Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

I. Една гръмлива утрина

На изток се сипваше зората.

Разкошната южна нощ се привършваше.

Широкото Пловдивско поле още дремеше.

Трите могили на южнобългарската столица се дигаха мълчаливи и черни, с тъмните облаци на сградите по върховете си, които правеха линията им начупена и щърба във фона на развиделелия кръгозор.

Небето, което губеше бледите си звезди, беше чисто, свободно, безцветно и обещаваше един хубав ден.

Талигата на Филеас Фога пъплеше бавно из тихото поле. Двата коня, драгливи ожулени кранти, пристъпаха лениво, като пръхаха утрешния свеж въздух. Талигарят, за да не заспи, запушваше често цигара, закачил юздите на конете за една кука и оставил ги на своя воля дремливо да пристъпят с бързината на една костенурка. Тоя скоро начин на каране, с който шейсетте километра от Бяла черква до Пловдив той зимаше за три дена, беше направил знаменита талигата на бай Пея Орлякът, а той сам беше прославен по цяла Стремска долина с прозвището: „Филеас Фог“, прочутия Жул Вернов пътешественик, който бе обиколил земното кълбо в осемдесет дни и чиято история цяла Южна България беше прочела с възхищение16. Глумливите белочерковци кръстиха прочее с името на прочутия английски бързоходец и своя единствен талигар, бай Пея Орлякът.

Пътниците, които влачеше тая скърцлива и друслива жълва към Пловдив, бяха трима души, и те бяха наши познайници: Хаджи Евтим, хаджи Смион и Анастас Хамамджиолу. Хамамджиолу отиваше на Пловдив по работа — той имаше съдба там; — хаджи Смион беше повикан за венчавката на сина си с една пловдивска мома; хаджи Евтим — отиваше да види Найдена и снаха си, които вчера трябваше да бъдат пристигнали от странство, както смяташе от едно тяхно писмо из Виена. Троицата старци бяха тръгнали заедно, и с Филеас Фоговата единствена талига, като се бяха въоръжили с героическо търпение, необходимо при това пътешествие.

И тримата, загърнати добре с палтата си от утренната свежест, мълчаха или дремеха. Сегиз-тогиз някой се обаждаше и кажеше нещо, па пак се въдворяваше тишината в колата.

Приближаваха към Кършияка, северното предградие на Пловдив. Шосето пред тях отиваше право между два реда върби. Ненадейно изгърмяха няколко пушки през тях, зад върбаците. Пътниците се сепнаха и погледнаха из талигата.

— Какво става тая заран? Какви са тия гърмежи? Сега гърмеж, а преди час и половина пак чухме гърмежи, гаче хилядо пушки пукнаха. Тая нощ сякаш че се намираме близо до битка! — каза хаджи Евтим, провирайки си главата навън, за да види нещо.

— Тия пушки гръмнаха откъм Марица, а първите изгърмяха отдясно, от полето — каза Филеас Фог.

— Кога идем в града, ще разберем — каза Хамамджиолу.

— Не е чиста работата — допълни Филеас Фог обезпокоен.

— Аз ви думах и напред, че са разбойници, ама вие не вярвахте… Аз, когато един път в Молдовата…

— Какви разбойници дрънкаш, хаджи? — пресече го другарят му. — Първите гърменета бяха от цяла войска, а не от няколко души. Ехтеше кърът.

Кършияка наближаваше. Черните покриви на къщите й се различаваха ясно от гъстите върби, с които досега се смесиха в тъмен куп. Ненадейно талигарят обърна вниманието на пътниците към едно странно зрелище. Из полето отдясно зачерни се голямо множество хора, които идеха насам. Това множество вървеше из конарския път на една дълга линия. Отпред един куп конници образуваше главата на колоната, на която края се губеше в дрезгавината зад дърветата. Туптенето на конете, шумът на стъпките, звънът на оръжията се чуваха ясно, но гласове рядко изскокваха. Това мълчаливо шествие се движеше и напредваше към шосето, очевидно, то отиваше към града.

Пътниците казаха на Филеас Фога да спре. Зеха да се съвещават.

— Това е войска, виж им байрякът — каза хаджи Евтим.

— Каква войска ще бъде? Те са селяни!

Скоро множеството излезе на шосето, което почерня. Отиваха за града.

— Е, сега назад или напред? — рече Хамамджиолу. Подир кратко съвещание решиха да вървят на известно разстояние зад множеството и да се спрат на първия хан на Кършияка.

Талигата тръгна. Вървяха тъй около десет минути.

— А бе тия хора се запряха — каза хаджи Евтим.

Наистина, колоната, като стигна до самата Кършияка, спря се на шосето и по-голямата част се отмести надясно и изпълни полянката, която заграждат на полукръг върби. Други тълпи се зададоха из конарския път.

Ново недоумение на пътниците. Спряха пак. Едвам размениха няколко думи, неколцина души дойдоха към тях. Като ги приближиха, пътниците видяха селяните в пълно въоръжение: с пушки на рамена, с нанизи патрони около кръста, с револвери в кобури, окачени на поясите.

— Накъде пътувате, баювци? — попита единият, като надника в колата.

Обадиха му.

— Слезте. Един наш човек има болен, да го турим в каруцата.

— Няма да ходите в града — каза друг.

Пътниците разбраха, че всяко съпротивление на тия обръжени хора ще е безполезно, и слязоха от колата.

— Елате при нас, заедно ще влезем в Пловдив-казаха селените и подкараха троицата пътници напред към дружината. Шосето и поляната бяха почернели от купове хора прави и от петдесетина конника. Имаше там около четире или петстотин души селяни — се въоръжени. На един кон седеше с някакво перо на шапката една мома, препасана със сабя, и тя държеше знамето. Пленниците бидоха турени между две върби под надзора на двама селяни. Те разбраха, че не искат да ги пуснат, преди да влезе дружината в града, без да си обяснят добре причината на тая предпазителна мярка. Те обаче се поуспокоиха за себе си и за своята лична безопасност. Хаджи Евтим попита вардачите си какво се е набрал тоя свят тука и каква му е целта.

— А бе, господине, нема не видите? — отговори единият селенин надменно.

— Видим, но не знаем.

— Почакайте, ще се научите.

Зададоха се няколко души още. Запитаха ги откъде идат.

— От Бяла черква — отговориха.

— Какво ще чините в Пловдив?

— Сватбари сме, ако питаш — каза хаджи Смион, с цел да успокои войнствените селяни върху миролюбивия характер на тяхното пътешествие.

— А, сватбари сте? И ние сме сватбари! Тая утрина ще венчеем една мома и един ерген — викат го Александър — каза един от тях, па отминаха.

— Хай да е честито! — усмихна се щастливо хаджи Смион, па бутна хаджи Евтима:

— Как не ни дойде одеве на ума, че е сватба? Тукашните селени тъй правят сватбите, с пушканета и с байряци. Само напразно се уплашихме.

— Каква те е сватба намерила, хаджи — забележи му Анастас Хамамджиолу — не чуваш ли какво приказват? Дошли са Кръстевича да свалят!

— Слушайте, слушайте какво викат! — пошушна им хаджи Евтим, като им направи знак.

В същия миг се чуха викове:

— Да живее съединението.

— Да живее княз Александър!

— Долу пашата!

— Това е революция — каза хаджи Евтим със сериозен вид. — А ние се хванахме тука. Ето защо ни запряха, да не би да обадим…

— Тия са чапкънски работи — пришушна Анастас Хамамджиолу намръщено и гневно.

— Истина бе, революция! Нема тия простаци ще направят революция?… Аз, когато княз Куза сваляха… — но хаджи Смион млъкна благоразумно, защото селяните можаха да го чуят.

Зададе се насам друг куп селяни.

Един исполин с тежка берданка, преметната през рамо, с лев на калпака и сподирен от две момченца, също с левове на калпаците, попита с гръмлив глас Анастаса Хамамджиолу:

— Ваша милост сте вънкашни?

— Да, пътници сме, господине.

Обадиха и нему къде пътуват.

— Българи ли сте? — попита исполинът.

— Българи сме.

— Искате ли съединението?

— Кой го не желае, приятелю? — отговори хаджи Евтим.

— Аз искам съединението още откога! — обади се живо хаджи Смион.

— Щом е тъй, вие сте наши братя. Ще вървите с нас заедно… да поуплашим пашата… майка му стара!… Няма ли за тия християни по една пушка, бе? — обърна се исполинът към другите.

Изглеждаше, че той е един от главатарите.

После отминаха.

— Ще ни карат да се бием! — каза в ужас хаджи Смион.

— Каквото ни свирят, това ще играем — продума хаджи Евтим.

— Аз не съм против Кръстевича!… Познаваме се с него… — притури хаджи Смион.

— Кой те пита за кого си и с кого не си? Паднахме в ръцете на тия хаймани… Тоя ден кръв ще падне!… — измърмора мрачно Хамамджиолу.

— Не се бойте. Аз, когато Куза сваляха…

Но хаджи Смион млъкна, побледнял.

II. Продължение

Между това хаджи Евтим беше захванал разговор с един по-приказлив селянин и както от него, тъй и от разговорите на другите, той узна, че революционерите бяха селяни от Голямо Конаре и няколко други съседни села. В числото им влазяха всичките запасни, които имаха пушките си. Те потеглили от Голямо Конаре по полунощ и дълго време чакали при село Царацово известие от Пловдив, че конакът е нападнат от войската, с която били в споразумение. Там дали един залп на въздуха против двайсетина кавалеристи, които се задали насреща им, и веднага побягнали назад към Пловдив… Но известието, което очаквали, не идело и те се безпокоели силно и се обезкуражили. Боели се, че може да осъмнат в това очакване и смелия план да не сполучи. Най-после чули залп от отсрещния бряг на Марица — уречения сигнал за тръгването на войската към конака, и веднага потеглили за Пловдив. Тука, при входа на града, пак се бяха спрели, да се наредят във войнишки строй, получили ново допълнително известие, че конакът е зет и пътят затам е свободен. Хаджи Евтим, изтръпнал и развълнуван, съединист до мозъка на костите, приимаше силно участие в успеха за народното дело и делеше общото безпокойствие. „Тъй и тъй са го затъкали, барем да го дотъчат. Съединение инък как ще стане?“ — мислеше той.

Исполинът с двете момченца в това време се завърна с една берданка още в ръка. Той се обърна към хаджи Смиона и Анастаса Хамамджиолу:

— Дирих, побратими, ама само една излишна пушка намерих. Прощавайте… На я на тебе, господине, че ти ми се видиш по юнак.

И с тия думи той я връчи на хаджи Смиона. Хаджият зе пушката мълчишката.

— Тъй не я дръж надолу, ами на рамото, господине! — И той му я намести на рамото.

Хаджият избъбла боязливо, че той не знае от тия работи.

— Ще се учим… майка му стара… Кой се е родил научен… Така с пушки и с битки, и с кръв се освобождава Румелия… Нали искаме съединение?

— Искаме — отговори хаджи Смион.

— Е, какво искаме — да се помъчим да го придобием. Зер, сухо дупе риба не яде… Гурко! Я извикай пред тоя чичо, ама яката викай да те чуе пашата чак! — обърна се исполинът към едно от децата.

Момчето извика:

— Да живее съединението на Южна България със Северна България! Да живее княз Александър!

— Ура! — отзова се Скобелев.

— Тъй, майка ви… — издума одобрително Иван Боримечката, като ги подбра, и отиде навътре в тълпата.

Хаджи Смион, смаян от войствената роля, която му се наложи, мислеше как да се отърве от Боримечковия дар, който му примазваше рамото. Той се обърна към Анастаса.

— Хамамджиолу, аз те знам, че обичаш оръжия. Отстъпвам ти пушката.

— На тебе направиха чест, дръж си я!

— Аз не те моля, но като на приятел…

— Благодаря — отговори Хамамвджиолу.

— Тогава и не ти я давам, ще я дам на хаджият! — каза той строго. — Хаджи, заповядай! Ти у вас нямаш пушка!

Но хитрият хаджи Смион нито получи отговор от хаджи Евтим, който в тоя миг гълчеше с един селянин, твърде дрипаво облечен и лишен от оръжие.

— А бе, ти ли си бе? Да те пали палата: едвам те познах!…

— Какво чини господин Стремски, бай хаджия? — попита селянинът.

— Него го нямаше тука, беше повън. Но вчера трябва да си е дошел… А ти отдека? От Конарето ли идеш, Рангеле?

Рангел (това беше нашия познайник, някогашният горски стражарин в Черешовица) тури пръста си на устата, па пошушна:

— Не ми казвай името, бай хаджия! Аз съм тука скришом. Аз не съм от другите…

— Ами що чиниш при тях? — попита хаджи Евтим ниско.

— Аз се скрих в хората.

— Защо?

— Бегах из затвора, дето е отсам Марица.

— Кога бега?

— Преди малко избягахме четворица души и войниците ни гониха… и гръмнаха на нас шест пъти.

Хаджи Евтим си обясни сега одевешните уединени шест гърмежа. Той посъветва Рангела да се предпазва, а довечера да дойде у Стремски.

Хаджи Смион се приближи и повтори на хаджи Евтима любезното си предложение. Хаджи Евтим отказа.

— Дай я на мене, господине! — каза Рангел.

— Ах, на я на тебе, байо! Тъй те искам, да си юнак!

И хаджи Смион си отдъхна с облекчение, като се избави от тежкото желязо. Рангел стискаше с възторг пушката. Той сега с нея приличаше на всичките други въстаници и не можеше лесно да бъде познат от полицията. Пък и да го познаеше — той се надяваше на берданката…

В туй време в куповете на бунтовниците произлезе движение, разчу се глъчка. Разбра се, че офицерин конник дошъл през моста и обявил, че конакът е превзет от войската, но народ няма, та да бързат. По дадената команда един залп от няколко стотин пушки гръмна и разтресе въздуха. Веднага подир това революционерите потеглиха из улицата, предвождани от конницата и байряка, на който добре вече личеше във виделината ревящия лев, както и белите пера на шапките на някои от конниците. Раздаваха се викове: „Да живее съединението!“ Нашите троица другари, увлечени от пороя, мърдаха напред към моста, тикани от задните талази на революционерите. Те по неволя ставаха такива и отиваха да свалят господин Кръстевича!… Из много порти излазяха въоръжени човеци и се присъединяваха към тълпата с викове от възхищение или ненавист. Шествието отиваше към моста шумно, с гръмки „ура“, и гърмежите цепеха въздуха и разбуждаха Кършияка. Забиха и камбаните и дигнаха целия град. Захвана се и песнята, съчинена от някой си неизвестен Тразибул на опозицията и разпространена на последно време из целия Пловдивски окръг. Тая румелийска марсейлеза, забравена сега, се пееше на гласа на „Ремлинген герой“.

Стотина гърла раздираха с тая идиотска песен въздуха, разклатен от ехтенията на гърмежите, които опияняваха душите на революционерите и подигаха мъжеството им. Ентусиазмът молепса всичките. Едно неволно „ура“ изфръкна из гърдите на някого от нашите старци.

Когато най-после те стигнаха до моста, разсъмваше се хубаво. Камбаните цепеха въздуха над града, който ясно се вече открояваше, амфитеатрално положен по склоновете на могилите си. Колоната се проточи по моста. Хаджи Евтим биде разделен от другарите си, бутан, влачен от множеството. Той сега, при виделината, разпознаваше всичките подробности във въоръжението и накита на конарците. Всички бяха с пушки, с нанизи патрони през гърди или запасани около кръста, с жълти тенекийки с левчета, пришити на шапките — всичките големи и рунтави, — символ тогава на революционерство. Мнозина бяха облечени във въстанически дрехи, съшити по образеца на Хаджи Димитровите и Ботевите униформи, както ги има на картините, с много чапрази от зелен ширит и с цървули. Имаше някои и съвсем фантастически… Той се намери близо до байряка и видя, че знаменоската беше млада мома с мургаво, валчесто лице, с морава рокля, препасана със сабя, с револвер на кръста, с калпак на глава с левски знак и с голямо разперено перо над челото от павой, от какъвто бяха перата и на други конници. Един от тях, млад и оперен, който вървеше успоредно с нея, от време на време я подпираше за лакъта, непривикнала да язди на кон. Той личеше и да е върховния главатар на множеството. Когато се озова оттатък моста, хаджи Евтим видя, че трите улици, които извождаха на мегданя пред конака, бяха запазени от войска, а портата на конака — широко разтворена — за да приеме конарците. Тълпата им рукна безредно към нея с въодушевени викове и изхвърли стареца настрана. Начело на оная шерента войска, която лазеше улицата Узун чаршия, той позна двама офицери: майора Янсона и поручика Канелова. Те говореха живо помежду си. Янсоновото лице изражаваше силно вълнение душевно. Хаджият го чу, като казваше на някого си:

— Аз съм руски офицерин и имам задача да приготвя българските войници за борба против неприятеля (той натърти на тия последни думи). Аз никога няма да допусна на един мой солдатин да стреля против брата си. Това е българско народно дело… аз нямам право да се меся в него и отивам да си пия чаят!…

И той дупна коня си по корема, проби през войниците и изчезна в Узун чаршия.

В това време отнякъде изпъкна един стар офицерин в генералска униформа, човек къс, дебел, с валчесто, червендалесто избръснато лице, силно разгневен, и се обърна и избъбра нещо по турски на Канелова, който го гледаше, без да тури ръка под козирог, както се следваше. От шепота около себе си хаджи Евтим разбра, че това е генерал Дригалски паша, върховният началник на източно-румелийската милиция и жандармерия.

— Какво съди Канелова? — попита старецът един гражданин, който също слушаше там.

— Пита го как смее да не отдава чест на висшия си началник и по чия заповед е тука — отговори питаният.

В тоя миг Канелов изгледа генерала остро и изговори му по български:

— Генерале! Аз сега имам само един началник: княз Александър български, и се покорявам само на една заповед, оная, която ми налага дългът към отечеството…

Но тълпата блъсна и увлече хаджи Евтима към конашката порта. От конака идеха викове: войска и конарци взаимно се поздравляваха там. Въздухът ечеше. От моста потокът човешки, пораснал от нахлува на цялата Кършияка, постоянно се изсипваше по-гъст и по-безреден и от задните редове стигаха до ушите на хаджи Евтима уломки от песента:

И сганта нахълтваше постоянно в голямата конашка порта.

III. Конакът

Не твърде широкия конашки двор беше вече напълнен. Войската се беше оттеглила и сгъстила в южната му част до градоначалството, за да остави свободен мегдан на конарците. Освен тях, офицерите и войниците, в двора имаше малко граждани: една купчина, спряла се срещу входа на зданието. Между тях хаджи Евтим съгледа само едно познато нему лице: доктора Догански. Той личеше да е от главатарите, защото правеше някакви разпореждания, които други охотно се затичваха да изпълнят. По прозорците на тъмниците надничаха главите на затворниците. Но числото на гражданите се увеличаваше на всяка минута. Тревогата на войската из улиците и звънът на камбаните ги пробуждаха и пращаха тълпи тука. Хаджи Евтим, като нетукашен, не познаваше пловдивчани. Но той не виждаше ни едного от приятелите или съпартизаните Стремскеви, с които той се познаваше. Това го зачуди. Но той остана смаян, когато разбра, че движението беше дело на партията, противна на властвующата, защото чу и такива викове: „Долу лъжесъединистите!“, „Да ги избесим!“ Истина, тия жестоки заканвания произнесе адвокатът Ладжович, когото хаджи Евтим познаваше от Хисаря. Това откритие изстуди малко стареца. Удивлението на хаджият порасна, когато видя и Бориса, че влазяше в конака под ръка с някакви хартии, които веднага разбра, че са прокламации, каквито видя залепени на конашката порта. Борис беше твърде въодушевен и разправяше нещо запъхтян с няколко други юноши, вероятно другари-гимназисти, всички с широки поли и дълги коси. Скоро той изчезна пак. „И наш Борис е в тая попара! На него тамам такова мъгляво време се харесва“ — помисли си старецът.

В тая минута озова се в двора един рус, висок офицерин в пълна парадна униформа на руски подполковник — „Чичагов! Чичагов! Руският аташе!“-зашъптяха около стареца.

Чичагов, запъхтян и нервен, се озърна и попита офицерите там:

— Чия е тая дружина?

— На майор Николаева.

Старецът забележи, че Чичагов бъбреше нещо живо на войниците, като че ги мъмреше.

В тая минута един майор с широко лице разсече с коня си тълпата и приближи до Чичагова.

Произлезе къс разговор между двамата.

После майорът с едно енергическо движение на ръка извика:

— Отстранете се, господин подполковник! С какво право се бъркате на нашите разпореждания? Идете си, моля ви!

Чичагов пламна, тури ръка под козирог, па излезе бързо из конака.

Някой дръпна за лакъта стареца.

Той погледна и видя хаджи Смиона.

— Де Анастаса?

— Побягна. Ама аз съм любопитен да видя… Аз, когато сваляха Куза…

Но и трети път хаджи Смион не довърши фразата си за Куза. „Да живее съединението!“, „Да живее княз Александър!“ — викаше войската по команда.

— Долу пашата! — викаха конарци.

— Долу табакерката! — викаха някои граждани.

Тоя вик се касаеше за скъпоценната табакерка, подарена от султана Кръстевичу при ланското му представяне в Цариград. По-голямата част от гражданите, неподготвена по-отрано и изненадана, оставаше по-спокойна. Тя бе занимата повече да слухти, гледа и любопитствува, отколкото да участвува и да бъде актьор на събитието. Между това, навалякът пред двамата хаджии постоянно се уголемяваше и тям ставаше трудно да следят какво ставаше пред входа на конака. Те се помъчиха и пробиха по-напред. Вратата остаяше полуотворена. Там стоеше само един млад полицейски пристав, прибледнял. Сегиз-тогиз през някой прозорец се забелязваха бледни лица. Всичките очи бяха устремени към тая врата. Очакваше се още нещо ново, необикновено: развязката. Войската следваше на пресекулки своите извиквания. Конарците бяха безпокойни. Амазонката с гола сабя на коня си гледаше гордо наоколо си, чувствующа театралния ефект на своето присъствие на една революция.

— Пашата, пашата да излезе! — викаха гласове.

— Долу Румелия!

— Господин майоре, дайте заповед да извикат Кръстевича! — чу се гласът на Догански.

— Трябва граждани да влязат вътре и да го изведат, нашата роля се свърши в конака: нека народа сега да действува и да си заяви волята — отговори офицеринът, шибна коня си и отмина.

Тълпата се притискаше и отиваше се напред — от тласъка на нови талази любопитни, които прииждаха. Тя се натискаше в тълпата на конарци край градинската ограда. Целият двор беше натъпкан. Хаджи Евтим се почувствува много утеснен и като видя вратичката на градината полуотворена, вмъкна се там, за да бъде по на свободно. Хаджи Смион пак биде разделен от него. В същия миг чуха се гласове:

— Влазят!

Разумява се, че при главния управител влазяха. Хаджият съгледа, че куп конарци в градината се наваляха на прозорците на заднята стая на конака. Той отиде също и се прилепи до единия прозорец. Утренната виделина хубаво осветляваше стаята, в която гледаше. Тя беше спалня с едно легло. Там един нисък, беловлас старец се обличаше бързо. Влязоха там двама души граждани. Хаджи Евтим разбра, че старецът е главния управител. Едно стъкло на прозореца, останало незатворено и малко отзинало, даваше възможност да се чуе разговора им, и то само в продължение на две минути, защото някой си затвори стъклото отвътре.

— Какво ми искате? — попита главния управител, чиито ръце треперяха — тоя нервозен трепет беше им обикновен.

Двамата гости се назоваха — хаджи Евтим не зачу добре имената — и единият — дълголик с остро теме, чер, сух, с глас, който заецваше, бърже отговори:

— Господин Кръстевич, народът обяви съединението си със северните братя. Румелия не съществува. Вие сте свалени и наш княз е Александър Батенбергски. Народът ни упълномощи да ви явим неговата воля. Пригответе се, вие ще оставите Пловдив още сега.

— Добре! Съединение народът желае? И аз съм българин! — отговори Кръстевич живо.

Влезе една млада и хубавица госпожа из бочната врата. По лицето й бе напечатано безпокойство и страх, очите й разплакани. Тя кълчеше ръцете си и нещо думаше на двамата граждани… Но в тоя миг стъклото се притвори и старецът не можа да следи по-нататъшния разговор. При това навалилите се конарци го изтикаха и той не можа вече и да види в стаята. Тогава излезе пак из градината и проникна в тълпата, която се вълнуваше и шумеше, разбъркана вече. Той успя да дойде по-отпреж, даже да стъпи на място височко. Чуваха се сега по-често гласове: — „Пашата да излезе!“ На множеството минутите се чинеха сега дълги, нетърпението се усилваше, в погледите светеше трескав огън, който издаваше тревогата на сърцата в тоя съдбоносен момент. Всички чувствуваха, че сега се извършва нещо страшно и извънредно и че от тая минута нова страница се отваряше в българската история, едно бъдаще, пълно с поразителна неизвестност и с нови съдбини… И народът, наелектризуван от величието на събитието, викаше: „Да живее Съединена България!“ Очите на хаджи Евтима овлажняха. Той се почувствува страшно покъртен и обзет от общото въодушевление. „Видяхме освобождението на България, сега дочакахме и съединението й“ — мина му през ума. Той се радваше като дете. Дваж си избърса очите. Бузата му само нервно се свиваше, колчем във въодушевените патриотически възклицания се обаждаше някой рядък вик: „Долу шарлатаните! Долу лъжесъединистите!“ Това вече народът не викаше, а партия. Вик на омраза и на ожесточение в тоя велик момент, ругателство безполезно, хвърлено посред едно таинство национално и трагически велико. Това му се видя низко. Това беше грозно… „Табакерката! Табакерката!“ — чуваха се и други викове. Но на стареца не беше понятно значението им. Едно особено шумене из обществото обади, че сцената се променява. Из вратата на жилището на главния управител излязоха двамата души, които одеве хаджи Евтим видя при него.

— Ще излезе! — извикаха те още от стълбата на входа.

— Колата по-скоро.

Зад множеството в дъното на двора файтонът на конака се впрягаше. Шумът от колелетата и скърцането се чуваше до хаджи Евтима. Хаджи Смион го побутваше и му шъпнеше, че същото е било, когато са свалили и Куза, но че власите са мамалигари и прочее. Хаджи Евтим го не слушаше, а беше приковал погледа си към вратата.

IV. Последният изход

Тя се отвори пак и Кръстевич излезе. Той беше в черно сетре и на главата с черна шапка с червено дъно — формения калпак на генерал-губернатора на Източна Румелия, от тая минута престала да съществува. Лицето му, природно червеникаво, беше сега прибледняло, а малките му живи очи гледаха плахо и смаяно. Той се запря неподвижен, твърде развълнуван, изложен на тия хиляди погледи, вперени в него с изражение на любопитство или на омраза и ликующе зложелателство.

Подир първите минути на разстройство той сякаш се съвзе и придоби повече спокойствие. Очевидно той не знаеше какво ще чинат с него и каква съдба го очаква. Той се въоръжи с ресигнация и чакаше тих, студен, почти безучастен. Той не можеше да победи само своя старчески трепет. Колата се бавеха. Возачът не се намираше. Отидоха да го дирят стражари — до одеве подчинени на Кръстевича, сега послушни на революцията. Мина се един дълъг четвърт час.

Кръстевич чакаше с нетърпение да се свърши това тежко положение за него. Той чуваше около себе си подигравки. На безсърдечието не беше доволно падането му: искаше и да го оскърби, и унизи… Минаха нови мъчителни минути — файтонът още не идеше. И главатарите на революцията се притесняваха от това забавяне. Те пращаха нови заповеди. Хаджи Евтим със страшно свито сърце в гърдите също негодуваше защо бавят колата. Той сега проникваше в душата на стария главен управител и чувствуваше всичката тегота и мъка, която трябваше да изпитва в това безмълвно очакване, изложен на равнодушните или жестоки погледи на толкова свят. Паднал и беззащитен, той пак пазеше за него престижа на върховна глава на една държава, до преди малко слушан, почитан, гален в ореола на властта си. Той се туряше на негово място сега. И в очите на хаджи Евтима се показаха нови сълзи — сълзи от участие към стареца.

И едните, и другите сълзи се смесиха на същите очи, изскокнали от два различни душевни извора, еднакво чисти и благородни: патриотизмът и человеколюбието.

Между това хаджи Евтим от високото си място хвърляше поглед и на тълпата. Той сега можеше да забележи помежду безбройните глави още някои познати: съгледа и приятели, и привърженици на Кръстевича. Те гледаха смутени или безучастни. Но ни у тях, ни никъде живо проявление на съчувствие към сваления генерал-губернатор. Тука не играеше вече роля на неблагодарност ни изменчивата човешка природа. Идеята, на която Кръстевич ставаше жертва, беше велика, тя потискаше властително другите човечески и партийни чувства и туряше юзда на всяко попълзновение за протест или за симпатия. Сам Кръстевич, българин в душата и кръвта, чувствуваше добре положението и не можеше разумно да очаква — и от най-горещите си приятели — да бъде предпочетен пред народния идеал, пред който всеки българин прекланяше глава безответно. Той схвана това положение още в първата минута, когато отговори на двамата си гости: „И аз съм българин!“ — и се предаде изоставен от самите си телохранители, защото и те бяха българи. „И аз съм българин!“ Думи прости и сюблимни, думи немислени, изхвръкнали из душата като искрите из кремика, ударен у огнивото. Една българска душа. Една калена българска душа. Историята на съединението може да се гордее с тия последни думи на последния главен управител на Източна Румелия…

— Долу Треперко паша! — извика някой.

Хаджи Смион, който пак се бе приближил до хаджи Евтима, дръпна го и му каза, като му посочи с поглед оня, който произнесе ругателството.

— Този е Рачковият копелак.

Хаджи Евтим погледна към показаното лице и видя един висок момък, белолик, с орлов нос и с живи очи.

— Чий Рачков? — попита той.

— На Пръдле´то. Аз одеве се сприказвах с него. Свършил е науките си във Франция и си е дошъл преди няколко дена.

Хаджи Евтим нищо не отговори, ами измъкна тоягата си и махна да удари Брадлова по рамото, но хаджи Смион навреме го удържа от тая неблагоразумна постъпка.

— Това ли е научил тоя синковец в Париж? — трепереше от гняв старецът.

В тая минута тълпата се разтика и даде път на файтона, влачен от два великолепни алести жребци, подарък от султана на Румелия при бившия главен управител. Колата спряха пред стълбите. Поканиха Кръстевича да се качи в тях. Той слезна по трите каменни стъпала и се качи на файтона. Веднага и амазонката се метна и седна отляво на Кръстевича, като си опря голата сабя на рамо.

Той се отмести и изгледа сърдито момата.

— Що ми турнахте тая жена? — обърна се той към ония, които му натрапиха другарката, с неизразимо отвращение в погледа, като човек, който чувствува в пазвата си жаба.

Но в същия миг, по дадена заповед, возачът шибна конете и те повлякоха към южната порта файтона с падналия главен управител и конарката със сабята.

Хаджи Евтим видя всичко това и се възмути.

— Защо е сега тая подигравка? — попита се слисан.

Тая подробност на извършеното събитие силно го огорчи. Той не можеше да разбере защо „маскарят“ такова свято нещо, като провъзгласяването на съединението, с такива неприлични работи. Но той нема кому да си каже гневът. Тълпата рукна към портата след шумния порой на конарците. Файтонът се запъти по посока на градската градина.

Хаджи Евтим, зашеметен от всичко, каквото видя тая заран, тръгна неволно по същия път. За Стремски съвсем забрави. На празното място на конака той се сбарабари с един висок, снажен, с пушка на рамо и с лев на шапката селянин, последван от две момченца. Той позна исполина, с когото по-рано се видяха на полето.

— Е, господине, направихме съединението — едно цигаро доде се изпуши. Кой му се надейше, майка му стара… — каза Боримечката, като позна и той тазутрешния пленник на конарците.

— Много хубаво стана, побратиме… Само не харесах, дето се гаврят младежите със стария човек… — каза хаджи Евтим, доволен, че найде кому да си изкаже негодуванието.

— Е, то вече магарщина беше, имаш право — отговори Боримечката. — Ама нали знаеш? Бунтовете ги правят луди глави, затова и лудости стават — извини Боримечката постъпката на другарите си по чувство на солидарност; но изказа същата си мисъл и негодувание чрез една гороломна псувня на сметка на амазонката, произнесена по влашки, за да я не разбере хаджи Евтим…

— Къде ще карат Кръстевича оттука? — попита старецът, понеже беше чул, че ще го изпратят за Голямо Конаре, което стоеше на противоположна посока.

— Не знам това… Скобелчо, пази, че ще те стъпчат конете! Е, сбогом, господине, да живее съединението! — и Боримечката се затече напред, за да стигне множеството, което придружаваше главния управител в неговото ироническо триумфално шествие из столицата му.

Хаджи Евтим тръгна към Стремскеви. Там слугата му каза, че господарят и господарката не са пристигнали. Тогава старецът пак излезе и отиде на Джумаята.

V. Шествието

Иван Боримечката с децата си застигна тълпата.

Захващаше се оня епизод в тая историческа драма, който понизи строгия й характер до карнавалска и срамотна комедия. Победоносните конарци не се задоволиха само с леката и лесна победа над един беловлас, беззащитен и безвреден старец; за да почувствуват пълен триумфа си, трябваше да му наложат, при другите нравствени мъки, и изтънченото изтезание на публично поругание, да го развождат из улиците на показ и да го турят нишан на подигравките и оскърбителното любопитство. И това изтезание беше толкоз по-свирепо, колкото бе по-безполезно; колкото повече победителите, лично оградени с пълна сигурност и безопасност, знаяха, че никой няма да дръзне да се застъпи за жертвата от страх да не мине враг на съединението… Заслепението не партийната ненавист и полудата на българския жесток инстинкт в изстъпление заглушиха гласът не само на всяко чувство от милост към падналия, но и чувството на народната гордост — и вчерашния главен управител на областта, и побелелия на служение народу деятел трябваше да бъде влачен с момата под балконите на чуждите консулата и излаган под усмивките на гавазите!

Файтонът беше последван от няколко стотин души. Начело на тълпата вървяха конниците; след тях вървеше разбъркано пехотата, сбирщина, пъстра и състояща от въоръжени пак селяни, любопитни граждани, гимназисти-ученици, словослагатели, солдати, дечурлига. Тя зави на изток от градската градина и мина край австрийското консулато. Главите на всичките конарци се обърнаха към прозорците на австрийския представител, физиономиите се осветлиха от самодоволна победоносна усмивка. На прозорците никой се не показа. Раздадоха се пак гръмогласни „ура“ и шествието се запъти през Арабсукак и излезе на мегданя Джумая. Там пълно със свят, събран от новината за революцията. Положението на Кръстевича стана по-тежко: той се видя предмет на любопитство за хиляди нови зрители, бликнали из кафенета, дюкени, хотели; излезли на прозорците и балконите. Девойката до него, нащрек и в театрално положение, като че бди да не побегне из колата пленника, хвърляше своите дръзки и победителни погледи на тоя многолюден свят. Кръстевич, си обладан от първото си неизразимо отвращение, гледаше на противоположна страна от нея и през всичкото шествие ни веднаж не извърна очите си към другарката си. Лицето му, от червено станало сине, изразяваше ужасни душевни страдания. То добиваше апоплектически вид. Насред мегданя профуча с коня си поручик Канелов и като си срещна погледа с водачите на тълпата, спря за миг и им каза с пламък в очите:

— Господа! Вий не позорите господин Кръстевича, вий маскарите народно свето дело!

Но той говореше на глухи… Шествието мина край кафенето на Венети. Там — най-голяма навалица. В един куп любопитни със злоради усмивки на лицата един белобрад, личен старец, на Кръстевичева пора, с благородна физиономия, повиши гласа си и каза тия думи на пленника:

— Онова, което тъй много желаях, даде господ най-после да го видя.

Кръстевич го погледна въпросително.

— Да те видя в това положение, опозорен тъй! — допълни старецът с мстителен огън в погледа.

Това лице е историческо у нас — по миналите си заслуги. Но историята не трябва да оповестява душевните дребнавости на народните деятели, чиито имена трябва да ни наумяват само примери от добри и благородни пориви… После в такива минути на опиянение от партийна злоба — от всичките злоби тя е най-свирепата и най-унижающата човешката природа — не може справедливо да се изисква от обикновени хора висшият героизъм на великодушието, подадене само на малко избрани души.

Оттам сваления главен управител поведоха из станционната улица, също пълна със зрители. При кафене „Съединение“ няколко обидни възклицания из тълпата, натрупана там. Като дойде до Аладжа джамия, конарците управиха колата из кривата улица надясно и излязоха зад могилата на Сахаттепе; после удариха през предградието Гюлбахче, покрай публичните домове, дето всички момичета наискочиха на прозорците си в нощните си деколте ризи и сънни, уморени лица… най-после шествието излезе на улицата, дето са Цукаловите здания и градина, и потегли покрай руското консулство. Завчас гавазите затвориха вратните с трясък, всичките прозорци се хлопнаха и притвориха. Колата с главния управител и момата минаха край зданието бавно, а тълпата обърна очи към заглъхналите прозорци. И тука повечето лица сдобиха тържествующе изражение, но в него имаше и нещо нагло и дразнително… Но шум не се дигаше. Шествието утихна и заприлича на погребален ход. Иван Боримечката, минувайки, дигна шапката си и извика към прозорците на консулатото:

— Ура! Да живее съединението под покровителството на негово величество цар Александра!

Думите Иванови угаснаха без отзив. Един от предните конници с високо бяло перо и с Хаджи Димитрови дрехи, изгледа Ивана и строго изръмжа…

Хаджи Евтим, който беше пак подирил шествието от Джумаята — от всичко, каквото чу и видя дотука, разбра, че то имаше толкова за цел да опозори Кръстевича, колкото и да направи една русофобска демонстрация чрез прекарването сваления главен управител, когото Русия поддържаше, под прозорците на руския представител. Хаджиевото недоумение растеше. „Как, това против Русия става? Напук на Русия? Ами че без Русия какво ще правим?“ И тежка скръб падна на сърцето му.

Руското консулство беше крайния предел на шествието. То се повърна оттука, зави край турските гробища под Бунарджикът и влезе в града през еврейската улица на Орта Мезар. Оттам пътя му към Узун чаршия беше по-пряк наляво от градската градина, край дирекцията на финансите, но то улови отдясно, мина край Градския дом и забиколи пак под австрийското консулато. И тоя път всичките очи се обърнаха към зелените прозорци, на които се показа гавазин… Кръстевич нито повдигна очи да погледне към консулатото, устремил погледа си напред, някъде в пространството, с бузи и нос пресинели като от силен мраз. Скоро и колата, и тълпата, тука вече съвсем безредни и разбъркани, и с нестройни викове: „ура“ и „долу!“ потеглиха край кръчмата „Марково коляно“ и завиха зад ъгъла при конашката градина. Хаджи Евтим остави тълпата и се повърна пак към Джумаята, за да си иде в къщи, уморен и разстроен до висока степен от тая гледка на жестокосърдие и поругание българската чест…

VI. Приятелите

Току-що шествието минуваше край новото областно събрание, от улицата, която иде от Узун чаршия, беше се подал един файтон и спрял. В него един господин и една госпожа гледаха прехласнати на това зрелище.

Те бяха Стремски и Невянка, които едвам сега пристигнаха от Пазарджик с кола; те бяха закъснели досега, понеже се бавиха около една неделя във Виена.

Още от Кършияка те бяха научили за извършения преврат, а из улиците дотука по оживлението и радостта на лицата Найден разбра, че революцията е приета с възторг от народа, макар и извършена от противната партия.

— Най-доброто разрешение на въпроса е това — щом един път е станало и сега трябва да се обезпечи и укрепи станалото — забележи той на жена си. Той не можа обаче да победи едно свиване на сърцето, че честта и отговорността за тая решителна стъпка падат на други. Но сега за него оставаше само едно върховно чувство, което заповядваше на сърцето му и ума му: длъжността към отечеството му в тоя критически час. И той прегърна в душата си с ентусиазъм народното дело. Пътят за дома им беше през Узун чаршия, но тя беше много запречкана, затова обиколиха през тая улица и тъй случайно срещнаха шествието с унизявания главен управител. Тая горчива среща го порази; но тя нито на миг разколеба неговата вяра и неговата решителност. Едвам тълпата отмина, Борис се откъсна от нея и се затече възхитен към тях, здрависа ги с „Добре дошли!“ и с „Честито съединение!“, цалува се с тях, лучезарен, светнал от младежки възторг, пленен от величието на събитието, в което и той бе участвувал — той беше лепил прокламации през нощта из улиците. — Това той успя да им обади в бурните си излияния. Стремски беше покъртен, той усети, че сълзи му дохождат до гушата, и вече не можа да стои в колата. Той се обърна към Бориса:

— Борисе, бъди добър, придружи кака си до дома… Невенке, ще дойда веднага.

Невянка поиска да го задържи, защото се боеше от непредвидени опасности, възможни в такова едно време.

— Разбери, че аз не мога в тая минута да стоя у дома си, нито имам търпение да почивам.

— Бъди предпазлив, моля, Найдене.

Той я успокои и колата тръгнаха с нея и с Бориса.

Стремски се запъти към един куп хора, които стояха до ъгъла на градината и в които позна Догански и други още видни членове от революционната партия. Догански, зачервен и развълнуван, разправяше нещо живо там. Той приближи до доктора, с когото отдавна не си беше продумал, разделени от политическа ненавист, и каза:

— Господин докторе, съединението на Южна България със Северна се провъзгласи. Това славно събитие ни заповяда сега едно нещо: да съединим и ние душите си и усилията си за увенчаване на делото… Давам ти ръката си и моля да забравим миналото в задружна и братска работа за бъдащето.

И той му простря ръката си.

— Дай, брате, дай! — извика докторът и се спусна, та го прегърна и цалуна с внезапно насълзени очи. Обзети от същото патриотическо умиление и другите се цалуваха с политическия си противник. Догански дойде във възторг. Впечатлителен и горещ, той не знаеше как по-буйно да изкаже радостта си, че спечелва приятеля си в този именно момент. Той подзе Найденовите думи за съединението и говори с много разпаленост за великото събитие, с което той се гордееше и в което бе участник. Равнодушен или враждебен по-напред към движението на съединението, попаднал в потока му тая година по партийна или лична сметка, той бе ангажиран цял сега в революцията и както всички съчувственици свои искрено, разпалено и предано работеше за увенчаването й с пълен успех. И прежнята им дружба, сърдечна и топла, в една минута се поднови и ги свърза.

Съединението хвърляше в обятията им двама приятели; както сливаше в едни братски прегръдки Северна и Южна България.

То не можа, за жалост, да помири двете партии, които издигаха същото знаме — неговото.

Политическите омрази, раздразнения и сметки не можаха да се погодят със светлото чувство на забравата и всеопрощението пред великия позив на отечеството.

Сърцата бяха тесни — за тоя героизъм.

…………………………………………………………

Догански, един от организаторите на държавния преврат, имаше важни причини да ликува за успеха му. Той го освобождаваше и от една голяма грижа, като щеше да заглуши чрез гръмотевичния си трясък и преломите, които влачеше една история много опасна за честта и сигурността на доктора. Лечевото престъпление, закрито с друго едно престъпление, фатално стечение на обстоятелствата преди няколко месеца бяха го изново извлекли из забравата и извадили пред догадките и съдът на обществото. Пожарът, който заедно с документите унищожи и безпокойствата за Догански, бе имал свидетели при извършването. То бяха двамата македонци: Мерджанът и Климе. Както знаем, те обираха съседната стая, когато Цачо боравеше в Никифоровата, и го видяха в минутата, когато той бързо излезе оттам, след като тури огъня в нея. Обирниците не счетоха за кавалерство да издават на полицията един събрат и си замълчаха. В колибата на Рангела те пак видяха Цача и за да имат от него спомен, зеха му часовника. И той обаче ги не забрави и още заранта, заяви на пловдивската полиция, която ги допипа заедно с Рангела — току-що се готвеха да тръгнат след Черешовската случка. При изследването откриха се и други престъпления на македонците и те бидоха осъдени на тригодишен затвор, който излежаваха в тъмницата отвъд Марица. Рангел бе осъден на шест години затвор като главен виновник в поп Къневото убийство. На шестия месец обаче на Мерджана и Климе много домъчня против нескромността на Цача и се решиха да обадят на властта какво са видели. Хванат ненадейно и турен под изпит, докторовият бивши телохранител се забърка в отговорите си и най-после призна се в престъплението си. Оттука до предположението, че това престъпление е в свръзка с Лечевото, имаше една крачка, а до заключението, че покровителят на Цача, Догански, беше заинтересован и в двете — защото всеки сега си обясни неговата тясна близост с македончето и разполагане с патриотически суми — имаше по-малко от една крачка. В затвора Цачо упорито укриваше побужденията си, но доктор Догански от това не спеше по-спокойно. Тревогата го гризеше, мълвата обикаляше, полицията душеше уловки и над главата му висеше като бедоносен облак заканата на скандалът и съдът. Тогава той видя мирът и спасението в намислювания вече политически преврат, който щеше да обърне съвсем лицето на работите. И той се хвърли с преданост и трескава горещина в патриотическото движение за прогласяване съединението. Революцията с грамадните й последствия не само отвяваше от него бедата и потъпкваше историята, но го и окръжаваше с ореол като един от първите работници за постигането народния идеал. Докторът беше психолог в тоя случай и събитията не го излъгаха.

В междуцарствието, което от тая заран захващаше, докторът играеше влиятелна роля и първата му грижа беше да освободи Цача из затвора, чиито врати послушно се отвориха на заповедта му.

Естествено, Найден, в странство от една година насам, нищо не знаеше от тия слухове за доктора, а те биха значително охладили относките му към него…

VII. За границата

Доктор Догански се раздели с Найдена, като каза, че подир половина час ще дойде да поздрави жена му и да й поднесе почитанията си. У тях си Найден намери чича си и Бориса, и доктора Дъбинова. Старецът, който го очакваше с нетърпение, го прегърна и цалуна просълзен. Той беше и към Бориса твърде нежен сега: Борис беше решил да тръгне доброволец в чета още днес за границата. „Да, това е по-благородно, вместо да дрънка врели-некипели глупости против бога, учителите си и богаташите!“ И старецът казваше, че по-скоро трябва да се спрат турците и да се телеграфираше на руския цар… Борис стана да излезе, нетърпелив да види какво става навън и да се срещне с другарите си. Той се ядосваше на „доктор“ Брадлова (Брадлов с тая титла си беше дошел от Париж), че се отказал да се присъедини към тях, под предлог, че неговите познания по ще послужат на отечеството, отколкото физическите му сили. Старецът изруга страшно Брадлова за поведението му в конака, а когато чу от Стремски за парижкото му вагабонтствуване, той заръча на Бориса да се не сбира с него и да го презира. Найден узна от Бориса, че Брадлов бил пристигнал преди десетина дена в Пловдив, и за неговата жива агитация по съединението бил подирен от полицията преди три дена, за което се скрил и едвам тая нощ излезнал и участвувал в революцията. Но Дъбинов каза, че Брадлов е излъгал и че не за политическа причина е бил търсен от властта, а по искането на френския консул, получил някакво съобщение от парижката полиция относително него. Брадлов сега беше разпален революционер и патриот. Политическия преврат го освободи от страха да бъде съден за мошеничество.

Стремски запитваше Бориса де се записват доброволците.

— Че какво ти трябва? — попита старецът.

— Ще направя като Бориса.

Хаджият го изгледа втрещен.

— Лудост! — каза той.

— Най-просто и най-естествено нещо, чичо — каза Стремски: — не съм ли българин?

Но хаджи Евтим не искаше да повярва, че Найден говори сериозно да иде доброволец. Той се въсеше.

— Не разбирам защо това решение те стряска, чичо, когато ти го одобряваш у Бориса! Защо тая привилегия за него?

— Да видим жена ти какво ще каже. Ето Невянка! Убеждавай нея — каза старецът, намръщен още повече.

Невянка влезна, променила пътнишкото си облекло и освежена.

Старецът зина да й каже, но в тоя миг дойде Догански. Невянка прие сърдечно доктора, твърде възрадвана за помирението на двамата приятели. Догански я обсипа с комплименти и се запозна с хаджи Евтима, който му зина в устата. Догански беше неизчерпаемо приказлив върху темата на извършеното събитие, но той се прекъсна ненадейно и стана да си върви. Каза, че отива в руското консулство, дето се събират на тоя час мнозина от дейците по революцията. Той силно настоя да дойде и Найден, който най-после прие да го придружи дотам.

VIII. Из пътя

Из пътя народът на рукло вървеше, развълнуван и въодушевлен. Малки дружини от войници обикаляха из улиците и викаха: „Да живее съединението“ и „ура“; отреди войски сновяха, офицери на коне препускаха на разни посоки, разсичаха навалицата, която гъмжеше в трескава тревога, любопитни за новини и за нови вълнения. Из тротоара на станционната улица Найден видя, че отиваше нататък и Благодумов с трима души. Той се зачуди.

— Този нали е Благодумов?

— Да.

— Какво прави той в Пловдив?

— Той е тука вече от пет месеца и също важен деец по преврата… Ела да ударим из тая улица, че тя е по-свободна — каза докторът, като улови тясната улица, която се покачва по северния хълбок на Сахат тепе и извожда пряко на Гюлбахче. — Но като казвам „важен“ деец, ти разбирай случаен деец. Той се прекомандирова при нас, защото в София биде изметен от политическата арена, от събитията. Той се компрометира там… Той е един naufragé politique, разбираш? И той се залови тука за агитацията по съединението… Съединението за него беше сламката, о която се улови, за да излезе на брега… Политически аферист и шарлатанин… Аз не казвам това, за да го ругая… Аз можех да кажа просто: политик — и ти трябваше да му туриш двата епитета. Защото — какво значи политик у нас, в България? Политик е човек, който има силно желание да се докопа до благата на властта, à tout prix, и за да достигне тая си цел, експлоатира знамена, идеи, чувства, принципи, идеали… Те са за него стъпала, по които може да се подигне нагоре. За всякой български политик това значение имат тия думи… Не ми възразявай, чакай! Знамената, идеалите ги употребяват политическите коноводи, като разковничета, които отварят за тях вратите на почести и богатства, сиреч на властта, а вярват в тях, а увличат се от тях, а жертвуват се за тях простите и наивните братя — народецът. На´, видиш ли тия войници селенчета, които викат из улиците: „Да живее съединението!“ Те искрено викат това и утре ще умрат на границата за него. Я влез в душата на Благодулюва и погледни там какво има сега! Вавилонска кула от сметки, планове, честолюбиви бълнувания как да устрои своето лично положение въз вълните на народния ентусиазъм!… Но ще кажеш, Благодумов е изключение? Земи кой щеш политик от ония, които тая заран направиха преврата! Ну, изволте: земи „нашего брата“ например: ако аз се различавам в нещо от Благодулюва и съм по-добър от него, то е, че сега действително и искрено съм патриот и съм оттикнал на втори план личните сметки и интереси. Но ний си приличаме като две капки вода по това, че тия лични сметки и интереси ме тласнаха да съединявам българите, което много ми бе притрябвало и за което, да положим, не беше дотам претупал тъпанът… Истинската девиза на всичките партии у нас е била, е и ще бъде тая: Стани ти, да седна аз! Вие лани пролет ни изринахте с това знаме на съединението, сега ние ви изринахме и хубаво, съгласи се… А народът? Той и сега, както тогава, вярва в това свещено знаме, вълнува се, дига се, без да чувствува, че разчетливи ръце държат поворките, които движат чувствата му, без даже да се интересува да знае кой какви блага ще извлече от неговата преданост и ентусиазъм… Вечна история, братко… на експлоатацията с народната душа. Това е задачата на политиката. Политиката е мръсно нещо, тя обезчестява характера на човека, тя е поприще отворено и широко за състезанията на алчните страсти, на които по-хитрия шарлатанин надвива и по-глупавия шарлатанин… Ти знаеш моята стара формула? „Народът и Джобът“! Циник съм, нали? Стисни ми ръката, Найдене, и ме уважавай за моята откровеност. Попитай Благодумова, земи хиляди Благодумовци, тури ги на най-страшни мъки на инквизицията и ни един няма да ти изповяда тая истина, а ще дума: „Мра за народа!“ А той никога няма да мре за народа, а народът мре… за своите идеали, под заслона на които благодумствуващия господин Благодумов благоразумно е поставил своите интересчета… Виктор Хюго ли беше или друг някой мъдрец, който беше казал, че човеческото общество тогава ще се облагороди, когато убие политиката. А понеже политиката няма да се убие, а тя ще да убива обществото, то — vive la politique!…

IX. Иван диктува

Докторът прекъсна тоя поток от парадокси и истини, вапсани в най-черния скептицизъм, защото бяха стигнали до портата на руското консулато. Влязоха вътре и намериха още гости: офицери, граждани, между които и неколцина от падналата партия. И там ръкувания и поздравления на противниците. Там Найден се прегърна с приятеля си Цветанова. Секретарят на руския консул и заместник негов сега, Игелстром, и военния аташе, подполковник Чичагов, приеха много радушно новодошлите. Понеже съединението се прогласи, то трябваше да се подкрепи с всички сили — това беше мнението и на българи, и на руси, въпреки станалите враждебни на Русия демонстрации. Сложи се трапеза със закуски. Домакините извадиха шампанско, пи се за успеха на революцията, която поправяше една неправда на Берлинския договор, наложен на Русия и на България. Събранието моли заместникът на руският представител да съобщи на правителството си, че съединението е общо желание на българския народ и че той проси покровителството на царя въз почнатото дело. Офицерите българи, по-малко саитиментални, разгръщаха там вече с Чичагова картата и изучаваха южната граница, която скоро щеше да бъде театър на военни сблъсквания с турците… Написа се и се изпрати оттука с разсилния на консулатото една телеграма до княза Александра от провъзгласения за главнокомандующ на южнобългарските войски майор Николаева. Дойдоха още троица души, между тях и Благодумов. Той и Стремски си срещнаха погледите, без да се поздравят. Дойде и се поздрави с всички Иван Тодоров (Боримечката). Иван си владаше тука, защото секретаря при една разходка беше нощувал в къщата му. Като съзря Стремски, той го прегърна и с гръмливи възклицания, подчертани от няколко „майка му стара!“ Иван и лани, и сега, искрен ратник за съединението и непримирим враг на берлинското разкъсване България, беше зел горещо участие в революцията, без да дели страстите на партия някаква, и гледаше на съединението като общо дело на българския народ, угодно на бога и на Русия. В консулатото престана всеки етикет и стеснение, въцари се пълно братско доверие и сърдечност, дипломати и българи се поставиха на равна нога, даваха и слушаха мнения. Боримечката и той имаше своето. Той предложи на секретаря „да прати телеграф до царя, как че народа го моли да го не оставя“. Секретарят го успокои, че ще стори това. Но Иван пожела да знае какво ще пише на царя. Секретарят, за да удовлетвори наивното питане на добрия Ивана, разправи му усмихнат, с дипломатически език съдържанието на депешата, която щеше или казваше, че щеше да удари за Петербург. Но Боримечката не остана доволен. Много беше „дълго и завъртяно това“. Той предложи друга редакция. Игелстром попита как например. Иван с лъснали очи посочи с пръст към една хартия и каза:

— Ще напишете телеграфа така великодушно и жалко… щото царят, негово императорско величество, като чете, да се разплаче… и да каже: „Хай, дявол да ги земе тия пусти братушки, какво да ги правиш!… Плачат, молят за съединение… Дай да ги съединим… Хирс бре, удари един телеграф на султана и му кажи да си наляга парцалите, че ако… майка му стара!“ Иван, силно въодушевен и със светнали от виното очи, стана и продължи, всички зяпнали в устата му: „Ваше императорско величество! Целият български народ, от първия до последния, пада пред тебе, цалува ти краката и те моли с разпалени сълзи да го не оставиш сега сам, оти той си направи съединението, защото вече не ще паша, а иска благородно княз Александра… И ако сме сбъркали, то прощавай, защото сме глупави още и Автономия не сакаме, защото тя е против Санстефанския мир, и не припознаваме сиреч никак Берлинския договор… майка му… И не ни се гневи сиреч, че ти правим голямо главоболие пак, понеже защото ние знаем, че детето доде не заплаче, майка му не дава нянка!“

Весел смях на цялото общество, което едвам се удържа досега сериозно, избухна и прекъсна импровизацията на Боримечката тъкмо когато му дойде най-голямото вдъхновение и щеше да заключи телеграмата си до царя чрез една страшна допръжня против покойния Биконсфилда.

Превъзходния Боримечка пръв път изпитваше в живота си вкуса и действието на шампанското — съединени с омаята на патриотическото въодушевление, които го направиха пръв път тъй духовит.

X. Вътрешен неприятел

Догански и Стремски се повърнаха пак по същия път и се разделиха на Джумаята. Улиците бяха шумни и пълни с върволяк от граждани и тълпи войски. Стремски се срещна с чича си и тръгнаха заедно към дома.

В това време Благодумов приказваше с поручик Канелова, яхнал, в улицата пред театър „Люксембург“ за предстоящето стълкновение с Турция. Канелов му обади, че желязната линия е прекъсната при Харманли за предпазливост.

— Ний имаме и вътрешни неприятели, за които трябва да се земат потребните мерки — каза Благодумов.

— Кои са тия вътрешни неприятели?

— Ето един там — посочи с поглед Благодумов към Стремски, който отминуваше с хаджи Евтима.

— За Стремски ли говорите? — попита Канелов зачуден.

— Именно: той е опасен за нашето дело със своето влияние между падналата партия.

— Остави тия глупости! Стремски се е върнал от странство едвам тая заран… Ах, аз трябва да ида да го поздравя…

— Аз ви предупреждавам, че трябва да се отстраняват съмнителните личности и да оградим нашето велико дело от всякакви изненади — каза Благодумов с вид важен.

— Не говори нелепости, Благодумов… Ако ти имаш зъб против Стремски, то друга работа. Но недей се обръща към мене да ти съдействувам на твоето лично отмъщение… Властта, която ми е дадена, има съвсем друго назначение.

— Нека да спим на рози ние, па да видим как ще я изкараме — отговори намръщено Благодумов.

Канелов шибна коня си и препусна към станционната улица. Той беше се присъединил от снощи с горещина към движението и сега беше един от главните охранители на реда и сигурността в столицата.

XI. Първия ден

До вечерта трескавия кипеж в градът се растеше. Улиците бяха пълни с върволяк. Пред обед беше се случило прискръбно събитие на Джумаята: бе станало убийството на капитана Райча и Тодорова, които принадлежаха на двете противни партии. Това трагическо нещо, без което революцията би станала „суха“ революция, ожесточи духовете, пробуди подозренията. Положението от тая минута се замрачи. Кръвта поръси калдъръма на улицата и жертви паднаха. Страшни заканвания и мстителни възклицания огласиха въздуха при Джумаята. Произнесе се думата: „Предатели!“ А известията за положението на работите ставаха тревожни и обезпокоителни. Идеха слухове, че турски войски се трупат на границата; железницата при Харманли беше разкъсана; временното правителство, съставено вече, се разпинаше на четири, за да поддържа действуването на раздрусания и разнебитен от внезапния преврат механизъм на държавната машина. Редът и тишината в града и из провинцията не бяха обезпечени при насталото разбъркване на власти и отговорности. Ставаше нужно военно положение и то се обяви. По улиците народът с любопитство четеше залепената телеграма на княза Александра, изпратена из Търново, с която обявяваше, че прегръща народното дело и ще тръгне веднага с войските си за Южна България. От цяла България пристигаха поздравителни телеграми до привременното правителство и известия, че цялата младеж се готви да премине Балкана. Опълченците се стягаха и развиваха червеното си знаме. Тълпи млади хора из улиците пееха патриотически песни. Гимназистите с широки смачкани шапки и дълги коси пееха Ботевата молитва и се записваха доброволци. Отвън постоянно прииждаха въоръжени селяни. Колоната на конушци, предвождана от попа им, мина триумфално из улиците със знамето и с бунтовни песни. Попът на кон бе препасал сабя и прекарал през гърди наниз с патрони. Държавните учреждения, училища, съдилища бяха затворени; затворите отваряха вратите си пред едни и ги затваряха зад други… Своеволието и самоуправството, обезпечени от безнаказаността, предаваха всяка минута на града физиономия на превзет град, с победители и победени. Низки партизани раздухваха усърдно бесът на омразата и недоверието у първите към последните. Мълвяха, че е уловена телеграма, с която падналото правителство викало турски гарнизони. Тая жестока клевета, ни тогава, ни после непотвърдена с нищо, подгряваше враждите и насърчаваше преследванията и насилията… За положението, което ще завземе Русия към извършеното, различно се говореше, но повечето се вярваше, че тя нямаше да подпомогне един преврат, който имаше всичките признаци на една антируска демонстрация. До получаване инструкции из Петербург руското консулство, както видяхме, държеше съчувствено отношение към народното движение. По железницата Хиршова, завладяна вече от нашата войска, тръгваха вагони, пълни с войници, за към границата. Чичагов с няколко наши офицери сам бе тръгнал да я прегледа. Кръчмата при градската градина „Марково коляно“ шумеше от разпалени и буйни викове и вече в нея се предусещаше сборното място на бъдещия „конвент“ и червените ризи… Захари Стоянов, изведнъж израсъл в герой на революцията, ходеше заранта с дружината си из улиците, облечен с вето, ожулено шаячево сетре, с дупки от изгорено, и се цалуваше възхитен с по-видните членове от падналото правителство, които срещаше. Но тая душевна яснота изчезна към вечерта у тоя бдителен цербер на съединението, подплашен от злонамерени нашъпвания, които пробудиха неговата злъчна подозрителност. Конарската дружина предпазливо бе изкарана навън града, за да се избягнат буйства. Кръстевич беше откаран още на заранта с момата за Голямо Конаре. Надвечер върнаха се ония, които го придружиха дотам, и разказаха, че на пътя Чардафон отбил колата в Царацово, за да запознае Кръстевича с Ивана Арабаджията. Когато стигнали в Конаре, главният управител бил вече спокоен дотам, щото да предложи на попа, у когото го турили, да изиграят една табла. Само философията можеше да поддържа морала на тоя старец, за да прекара безопасно страховитото нравствено потресение.

XII. „Марково коляно“

Вечерта на 6 септември кръчмата „Марково коляно“ при градската градина беше пълна с гости. Тя беше сега главно сборище на революционерите.

Хъшовски дрехи с много чапрази от зелен ширит на гърди, рунтави шапки с левчета, попски калимявки, паларии с широки смачкани поли — отличителния знак на гимназистите-социалисти; една мома с бяло перо на калпака и със сабя; пушки, револвери; много врява и революционен глъч, алкохолна атмосфера и миризма от печена пастърма.

Час по час викове: „Да живее!“ и „Ура!“ Понякога свирепи възклицания: „Долу московските ботуши!“

„Московските ботуши“ наричаха вече русофилите, които се олицетворяваха в Народната партия, паднала тая заран.

Тъкмо през тая година, и по-после, беше пуснат в обиколка чудовищния Захариев словар от прякори, прикачки и подбиви за приятелите на Русия — естествено — всичките предатели:

Московски ботуш, козе месо, нечист косъм, рубладжия, поклонник на нагайката, черна душа.

Този исторически овчар имаше страшната мощ на популярния език, който пленява тълпата и се запечатва в паметта толкоз по-дълбоко, колкото е по-зъл или по-смраден. Жилото на Свифта не е било по-опасно.

С една дума той убиваше една репутация; с един епитет — една партия…

Българският език в неговата история, полемика, памфлет издаде секрета си, доби рядка дотогава сатанинска сила.

Захариевата образна и богата — а при това тъй проста — фразеология идеше на грубия вкус на българина, затова стигаше сърцето му.

Той беше казал таз година във вестника си „Борба“ една дума, която обиколи цяла Източна Румелия:

„Съединението ще стане само тогава, когато полите на Гавраил паша дойдат къде Ихтиман в хоризонтално положение.“

Никой по-гениално не умееше, с една фигура, да насъсква спящето винаги в душите на тълпата чувство на недоброжелателство към правителството.

За чиновниците при управлението на Кръстевича беше казал, че имат „вратове дебели — рубли на тях да броиш“.

Или: „Всеки месец трийсет туралии им изстудяват ръчицата!“

Всичките тия фрази, които сега будят само усмивка със своята празнина и площадност, бяха бомби, хвърлени в живо месо…

Знаменитият революционер и памфлетист разви тая си дарба до крайност, когато събитията го издигнаха високо. Той измисли по-после „Сухоежбината“ за политическите си противници, с която люто ги подиграваше и на която ги осъждаше — сам плувнал в доволство и световни блага и почести. Той по-после пусна игриво фразата: „Чупене на пръстчетата“ — фраза, от която прозата му доби дъх на касапница…

„Марково коляно“ беше сборно място и по-рано на метежните елементи в Пловдив, изходна точка на буйните похождения на опозицията, които вълнуваха Пловдив на последно време.

Но ний няма да се уклоняваме назад към събитията от това лято, които предхождаха и доведоха революцията. Разказът ни в своето движение напред се спря само на един неин момент и ний повече няма да нагазваме в историята. Ний оставяме на историка предаването живите факти на тая важна епоха, а ний се повръщаме на задачата си: схващането духа й.

XIII. Патриотически разговори

Към единайсет и половина часът пъстрата тълпа излезе из кръчмата, а няколко пияни гласа подхванаха марсейлезата… Когато се изгубиха зад градинката, тя още се чуваше, усилена от гласовете на всичките.

Останаха в „Марково коляно“ само няколко души още — македонци, които се черпеха.

Беше тук и Рангел. Той беше ходил заедно с тълпата конарци да придружава Кръстевича до мястото на заточението му — Голямо Конаре. Върнал се бе току по заник слънце, капнал от умора.

Избягал от затвора още преди съмване заедно с троицата харамии чрез подкопаване стаята си и прехвърляне през външния зид — избягвания чести по това време, — Рангел, както видяхме, се сбра с конарската дружина. Същото сториха и другарите му и това ги избави от преследването на войниците. Свалянето на Кръстевича и свалянето на правителството избави избягалите затворници и от по-нататъшни грижи и безпокойства. Превратът превърна всичко наопаки. Повечето полиция биде сменена с нови хора, бъркотията замести нормалния ред на работите, надзорът липса, понятията за крив и прав се разбъркаха сред хаотическото рухване на един режим, изчезнал в един час. Попаднаха и троица от харамиите в новоназначените стражари: те бяха се отличили с голямо усърдие и шум при свалянето на главния управител. Вълците обичат мъглявото време. Под покровителството на стражарската униформа те се чувствуваха в пълна безопасност и можеха да защитят приятелите… Прочее, Рангел имаше право да бъде спокоен. Тук беше и Ордо песнопоецът, непожелал или неуспял да постъпи на служба още. Но и той, и Рангел, както и харамиите стражари, сега бяха въодушевени от съединението, общото патриотическо опиянение беше прихванало и тия груби, изхвърлени от обществото същества, и те щяха всичките да ходят за границата… И разговорът беше тука се по съединението, и очите светяха, и чувствата се изливаха в поток речи разпалени, и главите се размътваха в тая пастърмяна и винена атмосфера, напоеиа с революционен дъх.

Ордо, като истински македонски син, не забравяше Македония сега и той каза, наливайки чашата:

— Хай, ова година го чинихме съединението на Румелия со Бугарѐята, а догодина по овай заман да пиеме цървено вино в нашите куки, в ослободена Македония.

— Дай боже — издумаха другите и изпиха чашите.

— Запей, Ордо — каза Рангел.

— Запей, запей — казаха и другите.

Ордо се облегна до стената, обриса уста, примижа умилително и запя:

— Ако сакаме, ке ги чиниме волни! — извика кръчмарят, чиято душа се разтъжи при тая песен. — Певай нататък.

— Къде е текла вода, опет ке течит! Крали Марко спие в пещерята, ама пак ке се собудит… оно шчо кажуат паметни люге.

— Да живее Крали Марко! — извика Рангел, който не беше твърде вещ в областта на народния фолклор.

— Ура!

— Да живее Бугари´ята! — отговориха братята.

Влязоха нови гости: селяни, стражари, граждани. Кръчмата стана шумна. Там се озова и Боримечката с децата си. Той поиска вино, пи, даде и тям. Рангел, като го видя, се посгуши в сянка: Иван го беше виждал в Бучинския хан преди шест години и затова се боеше от Ивана. Освен него Рангел се пазеше да срещне и Канелова днес: поручикът го познаваше лично, защото дваж бе наглеждал затвора и хората му.

Някой попита Ивана къде се лута тъй късно.

— Отиваме си на хана… че утре рано да си бягам… Работа ме гони. Пък и съединението направихме… Майка му стара. Дай още по едно вино. Хай да живее княз Александър и Съединена България!

Когато Иван излезе с Гурка и Скобелева, влязоха Мерджанът, Климето и Петко в стражарски униформи и поискаха вино.

— Да живее съединението!

— Елате малко при нас де — покани ги Рангел, който пак излезе из сянката.

— Не, не можем — отговори Мерджанът, като си намръщи сухото лице с див поглед.

— А! Големци! И горделиви! С прости хора не сядат вече… Кога станахте въглищари, кога ви почерняха вратовете? — думаше им шеговито развеселеният Рангел.

— А бе, човече: варкаме се бе! — каза Мерджанът, който желаеше да убеди приятелите си, че наистина имат важна работа и не се гордеят! Затова им скимна и троицата стражари, заедно с Рангела и Орда, влязоха в стаята.

— Какво? — попитаха любопитно последните.

Мерджанът сниши глас, па каза:

— Ке ходиме на един лов.

Рангел и Ордо разбраха за какъв лов се касае.

— На добър час. Е, разкажи.

— Един турски шпионин ке претупаме — обади Климето.

И те разправиха, че полицията уловила писмото на някой си българин до турския валия в Одрин, в което му обаждал как са тука работите и отде може турска войска да влезе в Румелия. Сега предателят бил в участъка, но го изпращат в една талига тая нощ за Старо Ново село, там да бъде пазен, додето земат да го съдят. Мерджанът с другарите си бяха намислили още сега да му видят работата и отиваха да причакат талигата накрая, отвън Демировата кръчма. Там щели да я подирят и като отминат един километър по шосето, да му пуснат три куршума в гърдите.

Рангел се ядоса и запсува предателя.

— И добре сте намислили: ние разпрахме корема на поп Къна за по-малки работи… Хай, светете му водата!

— Ела и ти с нас.

— Уморен съм. Вървете вие и лека ви ръката.

— И един златен часовник има: требе да чинит петдесе лири… Гуляй ке правим после, здраве му кажи — пошушна Мерджанът.

— Поврага му часовника… Вий оногова гледайте да не осъвне.

— Записахме го в тефтеря… Е, сбогом. Талигата скоро ще се крене за мосто. Требе со време да бидем код Демирот.

Троицата стражари излязоха след това и се изгубиха в улицата.

XIV. Ужасът на Рангела

Рангел се измъкна из кръчмата скришом, защото нямаше пари да плати. Той си остави пушката в залог. Утре щеше да иде у Стремски, за когото се научи, че си бил дошъл, да го поздрави и да получи парична помощ, каквато Стремски щедро му бе давал винаги, в нуждата му. Рангел пък обичаше Стремски повече от брат и от баща. Той пазеше към него чувство на сляпа привязаност, готов на най-големи жертви и подвиги, ако Стремски му ги поискаше. Той го беше очаровал с добрината си. И сега Рангел нямаше другиго в Пловдив, у когото да намери топло участие и съвет, и помощ. Когато идеше у Стремски — лани, преди затварянето си, той се чувствуваше като в свое семейство. Само там убиецът и скитникът, гонен от законите, изключен от обществото, прокуден завинаги от родното си място, срещаше кротки и човешки отношения, съчувствие и почти уважение.

Той мислеше това нещо, когато минуваше край градската градина, за да се изкачи по тясната улица към Сахат тепе, дето щеше да нощува в един бедняшки хан. Градския дом беше цял осветлен още, бидейки сборното място на политическите главатари, които разискваха и взимаха решения, диктувани от положението. Файтоните сновяха непрестанно.

Нощта беше тиха и звездна. Акациите в градината се тъмнееха и покриваха с гъст мрак тесните алеи, зашумели от върволяк. Пред входа й фенера, прикован на черницата, хвърляше бледа светлина въз тротоара и улицата. Подадоха се там един стар господин и една госпожа млада, те зовяха един файтон, който отминуваше, без да бъдат чути от возача. Рангел се повърна, затече се по него и го извика. Файтонът дойде насам, Рангел си продължи пътя и се срещна с двамината тъкмо когато щяха да се качат. Господинът поблагодари услужливия селянин, но веднага се вторачи в него, па му каза:

— А бе ти ли си, Рангеле?

— Бай хаджи Евтиме, аз съм! — извика радостно Рангел, като позна и той на фенеря стареца и госпожа Стремска. Па свали шапка и цалува ръка на Невянка.

— Добре дошли, госпожо! Какво правите? Здрав ли е господин Стремски? — питаше Рангел, светнал от щастие, че вижда любимите хора, но веднага забележи, че госпожа Стремска плачеше: сълзите на очите й блещяха, като ги огряваше фенеревия светлик.

— Ох, Рангеле! — изпъшка Невянка, като си забриса очите.

— Не го знайм, чичовата, къде е сега. За него сме тръгнали като луди — отговори хаджи Евтим.

Рангел слушаше втрещен.

— Ами къде е господарят?

— Грабна го полицията тая вечер из къщи… Търсихме го цял час… Едвам сега научихме на трети участък, че го покарали с талига навън, не знаем накъде… Да бързаме, Невенке!

Изведнаж Рангел извика такова едно страшно „ах“! щото екна улицата, па фукна като светкавица назад и се изгуби в тъмнината.

Хаджията и Невянка останаха поразени. Те се погледаха в недоумение. Па се качиха на колата. В тоя миг един офицерин на кон, последван от няколко кавалеристи изтупуркаха отсреща, идейки насам. Невянка позна поручика Канелова. У нея блесна искра от надежда. Тя извика:

— Господин Канелов! Господин Канелов!

И старецът завика. Но гласовете им се заглушиха от туптенето на конете и поручика не се обърна. Конницата на препусканица изчезна нататък. Да я стигат с файтона беше немислимо. Невянка си кълчеше ръцете отчаяна.

— Канелов със своите кавалеристи би можал да помогне и да върне талигата. Изпуснахме го — каза обезкуражен старецът.

— Боже! Боже! — вайкаше се Невянка, като дигна умолително ръце към небето.

Действително, преди един час двама стражари бяха извикали и отвели в участъка Стремски. Чича му и жена му, уплашени и в голямо безпокойство за него, се спуснаха да го дирят с кола. Борис, който би могъл да послужи, беше тръгнал вечерта с железницата към Харманли. Най-напред изгубиха много време, доде налучат участъка, в който го бяха закарали, без да му бъде обадена вината. После бяха се спуснали да дирят доктора Догански, който би помогнал с влиянието си — най-напред у дома му, после на конака, после на Градския дом — дето привременното правителство правеше събранията си, но го не найдоха. Обърнаха се към други влиятелни лица да протестуват против това насилие и да им искат съдействие и помощ, но едни не знаяха съвсем кой е дал такова разпореждане, а други безучастно дигнаха рамене. Един им даже каза сурово:

— Ако е отстранен от Пловдив, трябва да е имало защо. Сега сме в критически момент и защитата на отечеството заповядва силни мерки…

Нямаше помощ. Мъките на любящото Невенкино сърце нямаха граници. Облякла се набързо и небрежно, въз главата просто метнала шал, тя беше прибледняла и нейните бузи облени от сълзи. Старецът я ободряваше, но и той вътрешно силно се мъчеше. Това нощно грабване и отвличане в разгара на една революция беше сериозно нещо и над Стремскевата глава висеше неизвестна беда. Те знаеха, че Найден е жертва на клевета или интрига на душмани, които се ползуваха от размирното време да му направят зло, може би и да го унищожат. Утре, с помощта на Догански и Канелова, щеше да се оправи работата, но дотогава какво щеше да се случи по кърищата с Найдена в тая тъмна нощ, при това изстъпление на духовете? В революция всичко е възможно да стане и като стане веднаж — това за това.

И колата трещяха из улиците, носейки двамата души, с дълбоката скръб в сърцата им, страхове, негодуване и горко чувство на пълно безсилие.

XV. Пътят затворен

А Рангел тичаше.

В недълбокия ум на шопа одеве, когато извика, бе светнала внезапно една ясна и ужасна мисъл: че Стремски извлачаше полицията из Пловдив, а харамиите отиваха да убият не шпионина, а неговът приятел и благодетел, и най-благородният човек, когото познаваше. И той сам беше насъсквал Мерджана! Рангел мислеше, че ще полудее. Да превари да го избави — тая мисъл владееше сега ума му, душата му, цялото му същество. Уморен от цял ден тичане, той сега придоби свръхестествена пъргавина на мишците, той хвърчеше, той беше вятър, а не човек. След пет минути достигна до моста.

И в същото време той видя в сумрака една талига и до нея един стражар-конник, които тропаха по моста и отиваха нататък.

Той се спусна подире им.

— Къде бре? Назад! — извика му стражата с насочени щикове.

Излезе, че мостът беше затворен и съобщението с Кършияка за гражданите — по разпореждане на военната власт — прекъснато.

Рангел се отдръпна в ужас.

— Оставете да мина! — изкряска той.

Но щиковете грубо го оттласнаха назад. Един му продупчи дрехата.

— Ако дойдеш още веднаж, ще ти изкарам червата — каза единия войник.

— Луд ще е — добави друг.

Колата отминуваше и още се мяркаше неясно на моста. Рангел си скубеше косата в отчаяние. Минутите отиваха…

Изтупуркаха коне из улицата. Това бяха няколко конници и офицерин. Рангел позна Канелова. Неволен страх го обзе и той поиска да отбегне. Но веднага друга мисъл му дойде: да спре Канелова и да му обади всичко. Канелов щеше да го познае, щеше да го предаде на солдатите и отведе пак в тъмницата. Но Стремски щеше да бъде спасен! Да бъде, каквото ще — той замаха на офицерина. Кавалеристите пролетяха и отминаха нататък. Никой го не забележи! Рангел зяпна като треснат.

— Не може, побратиме, не позволява се: без билет от коменданта не пущаме.

Тия думи бяха казани към друг един нощен пътник, който също бе дошъл и искаше да мине. С него имаше две момчета.

Той беше Иван Боримечката, който се прибираше на хана си в Кършияка с Гурка и Скобелева.

Като чу, че моста е затворен, исполинът избълва една псувня ядосан.

Тогава съгледа Рангела, който бе захванал да плаче и да си дере дрехите като обезумял.

— Какво писка тоя, бре? — попита той.

— И той иска да мине, па се хвърли на щиковете. Луд е! — отговори войникът.

— Хей, хей, малчик, върни се! — извикаха войниците и се спуснаха подир Скобелева, който с юруш си отвори проход по моста.

— Същи Скобелев-майка му стара!…-продума самодоволно Боримечката, па му извика повелително:

— Магарски сине, назад!…

— Ами ти какъв си, бре? — обърна се Иван към Рангела, като и той го помисли за луд.

— Не съм луд, господине, не съм луд! — хленчеше Рангел. — Ами ако не мина и не стигна оная талига — и той посочи към талигата, изчезнала вече в Кършияка — Мерджана ще го пребие! Ще го опушнат!… Пуснете ме или ме промушете!

И Рангел, обезумял от страдание, пак се засили да бяга по моста, въпреки насочените щикове.

Боримечката го дръпна грубо за ръкава.

— Хай иди си! Ти закон не знаеш ли какво е? Или си говедо? Не пущат — не пущат. Свършено.

— Ще го убият, брате!

— Кого ще убият?

— Стремски!

И Рангел пак заскуба космите си с изкривено от отчаяние лице.

— Стремски ли кажеш, бре? — извика стреснато Иван.

Като видя по това питане, че този човек познава Стремски и се интересува с него, Рангел му разправи на пресекулки и разбъркано в каква голяма опасност се намираше в тая минута живота на Стремски. Той съвсем забрави сега, че Иван го познава и че трябва да се пази от него.

Едвам Боримечката чу това, той се извърна и се хвърли на моста.

— Назад бре!

— Ей го и тоя пощръкля.

Щиковете се опряха в широките гърди на исполина. Той се сепна и отдръпна. Помисли си първия миг да нахвърля войниците в реката, но това беше безумие!… Очите му пущаха огън в тъмнината като на звяр.

— Бре сега! — извика той с отчаян глас и се плесна по челото.

Погледът му падна на Марица. Тя лъщеше в мрака. Вълните жабуркаха жаловито, като се удряха в подпорите на моста.

— Върви с мене! — заповеда той на Рангела, който по-чувствува в тоя човек сила и му се подчини.

Той припна подир него. Но при всичката си бързина едвам можеше да следи исполина, който правеше скокове на пантер из улиците. Минаха край хотел „Марица“, завиха из тясната улица, която излазя край новото областно събрание, минаха край конашката градина, заобиколиха я от запад, излязоха при Марица и припнаха нагоре, надлъж по пустия бряг. Най-после стигнаха при едни върби, израсли над него. Там Иван спря.

Реката се тъмнееше широка пред тях със своя върбалак на отсрещния бряг. Рангел едвам тука разумя каква бе целта на непознатия приятел Стремскев.

— Тук има брод: да минем! — рече Боримечката и впиваше очи във водата, като да узнае дълбочината й.

XVI. Брод

Шести септември е още лято в Южна България. Реките са малки. Сушата тая година особено беше продължителна. Марица бе спаднала и песъчливи острови, изникнали сред нея, деляха я на места на няколко ръкави. Тя имаше бродове вече и Иван още днес бе видял селени, че я газеха тука. Той позна по върбите, че тук беше отсамния край на брода. Месечината слабо светеше през облаци и хвърляше бледа лъскавина тук-там по водата. Пред него се тъмнееше един тесен ръкав вода, после идеше широк нисък песъчлив остров; после — пак вода и остров, после — трети ръкав и брегът. Боримечката опита с тоягата си, доколкото можеше, навътре. Водата стигна до един метър. Той хвърли горната си дреха, седна, изу се, па се обърна към Рангела, който вече бе останал по риза:

— Да се прекръстим най-напред!

— Как, ти ще газиш — попита Рангел.

— Няма да хвъркам я, майка му стара! Ти знаеш да плуваш?

— Малко знам.

— А, ти знаеш? А аз ще газя — каза ниско Иван, като се взираше с тайна тревога във вълните, които криеха неизвестности и коварство за него. Но нямаше време за маене и Стремскевите избавители се прекръстиха до три пъти, па нацапаха. Те стъпаха опипом, студената вода барбукаше тихо, тя ги хвана най-напред до прасците, после надмина коленете, после дойде до бедрата. Те следваха полека напред към острова. Скоро усетиха, че се повдигат и водата на всяка стъпка ставаше по-плитка.

Излязоха на песъчливия остров.

— Хайде сега и тая река… тя е по-широка, майка й стара…

Нагазиха в средния ръкав. Той се оказа още по-плитък. Очевидно Боримечката вярно бе намерил брода. Те се ободриха и ослободиха. Рангел видя, че няма да стане нужда от плуване. Третият и последният ръкав беше по-тесен. Те влязоха в него самоуверено. Неговата повърхност тихо се бърчеше и отражаваше безсилно забулените лучи на луната. До едно място водата им стоя до бедрата, па хвана да се дига. Усетиха, че има течение силничко; но три метра едвам остаяха до брега. Рангел, две педи по-нисък на ръст от другаря си, видя, че водата му дойде по-горе от циците. Тогава подскокна, плесна с ръце вълните, па заплува. Успоредно с него стъпаше и другарят му. Водата и нему стигна до циците. Той продължаваше да я опитва с тоягата и да върви напред и понеже водата не се намаляваше, а се издигаше, той хвана да псува по влашки. Остана още два метра нещо до спасителния бряг, до който Рангел вече се докопваше. Боримечката по положението смяташе, че трябва почвата да хване да се издига, но тя още се навождаше под краката му. И бързеят шумолеше тихо. Стори му се, че тука е изпуснал брода, поуплаши се и се обърна назад. Било че бързеят го бутна, било че направи невярно движение, той внезапно почувствува, че под краката му е празно и че той не стъпа на нищо, извика и разпери ръце над водата, като изпусна тоягата. Той несъзнателно направи движения като да плува и литна напред към излезлия на брега другар. Рангел още не разбираше опасността, в която се намираше Боримечката. Внезапно той чу сред глухия шум на водата виковете му: „Ела тука! Ела!“ Па го изгуби от погледа си. Той се хвърли във водата. В същия миг главата и ръцете на Ивана се подадоха над вълните на два метра по-надолу и пак потънаха в студената бездна. Рангел плувна по тая посока, още един път се зачерни глава над водното равнище и преди да изчезне, Рангел се улови за ризата на рамото му с лява ръка, а с дясна се хвана за тънките пръчки на една от ниските на това място върби. Това улавяне за клоните беше тъкмо навреме, защото давещия се исполин, почувствувал човек при себе си, по нагонното несъзнателно чувство на самосъхранение обхвана Рангеловата снага със силата на един боа и би увлякъл и него със себе си в гибелта без опората, която Рангел намери в спасителната върба.

Рангел успя да подземе Ивана под мишницата и като се залови за самия ствол, изтегли го в шубръките на брега.

XVII. И Филеас Фог съюзник

И двамата бяха спасени.

Десетина минути Боримечката в несвяст припада и повръща мътните струи. Минути скъпоценни! Когато се окопити, той можа да каже само това:

— Скорр…

Действително скоро трябваше. Талигата трябваше вече отдавна да е излязла на къра, сподирена от тримата харамии по шосето. Всеки един миг можеше да се чуят гърмежи, ако не са гръмнали вече, когато те се давеха!

Хукнаха най-напред към Демировата кръчма — за да се уверят как стои работата. Рангел, почти гол, с една мокра риза, лепнала по тялото, разтреперан и зачаткал зъби от студ, надмина скоро другаря си, комуто напитите с вода конопени бели гащи и риза тежаха и му замъчняваха хода. Ясната лятна нощ оставяше полето в дрезгав полумрак.

След много спъвания и падания стигнаха кръчмата. В нея още светеше.

Иван с ужас видя вътре, че стражари нямаше; имаше само четворица души граждани.

— Отишли са! — извика той. — Колата е минала!

И той плесна отчаяно ръце, готов да тича напред.

— Мерджан! Мерджан! — развика се Рангел към едного от стоящите в кръчмата и се спусна към тях.

Македонците бяха тука още, но свалили стражарските си дрехи от предпазливост.

— Де талигата? — питаше Рангел поразените от необикновеният им вид харамии и кръчмар.

В тоя същи миг една талига задруска по калдъръма и идеше насам. С нея вървеше конни стражар.

Идеха колата, в които откарваха Стремски.

Той беше спасен.

Самото провидение ги беше докарало навреме, в минутата, когато Мерджанът, Климе и Петко щяха да последват „турския шпионин“ на полето, за да изпълнят с мирна съвест една патриотическа длъжност.

Забавянето на колата и тях спаси и им попречи да извършат едно ужасно злодейство.

Да, при всичкото закъсняване на Рангела и Ивана при моста, после в тичането, после при газенето и давенето в реката и припкането дотука талигата беше още повече закъсняла; тя беше употребила цял час, доде измине един километър — от моста до Демировата кръчма.

Това беше талигата на Филеас Фога!

Полицията, ненамерила друга кола, беше насила взела тая.

XVIII. Сутринта

…………………………………………………………………………

…………………………………………………………………………

Сутринта, по освободения от стража мост, Иван и Рангел, пременени в заети дрехи, водеха гордо между себе си Стремски, твърде бледен.

На край моста се качиха на файтон и тръгнаха към дома му.

Кога дойдоха при Шадравана, срещнаха доктор Догански, уморен, зачервенял, бурен. Той спря файтона и подир първите обяснения се метна при Стремски и из пътя му разправяше много ядосан как цяла нощ е тичал, додето разбере накъде и защо е изгонен Стремски из Пловдив. Той псуваше по ужасен начин Благодумова, творецът на това грубо насилие, в което игра роля на първо оръдие злобния кознодеец Ладжович.

Благодумов сега беше намерил сгода да отмъсти Найдену за оскръблението в Искрец преди шест години!

Помнеше Благодумов!

На портата Невянка и хаджи Евтим, немигнали цяла нощ, изскочиха с радостни викове и посрещнаха дълбоко покъртения Найдена.

Избавителите се простиха с тях, без да им обадят страшното примеждие, от което отърваха Стремски, и тръгнаха пеш да си търсят дрехите при Марица, които намериха непипнати. Подир това Боримечката тръгна да търси Гурка и Скобелева, зарязани снощи при моста и оставени на произвола на съдбата.

— Майка му стара — усмихваше се самодоволно Боримечката, като мислеше, че тая нощ Гурка и Скобелева на един косъм остана да ги направи Марица сираци.

После прибави:

— Ама за Стремски, и пак умираш… И тоя ешек селянин, майчин син излезе — мислеше си Иван за Рангела, с когото бе забравил да се запознае…

А кипежния живот на града в революция пак зашумя и заклока с буйни талази…

XIX. Съединението

Съединението осъмваше втори ден.

То стана.

България и Европа се пробудиха пред едно свършено дело. Никога революция не изненада повече и не учуди по-малко: тя избухна в най-пълната тишина; тя се показа най-естествена, защото беше най-справедлива. На това се дължи и невероятно бързото й и пълно възтържествуване. Когато Гладстон чу за нея, той каза: „Странно как тая раволюция чака седем години. Барутът за нейното пламване се хвърли още в мастилото, с което се подписа Берлинския договор.“ Един български държавник в княжеството каза: „Съединението беше такова национално нещо, щото първия пияница, който би извикал в пловдивските улици: «Долу Румелия!» щеше да го направи.“ И наистина в наше време надали е имало друга революция, която да събере всеобщите одобрения, да извика единодушните ръкопляскания на Европа и Америка, да бъде поздравена с такава гореща симпатия от човечеството и да събере като във фокус душата на цял един възхитен народ — като революцията за съединението. Омразната присъда на Берлинския договор, която изкуствено и противоестествено разкъса един целокупен, неразделим народ на няколко части, чрез насилствени граници, беше осъдена от разума и историята още в самото си начало. Лорд Биконсфилд считаше най-голяма слава на своята дипломатическа кариера — намаляването на България чрез образуването на Румелия.

Той не доживя да види трайността на своето дело и горчивата подигравка на съдбата с най-изкуствените комбинации, с най-мъдрите и прозорливи пресмятвания на дипломацията. Бисмарк при закриването на Берлинския конгрес изрази надежда, че делото му ще бъде трайно. Този велик държавен мъж се излъга: той нито се сещаше да помисли, че съществува един друг фактор, който казваше: не! — българския народ.

Революцията за съединението се извърши леко, тихо, бързо, безкръвно. Тя стана толкова леко, свободно, охолно, щото беше почти игрива и има моменти, когато тя изглеждаше като опереточен фарс. Правителството падна, както никое правителство не е падало: без борба, без противение, без да причини или даде жертва. Революцията прегърна и завърши народът, а я почна една партия. Защото всичките преврати така ставаха. Куп недоволни хвърлят кликът и ако той говори на сърцето на народа, ако отговаря на неговите ламтения, жажди и национални идеали, той, народът, се отзовава и дава ръка на първите, готов да даде и кръвта си. А идеята за съединението беше срасната с душите и със сърцата на целия народ, тая идея беше повече от един инстинкт, тя беше един догмат, неоспорим, неоспоряем, посеян в дълбините на народното съзнание. Въпросът: „Добро ли е?“ никога от никого не биде подигнат; въпросът: „Време ли е?“ — той се задаваше. И идеята за съединението беше едно вълшебно знаме, което събираше народа около партията, която го издигнеше. И това съблазнително знаме фатално трябваше да бъде дигнато в разгара на партийните борби. На 1884 година го дигна Народната партия, като извика една мирна, но грамадна манифестация на народното желание. Народната партия се ограничи с тоя нравствен протест и не отиде по-нататък. Когато взема властта — тя още по-малко кураж почувствува в себе си за насилствен преврат на режима, преврат, чрез който, като хвърляше на риск облагите на положението и престижа на властта, туряше и бъдещето на отечеството пред страхотиите на неизвестността и себе си — пред ужасна отговорност, която тя нема храброст да понесе. Това малодушие се градеше толкова въз чувство на егоизъм, колкото и на патриотизъм. Последвалите събития оправдаха страхуванията й… Вината на Народната партия не е, че не направи съединението, като дойде на власт — революциите не се правят от правителствата — а е, ако може да наричаме вина фаталните закони на историята — приемането властта, след като се обяви против Източна Румелия, която сега трябваше по силата на нещата да управлява, сиреч да закрепя, и се постави в противоречие с програмата си. Прочее, великолепна и благородна почва за борба се отвори на опозицията, която беше Народната либерална партия. Понеже правителството се умълча, тя викна и грабна знамето. Ролите се промениха. Тя поиска гръмогласно съединението. Тя сега съвършено не мислеше тъй, както мислеше на 7 априлий лани, когато на всенародния вик: „Да живее съединението!“ отговаряше с възванието си: „Братя, това наше народно желание е неосъществимо… Часът за съединението не е ударил още.“ — Тя тогава бе на властта. Сега тя намери изведнаж, че тъкмо е ударил часът за съединението и народното желание е осъществимо! Истина, сега тя пък беше в опозиция и промени очилата… Рядко са опозициите у нас, които се замислюват пред избора на средствата си в борбата си. За тях няма добри и лоши, нравствени и безнравствени — има целесходни. Ако правителствата имат над себе си и над действията си винаги дебливия надзор на общественото мнение, опозициите имат развързани ръцете си, за тях не съществува юздата на отговорността. Една опозиция никога не губи от една революция, даже и от най-пагубната за страната, защото няма какво да изгуби. Напротив, тя печели. В дадения случай Народната либерална партия имаше само шансове за себе си. А тя нема нужда даже да подготвя духовете: Народната партия беше й чудесно улеснила задачата с ланската си съединистическа агитация. Прочее, революцията стана моментално, с водевилна лекост. Една рота от милицията извика пред южната порта на конака: „Да живее съединението!“ и тя се отвори с двете си крила като по магия, както в приказките на „Хилядо и една нощ“ прави чудеса думата: Сезам.

И в същия ден целия български народ, в Южна и Северна България, се откликна с възторг и се притече на помощ.

Истина, подобни крупни политически събития като една революция имат по-сложни причини. Идеята е основната стихия, но на нея куп други елементи се налепят, куп интереси, куп страсти, съвсем чужди ней, на тая идея, се преплитат в нея и стават толкова пружни, съдействующи на целта й чрез пробуждането и наежването колективното чувство на народа и са искри тоже, хвърлени във възпламенителната почва, готова вече сама да пламне. Има недоволните умове, неутолените жажди, има възбудените охоти, уязвените самолюбия, онеправданите и обидените и жертвите на настоящия ред: има фалангата на разпалените глави, на бълнувачите за подвизи и за слава, на изтръпналите в бездействие сили, гладни за да се изхарчат в бурна и ратоборна деятелност; на преситените в охолността и мирът души, жаждущи ново, за да се освежат; има тъмния рой от човешки страдания, от нужди, от бедности, раздражени от вида на чужди благувания, от безизходности и униния, които търсят един лек, една заря, един спасителен обрат на съдбата си в политическия прелом; има най-после демоническия сонм на ужасните омрази, на безпощадните мстителности, на слепите и свирепи зависти, на бесните злорадства и всичкия кипеж на калта, напластена в дъното на отровените души.

Всичките тия хилядни двигатели присъединяват полезните си усилия към работата на гигантския идеен лост, за да превърнат и сгромолясат зданието, осъдено на разрушение.

Септемврийската революция едвам екна из Пловдив и народът я прегърна. Народът, зет в голямата си стихийна смисъл, като същество живо, мислеще и чувствующе, винаги верующ в доброто, честен, простодушен като дете, едничък способен на безкористни пориви, отзивчив и впечатлителен, видя само едно нещо: знамето, което му дигнаха високо пред очите. Той не пита: коя партия, кой лагер? Съединението беше негова заветна мечта, неговът естествен ламтеж. Велик и едър във всичките съдбоносни исторически моменти, народът нема време да се губи в ситнежи, да изследва тайните побуждения, да спуща стълба в съвестите, да брои кому носи облаги и кому пакости едно движение, което отговаряше на най-благородните въжделения на сърцето му. Когато лани му поискаха моралната подкрепа на съединението, той я изрази чрез двеста и шейсет митинга; когато сега му поискаха помощ в кръв, той прати петдесет хиляди свои сина на границата. Той не резонира, а чувствува, дава, мре. Сюблимно дете в обикновено време, апатично, тежко, дори тясно-егоистично, а в критически час — цяло нерви, огън и преданост.

При всичките примеждливи и дълбоки потреси, които революцията довлече за България, тя има в своите първи часове, в първите си два акта: провъзгласяването съединението и сръбската война — благодетелно влияние върху морала на българския народ. Тя подигна духа му, пробуди чувството на народната му гордост, внуши му доверие в силите му и изтъкна в много рязка форма неговата политическа личност. Тия две събития — ний не се косваме до тяхното политическо-икономическо значение — имаха действието на освежителна буря върху душата на българския народ, уморен от непрестанните партийни шумове; заглушен от грубосебелюбивите вреви на честолюбците, жедни за власт, приплетен неволно в техните интереси; издребнял в едно съществувание монотонно-крамолно и ялово, лишено от високи вълнения, които могат да дадат само отечествените идеали, но не партийните програми, хилядния път, изневеряван от тях… И България усети в гърдите си закипяването на най-благородната кръв; нейните застоели нравствени и физически сили найдоха изведнаж широко поле да се развъртят; България се почувствува млада, жилава, идейна, способна пак за великите саможертвувания. Ентусиазмът, чувство величествено и възродително, непознато в настоящия си вид от седем години на българското сърце, сега го възпламени, подмлади и направи да тупа със стихийна мощ. Тоя живителен лъх от бодрост и вяра се косна до всичко, проникна във всичките пластове, вля своята освежающа струя във всичките кътове на народната душа и я възвиси до величието на съдбоносните събития.

Септемврийската революция беше не само политически преврат, тя беше преврат и в българската история. Шести септември пресече като с нож нейното течение из естественият й път и блъсна бъдащето й развитие в нова посока, неизвестна и примеждлива. От 6 септември токът на нашия исторически живот напусна матката си из равната, еднообразна, макар и траповита долина, и удари през бреговита страна, пресечена с дълбоки долове, с каменисти прагове, скалисти и тесни клисури, препречена с урви и препятствия. И той затече пенлив на буйни водопади, като изхарчваше енергията си в борба със стихийни прегради, за да си отвори свободен път, който минва и в подземни канали, дето свободният му устрем бе потиснат и задушен от мрачни канари и пак изскокнал на свобода. Движение нанапред на млад великан, което събуди с гороломния си шум далечните екове и възбуди удивление с проявлението на мощна жизненост и здрава кипяща кръв. Движение гръмливо, славно и ялово: колосален запас от сили, прахосан в десетилетни изпитни и лутания, додето най-после струите му, размътени и уморени, да найдат пак равната долина — напусната по-рано.

XX. Към север

На третия ден от революцията Невянка и хаджи Евтим пътуваха във файтон за Бяла черква. Денят беше хубав, полето широко.

Хаджи Евтим пушеше и мълчеше. Той гледаше само Амбарица, която в кръгозора на север забиваше своята разтегната пирамида във вълни бели облаци. Но вероятно друго нещо занимаваше мислите му, защото той от час на час измърморяше на себе си загадъчните думи: „Нова земя, нова земя!…“

Невянка оставаше из пътя замислена. Тя дълго се удържава и крепи, па най-после обилен поток сълзи бликна из очите й, тя заплака с глас и захълца неудържимо, напусната внезапно от мъжеството, което вчера заран я крепи да може с ясна усмивка на лице и с китка в ръка да изпрати на Пловдивската станция Найдена, тръгнал доброволец за границата.

А отзад слънцето заливаше с празничен светлик чудните и живописни грамади на шумния Пловдив, дето сега се измътваше новото и бурно бъдаще на България.

15 априлий 1896 г.

София