Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

I. Писмото на графа Марузина

Граф Марузин довърши писмото си. Преди да го вложи в плика, той го прочете внимателно. През време на четенето краят на лявата му устна часто се подръпваше и изражаваше лека ирония.

Ето какво бе написал:

II. Канцеларията

Като гуди писмото в плика, граф Марузин стана и се запря замислен пред единия прозорец. Навън се отваряше чудесен вид на Дунава. Величествената река течеше гордо в широката си матка, на еднакво равнище с отсрещний потопен бряг, обточен с цветущ върболяк. Отсамний край на реката се затуляше от високий яр, който образуваше българския бряг; отгоре на този бряг вървеше набрежната с дървена заграда към стръмнината. Насред Дунава един остров, покрит с нисък върбак, туряше своето зелено петно в тихото огледало на реката, като я делеше на два ръкава. Два парахода, един срещу други, шумишкож пореха вълните, оставяйки опашки от бяла пяна, които дълго още къдреха повърхността на Дунава.

Отвъд него, на север, се зеленееше и потъваше в кръгозора плодовитото и неизгледно поле на равна Румъния. Погледът с наслада плуваше из простора на тая чудесна панорама, като ту се губеше в далечините на румънския хоризонт, ту кацаше на гиздавия отсрещен град Гюргево, ту се носеше галено по широките вълни на Дунава, на които дневната светлина даваше разни цветове — от тъмномътния до светломодрия и до лучистосребристия, какъвто беше западният му ток.

В ъгъла на тази стая — тя се намираше в помещението на губернаторската канцелария, — широка, вѐдела, с голи стени, на една от които бе закована Каницовата карта на Северна България, стоеше прост писмен стол от невапсани дъски, претрупан с купове книжа, депеши и руски вестници. Няколко стола и един долап за книжа допълняха неизискания накит на този писмен кабинет, център на всичките пòворки, които докарваха в движение административната машина на новообразуваната Русенска губерния.

Граф Марузин, управител на канцеларията при губернатора, мъж около трийсет и пет годишен, беше облечен във формен зелен сюртук, с медни копчета и плетени сърмени еполети, с шпага — задължителни тогава за „коронните“ чиновници — със сиви летни панталони от док. Той имаше червендалесто прищяво лице, умно, със сериозно изражение, с печат на аристократическо достойнство, завършено с рядка брадица.

Аристократ по кръв и по възпитание, той имаше убеждения либерални, които криво-ляво живуваха с охранителното чувство на руския дворянин. Кореспондент най-напред на руски вестник в Русе, граф Марузин от няколко месеца беше на тая висока длъжност, която го поглъщаше цял. Малко срещи имаше той с българите и кръгът на познайниците му се ограничаваше с другарите му. Както се забележва от писмото до жена му, графът покрай верните съждения изражаваше и чувството, общо тогава, на русите, служащи в България, към освободените: благосклонна снизходителност, смесена с високомерност — често прекалена до пренебрежителност. Известна злъчност, известно чувство от досада за отсъствие у българина идеалните качества, произволно предположени у него, звучеше и в това писмо, и в беседите на русите; това разочарование, при големите несгоди за живота в страна, със средства изчерпани от преминуването на две армии, се превръщаше в горчивина, която повечето руси, за жалост, отнесоха със себе си против освободените братя…

III. Екзекуторът

Вратата се отвори и влезе старец, надскокнал шейсетте години, малко прегърбен. Лицето му беше сухо, дълго, с високо чело, с брада, мустаци и къдрава коса — силно побелели; гърбавият му нос, яхнат от очила, придаваше важност на тая лишена от жизненост и уморена физиономия. Главата му изцяло беше хубава, с благороден профил. Той беше облечен вехто, пазеше вид смирен, почтителен и подобострастен.

— Ваше сиятелство, заплатата ви приех и покупките за вас извърших, да ви представя сметката! — каза Мачухонски и сложи на масата куп руски книжни рубли. — Това е остатъка, а цифрата на купените вещи…

— Добро, добро, любезний Аким Филипович — отговори графът небрежно и хвърли рублите в чекмеджето.

— Проверете, ваше сиятелство!

Графът го изгледа насмихнато-благоволително:

— Няма защо: аз напълно се доверявам на вашата сметалка, Аким Филипович, и на вашата безподобна честност.

— Благодаря покорно, ваше сиятелство, за великодушното ви мнение за мене. Старая се да го заслужа.

В тая минута удариха камбаната на ближната черква. Мачухонски се прекръсти.

— Ваше сиятелство, няма ли да ми заповядате нищо? — каза той, като се готвеше да си отиде.

— Идете, идете, Аким Филипович, помолете се богу — нямам нищо да ви кажа.

— Молим се за господаря императора, ваше сиятелство, и за Русия, и за България…

— Право, право: отечество ви е — усмихна се графът. — А що, Аким Филипович, вие ще останете ли в България?

Мачухонски погледна стреснато.

— Извинете: как да остана в България?

— Как, нали знаете? След два месеца ще се дигнем и чисто българска власт ще приеме управлението. Нашата задача се свърши.

Дълбока печал и учудване се изобразиха по доброто лице на стареца.

— Позволете, ваше сиятелство: наистина ли ще напуснем България?

— Берлинский договор ни предписва това. И слава богу. А то захванахме да подотегваме на братушките, та и ние сами се теготим вече от положението си. Нашата рол е изиграна.

Старецът усърна.

— Съвсем не е изиграна нашата рол! — каза той внезапно ядосан. — Ония жидове в Берлин, извинете, нищо не отбират и нямат право да се месят в нашите славянски дела. Господарят император не трябва да ги слуша!… Как ще оставим тоя народ, който всемогущий бог тури под руска защита, на разтерзание на хищниците и на враговете? Той е още годиначе, едвам се крепи на краката си.

Брадата на стареца трепереше.

— Съгласен, Аким Филипович, но няма какво ла се прави. Берлинский ареопаг тъй реши и ние, които проливахме кръв, не сме вече господари на делото си. Ну, идете си в черква…

— Отивам, ваше сиятелство! Аз бях викал домашните; сега ще им пиша да не тръгват!… Ще се помоля богу да заслепи враговете на Русия, да им върне стократно злото, което правят на православния свят.

— А как, не е ли добре да си останете в България? — попита пак графът. — Тя ви е родна страна, тъй да се каже, тя няма да бъде за вас по-малко гостолюбива от Русия.

Мачухонски поклати глава печално.

— Език не знам, стидно е да кажа: българин съм, а матерний си език не знам. А сега да го уча, не мога, памет слаба. Да беше стоенето ни пò за дълго — нека да додеха домашните: може би да останехме — щяхме да привикнем. Но сега, като си отивате вие — тежко е, съвсем чужди, тъй да се каже, ще остатем тук. Свикнали сме със старото гнездо и с руския православен народ.

— Имате право: тежко е във вашето положение такъв крут прелом на живота… Но слушайте, Аким Филипович, като излезете от черква, идете до поручика Волски и му занесете това писмо. Той тръгва тая вечер за Русия.

— Ваше сиятелство, няма ли да ми поръчате нещо друго? Утре тръгвам за Гюргево — да купя разни потреби канцеларски. Тука у Чакъров не са остали добри неща, па и скъпо! На кутия пера взима петнайсет копейки повече, отчколкото се дават в Гюргево… Жид! Привършила се е и попивната хартия: каква заповядате да взема? Бяла или розова? Розовите по-добре взимат мастилото.

— Този важнейши въпрос на вашата мъдрост предоставям да го реши — усмихна се графът.

— Благодаря. Аз съм за розовите.

— Да, Аким Филипович, днес губернатора намери много лош червения восък, като си запечатваше едно писмо!

— Как? — попита стреснато старецът.

— Даже се навъси.

— Наистина?

— Да, восъкът почерня и даваше на печатът траурен цвят. Това е неприятно, съгласете се: утре може да му стане нужен восък, и пак ще има същата неприятност — казваше графът небрежно, като разпечатваше депешите…

Сухото лице на стареца побледня.

Той се поклони и излезе.

Мачухоноки се наричаше българин, но както пишеше графът, у него нямаше нищо българско. Руски човек и в кръвта, и в душата. Дълбоко набожен, прост, добър, с ум и понятия, незасегнати от никаква нова мисъл. Прадядо му се беше преселил още през миналия век от България в Русия, при Катерина Втора. Тая императрица особено благоволеше към гръцката народност, от която имаше много преселенци в Русия. Гръцката колония в град Нежин беше особено привилегирована и надарена с разни правдини, което привлече наплив от нови преселенци. Голяма част от тях бяха българи, но те минаха за гърци пред очите на русите. Оттам и титула „нежински грек“, който се даваше, безразлично на нежинските колонисти и стоеше в паспортите им. На старо време Мачухонски се намери претоварен от многобройна челяд и без обезпечено съществувание. Дълги години той се бухà като вода о бряг в разни дребни търговщини и службици, без никаква сполука; настала беше тежка сиромашия и той се готвеше да продаде малкия си имотец в Чернигов, последнята му надежда, след която идеше пълна безизходност, когато обявлението на войната го спаси. Той получи някаква длъжност в интендантското управление и дойде в България. Но след два месеца изгуби мястото си, жертва на интрига. Подир доста мъки, той успя да влезе като преводчик в канцеларията на свищовский губернатор, в качеството си на българин, който владее руски език. Бедният Мачухонски се смая, когато видя, че неговия български език българите не разбираха. Той не знаеше ни една дума български! От жалост към стареца не го изгониха, а го направиха екзекутор, тоест една по-горня степен разсилен, натоварен с грижата да купува канцеларските потреби и да върши други дребни поръчки. За да не изтърве и тук залъка, Мачухонски се посвети с благоговейна любов на делото си. Той тичаше като вятър, със своите шейсет и толкова години на гърба, по изпълнение службата си. Никой български чиновник в канцеларията не беше способен тъй със страхопочитание да стои пред началството. Явно беше, че това гръбнаколомение беше привичка стара, придобита в друга среда и проникнала в самата кръв на Мачухонски. Макар че безсмислений страх от уволнение тук изчезна, защото граф Марузин благоволеше към него, той пак си пазеше своите раболепни приеми. „Лучше перекланяться, чем недокланяться“ — спомняше си старецът руската поговорка.

В свободното време той пишеше писма. Виждаха го по цели часове, че навел бяла глава, скърбуца с перото и пълни големи листове с дълги послания до жена си или дъщеря си, които обожаваше. Той им описваше със старчески възторг България и всичко българско в най-розови цветове. Заспалото му досега народно чувство, което събуди първия клик на Руско-турската война, растеше с нова сила; всеки ден той повече се влюбваше в България. Превождаше им чрез помощта на българите чиновници български патриотически стихотворения, хвалеше им Стара планина, видена само през очилата на въображението му; опоетизуваше небето и земята; прати им даже веднаж в тенекиева кутия малко пръст от българската земя. Той, в идеализацията на България, изливаше своето сърце и душа, жъдни да разменят мисли с далечните мили хора. Тия писма бяха утешението, съставяха щастието на стареца.

Но одевешните графови думи много го смутиха и той влезе твърде угрижен в божий храм.

IV. Бал

Половина километър на изток от Русе, до самия дунавски бряг, при гарата, в павильона на Хелмщайновата градина, ставаше танцувална вечеринка.

Часът беше близо десет. Звуковете на музиката се разнасяха далеко из тъмното поле и будеха съня на заспалите хълмове на Левенттабия. Прозорците на салона, дето играеха, силно осветлени, гледаха като огнени очи в нощната мърчина, премрежвани на всяка минута от сенки на човеци в движение. Пред входа на градината гледаха други светливи — по-малки — очи, фенерите на колата, донесли гостите, и тия очи постоянно се умножаваха.

В самия салон, напълнен с дами в изящни бални дрехи, с голи рамена и с кавалери в черни рединготи — някои във фракове, — вихърът на валса беше в разгара си.

Чужденецът, който би влязъл в тоя салон, би се зачудил от това пълно възпроизвеждане европейските удоволствия в един град едвам вчера излязъл из мрака на един варварски режим. Но той би се излъгал, ако припишеше тоя успех на влиянието на наплива от вънкашен свят, предизвикан от войната. Той би се почудил още повече, ако му кажеха, че тоя напредък не е от вчера и че той се дължи на един цивилизатор турчин. Мидхат паша беше направил от Русе не само столица на Дунавската област, но и център на европейска културност, взета в най-пустите си или най-грозните си форми.

В съседната стая — бюфета — също куп млади хора, залисани в живи разговори.

Сегиз-тогиз младежите се извръщаха несъзнателно към вратата, колчем тя се отваряше и пущаше вътре някоя нова натруфена гостенка, закъсняла пред огледалото си.

— Шопов! Хайде, кадрилът се почева! — обърна се един висок и тлъст момък към другиго от дружината — младеж с черно мършаво лице, който разправяше нещо с широки ръкомахания.

— Хайде и вие! — махна с ръка към останалите Шопов, па влезе в салона.

— Стремски, ти няма ли да играйш кадрил? — попита един мургав, пълен, нисичък момък, като се запъти също към салона.

— Не ща, Жирков.

Стремски погледна през прозореца, отдето се виждаше, че пристигат нови пайтони пред градината.

По лицето му, възмъжало и станало много изразително, с тънки като гайтан мустачета над свежата устна и с малко черно кочанче на брадата, играеше нескриваемо безпокойство. Той очакваше нещо, което не идеше.

— Найден Маркович, вие ще пиете ли едно пиво? — обърна се към Стремски един по-възрастен мъж, с червено лице и със зелена униформа. Той беше граф Марузин.

— С благодарение, Аполон Петрович. Един шприц! — обърна се Стремски към бюфета.

— Хвана да става душно… Ах, тази мадам Анго! Пак тя — и на кадрила! Вечно тоя опротивял, опошлял мотив… Пропищяха ни ушите… Навсякъде той! — извика графът, като си обърса с кърпа червеното лице.

— На ваше здраве, графе!

— Знайте ли? — подзе графът. — Днес писах на жена си, че тая вечер ще бъда на бал. И нарочно за нея ида — да набера материал за едно интересно писмо, което ще й причини много удоволствие. Тя любопитствува.

— Материал… за една сатира върху нашия красен пол — забележи усмихнат Стремски.

— Този път съм обезоръжен, Найден Маркович: вашите българки са пленителни. Никога не съм виждал такава китка от хубави жени… Ето, например, влазя още нова — каза графът, като гледаше към вратата на салона, които се отвориха.

— Ах! — извика неволно Стремски.

— Защо това: ах?

— Драга Филович! — пошушна Стремски и се поклони вежливо на една прелестна девойка, в бален накит, бял цвят, която замина край тях с една възрастна жена и се присъедини към купа госпожи в срещния кът на салона.

— Ваша познайница? — попита графът, като следеше с поглед отминалата девойка.

— Да, тя е сестра на госпожа Голичева, която вий познавате.

— Действително, приличат си — забележи графът. Погледът му се вторачи в една нова гостенка, придружена — от мъж.

— Ето Светлина!

— Мадам Голичева!

Тия две възклицания изскокнаха едновременно из устата на двамата.

Госпожа Голичева, облечена в черна атлазена рокля, която обвиваше един великолепен стан, правеше „петно“ с тоя необикновен жалеен шар сред ясноцветните и пъстри премени. Но тя беше така още по-хубава и събра удивлените погледи на двата пола в салона. Тя беше жена на двайсет и пет години, в разцвет на женственост и пълно развитие на формите. Бяла, малко пълна, с черни, морни, пламенни очи и с уста чувствени, с врат изваян върху рамена идеални, тя цяла дишаше с пълна жизненост, нега и сладострастие. Имаше нещо раздражително и сладко парливо в погледа и усмивката на тая жена, която привличаше, която блазнеше, която магьосваше.

Графът с напрегнато внимание я изглеждаше; той си спомняше изповедта на поручика Волски и намираше сега естествено да се улови в примката на омайната сирена този непобедим „серцеедец“.

Графът и Стремски вече си не говореха. Смесени с купа мъже при вратата на бюфета, всеки от тях беше се предал на съзерцание една от сестрите: графът гледаше Светлина, Стремски — Драга.

Драга много приличаше на сестра си по снага и по хубост: бяла, напета, повелителна, с хубави очи и рамена като нея, но с небутната свежест в чертите, без печата на сладка умора от изнеженост и желания, която правеше така опасно прелъстителна Светлина. Драга пазеше гордостта на красотата си; Светлина имаше омаята на своята.

Графът упорито изучаваше тая жена, с която силно го заинтересува признанието на Волски. Той търсеше да улови в погледа й, в изражението й тайното чувство, което я вълнуваше сега, защото тя без друго трябваше да знае за отпътуването Волскево. Но всичко във физиономията й показваше кокетка безгрижна, занята с желанието да дразни погледите чрез всяко свое мърдане, дума, ухилване, кимване към близките ней лица. Беше само малко бледна, а нейният чер с едри червени цветя веер махаше бързо в ръката й.

На следующия танц тя игра. Игра и Драга. Кавалерите Драгини непрестанно се меняваха, тя не почина нито две минути, лицето й се зарумени, гърдите й се издигаха, нейния блестящ поглед светеше от тържество и щастие, огряван с една усмивчица, колчем се спосрещнеше със Стремскевия. Между другите тя игра — три пъти — и с един висок, окичен и галантен господин, от най-изкусните играчи, който хвърляше победоносни погледи навред, обхванал с голямо изящество и смелост стройния кръст на девойката. Графът попита кой е той и узна, че се вика Веригаров. И Светлина играеше с увлечение.

„Влюбеният в нея человек я остави навеки, разделя се от нея — влюбената в него жена — и тя има тая храброст да се весели!… Що за загадочна душа! — думаше си графът. — Или пък тщеславният Михаил Аркадиевич се е хвалил?“

V. Бален герой

Полката се свърши. Настана кратък отдих. Стремски влезе в салона, здрависа сестрите и майка им и предложи на Драга да я почерпи с прохладително в бюфета. Тя си провря мило ръката под лакътя му и тръгнаха, сбутвайки се с другите.

— Ти закъсня. Кажи самичка, какво наказание да ти наложа, дето ме застави да търпя? — мълвеше Стремски, промъквайки се към бюфета.

— Извини — пошъпна Драга; — кака ме забави.

— Моля, господа, сторете път.

Много глави се поклониха пред госпожица Филович. Стремски проби до бюфета. Пиха прохладително и се оттеглиха. Стремски видя графа Марузина, че приказваше с доктора Досалиева, окръжний лекар, вероятно за атмосферата, със силна досада по лицето. Зад него Шопов с ужасни ръкомахания приказваше по политиката и унищожаваше Биконсфилда. Събеседникът му беше господин Голичев, человек на трийсет и пет години, с бледно, кротко и безцветно лице, но умислено. Той беше безучастен към всичко, що го заобикаляше, и сякаш — и към горещите разсъждения на Шопова. Той само кимваше сегиз-тогиз, за да покаже, че слуша.

— Позволяваш ли да ти представя графа Марузина? Мой приятел! — каза Стремски на Драга. В същий миг графът се откъсна от доктора и приближи.

— Госпожице, негово сиятелство граф Марузин!

Графът се поклони ниско и се ръкува.

— Аз имам чест да се познавам с госпожа Голичева, вашата старша сестра.

Драга му клюма приветливо.

— Цари-път! Цари-път!… На царицата… — извика някой, който разтласка говорещите при веселия кикот на Драга.

Графът и Стремски се обърнаха. Видяха галантния Веригаров, който пристискаше силно и нескромно под мишница лакътя на Светлина и я отвеждаше към бюфета.

— Ах, здравствуйте, ваше сиятелство — каза Светлина засмяна, като съгледа графа и му стисна ръката. Една деликатна миризма от резеда се пръскаше от Светлина.

— Здравствуйте, мадам! Вашето име току-що произнасяхме тука.

— Има една българска пословица: за вълкът приказваме и…

— Графе — пресече Светлина думата на сестра си, — пръв път ви виждаме да уважавате едно наше скромно събрание.

— И разкайвам се, госпожо, сега за моя живот на постник… Виждам колко чудни, достойни за възхищение красоти имало на тия „скромни“ събрания.

Графът натърти на думата скромни.

— О! Тия руси, винаги са майстори да галят, да думат приятни неща на слабия пол, както са майстори да бият и побеждават враговете! — изсмя се весело Светлина и тоя смях високо подигна гърдите й, които тя притули наполовина с черния си веер.

— En avant, madame Golitcheff! — извика галантния Веригаров и я увлече към бюфета, поосвободен от тълпата.

Други минувачи разделиха дружината надве. Графът се поклони и отмина с Шопова нататък. Оркестърът пак засвири. Стремски и Драга влязоха в салона да играят.

— Кой е този чудовищен Веригаров? — попита графът другаря си, като се спря на другий край на бюфета.

— Една елегантна сврака. Учил се е в Букурещ и в Париж — по-добре: ходил е да изяде парите на баща си в Moulin Rouge и по булеварите… Върнал се е с глава, натъпкана с шансонетки… Давал се е там за конт… Пуст, фанфарон, лек… но пленява жените… Видите, той е герой техен.

В гласът на Шопова звучеше злъчност, размесена с ревнивост.

— Моля, не махайте така към него — каза граф Марузин. Веригаров пак влазяше в салона със Светлина и й дърдореше нещо със светнали очи. Щом влязоха, той я грабна през тънкия кръст и се завъртя с нея.

От вратата графът продължаваше да наблюдава Веригарова.

Той трябваше да има около трийсет години. Лицето му правилно, покрито с приятна бледност, уморено, малко изветряло, с английски фаворити, прилежно пригладени, които му придаваха нещо екзотическо. Черни мустаци със завити от помада нагоре краища, както и косата, счесана на средата с красиви кривици, увиснали на ниското чело. Както лицето, тъй и безукоризненото му и модно облекло показваха, че Веригаров има дълги съвещания с огледалото си и култ към особата си.

Изряден играч, при тая изискана, куклена гиздавина, весел пустословец, с машинална любезност и обръщение, придобити от привичката, съединени с чудачество, самоувереност и дързост, близка до наглост — той имаше всичките титли да бъде интересен за жените. Това съзнание за неотразим престиж правеше да расте суетността му, която се равняваше само с нравствената му пустота.

Подир половина час настана продължителна почивка. Публиката се разшава на вси страни, нахълта в бюфета, мнозина излязоха навънка, в градината, да глътнат полский свежи въздух.

Нощта беше безлунна и прохладна. Звездното небе стоеше високо над заспалата природа. Околните хълмове се чернееха и показваха като планини. В една непроницаема далечност, през тъмний Дунав, блещяха разсипани на един куп светлинки — там беше Гюргево. Из кривите пътеки на градината, хвърлили шалове на плещи, се разхождаха жени и девойки. Куп мъже извън градината се разговаряха с чести смехове. Камертонът беше пак Веригаров, неизчерпаем във весело игродумство.

Стремски игра на два танца с Драга. Още омаян и в блажен трепет от изпитаното наслаждение, той се разхождаше също навън, с графа, Жиркова и Шопова. Той често улавяше с поглед, в тълпата на жените в градината, фигурата на Драга, отлична по своята напетост.

— Няма какво да се каже, Найден Маркович, балът ви успя — каза граф Марузин. — Македонския ви комитет увеличи капитала си. Знайте ли колко ви завиждам на вас, българите? Вий имате своите насочени от историята ясни идеали, които не подлежат нито на спор, нито на съмнение, в които от първий българин до последний вярва като в богът си. България остая още земя на Инсаровците.

— Сега още е рано да се твърди това. Новите идеали не са се открили ясно в съзнанието й. Ний сега сме още пиени и зашеметени, ний празнуваме медения месец на сватбата си със свободата. Нашите идеали ще ги съзрем, когато изтрезнеем от това упоение.

— Но вий имате, чини ми се, един много ясен национален идеал: Санстефанска България.

— Той е идеал чисто политически, на българската история, тъй да кажа. А наший обществен, человечески идеал де е? Ний още го не видим. Страхувам се даже, че вместо един велик кумир, както бе досега, у нас да не изникнат много кумирчета, извикани от нови жажди, които има да се разбудят непременно, а някои се разбудиха вече у нас.

Един пайтон в тоя миг мина край тях.

— Госпожа Голичева! — извика Шопов.

— Защо тъй рано дезертира? Това е едно осиротение за бала — каза графът.

— Тя още одеве казваше, че няма да достои, не й било дотам добре — забележи Стремски.

— Понятно, понятно — избъбра графът, като че говореше на себе си и си отговаряше на някой по-прежен въпрос.

Заминаха край купа на мъжете, дето Веригаров разправяше. В тоя миг зачу се нов, весел, еклив смях.

Нашите приятели неволно зачуха тези уломки от разговор, вървейки по-бавно:

— Как, ти й каза това? — попита един твърд, силен глас.

— Казах. Вие знаете, че Веригаров познава от дъно женската натура — каза Веригаров.

— О, той е имал такава възможност да прави студии по парижките булевари — забележи друг шеговито.

— Жената ще ти прости лесно най-грубите оскърбления, ако ги облечеш във форма на ласкателство към хубостта й — каза Веригаров.

Очевидно, минуването на Светлина беше възбудило одевешний смях, а думите Веригарови без друго се отнасяха до нея. Приятелите разбраха това инстинктивно.

Стремски се намръщи, но се спря с другите под акацията, увиснала навън от градината.

— Как бяха? Кажи ги пак!

— Но каза ли й ги?

— Казах й ги на ухото, като играх с нея първата полка — отговори Веригаров.

Стремски леко потръпна. Той спомни, че Веригаров игра в първата полка и с Драга.

— И тя? — питаше пак един.

— Тя ги чу с голямо удоволствие и се изсмя почервеняла. Това й беше приятно. Аз ви казвам: жена на комплименти се не сърди. Колкото по е хубава, по й са приятни. Грозните жени очакват хвалбите като милост; прекрасните ги очакват като дължим данък.

— Това е право: нашият дунавски Дон Жуан познава женския гъдел — потвърди друг.

— Наистина ли е ваше съчинение тоя куплет!

— Собствено — каза Веригаров.

— И живо, и духовито… Особено играта с думите, прелестна — добави друг.

Веригаров очевидно изпитваше силно удоволствие от направеният ефект. Куплета, който току им беше прочел, достави нов триумф на дребнавото му тщеславие.

— Слушайте — каза решително Веригаров.

Дружината се навали около него, за да чуе с внимание. Веригаров издекламира с нисък глас, като произнасяше откроено и значително всяка дума:

— Браво! Чудесно!

Раздадоха се ръкопляскания и смехове.

Стремски и графът се изгледаха.

— Що за цинизъм! — каза графът с негодувание.

— Тия стихове са откраднати от влашки. Чел съм ги вече — забележи Жирков.

Стремски беше презеленял.

Веднага приближи към купа и каза Веригарову с глас, в който ечеше буря от омраза и презрение:

— Веригаров! Ти си един безчестен человек! Ти пръскаш подлости за една девица, която ти направи чест да играе с тебе, един дурак!

Тия думи паднаха като гръм сред смеховете.

Зашеметен за един миг, Веригаров се съвзе. Той отговори високомерно:

— Вместо всякакъв отговор на твоята дебелащина, аз ще ида да танцувам с госпожица Филович — тя пак ще ми направи чест. Тя толкоз иска да знай от твоята забрана, колкото аз — от псувните ти.

И той се запъти към салона, дето бе засвирила пак музиката.

Стремски му извика:

— Запретявам ти да се доближиш до госпожица Филович! Ще дойда да те хвана за ухото насред бала и ще те извлека навън като…

Графът и Шопов се мъчеха да го успокоят.

Веригаров влезна в павильона. Стремски го следеше с очи де ще се упъти, готов да изпълни заканата си. Видя, че Веригаров влезе в бюфета с двама от другарите си. През прозореца се видеше как Веригаров и те разпалено приказваха и махаха с ръце.

— Да идем да седнем в градината, ти имаш нужда от освежаване: няма да влазяш вътре — каза графът, като хвана участливо под мишница Стремски и го поведе.

Стремски пъхтеше. Той се остави на това движение, като не отмахваше гневния си поглед от осветления прозорец на бюфета.

VI. В градината

Макар и да знаеха дружеските отношения Стремскеви към семейството на Филовича, и особено към Драга, графът и другите все бидоха доста изненадани от силата на това негодувание. Те не знаеха, че близостта на Найдена с Драга беше отишла по-далеко, отколкото мислеха, и беше се превърнала на любов.

— Има тука друго нещо: дали той действително се е осмелил да й изговори тая гадост? — каза графът.

— Този фанфарон се хвали, не вярвайте — забележи Шопов.

— Но той е способен да направи това — каза Стремски. — Той си позволява всякакви нелепости, защото му се прощават. Веригаров е една дребна душица и всичкият му идеал е да печели ефекти чрез шутовски остроти и плоски каламбури. В случая аз не вярвам да е казал това на Драга Филович; но ако го е казал, тя не е преглътнала, но му е казала каквото му прилича, като възпитана девойка.

— Аз ви уверявам, че дрънкаше само на лапавица; той пи в бюфета — каза Шопов.

Стремски се обърна към графа.

— На, одеве говорехме за новите идеали, които ни трябват… Ето какъв идеал ни трябва да постигнем: да се превъзпитаме, да станем хора характерни… Вие ни освободихте от турския деспотизъм, но от нашата българска безхарактерност не можете вие да ни освободите. Ний сами трябва да се освободим… Негова милост, Веригаров, е едно блестяще изражение на тоя наш обществен недостатък. С всичката си пустота, безсрамие и нищожество, той е приет от нашето общество, глезен даже от него и получава сърдечни ръкостискания вместо плесници. У нас нито знаят да се възмутят, нито да бъдат горди… Ний еднакво подаваме ръка и на честния човек, и на мазникът… Все ни е едно… Вий чухте одеве как се смееха драго ония господа около Веригарова, когато той им четеше стиховете? Между тях има добри младежи, но и те се смееха весело… Никому не хрумна, че насърчават една подлост, че опетняват едно момиче… Що им трябва да се възмущават?… Той не падна нито на косъм в уважението им… Безхарактерност безподобна! Чухте одеве какво ми отговори той, когато го оплюх? Че ще иде да танцува с Драга Филович! Ни лук ял, ни на лук мирисал!… Уверявам ви, че ако ида сега да му кажа, че съм се шегувал — той веднага ще бъде приятел и ще ми предложи добродушно едно пиво. Ето идеалът, графе, който ни трябва да постигнем: да станем хора с характер, хора с принципи! Трябва ни да се преродим, за да заприличаме на человеци!… Ако това не сторим, Веригаровци ще дават тона у нас — не само в обществото, но и в явният и политическият живот… Вий убихте турската тирания, а нам следва да убием веригаровщината у нази си, която сме присмукали в кръвта си чак!…

Тоя изблик от негодующи чувства пооблекчи Стремски. И нощният хладец работеше успокоително на нервите му. В салона гърмеше музиката и се въртяха двойките. Наоколо кърът беше тъмен, с изключение на двата фенера пред гарата, задрямала в тишина. От Дунава изпищя параходна тръба, знак, че параходът напуща пристанището. Скоро той пролетя над тъмната река, като метеор, с червения огън на мачтата му. Глухото боботене на колелата, порещи водата, стигна дотука. Но никой не забележи минуването му: одевешната случка занимаваше още умовете и даваше повод на нови кратки пориви от гняв у Стремски, всеки път впрочем по-слаби.

Но желанието да говори с Драга го глождеше и той нетърпеливо гледаше към салона.

— Да станем! — каза най-сетне той.

— Не бива да ходите вътре, Найден Маркович!

— Аз предлагам да си идем! — каза Жирков. — Ние сме всички разстроени под впечатлението.

— И аз предлагам същото. Утре имам занятия — каза графът.

— Аз по никой начин не мога именно сега да си ида — каза Стремски.

— Кои са тези? — попита Шопов. В градината влазяха двама души. Те познаха в тях двама от ония, които бяха аплодирвали декламацията Веригарова.

— Андреев, адвокатина, и Прандов — назова ги Шопов. Те се запътиха насам.

— Добър вечер! — казаха те. После Андреев се обърна към Стремски:

— Господин Стремскн, ний сме натоварени от господин Веригарова да ви съобщим, че той се счита дълбоко обиден от вас и иска удовлетворение. Ний сме негови секунданти.

— Какво удовлетворение изисква? — попита Стремски спокойно.

— Да му направите извинение за думите си…

— Аз ги пак повтарям: Веригаров е безчестен човек!

— Щом е тъй, вий трябва да му дадете друго удовлетворение.

Графът и Шопов през това време гледаха смаяни.

— Аполон Петрович, ще бъдете ли любезни да ми станете секундант? — обърна се просто Стремски към графа.

— С готовност — отговори графът.

— И ти, Шопов?

— Приимам!

Стремски им стисна ръката.

— Кой си мислеше, че този лекомислен женкеря ще се реши на дуел? — продума графът ниско на Жиркова.

— Без друго — другите го надумаха, докараха го в честолюбие, именно това злобно адвокатче, Андреев — забележи Жирков.

Веригаровите секунданти заявиха, че те са упълномощени още сега да се споразумеят със Стремскевите, ако те желаят, и върху другите точки на дуела.

— Още по-добре — каза Найден.

Тогава четворицата секунданти, подир късо разговаряне, назначиха срещата да стане други ден заранта, по девет часът, при Константиновата пивница при Черни Лом. Оръжието избраха — револвер.

Подир това троицата приятели се качиха на кола и тръгнаха за града.

VII. Поглед назад

Откак ний оставихме Стремски с Невянка Шамурова в Стара планина, до тоя ден се бяха изминали без малко две години. През това време живота на Стремски беше ред от грижи, промени, скитане от място на място и вълнувания от всякакъв род. Това напрегнато съществование удвояваше изтеклите оттогава месеци, то беше дало на физиономията му печат на ранна сериозност и подчертало мъжествената му изразителност.

Пристигнал благополучно в Троян, Стремски намери там майка, братя, сестри в сълзи и отчаяне. Известието за бащината му гибел беше го преварило вече. При тая скръб намериха се в крайна нищета и безизходност. Но скоро бедите се умножиха: трябваше да се бяга и от Троян, в който също настъпи паника. Сюлейман паша правеше ужасните си юруши въз Св. Николския връх и всеки час се очакваше нахлувът на ордите му в Северна България. Всички бежанци минаха тогава в Габрово и Търново, току-що успокоени от победата, която отблъсна Сюлеймана от Шипченския проход. Габрово и Търново, претъпкани с войска и от големи тълпи бежанци от долините на Стрема, Тунджа и други крайнини на Тракия, не можеха да прехранят толкова свят, нито да го подслонят. Злочестите „изгорели“ страдаха от глад, страдаха от студ, страдаха от болести всевъзможни, страдаха от изтребителния тифус — неизбежния другар на всяко безредно натрупване на големи навалици свят, в лишения и неволи. Бежанците мряха като мухи. Тифусът и гладът, и есенните мокроти отнасяха всеки ден със стотини жертви, избягали от турския ятаган и от пожарите на родните си градове. Стремски през това тежко време не се отдели от майка си, настанена в Габрово, разбита от скърби и страдания; обстоятелствата го бяха направили ненадейно глава на семейството и отговорен за неговото съществование. Понеже не му бе възможно да вземе сега по-деятелно участие в борбата, той влезе в Червений кръст и се предаде с любов на делото на облекчение човешките страдания… Но по-нататъшните успехи на руското оръжие при Плевен и Шейново пренесоха театъра на военните действия през Балкана и заедно с това потокът на бежанците, преживели тоя смъртоносен период, рукна назад към планината, към пепелищата си в Тракийско поле. Това ново преселяване трая цяла зима. Стремски изпрати също домашните си за Бяла черква, дето се настаниха в една от къщиците по края, пощадени от пожара, тъй като от тяхната само пепел остаяше.

Между това, Русе все остаяше в турска власт, окръжен от корпуса на царевича. Княз Черкаски назначи Стремски като преводчик при полка на генерала А., който действуваше срещу Али паша при Черни Лом. При една среща около Тръстеник на един малък руски отряд с турския табор, Стремски привлече симпатията на генерала чрез своето присъствие на духа в най-критическата минута и чрез полезното мнение, което изказа по нуждата на една военна мярка, която спаси положението. В надвечерието на Санстефанский мир Русе биде изпразнен от турците и царевичевия корпус доби друго назначение. Дондуков, който наследи Черкаски, поминал се в Сан Стефано, назначи Стремски като преводчик при търновския губернатор. Но Лукиянов скоро склони Стремски да мине по съдебната част, като ценеше неговото развитие и ум, и го прати председател на Никополския окръжен съд, дето Стремски трябваше да захване от азбуката на съдебната наука — съвсем чужда нему. След няколко месеца един непредвиден случай го накара изново да се премести, по администрацията в Русе. Мина по обиколката си, през Никопол, новоназначений русенски губернатор, генерал А., завзел мястото на предшественика си, генерала Золотарева. Генерал А. случайно срещна там Стремски и дойде във възторг — от случая да има при себе си Стремски, чийто ум, характер и енергия познаваше. Прочее, Стремски отиде в Русе. Но видните служби в губернаторската канцелария бяха заняти и губернаторът назначи Стремски извънреден чиновник на особни поръчения при себе си.

Подир тая безкрайна одисея, която го водѐ и тласка по разни посоки, от бреговете на Босфора до дунавските, Стремски седем месеца пребъдваше в Русе. Но от всичките градове Русе остана най-паметен за него, защото в него Стремски изпита най-силните вълнения.

Той се влюби.

Запознат едвам преди четири месеца със семейството на Иваница Филович, виден русенец, Стремски се увлече от дъщеря му Драга и я обикна с всичката сила на своята богата, младежка душа. Драга му отговори с взаимност. Срещите на двамата влюбени, улеснявани от открития и дружествен живот на тукашното общество, заставаха чести. У дома им, дето на Стремски се радваха, на разходки, по градини, вечеринки — вред те се намираха, за да разменят сладки погледи и неми, щастливи въздишки, а без свидетели — и къси свенливи целувки. Стремски пръв път любеше в живота си и любеше, както любят в такъв случай: силно, горещо, лудо. Той се чувствуваше безконечно щастлив. Перспективата на тихо и светло домашно щастие се усмихваше вече на душата му, любовта озаряваше с розови лучи бъдещето му, което се пълнеше цяло от милия образ на Драга.

Днеска пръв път това чувство му докара болежи, неизвестни досега. Злобата против безсрамието Веригарово го задъхваше. Той се мъчеше от мисълта, че трябваше с такава личност да има дуел, който — от друга страна — не можеше достолепно да откаже, и че името и честта на Драга поради този дуел бяха изложени на градските клюки. Вероятно, още този час бедната Драга беше пища на общественото злодумство… Но жребият беше хвърлен. Той прие положението, каквото беше, готов да си изложи гърдите за защита на драгата девойка. Храбър и решителен в други, може би много по-опасни минути, той сега имаше нужда само от един героизъм: да може да победи отвращението си против Веригарова, да дели мегдана с един пуст и безхарактерен човек. Във всичкий тоя рой от мисли ни едно съмнение не му дойде за Драга, ни един въпрос той си не зададе за нейната искреност и благородство. Той си не допущаше това. Той я тъй силно любеше и той тъй се уважаваше, щото подобна мисъл би го унизила. Само едно би било възможно да се случи: наистина да е дръзнал Веригаров да каже на Драга гадките си стихове.

VIII. Светлина

Бързи стъпки се чуха по стълбите, веднага се бутна вратата му и едно момче влезе в стаята, запъхтяно.

Той позна слугата у Драгини.

При видът на това момче сърцето му затупа: всичко, що стоеше близо до Драга, беше му обично и го вълнуваше. А в тая минута той усети, че има нещо необикновено.

— Що има? — попита той.

— Господин Стремски, господаря ви вика да дойдете у дома — отговори момчето.

— Какво има там?

— Не знам.

— Кой е там още?

— Господарката и кака Драга, и господин Голичев. Само те са. Рекоха да дойдете веднага.

Всякакви предположения дойдоха па ума на Стремски. Но най-правдоподобна прнчина, за да го викат тоя късен час, му се видеше дуела с Веригарова, за който без друго са чули.

„Ще ме раздумват — пошушна си той. — Ако мислят да ме убедят да отстъпя — то не ме познават добре.“

И той си тури шапката и излезе.

Той си мислеше из пътя, че ще има случай още тая нощ да бъде успокоен от Драга. Той щеше да я пита за декламацията и щеше да чуе заслужений отговор, с който Драга е приела дързостта на Веригарова.

Къщата на Иваница Филович беше доста далеко. Нощта беше тиха и звездна. Стремски бързаше и все мислеше за причината, за която го викат, и тая причина все намираше в дуела.

Още като влезе в зиналата порта на Драгини, той разбра, че в къщата става нещо необикновено. На осветлените, с неспуснати завеси прозорци на гостната стая мяркаха се сенките на домашните; смутени гласове излазяха оттам, цялото жилище носеше печат на безпокойство.

На двора някой тичаше насреща му. В сумрака Стремски разпозна Драга.

Тя дойде при него и го улови за ръцете.

— Какво става у вас, Драго?

— Найдене, извини, че те обезпокоихме!… Голямо нещастие ни се случи!…

Смаян, стреснат, Стремски не знаеше какво да мисли.

— Какво има, за бога, Драго? Кажи ми! — извика той енергически.

— Голям кахър… Позор за нашата къща… Кака бегала!

— Светлина?

— Да, бегала на Гюргево.

— Та кога? Преди половина час беше на бала?

— Щом се върнала, отишла и се качила на парахода.

— И защо бегала?

— Ела вътре, ще узнаеш подробно. Мене ме е срам да ти отговоря… Чакат те с нетърпение тати и мама, и зетят.

В гостната стая, богато и пременено накичена, осветлена от скъпа бронзова лампа, той намери съвършена деморализация. Филович — человек петдесет и пет годишен, с едро грапаво лице, събудено, брада и коса прошарени, облечен в халат и по чехли — гълчеше нещо неразбрано, силно ядосан, позеленял; Драгина майка — жена възрастна, с длъгнесто подпухнало лице, с признаци на минала хубост, в модно скроений си чар бален фустан, с който още остаяше — разплакана, чупеше ръце безнадеждно. Голичев, също в редингота си, седеше мълчаливо на канапето, с ръце, немощно облегнати на колене, и с глава увиснала, като мъртвешка. Той приличаше на човек, зашеметен от един удар в темето.

Двегодишното му дете, стреснато от всичко това, което гледаше, седеше уплашено в краката на масата.

— Уредихме я, господин Стремски! Опозорихме се! За смях станахме… Видите ли какъв скандал в нашата фамилия? — вайкаше се Филович, убит от скръб.

— Каза ми Драга — отговори ниско Стремски.

— Викахме те, като наш най-близък приятел, да се разговорим, да ни помогнете с твоя съвет. На чужди хора не дръзнахме да обадим, от срам…

— Благодаря за доверието ви… Но обяснете ми едно нещо: защо е бегала госпожа Светлина? И при кого?

Тия питания се отнасяха главно към Голичева. Голичев не отговори нищо. Той си остаяше в прежнето омаяно и обезкуражено положение. Сякаш не се досягаше до него онова, което тъй вълнуваше другите.

— Бегала е при някой си руски офицер, при някой си маскара, Волски! — каза Филович. — Вижте какво билетче е изпуснала оная безумница, като е бързала — и той посочи на едно писъмце въз големия албом на масата.

Стремски взе записката и прочете следните редове:

— Да, гостинница „Гривица“ има в Гюргево — забележи Стремски.

— Поразеният чапкънин! Излъсти я! — издума госпожа Филович горчиво.

— Не поразявай другите! — изгълча Филович. — Тя е виновата…

— И какво й липцуваше на тая магарица! Гладна ли бе остала или жъдна, или гола?

— Ти не знайш ли? „Студен хляб жена не бий, ами топъл!“

— Боже! Как ще се осъмне утре? И как ще се гледат хората в очите! — пъшкаше госпожа Филович. — Кажете, господин Стремски, какво мислите, че е добре да сторим?

— Какво ще сторим? — извика гневно Филович. — Трябва да я върнем назад. Стремски, как мислите?

— Съвършено като вас. Госпожа Светлина трябва да се застигне в Гюргево, още тая нощ, още сега — утре ще бъде късно негли. Поручик Волски отива за Русия…Разбирате… По тоя начин и скандалът ще се задуши още в началото си, и всичко може да се поправи.

После, като се обърна към Голичева, прибави:

— Бай Никола ще бъде великодушен към грешката на госпожата. Само с прошка и благоразумие се уравняват семейни раздори… Има ги навсякъде.

Госпожа Филович плачеше тихо.

Голичев внезапно напусна своята апатичност и стана. По неговото убито и изгубено лице имаше дири от сълзи.

— Аз съм готов да я простя, всичко ще забравя… Аз пак я обичам! — извика той плачевно. — Господин Стремски, вам се моля! Вие ще помогнете! Спасете честта ми, спасете жена ми!

Стремски гледаше слисано.

— И ний всички ви се молим, Стремски! — каза Филович, като му хвана ръката покъртен. — Само вие можете да идете и да свършите благополучно… Аз да идех…

— Какво, ти си болен, Иваница! — каза жена му.

— Да иде Никола — скарани са, тя ще се уплаши, ще бяга, няма да се видят в очите; даже…Ти само имаш авторитет, Светлина те почита: ще се засрами от тебе… Направи това за нас, Стремски: една голяма услуга. Ако не за нас дъртите… направи това за Драга. Сестриният й позор и нея ще опръска… Ти разбираш… Представи си, че правиш това като за твоя сестра!

— Господин Стремски, на вас е надеждата ни — издума посълзена госпожа Филович.

Драга се приближи до него, погледна го умолително, страстно, с влажни очи и пошушна:

— Иди, за моята любов!

Стремски извади часовника си.

— Подир по-малко от половина час ще засегне скелята последний нощен параход, който минува по един часът и десет минути. Аз ще се помъча. Сбогом… Препоръчвам ви да се държите спокойно и тайна да остане всичко.

Филович и жена му, и зет им с благодарност изпратиха Стремски навън. Драга го изпрати до портата.

— Благодаря ти, Найдене! — каза му тя и в нощния полумрак прелестното Драгино лице се приближи до неговото и едни очарователни уста чакаха, просеха целувка.

— Поздрави кака от мене! Моли я, доведи я… Кажи й, че тя ме убива.

— Драго, за моята обич няма невъзможно. Надявай се!… Само парахода да не изпусна… Сбогом!

— Сбогом! До виждане! — звънтеше Драгиний глас из тъмнината, дето изчезна Стремски.

IX. Пътници

От Иваницовата къща до пристанището беше доста далеч, затова Стремски бързаше. Градът беше пак пуст и заспал; фенерите пръскаха умряла светлина по зидовете и дюкяните, на криви линии наредени покрай тесните улици. След десетина минути той излезе на набрежната, за да се спусне оттам по-пряко до пристанището. Отпреде му, в дълбочините, Дунавът безмълвно течеше, като даваше на места металически отлив.

Когато отмина зданието на губернаторската канцелария, той видя, че вървеше друг човек пред него. Тоя човек бързаше и сегиз-тогиз се спираше до заградата на набрежната и надничаше към реката, като да види нещо в мрака, легнал по-гъсто под брегът. Параходната тръба изпищя в нощната тишина и пътникът бегом отиде нататък; същото стори и Стремски — тоя звук беше знак за скорото тръгване на парахода. Очевидно, и двамата тия пътници гонеха същата цел и бяха позакъснели. Набрежната завива край терасата на градината от хотел „Ислахане“ и се спуща в Княжеска улица, която веднага извежда на мегдана пред пристанището. Когато се найдоха на него, голямата черна маса на парахода се видя цяла, с осветлените си прозорчета. По мегдана и двамината фукнаха. Скоро Стремски надвари предния пътник, без да се обърне да го погледне, и като един ураган отиде до парахода.

— Zurück! — извика му един немец-чиновник, като препречи пътя му със спущане хоризонтално дървото, що затваря достъпа до парахода.

В същий миг параходът се оттегли от гредите на скелята с жабуркане и пъхтене над водата.

Стремски остана като вкамънен. Той гледаше, зяпнал, отходящий параход с червената светлина на мачтата си.

Няколко секунди забавяне — и всяка надежда да предвари един опозорителен скандал във Филовичевата къща изчезна!

По времето, когато ставаше тая история, освен австрийските параходи, които денем хващаха Русе, съществуваха и локални, между Гюргево и Русе. Последният от тия параходи спираше по един часът, за да пусне или вземе пътници. Обикновено по тоя час рядко се явяваше някой да се качи. Параходът, прочее, едвам спрял, веднага тръгваше, щом на пристанището беше пусто. Тъй направи и сега. Но в мъгливи нощи всяко движение престаяше.

— Ах, параход удрал! — извика по руски някой зад Стремски.

Стремски погледна кой е и видя един белобрад старец, който показваше знакове на отчаяние.

Това беше Мачухонски.

— Мачухонски! И вие ли пътувате? Ето нещастие! — каза Стремски.

— Батюшка! Какво да правим сега? Друг параход няма ли?

— Този е последний. А до съмване — други няма. Защо бързате толкоз, господин Мачухонски? Бързо поручение ли имате?

— Да, да, чрезвичайно важно — отговори старецът.

Бедният, той отиваше да купи червен восък! Мисълта, че утре генералът пак може да се навъси, не беше дала мир на стареца ни в черквата, ни по-после, на леглото. Той мисли дали не може да заеме от някое друго учреждение в града восък; но те се отваряха подир девет часът, а губернаторът пишеше кореспонденцията си по-рано. Мачухонски мислено виждаше как се намръщя лицето на губернатора и как той издумва: „Ах, тоя старик занемарява…“ Тревогата растеше в душата му и той подир полунощ се реши да тръгне за Гюргево още сега, вместо утре, и утре с първи параход да се повърне с покупките. Един път взел това решение, той усети, че му олекна, и припна към пристанището, лек като перо, за да завари последний параход, на път вече!

И Стремски беше занят със своята тежка мисъл. Утре целия град гръмваше от срамотния скандал на Светлина, която беше сестра на бъдещата му жена. Няколко капки от калта щяха да паднат и на Драга. И при всичкото му тържествено обещание пред нея и готовност, и увереност да предвари това зло, препятствие неодолимо стихийно се препречваше… Широкия Дунав мрачно влечеше водите си пред тях, с неумолимото си и бездушно спокойствие.

Какво да се прави?

Иззад бараката, край брега, зададе се някой си.

Двамата пътници се извърнаха, те мислеха, че това е чиновник при пристанището.

Но видяха в сумрака, че той беше турчин.

— Що дири тоя враг християнски тука? — пошъпна Мачухонски на Стремски, като отстъпи предпазливо.

Турчинът ги поздрави.

— Не бойте се — каза Стремски, — този турчин ни трябваше: той е каикчия.

— Как, вий с лодка ще минете? — извика старецът.

— Като няма параход — с лодка — ако този се наеме. Моята работа е още по-припряна и неотложна.

Старецът гледаше настръхнал Дунава. Реката се чуваше, като глухо шуми.

Стремски влезе в преговори с турчина. Той беше момък снажен, мускулест и силен под съдрания си ментан. Стъргуваха се скоро, защото Стремски даде веднага исканите три лири, плата пет пъти по-висока от обикновената. За да покаже, че не взима твърде скъпо, турчинът забележи, че само неговът каик се намира тьдява и че ще излезе вятър, който ще удвои трудът му. Поканен от Стремски да му бъде другар, Мачухонски се намери в недоумение. Минуването с лодка нодщя Дунава го плашеше. Но като сметна, че чрез това пътуване той избягваше страшната случайност да не угоди на началството, колебанията му намаляха. Те съвсем изчезнаха, когато Стремски му заяви, че нищо няма да плати той.

Те последваха турчина край бараката и край напластените складове греди по брега и дойдоха при устието на Черни Лом, дето стояха на завет катерите и канонерките. Там във водата леко се люшкаше и една лодка. В нея спеше человек. Той веднага стана, разбуден от присъствието на другите. Това беше пак турчин, къс белобрад старец, с боси крака.

Отвързаха лодката от колът, старият я опиняше и държеше долепена до дървената груба скелица, каквато си стъкмяват лодкарите. Младият турчин, изправен във враницата, подаваше ръка на пътниците, за да влязат.

Мачухонски дълто се моли и кръсти неподвижен, па влезе и той.

Турците се наместиха на двата края и загребаха.

— Прекръстете се, Стремски! — забележи Мачухонски, като пак захвана да се кръсти и гледаше водата, която се плискаше о лодката със странно жвакане.

Стремски се прекръсти.

Лодката отиде навътре.

X. Черноморска молитва на Дунава

Дунавът се тъмнееше отляво и отдясно. Българский висок бряг на всяка минута меняваше тъмните си очертания, според напредването на лодката към изток. Той се виждаше даже по-висок — от напластените зад него хълмове, с които се сливаше сега в една черна маса. Русе се грамадеше с причудливи форми по височината си и открояваше в звездното небе начупений си силует, наострен с високи здания — имеющи вид сега на колосални градежи — и пресечени от гранатите минарета; тук-там из тая тъмна грамада личаха редки, закъснели светлини. Недалеко от Русе един остров, покрит с върбак, израстваше сред реката, стесняваше я и я делеше на два ръкава. Лодката следваше пътя си между тоя остров и черните бреговити урви на Русе. Тя скоро го остави назад, тикана бързо от течението — доста силно тука. Когато и островът остана отдиря, отляво никакъв предмет не пречеше на погледа. Румънский бряг, снишен и равен с водата, оставяше свободен кръгозора. Само българский бряг, изринат и хълмист, протакаше своята черна линия далеко на изток.

До едно време лодката вървеше успоредно с него, като оставяше на бързея да я влачи напред. От едно място лопатарите й измениха посоката: тя хвана да сече Дунава накриво, като да се приближи до левий бряг, въз който, далеко навътре, зад острови, ръкави и блата, се тъмнееше Гюргево.

Дунавът шумеше повече и повече. Вълните му, сечени косвено, удряха грубо каика и го люшкаха. Забележваше се доста силно бърчене на водното равнище. Често плисък от воден талаз засипваше дрехите на пътниците с хладни пръски. Растеше вятърът. Турчинът предвидя вярно. Намножаваха се малките бели гребени на развените талази. Водната бездна кипеше. Привикналите гребци мълчаливо продължаваха безконечните си равномерни дърпанета на лопатите, със свалени горни дрехи и разголени гърди. Пътниците не приказваха, само гледаха шумящите, разиграни вълни и се крепяха при всяко силно накланяне на враницата. Стремски беше цял потопен в тревожните си мисли, той обсъждаше онова, което имаше да срещне и да прави в Гюргево. Образът на ветрената Светлина му се мяркаше в сумрака на нощта със своята пленителна сила и порочна красота. Той му се усмихваше, плачеше, изчезваше в кръгозорите на мисълта му. Мачухонски сегиз-тогиз издумваше нещо, цял втрещен от бурливостта на Дунава, който вреше и кипеше като котел въз огъня. Той не дигаше очи от талазите трапове, които отваряха пред лодката. Той си мислеше за душата. Спомни си молитвата за мореходците от Великия требник, която бе научил изуст, пред едно пътуване по Черно море от Керч до Новоросийск, преди осем години. И той зачете със силен глас, който заглъхваше в шумът:

„— Владико Господи Боже нашъ. Покажи намъ обычную великъон сея пучины тишину… и належащую бурю и сметение воздуха разсеки…“ Вятърът връщаше злобно талазите, блъскаше ги в стените на лодката и засипваше пътниците с вода. Лодката се карлюшкаше и политаше по обезпокоителен начин: „Заповеждъ ветромъ временное и согласное дыхание дати: запрети волнению морскому и чрезь естество ветровъ движениемъ…“ Един бесен тласък повали всичките в лодката. Като една орехова черупка тя се мяташе по върха на гневните вълни и се губеше под пенливите им гребени. Гребците нещо се съвещаваха в рева на стихията и промениха посоката… „Да станетъ духъ бурний…“ Вълнуването растеше, лодката се лъзгаше от могила в трап, поваляше се на всички страни и на всеки миг плашеше да се преметне. Мачухонски вир-вода от плисъка, стиснал с две ръце напречната дъска, на която седеше, продължаваше, колкото му държеше сега гласът, молитвата, като че искаше през мълвата да прати думите си до небето:

— „Да станетъ духъ бурный… Да станетъ духъ бурны… и къ тишине метежная да преложатся: Ако да твоя дела и чудеса, и паки видеть сиденши на море въ кораблехъ“… О свети Николай чудотворче!… Закриляй ни!… „Изволивы бити человека, и сплавати светимъ твоимъ оученикомъ и апостоломъ и запрети бури ветровъ и морскимъ утишатся волнамь!…“ Моли се, господин Стремски! Моли се на Бога! Ний сме в негови ръце. Господи, приими нашите души и прости нашите грехове… Стремски! Изповядай се: този е час велик!… „Сам и ныне всякий съпротивый ветръ успи, и волны укроти и бурю утоли и воздвигни нарочитая и благосключимая времени и ветры.“ Моли се, Стремски!

Последните думи на изступлений старец угаснаха в шумът. Една голяма вълна с бяла грива ревешком връхлетя лодката, пътници и гребци, па се пръсна, като остави едно езеро в краката им. Турците, уморени от борба с вятъра и талазите, дърпаха отчаяно, като си правеха един на други команда, отнесена от вятърът, заглушена от брановете. Положението престана да бъде опасно: то стана гибелно. Стремски, запознат с водната стихия през многогодишното си живеене на Босфора и изкусен плувач, беше снел вече сетре, жилетка и изул обуща, готов в плуване да търси спасение от близката гибел. Ненадейно нещо затъмня на известно разстояние. Това беше куп върболяк, знак, че румънския бряг е близо. За Мачухонски светна искра от надежда. Той завика към турците:

— На брегът! На брегът изкарайте! — и им сочеше върболяка.

Но гребците не го слушаха, а заблъскаха каика навътре, към бясното кипене.

— Агарянци, проклятие! Душегубци!… — викаше отчаяно старецът… — Господи! Приими душата ми!… Моли се, Стремски!… Всемилостивий создателю, призри меня грешнаго. Каюсь и взываю к тебе! Помилуй меня!…

Но Стремски не чуваше виковете му. Той беше грабнал лопатата от ръцете на изнемощелий съвсем старец-каикчия и гребеше с всичка сила, съгласно с младия, за да се оттеглят по-навътре. Брега в тая минута представляваше най-голямата опасност. Лодката бедствуваше да бъде разбита о него, както се разбиваха свирепите бранове, и не спасение беше той, както мислеше бедният екзекутор, а вярна гибел.

Лодката, като отиде до едно място навътре, възви пак и направи полукръг. Настана по едно време едно относително утихване. Дунавът се поукроти, вятърът сякаш отслабна, водните могили станаха по-полегати. Скоро Мачухонски видя, че Дунавът се стесни, бреговете му бързо се приближиха от двете страни, върбакът и на двата бряга израсте по-голям и лодката се озова на покойни вълни. Сякаш че не бяха в широкия, бурливия Дунав, а в една мирна река. Те действително бяха влезли в канала, който забикаля дългия мочурлив остров пред Слобозея и през който параходите отиват за Гюргево. Гребците пуснаха лопатите, за да си починат. На изток се съзоряваше. Дрезгавината растеше и вълните добиваха нов отблясък, а пенестите гребени отзад се виждаха по-бели.

Мачухонски се обърна към зазрачелия изток и към зелените върби на острова и дълго се моли в благоговение.

Христофор Колумб трябва тъй да се е молил на кораба си, когато е видял Америка.

— Всемилостивий бог не ни погуби, той чу молбите ни и простря спасителна десница… Славно да бъде неговото име во веки веков — каза Мачухонски, па се обърна към Стремски.

— Молитвата е велико нещо, Стремски!

И той се пак прекръсти.

Лодката продължи още един час да плува из тихия ръкав, при растящата утринна виделина.

Когато излязоха на брега, слънцето изгряваше зад хълмовете на България.

XI. В гостинница

Един час най-много предполагаше Стремски да трае пътуванието по Дунава — то трая два часа и половина, поради лошото време. Когато влязоха в Гюргево, часът беше пет и половина. На шест часът утринний влак тръгваше за Букурещ. Трябваше да се побърза и да се не изпусне Светлина. Намерението му беше да я потърси на хотела, а ако я не завари там, да я пристигне на гарата. Той се качи на кола, но хотел „Гривица“ се оказа на противоположний край на града и Стремски с ужас видя, че часът приближаваше на шест, когато слезна пред гостилницата.

— Закъснях и тука с няколко минути само! — извика той отчаяно.

— Добре дошъл, господине! — му каза гостинничарят, като го посрещна при колата.

— Тръгна ли си руският офицерин? — попита Стремски, като туряше пак нога на стъпалото на колата.

— Какъв руски офицерин? — попита гостинничарят, като изглеждаше учудено мокрото и окаляно облекло на пътника.

— Тая нощ не е ли слизал руски офицерин тука?

— Не е.

— А някоя госпожа не е ли пристигала?

— От парахода?

— Не — пристигна от железницата от Букурещ.

„Какво значи това? — попита се Стремски. — В записката ясно бе означено хотел «Гривица».“

— Вие през Дунава сте минували, господине?

— Да, с лодка.

— Било е развалено. Кого търсите?

— Казах ви: един млад руски офицерин и една млада госпожа… жена му… които щяха да слезнат тука. Друг хотел „Гривица“ няма ли в Гюргево?

— Няма. Хотел „Гривица“ има пак в Букурещ. При това обяснение една мисъл го озари! Той спомни, че във Волскевата записка не бе споменат града. Гюргево естествено се беше изпречило пред ума им. Той се увери още повече в заблуждението си, когато чу от влаха, че букурещкият хотел „Гривица“ е един от първите хотели.

— Този изнежен женолюбец Волски — помисли си той, — разбира се, няма да очаква Светлина в такава просташка и кирлива гостинница. Непременно в Букурещ е тяхната среща.

Той разпита кога тръгва железницата от Букурещ за Галац (пътят за Русия) и узна, че два влака тръгват през деня: един по 10 часът преди обед, а друг по 9 часът вечерта.

„Светлина е тръгнала със сегашний влак оттука, като е пречакала в някоя друга гостилница — помисли си Стремски. — Тя ще стигне преди 10 часът в Букурещ. Но не е за вярване веднага да тръгват за Русия. Тя е твърде уморена. Казва ми нещо на ума, че са отложили за вечерния влак. Надеждата ми не е изгубена!“

И Стремски реши да тръгне за Букурещ. Но до следующий влак остаяха още два часа. Той влезе в гостинницата да се поочисти и почине. Цяла нощ уморявания от най-противоположни характери бяха го обезсилили, организмът му се нуждаеше от отдих.

По четири часът подир обед той пристигна в Букурещ.

Първите му думи, кога стигна на Филаретската гара в румънската столица, бяха:

— Кочияш, хотел „Гривица“!

Из пътя той мислеше за Светлина, твърдо уверен, че ще я намери тук с Волски. Той даже назърташе за тях, когато фаетонът дойде на главната улица, страда Викторией. По тротоарите гъст върволяк. Румънската столица кипеше от трескава деятелност. Войната беше удесеторила силата на интензивний живот на тоя многолюден център. Из разнообразната тълпа пъстрееха всичките цветове и типове на запад и на изток, скръстосани тука. Много руски офицери. Всяка военна руска фуражка, всеки руски мундир, що му се мернеше, привличаше вниманието на Сгремски; а ако придружаваха и жена, сърцето му биеше силно. Той сега съзна всичката тежнина на задачата си и тя непременно трябваше да бъде изпълнена!… Той обеща, и нямаше да отстъпи даже пред едно спречкване с Волски, даже кой знай пред какви крайности!… Хотел „Гривица“, здание високо и разкошно, се издигаше в централната част на столицата. Не без вълнение той влезе през портата с мраморни карнизи отгоре, дето го посрещнаха лакеи във фракове с бели вратовръзки.

Стремски попита за Волски.

— Тука е слязъл.

— И госпожата му.

— Която пристигна тая заран от Гюргево?

— Да.

— Тука си е.

— Кой номер имат?

— Господин полковник има 18-и номер, а госпожа полковница — 17-и.

Лакеят, по понятията на лакейската вежливост, туряше високи титли на чужденците.

Стремски се качи по каменната стълба.

Лакеят го подири.

— Господин полковник излезе преди малко и сега ще се завърне.

— Добре. Аз желая да видя госпожа Волска.

— Молим: името ви, господине!

Стремски му подаде визитната си картичка.

Лакеят взе картичката и прибави:

— Трябва да ви кажа, че сега госпожата е твърде занята. Тя се готви за път. Ще тръгнат веднага.

Стремски слушаше зяпнал.

— Как? Нали по 9 часът довечера тръгва влакът?

— То е галацкия влак, а крайовския тръгва сега.

— Как? Пътуват с крайовския влак? — извика в изумление Стремски, който падаше в нова изненада.

— Пътуват за Европа, господине: мисля, че за Остенде… — каза лакеят, също учуден от стряскарето на Стремски. — Заповядайте подире ми.

След една минута лакеят влезе в номер 17.

Веднага вратата се отвори и Драгината сестра, облечена в пътнчески ватерпуф, каза Найдену:

— Заповядайте, Стремски!

Найден влезе у нея.

XII. Дочакан

На сутрешний ден, по осем часът сутринта, секундантите на Стремски, граф Марузин и Шопов, чакаха в канцеларията, обзети от голямо недоумение.

Защото Стремски го нямаше.

А дуелът беше на девет часът назначен.

Учудването им, стряскането им растеше на всяка минута. Те знаеха от Аким Филиповича за нощното пътуване Найденово за Гюргево, отдето Мачухонски се бе завърнал още вчера заран, но по-нататък нищо не знаеха: ни къде се е дянал Найден, ни кои причини са го извикали тъй скоро в Румъния. Това пропадане, узнато с удоволствие и от противника му, се тълкуваше естествено в много неблагоприятен смисъл. Веригаров и приятелите му усърдно пръскаха слуха, че Найден просто бегал от дуела, и мнозина се найдоха да повярват това. Сам Веригаров, за да се порисува с героизъм и да направи повече шум, цял ден се обучаваше накрай града със стреляне, обиколен от множество любопитни и дечурлига, привлечени от гърмежите. А Стремски и досега го няма никакъв! Графът беше отчаян. Той почиташе Стремски и познаваше неговий доблестен характер, но той не можеше да защити приятеля си, нито намираше извинение за тая постъпка. Той и Шопов, още отрано дошли в канцеларията, поглеждаха ежеминутно часовниците си и все питаеха надежда да го видят, за да идат при Константиновата пивоварница.

Вратата се хлопна яката, влезе Найден.

Той беше бледен, запъхтян, уморен: той едвам слазяше от парахода.

— Ну, слава богу, ну, слава богу, ну, слава богу! — извика графът, като разпери широко ръцете си. — Къде пропаднахте, Найден Маркович?

Шопов изрева от радост и го прегърна. На безбройните им и бързи питания Найден отговори, че лични, извънредни причини, които не може да обади, го извикали ненадейно и задържали досега отсреща.

— Но разбирате ли инашите изтезания? Знайте ли какви слухове се пръскаха?

— Веригаров пръскаше, че сте бегали от страх. Той тържествуваше!

— Ах, подлецът! — каза Найден намръщен.

— И представете си моето положение, Найден Маркович: аз се срамях вече, аз се червях при мисълта, че вий може да се не явите на тоя дуел! Аз се усъмних, разбирате ли? Усъмних се: в българската интелигенция!…

— Аз съм страшно виноват пред вас, Аполон Петрович! Искам ви прошка, че ви направих да страдате, и тебе, Шопов!

— Да вървим, господа! Тъкмо е време! — каза Шопов.

— Да вървим!

Долу, на пътя, стоеше колата. Шопов седна отпред, а графът и Стремски седнаха в дъното.

— Карай! — извика графът навъсено.

Пайтонът затрещя нататък.

Беше време. Защото сега при Констаптиновата пивоварница Веригаров със секундантите си трябваше да чакат и със злорадо наслаждение да гледат, че часът наближава, а съперника няма. Веригаров още отсега предвкушаваше тържествуването от победата си и от съкрушителний позор, който щеше да падне въз Стремски. Както видяхме, Веригаров беше разшумил за днешната среща. Той проявяваше такава храброст и самоувереност, неестествени у един мекошавец, щото учудваха и го правеха интересен. Мълвата за дуела мина през трескавия кипеж на шумния град и проникна навред. Къщята, кафенетата, канцелариите приказваха за него. Но малцина вярваха, че Веригаров е човекът, който ще присади в България това рицарско правило за чест. Руските офицери, които чуха, ухилиха се, но погледнаха съчувствено на това явление, ново в българските нрави — като хора на меча и честта. Граф Марузин се счете длъжен още вчера заран да доложи на губернатора.

Губернаторът се усмихна и каза:

— Нека се побият. Вий, графе, ще да ми доложите всичко по тънко как е станало. Жал ще ми е, ако пострада нещо нашият Стремски; но не един руски генерал, и то още във военно време, ще съветва отстъпление — на когото и да бъде.

Да споменем, че Стремскевото вратоломно пътуване за Букурещ не беше безплодно. Деликатната му мисия беше се увенчала с пълен успех. Найден предума Светлина да се върне при мъжа си, той й даде да види всичката дълбочина на ямата, която зееше пред нея. Светлина се беше завърнала още снощи по десет часът, придружена с мъжа си, който беше я възчакал в Гюргево.

Нека кажем, че среднощното избягване на Светлина остана неизвестно за одумниците градски: случаят иска, щото на пристанището и парахода да се не намери никой, който би познавал бежанката. А връщането с мъжа й беше естествено нещо и не възбуди подозрение върху семейната драма, разиграна в домът на Филовича.

За предпазливост Стремски тръгна от Букурещ със следующия влак, като смяташе, че ще успее да бъде в Русе по полунощ, че ще има време да си отспи и заранта да бъде при Константиновата пивоварница, готов да размени куршумите си с Веригарова.

При всичко това, из пътя към Гюргево той мислеше само за Драга и не можеше да си съсредоточи мислите за двубоя. Той искаше и не можеше да се спре на това сериозно, даже съдбоносно събитие, което криеше за него утрешния ден. Той даже се силеше да повярва, че има такова нещо. Дали презрението към нищожеството Веригарово, дали предчувствие, че тоя дуел няма да се сбъдне, или силата на други вълнения — но Стремски не мислеше за него. Веригаровът образ беше много незначителен, много блед, за да може да вземе място в душата му.

Но едно непредвидено обстоятелство го накара да се сепне и цял да се погълне от мисълта за двубоя. На полпът между Букурещ и Гюргево влакът се спря пред ненадейно провалений мост над река Кинещи, приток на Арджеш. Поправката на моста трая до пет часът заранта и Стремски трябваше да чака там със страшно безпокойство и мъка в душата да не би да закъснее. Най-после той пристигна в Гюргево на седем часът и едвам на осем тая заран пристигна в Русе, съсипан от тревоги и умора…

XIII. Родоначалник на българските дуели

Подир обед Найден не ходи на канцеларията. Той имаше голяма нужда от почивка подир толкова непрекъснати вълнения през последните две денонощия. Той спа няколко часа укрепителен сън. После се уми, облече чисто, за да иде у Филовича.

Когато да излезе, вратата се чукна.

— Свободно! — каза Стремски.

Влезе Мачухонски със сяйно лице.

— О, Найден Маркович, поздравлявам те! — извика старецът възторжено и го целуна в устата. — Моят герой остана здрав и читав: молих се богу цял час тая заран в църква. И бог всемилостивий те запази невредим, както запази нас и в бурята на Дунава… Молитвата е велико нещо, Найден Маркович. До десет часът стоях като на тръне и чаках известие от бойното поле. Никой не иде, нито негово сиятелство, нито Шопов иде. Не щеш ли — всред тая велика неизвестност за твоята съдба, негово превъзходителство ме праща в Гюргево, да тръгна без забава!… Помисли си сега моята мъка през толкова часа, далеч от Русе, да не зная!… Току сега се връщам и цял треперя!… Дойде ми ужасен страх за вас, Найден Маркович, помислих: злощастие се е случило. Тичам у вас, най-напред питам бабата: „Дома ли си е Найден Маркович?“ „Дома“ — отговаря. „Здрав?“ — „Здрав“ — отговаря… Ах герой си ти, Найден Маркович, герой и победител. Всевишният создател брани твоята глава…

И старецът, просълзен, след тоя поток от думи, излян в един миг, защото инак би го задушило вълнението, седна срещу Найдена, за да слуша разказа за двубоя му.

— Благодаря ви, Аким Филипович, за участието. Но напразно е било безпокойствието ви: опасност никаква нема за мене — каза Стремски.

— Не говорете така: със смърт се не играе… Ну, разкажете за битвата.

— Нема битва, казах ви.

— Защо?

— Защото противникът се не яви.

— Ах!

— Ний чакахме на уречепото място дълго. Най-после секундантите на Веригарова дойдоха, ама без Веригарова. „Де Веригарова?“ — питаме. „Веригаров го арестува градоначалника!“ — отговарят. „Защо?“ „За да не стане дуела, който губернаторът възпретил.“

— И отлично! — извика старецът.

— Чакайте. Графът се възмути. „Това е лъжа, каже: губернаторът не е давал такава заповед! Напротив…“ Но какво да сторим? Не ни остаяше друго, ами да се върнем мирно у дома си, Аким Филипович. Видите прочее, нито опасност, нито геройство има: само още една подлост в нова България.

— Слава богу, слава богу!

— Как: слава богу? Защото стана една подлост?

— Защото се не бихте. Грехота е кръв християнска и братска да се пролива. Градоначалникът е излъгал, като замесил губернатора, но добре е сторил, че е арестувал Веригарова и не е дал възможност да стане дуел.

Стремски се усмихна.

— Ах, господин Мачухонски, вий не разбрахте ли същността на работата! Това запрещение биде изпросено. Веригаров чрез свои роднини го изпросил у градоначалника тая заран и чакал у дома си да бъде арестуван, а пуснали слух, че губернаторът дал заповед да се възпрепятствува на дуела, щом се научил за него. А губернатора е бил съгласен за дуела!… Подир два часа го освободили Веригарова, когато никой го не чакаше вече при Константиновата пивоварница. По тоя начин не стана двубой, Аким Филипович. Позорна комедия, глупаво скована хитрина, с която се смеят и децата.

— Ну, щом е тъй, позволете, Найден Маркович, да кажа, че вие сте имали дело с един страхопъзльо!

Стремски се усмихна неволно на това предпазливо разсъждение.

Мачухонски се прости.

— Отивам веднага да пиша на дъщеря си и за тоя дуел, и за нашата дунавска история… Твердост имате вие, Найден Маркович… Позволете ми да поздравя Наталия от вас…

— Но как, аз нямам чест да й бъда познат.

— Напротив, познава ви Наталия и жена ми.

— Ну, както щете, господ да ви поживи, Аким Филипович — усмихна се Найден.

Старецът излезе.

Разсилен донесе едно писмо.

Стремски го отвори и видя, че то беше едно губернаторско предписание. То му обаждаше, че е назначен в тричленната комисия, натоварена да прегледа утре качеството на брашното, доставено от подрядчик за войската в цялата Русенска губерния.

Той го остави на писмений си стол и излезе.

XIV. Драга

Стремски се не беше виждал днес още с домашните на Филовича, той гореше от нетърпение да види Драга и нейния щастлив и благодарствен поглед.

У Филовича намери само Драга. Баща й беше закъснял на службата си; майка й бе отишлана гости; и Светлина с мъжа си бяха на разход.

Девойката прие много радостно госта в своята стаичка, кокетски накитена, със звънливи смехове и горещи стискания на ръцете — за благодарност. Тя беше пленителна в мораволазурната си лека роклица и с две алени стамболчета на косата.

Когато Стремски разказа всичките перипетии за своето странствувание през Дунава и до Букурещ по гоненето на бежанката, Драга, която го слуша зяпнала в устата му, повтори му пак, по нежен начин, изражението на своята признателност, па впезапно извика и се изсмя:

— Чакай! Ти си щял да имаш насмалко дуел с Веригарова днес?

— Кой ти обади такова нещо?

— Кои? Веригаров доходѐл у бача Никола вчера да му иска револвера, за да се упражнява… Ти скри от нас завчера и не ни обади… Прилича, много!… Добре, че полицията побърка!

— Каква полиция? Впрочем, аз не желая да говоря за тоя шантав дуел — каза Найден. — Аз се срамувам, че имах работа с подлец…

— И наистина, нелепост беше да се викате па дуел кой знай за какво…

— Обади ли се Веригаров и причината на нашето скарване?

— Не, казал само на бача Никола, че за лична обида… Някои бръщолевят друго…

Стремски изгледа сериозно в очите Драга и подир кратко мълчание, попита я тържествено:

— Кажи ми, Драго, нея нощ, на бала, когато игра с тебе полката Веригаров, казва ли ти някакви стихове?

Драга се изсмя яката.

— Ах, за туй ли е?

Стремски потрепера, като чу тоя смях.

— Боже, какви глупости могат да смущават един умен человек! Я виж как ме гледа строго!

И тя се смееше гръмко, като показваше два реда чудесни маргари в устата си.

— Значи, той си позволи да ти чете своя гадки мадригал? — попита Стремски със схванат от вълнение глас.

— Чете ми го… Какво искаш да му сторя?… Смях се.

— Как, ти се смя?

И погледа Стремскев доби такова сурово изражение, щото Драга се смути.

— Ти не почувствува негодувание от тая дързост на Веригарова? Ти не му каза нищо, Драго? Ти не го заля с презрението си? Ти прие с весел смях тоя идиотски, оскърбителен за една честна девица и цинически комплимент?

— Как искаш да се оскърбя, когато той не ми го каза, за да ме оскърби — а просто за шега? Една проста смешка, и духовита, с каквито Веригаров е богат… Никоя дама не би се оскърбила!… Па аз никому не бях говорила… Отде знайш?

Найден трепереше от яд. Това хладнокръвие Драгино го зашеметяваше.

— Остая само едно нещо — каза той с обезкуражен вид; — да си си позволила да туриш венецът; да танцуваш пак с него подир чуването тия кални стихове, шъпнати в бала, викани отвън. Защото аз ги чух, като ги четеше на хората отвън!… Танцува ли ти с него после?

Драга тоя път се изчерви.

— Боже мой, каква неуместна ревнивост, какви тюнятая странни показваш, Найдене! — каза тя живо. — Може ли да се предположи такова взиране в дреболии, обикновени в света?

— Значи, вие сте танцували с Веригарова, подир като си отидох аз, ангажиран в един дуел с него, за да защитя твоята репутация, каляна от този безобразник? Вий танцувахте?

— Какъв въпрос правите от най-нищожното нещо?… Мога ли да скрия, че танцувах? Танцувах още с толкова други кавалери… Позволява ли приличието да откажеш на едно познато лице? Щеше да бъде от моя страна непристойно това, ако да бих знаела за спречкването ви… Но за такова несериозно нещо — дуел! Просто безумие!… Найдене, запретявам ти да повдигаш нови истории с Веригарова и да ме компрометирваш, уж да ме забраниш! Ти ставаш просто смешен!…

„Аз рискувах да изложа гърдите си на куршума за нея и всичката тая преданост успява да ме направи пред нейните очи: просто смешен! Ний сме на два различни полюса с нея“ — помисли си горчиво Найден и стана.

— Къде отиваш?

— Ще си ида, сбогом!

— Сърдит си? Аз трябва да съм сърдита! Ти ме обиди!… Стой! Няма да си ходиш още! Ах! Нашите идат, и гост някой! — прибави тя, като гледаше през прозореца.

Действително, на двора се показаха Иваница Филович и Елисавета, Светлина с мъжът си и едно непознато лице.

Драга разпери ръце:

— Няма да си ходиш. Влез и ти подир тях, като че идеш от пътя…Тати и мама, и Никола желаят да те видят и да те благодарят горещо!… Ти ме разстрои, Найдене! Друг път не завождай такива странни разговори… Да ида да ги посрещна. Ела вътре подир малко!

И тя, като му се изплези галено от вратата, изчезна.

XV. У Филовича

Стремски остана в Драгината стаичка умислен.

„Тая мома няма сърце — каза си той, като че продължаваше по-рано начената си мисъл; — тя не обладава ни капка гордост. Тя е една пуста твар! Де си хвърлих сърцето? Как беше възможно до такава степен да бъда заслепен! Не, аз не трябва да виждам вече тая къща!“

Но при всичката си разстроеност Стремски реши да се види с домашните на Драга подир онова широко участие, което взе в семейните им интереси.

В гостната стая той биде посрещнат с жива радост, но вежливо — пред чуждия човек. Никой не загатна нищо за неговата мисия по възвръщането на Светлина, нито отвориха дума за дуела.

Светлина беше облечена просто и изящно, с черна капела на глава. Лицето й светеше с тиха, щастлива усмивка.

По нищо не се познаваше, че тая жена беше напуснала преди два дена мъжа си, за да бяга с един любовник. Напротив, никога Голичев и жена му не бяха дали образец на съпружеска обич и сладко живуване, както днес, когато на набрежието ги видяха ръка под ръка, че се разхождат тихи и весели. Тая хора, привикнали да живеят в сферата на лъжата, пазеха под булото на външните обноски дълбокий разрив, който тровеше домашният им живот.

— Да ви запозная с господин Патева, новия председател на апелацията, завчера пристигнал — каза Филович, като му представи госта.

Те се ръкуваха сухо и вежливо.

Патев беше висок, едър момък, на около трийсет години, с пълно, подуто, бледо лице, облечен модно, със светски маниери. Малките му сиви очи изпитливо се вгледваха в Стремски.

— Как сте, господин Стремски? Спънахте се и вие да дойдете! — попита Светлина усмихнато госта. — Вий сте много любезни.

— Господин Стремски е потънал в занятия, щото е забравил приятелите си — допълни също усмихнато Голичев.

Светлина даде тона на притворствата и те се занизаха. И Иваница, и Елисавета, и Никола — всеки на свой ред схитрува веднаж или дваж, престори се, че никаква тайна не съществува между тях и Стремски, като че ли Патев би подозирал нещо или бе дошъл да ги изпитва…

Иваница каза:

— Господин Стремски става вече половина месец, как не е турил крак у стария си бащин приятел. Бог да го прости баща ви: беше рядък човек.

— Преди три дни само ви видях на вечеринката — обади се Елисавета; — но не можах да ви позная: така ми се видяхте другояче. Заранта Светлина ми каза, че вие сте били, дето се ръкувахте с мене.

Госпожа Елисавета погледна знаменателно Светлина, после — Стремски, доволна, че е схитрувала изкусно.

Драга каза невинно:

— Чух, че вчера сте ходили на Гюргево, господин Стремски?

Всички чувствуваха особено наслаждение да се спрат на тая опасна тема и да лъжат без нужда, и че имат случай да блеснат със съобразителност и тънкост на ума. В стаята царуваше атмосфера от лъжа.

Разговорът мина след това на други предмети: на политиката, на правосъдието, на очакваното посещение Русе от княза Дондукова, на тукашния живот.

Патев взимаше живо участие в тази пъстра беседа и се засягаше до въпросите със знание и вярност на погледа. Той говореше спокойно и бързо, но логически и с думи добре подбрани. Той се слушаше с удоволствие.

Падна думата и на семейний живот в Русе. Цялото семейство Филович се възторгваше от благата и прелестите на домашното огнище. Тук Светлина намери пак сгода да покаже своя светски такт и женска тънкост — не пред Патева, а пред Стремски. Тя взе думата и каза:

— Много говорят в нашия век против женитбата, напада се семейния живот. Но ония, които въстават срещу тях, виждат само изключенията. Но изключенията правило ли са, кажете, моля? Моето убеждение е, че женитбата е най-голямо благодеяние. И ония, които най-много викат, свършват с това, че се оженват, защото там е щастието. Ний, женените, можем да знаем това — и тя се усмихна някак си нежно към мъжът си.

„Неуловен влъхва от царя по-голям“ — мина през ума на Стремски, като гледаше този победоносен вид на Светлина.

— Ние по личен опит говорим, господин Патев — допълни Никола мисълта на жена си и й хвърли залибен поглед, каго че се намираше още в медовия си месец.

На Иваница тоя път се видяха несносно блудкави тия презимки и той се навъси и устрели и двамата със сърдит поглед, като пришъпна в мустака си:

— Маскари недни!

Патев без голямо внимание слушаше тия обикновени и изтрити разсъждения по съпружеский живот и изглеждаше по-често Драга, по лицето на която излязоха румени петна. Стремски забележи това и сърцето му се сви… Той почти не говори през всичкото време, все беше замислен, той мислеше одевешния разговор с Драга и странно! сега тоя разговор губеше оня раздражителен и обиден за него характер, одевешното осъждане Драга му се видя строго, а нейните чести погледи, с които го устрелваше нежно и значително, съвсем прогониха мрачното му униние, с което бе влязъл в стаята; повече: без да знае защо, той хвана да изглежда накриво Патева и намери много безочливи взиранията му в девойката.

На двора се подаде един руски офицерин. Стремски стана, взе сбогом и си излезе. Иваница го изпрати на коридора.

— Дай, Стремски, сега да ти благодаря горещо — каза той, като стисна и двете ръце на Стремски. — Нашата признателност е вечна! Ти направи подвиг за нас!…

— Нищо особено, бай Иваница! Не по-малко от вас и аз се радвам, че се избягна неприятност.

— Елате утре, нашироко да се разговорим… Пак благодаря, за всички ни благодаря!

Стремски си тръгна пак.

— Ах, Стремски, чакай: намира ли ви господия Дразински?

— Не. Кой е той?

— Един мой приятел русин. Той желаеше да ви се представи. Благороден человек. Приемете го добре. Препоръчвам ви го!

На прага Стремски се спосрещна с офицерина, с когото Иваница се върна в стаята.

На двора като дойде, той неволно се обърна: видя, че до прага на коридора бяха Светлина и Драга. Светлина му климаше приятелски и глезено си закриваше устата с веера. Драга го застигна до портата.

— Найдене, защо беше тъй умислен? — Тя му стискаше силно ръката.

— Сбогом, Драго!

— Ела утре надвечер, ще идем на разходка всички при Лом.

— Ако мога — до ща. Сбогом!

— Можи!

Стремски й стискаше ръката.

— Па ревнив не бъди!… Стискай ме по-яката де, ти видиш, че на двора повече не мога да направя… за да ти докажа, че те прощавам…

И като направи едно чевръсто движение на ръката си към устните, което изображаваше въздушна целувка, тя се затече назад.

XVI. На улицата

Стремски излезе на улицата, дето дъхна свежия въздух издълбоко. Той напущаше зашеметен къщата на Филовича, в полупияно състояние, като че омаян от тежки раздражителни благовония, дълго дъхани в една теплица. Той излазяше из една атмосфера на лицемерие, притворство, фалш невероятен; но в същото време тая атмосфера беше препълнена с упойна нега, с коварно-сладка разслабяюща сила — от присъствието на страстно любимото същество. В ушите му още звучаха изумителните думи на Драга в стаичката й, звънливо-спокойният, смеющий се глас на Светлина, пълен с толкова лъжа и очарование, той виждаше и сега, на пътя, тия усмивки, погледи, движения, прилични на галби, на двете сестри — и от всичко туй излазяше някакво страстно, и сладко, и копнейно дъхане, дето го замайваше. Всичко това беше една мрежа от нега, той беше заплетен в нея, чувствуваше коварството й и приятно му беше да се чувствува в нея. Даже семейната драма у Филовича, у която той беше един от главните актьори — възмутителна, грозна, — не го изстуди; напротив, привличаше го към това ветрено семейство, като го направи пазител на съкровената му тайна; порочната хубост на Светлина сякаш че пръскаше обаяние въз цялата къща. Чинеше му се, че Драга и за това му е още мила, че беше сестра на Светлина. Престъплението на Светлина се губеше, изчезваше, забравяше. Остаяше само едно нещо реално, непобедимо: красотата… Той се чувствуваше щастлив, че може да диша с интимния живот на двете сестри, да изпитва магията на близостта им. Но нито мисъл за съпоставление, за сравнение, за логически извод! Драга, тъй много прилична вънкашно — и вътрешно — на Светлина, нито можеше да бъде като Светлина, нито мислимо беше да падне в нейните гибелни увлечения!

Защо?

Защото я любеше. Сърцето му протестуваше против всяко опитване на разума да постави някакъв въпрос, да подскаже едно съмнение. Сърцето, грубо, тираническо, задушаваше всяко проявление на самостоятелност у него. В мирът на любовта то е едничкий стопанин, и стопанин нетърпелив, властителен, недопускающ ни дележ, ни възражение… И той вървеше из улиците потънал, унесен в тия чувствувания, без да види и познае многобройните познайници, с които се здрависа с шапка.

XVII. Пепелището на продан

Сутринта Стремски четеше в стаята си „Новое время“. Влезе баба Фота, домакинята на къщата, дето беше отредена квартира на Стремски, и му подаде едно писмо. То носеше марка от Бяла черква.

— Търси те одеве един господар — прибави бабата.

— Кой?

— Не го знам. Един стар човек, моя пора.

— Добре, иди си, бабо Фото — каза Найден, като зачете писмото. То съдържаше следующето:

Стремски изпусна писмото с бузи, облети от сълзи. Тия прости редове, пълни с толкова тъга и жалост, го покъртиха. Заедно с известието за изваждане на публичен търг бащиното му дворище, това писмо му освежи в ума трагедията на тяхното семейство, станала преди две години нещо, избледняла в паметта му. Тая нова скръб идеше като нов закъснял удар от катастрофата, беше една от безбройните брънки на веригата от бедствия, наплодени от нея.

„Стар плет изгнива, стар борч — никога“ — казва пословицата. Всъщност тоя дълг имаше следующето произхождение: помни се, че г-жа Неда Шамурова в долът на Леевица, при бегът на Бяла черква, беше дала на съхранение Марку Иванову сто и двайсет лири, веднага взети от башибозуците заедно с живота му. Хаджи Гъчо, навръх Балкана, с револвер в ръка, обра Найдена и му взема дванайсет лири, а за осталите, щом се въдвори новото управление, подаде иск в съдилището против Марковите наследници, като подкрепи факта за получаване от Марка парите чрез показания на очевидци. Съдът реши в хаджи Гъчова полза и когато решението влезе в законна сила, ищецът пристъпи към продаване едничкото наследство Марково: пепелището — скръбен паметник на гибелта на едно първо и честито семейство в Бяла черква.

— Светотатство! Кощунство! Насилие над светинята! Един гроб не се продава! — извика Стремски в изступление.

Па седна на масата и написа депеша до Шамурова, че ще плати иска му вътре в една неделя, та да спре продажбата на бащиното му дворище.

Написа депеша и на майка си. Тя съдържаше тия думи:

„Бащината ни светиня ще остане непокътната. Утешете се!“

С какво щеше да изплати дългът?

Той не знаеше.

Но от тия две депеши му олекна.

И веднага се залови да мисли за средства. Той нямаше. Помисли за чича си. Той се не обаждаше и умълчаваше на всичките им писма до днеска. От хората само знаеха, че той се е съвсем отчуждил от своите и от България, че е станал румънин. През трийсет и пет годишно пребивание във Влашко той беше успял да се изроди и да забрави, че е българин. Прочее, отдавна братовото му семейство беше изгубило надеждата от него. Даже катастрофата на родния му град не стресна твърдото му, окоравяло, затъпяло за родствени чувства сърце и той не простря ръка за помощ към братовата си челяд.

Нямаше от него какво да се очаква.

Нямаше отнийде надежда.

Тогава защо написа тия две депеши?

Той ги скъса с яд.

И заходи назад-напред из стаята си, мрачно умислен.

А в умът му ненадейно се откри ясна картина:

Длъгнеста дворчина, постлана с камъни; бистра барица ромоли през средата, а чучурче в дъното шурти весело; прозорци с бели завеси гледат в двора; зелени чемшири покрай зида; една люлика; лоза закрива половината двора със зелений си покрив; на едно място одърче, постлано с шарен китеник; на него баща му, по басмен халат, гологлав, с чибук в ръка, пие си послеобедното кафе. Оттук, през покрива, далеко в небето, две бърда от Стара планина се гледат. Деца, малки и големи, играят: двора шуми от звънливи гласове, пълни се от радостта на живота… Всеки камък на тоя двор е познат на Стремски, всяка плоча, всяка рязка, всяко нещо — мило му е… И ония керемиди, дето се смъкнали и надвисват от стряхата, като че ще паднат, му са мили и му говорят… И благодат чудна изпълня сърцето му при тоя отраден вид, възкресен от възпоминанията му.

Да, сега всичко това е пепел.

Но пак свята.

И тая пепел я изкарват на продан за дълг.

Цял свят от сладки образи и спомени се съдържа в това пепелище, което някой си Шамуров ще продаде за безценък на друг някой Шамуров, за да си съгради там кръчма, или пък да си хвърля сметът.

— Богохулство! — извика пак Стремски.

Вратата се чукна.

— Влезте! — извика той, като си обриса очите.

XVIII. Приятелят на Филовича

Влезе един изящен господин, на средня възраст, с цилиндър, с червендалесто, пълно и здраво лице. Той свали шапка още от вратата, като извади дясна ръкавица, за да се ръкува.

— Дразински! — назова се той с учтив поклон. Стремски му хвана ръката и го покани да седне.

— Аз нямам чест лично да съм запознат с вас, мосье Стремски — започна гостът с един изискан тон и не с руско произнасяне, — и бях просил господина Иваница Филович да ме представи на вас. Но за жалост, по неразположение тия дни, той не излазяше. Вярвам обаче да ви е говорил за мене.

— Да, спомена ми за вас снощи — каза Стремски, като се чудеше какво има да му съобщи тоя червен господин.

— Възхитен съм тогава — продължи Дразински, — господнн Филович е мой приятел отдавна; а сега, мога да каже, нещо повече от приятел. Търговски сношения ни са свързали още от турско време; защото ние сме хора на труда и от него очакваме средствата за съществуванието си.

— С какво се занимавате?

— Ний сме взели върху плещите си тежката грижа да снабдяваме с храна храбрата армия, която освобождава отечеството ви. И ние, както виждате, взимаме своя почтен дял в делото на великия подвиг на руския народ… Вий сами сте пренесли големи жертви, изгубили сте любезния си отец в тая война н всичкото ваше състояние станало пища на пламъците, разорени сте! О, знам! — и Дразински доби покъртен вид. — Но няма що: съдбата е променлива: днес зла — утре добра, и тъй нататък.

— Вий сте предприемач на доставката на брашното? — попита Стремски, като разбра сред тоя куп думи, че пред него стои порядчикът, чието брашно днес щеше да преглежда комисия.

— Да, мосье Стремски.

— Драго ми е.

— Аз днес ще имам радостта пак да ви видя като член от комисията при прегледа. За мене е щастие, че присъствието в казаната комисия на най-добрия приятел на моят най-добър приятел ми е една гаранция във внимателното, тъй да кажа, благоволителното й отношение… към… собствено… Имайте пред вид, мосье Стремски, че правите задължение и великодушие към най-благородния си приятел… Такива са человеческите отношения: един от други имаме нужда. На услугата — услуга отговаря…

Стремски погледна часовника си.

— Вие ще ми позволите — каза той и стана.

— Да! Извинете. Време е за обед — каза приветливо Дразински; — пак ви съм крайно признателен за любезния прием и моля да благосклонствувате към нас — завърши подобострастно Дразински, като си взема от масичката, при която седя, цнлиндърът и се дръпна назад с почтителни поклони и излезе.

Стремски си тури шапката, за да излезе също, да иде да обядва с графа. Ненадейно видя на кръглата масичка, на същото онова място, дето беше стоял цилиндърът на Дразински, един плик. Стремски го взе и го прегледа… Той беше дебел.

— Забравил си е писмо този Дразински — каза той, но веднага почервеня, като видя с много ситни словца името си написано на пликът, и отдолу пак с такива словца в скобки: „С пятью тысячью рублями.“

Тоя плик с тая съблазнителна цифра, оставен от Дразински тъкмо до сестриното му писмо, сякаш че казваше мълчаливо: „На това писмо ето отговора!“

Без да разпечатва плика, Стремски се затече при прозореца и видя на улицата Дразински, като си отиваше.

— Мосье Дразински! Моля повърнете се малко! — извика му той.

Дразински веднага се повърна назад, като си бъбреше: „Що? Може да е недоволен от това… Другите двама — по хилядо само, и възхитени останаха. Ну, няма да се караме с мосье Стремски най-после…“

Дразински се появи пак в стаята с усмихнато лице. Стремски му каза, като държеше плика:

— Господин Дразински, вие забоварихте това писмо на масата.

Дразински отговори ухилено:

— То е за вас това писмо, любезний мосье Стремски… То е, позволете да кажа, един деликатен знак на нашето уважение, на нашата предварителна благодарност…

Стремски го пресече побледнял:

— Това писмо с пет хиляди рубли не може да бъде оставено за мене, господин Дразински.

Гласът му тръпнеше.

— То е на ваш адрес, позволете…

— Аз ви казвам, че вие сте сгрешили името, това писмо е било назначено за един мерзавец, но не за Стремски.

Дразински, страшно смутен, отстъпяше.

Стремски викна гневно:

— Идете да търсите вашите хора другаде, господине! В тоя дом няма чест за продан. Един българин за никакви милиони няма да стане съучастник в отравянието на руския салдатин с хляб, смесен с пясък, какъвто навярно ще констатираме вашът. Задръжте тоя подкуп за други, прилични вам, и марш оттука!

И той му хвърли плика в краката и му посочи портата.

Дразински дигна плика и излезе, като се кланяше. Стремски ходи няколко време развълнуван яз стаята си. Той се не побираше в себе си от мисълта, че този евреин е можал да го мисли способен да се продаде… Тая мисъл го доведе на друга — още по горчива: вероятно Дразински си е позволил това с един българин, защото други са го насърчили, като са приемали подарките му. Дразински се хвалеше с голяма дружба с господина Филовича. Мигар сам Филович, който му го препоръча, да е съветвал на евреина смелостта за такава сделка! Невъзможно! Филович, човек с доволно широка съвест, познаваше впрочем добре Стремски, той можеше да го счита способен на всяка друга слабост, но не и за безчестност. „Такова предположение не трябва даже и да допускам“ — помисли си Стремски.

Погледът му падна на разтвореното писмо от сестра му Мита и той го прочете пак. В очите му пак бликнаха сълзи. Това писмо, проникнато с такава истинска, сърдечна скръб, с такава висота на чувството, контрастуваше ярко със сцената, която току-що се разигра тука… И пак му се представи в умът съдебното решение, увиснало заплашително над пепелището, и белите обявления, залепени по улиците.

— Сега пари! — каза си той и се улови за челото.

Пари ли? Той ги имаше преди малко пет пъти повече!

Очите му случайно се спряха на един малък портрет на стената — това беше бащиний му образ.

— Тате — каза си той, — ти ми завеща две наследства само: едно пожарище и твоят честен характер. Първото съм безсилен да спася, прости ме. Второто — свято ще запазя, тате, кълна ти се!

Очите му се просълзиха.

XIX. Съд

Троечленната комисия не можа да достигне до едно съгласие и се раздели на две мнения върху качеството на брашното: едното мнение беше, че то е смесено с несище и пясък и не отговаря на мострата, следователно, че контракта е нарушен в най-съществената си част; а другото мнение намираше брашното добро и приемливо. Последното мнение беше на болшинството и надделя. Стремски протестува и апелира още същий ден пред губернатора, който взе във внимание доводите Стремскеви и по предложението му състави се нова комисия да анализира брашното.

Двамата руси се възмутиха безмерно от поведението на Стремски. Единия от тях беше същия, когото срещна снощи у Филовича. Вероятно Дразински им беше обадил за начина, по който го прие Стремски, защото единия каза с презрение:

— Что за дрянний братушка!

Но другия каза със злобна усмивка:

— Знаете ли, Мойсей Карлич, това екзотическо животно ми наумява много жалбата на оня простак, описан от Некрасова:

И той се изсмя съжалително.

Но губернаторът беше на друго мнение (Стремски му беше обадил за опитването да го подкупят) — той каза:

— Когато видя такива примери на доблест, аз подмладявам и се повръщам в периода на идеалните си години… Българите са един народ с бъдеще.

Но колкото това дело го подигна пред губернаторовите очи, толкова много го свали пред очите на Драгиний баща. Иваница Филович силно се ядоса, той се разочарова от Стремски. Той не можеше да му прости изпущането случая да спечели съвсем безопасно за себе си цяло едно състояние, предложено от Дразински тъй деликатно, отблъснато от Стремски тъй лудешки. Какъв зет! — думаше си той. — Какъв човек ще стане от него с тия бръмбари в главата в тоя век на спекулациите и практичността! С празна честност и със сухо службашество Стремски не може да ощастливи Драга, привикнала да си не отказва нищо, нито да поддържа блясъка, в който тя е живяла у бащиний си дом! „Тоя човек не е за мене!“ — реши си той. Иваницовото негодувание против Стремски беше толкоз по-силно, че отхвърлянето брашното на Дразински увреждаше и него: той имаше скришом дял в предприятието! И Стремски ритва с крак интереса му, макар от загатванията на Иваница и на Дразински той да разбра каква услуга щеше да стори на бъдещий си дядо.

Виден гражданин в Русе преди няколко години, с много влияние пред турската власт, Филович — от разпасан и харчовит живот и непресметливост, беше си много побъркал положението и се принудил тутакси подир освобождението на Русе да вземе важна служба в едно финансово учреждение. Но по стара привичка той караше пак тъй нашироко, поддържаше разкоша в къщата си, пъчеше се с аристократизъм, а платката му отдавна бе престала да посреща разноските му. Той добавяше недостигналото от други страни и чрез други пътища, само нему известни, без да може обаче нито на растящите харчове да надвие, нито дълговете си да намали. Положението му се затрудняваше. Той разчиташе сега сигурно на голяма печалба от предприятието с Дразински, но подир несполуката — дължима само на Стремскевото вироглавство — за него наставаха тежки минути. Никой обаче под маската на достолепно чорбаджийско държане и светска усмивка, която не оставяше този як човек, не можеше да проникне кризата на положението му.

Госпожа Елисавета също се много наскърби, кога чу за пакостничествата Стремскеви.

— Цял блъснигабър! — забележи Филович горчиво.

Тия думи, разменени в тоя интимен семеен съвет, като изражаваха цялото нравствено мировъзрение на почтените супрузи, бяха една присъда върху Стремски и една закана въз неговото щастие.

Но другите членове на фамилията останаха непосветени в мислите им…

XX. Гост

Като свърши делото си, Стремски се завръщаше у дома си със спокойна съвест — но не със спокойна душа: мисълта за бащиното му огнище пак го налегна и замъчи. Той, за себе си, прежалваше злочестата светиня, но какъв беше ударът за майка му, и за родните му, и за семейната чест на Марка Стремски! Та чрез тая жертва дългът й нямаше да се изплати, той пак щеше да висне над семейството и над Стремски за дълго време още. А той имаше днес в ръцете си куп злато, пет пъти повече от сумата на тоя дълг, но той хвърли това злато с настръхване, както захвърляш една змия, която погрешно си уловил с ръка вместо друго нещо. Въпроса беше решен: светинята трябваше да се продаде. Но страшната мисъл пак се изпречваше: как ще види това майка му, как ще пренесе тоя удар, това ново унижение — при толкова живи синове! Неговата душа страдаше от съзнанието на това безсилие, както и от това, че той не можеше, не възприемаше да посвети другиго в тая домашна грижа. Нещо и безполезно впрочем.

Като приближи до тях си, той съгледа на прозореца глава белобрада.

— Мачухонски е у мене. Защо ме дири? — каза си той.

В двора го пресрещна бабичката.

— Господин Стремски, пак дойде оня човек.

— Кой е горе у мене?

— За него ти казвам. Чака те.

— Значи, не Мачухонски! Ти ли го введе в стаята ми?

— Не, той поиска там да те чака. „Не се бой, бабо, каже, аз съм свой човек, господин Найденчо няма да рече нищо.“ Приказва едно завалено. Гледам го, прилично облечен господар, и му отворих.

Стремски се покачи по стълбата, твърде зачуден.

В стаята намери един стар господин, отгоре над шейсет и пет години, с лице широко и кротко и с рунтави бакенбарди, съвсем побелял. Чертите на тоя чужденец му бяха съвсем непознати, но странно приличаха на бащините му.

— Добър ти вечер, Найденчо! Не познаваш ли ме? — каза стареца, като приближи до Стремски и си подаваше ръката.

— Кой сте ваша милост?

Старецът се усмихна.

— Кажи добре дошъл на чича си хаджи Евтима!

— Чичо! — извика Стремски и се спусна да целува ръка на стареца. Старецът го целуваше по челото и по главата, с бузи, оквасени от сълзи.

— Оставих Бяла черква, когато баща ти се не беше още оженил. Ти мязаш на него — каза тихо старецът, като си отриваше сълзите с кърпа.

— Чичо, каква радост за всички ни сега ще бъде, като се прибираш! Ний те обичахме само, но те не познавахме — казваше покъртен Стремски, като изглеждаше доброто, разтъжено лице на стареца.

Една минута и двамата се захълцаха, без да могат да си изкажат думата.

— Тъй, тъй, дойдох да видя либератата Болгария, да поида в Бяла черква, да видя майка ти, бътраната, непотите — бъбреше старецът с разтреперан глас, като не намираше българските думи.

— Имам писмо от домашните днес — каза Стремски, — скръбно писмо… Говореха ми и за вас…

— Четох го, разбрах го малко… Сърмани мей! На, прочети тая телеграма! — и му показа на масата нещо написано.

Стремски прочете следните думи:

— Аз съм ги размешал и с влашки слова, та ги препиши на курат български — добави хаджи Евтим.

Било по затруднение да намери лесно някои български думи, било по дълговременна привичка — старецът пъстреше говора си с румънски думи.

— Дълбоко ти благодаря, чичо хаджия. Ти ни дойде на помощ, като едно провидение, в най-трудната минута. Сега мама ще има две радости изведнаж: бащиното ни пепелище остая и вие се завръщате от чужбина. Аз тъкмо си биех ангелите и се чудех как да отговоря на мама и да й кажа, че не мога да отърва нашето дворище, заради нас скъпо, по-скъпо от палати…

— И за мене е скъпо, не само за вас, Найденчо! И аз съм там роден и видях света. Сега имам скоп къща да ви направя там, да прибера вашите, между свои хора да поживея, па и кости да оставя на татова и мошова земя. Домиля ми, непоте, за патриата.

И старият, изгубеният чича, и младият племянник седнаха един до други на канапето, за да се разговарят.

XXI. Хаджи Евтим

Още на двайсетата си година, много по-рано преди да напусне съвсем Бяла черкова, хаджи Евтим беше заминал за Влашко и се заловил за търговия там. През всеки две години, срещу Коледа, той имаше за правило да си дохожда в родний град, да прекарва празниците. При последното му гостуване в Бяла черкова му се случи едно голямо огорчение и оттогава не се върна вече. Тъкмо когато, пременен ерген, стоеше на хорото и правеше оглед на момите — той беше с намерение тоя път да се ожени и да си иде във Влашко с булка, — кьой векилинът, Аврам Келешът, по някаква лична вражда, заповяда на сеймените да подкарат от хорото Евтима и да го затворят в конака, под предлог, че дължал някакъв малък стар недобор. Подир тоя срам, нанесен на влашкия търговец, дълбоко огорчения хаджи Евтим нагрози родното си място и се закле никога да се не върне. И не се върна вече в Бяла черква. Той скъса всякакви връзки с нея. Загнезден в един молдавски градец, заселен повече с евреи, той се предаде всецяло на търговията си и не щя да чуе нищо ни за Бяла черква, ни за България. Напразно брат му му писва безбройни пъти: упоритият човек се не обади. И колкото повече време минуваше — повече се отчуждаваше от България, додето забрави, че е българин и стана румънин: хаджи Евтимиу Йонеску. Роднините му бяха го отписали вече от родът си и също престаха да мислят за него, той беше за тях мъртвец.

Но кръвта вода не става: гръмотевицата на освободителната война, която разтърсваше света от година насам, пробуди от летаргията и това тъмно съзнание. Българинът хвана да се обажда в хажди Евтима, кръвта заговори в окоравялото старешко сърце, и когато се подписа Санстефанския мир, пламна в него силно, неодолимо желание да види свободна България, да види своите. Той нема вече мир! Чужбината му стана несносна. Прибра сметките си, скъса всичко, продаде, каквото трябваше да се продаде, и тръгна за България, стопан на пет хиляди наполеона. Писмото, което му изпрати братовото му семейство, не го намери вече. Той бързаше за Бяла черква с цел да си направи къща там и да прекара остатъка от годините си в средата на своите. От Гюргево той мина на Русе, за да се порадва по-скоро на българска земя, а оттам по Дунава да иде за Свищов, отдето да тръгне към Стара планина. Тук случайно узна, че има един негов внук, и потърси Найдена.

И по този начин семейството Стремски печелеше един баща, а България — един син.

А как се радваше добрия старец на България, на всичко, каквото видеше там! И небето, и земята, и Дунава, и въздуха му бяха сладки и му пълнеха с радост душата. Лишен толкова години от отечеството си, той се прераждаше в тая родна атмосфера, подмладяваше се, възхищаваше се като дете. Найден го задържа повече от една неделя да го развожда и запознава. Води го по всички околности на града, описва му военните събития, разигравани от висотите. Посочи му от един хълм зад Русе синкавий облик в небето на Стара планина, при който вид чичо му порони сълзи… Представи го на губернатора, който го прие много хубаво, заведе го у Филович, който му даде гощавка, като брат на негов стар приятел… Разхожда го Найден и по Дунава с лодка и се чудеше как да го благодари. Той сякаш че виждаше баща си възкръснал. Старецът се сприятели и с Мачухонски — като него доскоро заблуден син на майка България и като него възхитен от нейните благородни картини, тъй мили и сладки на сърцето му. Мачухонски придружаваше хаджият, когато Найден беше занят, и го развеждаше по околностите. Само веднаж им се случи неприятност в тия разходки — при посещаването Левенттабия. Там двама руски офицери-топографи ги завариха тъкмо когато хаджи Евтим бележеше нещо по румънски в тефтерчето си, а Мачухонски чертаеше плана на знаменитото укрепление, за да го претвори в едно писмо до дъщеря си. Офицерите ги взеха за шпиони и ги пратиха в комендантството, отдето късно само Стремски ги освободи… Разговорите на двамата старци бяха пълни с комически недоразумения поради смешението на четири езика: български, руски, влашки и гръцки, с които си служеха, при деятелното участие на ръцете.

Особено името на Найденовия чича беше причина за бъркотия в разговора и ядосваше екзекутора. Той му винаги казваше: господин Стремски, но хаджият не му отговаряше на това име и заставяше екзекутора да му го повтаря няколко пъти, доде се усети, че Стремски е сам той. Ухото му трийсет години беше привикнало на домну Йонеску.

Ядосваше се екзекуторът и на думата „хаджи“.

— Защо ви е тая поганска дума прикачена на честното име? „Хаджи“ е агарянско наследие, променете го.

— Привикнал съм вече на тая качулка — отговори хаджият. — Ако ми измениш и нея, хич няма да си позная вече името.

Макар че хаджи Евтим бързаше да иде по-скоро на Свищов, дето една работа го викаше, а оттам с кон през Стара планина до Бяла черква, той се съгласи да остане още два дена в Русе, да види посрещането на княза Дондукова, който оттук напущаше окончателно България. А с най-първий параход на заранта хаджият щеше да тръгне за Свищов.

XXII. По набрежието

Надвечер в предпоследний ден на дохаждането Дондуково в Русе Стремски се разхождаше с Драга по набрежието, придружени и от Голичева и Светлина.

Слънцето залазяше зад полегатите голи хълмове на запад. Един широк мост от кипяще сребро закриваше целий западен край на Дунава, блеснал, заслепително лучезарен. Чудната панорама на румънските равнини се разтваряше още по-пленително-безконечна и феерически хубава. По самото набрежие, оживено и людно сега, се кръстосваха бляскави женски облекла и офицерски лъскави униформи, из пъстрината на които се препречваха черните дрехи на гражданите.

Тоя час беше най-хубавия на разходката. Стремски беше щастлив при Драга. Отношенията им продължаваха все тъй сърдечни и интимни. Той я обикваше повече и сега, като беше обезпечено семейството в Бяла черква, той сериозно мислеше да направи официално предложение на баща й за годявка с дъщеря му. Филович му се видеше малко студен. Но той не си даваше труд да си обясни тая сухост, с която се отличаваха от няколко време обръщенията му към него. Той предполагаше други бочни причини, чужди на техните лични отношения. Един-два случая дойдоха да подчертаят това настроение у Иваница: еднаж слугата му отпрати Стремски от портата, под предлог, че всички са излезли, а нему се мярнаха някои в гостната стая. Другажд — това особено заболя влюбения Стремски — той съгледа в Хелщайновата градина Патева при Иваницовото семейство и същия пак — при друга една разходка по набрежието. Драга, хубава и приятна мома, имаше много почитатели, но чувство на скрита досада и завист породи пръв Патев — Веригаров му беше вдъхнал само отвращение, но не ревност. Очевидно това примилкване около Драга беше явен задир, който Патев се не стараеше да скрие. У Драга той не съзря никакво изменение в чувства и обноски към себе си — все тъй сърдечна, галена, лекомислена, своенравна, бунтовница в случая, но веднага — по-нежна и прелестно фалшива! Той се радваше на съчувствието и на Светлина, всегда приветлива и внимателна, и на мъжа й, признателен, и сега видимо доволен от семейний си живот, на който юнашки бе забравил горчивините. Драгината майка някак си стана церемониална и суха: очевидно, тя държеше с бащата. Имаше два лагера в къщата: по-многочисления беше безусловно за Стремски. И той ставаше още по-влюбен. Той виждаше само красотите на Драга, която ги имаше; недостатките й го сърдеха, но не го отблъсваха. Напротив, той сякаш я обичаше с тях и не можеше да я предположи тъй прелестна без тия петна. Има лица, които една брадавица с косъм прави по-интересни, няколко луници при носа — непонятно приятни. Стремски диреше деня на решителната стъпка, но не намираше ни един сгоден, нито — достатъчно мъжество у себе си за нея. Съществующата хладина у Филовича не го безпокоеше. Той знаеше, че Драга, егоистична и възпитана в свободните понятия, не беше способна нито на сляпо покорство, нито на самопожертвуване. Тя беше сама властелин на сърцето си и той чакаше с увереност.

Тая вечер тя, против обикновението си, беше сериозна, разсеяна.

— Какво мислиш? — попита я Найден.

— Мисля за утрешната вечер — отговори тя.

— За посрещането на княза Дондукова?

— Да.

— Ще бъде великолепно — забележи той.

— Мразя го.

— Защо?

— Е тъй… Много свят, блъсканица, народ.

— Защо те безпокои това? Ти само в блъсканиците можеш да дишаш.

Тя се засмя.

— Може да се изгубя! — каза шеговито.

— Ти ще бъдеш под моята защита. Аз ще дода да ви взема с домашните, нали?

Вместо да отговори на питането, Драга попита игриво, като се притисна до лакътя му:

— Найдене, знайш ли какво ми се иска?

— Кажи.

— Да ме откраднеш.

— Ах! — язсмя се Стремски. — Ти кой роман четеш сега?

— Набабът.

— Ха, новия роман на Алфонс Доде? В румънски превод?… Там впрочем няма да крадат никаква героиня.

— Скучен е.

— Да, Веригаровата поезия по е весела — подразни я Стремски.

— Ти говориш пак глупости… Найдене, знаеш ли кой роман най обичам? Анна Каренина.

— Ти не си го чела?

— Разказва ми съдържанието му полковница Кутешнова, с която сме приятелки. Аз обичам героинята Анна Каренина. Знайш ли защо?

— Защото прилича на кака ти! — пришъпна й ниско Стремски.

— Да! — изсмя се Драга. — Там Вронски, тук Волски офицери… — и тя му стискаше ръката нежно.

— Разликата е само, че Светлина се върна, а Анна се не върна от любовника си.

— Защото не е имало и там някой Стремски. Н слава богу…

— И затова потънва…

— Затова именно ми е по-симпатична, много по-симпатична. Знаела как либила…

— Ти си положително луда.

— Аз обичам лудите… — шъпнеше Драга глезено.

— Ти си чудовище тогава — подбиваше я Стремски, не без малко сръдница.

Тя го изгледа.

— Найдене, грабни ме!

— Къде ще те нося?

— Накрай светът… Иска ми се…

Светлина се приближи до тях.

— Драго, кои идат там?

Отсреща идеха дружина мъже и жени.

— Вестовски с фамилията си, и Рендев, и Веригаров!

— Там е и господин Патев — каза Голичев.

Сърцето на Стремски се сви.

Минувачите приближиха и се здрависаха. Патев се отби от дружината си и дойде, та се ръкува с нашата. Това накара и цялата му дружина да направи същото. Стремски предпазливо отстъпи с Драга настрана, като съгледа намерението на Веригарова, пак надут, самоуверен и с победоносен вид, да й даде и той ръка.

Той се не смути и направи комплимент на сестрите:

— Бих казал, че срещам трите грации, ако да вървеше още една с вас. Но в Русе няма третя.

И двете се засмяха.

— Това е все по-малко блудкаво, отколкото предишната дивотия — пришъпна Стремски на Драга злъчно — едно за смелостта на Веригарова, друго — за Драгиното изсмиване.

— Да — ухили се Драга знаменателно.

Дружината се поклони и отмина.

„Що за загадка? Що за душа вятърничава е тая мома?“ — помисли си той мрачно.

Драга повървя малко, замислена.

— Да, какво приказвахме? — попита тя, като се отделяше пак малко настрана от Светлина и мъжа й.

Найден не можеше да помни: срещата на двамата неприятни хора го разстрои.

— Ах! Сетих! Казвах ти да ме грабнеш, па ла ме носиш там ей… в оная звездица, дето трепери… — тя показа една ранна звездица, бледно затрепкала в небето, и се изсмя звънливо.

— Аз ще те занеса в място по-малко студено и по-прекрасно: в долината, дето цъфтят трендафилите, в моята родна Стремска долина! — каза Стремски.

— И там е хубаво… Е, кога? — тя го погледна шутливо.

Стремски й само стисна ръката.

Първата дружина пак ги пресрещна, тя се завръщаше. Тоя път Патев гледаше в Драга твърде вторачено. Той поздрави пак. И Веригаров също, ухилен.

Това общество направи да погрознее за Стремски хубостта на мястото и на часът. Той силно пожела да остави набрежието, но не смееше да изкаже точа желание. Случайно Светлина му дойде на помощ.

— Драга гълъбице — обърна се тя към сестра си, — да си идем. Аз не си взех по-дебела дрешка — хладно ми става. Инак ми се свиди за тая прекрасна вечер…

— Найдене! Анна Каренина си отива!… — изсмя се Драга лудешки, като сочеше Светлина.

Тръгнаха. Пред самата порта на Филовича Стремски се прости с тях, след като си дадоха дума да се найдат утре вечер за срещането на княз Дондукова.

XXIII. Мачухонски става страшен

На сутрешната вечер Русе представляваше необикновен вид, той се беше натруфил за посрещането на княза Дондукова-Корсакова. Руски и български пряпорци се вееха по порти и прозорци, ярко осветлени. Два наниза разноцветни венециански фенери, от двете страни на Княжеска улица, закачени на увити със зеленина стълпове, образуваха лучезарна алея, из която беше пътя на триумфалното шествие на очаквания гост.

Особено от набрежието гледката беше прекрасна: на мегдана, пред пристанището, колосална триумфална арка с надписи издигаше се сред едно море от човешки глави със своите гирлянди от венециански фенери. Пъстрите ярки светила, покрили с пламък постройките при пристанището, параходите и катерите там, като се отражаваха, заливаха Дунава с едно вълшебно сияние: той се превръщаше на езеро от разтопено злато, което ври и трепери. По-далеко в реката, дето тя остаяше тъмна, един параход, също пламнал, от кувертата до върха на мачтата в огньове, пречакваше оня, който щеше да донесе госта. В тоя осветлен параход стоеше губернаторът със свитата си и най-видните граждани. Както мегдана — и набрежието също пращеше от свят, натъпкан между заградата и зидовете.

Не само едно просто любопитство водеше тоя народ тука. Княз Дондуков беше истински обичан и твърде популярен. В управляването на България, поверена на неговото ръководство от една година и повече насам, той прояви истински талант на администратор. Като такъв той имаше широки погледи, инициатива и настойчивост в изпълнението. В ръцете му България, току-що излязла от пълен хаос, бързо се преобърна на една доста добре уредена област, снабдена с необходимия господарствен механизъм. След като предложи една конституция за България, която учредителното събрание прие в Търново, като я разшири, и след посочването на българския народ да си избере за княз царевия внук, който не след много дойде в старата столица да се закълне над конституцията, ролята на княз Дондукова-Корсакова беше свършена в България и той побърза да се прости с нея и да си иде в Русия. Народът навсякъде го поздрави с възторг. Неговото последне минуване през България беше триумфално шествие. Русе беше последний българский град, в който стъпяше, и оттука щеше окончателно да напусне България. Прочее, Русе не пожали нищо, за да заяви своята обич и благодарност към княза. Последните му впечатления, изнесени из България, трябваше да бъдат и най-хубавите…

Стремски се беше писмено извинил днес на Драга, че не ще може да я придружава тука, обязан да придружи губернатора в парахода. Той беше поверил и чича си на грижите на екзекутора. Двамата старци стояха на набрежието под терасата на градината Ислахане. Мачухонски отрано беше довел хаджи Евтима да завземат хубаво място на тая гледна точка. Той го ограждаше с внимание и любезност, даваше му обяснения, пазеше го от натиска, ръководеше вниманието му, наставляваше го в случая.

— Господин Стремски!… Господин Стремски!… — повтаряше пак Мачухонски, но хаджи Евтим продължава да си гледа нататък, без да се обърне, като че към другиго се отнасяха тия думи.

— Евтиме Ерусалимский! — извика Мачухонскч.

— Ах! Мене ли? — извика стреснат хаджи Евтим.

— Пазете си пазвите от крадци. Часовника си пазете — думаше му Мачухонскн, като чувствуваше, че някой се много натиска у тях.

— Знам — отговори хаджи Евтим.

Натискът се увеличава. Мачухонски се обърна да види кои са отзад. Една прелестна женска глава с жълта капела с черни пера се подава между рамената на другите. Присъствието на това миловидно лице уталожва сръднята на Мачухошски, готов да се скара да не тласкат.

— Погледни назад, ще видиш една много красива българка — дума му Мачухонски, под чиито бели косми въздиша още сърце младо и способно да цени красотата.

Хаджи Евтим не се извръща, но го съди:

— Мачухонски, тебе ти мина времето вече.

— Хубавото е дадено от всевишния за гледане — шушне му сладострастно Мачухонски и крадешком поглежда назад.

Някой си тласна силно Мачухонски по плешката. Той се извърна. Един дебелолик едър господин искаше да се тикне между него и хаджи Евтима. Това го разсърди.

— Какво се увирате, господине? — издума сопнато Мачухонски.

— То не е твоя работа! — каза високия, който се опитваше да раздели приятелите.

Мачухонски се напна и оттласна нахлувателя грубо. Той нямаше да допусне да го разделят от поварения на грижите му старец и да го изложи на някаква нова неприятност в този страшен наваляк.

— Кое е това халосано старче? — обърна се високият, учуден, към ония, които стояха зад него, в това число и прелестната женска глава с жълтата капела.

По надменния тон на този господин явно бе, че е високопоставено лице.

Но Мачухонски, тая вечер особено нервен, не беше човекът, който да преглътне мълчаливо една такава дързост. Той се обърна към непознатия и го попита презрително:

— А ви что за птица?

Оня почервеня от негодувание, но благоволи да му отговори пренебрежително-гордо:

— Аз съм председател на Апелацията!

— А аз съм екзекутор при негово превъзходителство губернатора! — извика старецът със страшен вид, изпулил очи, брада щръкнала войнствено.

Това спречкване привлече вниманието и на другите.

— Qui est ce terrible vieillard?2 — попита един с цилиндър другаря си, който се опираше отдясно на Мачухонски.

Другият дигна рамена, понеже и той не познаваше разсвирепелия екзекутор.

Един българин зад тях преведе:

— Il est éxecuteur de gouverneur.3

Тая дума: „èxecuteur“ чужденците я взеха в най-приетата й и зловеща смисъл — джелатин. Те изгледаха още по-учудени настръхналото лице на стареца. Той сега беше действително страшен. Обидата, която му нанесе Патев, преобрази на тигър тоя друг път смирен и безобиден божи човек.

— Ce monsieur éxerce la fonction de bourreau au près du gouverneur de Rostchouk?4

— Oui — отговори българинът, комуто честолюбието не позволи да каже, че не отбра всичко.

— Cré mon de Dieu! Ces gouverneurs russes ont leurs bourreaux? Mais c’est abominable!5 — каза чужденецът с цилиндърът, като се извърна към българина.

Българинът клюмна утвърдително.

— Notez, Armand, cette monstruosité, ne l’oubliez pas dans la correspondence de demain6 — прибави същият на другаря си.

Чужденците — единът от тях очевидно беше кореспондентин — гледаха втрещени на стареца. Те наистина захванаха да откриват джелатски черти във физиономията му. И тая червена кърпа около шията — символ на кървавата му професия!… Стана им лошо при тая кръвожадна личност, но да се оттеглят нямаха възможност: навалицата им затваряше изхода.

XXIV. Под свое покровителство

Между това Мачухонски геройски отблъсна нападението. Патев се смири, като узна, че има работа с един чиновник при губернатора, на когото службата обаче не знаеше в какво се състои и пръв път я чуваше. Позна само, че е крайно важна длъжност по високомерния тон, с който старецът се титулира.

Мачухонски се укроти също. Лицето му подир тая победа придоби обикновеното си добродушно изражение, нещо, което съвсем не успокои чужденците. Той се загледа също към Дунава. Много далеко на запад в тъмнината се показваше сега светлочервена точка, прилична на голяма звезда, ниско паднала до земята. Това беше парахода, който идеше от Свищов с Дондукова. Всички очи се впериха в тая светлина. Заедно с любопитството порасна и натискът. Мачухонски се извърна назад да види кой му е отдиря, и дръпна хаджият за ръкава.

— Евтимие! Погледни две красавици: първата и друга — две капки! Велика е господнята мъдрост — пришепна му пак Мачухонски. Хаджият тоя път се полуизвърна и погледна дебнешком. Зад него стояха Драга и Светлина, а зад тях — баща им, Голичев и Патев.

Хаджи Ептим си доближи устата до ухото на другаря си и му пришушна:

— Тия са нашите сватове будущи.

Мачухонски го погледпа зачуден.

Хаджи Евтим прибави, като гледаше напреж си:

— Момата с жълтата капела ще ми стане снаха. Виж я.

— Как, тя ще се сгоди с Найден Марковича?

— Да. Другата е сестра й.

Това съобщение има магическо действие на екзекутора. Одевешният свиреп старец сега се превърна на олицетворена любезност. Той се извърна към Драга и Светлина, натисна се, та им отвори място и ги покани да дойдат отпред, при заградата.

Те благодариха усмихнато на вежливия кавалер и дойдоха до заградата.

Хаджи Евтим ги поздрави само с „буна сяра“, защото ръка не можеше да се подаде тука, па се здрависа и с Иваница и Голичева — пак по влашки. С Патева се не познаваше. Мачухонски възхищен и горд, че можа да услужи на двете прекрасни българки, стоеше като една непоколебима скала зад Драга и я пазеше от натиска. Той гълташе с наслаждение миризмата от резеда, с която госпожа Голичева напои въздуха. Той вече не гледаше към Дунава, дето бяха вперени всички погледи към идещий насам параход с императорский комисар, той пазеше само дамите и ревниво разперяше ръце, да спре чуждо досягане до Драга. Въпреки тая церберска бдителност, Патев насили пак — да дойде до Светлина и Драга. Мачухонски се възмути от тая нова дързост на одевешний си противник и изново пламна. Рицарската чест му заповядаше да брани дамите от неприятно съседство. И хаджи Евтим погледна накриво Патева, който искаше да се долепи до харесаната бъдеща снаха. Той забележи в обноската му някаква свобода, като че е някой, който е близък на девойката.

Мачухонски потегли назад Патева.

— Нямате работа там — каза му той, — тия дами са под мое покровителство — и брадата на екзекутора настръхна войнствено, готова на всичко…

Патев изгледа възмутено дръзкия старец.

— Оттеглете се назад, господин Патев! — каза му Филович, па се изсмя.

Патев се дръпна, па се изсмя и той.

Изсмяха се и сестрите.

Изсмя се тогава и Мачухонски, без да знае защо.

Кикотенето стана общо.

Хаджи Евтим само, като не знаеше причината му, стоеше равнодушен.

Но Мачухонски победи. Той остана пак на позицията си.

Параходът наближаваше. Скоро той се срещна с губернаторския параход и заедно двата парахода патегляха насам. Подир малко княз Долдуков стъпяше на скелята сред заглушителните ура на трийсетхилядната тълпа, сред гърмежа на топовете, които ригаха пламъци на брега, отвъд Черни Лом, сред урагана от всеобща радост на един народ, поздравляющ възторжено представителя на царят, който го освободи.

Мачухонски ревеше, Филович ревеше, Голичев рвеше, Патев ревеше — лицата им приличаха на лица на луди — Светлина, отпуснала веера си, пляскаше с ръце възхитена; Драга, бледна и безпокойна, гледаше към тълпата, натрупана около княз Дондукова.

Хаджи Евтим, с бузи измокрени от сълзн, махаше капелата си над главите на сестрите и викаше като бесен:

— Са траяска!

Мачухонски му забележи:

— Викай ура! Каква е тая поганска дума: „са траяска“?

— Тя си е българска, остави ме — каза хаджият и продължи да реве своето безконечно „са траяска“ и да маха с шапката, която най-после отхвръкна от ръката му и падна през заградата на покрива на долните къщи.

Виковете дойдоха до пароксизмът си, когато Доидуков замина, прав в пайтона, гологлав, из Княжеската улица, дето друго море от хора подзе стихийното и гръмотевично фучене на народния възторг.

Навалицата от набрежието рукна като порой и се сля с оная, която пълнеше Княжеската улица. Тя увлече и Мачухонски, и хаджи Евтима, веднага изгубили от погледа си Филовичевото семейство.

XXV. Гощавка на княз Дондуков

Стремски, откак стъпи на скелята заедно със свитата на високия гост, не престаяше да дири с поглед Драга из народа. Той предполагаше, че баща й без друго ще я доведе на самото пристанище, дето се трупаха по-отбраните граждани — от двата пола, — за да поздравят първи княза Дондукова. Но като я не видя там, той я търсеше навсякъде, гледа и по набрежието, без да може да различи любимата девойка в пъстрината на навалицата въз хълма, останал в по-слабо освещение. Това отсъствие на предмета, що диреха жедните му очи, направи му цялото тържество скучно и чуждо.

Той се промъкна из тълпата и влезе в хотел „Ислахане“.

Широкий салон, бляскаво осветлен от голям люстър, беше вече напълнен с отбран свят — граждани и военни, поканени нарочно на гощавката, която градът даваше в чест на високия гост.

Дондуков, в дъното на салона, приказваше с губернатора, с коменданта на града и с други руски генерали, като се смееха нещо. Лицето му, твърде мургаво, сухо, уморено, беше осветлено от усмивка, която се не махваше. Побелялата му, сресана отстрана коса, бухнала над ушите, и силно прошарените му бакенбарди, типична особеност на руския генерал от Освободителната война, придаваха значителност на физиономията му, която изобщо не беше изразителна, нито симпатична. Но тя беше толкова добра, толкова блага, усмивката я правеше тъй приветливо проста, щото ставаше обичлива. Тя отражаваше самата душа князова, душа мека, благородна… демократическа. Това свойство го направи да спечели в България оная популярност, която не бе достъпна за неговия предшественик, княз Черкаски, човек енергичен, с характер сприхав, надменен.

Губернаторът му представяше по-предните чиновници и първенци в Русе. Като съгледа и хаджи Евтнма, той приказва нещо смешно на княза, като му го сочеше с поглед — вероятно случката при Левенттабия, — после пристъпи към хаджият и му климна. Хаджият, доста смутен, приближи при губернатора и той го хвана за ръка, заведе го при княза и го препоръчи като един виден българин, само преди малко спечелен за отечеството си.

Князът го изгледа със своята добра, дружеска усмивка и го попита сега харесва ли му се България.

— Как да ми се не хареса? Когато последния път я оставих, мене ме тласкаше ръката на турското заптие; сега влазям в нея — мене ми стиска ръката българският цар!

Околните преведоха фразата на хаджият, размесена с влашки думи. Дондуков се засмя добродушно, но не можа да скрие едно голямо удоволствие. Защото последните думи на стареца отговаряха на едно негово съкровено желание, което той бе милувал досега с голяма любов в дълбините на душата си. Известно е, че кандидатурата му за български княз беше глухо пусната и слухът за нея упорствува дори до деня, когато император Александър II посочи на българский народ — през устата на същий Дондукова — своя внук — княза Александра Батенбергский.

На трапезата князът беше твърде приказлив и разположен. Отляво той имаше губернатора, отдясно — военний комендант; насреща му беше кмета, или градският глава, както тогава го думаха, и близо до него — граф Марузин и Стремски.

Други наши познайници стояха на левия край на трапезата — двамата неразделни приятели хаджи Евтим и Мачухонски. Случаят бе турил срещу екзекутора чужденеца с цилиндъра от набрежието. Той се въсеше от това противно съседство, но главно се възмущаваше за тоя варварски етикет, който допуска или изисква да се поставя джелатинът на една трапеза с върховний заповедник на страната. Той не можа да се стърпи и изказа мислите си на руския полковник, който му беше съсед.

— Господин полковник, вашата вечеря е великолепна, само едно нещо ми я отравя: присъствието на тая злокобна личност — и той посочи с поглед Мачухонски.

Офицеринът не познаваше Мачухонски, но не забележи в особата му нищо неприлично: напротив, той беше хубавец старец със своята антична глава. Само червената му копринена вратовръзка биеше на много байрамско, но нищо злокобно и в нея нямаше.

От своя страна и Мачухонски се вгледа в чужденеца, който престана да яде и следеше неотстъпчиво всичките движения и разговори на стареца — той разправяше на съседа си отдясно за Левенттабия. На Мачухонски досади това взиране и той пошъпна на събеседника си:

— Този ще да е някой шпионин.

— Не, той е новия секретар на английското консулато, Елиот Робинсон.

— Нищо, все са едни антихристи.

И Стремски имаше да му гложде една личност:

Патев, също гост там, за чиято безсрамна дързост да се увре при Драга старецът с много огън беше му разказал. За да му не бърка това неприятно лице, Стремски отклони погледа си на друга страна.

Наляха шампанското.

Княз Дондуков пръв дигна здравица за императора.

Губернаторът пи за България.

Кметът, млад човек и свенлив, дигна чаша за високия гост от страна на град Русе. Но той се смути към краят, смотолеви и причини всеобща неловкост.

Стана редакторът на един местен вестник и пи наздравица от страна на българский печат, бледна, изтрита, студена като уводен член.

Веригаров стана и като се извини, че не знае руски, и напомни дългът, който му се налага, като homme galant, дигна здравица по френски за княгинята.

И тая здравица се прие с обикновените ура, а в душите на русите произведе отвратително впечатление за вводителните си думи. Граф Марузин, още повече почервенял от яд, пошъпна Найдену:

— Тоя нещастен Веригаров тури венеца на пошлите български тостове… Найден Маркович, кажете нещо, тук трябва да се каже нещо да покърти…

— Пожалейте ме, графе, аз не съм приготвен! — прошъпна Стремски.

— Видите, и негово превъзходителство изражава същото желание… Избавете ни от неловко положение. Кажете нещо от страна на българский народ!

— Предупреждавам ви, Аполон Петрович, че аз на изящни фрази не съм майстор. Аз на дамите даже не ги правя.

— Просто, като българин, батюшка, говорете, каквото чувствува сърцето ви. И аз вярвам, че то много чувствува. Вий преживявате най-великите моменти на вашия исторически живот. Ну, Найден Маркович…

Наистина, една празнота се чувствуваше на тая трапеза. Искрената, задушевната, топлата дума не беше още казана. Напразно шампанското сгряваше сърцата, трябваше нещо, което да дигне душите. Трябваше да мине един електрически ток през тая официална атмосфера.

Няколко минути Стремски остана углъбен в мислите си. Кога дигна лицето си, той беше побелял като платно. „Прилоша му!“ — каза си графът, но веднага страхуването му престана.

Стремски стана полека, с чаша в ръка.

Той не каза здравица — а реч.

Тая реч трая около двайсет минути. Но на събранието се стори, че трая само две — тъй беше увлекателно красноречива, дишуща живот, огнена. Понеже Стремски говори от името на България — България говори през неговите уста. Чувства, мисли, полет, душа, сърце — всичко дойде до най-високий си диапазон. Впечатлението беше поразително. Възторгът съедини всичките души, хипнотизирани, очаровани, прехласнати… Когато речта потъна в гръмотевицата на изступлени ура, княз Дондуков протегна чашата си на Стремски да се чукнат, но внезапно я остави, приведе се през трапезата и го целуна в челото с измокрени очи. Стремски бе потиснат и награкан от всичкия тоя покъртен и възхитен свят, който му стискаше ръцете, който се целуваше с него, който го поздравляваше, който тържествуваше. Това беше тържество на красноречието.

Душата на България и душата на Русия се прегръщаха в беззаветна любов.

В онова време възторгите бяха още велики и истинни. Сърцата бяха непокътнати…

Стремски се намираше в упоение сред тая атмосфера от ентусиазъм. Той пръв път вкушаваше боговския нектар на триумфа, почти на славата… Само едно нещо липсуваше, за да бъде екстазът на щастието му пълен: светлият образ на Драга, която да го дели.

Но ако я не видеше тук, нему се стори, че чу нейното име в тълпата. Неволно той се вслуша в този разговор, като че очакваше и там да бъде произнесена.

— О, и ти ли си тука?

— Нямаше как, служебно положение. Трябваше да бъда на официалното представление.

Стремски позна гласът на Патева.

— Патев, честито! — извика един друг глас.

— Благодаря — оттовори Патев.

— Знаменит ден избра ти — обърна се Веригаров.

— Какво му честитиш? — попита един нов глас.

— Годил се е тая вечер. Дойде завчера и ни открадна най-хубавата мома.

— Е, на добър час! Дай ръката. За коя?

Непознатият глас отговори:

— За госпожица Драга Филович.

Тия думи треснаха като мълниен шип от ведро небе Стремски. Той се замая, заклати, като че стана пиян, пред очите му притъмня, той не усети как излезе навън, как се намери на улицата. Но на улицата стоеше още много свят и чакаше излазянето на Дондукова, за да му прави овация. Стремски бега от множеството и слезна към Черни Лом, дето местността беше пуста, мина по моста и се изкачи оттатък на високия бряг, който беше още по-пуст и тъмен, нависнал над Дунава.

От това място въздухът над Русе се виждаше озарен като от пожар — от илюминацията. Прозорците на хотел „Ислахане“ блещяха празни. Ветрецът донасяше глухо дотук умирающи звукове от музика, която веселеше пиршеството, дадено на княза Дондукова.

Стремски се изправи на брегът, гледа една минута в Дунава, като да го пита нещо…

Но веднага се оттегли, тръшна се на тревата с ръце, разперени безсилно, с очи, устремени към звездния свод…

XXVI. Първо окопитване

Сутринта с най-ранний параход той изпрати чича си по Дунава.

С другия параход — и той напусна Русе.