е калпава душа!… Аз съм чувал за сестра й, Голичева. Тя е разпасана жена. А има една шопска поговорка: „Ивер от клада далеч не пада!“… И тя ще е като нея… Видиш? Бащиното й нещастие е било само предлог за Патева да развали. Навярно човекът има други причини… Той е несравнено по-умен от тебе, защото пет дена му стигнаха да я разбере…

Стремски стоеше и го гледаше смаяно.

Докторът извика:

— Бягай! Бягай! Тръгвай по-скоро през Балкана! Сега те не задържам, а те гоня! Бягай в Бяла черква, бягай по дяволите, но назад не поглеждай. Ако се извърнеш — пропаднал човек си. Сирената ще те сграбчи и удуши!…

Стремски стисна докторовата ръка сърдечно, без да каже нещо. Па скъса Шоповото писмо.

— Юнак си! — каза докторът възхитен…

Стремски се залови да се готви за пътуване.

— Какво е това? — попита докторът, като зе да чете изрезката от вестника, оставена там от Стремски. — Дявол ги зел тия идиоти! Ето пак печатана псувня! И на масата ми я оставили.

Той не беше видял, че тая изрезка Стремски я намери в писмото си.

И той прочете следнята сатира, написана по лесния маниер на Любена Каравелова, додето Стремски в другата стая прибираше вещите си:

Той фърли сатирата, без да я дочете до края.

— И очила ми турили да нося! Идиоти безобразни, глупци! — викаше той ядосан, когато Стремски пак влезе при него. — Чети, Стремски: още една подлост за мене, възмущавай се! — и той му посочи хартията.

— Та тая сатира не е за тебе! Тя е Жиркова, за доктор Досалиева в Русе. Прати ми я Шопов в писмото си.

— Така ли? И аз разбрах по очилата само — че не подхожда за мене. — После, като се усмихна самодоволно, прибави…

— Тоя Жирков — complimentele mele… Знаеш ли какво е казал един немскипоет! Забравих го, оня, евреина…

— Хайне?

— Да, Хайне! Той е казал: „Царе! Бойте се да си направите поета неприятел; изгубени сте!“ Или подобно нещо. А у нас може да се викне: „Доктори, бойте се от поети неприятели — и приятели!“ Последния ще ни окарикатури по-добре. Не, трябва и аз да ида скоро в София, за да разруша козните.

Стремски излезе с доктора и отидоха на станцията да си улови кола за утре. Вечерният мрак беше паднал вече.

— За утре не можем да ви дадем кола — отговори началникът на станцията.

— Защо?

— Държим ги за княза и свитата му.

— Как? Княза иде? — попита Догански стреснат.

— Преди малко приех телеграма от господин министра: негова светлост ще стигне тука утре по четире часът после обед… Трябва да държа свежи коне, за промянка…

— Толкоз по-добре: всяко зло за добро. Ний ще можем да присъствуваме на посрещането на първия български княз тука — забележи докторът, като тръгваха пак из тъмната улица.

— А мене е крайно неприятно.

— Че се забавяш един ден?

— Да, щом си обадя на сърцето, че ще пътувам, всеки час на закъсняване ми става несносен… Особено в тоя случай.

Найденов можеше да притури и друга причина за нежеланието си да бъде утре тука: утрешното посрещане на княза Александра с великолепието, възторгът и виковете на навалицата щеше много живо да му напомни и възпроизведе посрещането на княза Дондукова в Русе и щеше да съживи тежките му спомени и разтвори раната в сърцето му.

XV. Безсънна нощ

Нощта беше тиха, звездна. Из прозореца Стара планина стърчеше в тъмносинето небе. Звездиците трептяха като разноцветни брилянтчета. Тържествена тишина царуваше навън. Никой шум не идеше отнякъде да наруши сънят на природата, задрямала дълбоко под сумрачната нощна пелена. Чудна, упоителна балканска нощ: напоена с дъховете на горите и галена от нежния лъх на зефиря. Вадата на улицата пееше своята непрекъсната, сънна мелодия. Сегиз-тогиз само телохранителят на доктора изхъркваше на одъра, дето спеше. Туптене понякога се раздаваше под Стремски: то бяха докторовите коне в обора. Стремски макар и уморен от многото тревоги на тоя ден, както и от седенкуването до късно у Огулева, не можеше да заспи. Той гледаше се към планината, без да дойде сън до очите му. Пред очите му се мяркаше образът на днешната млада пътница. И чудно, усещанията, които изпитваше от този образ, бяха съвсем нови, непривични. Вместо трескавият трепет и мъчителното копнеене и страдание, що му даваше Драгиния спомен, от образа на тая млада и непозната пътница вееше някаква тиха сладост, свежест, благодат някаква, нещо успокоително и ободряюще идеше оттам, нещо добро, приветно, здраво озаряваше душата му. Той се фащаше за челото. Коя беше тая мома. Де я е видял? Де е говорил с нея? Де е бивал с нея? В Русе? Не. В Румъния? В някой друг град на България? Тя говореше и по руски: значи и в Русия е живяла! „Земи, голубчик“! Тия думи звучаха на душата му, пълни с небесна мелодия.

Защо той не беше по-смел да се запознае тогава? Той можеше да направи това по най-приличен начин! Страхуването от присмехите на доктора го възпря. Той се мъчеше от яд. Той мигновено прозря тогава, при виждането на тази девойка, нови кръгозори от светлост и надежда и тия кръгозори изчезнаха заедно с девойката и небето пак се прихлупи над него и той остана един, безпомощен, с великата си мъка, в борба непосилна с тираническия и сладостен образ на Драга…

А образът на Драга, от която той бягаше, преследваше го с нова сила подир Шоповото писмо. Той беше решил окончателно, неповратно — че между нея и него не може вече връзка да има, и той щеше да бяга по-далеко и никога нямаше да я види; но ако волята му можеше да има власт над разума, то тя беше безсилна над въображението; тя беше в състояние на оня край на света да тикне Стремски — тя не беше способна да тури преграда между Драга и мислите му.

И тя пак застана пред него. Рояци спомени на нови вълни налитаха в душата му. Ту е с нея на Дунавския бряг, ту в стаичката й чува лудешкия й смях, ту я вижда, като се върти на бала, щастлива и сияюща, с Веригарова, който й шушне четиристишието си… И сърцето му пуща кръв. Той стана, запали свещта и погледна часовника си. Часът беше още два! Мислите му, душата му, сърцето му бяха размирени, той искаше да се залише, понеже не можеше да мисли за спане, да се забрави в някакво занятие, да излъже дългите безсънни часове, нетърпимо тежки в тая всеобща тишина и покой. Реши да отговори Шопову и да му опише подробно тая долина и как е прекарал времето. Тая идея му се усмихна. Той седна при масата да пише. Зафана първия ред, па престана. Остави перото и скръсти ръце навъсен. Той усети, че това, което щеше да пише Шопову, беше твърде безцветно, пусто, незначително. Не описания на разходките му можеха да смъкнат товара от душата му, да разсеят мислите му. Душата му жадуваше да си излее накипялата скръб в друга форма, мислите му искаха да се изкажат, чувствата му копнееха да бъдат поверени някому. Той искаше да плаче, да моли, да се бунтува, да проклина, той искаше да изсипе всичкия пламък из гърдите си, за да му олекне и му посветне… Но кому да си повери тайната на сърцето? Кому?

Драга! Дали не бива да й пише? Защо не? Той нито мисли повече, грабна перото с трескава бързина и задраска по хартията. Той писа непрекъснато и с растяща разпаленост в продължение на един час. Мислите му течеха със силата и буйността на един пролетен поток, устремен от планинските висоти, подир многомесечен плен и задушване под зимния лед.

Ето какво написа Стремски на Драга:

„Госпожице!

Няма нужда да ми пишете. Подир вашата постъпка вие разбирате, че да се опитвате да подновявате връзките с мене е повече от нелепо, то е жестоко. Вие сте привикнали лекомислено да си играете с чувствата и със сърцето на другите, вие разкъсахте моето на части безжалостно, вие презряхте любовта ми, вие унизихте моето човешко достойнство с такъв лесен начин, с какъвто подадохте ръката си на един човек, който беше чужд на вас, когото вие не любехте и с когото свързвахте навеки съществуванието си… Съжалявам, че тъй скоро получихте първото тежко разочарование.

Сега пак си обръщате погледа към мене, към жертвата на вашето свирепо лекомислие, на вашата жестокост… И тъй лесно! Госпожице, вие сте ужасни! Вие сте ужасни с тая леснотия да забравяте, да мъчите, да се свързвате и се откъсвате. Не ви укорявам, нито ви обвинявам, само ви казвам, че вие скъсахте булото, що ми затуляше очите и оставихте в мене едно сърце убито, едно горко безверие в душата ми, едно отровно съмнение в човечеството. Заедно с това разбрах и друго нещо: ний не сме били създадени един за друг. Аз до последния час не исках да разбера това, въпреки всичките доказателства, които ти ми даваше. Но моята заслепеност се равняваше само със силата на моята любов. Не знам какво бихте искали да ми пишете. Напразно ще бъдат всичките ви обяснения или уверения. Вие няма да ме утешите — защото аз и на тая минута тежко страдам и ви обичам — нито да ме привлечете изново — защото аз ви мразя ужасно, тоест бягам и се боя от вас — и никога, никога няма да се повърнат в сърцето ми прежните чувства и доверие, както в разбитата чаша не може да се повърне изляната от нея в калта вода… Яма бездънна ни дели от днес нататък. Забрави ме — това ти е тъй лесно — и пожелай ми едничкото нещо, за което съм жъден сега: и аз да те забравя. Аз се чувствувам сега доста силен вече да страдам и по-як — за да посрещам наплива на възпоминанията си.

Сещам, госпожице, колко е унизително за мене това признание, че те любя още. Гризе ли те съвестта ти или гъделичка тщеславието ти, не зная, то си е твоя работа. Но аз бях длъжен да ти кажа това, щом реших да ти пиша. Други на мое място би те оскърбил може би, би изказал думи на ненавист, би се гаврил със злощастието ви: аз нямам тоя кураж. Как в някои случаи ненавистта е добродетел и спасителна реакция! Ако аз ти пиша, то това правя за мене си. Не искам нито да те обиждам, нито да те съдя. Но в тая минута само на тебе една в целия свят смея да кажа моята скръб — не за да я споделиш, нито търся съжалението ти — всеки други, комуто бих дръзнал да я съобщя, не би ме разбрал, би ми се присмял, би ме намерил нищожен и глупав. Аз само на тебе имам смелост да обадя тая скръб, която всичката отдалеченост, която ни дели, всичките красоти на тая райска планинска природа, всичките развлечения и съчувствени отношения, с които ме обкръжава тук един гостоприемен приятел, не могат да я заглушат, защото аз те обичам, любя те, госпожице! Любя те! — високо викам тая дума сега, защото се срамя и ниско да я кажа тука. Защото аз цялата тая нощ не мигнах и страдах; защото теготата щеше да ме задуши, ако да се не беше намерила една хартия и едно перо на масата ми. Скъсай това писмо, смей му се, чети го, ако щеш на Веригарова — за мене е все равно: то беше отдишката на котела, без която парата би го пукнала… След един ден аз ще префърля Стара планина и в нов хоризонт ще пренеса тъгата си и мислите си. Защото аз и там ще те помня, но ще те помня, както помнят един мил покойник в гроба, чийто образ пак се вести насъне пред очите на ония, които са го обичали, но когото никой от тях не очаква, нито желае да се върне в къщата. Ще очаквам и аз от времето да ми донесе благодетелния си балзам на забравата… Ще очаквам юнашки и търпеливо успокоението и новото бъдаще, защото аз съм още млад и чувствувам, че океана на живота е още напред, та затова ще ми трябва мъжество, и сили, и гордост, да следвам предназначението си.

Това писмо е последнята беседа, която имам с тебе, и аз искам да свърша тая беседа с думата, която идеше на устата ми през всичкото време додето ти пишех и за която е способна само истинската любов: Прощавам ти!“

Като написа това писмо — въпреки волята му, напоено с горчивина — Стремски усети, като че му олекна на гърдите. Той го тури в плик, па си легна. Умората от силното вълнение скоро затвори клепките му. Той заспа. Когато сутринта се пробуди — много късно, — той не намери доктора, отишъл по служба; но като видя на масата плика, надписан за Драга, той го зе, помисли и го скъса. Той намираше сега безцелно изпращането му и даже вредно: писмото можеше да предизвика отговор, от който се той боеше.

Ако нощта дава добри съвети, сутринта вдъхва бистри мисли…

Па излезе да се разходи из града, който беше нащрек по причина идването на княза Александра.

XVI. Първият избраник

Малко история.

На 17 април тая година, който беше рождения ден на Царя Освободителя, членовете на Великото народно събрание, свикано в Търново за избиране княз на освободена България, излязоха по десет часът сутринта из черквата Св. Четирийсет мъченици, дето бе се отслужил тържествено в присъствието на княз Дондукова-Корсакова молебен за царя, и отидоха в Народното събрание.

Конака, сборното място на народното представителство, беше обиколен от голяма навалица свят, любопитен да чуе кой ще бъде народния избраник и да поздрави с възторг радостното събитие.

Ако да беше оставен този избор на сърдечното влечение на народа и на представителите му, то пръв български господар щеше да бъде княз Дондуков, в когото всички имаха пълно доверие, когото бяха видели на работа и комуто бяха признателни за всичко онова, което беше направил за отечеството. На настойчивите предлагания от депутатите да приеме българския трон, той отговори, че е съвсем невъзможно да бъде избран русин. Той обади, че царевото желание е щото избора им да падне на княз Александра Батенбергски.

Желанието на царя беше заповед за българите…

Княз Дондуков се качи на тронната трибуна и всред гробно мълчание предложи на Събранието да си избере княз съобразно предписанието на Берлинския договор. Подир това излезе, сподирен от всичката публика, и в залата останаха само представителите.

Тогава митрополит Климент Браницки стана и като призова божието благословение въз делото на Събранието, каза една дълга реч върху великото значение на днешния политически акт, който предстои да се извърши, изреди европейските принцове, които биха могли да бъдат кандидати за българския престол: княз Рейс, княз Олденбургски, княз Валдемар и княз Александър Батенбергски, царев внук, сестрин син на царицата. Той препоръча като най-сгоден да завземе българския престол последния.

Възторжени възклицания, изскокнали едновременно из всички уста, приеха думите на митрополита и името на княз Александра, „първия български княз“, пролетя навън из навалицата посред урагани от гръмотевични ура и топовните гърмежи.

България имаше вече първия си княз.

Великата историческа епопея, на която пролога беше царевата реч в белокаменната Москва се завършваше тоя ден в столицата на българските царе.

От тоя миг зафащаше се нова ера в българската история.

Веднага една шесточленна депутация тръгна за Ливадия, дето гостуваше тогава у царя княз Александър, за да му съобщи народния избор, който той прие.

Княз Александър от Ливадия тръгна да направи посещение на европейските дворове според задължителния в такива случаи обичай. Той беше приет любезно вред: в Лондон, Париж, Рим, Виена, Берлин, Цариград. В началото на юни той тури крак на българска земя във Варна, дето го пречака княз Дондуков, а на 7 юни тържествено влезе в Търново и се закле над Конституцията.

От старата столица на България до новата й, София, шествието князово беше непрекъснат триумф. Народният ентусиазъм нямаше описване, ни изказване. Александър I беше не само княз на българския народ, а негов любимец и идол. Той беше конкретното олицетворение на неговия постигнат политически блян — свободна България, брънката, която скачваше и продължаваше скъсания преди пет века синджир на българските венценосци.

При тия титли и при качеството му на близък сродник на царя съединяваше се още и физическата му хубост, за да уголеми обаянието му.

В София князът пристъпи към съставянето министерство и подир несполучливия опит да го състави от водителите на двете партии: либерална и консервативна — успели да се образуват още в Търново при изработването Конституцията — той повери управлението на едно министерство от консерваторски вождове, додето бъдащите избори му посочат партията, която се радва на народното доверие. Военното министерство държеше руския генерал Паренцов. Скоро след подписването указа за изборите князът напусна София, която нямаше за него нищо привлекателно с тая си физиономия на още мръсна, вехта и отвратителна валийска столица, и тръгна с руския полковник Щепелева да обиколи народа си, жеден също да поздрави своя мил княз, внукът на Царя-Освободителя. Княз Александър имаше намерение да мине през Лом за Букурещ, та да посети румънския крал, а на връщане да обиколи дунавските наши градове.

В тая му първа обиколка, която беше нов ред народни триумфи, Бреговец беше първия град, който се случваше на пътя му и който от месец насам вече се готвеше да направи славна среща на българския господар. Тоя честит ден за Бреговец беше 16 септември 1879 г.

XVII. Пречек при триумфалната арка

Действително целия град беше се раздвижил и развълнувал — отрано. Градския съвет дигаше две триумфални арки, едната на улицата пред къщата, която щяха да дадат на високия гост, друга извън града на полето. Стражари с коне сваляха от Балкана елови клоне за тях.

Приготвена беше още по отрано таблата за поднасяне от председателя на градския съвет хляб и сол. По идеята, дадена от Догански, тя беше оригинално изработена от буково дърво, което покрива тукашните планини; така — и блюдото, което щеше да поднесе училищното настоятелство, беше изработено от местен мрямор. При тия дарове бяха притурени и едно стъкло със златен пясък от златоносната река Огоста, едно стъкло с блестяще като рубин малиново вино — с производството на което се слави тоя окръг.

От околните села се стичаха селяни и селянки пременени заедно с кметовете; метачи чистеха дългата улица, дето щеше да мине кортежът. Офицерите привеждаха в изправност младата българска войска, която щеше да стои във фронт. Гостилничарят Йозефович, натоварен от кметството да приготви княжеската трапеза, събираше по къщята на заможните граждани всички по-добри съдове, като други събираха килимите, за да постелят и облекат къщата, назначена да приеме княза. Един местен учител беше му написал през нощта една поздравителна ода, а учителката „двоеликата“ обкичваше с разноцветни ленти тетрадката. Заседателите на съдебния съвет бяха облекли най-белите си дрехи, а членовете му вадеха петната от черните си униформи, в които щяха да бъдат представени на княза. Всичко беше в движение. Всичко се лъсваше. Градът и гражданите добиваха празничен вид. Даже докторът облече в нови халати болните в болницата, а Дикий Барин навлече друго палто, пак старичко, но всичките му копчета стояха — понеже той беше натоварен с важна мисия от началника: да даде команда на урата и да не оставя да се прекъсва.

По четири часът подир обед пред триумфалната арка на полето беше се натрупал много свят. Отдалеко още блещеше надписа в стихове на арката, измислен от същия учител-поет:

Всички народности бяха представени тука в лицето на първенците си. Българи, турци, евреи — стояха на отделни купове; също и селяните със своите кметове; чиновнишкият свят се трупаше най-отпред. Ученици и ученички на два дълги реда стояха при арката; няколко момичета държаха китки: учителят с побелели устни и с уплашено лице държеше тетрадката с трицветните ленти. Градският кмет с таблата в ръце чакаше развълнуван, като двайсетия път подпитваше помощника си да му повтори приветствената фраза, от която се по някоя дума му изщукваше из ума.

Вълнението и радостта на народа бяха големи. По всички лица се четеше възторг. Първия български княз минуваше през градът им! Името: „Княз Александър“ сладко се шепнеше от устата, разнасяше се из въздуха, пълнеше душите и сърцата. Всеки усещаше, че присъствува на извънредно велико зрелище, че преживява необикновен момент. И очите, пълни с пламък, се стремяха на изток, отдето се очакваше появление на княза; напрежението на нервите достигаше до последните предели на силата си. Скоро далеко се зачерни нещо на пътя и се дигна прах. Тълпата се замърда безпокойно и обърна очи към там. След няколко минути окръжният началник се зададе, като една буря със запенен кон, а на известно разстояние след него летяха десетина файтони в облаци от прах. Тогава Дикий Барин ревна „ура“ и хилядите гърла го подзеха; шапките замахаха из въздуха, въздухът екна. Файтоните приближаваха насам сред тия вълни от викове, прах и възторг. На най-първата кола седяха двама хубави офицери. Единият, който седеше отдясно, твърде млад, дълголик, румен и красив, с българския народен калпак с бялото перо, с мундир, засипан с прах, постоянно дигаше дясна ръка, за да поздравява възхитения народ. Това беше князът. Колата минаха под триумфалната арка и спряха. Княз Александър слезе. Той имаше исполински ръст. Неговата глава стърчеше над всички други глави. Безконечното „ура“ продължаваше да цепи въздуха се с нови и по-яростни талази под командата на неукротимия адвокатин. А когато то утихна, Дикий Барин опулен, потен, в изстъпление, един за всичките упорствуваше да заявява народния възторг. Трябваха усилията на стражарите, за да го накарат да млъкне, за да може кметът да произнесе приветствената си реч князу. Когато той криво-ляво си изпълни задачата, князът, който сега се учеше български — и обикновено говореше с народа чрез тайния си секретар, тук отговори сам със своя немски акцент, от който и до край време не можа съвсем да се отърве:

— Твърде ви благодаря. Да живей всичкия български народ!

След като получи с благодарност китките от ученичките и чу с ухилване одата на учителя, князът се обърна към мохамеданските първенци, които с ниски поклони изразяваха своето верноподаническо почитание.

Един млад софта с бяла гъжва, в турско време кадия тука, произнесе приветствена реч и после подаде с ниско темена едно прошение от единоверците си. Това прошение беше само сгънато; князът го отвори и видя при турския текст френския му превод. Той го прочете внимателно и избъбра нещо на частния си секретар. Секретарят се обърна към Беринкова.

— Господин началнико, необходимо е да намерите побягналия убиец. Неговото изпущане зле се тълкува.

— Пратих потеря! — отговори Беринков с ръка под козирог и с червени петна по лицето му.

— Негово височество желае да му доложите веднага за улавянето му.

— Слушам.

Князът се извърна към селяните и подаде ръка на един достопочтен старец, който стоеше отпред. Попита го от кое село е.

— От Долне Озирово, господине. Бог да ти дава здраве! — отговори старецът живо.

Князът се усмихна.

— Вие готвите ли се да си избирате депутати? — попита князът, който се интересуваше от ближните избори.

Старецът не разбра добре.

Тайния секретар му обясни какво го питаха.

Селянинът се усмихна хитро, па каза:

— Е оно, господарю, сме си го нагласили веке: от наше село ще си избереме двамката само: Тимо Стамболият, оти она е разумен човек и от село ни си е, познаваме се, дето го рекли… Она и вас избира…

— А другия кой е? — попита ухилен князът.

Селянинът се побара по челото, па попита, като се усмихваше:

— Па да го кажем ли?

— Кажете, кажете, дядо — рече секретарят.

— Ех, и той, вика се, е наш челяк: цар Александри!

Князът биде изумен от този отговор най-напред, после се усмихна, продума нещо Щепелеву, също усмихнат, и тръгна към файтона си. Един гражданин се промъкна, приближи и му подаде прошение. Князът погледна въпросително секретаря си.

— За какво ви е прошението? — попита секретарят.

— От страна на гражданите.

— За какво?

— Плачем се от доктора Догански!…

— Добре. Негово височество ще даде надлежния ход на прошението ви — и секретарят се запъти с княза към колата, за да тръгнат за градеца.

В туй време някой разтласка навалицата, за да излезе напред. Мнозина обърнаха главите си, в това число и княза. Видяха Дикий Барин. Той, гологлав, с очи широко разкрити, с изражение на необикновена радост, излезе напред и извика:

— Ура! Ваше величество!

— Quel est se diable d’homme? — попита князът очуден, като изглеждаше любопитно адвокатина.

Тайният секретар попита Беринкова, който отговори, че негова милост е адвокатин тука, а на Дикий Барин стреляше ужасни погледи, за да се махне оттам. Но Дикий Барин, одързостен от вниманието, което възбуди към себе си, приближи с ниски поклони до колата, на които току-що се качи князът. Князът му махна с ръка, за да чуе какво има да му каже.

— Имам чест да ви поздравя, ваше височество! Жител города Бреговаца и ваш покорноподанний.

— С какво се занимавате тука? — попита княз Александър.

— Адвокатска длъжност. Стараем се още за возродителната България… Сиреч, станахме жертва — за развитие православной религии из мохамеданский полк!

Секретарят, който се сети, че има пред себе си знаменитият покръстител на туркините в Бреговец, за което бе станало и дипломатическо питане, разказа усмихнато по немски князу подвизите на адвоката.

Князът се засмя весело, кимна благоволително на Дикий Барин и даде знак за тръгване, без да дослуша адвоката, който щеше да моли за служба…

Дикий Барин ревна пак „ура“ и подир него хиляди още гръмнаха и зацепиха въздуха. Навалицата всред облаци прах и с изступлени викове хукна подир файтоните, които отиваха към черквата, дето щеше да има молебен, размеси се с тях и скоро ги раздели от колата на княза, потънала в талазите на народния възторг. Тичаше и Дикий Барин, като викаше и махаше шапка и с юмруци си пробиваше път из народа, за да приближи пак до княза. Защото славолюбив человек беше тоя Дикий Барин и от тая минута той порасте сто педи високо в собственото си уважение!

XVIII. Покрай Бързия

Бреговецкия проход е един от най-живописните на Стара планина, именно — по северния й склон. Буйната Бързия, шумна и пенлива, се спуща през много водоскоци в дълбоката си матка, ревешком скача по балваните и бяга към долината. Двете високи и стръмни урви на долът са покрити с букак. Величествените и столетни дървета се катерят гъсто, като войска исполини, по склоновете и придават чудесна красота и великолепие на тоя планински дол. Окото с наслаждение се лута по техните зелени бухлати шатъри и люби да потъва в тайнствените самотии, които се прозират в сенките между белокожите стволове. Шумът и бученето на реката пълни цялата околност с ек. Навред шума, сенки, луда растителност. Човешките гърди поемат жадно влажния въздух на усоята през летните пекове. Пътникът, който иде тогава от голите равнища ломски или от София — минал през пустинните, каменити и опечени баири на южния балкански склон — изпълня се от радост, като се озове в хладната пазва на това горско гърло. Картината е възхитителна, очите не могат да се нагледат, душата се опива от шумовете, зеленината, хубостите и величавите видове, натрупани тъй щедро от природата на едно място.

Шосето извива край Бързия ту отляво, ту отдясно и се катери лъкатушно по високите урви над нея, се край букака, а някъде — и през него. Правено още през времето на Мидхат паша, то е доста върло и пощенските коне не могат да изкарат колата, като преминат един километър оттатък Клисура. На тая точка управлението запряга колата с волове, а конете се изкарват на върха. Понеже вървежа на воловете е твърде муден, пътниците предпочитат да слазят и пешком да вървят, сиреч да правят най-прелестната разходка под сянката на тия вековни букаци и над пропастта на шумящия дол.

Из тоя друм пътуваха пеша и Найден, и Догански — за към София.

Защото докторът се беше решил да тръгне заедно с госта си. Причината на това бързо тръгване беше опасността, в която го тури подаденото вчера заявление до княза, което още днес навярно щеше да тръгне за министерството с резолюцията му. Докторът прочее реши веднага да се яви пред началството си и да отстрани бедата, която го заплашваше.

Колата им идеха отзад, като скърцаха и скриптяха жаловито, водени от флегматичния шоп-колар, отхлупил шапката назад.

Докторът не беше приказлив тоя път, безпокойството го ядеше, той беше замислен, нетърпелив и намираше друма нетърпимо уморителен. Найден, напротив, се усещаше в добро разположение на духа и мълчишком се опиваше от хубостите на природата, която тука му се показваше съвсем от нова страна…

Но вниманието и на двамата биде привлечено при един завой, на който излазяше пътека из букака, от някакви отдалечени викове в гората. Току-що се допитваха какво ще бъде това, из пътеката изскокна един селянин с капица на главата.

И двамината го познаха веднага.

— Рангел! — извика докторът.

— Убиецът! — извика стреснат Стремски.

Рангел се затече към тях куцишком.

Докторът си фана револвера.

— Какво искаш, бре? — попита сопнато той, готов да се брани…

— Избавете ме, помогнете ми, господин докторе! — извика умолително убийцата на Юсуф ага.

— Кой те гони?

— Потерята, стражари — той посочи гората, отдето приближаваше топтенето.

— Дявол да те земе тебе! — изкара му се докторът. — Де да те скрия? — В джобът си?… Ето ти цяла планина! Тичай!

— Убих си кракът, хромя! Не мога.

Действително, Рангел, премалял от бягане, с цървули продънени, из които се подаваха разкървавени пръсти, едвам стъпаше на левия си крак и нямаше възможност да се спаси с бяг — от стражарите и следователно от съд и петнайсетгодишен затвор.

Тоя шоп беше около двайсет пет годишен рус момък, облечен в скъсани шопски беневреци и изжулен дорамник, с раздрани ръкави на ризата. Той имаше ръст среден и здраво развита снага, лице сухо, очи сини, с поглед енергичен, зверовит, който светеше изпод тясното му силно издадено чело.

Стремски, който в Бреговец беше готов да свидетелствува против него, да каже истината, въпреки гласът на българина, който викаше в сърцето му, тука се смили. Видът на младия шоп, гонен от два дни като звяр, пробуди в душата му съчувствие и желание да го спаси. Но как? Той мислеше какъв способ да намери, преди да изпъкнат там гонителите. Веднага той фана за ръка Рангела, поведе го към колата, които бяха наближили, зема поводника от ръцете на коларя, увря го в неговите, размени им шапките и му каза:

— Води нагоре, а гледай надолу! — па се обърна към коларя: — Ти ела с мене. — И те тръгнаха двамата да идат към доктора. В тоя същи миг петима стражари излязоха на шосето.

Те попитаха доктора видял ли е бежанеца. Той отговори, че не е.

— Той без друго е слезнал надолу, зад завоя, той хромеше и нагоре не можеше да върви — размениха си мисли стражарите.

— Напред! И стреляйте, ако не спре — изкомандува старшият им.

И потерята бързишката слезна надолу и мина край колата и водача им, без даже да погледне към тях. Когато по-следния шум от гонителите изчезна, Стремски и докторът приближиха до благополучно избягналия опасността Рангел.

— Ти да благодариш бога, че ти избавихме кожата от куршумите! — каза му докторът.

— Сполай ви, господин докторе — каза ниско и още много уплашен Рангел.

— Сега тъй ще водиш колата чак до върха, а там ще видим… Па по-малко куцай.

— Бива.

Но клетия момък едвам премещаше крака, премалял и изнемощял.

— Ял ли си? — попита го Стремски.

— Дека, господине? Дренки и трева ям от два дена. Това дал господ в гората… — отговори Рангел, като изглеждаше Стремски и искаше да го познае.

Найден извади половина хляб от коша в колата и му го даде.

— А! Вие ли сте, господине, дето на Кутловица ме видяхте? — извика ненадейно Рангел, като позна най-после Найдена. Па като сграбчваше хляба, сграбчи му и ръката и я цалува много пъти.

— Ние сме българи, Рангеле, затова ти помогнахме сега, но да се убиват хора, макар и турци, то е лошо нещо и грозно. Помни и пази се — каза му Найден, като отминуваха напред с доктора.

— Ех, господине, да го знаеш ти кой беше турчино, като мене щеше да сториш!… Той християнска кръв е пил! Комка да не зема, ако лъжа — казваше Рангел, без да бъде чут вече от Найдена, като фана да ръва изгладнял коматя.

Двамата другари мислеха из пътя как да притулят и нататък Рангела. Неговата съдба ги интересуваше вече и участието им растеше към тоя млад и силен момък, жертва на едно пагубно увлечение, но повече геройско, отколкото безчестно: той беше убил в лична борба един враг на народа им, беше отмъстил за неправедния грабеж и за другите му насилия над българи. И Стремски си напомни за баща си, зверски съсечен от един турчин, който беше видял добро от него и се питаше дали би могъл да му прости и дали имаше право да прости, ако му паднеше във властта звярът-убиец! Наистина чувството на хуманност, светъл плод на нововремската философия, му повеляваше да прости, но имаха ли право да искат от една първобитна, непосредствено чувствующа природа, като Рангеловата, пориви от великодушие, непонятни за неговия прост естествен ум?

Когато излязоха на билото, те видяха на поляната един стражарин, който пазеше шест коня. Разбраха, че прежните стражари са били конни и временно са оставили конете си тука, за да бродят пешком стръмнините букашки. Тяхното повръщане тука прочее беше сигурно.

Когато пак пощенският колар, който чакаше на същата поляна, впрегна конете, те качиха Рангела при него, като му нахлупиха много ниско шапката на челото. По причина на близостта на потерята те измениха и плана си за обядване и вместо в близкия Петрохан решиха да обядват долу на Гинцките ханища. Кратковременното бавене при Петрохан поради препрягането на конете мина без никаква опасност. В кръчмата нямаше никой. Четиримата конници-шопи, които излязоха оттам още при спирането на колата и тръгнаха напред, не бяха тъдявашни, а от Искрецката околия, както узнаха от ханджията. В една стаичка докторът прегледа Рангеловият крак. Намери, че ходилото беше разрязано от камък, но раната беше лека и щеше да заздравее скоро, ако се пазеше кракът спокоен. Когато колата пак тръгнаха, шопската дружина беше изминала вече поляната и се спущаше надолу към Гинцките ханища.

XIX. В планината

Билото на Стара планина при Петрохан, през което се префърля нейния главен западен проход, е широка гола поляна, траповита и вълниста, покрита с дебела паша, изложена на вечни ветрове. Сред нея, край шосето, е заложена простата гостилница Петрохан, която е дала името си и на прохода. От изток и от запад на поляната се издигат високи рътове; западният, който е един хълбок от Ком, е полупокрит с буки; източният е гол и увенчан със страшни и грамадни укрепления, назначени да бранят прохода от русите и напуснати от турците, без да дочакат неприятеля. От това било между гористата пролука от север се вижда в дълбочинето част от Бреговецката долина и бърдата й; от запад, под хълбока на Ком, се видят мълчаливи и пусти долове, голи ярове, мрачни зъбери и урви, от които вее страшна тъга и дивотия. На юг са пак долове, висове, урви, падини, се голи, дори до Мала планина, верига успоредна на Старата. Като измине поляната, шосето зафаща да наваля надолу по ребрата на една стръмна урва. Колата се търкалят с опасна бързина и сякаш че на всеки миг ще се гътнат в ужасната пропаст, която се отваря под тях. Оттук погледа потъва в дълбока тясна долина, покрита с морава, с няколко селца, кацнали по околните брегове, със звучни и славянски имена и скудна растителност.

След два часа вървеж, при най-голямата жега, колата спряха при един от Гинцките ханища в долината. Там щеше пак да има промянка на коне и по-дълга почивка. Нашите пътници, безпокойни за Рангела, когото бяха земали под покровителството си, назърнаха в кръчмата на хана. Вътре на хладовина седяха четиримата шопи, вързали конете си отвън. Найден и докторът поръчаха на Рангела да се притули някъде около хана, а те влязоха в кръчмата, за да обядват — от скромните припаси, що носеха в кошницата си.

Това правеха и шопите: троицата бяха обикновени селяни, с обрасли от косми, мършави, опечени лица, с изражение грубо или тъпо; четвъртият беше по-забележителен: въз шопските бели абени гащи и долактянка беше намъкнал шаячево късо сетре, вместо цървули той носеше чизми, а на главата проста сламена палария вместо шопската шапка. Тоя полупоевропейчен шоп имаше лице едро, длъгнесто и грапаво с наивни сиви очи и редки мустаци. Той се отличаваше още с гигантската си снага и с гръмливия си дебел глас, който наумяваше гласа на дърто овчарско куче в планина. Когато се смееше, сякаш че баучеше. Той нямаше още трийсет години, но едрината му го правеше по-стар. Очевидно, този великан беше най-умният между четворицата, защото само той приказваше, а останалите зяпаха очудено-глупаво в устата му. И умствения му склад хармонираше с външността на тая любопитна личност. Сред просташкия си и груб говор той вмъкваше речи чужди, термини книжовни, повечето от тях лошо казани или лошо употребени. Явно бе, че тоя шоп се бе, както казват, „налапал“ при засягането с едно по-културно общество, чуждо на неговата среда. А разговорът беше сега за княза Александра, който вчера беше минал оттука и развълнувал умовете на цялото тъдявашно население. Понеже Догански по обичая си приказваше по френски с Найдена, шопите разбраха, че това са двама другоземци, и си говореха без стеснение.

— А каква е верата на кнезо? — попита един от шопите, когато великанът прекъсна думата си, за да запали цигара.

— Протестантин.

— Какъв е? Ходи ли в черква?

— Ходи. Не си ли ходил в София да видиш? Стои в черквата, додето пусне… На трона… Пък лицето му — мляко и кръв. Като на мома… Черви се, черви се, срамува се… Зер толкова хиляди очи гледат на него в идеал. И аз да съм на негово място, майки, няма ли да се засрамя? На физиономия е висок като мене…

Найден и докторът се погледнаха усмихнато.

— Ами защо не туриха русин нам за кнез? — попита един от троицата дипломати — кнез Александър, кажат, е латинец!

— Ха! На това даде воля нашата Костинитуция. Когато княза се закле в Търново на нея, че ще я почита и ще я пази, и ще я гледа като очите си… Аз ви казвам — трепереше светът от тържествено. Костинтуцията му даде воля.

— Коя е тази костинтуца?… — попита един от политиците другаря си.

— А бе невестата му — забележи умно друг.

— Каква невеста, бай Зафире, — изгълча строго исполинът, — добре, че тия власи тука не знаят български да ни се присмеят, че сме диви. Майка им стара…

— Годеница е още, бай Зафире — поправи друг… — Ти казвай нататък, Иванчо!

Иванчо продължи към Зафира:

— Знай, бай Зафире, че Коститунция не е нещо живо, а тъй викат на новия закон наш, на българския закон, по който ще се съдим и управяме напред. Написа тая Коститунция Народното събрание в Търново… с целия парламентел!… Турски закони не припознаваме вече. Долу Турция!

И исполинът блъсна с юмрук дъската, на която седеше. Па гаврътна чашата си.

Стремски слушаше и се усмихваше, но докторът беше недоволен. Той се пагневи малко от думата „власи“. Не за това, че исполинът помисли двамата другари за такива, а за презрителния тон, с който изрече тая дума. За да го смути, той внезапно заговори по български със Стремски:

— Найдене! Ний трябва да благодарим провидението, че ни доведе в Гинцката кръчма днеска, за да приемем уроци по политика и държавно право. Не Братиано, ами и Бисмарк цървулите не може върза на тоя почтен шопски брат…

Троицата шопи зяпнаха очудени най-напред, па се изсмяха. Но Иванчо се разсърди.

— Е, като си българин бил, с тая влашка качулка, кой те бръсни тебе? — отзова се Иванчо намусен. — Аз не такива, ами министри ми са подавали ръка, с генерали съм приказвал, майка им… и пак са били хора, и благородни… Кой та пита тебе бръснат ли е владиката? Стой си мирен там, като господина…

Шопите се пак изсмяха. Докторът прибледня, поиска да възрази, но Стремски го замоли по французки да не дразни селянина. Доганскн се задоволи да се усмихне презрително към Иванча, па продължи да приказва по французки:

— Видиш тия говеда? Моля: даден им най-свободен режим, най-либерална конституция! Какво разбират? Лукиянов и Дондуков заслужават бесило. И виж какви са дръзки и нагли… Аз станах консерватор именно тука, като гледах как тоя народ не е узрял за свобода! Чу ли негова милост? Аз бих желал в турско време да видя тоя дивак да се озъби така на едно заптие.

— Съгласи се, че ти го предизвика. Без това аз щях да имам удоволствието да слушам още най-оригиналната беседа, да присъствувам на процеса на умствения прелом, който става у нашите населения при веянето на свободния живот… После ти, докторе, грешиш и в друго: ти се възмущаваш от смелостта на тоя полуцивилизован селяк, понеже в турско време той не би я имал. Та именно това мене ме радва, това е именно влиянието на свободата! Вместо рабски дух — самоуважение, ограждане своето човешко достойнство… Тоя шоп заявява своите права на равенство и нищо повече.

Докторът не искаше да се съгласи напълно с Найдена и защищаваше идеята си за една ограничена свобода на България, недорасла още за пълна; но той млъкна и се вслуша в думите на исполина, който сега разправяше за войната.

— Аз тогава минувах през Никопол, току-що бяха наскокнали власята. Защо ги пуснаха русите да прегазят Дунава? Изграбиха светът, не оставиха стока у хората, изгориха вратите и прозорците. Плен! Майка му стара, да бях руския цар, щях да заповядам да обърнат топовете срещу тях… Доде бях във Влашко ги обичах: мирни и добри хора; но войната им… Войната им мраза… А капитаните й се такива качули палячовски носеха. — И Иванчо погледна към докторовата шапка.

Догански пламна от негодувание. Възпитан в Румъния, облагодетелствуван от нея, служил в армията й при Плевенската обсада, той не се стърпя да не отговори на обидните думи Иванчови за румънската войска и ролята й в България.

— Ти, хлапацало, не приказвай така за румънската войска… Беше ли при Плевен? — обърна се той към Иванча презрително.

— Не бях, палячо! — отзова се Иванчо с пламенни очи.

— Ако да не бяха румъните да дойдат на помощ на московците при Плевен, спукана им беше работата… Да не бяха тия качулки и твоите московци, и твоя руски цар, Осман паша щеше да ги фърли в Дунава!

Исполинът скокна като обиден.

— Ти кой си, та приказваш тъй? — попита той, като гледаше застрашително доктора.

Стремски видя, че ще избухне по-зла караница и теглеше за лакъта доктора, за да го удържи от увлечението. Но докторът кипеше от гняв.

— Аз съм оня, който гледа как мрат румъните за нашата свобода и слушах как пискаха турските куршуми край ушите ми… Аз бях военен доктор там, при Гривица, и не ти позволявам пред мен да псуваш…

— Бъди, какъвто щеш… Ти защо изпсува русите?

— Защото си един дръвник, затова!

— Аз не съм дръвник, а съм депутат, който избра княза! — извика исполинът и се фърли с дигнат юмрук въз него, за да го удари в главата.

Докторът фана тоягата си и скокна. Но вместо да се брани, той ловко отстъпи и за щастие: страшният юмрук на исполина по тоя начин не падна въз главата му, която щеше да бъде сплескана.

Стремски улови да ги разтървава. Докторът, изгубил и последната капка кръвчица от лицето си, трепереше като листо. Той чувствуваше, че прекара истинско примеждие. Иванчо плати на кръчмаря, изгледа още един път заканително доктора и излезе, като бъбреше нещо, с дружината си, качиха се на конете и си тръгнаха.

След петнайсетина минути и колата бяха вече впрегнати, и Рангел седеше на мястото си. Той бе сколасал да намери в хана една вета войнишка фуражка, която бе наложил вместо шапката си. Стремски и докторът се качиха. Колата тръгна из шосето през равната полянка, която се простира до полите на Мала планина.

XX. Тракиец

Жегата беше станала голяма. Слънцето прежуряше, една тежина имаше във въздуха. Небето беше застлано с тъмно-белизняво було мариня. Не можеше да се диша. Явно бе, че ще вали.

Далеко пред колата на нашите пътници ездеха из шосето четиримата шопи, на които исполинът продължаваше да маха нещо и да разправя. Още по-далеко пред самата планина едвам личеше триумфална арка, издигната над пътя: околните села бяха срещали вчера на него място княза.

Докторът, твърде още развълнуван от сцената в кръчмата, мълчеше и гледаше вторачено отпред. Стремски го фана пак грижата за Рангела. Макар че се беше малко предрешил, но той пак бе много изложен за един гонен от потери бежанец на тия открити кола. Който го познаваше, пак щеше да го познае. Беше немислимо почти най-после да не го подушат ония, които го диреха по тия друмища. Само извънредно щастие можеше да го спаси.

След половина час те превариха шопите. Докторът и Иванчо не пропуснаха случая да си стрелнат ненавистни погледи и колата отминаха напред към триумфалната арка, близо до която се редяха Бучинските ханища. Тъкмо на един километър оттам загърмя. Небето бързо се покри с облаци; едри капки дъжд западаха по шосето. Вятърът духна, гръмотевиците затрещяха, няколко светкавици избраздиха облаците над Ком, дъждът заплющя и потече като из ведро.

Докторът и Стремски стигнаха в Бучинския хан съвсем оквасени. Те окачиха връхните си дрехи и шапките си на стената в кръчмата. Колата с конете също бидоха вкарани в двора, на подслона. Стремски не забрави и тука Рангела и го скри в една стаичка на кръчмата. Дъждът продължаваше вече без трясъци и мълнии и не тъй буен, но равен и непрекъснат. Небето, подир първите пориви на гняв и бяс, остави да се изтечат мирно всичките му облаци.

След няколко време и шопите стигнаха измокрени като мишки. От сърдитите им разговори Стремски разбра, че отиваха за Искрец, отдето бяха, и че дъждът ги накарал да се отбият в кръчмата. Докторът беше крайно недоволен от тая случайност, той не можеше да гледа Иванча спокойно, с когото продължаваше пак да разменя злобни погледи. Освен бурята отвън, имаше още две бури в кръчмата, кипящи мълком в душите на двамата противници. Дъждът валеше. Той даже не сочеше скоро да престане. Шопите решиха да чакат; Искрец беше на един час разстояние оттука и щяха да успеят да си идат още рано. По неволя и нашите пътници чакаха: те и така бяха измръзнали от дъжда, който ги би на откритите кола. Стремски стоеше настрана с доктора; той с удоволствие видя, че шопите се залисаха в приказки и тоя път съвсем чужди на раздразнителната тема за войната. Именно дума ставаше за убития при Кутловица турчин Юсуф. Иванчо казваше, че го е познавал още в турско време, че от този турчин си купувал кожи за цървули на пазара в Бяла черква.

Споменуването на Бяла черква разбуди любопитството на Стремски. Той се приближи към депутата и го попита:

— Ваша милост, декашен сте, господине?

— Аз не съм оттука, аз съм от Тракията — отговори депутатът. По онова време Източна Румелия често означаваха с това име.

— Аз разбрах това още по говора ви: а отдека сте родом именно?

— От Гьопсата, от село Алтъново, ако сте чули. Ама от една година се заселихме тука и ошопихме, господине — усмихна се Иванчо.

— Вие познавате Бяла черква добре?

— А че как да не познавам? Нали всеки четвъртъчен ден карах на пазара там дърва? Псето онова, Юсуфът, дето го утрепаха, беше табак в Карлово и в четвъртък носеше стоката си в Бяла черква… Едно до друго са Карлово и Бяла черква… Хей, отиде си и тоя градец! Както и нашата Клисура една година по-рано, майка му стара! Тракията си изтегли само!

Като узна, че Иванчо е от Стремска долина, Найден внезапно усети голямо съчувствие към него. Докторът, който се въсеше настрана, също наостри уши към разговора между Найдена и Иванча. Той даже паполовина му прости одевешните постъпки в Гинцкия хан, като видя, че му се е оперил не шоп, а тракиец. Неговото тясно, тракийско-патриотическо чувство изпита някакво си удовлетворение, даже гордост някаква от това приятно откритие. Но самолюбието му го не оставяше да покаже това явно.

Найден беше нетърпелив да попита Иванча познава ли някого от домашните му. Тоя човек сега му стана много близък; голямото му, грапаво и грознаво лице сякаш стана по-симпатично.

— Познавате ли покойния Марка Иванов?

— Чорбаджи Марка ли?

— Да.

— Познавам го много харно, бог да го прости… Ха! Та ти говорех за тоя табак: той убил, пезевенкинът, в планината чорбаджи Марка… Сега и той си намери майстора… Майка му тамо!…

На Найден щръкна косата.

— Как? Юсуф ли го уби? — извика той потресен.

— Той. Аз не бях там тогава, но ми разказаха белочерковци, дето видели… Всеки казва: табака, бреговчанина. Тъй го и викаха там: „Бреговчанина!“

Стремски си плесна ръцете, силно развълнуван: той си спомни сега, че и Иван Кирков в Стара планина беше споменал с това име: „Бреговчанин“, убийцата на баща си.

Докторът, който чу тоя разговор и разбра, че Рангел е убил убийцата на Найденовия баща, неусетно скокна и дойде при Иванча. Той забрави сръднята си… Подаде ръка на Иванча и му каза покъртено:

— Да се примирим, господине, и аз съм тракиец: доктор Догански.

Иванчо стисна докторовата ръка с готовност и ухилено каза:

— Дай, защо да се караме.

— Вий как се казвате, господине?

— Тука, в Искрец, ми викат Иванчо Тодоров, по баща ми, де; а там, у нас, ме прекарваха другояче, викаха ми повечето човеци: Иван Боримечката.

— Боримечката! Вий ли сте? — извика зачуден Стремски, който знаеше анекдота от Клисурското въстание за „топчето“.

— Аз самичък, господине — отговори гордо Боримечката, — аз съм, дето на Клисура славно изнасях на Злѐ дол черешовия топ!

Стремски стисна ръцете на Иванча, покъртен и възхитен от всичко, каквото чу.

— Ами ти кой си? От Бяла черква си, нали? — попита Боримечката.

— Как? Негова милост е синът на чорбаджи Марка! — каза докторът.

— Ах, ти си бай Марково момче?

— Да.

— Ти къде беше тогава, когато бягаха през Балкана?

— И аз бягах заедно, бай Иване.

— Ами кой бай Марков син пушкал на турците на Балкана? — попита Иван живо.

— Аз.

Боримечката скочи и му улови и двете ръце.

— Ваша милост отърва наша Стайка. Найден го гледаше, без да разбере коя Стайка и без да си обясни вълнението му.

— Как, ти не знаеш ли? Ти тогава си отпъдил турците, та Стайка, жена ми, избягала и кака Гинка с народа барабар!… Е, ти ли си юнакът бил?

И великанът сграбчи в широките си обятия, като една горила, Найдена и го цалува по устата и по бузите много пъти и с насълзени очи.

— Без тебе Стайка, господине, щеше да се пропадише и стане зян за мене… Турците искали да я отвлечат… Тя ми е разказвала и аз съм плакал. Името ти не помнеше само. Да си жив, бог да прости баща ти, че родил такъв син… Огнянов беше така юнак! Ей, виж пак де да се видим! Кой знаял? Да не беше дъжда, така и не щях да знам, че си Марков син и избавител на Стайка… Като й кажа тая вечер, каква радост ще бъде! Дай тука бре, да почерпя! — обърна се Иван към кръчмаря. — Господин докторе, седни и ти… Кусур не връзвай за одеве… Така, живи хора доде сме, караме се, мирим се… Искам с вас като с братя от една майка да си погълчим и да се погледаме… И мене ми е, зер, измиляло сърцето за нашата Автономия… Кога да е, тамо ще се ходи, там ме тегли… И Стайка се плаче за село… Какво има там? Пепел… Ама на: сърце… „Дето се окучило, там се научило.“ Ето и дъжда се вали, няма що да бързаме… Заповядайте! — казваше възрадвания Боримечка, като подаваше на всекиго стъкълце със сливовица по шопския обичай. — Пийте, хайде и аз да пия: бог да прости дяда Марка… Найдене! Много здраве ти да носиш в Бяла черква на всичките, които питат. А там кой не познава Боримечката?… Ах, нашата благородна Автономия. Друго нещо, хора благородни. Наздравица!…

Възхитеният Иван се разбъбра, той от вълнуване стана пиян. Спасителят на Стайка беше пред очите му. Простото му сърце тупаше от драгост, душата му преливаше от чувство на благодарност и той не сваляше очи от Найдена, радваше му се и любуваше му се… Той със страх поглеждаше навън, дето дъждът намаляваше и двамата тракийци скоро щяха да тръгнат.

XXI. Опасност

Найден, при толкова нови вълнувания, не забравяше сега и Рангела, който му стана скъп и доби геройски образ пред очите му. Той беше храбрият отмъстител за баща му. Самото провидение му го изпречи днес на пътя, за да го спаси от гибел, понеже беше станал оръдие на това провидение. Той не се стърпя и отиде на една минута в скривалището му, стисна ръцете и му каза:

— Рангеле, ти знаеш ли кого си убил? Убийцата на баща ми!

Рангел го гледаше прехласнат.

— Да, Юсуф е съсякъл баща ми в Балкана… Благодаря ти, че отмъсти за бащината ми кръв…

— Нали ви думах? Християнска кръв много е пролял тоя поганец… Още веднаж бих го убил, господине! Не ме оставяйте…

— Как ще те оставя сега, Рангеле? Ти с мене ще минеш в Тракия, там по-лесно ще те прикрием и ще се затъпчи и забрави всичко… Аз съм ти длъжен. Дори съм жив, няма да те оставя. Надявай се на мене, Рангеле.

Рангел, който едвам вярваше ушите си, зе ръката Найденова и я цалуна вместо всеки отговор.

— Сега трай тука, а подир малко ще те извикаме да вървим — каза Найден, като погледна из прозорчето, облепено с полураздрана хартия, към къра. — На, и дъждът престана, бъди готов.

Стремски влезе пак в общата стая и седна на мястото си при Боримечката и доктора, които намери, че се заприказвали твърде приятелски.

В това също време изтопурка се отвън. Пет души конни стражари се спряха и слязоха от конете. Стремски неволно побледня. Стражарите оставиха на едно момче да варди конете и бързо влязоха в кръчмата, като изглеждаха внимателно присъствующите. Стремски не позна ни едного от тях да принадлежи на потерята, що срещнаха горе. Но явно беше, че и тия стражари бяха друга потеря и гонеха някой бежанец. Стремски веднага се увери в това с ужас.

— Добър вечер! Това ли сте вие всички тука, господа? — попита старшият още запъхтян.

Той беше момък с живо, енергическо лице.

— Кого дириш, господине? Тука са само благородни човеци! — каза Иван.

— Няма ли други някой още дошел тука от одеве? — повтори старшият.

— Няма! — казаха докторът и Стремски.

— Няма бе! Магарета ли ти приказват тука или хора! — сопна се Боримечката.

— Не крийте, господа. Един шоп се е возил на вашите кола, хора са го видели и коларят ви ми обади! — каза старшият натъртено.

— Ах, да! Забравих — извика докторът: — един шоп ни намери отвъд Петрохан, куцаше горкият, и ни се примоли да го качим. Младо момче, русо, да.

— Не познахте ли го?

— Не.

— Той е един убиец. Де го оставихте?

— Таме, на пътя… Каже: „Сбогом, благодаря“, па си отиде нататък, къде арката, куцук-куцук — лъжеше докторът.

— Елате с мене да прегледаме — каза старшият на стражарите. — Кутьо: пази вратата с пушка!

И четиримата полицейски влязоха най-напред в бакалницата на хана.

Докторът и Стремски се спогледаха втрещени. Нямаше надежда за бедния момък, който и да усещаше опасността, не можеше да бяга с болен крак и при запазени врата. Боримечката, като ги гледаше двамата така безпокойни, зяпна и той към стражарите, които излазяха вече из бакалницата и влазяха в съседната стая, дето два кеневирени изкърмушени сламеника свидетелствуваха, че тя е назначена за нощуване на гости. Подир тая стая идеше ред на малката, която криеше бежанеца.

— Рангел е фанат! — каза Найден.

— Да — отговори мрачно докторът.

Боримечката попита каква е работата. Стремски му разказа с две думи и погледна безнадеждно към Рангеловото скривалище: той виждаше, че Рангел беше изгубен и че те бяха безсилни да попречат на полицията да извърши дългът си.

Но Иван не мислеше така. Неговото патриотическо чувство се възмути, съзнанието за своето значение порасте с голяма сила и той се обърна към стражарите, които излязоха из спалната стая.

— Вий нямате право, старши, да влезете тука! — извика решително, като му препречи пътя за към Рангела.

— Защо? — попита старшият учудено.

— Защото аз ви казвам!

— Кои сте вие?

— То не е твоя работа! Който съм, той съм! — каза Иван раздразнено, като пулеше очи в старшия.

— Не ми се бъркайте, господине! — каза старшият нетърпеливо и пристъпи напред.

— Нямаш думата тука! — извика сърдито Иван.

И той разпери грамадните си ръце, от които всяка се свършваше с един юмрук, способен да убие дива свиня.

— Дръпнете се! — каза старшият гневно.

— Назад! Заповядвам ви!

— Аз приимам заповед само от началството си.

— А аз съм по-голям от твоят началник, и от твоят башначалник, и от твоят министър, майка му тамо…

Ивановите очи пущаха огън.

Добрият бай Иван имаше доста смътно понятие за правата и преимуществата на народния представител, за какъвто се още мислеше, макар още през юния да беше изтекъл срока на депутатството му.

Старшият гледаше слисано тоя великан с едро, просташко, наежено лице, със сърдит поглед и застрашителни движения. Мина му през ума, че може да е пиян.

— Вие ще отговаряте за вашето противение. Тоя убиец се дири по изрична заповед на негово височество княза! Аз ще употребя сила, за да ви отстраня и ще вляза! — каза старшият, като погледна значително стражарите.

— Не смееш! Ази съм неприкословен! — извика яростно Боримечката и приготви юмруците си за бой.

Старшият разбра, че има депутат пред себе си. Но Беринковата заповед беше строга: жив или мъртъв — Рангела! Едно сражение беше неминуемо и с много лоши сетнини за упорития и сърдит Иванча. С много труд и увещания Стремски и докторът можаха да го оттеглят, за да остави полицията свободна.

Боримечката с отчаяние разбра, че е безсилен в тоя случай, въпреки своята „неприкословеност“ и могъществените си юмруци. Старшият, последван от стражарите, нахълтаха в стаичката.

Стремски с примряло сърце чакаше да извадят Рангела.

Влезна коларят им запъхтян и завика стражарите.

— Какво има, Стефане? — попита докторът.

— Някой ми е откарал коня, сивия!

Стражарите излязоха.

— Разбойникът е побягнал през прозореца! — каза старшият гневно.

— С моят кон! Отвързал го от яслата и го яхнал на голо! — извика коларят. — Господин старши! Конят искам, заявлявам! Как смей пощенски кон?

— Мирувай, бре: вълкът яде и неброено! — изсмя се Боримечката.

— Сядайте на конете! — изкомандува старшият на стражарите.

— Уморени са още — отговориха.

— Нека пукнат! Напред! — извика той свирепо.

И всичките се метнаха пак, възвиха зад хана и потеглиха нагоре въз брега.

Още не дошли в себе си от учудване и от радост, тримата тракийци влязоха в стаичката. Действително, съдраната хартия на прозорчето беше съвсем откъсната, като се промъквал оттам Рангел. Явно бе, че той беше чул още от първия път потерята и кой знай с каква мъка беше се дигнал и проврял през прозореца, та паднал отвън. Надясно до зида имаше стрешина с ясли, дето сега стоеше вързан само един кон пощенски. Заднята порта на ханския двор зееше. Зад двора веднага се издигаше гола каменита височина, през която непременно е бягал Рангел, за да фане гората.

В това също време стражарите се катереха мудно по брега с морните си коне, за да гонят яхналия на починал и назобен кон Рангела, който имаше доста преднина над тях.

XXII. Иван Боримечката

Стремски и докторът продължаваха да приказват и да пресмятат всичките шансове, които имаше Рангел да избегне благополучно и от това преследване, и в увлечението си забравяха, че са пътници и че дъждът беше престанал. Те се сетиха за това, когато коларят дойде и обяви, че с един кон не може да кара колата.

— Действително — извика докторът — какво ще правим сега?

Фанаха да се съвещават. Те пращаха коларя на Гинцката станция, за да доведе друг кон. Но той възразяваше, че до Гинцката станция са дванайсет километра и толкова насам — двайсет и пет, а подир един час мръкваше. През нощта, подир тоя пороен дъжд, който ще е развалил пътя и продънил някои мостове, той не смееше да минува Мала планина. Той щеше да нощува на Гинцката станция, а утре рано ще доведе друг кон, за да тръгнат.

— А ние какво ще правим тука? — извика докторът.

— Ще нощувате в хана, господине.

— Тука? — извика докторът ужасен, като фърли поглед на мръсните и изкърмушени сламеници в обвитата с паяжини стая.

— И завивки нямаме, и дрехите ни са мокри още — каза угрижен Стремски, който потръпваше при самата мисъл, че може да се завие с ханджийската черга.

— Що има? — попита Иван, който беше липсал малко, за да стегне коня си за път.

Те му обадиха грижата си.

— Как? Тука да спите? Кой ви даде воля за това? Хайде с мене, гости ще ми бъдете! — каза Иван, като ги заграбчи с ръцете си.

И Стремски, и докторът се отказаха да му правят безпокойствие.

Но Иван не беше човек да остави двама приятели, и тракийци още, да ги ядат дървеници в тоя хан, когато Искрец беше една крачка оттука.

— Я не дрънкайте вие много! Аз няма да ви оставя, Стайка ще ми издере очите, като й кажа. Боримечката има колкото да се отсрами за една нощ. Слава богу, в шоплука живеем, но и с хора сме живели. Хайде! Коне има… Майка му стара! — и той ги повлече.

Като видяха, че няма да ги остави Боримечката, както и да се отказват, те приеха с благодарност неговото гостолюбиво предложение.

След малко яхнаха два коня, които Ивановите другари с готовност им отстъпиха, и предвождани от Ивана, завиха на изток и тръгнаха към Искрец.

Слънцето, изскокнало пак на полуизясненото небе, наваляше вече зад планината и фърляше надалеко сенките на конниците.

Да кажем няколко думи за Ивана Боримечката.

Ония от читателите, на които тоя герой е познат вече по една по-първа история, на която сегашната в много точки изглежда като продължение, помнят навярно, че Боримечката след съсипването на клисурското въстание, дето игра забележителна роля, се спаси в Стара планина и оттам тръгна за Влашко. Пристигнал подир много примеждия в Гюргево, Иван се събра с хъшовете и след няколко месеца скитане и гладуване с тях немил-недраг, фана се при един градинар българин от Стремска долина. През празните зимни месеци Иван фана да се учи на книга и с помощта на господаря си, след много труд и мъки, тоя по природа тъпичък и невъзприемчив момък успя дотам, щото можеше да пописва и чете. Напролет господарят му заряза Гюргево, а Боримечката отиде в Букурещ, дето два месеца стана словослагател на вестник Стара планина.

XXIII. Гурко и Скобелев

Стайка посрещна с голяма радост и с викове гостите. Но най-празничните й усмивки бяха за Стремски, когото позна, преди мъжът й още да го назове. Тя с гърлести смехове пак заповтаря историята на връх Стара планина.

Двете страшни политически катастрофи, що бе преживяла, не бяха повлияли ни най-малко на Стайка. Пак дебела, червендалеста, каквато си беше преди, сега Стайка се беше наляла още повече. Нейните скъпо изработени сребърни чапрази с мъка удържаха напора на гърдите й. Тя беше пременена по обичая на Стремска долина: с дългопол сукман, наръбен с копринени шарки и широко изрязани пазви, сукнена къса салтамарка с червени като огън лисичи кожи с наниз жълтици на пълната шия. Като Ивана и тя се отличаваше тука с някаква културност между своя пол. Тя вече имаше две момчета и двете зачнати и родени под трясъка на големите събития, последвали падането на Плевен. Едното беше на осем месеца, другото годиначе. Бяха кръстени Гурко и Скобелев. Войнствения дух на тия герои, види се, затова беше минал и у сополковците, защото още при първите милувки, които им дадоха, гостите получиха знакове на техните ратни наклонности: Стремскевата вратовръзка беше скъсана, а докторското кепѐ пострада още по-зле: Скобелев му отвори широка дупка с една клечка. Подир тая рана докторът можеше смело да окачи шапката си на пироня у тях, като възпоминание от Гривицкия бой. Баща им, за назидание, им изрева една страшна псувня, в която стана жертва майка им, съвсем пламнала от срам пред гостите… Те се запознаха и с Ватка, петдесетгодишен човек вече, с лукави очи, по тукашно облечен, и със семейството му, ошопено също. Един негов син беше опълченец, чернолико момче, с кротък поглед. Той още носеше опълченската със зелено дъно шапка и медаля си за храброст, получен за битките при Джуранлий и Нова Загора. Стремски разпитваше, отговаряше, любуваше се. Всичко в тая къща, дето царуваше очевидна охолност и доволство, благодареше погледа: и стопанинът й, тоя добродушен и сърдечен исполин, и жизнерадостната, гойна, мила булка, и здравите палави деца, и български накитената с нови тъкани като пламък възглавници и чипровски черги къща, с които някак чудато живуваше голямото позлатено огледало, дето се усмихваше бузестото, розово лице на кокетната чорбаджийка. Образите на Царя Освободителя и на княз Александра допълняха украшението на широката с нисък потон стая.

Догански не беше дотам весел. При безпокойството за положението му сега го сърдеше малко и оскръблението, нанесено на шапката му, отсега назначена да бъде инвалид, той често меланхолически попипваше пролома, отворен от Скобелева, с когото избягваше вече интимности… Но досадата му стана по-голяма от едно друго обстоятелство: задохождаха жени с болни деца, задохождаха и възрастна болни. Селото, лишено от лекар, като чу, че дошел такъв, рукна у Иванча. На Догански настръхнаха космите, като видя на вратата големи тълпи селяни и селянки, които чакаха ред. Но той се покори на съдбата си и само псуваше по влашки в душата си. Боримечката го спаси най-после, като заръча да слагат вечерята, а болните пропъди с една отеческа псувня и им заръча утре да дойдат, като изгрее слънцето. Догански обаче се закле в себе си, че никога слънцето няма да го види в това ужасно село.

На вечерята, сготвена чудесно от пъргавите ръце на Стайка и леля й, гостите ядоха и пиха с голяма охота. Иван се разправяше и Стайка се канеше, но и двамата като хора със спокойна съвест и добри желъдки не оставаха назад от изгладнелите гости, както и децата, за щастие, турени в обсада между майката и бащата.

Едвам се дигна трапезата, навън се чуха стъпки на мнозина хора. Булката излезе да ги посрещне. Докторът стана безпокойно, извини се, че е уморен, и си отиде да си легне. Гостите бяха: един млад, дребен, чернобрад човек с шаячеви френски дрехи и селска шапка, той беше Благодумов — и след него — десетина души шопи, от по-първите в селото, както се познаваше по чистичкото им облекло. Иван скокна и любезно се здрависа с първия — който го цалува. Иванчо забрави да му препоръча Стремски, с когото Благодумов също се ръкува. Той се спусна да се здрависва и с другите членове на фамилията: с бай Ватка, комуто каза, че го намира по-млад; с опълченеца, като му изказа учудването си как до сега правителството да не му е дало служба, със Стайкина леля, която потупа любезно по гърба и я нарече „стара, калена българка“ — неизвестно защо; със Стайка, която си дръпна изчервеняла ръката, като видя, че столичния големец иска да й я цалуне. Благодумов потърси децата, на които знаеше имената, и като ги извика Иванчо, той ги зема и двете на ръце, цалува ги по бузите, още мокри от пиперливата яхния, па седна с тях в къта, дето го покани Иванчо. Тъй с Гурка и Скобелева на двете си колене Благодумов продължаваше един да приказва с неизчерпаема словоохотливост за политиката. Той сипеше поток укори против министерството, що беше на власт, на случайното и ефимерно съществувание на което близките избори, обявени вече за 30 септември, трябваше да турят край.

Това първо българско министерство, консервативно — броеше малко привърженици в Искрец. То обаче не губеше още надежда и земаше потребните мерки да спечели изборите чрез агитацията на своя печат и сменяването подозрителните чиновници с надеждни. Либералния печат атакуваше безпощадно и с много сполука правителството; станаха вече и митинги, които изразиха недоверие към него. Борбата между двете пресни партии още в началото зе остър и непримирим характер и още през августа тя беше в разгара си. Няколко главатари на либералната партия направиха избирателни обиколки в самото надвечерие на изборите. Благодумов избра тоя окръг, като си тури и в Искрец кандидатурата — турена вече на три други места.

Той посрещаше само одобрение у присъствуващите шопи и това разпалваше красноречието му. Той намираше пища за критика и злодумство във всичките действия и мероприятия на правителството — всичките естествено глупави и лоши! Селяните гълтаха думите му. Иван клюмаше одобрително или потвърдяваше с едносложни възклицания, или с многозначущото: „Майка им стара!“

Додето ораторът събираше тия лаври и печелеше в душите на избирателите си депутатския мандат, Гурко и Скобелев безжалостно го туряха на изтезание, което той търпеше стоически. Гурко, наместен добре на дясното му коляно, беше му фанал мустака и го теглеше да го доближи до ухото, но въпреки усилията му мустакът не щеше да иде там, понеже не беше толкова дълъг. Тогава Гурко разбра, че и ухото трябва да се потруди, и прие друга военна тактика: фана с дясна ръка края на мустака и с лява края на ухото и ги заопина отчаяно един към други. Тук пробуденият от болеж политик улови и свали тихо дясната ръчица, в която останаха няколко косъма като трофеи. Скобелев много по-хрисим по природа и по-внимателен, защото често зяпваше в няма адмирация пред речта му, с пръст, оврен в носа, няколко пъти издебва обаче Благодумова и го мушкаше в устата му, като се изкискваше радостно, дето чичото не можал да го ухапе…

XXIV. Сеяч на бъдещето

Прихождането на нови гости прекъсна за кратко време речта на Благодумова. Те бяха пак селяни и попът селски, у когото беше слезнал Благодумов, като у стар познайник и горещ либерал. Попът водеше и тях тука, за да чуят Благодумова. Благодумов скокна, ръкува се много любезно и дружески и с тия приятели, които му бяха неизвестни, и като видя, че на вратата се показаха две селянки с деца бледни и сополиви в ръце, дошли за доктора, спусна се и децата да цалува по бузите, мислейки, че принадлежат на сродници Иванчови. После притегли попа и шопите да седнат при него и продължи да приказва. Досега никой се не вреди да каже две думи. Стремски мълчаливо слушаше. Благодумов му фърляше сегиз-тогиз покровителствени погледи… По едно недоразумение той го зе за местното учителче, от партията също, и затова не се стесняваше в агитационната си беседа, която се пъстреше постоянно с думите „либерали“ и „консерватори“. В понятието на простите слушатели тия две думи събуждаха съвсем смутни и чудовищни понятия. За либералите се догаждаха, че са хора много добри и благородни и малко протестанти; но консерваторите им се представяха някакви зловещи и черни каракончовци, дошли само да смучат кръвта на сиромасите. Един от селяните, първенец, за да успокои съвестта си, поиска да разбере той какъв е. Благодумов му отговори, че, разбира се, и той е либерал, и Иван е либерал, и всички, дето са тука, са либерали и добри хора… Всичките земледелци, всички, които сеят и орат земята, са либерали.

— Виж, и затова е името ви либерал. Либерал, който либи ралото! — поясни хитро Благодумов.

Селяните клюмнаха утвърдително. Сега това филологическо тълкуване им направи ясен, като божи ден, въпроса и ги убеди, че те от бога са дадени да бъдат „либерали“. — „Кой не либи ралото? Който не иска да яде, той го не либи…“ — забележи попът, също възхитен от мъдростта на софийския гост.

— Ами консерватора, какво е то? — попита друг.

— Сетих аз! — извика попът, като погледна хитро наоколо си.

Но всички очакваха отговора от кандидата, вперили очи в него.

Благодумов се чешеше в тила и хилеше, па каза лукаво:

— Това дядо поп ще ви изтълкува!

И той усмихнат се обърна към Гурка да го гали и му говореше нещо, додето попът разчленяваше на любопитните избиратели с нищожни изменения думата консерватор, която се оказа българска съставна дума с много ясен смисъл.

Гръмовит и весел смях посрещна каламбура, съвсем във вкуса на селяните.

Подир това убийствено доказателство консерваторите окончателно пропаднаха в мнението на шопите.

Тоя път филологията дойде на помощ на политиката.

Но Благодумов не се благодареше на тоя повърхностен успех, дължим само на теоретически охулвания министерството и на ловките игрословия и присмехулства въз консерваторите: като практически човек той искаше да ги убие в мнението на избирателите си чрез хитро експлоатиране техните лични недоволства или случките из техния ежедневен живот, затова, като гълчеше с Гурка, когото неусетно пак тури на коляното си, той внимателно даваше ухо на разговорите, за са се възползува от първия повод да употреби новата си тактика. Тоя повод скоро му се даде — от друго място.

Влезна опълченецът и обади, че приставът иска да влезе вътре.

Благодумов разбра, че представителят на властта иска да побърка на политическото им събрание. Той се разсърди и от името на домакинът заръча да му откажат. Иван одобри.

Опълченецът се върна и каза, че приставът не иде на гости, а желае да иска някои обяснения от Иванча за спречкването му с потерята днес. Действително, старшият на потерята беше дал заявление против Иванча, на чието попречване приписваше изтърваването убийцата из Бучинския хан. Потерята утре си отиваше назад и приставът, за да се осветли върху работата, искаше да чуе и обясненията Иванчови по това сериозно обвинение. От уважение към селския първенец и утрешния депутат пак той не го повика в канцеларията си, а Дойде сам в къщата му.

Щом чу, че полицейският началник в Искрец иде по служебно дело, Благодумов кипна. Как? Нощно време властта влиза в домовете да плаши и тревожи почтените хора? Насилие над неприкосновеността на личността и на жилището! Haveas corpus! (Той спомена тия думи.) Тъпчене конституцията, унищожение правата на народа, нощно разбойничество въз мирните граждани от консерваторските полицаи! Ето доде се достигна! Това правителство остави турците назад в произволи и башибозущина! И цял поток ужасни обвинения, хули, жигосвания…

Селяните възнегодуваха. Те никога не бяха повярвали, че това правителство е способно за такива злодейства, ако да ги не бяха видели с очите си! Иванчо, ядосан, сочеше юмрука си към вратата. Слисаният пристав беше побягнал още по-рано, щом забележи бурята…

И Благодумов, още настръхнал, тържествующ кълчеше ръцете си от самодоволство.

Стремски вътрешно се възмущаваше от Благодумовото комедианство. Но той намери за добре да се не меси в едно политическо събрание, на което е чужд и на което случайно по доверие присъствува.

От дума на дума селяните дойдоха до данъците и естествено намираха ги тежки. За това ли беше Освобождението, за да плащат пак данъци?

Това стигаше.

Благодумов се фърли въз данъците с остървението на един тигър въз жертвата си. Как? — Данъци? Това правителство иска данъци, за да си плаща тлъсти месечини и да се гои? Да оголва народа? Не давайте данъците! Да видим какво ще ви сторят! Либералите нито щяха да помислят такова нещо… данъци. И да искат — съвсем леко нещо, една шушка. На земледелците трябва да се дава, а не да се иска! Защото хляба, който ядем, е техен пот!…

Тия добри думи много се харесаха на събранието. Та тоя челяк лови звезди с устата си! Не, в неделя трябва да изберат Благодумова с Иванча.

И Иванчо се възхити. Само едно малко съмнение му дойде. Като се не плащат данъци, отде ще се плаща на княза, на войската? Но тия неудобни въпроси остави за друг път да си ги разреши, а сега се отдаде на общото увлечение и на надеждите за златното бъдаще, за което и той щеше да бъде виновник.

Стремски скърцаше зъби, но и тоя път се удържа… Той знаеше, че ако зине да възрази и да протестува против тоя разврат на едно девствено още население, негодуванието щеше да му изтръгне из устата думи, за които после да съжалява.

Само един Гурко, по-смел и по-откровен от всичките, налагаше наказание Благодумову, като му теглѐ постоянно, додето говорѐ, брадата, с едно звярско наслаждение, на каквото са способни само децата. Бедният Благодумов оставяше мъчителя да си върши работата, решен да покаже по всеки начин своята симпатия към селските деца и уважение към бащите им.

Въпросът за данъците доведе въпроса за горите. Един шоп се оплака, че го глобил лесничеят (тъй казваха тогаз горските надзиратели), задето отсякъл млади дръвчета да си изгради плет. Тука всичките селяни фанаха да се плачат. Благодумов се вдъхнови. Нова причина за гръмове и молнии против правителството. Подир като обира народа чрез тежки данъци и го мори от глад, мори го и от студ! Горите! Защо ги е дал бог, ако се не сечат? Господар на горите е народа, а не жандарите! Да глобят селяните за отсечени дървета? Такива дивотии и в турско време не ставаха! Утре това глупаво правителство може да заварди и водите, може да тури глоби и за въздуха, че го дишаме!… Позор и срам!

От всичките политико-икономически теории на Благодумова тая най-много дойде по вкуса на присъствующите и им се видя най-лесноосъществима. Тука вече никакво питане не се пробуди в ума на Боримечката. Работата проста. Тури либерално правителство и извивай брадвата колко щеш. Свобода!

XXV. Селски даскал

— Господин Благодумов, позволявате ли ми да ви възразя нещо — обърна се Стремски към кандидата.

При тия думи Благодумов изгледа любопитно Найдена. Селяните го изгледаха също любопитно. Никой от тях го не познаваше.

Стремски подзе с развълнуван глас:

— Съжалявам, че чух от вашите уста странни и невероятни работи. Вие претендирате да станете депутат, вие желаете да управяте и уреждате България, а проповядвате анархия… Да, именно анархия, извинете за моята откровеност…

Благодумов побледня от смелостта на това учителче, за което знаеше, че е привързано на либералната партия… Той се възмути, но не щя да го прекъсне, а му каза с ненавист:

— Говори, говори!

— Да, ще говоря, защото уважавам тия почтени българи, с доверието на които вие се подигравате… Как не вие мило, господин Благодумов, за тоя народ? Вие фърляте страшно семе, вие посявате разврат в умовете, вие правите престъпление пред отечеството, само да повредите на това нещастно правителство и да грабнете гласовете на избирателите в неделя…

— Да, господине: не обичате ли вас да изберат? — каза нервно Благодумов, твърде много зачуден от интелигентността и стила у това скромно даскалче.

— Защо съветвате неща, господин Благодумов, които знаете, че са лоши и нелепи? Защо давате обещания, които са неизпълними и не мислите да изпълните? Вие лъжете народа, за да земете властта.

Селяните зяпнаха. Иванчо гледаше ту Найдена, ту Благодумова и фана да му се струва сега, че това, дето говори госта му, беше тъй. Но той се намуси, защото разбра, че Найден вредеше с тоя език.

— Какъв тлъст кокал ти обеща правителството, даскале? — попита Благодумов презрително.

Стремски възнегодува.

— Аз не съм нито даскал, нито привърженик правителствен, нито консерватор. Аз съм либерал! Но не като вас. Вие позорите либерализмът! Той няма нужда от подобни низки средства, за да възтържествува със своите начала в нашия демократически народ… Вашите средства за борба ще фърлят сянка върху самото знаме. Вие обезверявате народа в доброто, вие фърляте отровата на съмнението в сърцето му. Утре той няма да вярва ни вожд, ни знаме, ни принципи, защото всичките са го излъгали! „Опустошавайте горите! Презирайте законите! Отказвайте данъците!“ Това не е либералство, това е политическо разтление, нравствено убийство, извършено въз най-добрите инстинкти на един младенчески народ. Вие посягате върху бъдащето, защото създавате развалено поколение. Такава политика е по-убийствена от самото робство… Вие сеете лъжа, вие сеете омраза, вие сеете заблуждения, господин Благодумов, само и само да сполучите вашите честолюбиви цели… Бъдете уверени, че не рози и не лаври ще се пожънат от подобни семена, а трусове и нещастия за страната… Аз виждам в очите на присъствующите, че те ми дават право… Сбогом, господа! — и той стана, поклони се и тръгна към вратата.

— Аз тебе ще те обеся! — извика Благодумов.

— Кой ти дава право? Ти си кандидат? Вън! — изкряска попът позеленял и скокна подир Стремски.

Иванчо викна:

— Мирувай, попе! Г-н Стремски е мой приятел и си пътува за Автономията.

Благодумов опули очи.

— Кой е негова милост? Не е ли даскала ваш? — попита той слисан.

Иванчо му обясни кой беше Стремски и по какъв случай беше тука. — Имаше и прави думи, дето ги каза, но ги каза остричко, непарталементално… Той нека си казва своето, пък ние си знаем нашето — завърши Иван, за да умири Благодумова, който също стана и заходи бързо из стаята, като повтаряше още със зъбите си глухо: „Аз ще те обеся!“

Благодумов, изразителят на тия диви теории, беше човек образован и един от депутатите, които зеха най-деятелно участие в пренията по конституцията. Преден член, важен стълб на либералната партия, с характер кротък в ежедневния живот — тоя човек беше неузнаваем сега. Той искаше да стане министър! И за да стигне до това високо стъпало на държавната лествица, тоя смел честолюбец, без строга нравствена подплата, остървенял за власт, намираше за превъзходни всичките средства; всичките престъпни галения низките нагони и охоти на тълпата, всичките унизителни преструвки и подмилквания и лъжи — привични приеми на една несъвестна демагогия — бяха му отръки, за да замами доверието… Той знаеше, че сее гибелни семена и трови народа още в първите дни на новия му свободен живот, но нямаше сила да въздействува над свирепата си жажда за власт, нито благородство — за да пробира средствата. Той трябваше да стане министър! И затова по всеки начин трябваше да оздравѐ победата на партията си.

Стремски влезе в стаята, дето Стайка бе постлала нему и на Догански. Той беше твърде разстроен, едно — от раздражението против Благодумовата политическа безнравственост, а друго — от това, че причини неприятност на домакина. Догански спеше дълбоко. Легна и той. Подир половина час Боримечката, изпратил гостите, поотвори вратата и го завари още буден. Иванчо беше вътрешно възхитен, че един „тракиец“ направи бъзе и коприва всичките там — и още по-силно убеден, че трябва да се бутне това правителство, защото Благодумов му внуши, че съдебното преследване, подигнато срещу него за бучинската работа, ще бъде веднага прекратено от новото приятелско правителство. Той идеше да прикотка Стремски. Стремски му се извини.

— Пала те палила! — каза Иван. — Ти си помисли, че си пак на върха на Балкана, и пускаше куршуми на башибозуците! Тракийска вяра, майка му стара!…

— Да, бай Иване, и тоя Благодумов е един разбойник, който убива вашите честни души…

— Знам, знам… Ти се не грижи, знаем си ние… — отговори дипломатски Боримечката.

След малко той пожела лека нощ и си излезе.

…………………………………………………

…………………………………………………

Сутринта, още преди изгрев слънце, Стремски и доктора пътуваха пеши през ливадите за към Бучино, изпратени много сърдечно до извън село от любезните домакини: Ивана и Стайка, от Гурка и Скобелева.