Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

I. Автономията

Четири години и половина бяха се изминали от описаното събитие. Стремски и Невянка прекарваха в столицата на Източна Румелия честит живот. Дръзкото грабване Невенкино беше отдавна въдворило мир между двете враждебни семейства. Хаджи Евтим и Марковица с по-малките деца оставаха в Бяла черква, в новосъградената къща, и всяка година дваж или триж идеха на гости в Пловдив да се по-радват на младите съпрузи и да цалуват внучето Александърча, галения първенец на младото семейство. Навестяваше ги и Невенкина майка, която си оставаше в Карлово. Хаджи Гъчо почти две години се беше сърдил и не бе искал ни да види, ни да ги чуе — дъщеря си и зетя си. Ни молбите, ни покорството на Невянка, ни постъпките за помирение, правени от Найдена и от всички ближни, ни бащинският глас, който викаше в сърцето му: „прошка!“ не бяха смекчили неговото упорство, което времето сякаш затвърдяваше вместо да отслаби. Само нежният гласец на внука можа да пробуди за милост тая непреклонима душа, отхранена в стихията на дългогодишни омрази. Хаджи Гъчо се затече в Пловдив, за да помилува пеленачето, което измоли в една минута прошка за майка си и баща си. С това окончателно помирение и радостта, и щастието станаха пълни в младата челяд.

Година нещо след предобряването хаджи Гъчо се помина от напрасна смърт.

Стремски още от първото си встъпване в Пловдив се предаде на политическа деятелност. Природа жива, пъргава — борбата на политиката и трескавите й вълнувания отговаряха на темперамента му; неговият ораторски дар, мощно и искрено слово, глас звучен го туриха веднага в реда на първите трибуни в оградата на Областното събрание, а умът му, благородството, силата на характера му, неподкупната честност, достойнство в отношенията му спечелиха всеобщото уважение, което се наложи и на враговете му. А той ги имаше. Защото политическото поприще не беше насеяно за него само с рози. Те най-малко растат на неговата почва, отъпкана от боричканията на всички користолюбиви жажди, болнави честолюбия и партийни страсти. Той изпита много горчивини, тежки разочарования в хората и в нещата разколебаха душата му. Но въпреки тлетворното влияние на политическата атмосфера, неговата силна природа остана здрава и непокътната, той не изгуби вярата си в доброто и в честта, а само спечели жизнената опитност и верен поглед въз нещата…

На тия именно качества Стремски дължеше значението си в обществото. Защото Стремски беше само това, което е: той не беше носител-байрактар на някоя особена идея, нито издигаше някое социално светоломно знаме, нито беше апостол на гръмливи обществени и политически преврати в една епоха на жива работа, на трезв и обновителен труд, на градене новия живот въз пепелището на миналото, на лекуване раните от робството и на всеобщ напън на народните сили към мирна ползотворна деятелност под лучите на младата свобода. Нито беше Стремски идеален образ, въплъщение на всички доблести и съвършенства. Такъв, той би бил бляскав герой на една поема, плод на благородна и високолетяща фантазия, но не на това повествование — картина на една действителна епоха и на едно поколение още живо. Найден Стремски принадлежи на тая епоха и на това поколение, той е чедо на своето време, той е образ, откъртен от живота; но той събира в себе си светлите проявления на тоя живот, в него живеят добрите чувства и високите пориви на човека, които не изключват съвсем и слабостите, и увлеченията, свойствени на природата му. Той е просто честен, даровит и енергичен младеж и обществен деец, надарен със сърце, с характер и нравствена мощ… Тия са неговите скромни титли, за да бъде герой наш. Ако да беше повече от това, той щеше да е несравнено по-симпатичен като личност, но не истинен като българин. А в едно младо общество като нашето тогава, неопитно, новак, излязло из миналото с всичкия богат запас на уродливи задатки — семена и плодове на дълго робство, — влезнало в политическия живот неподготвено за граждански доблести, невъзпитано от опита на едно дълготрайно самостоятелно съществувание, изложено на всичките измами, изкусявано от всичките стръвове, в опасност да изгуби всред вихъра на новите съблазни, жажди и блъсъци своите първоначални добродетели, склад скромен и безцен, остал непокътнат от заразата на миналото — понятията: честност, характер, нравствено мъжество са велики добродетели, бихме казали: героизми, от каквито и на тоя ден нашия явен живот е оскуден…

А животът на новата страна се развиваше и кипеше. Пулсът й биеше с пълна сила. Отцепена насилствено от тялото на България, младата област, въпреки несгодните политически условия, в които бе поставена, нито задряма, нито заболя: тя зацъфтя с всичката сила на един млад, пълен с жизнени сокове и жар организъм. Преди няколко години, преобърната на гробище и пожарище, Южна България при първата грейна луча на свободата прояви богатата мощ, останала небутната в гърдите на нейните бодри чеда, един общ порив към деятелност и напредък из всички области на народния живот подигна измъчената страна до едно завидно благосъстояние. В първите вече години на полунезависимото й политическо съществуване Източна Румелия — прекоросана така от Берлинския договор, за да подчертае нейния не чисто български характер — блесна не само като най-българска страна, но и като културен фактор между държавите на Балканския полуостров. Европейските пътешественици, приятели на България, й се любуваха и те бяха единодушни в похвалите, които извикваха редът, мирът, свободата и напредъка на областта и правилното развитие на силите й — явление още по-силно биюще в очи при борбите и крамолите в княжеството, спънали моралното му съществувание още в началото.

След първите избухи от негодувание и горещи протести против жестоката присъда на Европа, Южна България затаи за време в гърдите си ламтежа за съединението и сякаш сбра всичките си сили и енергия за вътрешното си развитие, за да заздрави раните си и да се изправи на здрава нога, та да бъде в състояние при първия сгоден случай да осъществи своя идеал.

Сполучлив беше избора на първия й главен управител. Княз Алеко Богориди, възпитан в гръцка среда, остарял под феса на султанова служба, незнающ ни дума българска, беше останал добър българин в сърцето и в душата. В неговата ористократена кръв бликаше същата струя от любов към България, каквато облагородяваше и баща му, котленеца княз Стефаники Богориди. Истинско щастие за него и за страната беше, дето имаше за главен секретар човек като Гаврила Кръстевича, надарен с енергия и държавни способности, който при горещия патриотизъм съединяваше и дълбока опитност. Княз Алеко беше старец висок, величествен — той имаше нещо от гордостта на балканските букове, дето са живели предките му — с бели като сняг косми и брада — оставена по турски, с благородно, хубаво, кротко лице, малко скръбно, което се втълпяваше в паметта. С душа добра и с обноски приветливи, с ум без блясък, но просветен и логичен, малосведущ в господарствените дела, с характер мек, нерешителен, изменчив, крайно самолюбив и чувствителен във въпроси на лично достойнство, княз Алеко беше в началото обичен на всички в страната, прегърнал мъдрото правило да князува, а да не управлява. Той изпита горчивината на положението си по-после, когато изгуби равновесието си при развитието на събитията и се подаде на влияния, които експлоатираха добрите и слабите страни на тая честна душа — Сцили и Харибди, които не избягна и неговия съсед през Балкана — княз Александър.

II. Борис Шамуров

Но онова, което беше чисто от всякаква примес на горчивини или ядове за Стремски, то беше домашното огнище. Те живееха в наета къща, отдето се отваряше прекрасен вид на Родопите. Невянка го обичаше дълбоко, с пламенна преданост; той я любеше страстно. Тяхното съществувание, обезпечено от големия дял наследство, получен по смъртта на Невенкиния баща, течеше тихо и благодарно, озарявано от топлите лучи на взаимна любов и на взаимно уважение. Александърчо, мил плод на тая любов, телесно крехък и слабичък, но безподобно мил, радваше като едно утренно слънце живота им. Семейството се увеличаваше още от Еленка, сестра й, която след бащината й смърт бяха довели да се учи в тукашната девическа гимназия, и брат й Борис, гимназист от шестия клас, юноша буен, волнодумец, непокорлив. На тая минута намираше се у тях на гости и хаджи Евтим, кмет сега в Бяла черква, който периодически идеше тука да разбере политиката и да им се порадва.

Това беше именно в края на марта, 1884 година.

Хаджият, гологлав, седнал на стол на двора, при цъфналите карамфили в градината, с Александърча на колене, гълчеше с Невянка, облечена в бледожълта рокля, с лице драголибно и щастливо, оживлено сега от разговора, както и черният й хубав и дълбок поглед. Приказваха именно за Бориса, който вчера беше земал главно участие в ученическия бунт против учителите в гимназията и беше изключен. Невянка се ядосваше от това поведение на брата си, който беше непоправим. Бунтът беше станал, защото учителският съвет поискал да тури надзор на ученическата библиотека и Борис беше главния начинател. Хаджият също се гневеше и чакаше да види Бориса да го хока.

— Тъй му се пада, добре са го изпъдили! „На зъл трън, зъл търнокоп!“ — казваше хаджият, отдавна недоволен от Бориса за неговото вироглавство и палав нрав.

На вратнята се подаде една млада госпожа, тя носеше на гърди едно дете и четири други водеше.

— Госпожа Дъбинова! — каза Невянка и се затече да посрещне гостенката.

Госпожа Анка Дъбинова, чийто мъж беше домашен лекар на Стремски, беше една мила, добродушна коприщянка, румена, пълнолика, приказлива и сърдечна приятелка Невенкина. Хаджи Евтим стана също да я приеме — той се знаеше вече с ней. Невянка се цалува с нея, цалува и децата!

— Честит гост, честит гост… Добря дошле!…

И гостенката, права, без да седне на стола, окръжена с роякът деца, увеличен и от Александърча, продължаваше да гълчи весело, да се смее щастлива и жизнерадостна, щото хаджият не можа да се стърпи да й не каже:

— Да ти не са уроки, Еленке: цъфтиш като гюл… Зер, младо и охолно… грижи няма.

— Не думай, не думай, господин хаджия — извика Анка; — мина му то времето… Доде е мома, човек само светува. Като се ожени — беше. „Младо радо до венчило, а охоло — до вречило!“ — нали казват? Я ги виж тия песоглавци! Грижи ли нямам с тях?

И тя се смееше весело.

Гостенката и Невянка отидоха нататък, разговаряйки се, па влязоха в къщи.

Децата вилнеяха на двора под усмихнатият поглед на хаджият.

Влезе Борис намръщен. Старецът скокна да го съди. Той ли се намира се в такива бунтове! Той ли се да безумствува, да се не покорява и да намира лоши учителите си! И старецът се лютеше.

— Те са идиоти! — отговори гимназистът. Тоя отговор разсърди повече хаджи Евтима.

— А вие какви сте?

— Ние запазваме правата си.

— Какви права? Вие имате право само да се учите и да се покорявате само на вашите наставници и на по-старите — забележи хаджи Евтим, като стана.

— Но когато ни натискат, ние протестуваме. Ние сме свободни граждани — каза Борис със светнали от искрено убеждение очи.

— Какви са тия книги, за които ми казва кака ти, че не ви ги позволяват? Безбожни?

— Да — отговори дръзко гимназистът. — Набожните книги нека ги четат поповете.

Чувството на стареца се възмути.

— А ти безбожник ли си?

— Аз нямам богове!

— А кой е твоя бог?

— Богът на разумът!

Старецът го изгледа втрещено.

— Сега разбрах, че са те изпъдили! Отгде го измисли тоя господ?

— Той е господът, в който вярва просветеното човечество и притеснените. Ние не искаме да бъдем робове.

Хаджи Евтимовото недоумение растеше.

— Какви робове брътвиш? Като те слуша човек, ще помисли, че тука цар Александър и Русия не е дохождала да ни освобождава, ами още ядем камшика на турците! Робове?

Гимназистът възрази:

— Турците и турският камшик изчезнаха, но сега ги замениха други тирани: тирани на душите и на свободната мисъл! — отговори Борис, като мислеше за своите строги учители, които за него запълняха цялата вселена.

Хаджи Евтим не разбра загатването.

— Ходи сега по улиците, като е тъй — каза старецът, твърде угрижен, дето чу юношата да приказва такива работи.

Гимназистът остана замислен.

— Сега според вашето ново учение — подзе пак старецът — не се знае кой е умен и кой е глупав, кой е по-стар и кой по-млад. Да те гледа човек с каква дързост приказваш за по-горните, ще каже: цял княз Богориди, а не Борис Шамуров, който не знае още отде пикае кокошка!

— Че какво е Богориди? — попита Борис.

— Княз! Какво е?

— Може да бъде и император: и той е равен с мене.

Тук старецът зяпна учуден.

— Как, ти си равен с един княз? — попита той, като се вторачи в него.

— Аз не гледам на титлата. Княз Богориди е един турски паша и лиже скутовете на султана.

— Чакай — каза живо хаджи Евтим, — тука се съгласяваме двама: и аз съм против Алека паша, защото не ща Румелията!

— Да! И ще я пометем! — каза решително юношата.

Това обръщане на разговора върху една точка, по която се намериха на един ум двамата словоборци предобри стареца.

— Това разбирам — да искаш съединението на Тракия с България, никой няма лоша дума да ти каже; но дето си се бунтувал на школото, там е цяло безумство, както е още по-голямо безумство дивите работи, с които някой ти е напълнил главата.

Гимназистът пламна за думата „някой“ и щеше да извика на дяда си хаджия, че тоя „някой“ са велики хора, но вратнята се отвори и влезе Найден. Тогава Борис, който се чувствуваше виноват, излезе из другата порта.

Борис, както и голяма част от гимназистите, беше увлечен по това време от първите отрицателни доктрини, които някои учители, руски възпитаници, намираха за добре да им шъпнат или явно проповядват от катедрата между уроците, нарочно съкратени. За да се фане по-добре семето, донесоха се и руски книги, печатани в Женева, с пиперливата пища на които се хранеше лакомата юношеска душа, намерила при нея уроците много сухи и трудът много непривлекателен. При моста се откри и книжарница с такъв надслов: „Тук се продават социалистически книги“. Това бяха зачатките още мътни, боязливи, колебливи и нови на онова отрицателно, с нихилистическа подкваса течение, което по-после ясно и рязко се оформи в социалистическа партия. Тогава още идеите се фърляха откъслечно, случайно, на шега и поглъщаха безразборно. Борис, с темперамент горещ, с ум жив, неуравновесен, жъден за ново, напоен отрано с предубеждение против науката, която „прави само кариеристи и паразити“, намираше в новото учение храна за своята неспокойна мисъл и оправдание на ранения си нехър и отвращение към сериозни занятия, отвращение, въведено пред очите му до висотата на героизъм… Тоя даровит, умен юноша, с великодушни задатки в сърцето се носеше сега от бързея на мътилката и прахосваше в безплодни лутания из царството на громките фрази най-добрите сили на ума в сърцето си.

III. Два познайника

Стремски се здрависа с чича си и му обади, че сега става митинг за съединението. Хаджият се възрадва.

— Ах! Да ида! — извика той и стана да иде в къщи да си земе шапката.

В това време се отвори вратата и се появи един селянин.

— Добър ви ден, господине — каза селянинът, като приближи свенливо. Той беше човек между двайсет и пет и трийсет години, крайно мършав и почернял, рус, с челоо тясно и издадено, и поглед остър и див.

Стремски искаше да го познае.

Селянинът чакаше мълчаливо това като човек, който не искаше сам да науми кой е.

— А! Добре дошъл, добре дошъл! — каза най-после зарадван Найден, като фана за ръката госта; па се обърна към чича си: — Чичо! Стиснете ръката на този българин!

— Кой е негова милост? — попита старецът учуден.

— Един мой приятел още от княжеството.

Старецът се ръкува сърдечно и влезе в къщи.

Стремски покани да седне Рангела — защото това беше отмъстителят на баща му — и много любезно го разпита. Рангел просто и късо му разказа живота си от денят, в който избяга от Бучинския хан. Той се скитал доста време из Врачанската планина, па се заселил най-после в Шуменско, дето по едно време имал и служба горски стражар. Но, подушен от властта, той изчезнал и се скитал досега, гладен и под вечен страх да бъде уловен. Той скри само едно нещо: че хайдутува около една година в Родопите.

— Но защо не дойде при мене още тогава, Рангеле? Нали ти обещах, че няма да те оставя?

Найден с любовта на брат се занима веднага с мисълта да настани тук Рангела, чието хлътнало лице ясно сочеше теглата, които е изтърпял. Той му каза, че сега имаше една отворена служба като за него: пожарникар в Пловдив. По-сетне ща му подири друга. Занапред обаче той ще бъде Ангел, не Рангел. Шопът благодари покъртен и с насълзени дори очи.

Невянка беше изпратила гостенката и идеше насам.

— Ела сам да те представя на жена си… Невенке! Подай си ръката и стисни тая юнашка десница!

Невянка, без да поиска разяснение, усмихна се към мъжа си и се ръкува сърдечно с Рангела.

— Щом е юнак негова милост, той има моето уважение. Юнаци могат да бъдат само честни души — каза тя, като гледаше почернялото лице на селянина.

Но тя пламна от червенина и изгледа с удивление момъка, когато Найден по френски й каза кой е.

— Ти, Ангеле, ела довечера у нас да вечеряме — обърна се Найден към селянина, за да удовлетвори изразената по френски молба на жена си.

— Сполай ви — поблагодари Рангел.

— Ах, ето иде още един наш приятел!… Ела, Митко! — викна Невянка към един бледен стражар, който влезе из портата с неуверен вид.

Дядовът Гъчов син, някогашното овчарче, беше неузнаваем под стражарската шинела и с това увехнало, убито лице. Найден го изгледа с участие.

— Какво правиш, Митко? — попита го той.

— Да кажем, че сме добре, господин Стремски! — отговори Митко с една тъжна усмивка.

— Ти си угрижен нещо… Булката здрава ли е?

— Здрава е.

— Защо я не доведеш някогаж на гости?

Митко цъкна с язика си отрицателно.

— Че какво е?

— Не е Тодора за пред хора, дето го рекли… — и той се усмихна горчиво. Стремски го погледна учудено.

— Не сговаряте ли се?

— Лошо.

— Лошо? — извикаха Стремски и Невянка едновременно, като разбраха от тая бърза и открита изповед, че Митковото сърце ще е преляно от горчила домашни.

— Измамих се, господин Стремски, отидох си с тая жена! — въздъхна Митко.

— Бедни Митко! — каза нажалено Невянка.

— Какво ти прави? — попита също угрижено Стремски.

— Прави лоши работи — подзе стражарят и направи знак с ръка, като че искаше да си обърше сълза на окото, — безчестно живее — да прощава госпожата — сиреч, как да ви кажа?… Наложила е дебелите, зачерни ми лицето… Нощем се върна у дома от караул, да си легна, а нея няма, излязла! Заран си дойде, па ако й продумам нещо, ще се фърли като усойница на мене…

— Хай дявол! — избъбра Найден.

— Друга една нощ пък заварих, че излазяше от дома — няма да повярвате, господин Стремски: един поп! Той се префърли през зида. Поп Кън!

— Ах, поп Кън? — извика Стремски, — аргосаният!

— Налетях, господине!

— Откъде е тая вонта? — попита старецът, който пак дойде и слушаше мълком.

— Оттука.

— В тая гъркомания ли намери? Ти не знаеш ли? „В дяволско село черква не прави!“ Що си не зе от Карлово момиче?

— Беше, господине — въздъхна Митко.

Рангел се обади:

— Момче бе!

Митко се обърна към него.

— Заколи я! — извика Рангел, комуто космите веднага щръкнаха. Митко го изгледа сепнато.

— Не се стряскай, Митко: негова милост е много добър наш приятел — каза Стремски. — Но на твоята болка е лесен церът: напусни я тази развратница! — И Найден му обади, че това е лесно. Той сам щеше да помогне да се ускори развода.

— Недейте, господин Стремски! — изпъшка умолително стражарят и тоя път си отри окото.

Стремски зяпна от недоумение.

— Защо не се откачиш от нея? — попита той.

— Не може, не може — въздъхна Митко.

Увещанията на Стремски останаха ялови пред упорствуването Митково. Той разбра, че нещастният е влюбен и вплетен в примките на тая коварна жена. Той пак си спомни какъв здрав и цветущ го видя тука преди четири години и какъв сега го вижда. Столичната кал беше погълнала в дълбините си и тая младост, погубила и тая сила, отнета на хлебородните поля и на благодатния труд. Нему му дойде даже едно гризене на съвестта.

— С какво мога да ти помогна тогава, Митко?

— Та и за друго дойдох, господин Стремски: извадиха ме днес от службата, на която вие ме наредихте… Карах се с адвокатина Ладжовича, задето ми срами фамилията… Тоя я подмамя. Той ми се закани и днес ме изчислиха.

— Това е подло! — извика Стремски.

„Без чест, без покой, без хляб, без надежда, без искрица светлина в живота — има ли по-ужасно съществувание?“ — думаше си Стремски, когато изпрати Митка и Рангела с решение още днес да се погрижи за тях. Но той си спомняше тихия и щастлив овчар от Стара планина и пак чувствуваше, като че е виновен в нещо.

Хаджи Евтим излезе и отиде на митинга.

IV. Замфирица

Рангел излезе заедно с Митка, чието нещастие го покърти. Той веднага се привърза към него, а Митко с благодарност видя това участие. Одеве — двама непознати, сега те вървяха из улицата приятели искрени. Тоя скитник и изгнаник намери брат в този окаяник.

Митко се ожени още на втората година от своето настаняване тука на служба стражар. Той видя най-напред Замфирица на полето, когато се завръщаше с една скъсана омбрела от Бунарджикът, с полски цветя в ръцете, закачайки се с трима войника, които й скубеха китката. Това виждане беше доста да се влюби в нея и да подири де живее. Запознаването им стана много лесно, той не пита никого за живота на харесаната мома, сгоди се и се венча за нея.

Замфирица беше хубавица. Развратна още от малко момиче, тя принадлежеше към ония фамилии крайчански и сиромашки в Пловдив, които прояждаше нравствената развала още в турско време. Майка й, възпитана на коленете на турските ефендета, направи и дъщеря си подобна на себе и тя от рано затъргува с нея. Но Замфирица не можеше да следва открито престъпната си привичка, ней беше нужна заслоната на един законен мъж, за да не я стесняват моминските съображения при развратствуването. Тя намери в простодушния Митка този мъж и успя така да го обае и привърже към себе си, щото сега Митко, до полуда влюбен в нея, въпреки явните й измени и позора си, не можеше да се реши да иска развод. Колкото по-силни страдания му причиняваше жестоката жена, толкоз по беше уверена, че държи здраво в ръцете си този безхарактерен и безизходно впримчен в мрежата на сладострастните й ухищрения. Митку се чинеше, че ще умре, ако го разделяха от нея. Но дошел до отчаяние от многото страдания, той реши да дойде днес у Стремски, да се пооплаче и да поиска помощ… против себе си.

Нещастният!

Из пътя Рангел ободряваше Митка и псуваше жена му: той я считаше вече чужда на двамата. Неговата груба, но здрава мисъл не можеше другояче да я цени. Така неусетно минаха през главната улица на Джамбаз тепе и се спряха при Хисар капия.

— Къде отиваш ти? — попита Митко.

— Никъде. На тука ли живееш?

— По-надолце: Ако щеш, ела да ми видиш вратнята, та да знаеш…

Рангел се съгласи. Смъкнаха се надолу из тесните криви улици, потулни гнезда на сметове, миязми и разврат, завиха из една безлюдна, влезнаха в друга заглъхнала сляпа улица. В тая улица живееше Митко, в къщата на баба си — Замфирицината майка.

Току-що Митко посочваше вратнята, той забележи, че тя се беше отворила и пущаше някого там — Митко видя само един човешки лакът. После вратата се слабо хлопна. Митковото лице пожълтя, едно премаляване го обзе и той щеше да падне, но се опря на Рангела.

— Аз не мога! Погледни ти из дупката кой влезе там — пошушна Митко на другаря си, а той седна на един камък до зида и фана главата си с две ръце.

Той не видя Рангеловото лице как стана страшно и как Рангел се фърли като див към портата със стиснати юмруци. Кръвожедния нагон у тая дива природа се пробуди. Той не знаеше ще бие ли, ще пребие ли, ще убие ли.

Въпреки очакването си, той намери вратнята, че поотзяваше. Той погледна навътре и видя на двора една жена с торба на гърба. Една селянка. Замфирица със синя рокля, с кокичета, втъкнати в черната коса, с лице безочливо и хубаво, приказваше на тая селянка.

— Няма го тука Митка! — казваше тя сопнато на гостенката.

— Невясто, да го почакам тогава — каза селянката.

— Тука няма какво да чакаш… Той чак довечера ще дойде — отговори нетърпеливо Замфирица.

Селянката не се дърпаше, макар че Замфирициния поглед и казваше, че трябва да си отиде.

— Как сте с Митка? Чувам, че не си живувате вие? — попита внезапно селянката, па се усмихна, за да не се покажат думите й много сурови.

Замфирица прибледня.

— То не е твоя работа, бабичко! Хай иди си! — и тя й посочи вратата.

— Недейте, мари синко, не го мъчи горкият… Посърнал и почернял е, да ти домилей… Не прави така, баба!

Селянката се усмихваше, но Рангел видя, че си обриса очите.

Замфирица кипна. Лицето й доби нов цвят: божуров.

— Махай се оттука, дърта селаченко, дошла си да се лигавиш!… Иди си! Кой те пита коя си!

Селянката поиска да я предобри, като видя, че молбата й наместо да я смекчи, разгневи я още повече.

Но Замфирица я засипа с цял потоп оскърбления и хули, а слисаната селянка, вдигнала две ръце, викаше само: „Чакай, баба!“ и се дърпаше към вратнята, пред нападателните движения на младата.

В тоя миг Митко влезе вътре тичешката.

— Мамо! Мамо! — викаше той, като я фана за рамото: — Мълчи си, не я сърди!…

— Синко! Изгори те тая! — извика отчаяно майка му, чиято душа, прекипяла от горест, поиска да си излее теготата.

— Замфиро, не фащай кусур на стар човек… Хайде, мамо, да излезем, булката е сърдита.

— Води я! Води я поврага майка си! — викаше Замфирица, като си отиваше към къщи и сбираше по земята изпадналото от косата й кокиче.

Тя зърна Рангела, който още стоеше като вкаменен на портата.

— Какво зяпаш тука бре, дриплю! — извика му тя и се спусна, та хлопна портата и я заключи.

Митко и майка му клекнаха на ъгъла на улицата, да си изказват жалбите ниско.

Рангел се повърна назад със стиснати зъби от ярост и с юмруците още неразтворени, сякаш искаха да пребият някого!

Убийцата на Юсуфа действително беше сега страшно нагневен. Видът на тази човешка жестокост го ожесточи и направи способен за по-голяма. Вроденият кръвнишки нагон у тая люта и при това добра душа се пробуди внезапно. Милостта го покърти, негодуванието го озвери. И той вървеше скоро, намръщен и със свиреп поглед.

Скоро той пак мина под старовремската арка на Хисар капия и излезе на мегданът Джумая.

V. Да живей съединението!

Едвам се озова на тоя мегдан, Рангел видя, че от срещната улица се зададе една голяма тълпа народ. Митингът за съединението се беше свършил и множеството излазяше още наелектризувано от въодушевлението и жедно за шум и за демонстрации. Оживлен глъч бръмчеше из гъстата подвижна навалица, която се запъти из станционната улица. Рангел се присламчи към множеството, за да се притули от опасни погледи. В предните редове вървеше един исполин, облечен в прости френски дрехи, с голяма шапка; той беше твърде развълнуван и водеше две деца, които пазеше от тълпата, да ги не смачка.

Случаят или по-добре — логическият ход на нещата, който събра в Пловдив неколцина от героите на тая история, пръснати досега по разни страни на България, беше довел и Ивана Боримечката. Нашият стар познайник не беше устоял най-подире против влечението на сърцето си и преди две години и половина напусна България. Неговото родно село стоеше още в полуразвалини и той се засели в богатото село Д., в долината на Марица, недалеко от Пловдив. Вкусил доста от политиката, той и сега не оставаше равнодушен на нея и колчем дохождаше в Пловдив, отбиваше се при приятеля си Стремски да узнае нещо по въпроса на съединението. Засега неговата политическа роля се ограничаваше в това въжделение. За депутат да се избира тука той нито помисли. „Де може в автономията един селяк да влезе в камарата! Тук не е простотия, като Шопландия… Тука образовани глави само се избират!“ — думаше си Иван не без гордост за „Тракията“. Тоя път Иван водеше Гурка и Скобелева — да ги кръсти в огъня на борбата за съединението. Тълпата заприщи улицата, из която вървеше. Вместо да се намали, тя растеше от нови съчувственици. Имаше там: търговци, занаятчии, денгубци, изпъдени чиновници; имаше печатари — напуснали всичките печатници в столицата, имаше гимназисти, изключени и не — между тях — Борис Шамуров, имаше хамали, селяни, чужденци любопитни и всичката празна сган на крайните пловдивски махали, застървена от вчера за днешния митинг — днес беше неделен ден. Но тая смесена тълпа, доведена тука от различни побуждения, се сливаше духовно в едно искрено патриотическо чувство.

Полицията оставаше свободно мирното политическо шествие, позволено от законите. Градоначалникът, един русин, не намираше за добре да пречи на народа да иска онова, което Русия бе искала и подписала в Сан Стефано.

Иван Боримечката, който по ръст и по разпаленост изглеждаше като един от вождовете на множеството, показваше особено усърдие — неговия огромен глас задушаваше другите и даваше тона. Той често се обръщаше към децата си:

— Гурко! Викай!

— Скобелчо! Като идем пред руския цар, да извикаш ура, да не стоиш като папин?

„Руският цар“ беше руският консул, пред балкона на когото тълпата отиваше да манифестира. Боримечката нямаше време тука да обяснява Скобелеву разликата между двамата и да го посветява в тънкостите на държавната наука.

Това шествие към домът на руският представител, скръбно по своето възпитателно значение за младото поколение у един млад народ, фърляше едно триумфално изражение по всички лица. Култът към Русия в Южна България, тогава още горещ и непокътнат в масата, а в интелигенцията омекнал до чувството на една разумна признателност — движеше още с магийна сила духовете. Разочарованието в Русия не беше ги докоснало още, както в княжеството, гдето намясата на русите в злочестия преврат от 1881 година беше произвела първия разрив между интелигенцията и тях. Когато наближиха до къщата на Цветанова, навалицата спря.

— Да извикаме Цветанова!

— Господин Цветанов, народът, майка му стара, иска да му гълчиш…

Раздадоха се безброй гласове. Народът чакаше да види Цветанова.

Скоро се изправи на балкона депутатът и поздрави народа, който му отговори с бурни викове, сред които изскачаше по-ясно гръмовития глас на Боримечката.

— Да живее съединението! — викаха стотините гласове. Иван извика:

— Долу княз Богориди!

Такъв смел вик днес пръв път се пускаше.

Един господин със златни очила го дръпна и му каза:

— Не думай княз Богориди: кажи Алеко паша! Той не познаваше Ивана.

— Мълчи бе, не учи баща си как се правят деца! — изхока го презрително бившият искрецки депутат и политически мъж.

Цветанов произнесе реч, която беше една гореща филипика против съществуването на Източна Румелия, „грозен паметник на вопиющата несправедливост на Европа, която чрез разчленението на България осъди отечеството на слабост и политическа анемия“. Заключителните му думи: „Съединението ще стане, стига да го искаме. Да живее целокупна, неразделна и велика България!“ се покриха с възторжени ура и ръкопляскания.

— Да живее! Аз първи ще издигна байрака на връх Балкана! — извика Иван Боримечката.

— Ура! Да живее велика България!

— Да живее Русия!

— На консулатото!

— Викайте, бре! Майка ви… — извръщаше се възторжено Иван към Гурка и Скобелева, които възпитаваше в политически живот. Рангел, чужд още на тая страна и непознат със страстите, които я вълнуваха, едвам къде края можа да разбере в що се състои работата. Той се наелектризува от общото вълнение и зафана да вика. Мирната манифестация отмина нататък. Но тя скоро доби малко бурен характер. При един кръстопът, из една тълпа, която стоеше настрана, чу се вик:

— Долу!

Тоя оскърбителен възглас, фърлен очевидно на манифестантите, направи ги да се обърнат към казаната купчина зрители. Между другите познаха там доктора Догански с гневно лице. До него един млад поп, с килната назад килимявка, с лице сухо, с рижда рядка брадица, стискаше юмрука си и говореше нещо ядосано на окръжающите го като погледваше презрително към тълпата.

— Кой извика: долу? — питаха някои.

Догански благоразумно влезе в кафенето.

— Тази ли козя брада вика: долу? — попита зачуден Боримечката, като се вгледа в попа.

— А бе този е аргосаният: поп Кън! — извика един.

— Поп чапкън! — изсмя се друг.

— Долу черните раси! Долу идиотите учители! — извика Борис Шамуров, като зърна пред кафенето и някои от своите учители.

— Тоя пък какво! — попита един, като посочи Борис Шамуров.

— Той е изпъден гимназист.

— Кого де боли, там се чеше — усмихна се другият.

— Да живее Алеко Богориди! — извика попът дръзко. В туй време двама стражари го приближиха, за да му дадат покровителство, ако стане нужда.

Това повторно извикване и появлението на полицията разгневи тълпата. Неколцина от най-буйните се фърлиха върху попа, като разблъскаха стражарите, и пръв го улови Рангел за гушата. Той разбра, че тоя същи поп е влизал у Миткови с безчестно намерение и зафана да го дави. Но Иван Боримечката го изтегли из ръцете му веднага и каза на уплашения поп:

— Изреви едно: „Да живее съединението!“ или ще ти сплескам главата!

Като видя страшния юмрук на Боримечката, попът извика с разтреперан глас:

— Да живее съединението!

— Хай сега върви си.

Попът се вмъкна в кафенето сред смеховете на тълпата, която продължи шествието си нататък, шумяща и внушителна, за да прави овация на Русия пред балкона на нейния представител и да го моли да предаде на царя народното желание за съединение.

VI. Кипеж на една идея

Действително през месеците март и априлий 1884 година Южна България беше театър на необикновено движение: идеята за съединението беше обзела цялата област. Несправедливото и уродливо дело на Берлинския конгрес — Източна Румелия — още от първия час посрещнато с ненавист от българския народ в Южна България, после търпяно при благотворното действие на новото автономно управление, по едно време престало даже да се вижда тъй противно пред непрестанните политически вълнувания, крамоли и трусове в свободното княжество, предшествували, придружили и последвали преврата на 1881 г., с който княз Александър спря конституцията — сега това създание на Берлинския ареопаг повдигаше изново протеста на страната, протест грамаден и единодушен, изразен във формата на двеста и шейсет и два митинга, които в продължение на два месеца разтресваха цяла Южна България.

Няколко бяха причините на това подигане националния дух, чревато с велики и страшни сетнини, изпълнили — създали по-добре — българската история през следующите десет години. Първо: винаги живото и бдяще в душите желание у южните братя да се съединят със северните, чувство, готово да бликне и се прояви шумно при първия психологически момент: после несъвършенствата и несгодите на политическото положение на областта, които с времето изпъкваха повече, и както се мислеше, се отразяваха неблагоприятно на икономическото й развитие; друго — наближаването срока за преизбиране главен управител за нови пет години, което беше една сгодна минута, за да се напомни изново на Европа несправедливостта й и желанието на Южна България да се види съединена със Северна.

Притуриха се и други фактори, които фърлиха искра в тая барутна почва и извикаха това чувство да избухне сега в много по-ярък вид; политиката на главния управител и разгарът на партийните борби. Дълго време предпазливият Княз Алеко Богориди направи грешка да излезе из своята честита пасивност и да прегърне открито интересите на една от партиите — Народната либерална партия, властвующата сега, която имаше вече лека русофобска украска — и по тоя начин да въоръжи против себе си другата, Народната партия, в опозиция и русофилска.8

Едно мощно и съблазнително оръжие за борба на 1884 г. в надвечерието на избирането главен управител за един нов петгодишен срок представляваше се знамето на съединението. Опозицията го дигна и насочи като един колосален круп против Румелия и против партията на княза Богориди — който се превърна на Алеко паша в органите й. Това тя стори с толкоз повече жар, защото узна, че в часът, когато областта пак трябваше да протестува против отцепването си от княжеството, в нея се подписаха заявления в полза на княза Богориди и на неговото преизбиране, което беше едно желание пред Европа за продължението на Източна Румелия. Естествено, като отговаряше на политическите ламтения нейни и на страната, това движение в същото време вършеше и партийните интереси на опозицията.

Княз Алеко, със силно накърнена популярност, съвършено бледнееше сега и се заличаваше пред народния идеал. Позивът на опозицията намери дълбок отклик и привлече в нейните редове целия народ, който й придаде едно страшно могъщество и обаяние. Напразно бяха усилията на Богоридевата партия да утиши това стихийно движение, което заплашваше нейното положение, свързано със съдбата на княза. Не беше забележено и нейното възвание от 7 априлий, в което тя, като увещаваше населението да благоразумствува и да не слуша опозицията, казваше с елегически тон: „Ние ви приканваме да плачете с нас заедно за горестната и печалнейша истина, че това наше народно желание е неосъществимо днес за днес; че Източна Румелия има да изплаща тежки грехове — че часът на съединението ни с другите ни братя отвъд Балкана не е ударил още!“ Не обърна внимание на посланието от София на Петка Славейков, към чийто авторитет правителството прибягна за помощ. Дядо Славейков беше много изгубил в Южна България за симпатиите си към Богоридевата партия, пуснала знаменития политически афоризъм в органа си Независимост: „Която нам по-голям кравай, тя нам леля“ (Австрия). Народното въодушевление заглушаваше всички трезви гласове, всички съвети на умереност. Мирното движение доби грандиозни размери, то проникна до най-дълбоките пластове на народната маса и почти село не остана без своя митинг за съединението. Всеки ден депутации с копия от резолюциите летяха към чуждите агентства в Пловдив. Успехът надминава границите. Опозицията се стресна, но вече нямаше власт да спре потока на идеята, който фатално наложи ясен и строго определен характер на бъдащата й политика. Никога народа не е бил изказал по-тържествено и по-единодушно какво желае от ония, които са се решили да ръководят съдбините му. Властвующата партия и Алеко Богориди бяха осъдени като отрицание на съединението. Всеки разбра ясно, че занапред само онова правителство ще е възможно, сиреч ще има доверието на Източна Румелия, което работи за нейното унищожение. И тази мисъл въждеше вече всички честни души в опозиционния лагер, които, като гледаха как скоро събитията ще ги извикат на деятелност и те ще се озоват пред една велика задача, неосъществима без революции и без опасни потресения за страната, вчера излязла из тях; как те ще бъдат обвинени в противоречие, ако една минута се поколебаят, не можеха без силно безпокойство да погледнат на критическата роля, каквато рядко може би се е случвало на партията да приеме.

Движението за съединението имаше друг характер: то беше и една гръмка манифестация в полза на Русия, отношенията между която и главния управител бяха лоши. Бяха се дали и от двете страни причини за охлаждение: от една страна — явното русофобство на княз Богориди и вродената му подозрителност към руската политика; от друга — някои безтактности на руските консули и натиска спрямо главния управител, които раздразниха самолюбието на княза, мек, добър и слаб, но сприхаво ревнив за своето достойнство и независимост — и други още спречквания от чисто личен характер. Околни влияния изкусно се възползуваха от това настроение и тласкаха княза към рисковани постъпки, които трябваше да му отсъветва както грижата за неговото лично положение на главен управител, така и чувството, че страната, в която князува, е заляна и освободена с руска кръв — тия постъпки докараха пълен разрив между него и Русия. Именно, той направи два невероятни по дързостта си акта:

Затвори вратата си на руския консул Кребела и му запрети да се явява в конака.

Отказа на руското правителство разрешение за съграждане при Шипка параклис-паметник за падналите там руски войници за освобождението на България!9

Подир такива случки той ставаше вече невъзможен като главен управител на Областта за един нов петгодишен срок. Русия чака 15 априлий 1884 г., денят на избирането, за да каже своето вето в Цариград.

Митингите за съединението, от които гърмеше Областта по това време, отговаряха и на видовете на руската дипломация в това отношение, че тия вълнения бяха и едно изражение на недоволство от народа против Алека Богориди, дискредитирваха го и улекчаваха задачата й в Цариград.

Колкото за главната цел на митингите — съединението на Южна България със Северна — Русия никакво обещание, нито надежда не даде. Многобройните депутации, които се явиха пред представителя на царя да му изразят народното желание, получиха само отговор, че Русия зима акт от тяхното заявление, но нищо повече. Русия не намираше своевременно новото повдигане по дипломатически път на едвам задрямалия Източен въпрос. Нейната възточна политика се стремеше сега към закрепяване добри отношения с Високата Порта. Цяла Европа желаеше мир, а Русия имаше нужда от него. И тя съветваше търпение и благоразумие.

Това съединистическо движение, плод на съчетанието на политическите интереси с едно общенародно въжделение, като подготвяше едно фалшиво положение в бъдаще за Народната партия, правеше положението и на Народната либерална партия до немай-къде плачевно. Тя не можеше да се опълчи явно против народния идеал, но прегърнали взаимно интересите си с княза Богориди, тя не можеше да го жертвува, сиреч да жертвува себе си.

Тя мина прочее като враждующа на идеята за съединението и заинтересувана да запази Алека Богориди и Румелия и с тях своето положение. Князът още се мамеше, че неговата партия е силна, и очакваше от нея да му даде осезателни доказателства за преданост. Тогава тя пръв път се принуди, въпреки лошите предчувствия, да свика митинг на открито място, в градската градина на 1 априлий, за да изкаже столицата доверие на княза Богориди. Митингът, съставен от верни чиновници, изтърпя пълна несполука. Тълпите на опозицията наводниха градината, току-що той се зафана. Заглушителните викове „Долу!“, „Да живее съединението!“ не оставиха да се чуе приготвената резолюция в полза на княза Алека. Произлезе блъсканица с тояги и юмруци. Правителствените привърженици изчезнаха, навалицата на съединистите стана господарка на митинга и се запъти шумно към руското консулство да прави овация на Русия. Князът, в конашката градина, съседна на градската, слушаше виковете, зарадван и усмихнат. Той зимаше тия грамадни и въодушевени възклицания за манифестации в негова полза. Но когато му доложиха за скръбния изход на митинга, грабнат от „les autres“ — княз Богориди не наричаше инък съединистите — той отиде и се затвори в стаята си и плака.

На 4 априлий той с приказ запрещаваше митингите. Мярка безсилна.

На 16 априлий той се дигна със семейство и с покъщнина за Цариград и напусна завинаги крамолната страна.

VII. Кулата

Хисарските бани са Карлсбадът и Трувилът на пловдивското общество. През летните месеци зелените хълмове и долчини, по които се мяркат още величавите останки от венеца на староримската стена, се пъстрят от разноцветни леки облекла, шумен и весел свят оживява тоя кът, заглъхнал през останалото време на годината, животът е в пълния си разгар и дене, и до полунощ. Висшето пловдивско общество тогава се сбира тука, та в охолната безгрижност и безетикетност, свойствени на всяка банянска атмосфера, да подъхне един полуполски живот, далеч от трясъка на пловдивските калдъръми, грижи, сплетни и хапливите мушици.

Между другите — тука беше и Стремски семейно, дошел в края на юли. Тоя път той пак имаше гост чича си хаджи Евтима. Борис, опростен и приет пак в гимназията, явяваше се само на трапезата, в останалото време той се скиташе в околностите с един свой приятел съученик — Чинчев, за когото уверяваше, че бил поет. Тук бяха още и доктор Дъбинов с Анка; Димитър Цветанов, който беше постоянно почти със Стремски. Тоя момък, приятел и връстник Найденов, надарен богато с духовни сили, с възвишен ум и сърце, поет и литератор, подплатен с бляскав диалектик, беше повереник на неговите чувства — умният събеседник, с когото по цели часове се разговаряха по моралните и политически въпроси, които животът на младата страна всеки ден подигаше. Депутати и двамата, и естествено от същия политически лагер, те деляха същите негодувания против лошите обществени явления, които се множеха с дните на Областта, и същите симпатии, полети и мировъзрения…

Августовското слънце висеше доста ниско над Средногорските бърда. То озаряваше старовремските зидове със своите пурпурни лучи и им предаваше особен цвят, изражение и ефект. Техните грамадни останки, изгледвани от неосветлената страна, добиваха още по-едри размери и по-мрачна замисленост в сяйния фон на кръгозора. Стремскеви и Дъбинови с Цветанова отиваха по шосето към кулата или „Камилите“, както се нарича южния вход на Хисарската крепост. Тая порта, устояла още права, въпреки вековете и ръката на опустошението, издигаше над пътя своя гигантски скелет от кирпич и камен и фърляше обаянието на една старинна, средновековна легенда в тая цветуща местност, зашумяла от струите на съвременния живот. Един проход, извъртян вътре в зидището на кулата, полуразсипан също, с излизани и изкъртени стъпала, извождаше догоре.

На върха си тая колосална развалина беше разцепена; един тесен пролом делеше на две арката й, която образуваше така два изправени и един срещу други къса стени, слабо наумявайки два сфинкса — стърчащи в небето. На тясното теме на единия от тия сфинкси, на една шеметна височина Невянка с ужас съзря брата си Бориса и Чинчева. Те седяха там безгрижно над дълбоката пропаст, която зееше под тях, без да обръщат внимание наоколо си. Невянка извика да слязат, това стори и хаджи Евтим, и Стремски.

Борис стана тогава на крака и фана да се смее. Напразно хаджият се сърдеше и махаше повелително. Гимназистът не се махваше и неговото тяло се очертаваше в небесната синева малко като една кукла. Той сякаш намираше удоволствие в безпокойството на домашните си.

Старецът дойде в негодувание.

— Слазяй, бре, блъснигабър! Дето те не сеят, там се раждаш! — и махаше с бастуня си.

— Напразно се мъчиш: Борис няма да слезе именно сега. Ти му даваш случай да покаже своята храброст и твърдоглавщина — забележи Стремски.

— Аз съм се карал днес с него — каза хаджи Евтим. — Той сега го намирам още повече изветрял. Приказва врели-некипели, да земеш да го заколиш. Не ще вече нищо, не харесва нищо. Пуснал коса като дякон, смачкал капела на главата, върви, маха ръце. Какъв си — социалист.

И хаджи Евтим не можеше да се начуди отде изникна това учение, кой ги научи тия момчета да станат такива халосани и непокорни. И той съдеше Цветанова и внука си защо, като са учени, не съберат умът на вироглавците.

— Не се тревожете толкоз, бай хаджия: тая мода ще има един край и ще премине, както всяка мода. Сега у гимназистите е на мода социализмът, както у жените — турнюрът — еднакво неуместни и безобразни у нас — да извинят госпожите — каза Цветанов, като клюмна усмихнато към дамите.

— Той тука се изхайтюва от лоши другари и от революционерни брошури, които получава отнякъде от Европа. И наш Георги доста се е заразил от тия крайни идеи — каза доктор Дъбинов.

— И не знаят коя вода ги носи! — забележи хаджи Евтим. — Само ще си изгуби бъдащето Борис. От пръв баща син — па ще излезе нищо и никакъв човек; а пък синът на Рачка Пръдлето ще стане образован, та да се гордее баща му с него. Завчера ми чете писмото му от Париж.

— Ча какво прави там Рачковия син? — попита Стремски.

— Учи се! Баща му го поддържа. Такъв простак, но не милей пари, за да приготви на сина си добра кариера. Кой знае как го предумал син му… Фали се с него човекът. Каже: „Само за Стефанча мисля, той ще ни прослави фамилията!“ Дявол знае как ще я прослави! Иди прославяй Пръдлевци…

Стремски и Цветанов минаха под кулата и отидоха напред. Другите остаха пред кулата, за да заставят гимназистите да слязат.

Борис не слушаше и като напук продължаваше прав да върши разни опасни движения на върха. Хрумна му най-после да прави вид, като че ще скокне. Макар и да знаеха, че се шегува, на дружината долу сърцата се свиваха, като гледаше тия мърдания, гибелни при най-малкото изгубване равновесието. Невянка му викаше и го молеше с примряло сърце. Хаджи Евтим също го молеше, зовеше го, заканяше му се.

— Бай хаджия, елате и вие при мене да видите колко оттука стоите малки всички: като чорбаджийски идеали! — смееше се още гимназистът.

— Слез, Борисе! — викаха всички.

— Чакай, чичо, да извикам, па тогава ще сляза!

Па като си разпери ръцете нагоре, извика гръмогласно:

— Ура! Да живее съединението!

Хаджи Евтим му изпляска ръце доволен.

— Сега и ти извикай за мене едно нещо! — продължи Борис.

— Пала те палила, какво да извикам?

— Извикай: „Да живее социализмът!“

Хаджи Евтим се навъси.

— Не се гаври, Борисе, ами слазяй!

— Извикай или ще се фърля долу!

И гимназистът придружи заплашването си с твърде победоносно движение.

Долу пак настръхнаха.

— Какво иска тоя лудетина? — избъбра старецът сърдит.

Но Невянка и цялата дружина, разтревожени, го замолиха да удовлетвори лудешката прищявка на Бориса.

— На, фърлям се! — чу се отгоре глас.

Невянка прегърна хаджият.

— Бачо хаджия, извикай: да живее социализмът! Тоя безумник ще падне, както играе на върха.

Тогава старецът, обзет от същия страх и с едно непо-едимо отвращение, извика — по-добре — избълва към Бориса:

— Да живее социализмът!… Поврага!

От това извикване старецът го обля ненадеен пот.

— Ура! — отговори върхът на кулата.

След две минути Борис и Чинчев се смъкваха по изхлузените стъпала из утробата на кулата, като се кискаха гръмогласно.

VIII. Оттатък кулата

Додето ставаше това, Стремски и Цветанов, завили надясно, покрай шубраките, следваха разговора си.

— Аз не мисля, че тая мода е прилична на другите — казваше Стремски. — Социалистическото течение у нашата младеж е мода, като сляпо, стадно подражание на чуждото, но то е явление по-сериозно, защото има корена си не в човешката суетност и пустота, а в една вътрешна потребност на младата душа, жедна за деятелност и стремления нови.

— Какво по-широко поле за деятелност духовна от науката.

— Вярно, но аз казах: и стремления нови. Даже повече: младите, горещите природи имат нужда от борба. Науката не може да ги удовлетвори. А новите веяния, създадени от позитивната философия, са много съблазнителни за една жедна за бунтуване и протест душа. На тези млади хора трябват идеали. Тяхното нещастие е само, че живеят в днешната епоха, когато тези идеали трябва да ги дирят не в душата си и не в нуждите на нашия живот, а в прочетените книги на чужди нам доктринери. Ний, тоест, нашето поколение, беше от тая страна, много по-щастливо: то имаше един ясен, светъл, определен идеал, от никого неоспорван и тлеющ в душите ни и сърцата ни от малки: идеалът за освобождението на България. Този благороден идеал беше си наш, роден, понятен, и в неговата животворяща атмосфера възпита се цяла България, наякна за борбата и нему дължи всичко онова хубаво, с което се гордее нашата нова история.

— Ти ми обясняваш факта, причината на явлението — и много вярно; но аз поддържам, че това явление е уродливо, то е отрова за душите и умовете на нашата учаща се младеж — каза Цветанов. — И ако бъде повече трайно, отколкото една преходна мода — то ще бъде истинска беда.

— Аз ти казах, че днешната младеж, стремящата се младеж, е нещастна, защото е оскудна от онова, което предишната имаше. Понеже животът не дава пища на нейните ратоборни ламтения, тя ги удовлетворява, както може и дето може. Един изжъднял ще пие и от мътната вода на локвата. Понеже няма вече турци, а трябва да се бунтуваме против нещо — бунтуваме се против учителите, против обществения строй, против бога, па ако щеш и против здравия смисъл… Главно е жаждата да се утоли. Тия младежи в турско време да бяха, може би щяха да ходят на бесилките… Ето коя мисъл ме прави, като ги осъждам за увлечението им, да не мога да ги презирам или мразя… Жаждата трябва да се утоли.

— Мене ми се чини, че тая жажда се възбужда изкуствено, както е изкуствено и удовлетворението й — каза Цветанов, като климна на Бориса, който го поздрави отдалеч. — Доказателство на това е поразителния факт, че въобще начинателите на бунтове училищни и разпространителите на женевските социалистически издания са неспособните или ленивите ученици. Виж ваш Бориса: той не е неспособен, но е ленив към уроците си. Той ги намира много сухи и несмилаеми, което не му бърка да поглъща с жажда женевските книжки.

И Цветанов произнесе тия думи високо, за да ги чуе Борис, който се зададе с дружината. После му подаде ухилено и ръката си.

— Напразно, господин Цветанов, оборвате социализма — каза Борис, — той постоянно печели нови привърженици… На, одеве и дядо хаджи Евтим прегърна нашето учение и вика гръмогласно: Да живее социализмът! Не беше ли така? — обърна се гимназистът към още развълнувания старец.

— Поврага! — избъбра старецът сърдит.

Борис фана за ръка другаря си, па се обърна към Цветанова.

— Понеже мразите социалистите, вярвам да не сте против поетите и поезията, господин Цветанов.

— Да, Борисе: и вас съветвам да бъдете малко поети: мечтайте, бълнувайте, това е се по-добро, отколкото да се храните със социалистическо учение. Тая храна ще ви отрови умовете, ще ви изсуши сърцата, вий ще станете може би добри резоньори и изкусни пропагандисти на утопии, но ще престанете да бъдете млади хора, ще престанете да вярвате в човека и в живота, който вий ще гледате едностранчиво; ще ви застари отрано горчивия скептицизъм. Да, Борисе, по-добре бъдете поети: поетизирайте колко щете — вий от това ще изгубите само време, ако не спечелите нищо — катерете се по кулите и планините, както сега правите с негова милост, живейте в надземните области, пишете даже лоши стихове — но бягайте от тая отрова — социализма.

— Препоръчвам ви господин Чинчева: той е поет — каза Борис, като му посочи другаря си.

— Как, вий пишете?…

— Да… Лоши стихове — отговори заруменял Чинчев.

Чинчев беше момък на Борисова пора и от неговия клас, с умислено лице и светлив поглед. Сърдечни и неразделни приятели, но по наклонности и увлечения се различаваха много. Чинчев се отвращаваше от Борисовата библиотека и социалистическо волномислие; мечтателен, мълчалив, той се предаваше на прочет руските поети главно: Некрасова и Надсона и на скришно писане стихове, поверявани само Борису, който безцеремонно се прозяваше при слушането им, задълбочен при мисълта за всемирното превращение и наближающето откриване гимназията…

IX. Разбит!

Дружината скоро излезна на зеления дол на юг от крепостта, дето клонести дъбове фърляха сянка въз полегатата морава. Там видяха седнал с жена си книжаря Захар Народът. Тоя човек, с голям ръст, с голяма брада и с голям калпак, имаше прякор Добробоев, но всеки го знаеше Народът, защото той имаше голяма слабост към народа, в чието име се беше обогатил и който му не падаше от устата и за славата на който никога не плащаше на редактори, които така приучваше на идеализъм и сухоежбина… Народът прочее носеше в душата си дълбокото убеждение, че той живее за народа и в джеба — подрязан молив, винаги готов да нашари първата чиста маса, която зърне, с ерове, я-та и и-та — страшната филологическа страст на Народа.

Той покани дружината и тя дойде, та седна при него. Разговорът, паднал най-напред на политиката, после дошъл на баните, които не се държаха чисто, после минал на хорът на Славянски, който сега пееше в Пловдив, внезапно се спря на филологията, защото Народът се припря, че „Славянски“ е криво, а „Словенски“ е името на знаменития руски певец, понеже…

И той извади молива и книга.

Като видя бедата, Цветанов, за да я отблъсне, промени разговора и покани Чинчева да прочете нещо свое. Гимназистът стидливо измъкна из пазвата си едно стихотворение. Дружината се умълча, за да чуе четенето. Захар Народът се надвеси над ръкописа, за да следи правописанието.

Поетът зачете с леко разтреперан глас:

— Момко, спри! — пресече го Народът. — Вяра народът го пише с Ѣ, а не с — я: това да го изправиш…

— Слушайте сега, бай Захаре! — забележи Стремски.

— Момко, чакай! Народът говори: хора, не хор.

— Молим, господин Добробоев! — обърна се нервно поетът.

— Народът не употребява: пир! — пресече Народът: — Тури: гощавка.

— Великолепно! — извика Невянка, — тия стихове странно наумяват Лермонтова и неговата „Дума“. Аз ви поздравлявам, господин Чинчев, тука има и музика, и мисли!…

Хаджи Евтим забележи:

— Наистина, върви като нанизано. Жална песен… — Па като се обърна към Бориса, каза му: — Такива деликатни работи да пишеш, браво ще ти река. А ти само с нащръкнала коса знаеш: „Долу чорбаджии“! „Долу царе“! Долосваш всичко. Пък нищо няма да направиш на тоя свят, аз знам, че която кокошка много квачи, малко яйца снася…

Стремски скокна живо.

— Моля, да попитам господина Чинчева нещо! — извика той, па се обърна към гимназиста: — На колко сте години?

— Двайсет години.

— Двайсет години само! И вие, господин Чинчев, пишете подобни страхотии? Верни ли са, моля, у вас тия чувства? Двайсет години! И вече дълбоко разочаровани! И „хладно съмнение“, и „сърце унило“, и „рано разбит на злото под твара!“ Това е ужасно! Вие едвам зафащате да живеете, а карате ни да ви зарием в гроба, вие се представяте една мумия… Под какви житейски борби се сломихте, какви световни бури счупиха вашата енергия, несполуките на какви ваши високи ламтения внесоха в душата ви ядът на унинието и безнадеждността? Зарежете тая болна сантименталност… Вашите дребни ученически разочарования са смешно преувеличени. Борбата, животът, ламтежите стоят пред вас още. Вашата сила още не е зачекната, а вие сте се разхленчили като малодушна баба… У нас животът други мотиви иска, не разочарование, не проповед на сънно униние и малодушие трябва на българите днес, а храброст и енергия, труд и доверие в силите си. Пейте, но пейте да будите, не приспивайте. Гледайте на живота светло, ясно. Вие тепърва влазяте в него. Опълчете се против злините му, да. Но не капитулирайте. С тая малодушна лира вие ще станете само лош поет и още по-лош гражданин…

Зашеметения от тоя строг съд Чинчев остана като вкаменен, с ръкопис в ръка. Той просто докара жалост на Невянка, също засрамена малко за прибързаното си пофаляване, тъй зле изкритикувано от мъжа й. И на хаджи Евтима стана неловко.

Цветанов се съгласи напълно със Стремски, като призна само рязък начина му, но даде право и на Невянка, колкото за обработката и гладкостта на стиха. Той притури глумливо:

— Аз бих ръкопляскал искрено, ако господин Чинчев ми беше прочел стихотворението си, скрит зад тоя дъб. А тъй много вреди противоречието между това униние на сломен от борби и бури мъж и голобрадия юноша, още непомирисал живота.

— Вий кои писатели руски четете? — попита Стремски Чинчева.

Той обади.

— Ах! Некрасова? Надсона? — подзе Цветанов: — Обяснявам си сега, вие сте под влиянието тяхно: поезията на гражданската скръб, поезия мрачна и унила, поезия на печал и незадоволство. Тя е продукт на руския живот и на руската история… Крепосничеството в Русия намери своя протест в злъчния намръщен Некрасова; болезнения Надсон изразява неудовлетвореността на днешния руски човек. И двете тия поезии са явления естествени на руската мисъл. А Некрасов и Надсон са високо даровити поети, изразители на душата на новите поколения. Но каква работа има мрачния руски вопъл в нашия млад живот? Каква прилика има между нашите условия и условията, в които се разкрива руския живот и които са предизвикали тая поезия? У нас съществува оня политически и социален строй, който най-крайните либерали в Русия биха могли да пожелаят за отечеството си. Там има смисъл поезията на сълзите, на отрицанието, на песимизът. Да, руският песимизъм! Неговата широка вълна заля умовете и у нас. Той възпита и отрасти талантите на Любена и на Ботева, той отрови първия и замая втория, и след тях — цяла школа иде… Просветителното влияние у нас на руската литература има и своята сянка: този дух именно, растение логическо и природно на почвата, що го е родила, но диво и непонятно у нас, дето крилата имат всичкия простор, устремите всичката свобода, трудът безгранично поле, мисълта — задачи съвсем други…

— Манолеви и Цабрикови! — каза докторът.

Отсреща се зададе една дружина от мъже и жени.

Челото на Стремски леко се понавъси.

X. Една светска интрига

Дружината приближи и се здрависа. Цабриков, трийсетгодишен, висок, черноок момък, с приятно лице, с тънки черни мустаци, облечен в бели летни дрехи, с ръкавици, вървеше със сестра си; той още отдалеко направи един изящен поклон, най-много назначен за Невянка, както свидетелствуваше любезния му и приветлив поглед, с който явно я стреляше. При всичкото негово умение да се държи и владение удивителен такт и естественост в отношенията, зоркото око на Стремски бе забележило, че в Цабриковата постоянна предупредливост и вежливост към жена му имаше нещо натрапливо и подозрително, което повече сфащаше, отколкото виждаше неговата бдяща, ревнива и нежна любов за Невянка. Цабриков, един от модните кавалери в столицата, ловък, с ум блестящ, макар повръхностен и повече параден, пущаше от няколко време в работа всичкия си богат запас от ухищрения, за да придобие вниманието на госпожа Стремска. В успеха на тая честолюбива цел беше турил всичкото си самолюбие на светски кавалер, прочут по своята неодолимост пред красния пол. Невянка, сама образована, възпитана в европейска среда, общителна, свободна, не се стесняваше от тая обикновена близкост с един мъжов си близък познайник и намираше удоволствие в обществото му; блясъкът на ума, на обноските, на речта му, съединени с почтителна и вежлива любезност, чужда на всяка дръзкост, й бяха приятни. Често се беше случвало при срещите или разходките, които случайно имаше със сестрите му, да говори дълго с него по куп предмети, сериозни или леки, и по които винаги Цабриков умееше да говори духовито, с водопади остроти и bons mots. Дядо хаджи Евтим се мръщеше и бъбреше под мустак…

И тоя път Цабриков по най-естествен начин се прилепа до Невянка и когато обществото тръгна из долът, той намираше възможност да я занимава с приятна и жива беседа, на която знаеше да предава интерес и сред която не избягваше най-малкия случай да й бъде приятен с една изискана внимателност, да я погъделичка с един нетърсен, деликатен комплимент — любезности, на които нейния добър и усмихнат поглед показваше, че не е безчувствена. Защото Невянка беше жена. Но тоя горещ поклонник не говореше нищо на сърцето й, страстно предано на Стремски. Отношенията й с Цабрикова, станали дружески, добиваха характер, който тя не подозираше, но който по нагон проникваше будното сърце на мъжа й. Невянка беше на път не да се улови в примката на хитрия женски сърцеедец, а да даде храна на хисарските клюки във вреда на нейната чест и за тайно удоволствие на тщеславната душа на Цабрикова.

Цабриков днес си позволи първата дръзка стъпка за да смути душата на госпожа Стремска и в това смущение да опита да найде блогоприятна почва за нататъшни действия. Това беше стратегема на изпитан Дон Жуан.

Дружината беше се разточила из долът. Стремски, занят в живи разговори с Цветанова и доктора Дъбинова, вървеше отпред. Цабриков, по едно време от приличие отделил се от Невянка, която идеше със сестра му и с госпожа Дъбинова, повърна се към нея в същата минута, когато една друга дружина слазяше по стръмнината с весели смехове. В нея дружина, при другите госпожи, беше и една хубавица, стройна, с черни очи и с много вкус облечена.

Цабриков се обърна към Невянка, в тоя миг незанята в разговора на другарките си, и й каза ниско, с усмивка:

— Госпожа Стремска, желая да зная какво ще ми каже вашия изтънчен вкус за госпожа Лостарева.

И той посочи с поглед към чернооката жена, която им климна с глава.

— Госпожа Лостарева?

— Да.

— Прелестна.

— Вий санкционирате общата присъда — каза Цабриков. — Във въпрос на хубаво само красавицата е компетентна да цени непогрешимо. Отдавна ли се познавате с госпожа Лостарева?

— Откак сме тука: от един месец насам, но не отблизко — отговори Невянка, като свиваше омбрелата си, защото слънцето заседна зад Средна гора.

— Тогава господин Стремски твърде добре я познава… твърде отблизо… — каза Цабриков невинно.

— Твърде отблизо? — попита Невянка.

— Ах! господин Стремски е имал най-възхитителния роман в Русе с госпожа Лостарева, тогава: госпожица Драга Филович. Une histoire de coeur… разбирате? Mais pas d’indiscretion! — каза внезапно Цабриков и се стресна, като че каза нещо неуместно, за което се разкайва.

Невянка пламна в лицето.

— Вий ми казвате едно нещо, което аз не знаех, господин Цабриков! — каза тя, обзета от едно чувство, което беше смес от смущение и негодувание.

— Извинете, госпожо. Съзнавам грешката си и искам покорно прошка — и Цабриков се поклони и отмина напред.

XI. Облак

В тоя същия миг Драгината дружина се приближи и здрависа с нашата. Невянка видя или й се стори, че видя, че мъжът й приказваше много любезно с госпожа Лостарева. При тоя вид сърцето й се сви, на гърдите й премаля от болка. Невянка гледаше отходящата напред Драга, без да чува нещо около си, съсредоточена, развълнувана, с един рояк мисли, безредно забръмчели в главата й. А тя мислеше, че мъжът й, свързан в миналото си с тая жена, криеше малодушно познанството си, знак, че има да крие нечиста история от нея… Подир допускането тая догадка в главата на смутената Невянка се нанизаха цяла верига други догадки и предположения, озарени от въображението с мрачна изпъкналост и правдоподобност. Бедното й сърце се закъса, непозната буря размъти душата й, непознати мъки тя усети, едно тъмно петно сега се изпречваше в нейния живот, досега ясен, тих, безбурен. Между нея и Стремски сега изпъкваше образът на тая Драга, която е пълнила дял от живота му и е господствувала в сърцето му.

Невянка не помнеше как се раздели с дружината, нито как дойде до тях си със Стремски, силно загрижен от нейното мрачно разположение и мълчаливост. Тая вечер на всичките му въпроси да обясни причината им, тя не отговори. Но Цабриков тая вечер беше доволен от себе си. Той фърли — изкусно, незлобно — първото семе на недоверие в отношенията на съпрузите, първата искра за несговор в домашния живот на Стремски. Ловласите от привичка достигват да научат психологията на женското сърце. Най-напред — недоверие, после охлаждение, после равнодушие или ненавист, а най-после обикновената логическа развезка на душевната трагедия на оскърбената в самолюбието си жена: желание да отмъсти или да се утеши… Цабриков, пуст, егоистичен, без нравствена подплата, слабо чувствуваше грозотата на постъпката си, вършена очевидно не пръв път и престала да му се види непристойна. Една интрижка, както всяка друга — какво? Това нямаше да попречи на слънцето да си върви пак от изток на запад, нито — на дружбата му със Стремски; а само щеше да му донесе едно рядко удоволствие, един нов триумф на неговата суетност във веригата на толкова други.

И триумф въз една госпожа Стремска!

Драга Филович, бившата ветрена драговница Нейденова, беше в Пловдив от година нещо. Оженена още на 1880 година за един русенски чиновник, Драга беше минала с него най-после в столицата на Източна Румелия, дето бе получил важна длъжност, благодарение на препоръки. Драга, още по-женствено развита, в скоро време се сближи със светското общество в столицата; красива, модна, суетна — тя беше желана и естествена гостенка на всички балове, вечеринки и обществени развлечения. С нарастването тя силно бе заприличала на кака си Светлина. Като нея тя беше център на лакомите погледи и клюката не една историйка шъпнеше за „хубавата русчуклийка“.

В Пловдив случаят ни един път не беше ги срещнал с Найдена. Пръв път тука, на Хисаря, те се видяха очи с очи, и то в гостилницата на пана Тваржицки, наскоро подир пристигането й. Една вечер късно Найден седеше у Цветанова на разговор с поручика Канелова. В залата адвокатинът Ладжович, пиян, дигаше шум и пееше неприлични френски песни, право срещу стаите, назначени за семейства. Дружината я фана нетърпение и на няколко пъти помоли Ладжовича да млъкне, но напразно. Пан Тваржицки беше на Пловдив, та не можаха да изискат от него изфърлянето на смутителя. Между това той дойде в изстъпление и зе да удря една от вратите. „Кои госпожи са тука?“ — попита Стремски — „Само една е сега, млада госпожа, с мъжът си, но ги не познавам. Види се, че мъжът й е излязъл“ — отговори Канелов. Стремски и Канелов излязоха и поръчаха на Ладжовича да си влезе в стаята. В отговор адвокатинът ги изпсува и по-силно заудря вратата. Тогава Стремски и Канелов го грабнаха и го тласнаха в стаята му, която беше в другото крило на зданието, и го заметнаха отвън. Когато да влязат пак в стаята си, вратата, на която бе тропал пияния, се отвори и една жена се показа там. „Благодаря ви, господа!“ — каза тя. Найден позна Драга. Тя се изчерви силно. Той й се поклони вежливо и след това влезе у Цветанови, като скри вълнението си от това неочаквано виждане предмета на някогашната си страст. Но това вълнение беше скоропреходно и мина безследно. И двамата, отдавна запълнили с други привязаности и усещания душите си, равнодушни вече към миналото, избледняло и незначително сега, бяха се ограничили в по-нататъшните си срещи със сухи поклони и прилични отношения. Той беше й простил страданията си, но не беше ги забравил. Споменът и днес живееше тих в дълбината на душата му; но той повдигаше не злъчка и не вражда против нея, а правеше по-силно и по-сладостно съзнанието за сегашното му щастие, което му беше дала любовта на прелестната му съпруга. Възпоминанията за минали злини са тъй приятни в часове на благополучие, както са по-горчиви светлите възпоминания в безизходната тъга на настоящето.

На Невянка обаче никога в излиянията си Стремски не беше споменувал за своя роман в Русе. Това не беше нужно, при никой случай. Той не искаше да фърли в душата на Невянка един чужди образ, който щеше безполезно да смущава мечтите й, чисти от светската тиня; той би счел за светотатство да оскверни с възпоминанията на своето безразсъдно и сляпо увлечение ясната атмосфера на тяхното безбурно семейно щастие.

XII. Гостилницата на пан Тваржицки

Цветанов живееше в гостилницата на поляка Тваржицки. Той гостуваше и обядваше у него. Трапезата се слагаше в среднята зала, цяла олепена с фигурите на „Papagalo“. Между сътрапезниците му бяха и двама офицери: поручик Канелов и майор Янсон, руски офицер, финландец.

Янсон, човек с лице бяло, апатично, безцветно, лунесто — типични физиономически черти на племето му, беше образцов офицер, строг пазител и пример на военната дисциплина, душа пряка, характер твърд, тих в беседата, огнен в боя. Той беше участвувал в Шейновската битка и там получил контузия в рамото, от последствията на която бе дошел да се лекува на топлите води тука. През дългите пладнешки часове той четеше Отечествените записки, на които бе абонат; по хладовина излазяше на разход около римските стени с Цветанова или сам. На трапезата беше умен събеседник, увлекателен разказвач, свойство общо на руските офицери. Той разказваше повече епизоди от войната. Между другите случки на войнишка твърдост и героизъм той бе разказвал и за един ранен опълченец, комуто къс от граната счупила коляното в Шейновския бой, как — в амбуланцата, дето го внесли и дето лежал и майорът, той въпреки ужасната си рана описвал с весело лице и с въодушевление юрушът на опълченците въз турската редута, предвождани от генерала Скобелева, и зимането в плен Вейсел паша… Неговът тих, угаснал поглед тогава светваше, физиономията му се оживяваше от странна изразителност. Този офицер по въпроса на войнишката дисциплина беше неотстъпчив и строг до суровщина. Съзрял еднаж Канелова, излязъл по чехли из стаята си за обед, той го смъмра пред другите:

— Поручик Канелов, позволете ми да ви наумя, че вестовоят ви лустроса обувките!

Канелов разбра и отиде да остави чехлите в стаята си.

Канелов, твърде близък с Янсона, два пъти досега беше пропуснал да го поздрави по военно в присъствие на други лица. Когато Канелов и трети път повтори грешката си, той стана и повелително му каза:

— Господин поручик, вие забравяте дълга си на уважение към по-висшите: един ден гауптвахта в стаята ви!

И той прати любезно на затворника току-що полученият номер на Отечественние записки, с препоръка да прочете новата Щедринова сатира, за да му се не стяга душата в самотията.

И странно, тая крута строгост вместо да раздразни, му печелеше обаяние и съчувствие у офицерството.

Пан Тваржицки изпита и той веднаж суровщината на тая военна душа. Тваржицки в един разговор по последнето полско въстание, на което бе участник и жертва, си позволи горещо да осъди това движение, както и самата идея за полска независимост. Янсон разбра, че полякът прави това от малодушно любоугодничество, и се намръщи.

— Пан Тваржицки! — каза му той, — стидно! Вие фърляте укор въз народа си и въз негово едно законно стремление, за което е пролял реки кръв… Вий уверявате, че сте полски емигрантин, но вие не можете да бъдете поляк.

— Аз съм поляк и участник в движението, но осъждам!… — зафана живо съвсем засрамения пан Тваржицки.

— Запрещавам ви да осъждате, пан Тваржицки… Кажете, моля, да ми донесат една чаша вода!

Това беше знак, че майорът не желаеше да беседва повече с него.

В гостилницата на пан Тваржицки дохождаше и Захар Народът, за да се разговаря, естествено, за правописанието с Цветанов или други българи; а когато не намереше такива, той улавяше финландеца и го посвещаваше в тайните на мъглявата българска ортография. Майорът с насмихнато око слушаше уроците и следеше внимателно растящето на всеки миг гъмжило от големи и малки ерове и други букви, що покриваше масата. По тая причина пан Тваржицки винаги с ужас виждаше идването на Народът и бързо заповядваше да дигнат трите мраморни маси от залата, които съставяха особена съблазън за молива на неукротимия филолог. Понякога този последния заваряше там Бориса Шамуров и тогава се зафащаше най-свирепата война между двамата страстни догматици, които дълбока пропаст на принципи делеше. Борис, като революционер, беше еретик и в отношение на правописанието, на което синджирите нито искаше да знае. Това страшно възмущаваше Народът, за когото човек беше немислим без какво-годе правописание. Но Борис разгромяваше и правописанието му, и българската граматика, които не могат нищо да помогнат на страждущото човечество, и уверяваше, че във всемирната революция глупавите ерове и юсове няма да играят никаква роля. Добробоев, ядосан, го посъветва да говори с уважение за тия букви, защото да не са те, българския народ бе загинал народ.

— Българския народ можеше да загине — малко важи — каза Борис.

Народът не отговори, само косата му щръкна от ужас.

Гимназистът прибави:

— Човечеството оставаше. Аз не припознавам народ и отечество… Това са предразсъдки.

— Млади человече — отзова се майор Янсон строго, — вие отричате отечеството, а не сте изслужили още военната си повинност.

— Аз не припознавам войска!

Янсон продължи натъртено:

— Много сте отрицателни, млади человече! Ако един ден вие се улучихте под моята команда като войник, аз щях да се постарая да ви внуша, че съществува на тоя свят отечество за човека; че има нещо пак тъй голямо и свето, от което вашия разпасан ум няма понятие: дълг! — и той излезе.

Подир половина час излязоха си и словоборците, като следваха и навън разпрата, решен всеки да остане победоносно на своето мнение. А пан Тваржицки, с ужасни полски псувни и въоръжен с голям сюнгер, изтриваше масите от Народовите йероглифи, славни следи от борбата, както очистват във време на война ранените и труповете от бойното поле подир сражението. Сегашното обаче изглеждаше да не се е още свършило, защото скоро видяха на пътя Народа и Бориса счепкани и как социализмът се обеси на брадата на филологията, която ревеше раздирателно.

XIII. La Chere

В гостилницата на Ариматейски, извън северната ограда хисарска, около една широка маса, златната пловдивска младеж играеше на карти.

Отдавна навън беше нощ лунна, обайна.

Ланскенетът беше в разгара си. Франковете и белите меджидиета фанаха да се явяват по-рядко на масата, а лирите залъскаха на свещите.

Както винаги на стола председателствуваше Антон Гръшков. Депутат от видните, ловък, хитрословец, уврътлив, с привички светски и европейски лъск, вестникар с шавливи убеждения, поклонник на успеха до цинизъм, чорбаджия по природа, демагог по сметка, той се ползуваше с политически престиж в общественото мнение, което вътрешно презираше. При това изящен кавалер и Дон Жуан.

Зимаше участие и Лостарев, човек с надвиснали вежди, сприхав, болезнено предаден на играта; Карадидов, момък с пълно, благодушно лице, със златни очила и оплешивяло чело. Гаврилов, също вестникар, с тънки черти и бързорек; Стефан Каршияков, господин с повелителен вид, с вежди и мустаци, които го оприличаваха на Тарас Булба, депутат; доктор Кискинев; Цветанов — пръв път седнал тая вечер да играе — за развлечение, и увлякъл се вече в играта. Беше там и Цанко Михайлов — къс дебел момък, сърдит, креслив и при печалба, и при губене, чиито сини очи пущаха светкавичен огън; Армодиадис, грък, моден франт, задирник на хубавите жени в Хисаря… И останалите играчи бяха младежи и видни представители на пловдивското общество.

— Полагам пет лири! — извика Карадидов, по чието голо чело руен пот течеше.

Запротестуваха повечето: тая сума ги уплаши. Гаврилов, Лостарев и Гръшков само приеха да рискуват. Фърлиха книгите. Лостарев спечели.

— Фиаско пак! — изгълча Карадидов, чийто добър поглед сдоби сега злобна суровост.

— Qui perde au jeu gagne en amour10 и обратно — забележи престаналия да играе Тантелов.

— Пунтирай и ти! Толкова лири ми зема… — обърна се към него Карадидов.

Загубата замъгляваше мислите му; тя раздражи и горните троица.

— Пак! — извика Гръшков.

— По колко?

— По десет!

— Се по десет — извика Карадидов, чието лице беше жестоко обърчевяло от загубите.

Фърлиха пак.

— Печеля! — извика Тантелов, като заграби от масата петдесетте лири, които шумно се изсипаха в джеба на панталона му.

Подир това и другите се оттеглиха. Карадидов излезе. Той беше изгубил вече сто и шейсет лири.

— Ти ще играеш с мене! — каза решително Армодиадис.

— Добре — отговори сухо Тантелов.

Зафанаха. И на петото фърляне книгите, Тантелов печелѐ.

— Само десет лири ми остават — изпъшка гъркът.

— Фърли някому на честта! — каза му Каршияков, чийто поглед гореше сега като две свещи под падналите вежди. Тая идея беше хубава.

— На кое? — каза той. — Да! Полагам на честта на… la Chére.

La Chére — беше Драга, по която Армодиадис се влачеше и не криеше това. Драга беше модна хубавица… Мъжът й не знаеше френски.

Драгината чест проработи. Той спечели.

— Пак за… la Chére! — и блъсна десет лири на масата.

— Пак на това име? — попита недоволен Тантелов.

— „Дето кон зоб ял, на таз врата хъхри“, ти не знаеш ли? — забележи доктор Кискинев.

— Каква е тази Лашер? — попита Лостарев.

— Една знаменита магесница… в Европа, която прави чудеса… втори Боско — отговори Гръшков със сериозен тон.

— И втора Аспазия — допълни Армодиадис. И пак той спечели.

— И аз турям на името на тая магесница!… — каза Лостарев.

Ухилиха се неколцина лукаво.

Драга се усмихна и на мъжа си.

— Лашер дели благоволенията си между двама ви — каза Гръшков.

А бедният Лостарев беше тъй смешен и жалък, като прибираше лирите!

Цветанов стана, зе си шапката и излезе ядосан. Гледката на тая пошла подигравка с честта на Лостарева му стана нетърпима и обществото противно.

XIV. Бяла нощ

Той срещна навън Стремски.

— Добър вечер.

— Добър вечер. Подирих те на гостилницата. Там ми казаха, че трябва да си у Ариматейски.

— Оттам излязох. Защо ме дири?

— Да се разходим: виж каква прекрасна нощ. Жена ми си легна, малко е уморена. А аз излязох.

Нощта наистина беше хубава. Природата спеше в омайния си сън, завита от модрите лучи на месечината. Сладка тишина царуваше из тъмния дол и в околното поле. Щурците звънливо пееха. Тънък зефир от Средна гора носеше из въздуха прохлада и нега.

Но Стремски излезе не защото чаровния час го викаше навън, а защото беше душевно утеснен и сън го не намираше. Невянка от три-четири дена насам оставаше в същото мрачно настроение, хладна, умислена, кахърна. Той напразно си биеше главата да проникне загадката и страдаше жестоко. Допита се до доктора Дъбинова — за това болезнено състояние на духа й. Докторът допусна, че е възможно да бъде една криза на материнския период, понеже Невянка беше трудна от четири месеца. На нежните му питания, тя отговаряше с кратки, студени фрази. Явно бе, че тя се мъчи също.

Откритието на бивши свръзки Найденови с тая Драга не й даваше душевен мир. Разумна и разсъдителна, въпреки своята впечатлителна природа, тя чувствуваше, че не е в право да мъсти със сръдня на мъжа си за подобни увлечения в миналото; той можеше да бъде отговорен пред тях за себе си, но не пред нея. Обществената морал и закони, както и осветеното от вековете възрение, прощаваха великодушно на облагоприятствувания мъж слабости и грехове, за които на девойката се държеше строга сметка. Тя чувствуваше, че притезанието й е смешно, а не можеше да не страда. Изненадата беше много грубо дошла. Криенето от Найдена тая стара дружба подигаше куп предположения в ума й… Тя сега зе да си припомня разни дребни случки от пребиванието им на Хисаря и да им намира смисъл и значение чрез работата на една чудовищна логика на ревниво сърце. Тя знаеше Найдена много благороден, той не би подновил свръзки с тая лека жена, но очевидно приятно му беше да я види, очевидно възпоминанията му бяха сладостни и живи още в душата му… Тия мисли бяха шипове, които й бодяха сърцето. Тя усещаше вече, че това откритие туря граница на безпределното й щастие, един чужди, ненавистен сега образ се намесяше в живота на душата й…

Повече може би страдаше Стремски. Невянка не му разтваряше душата си, едно неодолимо чувство на стид и отвращение я възпираше да отвори разговор за Драга. Найден напрягаше ума си дано сам намери ключа на загадката. Неговите обноски с жена му досега бяха нежни, любовни, внимателни. Какво тогава разстрои домашния им мир? Той не искаше да предположи някаква интрига от страна на Цабрикова. Той знаеше, че Невянка, свободна в обноските си, но със здрави нравствени начала и с такт, не е насърчила ни най-малката смелост у Цабрикова, нито допуснала отношенията му да минат предела на уважението, което й дължи. Това чувство на уважение го и спираше досега да се заекне пред нея за Цабриковия задир, който му се не нравеше.

Те продължиха да се разхождат назад-напред покрай крепостната стена. Стремски, занят с мислите си, отговаряше с къси думи на Цветанова, особено приказлив тая нощ.

Между това играта в стаята следваше — из осветления прозорец, полуотворен в тъмнината, идеха дотука сърдити възклицания и спречквания, и даже звънтенето на лирите.

— Тая вечер играта е отчаяна — каза Цветанов. — Да погледнем, но отвън. Може човек да наблюдава лицата сега. Нищо меко, човешко не е останало в тях. Аз чувствувам по себе си, като бях одеве там, че душата се озверява от пиянството на играта… — И като думаше това, Цветанов се приближи с другаря си до прозореца. Те фанаха да гледат мълком.

В тоя същи миг Гръшков, цял почервенял, извика:

— Двайсет лири!

— Марш! — изкряска Гаврилов.

— Добре! — извика Лостарев.

Тарас Булба мълком си начете двайсетте лири със страшно сумтене и увиснали до под брадата мустаци.

Михайловите очи съвсем изскокнаха из орбитите си, като наброи своя куп.

Армодиадис произнесе.

— Пак за мадам la Chére!

Но Лостарев се скара с него, понеже той беше решил да туря на честта на жена си. Това комическо спречкване обаче сега не подигна смях: дружината беше погълната от треската на играта. Масата запламтя от купове злато. Имаше там сто и четирийсет лири, защото седем души туряха. На тоя миг погледите на всички тия интелигентни хора не приличаха на човешки: един тифусен огън светеше в очите, устремени безумно към масата, космите се бяха наежили, потът престанал и замръзнал по челата им; устните нервно трептяха, както и мишците, по лицата на които кръв не беше остала. В тая минута всеки от тях беше способен да опушне човек. Несъзнателната, животинската жажда за спечелване това богатство заглуши всички други движения в душата. Тези хора при осветлението на трепкавия пламък приличаха на призраци или на нощни герои на подземията на някой Рокамболовски роман.

Гаврилов зафърля кпигите.

— Спечелих! — извика Лостарев.

Всички ахнаха.

Той заграби купа жълтици с две кривачи.

— Ето — казваше Цветанов, като отиваха към дома си — в какво се състоят нашите развлечения и умствени интереси. В Пловдив — треската на политиката, омраза, партийни интриги — ковани или разбивани. Тук сме на полето — на отдих. Ето го: картофорство побесняло, болнави, нервозни удоволствия, светски сплетни и низости… А душата? Никакво удовлетворение!… Духовен живот малко… Атмосферата на сплетните и пошлостта задушва всяко благородно побуждение в зародиша му. Румелия е едно блато. Политическият й живот е една вакханалия от оргиите на всички страсти, вражди, бесове. Обществения живот? Ето му илюстрацията в Хисаря. Дишай — и ще се отровиш… Трябва нещо, което да развее тия миазми из въздуха. Една буря благодетелна. Де я? Дали не си прав ти, дето я желаеш — що по що? Един политически преврат, който да обърне наопаки всичко?… Такива катаклизми биват спасителни понякога — по-често са бедоносни… Но блатото, дето се давим? И то такова!… Ний мъртвеем, ний издребняваме… Отрасва сега едно поколение, което ще бъде килаво. Зафащам да мисля дали не трябва да отдам справедливост на Борисовците… Тия умове не се задоволяват да дишат нашата атмосфера… И гонят своите химери… И фърчат вратоломно. Защото действителността е много дребна и много низка. Един млад народ, който остава без идеали, тежко му… Скука. Вие си отивате утре? И добре правите. И аз ще тръгна за Пловдив.

Нервното възбуждение на Цветанова — което го докарваше до дълбок песимизъм, до прекалено мрачно гледане нещата — растеше заедно с говоренето му…

Когато си казаха „лека нощ“ със Стремски, един гърмеж от револвер се чу, но те не дадоха внимание. Найден влезе при Невянка с надежда, че може би да я завари будна, но тя спеше и той мина в своята стая. До заранта той пуши цигарата си и ходи из нея. Късата лятна нощ минуваше. На изток небето побеляваше. Някои ранни птички се заобаждаха. Той дочака зората на изток, видя постепенното обрисуване контурите на бърдата, изпъкването из сумрака старовремските стени и чудатия облик на Камилите. Най-после кръгозора на изток се позлати от една пожарна светлосяйна тъсма и нейния румен отбляск, предвестник на слънцето, удари тихите си лучи в прозореца на Стремски…

XV. Луча

Сутринта по десет часът Стремски влазяше при Невянка. Той я завари облечена при прозореца, с книга в ръка.

Стремски дойде право при жена си.

— Невенке! Аз знам сега, положително знам, причината на всичко това, което става от няколко дена в нашата къща и изтезава и двама ни — каза той.

Невянка го погледна студено и подигна рамена, без да каже нещо.

— Тебе ти е говорено — не знам от кого и не искам да питам — за една отдавнашна моя свръзка. Истина ли?

Тя клюмна утвърдително.

— И вярно е това — прибави той.

— Това признание прави чест на твоята откровеност — каза сухо Невянка, като пусна книгата и скръсти ръце ожидателно. Тя беше вътрешно доволна, че мъжът й я избавя от мъката сама да отваря тоя въпрос.

Стремски разбра, че не се излъга в догадката си, блеснала в ума му преди малко, относително интригата, фърлена в домашния им живот. Той обаче и сега не допускаше, че това е дело на Цабрикова. Повече предполагаше анонимно писмо от някой низък враг.

— Невенке! Слушай, един живот щастлив, светъл, честен от пет години; живот, пълен с преданости и с взаимно уважение един към други — аз не мога, аз не искам да оставя да го замрачи нито сянка от недоверие между нас. Злоумишления донос, който ти е направен, ми налага сега една пълна изповед; тая изповед е жестока за мене, защото ще пробуди тежки спомени, отдавна прокудени из душата ми от слънцето на твоята любов и от щастието, което ти ме надари.

Невенкините очи овлажняха внезапно. Тя не каза нищо.

Стремски седна до нея, зема й ръката и каза:

— Ти ще ме изслушаш?

Тя клюмна с глава.

Стремски с тих, но развълнуван глас зафана да й разказва историята на своето нещастно увлечение в Драга — подробно, откровено, смело; всичките си отчаяния, страдания, малодушия, всичко горестно, що бе изтърпял и изстрадал до светлия ден, в който се срещнаха в Бяла черква с Невянка. Той говореше със сърцето; очите му бяха пълни с любов, признателност, обоготворение към Невянка. Тя слушаше неподвижна, като оставяше ръката си в ръката му, като чуваше биенето на своето сърце и усещаше една сладостна и нежна топлота, че се издига от гърдите й, нервно разтърсвани, като че това бяха сълзи, които се изкачваха като струя от сърцето, за да бликнат из чучурите на очите.

После двамата съпрузи се прегърнаха внезапно и една дълга любовна цалувка съедини устните им, сърцата им, душите им…

След един четвърт от това помирение чуха се стъпките на хаджият, който идеше от пътя. Той влезна и им обади, че нощес се е самоубил с револвер в Ариматейскевия хотел Карадидов. Но двамата щастливи съпрузи, опиянени от благополучието си, чуха равнодушно това известие за самоубийството на отчаяния картофор, техен съсед в Пловдив.

— Чичо, ний днес да гледаме да си фанем файтон за утре.

— Фанах вече — каза старецът, като изглеждаше Невенките очи, по които оставаха дири от сълзи. От няколко дена и той също се безпокоеше, като гледаше угрижения вид на двамата млади и догаждаше, че има раздор в семейството. А сега тия сълзи? „Оня, помисли си той, ще е забъркал тука някоя попара.“

Види се Невянка разбра грижата на стареца: тя прегърна пред него Найдена и го цалуна по бузата. Старецът зяпна, слисан и възхитен.

— Ах! — извика той: — тъй ви искам! Счупихте на дявола кракът. Браво…

И хаджиевото сърце се разнежи; той изля в един поток думи радостта си, че вижда пак сговор и щастие да се въдворяват между тях.

Влезе слугинчето и каза.

— Господин Цабриков е дошъл.

Хаджи Евтим се намръщи. Невянка се обърна към слугинчето:

— Слушай, Минке, кажи на тоя господин тия думи: госпожа Стремска и господин Стремски не ви приемат.

Хаджиевото лице огря от възторг.

— Ти из душата ми зема тия думи, снахо — избъбра той покъртен.

Найден стисна ръката на Невянка.

XVI. Сахаттепе

В един от първите дни на септември, пред заник-слънце, по скалистото теме на Сахаттепе, любима разходка на пловдивчани, седяха купове граждани от двата пола около маси и по балваните, дошли там да дъхнат чист въздух и да се порадват на чудесната гледка при звуковете на музиката.

Времето беше хубаво; въздухът вливаше в гърдите животворна свежест. Великата, рядка в света панорама, която оттук се отваряше, осветлена от вечерните лучи на слънцето, имаше сега вълшебна хубост и пленяваше погледа и душата. Цялата столица, живописно разположена в подножието, по плещите и по върховете на хълмовете си, се видеше като на длан, с всичката си оригинална пъстрота, възточно разнообразие, с белите си минарета, византийските си къщи по висотите, с голите си увиснали канари, със синия пояс на Марица. На север — безкрайното поле; а в кръгозора — Стара планина със своите разлати исполини: Юмрючал, Острец, Амбарица, дигнали се високо в небето под верига бели вълнисти облаци, прилични на една планина от мрамор. От юг се дигаха тъмнозелените Родопи. Дивна гледка!

На седалищата, закрепени между скалите, стоеха на отделни купове мъже и госпожи — преимуществено високото общество на Пловдив: при модния дамски свят тук блещяха и представителите на политиката, на бюрокрацията и журналистиката. Както обществото, тъй и разговорите бяха разнообразни.

А столицата през това време беше особено родовита с новини. Именно политиката поглъщаше сега всичките умове: ред важни събития бяха се извършили от априлия насам и работите в столицата и в областта земаха нов обрат. Вместо Алека Богориди беше назначен от Портата за генерал-губернатор Г. Кръстевич, който се радваше на доверието на Русия. След завръщането си от Цариград, дето беше ходил да се представи на султана — сюзерена си, той с приказ бе разпуснал старото Областно събрание и назначили нови избори за 20 септември. Надмощието на Народната партия растеше ежедневно, а изборите скоро щяха да я направят пълна господарка на положението, понеже народът беше с нея. Промяната на главните управители и сетнините, които влечеше това събитие, вълнуваха духовете и даваха храна за страстите на партиите; ожесточението на езика у печата растеше; полемиката в разгара си напущаше общата почва и се превръщаше в изстъплени лични нападки и клевети… Тоя дух на раздор и дълбока, непримирима ненавист делеше столицата на два противни, неравни лагера; политическата вражда проникваше във всичките сфери на живота, смущаваше и разделяше семействата, тровеше умовете, убиваше мирът на душите. Една атмосфера от безпокойство и раздражение тежеше над живота на столицата, като че тя се намираше пред едно неизвестно утро…

При всичко това, възхитителното място и поезията на вечерния час настрояваха обществото на ясност и веселост. Оркестрът разливаше на хармонически вълни сладострастните рими на модната тогава „хаванеза“. Живи възклицания се спосрещаха с кръшни смехове в купчините, увлечени от някакво общо и заразително чувство на жизнерадостност. Тия шумове, тия свободни простори, тоя приятен въздух, това чудно слънце, затрептяло над планините, разпущаха сърцата, правеха ги добри. Животът не пропуща никой случай, за да влезне в своите права.

Стремски, жена му и Александърчо, пристигнали вчера от Хисаря, стоеха до една маса. Те имаха другари Дъбинови и поручика Канелов. Тоя момък, мургав, с черни енергически очи, с бодра войнишка стойка, беше близък приятел Найденов, някогашен негов съученик в Бяла черква, другар на игрите, салмуванията и бяганията от училището. Като опълченец, Канелов беше участвувал в битките при Стара Загора, дето бе получил една почетна рана и георгиевски кръст. Канелов, произведен офицерин през окупацията, беше горещ, буен до самозабравяне, но храбър и с благородна, рицарска душа. Той беше земал участие в един поход по-лани на жандармерийския генерал Бекера против родопски разбойници, които върлуваха из планините. Всички помнеха как по тоя случай боязливия английски офицер, изфирясал с отряда си пред арамийската чета, беше оставил на явна гибел Канелова с двама другари. Решителността и една безумна смелост избавиха Канелова…

XVII. Самоубийството

— Нов вестник! Самоубийството на Карадидова! — разнесе се гласът на един хлапак, който бежишката мина с вестници в ръце.

Публиката фана да граби листовете.

Карадидовото самоубийство беше сега една от главните теми на разговорите.

Причината на това трагическо събитие беше Карадидовата страст към картофорството. В денят, в който се опушна, той подир по-прежните загуби беше изгубил около четиристотин лири, държавни пари, заети от него миналия ден из касата на ковчежничеството, на което той имаше ключа. Преди да си пръсне главата с револвера, той бе получил депеша от Пловдив, която му обаждаше, че днес съдебната власт запечатала касата и го дава под съд за злоупотребление държавни суми. Това обстоятелство го и тласнало към отчаяното решение да прекрати живота си.

Канелов купи един лист.

— Да се разтъпчим — каза Стремски, като станаха с Невянка и с Александърча. — Хайде, госпожо Дъбинова!

— Вървете вие — каза доктор Дъбинов, любопитен също да прочете вестника.

Това беше един от органите на противната партия. Канелов жедно зачете статията за Карадидова, но не намери нищо вътре по-ново от онова, което знаеха. Ненадейно той и Дъбинов се вторачиха в едно място с голямо внимание. Те прочетоха следнето антрефиле, турено между другите:

„Между другите слухове, пускани за причината на Карадидовото самоубийство, циркулира един, който придава романтичен характер на това печално събитие. Според този любопитен слух Карадидов ще си е бил пресякъл нишката на живота поради едно сантиментално страдание, неимеюще нищо общо с картофорската му слабост: нравствения удар поради някакви неизпълнени обещания от близката по съседство нему личност S., първокласна звезда на Джамбазтепелийския хоризонт, в орбитите на която казват се въртял. A propos. Един друг сателит на казаната звезда, един служител на Марса, К., уверяват, имал вече по-голямо щастие от първия… И няма чудно в това: нали живеем във времена на съединения? Honni soit qui mal y pense…11“

Канелов презеленя, като прочете това прозрачно подмятане, възмутително за неговата честна душа, опозорително за семейната чест на най-добрия му приятел. Те се спогледаха с Дъбинова.

— Знаете ли кой е редактор на този мръсен парцал? — попита Канелов.

— Редактори са неколцина, но крият.

— Но кои пишат вътре?

— Знам, че пише доктор Догански.

— Всичко ме убеждава, че тая антипатична личност е авторът на това гнуснаво антрефиле…

Дъбинов подигна рамена в знак на неувереност.

— Ето по кой начин се водят у нас политически борби! — и Канелов стана.

— Къде? — попита го докторът.

— Отивам да приказвам с Догански.

— Канелов, без увлечения!… Какво ще правиш там?

— Каквото ми налагат обстоятелствата.

— Дуел може би да му обявиш?

— Дуел? В България дуел? Де си чул това? Ето с какво в България се отговаря на подлеци.

И поручикът си показа юмрука. Той не се помнеше от гняв. Дъбинов го улови за ръката и му каза ниско:

— Не прави скандал!

Горещият офицер се дръпна, без да отговори, с поглед устремен нататък.

— Въздръж се. Може да се разкайваш после, може цялата ти кариера да се погуби. Помисли си, той може да те удари.

— Ако ме удари, аз ще го съсеча!

И Канелов се запъти.

Стреснатия Дъбинов стана и го последва. Той познаваше буйния характер Канелов и предвиждаше скръбни сетнини.

Офицерът мина покрай другите маси, като поздравляваше познайниците с една ледена физиономия, която ги зачуди, приближи към една маса накрая, окръжена от неколцина души, между тях — н един млад поп — поп Кън.

Наляво от него седеше доктор Догански.

— Господин докторе, една минутка желая да ви видя! — каза офицеринът на Догански, като си долепи леко ръката до фуражката.

Догански остави дружината си и дойде при офицерина, който го възчака настрана.

— Господин Догански, вие ли пишете в тоя вестник? — и Канелов му показа листа.

— Аз можах да отреча, но ще ви кажа, че: да! — отговори докторът смело.

— Това ви прави чест. Ще бъдете ли добри да ми обясните значението на тая статийка?

— Аз не съм още прегледал вестника — каза докторът и се наведе любопитно над редовете, които му посочи офицеринът.

Докторът почервеня и попита:

— Какво собствено желаете от мене, господин поручик?

— Вие, като редактор или като един от редакторите на тази газета, трябва да сте знаяли за тая гадост и съзнателно да сте я допуснали, понеже тя вреди на един ваш неприятел…

Гласът на Канелова трепереше.

Догански го погледна надменно и каза:

— Господин Канелов, мерете си хубаво думите и не бързайте да утвърдявате нищо. Аз съм политически неприятел на господина Стремски, но не съм разбойник… Ако се боря с него, аз се боря открито, смело, на почвата на политиката и на общи въпроси. Не отричам, краен съм в полемиката, рязък в езика. Но за подобен род нападки не съм способен. Семейната чест на Стремски ми е скъпа. Бил съм негов искрен приятел, сега му съм искрен неприятел, но казвам ви, като на политически деятел. Никога няма да си омърся перото в калта на клеветата, особено против Стремски — както и той не би си допуснал такова нещо за мене… Тая подлост възмущава и мене толкова, колкото и вас. Кажете му, че се гнуся от мерзавеца, който е писал! Вярвайте, че без мое знание е бутнато това антрефиле във вестника, което го позори… Кой е авторът, вие питате? И аз това желая да зная… Идете си и чакайте отговор тая вечер по осем часът… в кафене „Пчела“. Аз ще ви съобщя името на подлеца. Постъпете, както обичате, с него. Видите, аз ще направя едно издайство на мой съпартизанин. Но не искам нито шушка подозрение да съществува у Стремски за мене, не искам нито за миг да помисли, че бих могъл да одобря писаното. Гоня го, но го уважавам, бих казал: обичам го… Ако и той усеща капка уважение към един стар приятел, той ще повярва на думите ми. Но аз ще го подкрепя с доказателства… Сбогом, господин Канелов! Да, кажете му още, че му обявявам борба жестока, но пак открита: аз си поставих кандидатурата срещу неговата в Черешовската колегия за изборите на двайсети септември. Там аз давам сражения, а не в мръсни антрефиленца. Сбогом…

Поручикът неволно подаде ръка на Догански и му я стисна с чувство, па се повърна.

Старият Стремскев приятел беше минал в Пловдив преди две години след много разочарования и служебни превратности в княжеството и се бе предал всецяло на политическа деятелност. Той напипа призванието си и подуши най-прекия път към бързо забогатяване и световно величие. Той се прилепи до властвующата партия, която му даде служби и депутатство, стана горещ партизанин, още по-лош доктор, изреден полемист, с перо бойко, лесно и несвенливо пред никакъв кодекс… Без строги нравствени начала, циник към всеки идеал, но богат с идеи практични, консерватор в княжеството и презиращ тълпата, той се обърна тука на краен демократ, който изкусно движеше поворките, които управляват нейната воля, гладеше гъделите й, галеше нагоните й. В редовете на партията си той минуваше за най-пъргав борец, хитър стратег, прегърнал симпатиите й, усвоил омразите й, зели място в душата му почти на принципи.

Отношенията му със Стремски, охладели още в началото, влошени от политиката, бяха се преобърнали в ненавист поради резките лични нападки, в които буйния Догански се увлече при полемизирането си, излишества, възможни само в разгара на партийните борби. На тая минута те се не поглеждаха и тоя разрив беше толкова по-горчив за Стремски, че той не само искрено мразеше доктора, но и престана да го уважава.

XVIII. В сляпата улица

Със смрачаването и публиката фана да се разотива. Един от последните, които оставиха скалите, беше и Рангел. Той беше дошел по служебна работа — поправяне някакъв пожарен знак на кулата — и остана после да погледа оттука и послуша музиката. Пожарникар вече от три месеца, той не беше привикнал на градския шум, по природа склонен на уединен живот, близко до природата. При това и срещата със свят постоянно стряскаше неговата гузност. Само с Митка — пак възстановен на службата си, той беше неразделим — с него деляха свободни часове, жалби, душевни теготи. Тия двама, преследвани от съдбата хора, се сдружиха и побратимиха. Митко по-нежно заобича Рангела, като узна отчасти историята му; Рангел всеки ден по-живо страдаше за Митковото домашно нещастие и се мъчеше всякак да му даде разтуха и надежда. Подир много усилия той беше сполучил да подействува малко въз жена му и да пробуди в душата й капка милост за нещастния. Тя се бе врекла да се поправи. Това беше преди една неделя. Радостта Миткова нямаше граница. И Рангел беше щастлив. От радост той бе предложил днес на Митка да го почерпи, него и Замфирица — ако ще — с едно водене на цирка, като плати входа от скромната си икономийка. И двамата съпрузи приеха и след вечеря Рангел щеше да иде да ги земе. С тия мисли в главата пожарникарят слезе от хълма и тръгна из улицата, осветена вече от фенери. Той се запъти към Хисар капия и слезна в махалата Ени бунар, дето беше си наел стаичка, за да бъде близко до приятеля си.

В една кръчма той вечеря набързо и отиде към Миткови, за да ги земе и идат на представлението. Митковата улица беше тъмна, пуста и глуха. Рангел отиде навътре и когато приближи към вратничката, той съгледа един човек до нея. В мрачината той разпозна обаче стражарска униформа. Това беше сам Митко или приличаше на Митка.

— Ти си готов вече? — каза Рангел.

Митко не отговори. Той оставаше неподвижен на мястото си.

— Митко, заспа ли бе? Де Земфирица? — попита учуден Рангел, като бутна Митка за лакътя.

Митко се позаклати някак чудновато, но нищо не каза.

— Как е той заспал прав?… И защо ми се вижда тъй по-висок сега? — помисли си Рангел зачуден. Но веднага му хрумна, че Митко се втелява или прави някаква смешка. Той го стисна силно за ръката и цялото тяло се пак заклати, някак си лесно и странно, сякаш че краката не се опират на земята. И ръката бе студена като камък. Тръпки побиха Рангела, при това гробно усещане той се дръпна назад с настръхнали косми. Митко бе обесен! Тялото се люшкаше полека от засягането. Той припна към една срещна вратня и фана да чука силно. Съседите отвориха веднага. Рангел им обади, че Митко се е обесил на вратнята си. Дигна се уплашен глъч и врява. Подир няколко минути сляпата улица се изпълни от съседи и осветли от няколко фенеря. Митковото тяло висеше студено и вкоченясало, с отпуснати вкаменени ръце. Шията му пристягаше клупът на едно възловато въже, преметнато за едно дърво на ниската стряха. Лицето беше безобразно изкривено с печат на ужас и страдания, с изпъкнали очи и посинели уста.

Снеха го. Бутнаха портата, тя беше отворена. В двора тъмно. Повикаха Замфирица. Никой не се обади. Само детето плачеше.

— Какво я викате нея? Тя тука ли е? — обади се една от съседките. — Не видите ли защо се е обесило това момче! Умори го тая изгора… Одеве, преди един час и половина, видях я, накитила се беше, с капелината, с ръкавиците, излазяше по мрак… Помислих си къде ще иде тая… погледнах по нея: на край улицата един мъж стоеше и я чакаше… Фанаха се под ръце, па се изгубиха… Заряза и дете в къщи, заряза и мъж, преди да му даде вечеря — да чапкънува нейде… Как да се не обеси човека!

— Поразеницата! — обадиха се други.

Рангел проливаше сълзи, като гледаше бездиханния си приятел, привършил живота си, за да се отърве от мъки. Но жалостта, колкото дълбока и да беше, нищо не бе в сравнение с яростта му против неверницата. Той би желал сега да я види тука, да й забие ножа си в гърдите и си завие краят към планината. Дойде полицейския комисар от ближния участък, изслуша показанията Рангелови и на съседите, направи акт. В това време камбаните заудряха на тревога.

— Пожар има нейде! — извикаха.

Пожарникарят не губи нито минута вече при тия позиви към дългът му. Той напусна трагическата улица и се затече бежишком в зданието на пожарната команда, за да се намери на поста си. Когато се изкачи към висотата на Хисар капия, той съгледа през къщите, че небето се червенееше на югозапад. Привикнал да измерва разстоянието по такива светлини, той разбра, че пожарът е в подножието на Джамбаз тепе.

XIX. Пожарът

Поручик Канелов преди осем часът още получи в ресторана не само името на автора на антрефилето, но и самия ръкопис. То бе писано от адвоката Ладжовича. Обладател на това доказателство, той се запъти към гостилницата „Родопи“, дето ходеше да вечеря Ладжович. Той не знаеше добре какво ще прави с тая низка личност, с тоя цинично продажен адвокат и безхарактерен човек, когото презираха самите ония, които си служеха с неговото язвително перо. Клеветникът беше или насъскан от долни партизани, или си отмъстяваше за Хисарската случка така подло. Какво трябваше да прави с него? Той даже се отращаваше да го бие: благородната му душа се потръсваще, но той нямаше воля да победи другото чувство — свирепия гняв, който го душеше, и той непременно трябваше да види Ладжовича и да му удари ръкописа или юмрука си в лицето.

На „Родопи“ не намери адвокатина. Той не бил никак дохождал тая вечер. На цирка — и там го нема. Когато възви през мегданя Джумая, за да го търси в кафене Венети, ненадейно чу биенето на камбаната за огън, а едновременно видя и отблясъка на един пожар. Той скоро се намери при него. Пожарът беше заловил две съседни къщи, именно ония техни части, които бяха прилепени една до друга. Едната къща беше голяма и стара; другата по-малка и нова направа: загоряла беше най-напред новата и предала огъня на другата. Заедно с това и бъркотията, в подобни минути обикновена, растеше… Зрители много идеха, но помагачи не се явяваха. Захар Народът тичаше непрестанно из множеството, даваше команда: „Народе бре, бре хора бре, бре люде бре! Гасете!“ — щуряше се, смаян и уплашен, и не помагаше нищо, а пречеше само. Голямата къща беше безнадеждно изгубена. Старо дървено здание, византийска направа, изсушено от стогодишни южни лета, то сега пламтеше като кибрит и пращеше зловещо. Пламъците едновременно излазяха из прозорците, из стрехите, из покривите и из всичките отверстия на горния кат. Домашните бяха се спасили с време, почти голи — всичко друго ставаше плячка на огъня. Пламъците се сливаха и прегръщаха с пламъците от другата къща, двукатна също, на която едната половина цяла гореше, а другата се префащаше повече. Зле организуваната пожарна команда още се бавеше; повикана бе саперната рота, но и тя не пристигаше. Съседите носеха с полвяци и кофи вода из щерните и въбелите си дворски, но с тия първобитни гасителни средства не можеше да се помогне. Улицата се затрупваше от покъщнини всякакви, носени от близките къщи и от запалените.

Дойдоха най-после пожарникарите, зафанаха да гасят на едни места, на други да сечат и да рушат, покатерени по покривите, за да усамотят запалените къщи от околните. За жалост водата донесена от първите сакаджии от Марица, скоро се изчерпа и тулумбите останаха в бездействие. А пожарът на двете къщи зимаше ужасен характер: запалени дървета, дъски, гвоздеи нажежени отфъркваха надалеко с пукоти и трясъци и падаха като метеори въз другите жилища. Най-после горния кат на старата къща се продъни със страховит трясък. Един вулкан от ясни пламъци избухна подир това и се разклони високо и широко, като на пълни загретия въздух с милиони звезди, които засипаха като с огнен дъжд навалицата, изпариха я, изплашиха я. Скоро трябваше да последва нейната участ и другата къща. Пламъците бяха я обгърнали от трите страни и проникнали в стаите; само на една стая, която беше обърната насам, двата прозореца стоеха още тъмни, залени само с отблясъка на околните пламъци.

Внезапно се издигаха уплашени гласове от тълпата и много ръце засочиха към прозорците. Стъклата им сега се разтвориха и на всеки от тях стоеше човек и простираше ръце. Тия двама нещастници кой знае как бяха закъснели да се спасят по-рано. Като на беда, огънят заблиза близко до единия прозорец и една струя горещ дим влезе в стаята. Страшни писъци изскокнаха оттам. Сега видяха всички, че там бяха един мъж и една жена, млада, разрошавена, обезумяла. Вероятно съпруг и съпруга. Те викаха за помощ, като отчаяно блъскаха с ръце дървените четвъртити пречки на прозорците, за да ги строшат и да се фърлят на улицата… Но пречките бяха здрави.

— Дайте стълбите!

— Брадви! — викаха отвсякъде.

И стълби, и брадви имаше, но хора се не явяваха да ги употребят. Пламъците изяждаха вътрешността на целия долен кат, заприличал на пещ, изскачаха из прозорците му на езици и замрежваха със светлив дим двата горни прозореца. Гибелта беше явна за всеки, който се опиташе да се покачи до тях над пламъци и всред задушлив пушек, при наближающето на всеки миг сгръмолясване на подкосения долен кат.

Нещастниците ревяха като зверове за помощ, която не идеше.

XX. Две стълби

Ужасът беше обзел всичкия тоя народ, безпомощен зрител на една трагедия, невъобразимо страшна. Всички гледаха с трепет как ще изгорят двама живи хора, див ропот ехтеше из тълпата, в недоумение кому да припише вината и какво да направи. Нещастниците викаха отчаяно, извадили обезсилени ръце извън прозорците, задъхвани от дим, напълнил стаята им.

По едно време видяха, че една стълба се туря от няколко саперни войника на единия прозорец. Един шум от одобрение изскокна из тълпата, почувствува се едно всеобщо облекчение; сърцата се свиха болезнено сега от ново вълнение, очите се впериха в прозореца, на който бе опряла спасителната стълба. Там сега стояха мъжът и жената. Веднага по стълбата се покатери някой с бял кител, с брадва, стисната под дясна мишца. Из тълпата се пронесе като една вълна името: „поручик Канелов“. Това име, което се свързваше сега с един величествен героизъм, сладко екна из сърцата на всичките. Юнакът офицер бързо отиваше нагоре по стъпалата, замрежен повече и повече от вълните на димът. Скоро той стигна до прозореца, който беше запречил само мъжът. Жената се изгуби. Очевидно, нещастницата беше задушена от дим или отблъсната от мъжът. Чуха се удари от топор. По-дир малко белия кител, почернял, фана да се спуща. Веднага след офицерина се смъкваше избавеният, гологлав, когото никой не различаваше добре сред сгъстения дим, който ги веднага обгърна, смесен с пламъци. Бурен глас се разнесе из тълпата. Всеки искаше да узнае кой е избавения и останаха ли читави и двамата долу, заградени от тълпа войници, сапери и стражари. Но публиката нема време повече да се вълнува за съдбата им: раздадоха се гласове:

— Жената! Жената!

Жената сега се показваше на другия прозорец, един останал незафанат от пламъка, който светеше вече в първия. Бедната простираше безнадеждно ръце… Навън, под тях, летяха чести огнени езици, блъвнати от долния прозорец.

— Жената! — чуваха се викове.

— Де Канелов? — неволно се обаждаха други. Но каза се, че поручикът полузадушен го свестявали в ближната къща. Кой да избави жената? Охотник никой нямаше, който да се престраши на тоя гибелен подвиг.

— Стълбата!

— Строшете прозореца!

— Няма ли някой?

Всички чакаха тоя „някой“. Напрежението на нервите беше ужасно. Някакво безумие обхвана тълпата, пощръкляла… В пролуките, що се отваряха в димното покривало, час по час се виждаше образа на жената, озарена от пламъците. Тя беше млада, с черти, които страхът беше изкривил, облечена само по една риза, израмчена и оставила половината й гърди голи. Изстъплението на тълпата стигаше до пароксизма си, когато видяха, че една нова стълба се издига из димът и се закача на прозореца. Тълпата извика като луда от учудване и възторг. Кой ще се покачи там сега? Тоя въпрос светеше във всички очи, напрегнати към стълбата. Покачи се един пожарникар. Тълпата не знаеше кой е тоя скромен герой. Тя с вълнение следеше неговото издигане по стъпалата, надвесен над долните пламъци.

— Браво! Браво! — изскачиха из гърдите възхитени одобрения, а сърцата тупаха, тупаха до пукване. Жената, като разбра, че иде помощ, викаше с нова сила, а ръцете й, придобили свърхестествена енергия, счупиха няколко пречки на прозореца и отвориха пролом. Стотина ръце от тълпата й замахаха да я ободрят и предупредят да почака още малко, защото публиката съобрази, че жената ще се фърли от счупения прозорец, да се сплеска на калдъръма.

А пожарникарят, който се качваше по стълбата, беше Рангел. Залисан досега на друго място, по сечене покрива на ближната къща, той беше зачул раздирателните викове от висотата, на която се намираше и бързо беше се смъкнал долу, за да види какво ставаше. Едвам видя, че една млада жена викаше от прозореца, този смел момък не мислй вече: извика да му турят стълба и се фърли по нея.

Още от пръв път той глътна лютивия горещ дим, но си стисна с бърните устата и с напрежение на носните мишци затвори си дупките на ноздрите и полетя нагоре, като мижеше. Пожарникарският му шлем блестеше от пламъците. Подир една минута, с дреха леко опърлена от жълтите язици, той стигна до прозореца, закрепи си здраво краката на две стъпала и без да погледне жертвата, която щеше да избави, той засече другите пречки, да разширочи пролома и да я изтегли оттам. Това стана вътре в една минута и когато нужната дупка се откри, пламъците нахлуха и насам, заграждаха отзад жената, лижеха потона над главата й. Нямаше нито миг време за губене. Жената се изпречи на прозореца и си фърли и двете ръце на раменете му. „Ангеле“!… — извика тя, готова да падне в обятията му. Лицата на двамата се срещнаха. Тогава чак Рангел видя хубаво жената и я позна.

Тя беше Замфирица!

Косата на пожарникаря настръхна от това ненадейно видение, той простря ръце, та ги опря в голите гърди на Митковата булка и с една голяма сила тласна я назад в пламъците!

Замфирица извика и се изгуби. Пламъците веднага бликнаха по-силни — от рупването на ризата. Рангел бързо слезе назад през гъстия дим със загорели поли.

Народът извайка, като видя, че жената потъна в огъня.

Много жени примряха.

— Късно пристигна момчето!

— Отиде жената, не можа да я отърве…

— Продъни се подът под нея… Димът я задуши. Такива викове се разнасяха из народа. Мнозина се натрупаха около Ангела, комуто саперите успяха с време да изгасят дрехата, без да пострада нещо. Около му се раздаваха фалби, знакове на съчувствие, вайкания за жената.

Рангел слушаше всичко това, смаян, учуден. Той само викаше несъзнателно: „добре, добре“! Той приличаше на човек, който не е извършил едно ужасно престъпление, а една длъжност. И той се чудеше защо тия хора не се радваха, а изказват съжаления за „оная“. Той мислеше, че беше направил добро нещо, че беше отплатил за мъките и смъртта на приятеля си, като беше оставил на пламъците жестоката му и развратна жена, дошла да нощува тук в стаята на адвоката Ладжовича — Рангел познаваше жилището му, — защото Ладжовича именно Канелов спаси от пожара и му отмъсти по един съвсем неочакван и великодушен начин — забравил подлеца и видял само жертвата.

Закъсняването на адвоката и нощната му любовница в запаления дом, когато всички го бяха напуснали, се дължеше на невъзможността да отворят вратата си: те изгубиха много време в безплодно усилие. Някой беше ги заключил отвън.

Никой ни тогава, ни после не узна истината за личността на загиналата: Рангел я не познаваше, Ладжович също казваше, че не можал да познае жената.

А за Замфирица ходеше слух — ловко пуснат от адвоката, че побягнала в Турско.

XXI. Горски стражар

Тоя пожар занимава града цяла неделя. За причините му имаше само догадки. Също и изгорялата жена, намерена на въглен сред развалините, възбуждаше много предположения, всичките далеко от истината. Не малко шум ставаше и около името на двамата юнаци — поручика Канелов, който сега се лекуваше от едно нараняване, получено при извършване подвига си, и Ангела пожарникарят, на който тъмната биография дразнеше любопитствата. Стремски намери, че тая слава е опасна за Рангела и три дена попосле издействува му служба горски стражар в Черешовица, дето сега имаше свободна такава — за да го отдалечи от столицата и бедоносната й атмосфера.

Рангел с готовност напусна Пловдив. Той се посели в колибата на предшественика си, в самата гора, до полите на Родопите. Там, на свободния въздух, близко до природата, той се усети добре, сърцето му се разпусна от постоянните страхувания, които изпитваше в Пловдив от всякакви опасни срещи. Но служебните задължения му теготяха. Той трябваше да лови селяните, що нарушаваха закона за горите, да ги дава на съд, да ги глоби и да пакости на хора, които нищо не му бяха сторили. Той би с удоволствие скубал брадата на поп Къна, но тия хора — какво имаше против тях?… На тоя полудив овчар, на тоя едновремешен разбойник, привикнал на воля, на гладувания и опасности, тежеше синджиря на правилата, които бе длъжен да съблюдава и да прави да съблюдават. Често неволно изпъшкваше, като прострян на сянка на някоя морава, той виждаше косматите върхове на Родопите. Тая волна душа копнееше в тая бездействена самотия…

Повече от три недели той вече изпълняваше новата си длъжност и всеки път кога имаше възможност да я изпълни, сиреч да улови някой селянин с топор в забраненото бранище, тя му ставаше по-грозна. „Янкеседжия ли съм аз, та да се фърлям въз мирните християни?“ — думаше си той сърдито. Често слазяше в Черешовица, но и там му се не харееваше; се щеше да срещне поп Къна, когото мразеше от Пловдив, а тук не можеше да търпи за лошите му хорати за Русия и за псувните му в селската кръчма. А през тия петнайсет дена поп Кън почти всеки ден идеше там по агитация за Доганскевия избор.

Действително, както явно и малко театрално, беше съобщил на Стремски, доктор Догански бе си положил кандидатурата в Черешовската избирателна колегия. Това смело решение да излезе на борба с един силен по влияние и престиж противник беше в хармония с безпокойния и дръзък характер на доктора, увлечен още от жарът на партийната страстност.

В Черешовската колегия докторът наистина имаше в поп Къна един влиятелен привърженик, предан агитатор, който дотогава даваше изборите, комуто искаше.

Този млад свещеник, патриот, безбожник, налапал се неразбрано със социализъм, в тайните на които го бяха посветили няколко изпъдени по неспособност гимназиста, аргосан някога, че бе изпсувал владиката Илариона в една сватба, дето бе играл ръченица, малоучен, но с ум лукав и остър, хипнотизуваше населението в тая околия и го държеше в ръката си, по-способна да се сбира в юмрук, нежели да ръси и благославя.

По тоя начин се обяснява самонадеяността докторова в една лоша психологическа минута, когато всичките шанси бяха противни. Народът се беше единодушно и по най-гръмлив начин изказал, че симпатията му е за Народната партия, на знамето на която стояха магическите тогава думи: „Съединение“, „Русия“. Народната либерална партия беше или изглеждаше отрицание тяхно. И тя почти не се опита да се бори против стихийното течение и ограничи борбата си само в стълповете на своите органи.

Един Догански излезе упорно да дели мегданя при избирателната урна с Народната партия — сляпо доверил съдбата си на агитаторския гений на пъргавия поп.

Рангел го видя само един път да заобиколи тъдява, придружен от попа и няколко селени, на коне, и той чу как докторът, сочейки гората, която Рангел пазеше, каза им:

— На, давам ви я, сечете си. Тая е ваша гора… Само в неделя да се не засрамим.

— Няма да се засрамим, господине! — отговориха селяните… — Московски ботуш не щем ний — каза поп Кън.

„Московски ботуш“ беше Стремски.

Рангел не разбра значението на поп Къневото подмятане. Нов още тука, той не беше се запознал със злобите на деня, а интересите на политическия живот на страната бяха чужди на неговия ограничен ум, недостъпни и непонятни. Може би той беше един от малцината румелийци, които не бяха напоени с духа на политиката, обхванал цялата страна със силата на остра епидемия. Той не можеше добре да различи в какво се счукват интересите на двете партии и изборът на Стремски го оставяше студен. В замяна на разсъдъка у него простото българско чувство говореше. Той обичаше Стремски, защото го беше спасил, обичаше Русия, защото бе клала турците. В тия две симпатии съдържаха се всичките принципи, политическо верую и идеали на Рангела. По-нататък не знаеше.

Самият Стремски не беше се появявал тука.

Домашни грижи отвличаха в тоя важен час вниманието му в къщи.

Невянка беше трудна и освобождението й се предполагаше тъкмо през тия дни. Влюбеният в нея дълбоко и нежно привързан съпруг не се решаваше да се отдалечи от къщи пред очакваното всеки час произшествие… Всички други интереси останаха на по-дирен план в мислите му, заняти единствено със съдбата на любимото същество и критическия час, който имаше да прекара Невянка.

XXII. Една развалена идилия

В събота после обед, тоест в надвечерието на избора, Рангел седеше на сянка край гората.

Зададе се едно купе из пътя насам. Очевидно то отиваше за близкия манастир. Когато колата минаха край гората, те се спряха. Излезе оттам един господин и после една госпожа.

Те бяха Драга и Армодиядис.

Те тръгнаха из гората да се разхождат, тясно фанали се под ръка. Рангел разбра, че са мъж и жена. Те приказваха и се смееха. Драга се кикотеше, сияюща от младост. Когато се повръщаха, тя се спря и попита Рангела:

— Добър вечер, момко! Какво чиниш тука?

— Горски съм — отговори Рангел свенливо.

— Ах! Пък аз помислих, че е един поет, любител на природата! — изсмя се тя към другаря си.

— Този е нов, не е онзи, който преди беше. Види се, тогова е пратил Стремски, за да му агитира — забележи Армодиядис.

— С кого се бори той?

— С доктор Догански, по-добре с поп Къна! Поп Кън ще му натрие носа… Сега е разгара на агитациите.

— А? — обърна се Рангел, като помисли, че нему казват нещо.

Усмихнаха се.

— Как те викат тебе? — попита господинът.

— Ангел — каза Рангел, като стана прав.

— Ти да не бъдеш пожарникара, дето се качва по стълбата.

— Ние сме.

— Коя беше оная жена? — попита Драга любопитно.

— Не знам — отговори Рангел.

— Хубава ли беше?

— Не я видях, госпожо!

— Костаке, аз да бях в нейното критическо положение, би ли направил като негова милост? — попита Драга шеговито.

Костаки се подвоуми малко, па каза:

— Без друго. Колкото и да беше силен пламъка на пожара, оня и на моята любов е още по-силен.

— Истина? — изсмя се Драга.

— Аз за тебе съм готов да ида не само в пожар, а и в ад. Но ти си толкова aimable, че ме повика в рая. Впрочем, ангелите и не живеят на друго място.

— Ласкателю! — каза му Драга, като галено го перна по лицето с веера си.

Той я улови и звучно я цалуна.

Рангел, изчервенял, се отдалечи. Той не разбра нищо от тоя игрив разговор, но действието му се видя непростимо неприлично. Влюбените, фанати под ръце, отиваха нататък. Драга високо чуруликаше. Рангел помисли малко, погледна ги навъсен, като си спомни, че тия хора казаха нещо не добро за Стремски, па се повърна към тях.

— Господари — каза той, — излезте из гората.

Те го погледнаха зачудени.

— Защо?

— Аз вардя тая гора.

Изсмяха се.

— Та ние ти не пипаме гората, бре хондро!

— Тук се не цалуват!

Лицето на горския стражар прие лошо изражение, погледът му светеше диво.

Костаки фана под ръка Драга.

— Quelle brute! Allons, ma petite! — каза той презрително и поведе другарката си към купето.

Рангел изгледа колата, додето се изгубиха зад дърветата. Тогава му хрумна на ума, че тоя господин може да е някой големец и се обезпокои.

— Ако ме извадят? — помисли се той.

И той се простря под едно дърво и се замисли, с поглед вперен в небето. После прибави:

— Па може и да ме изпитват кой съм. И грижа налегна душата му. Не, и тука му ставаше тясно.

— Някъде, дето няма хич хора — помисли си той.

И той гледаше с наслаждение Родопите, позлатени тук-там от последните лучи на вечерното слънце.

XXIII. Гости в колибата

Мръкваше се. Първите звезди заблещукаха на небето. Вечерникът тихо шумолеше из трепливите листа на дърветата. Сладкия сумрак на лятната вечер пълнеше усамотената гора. Рангел се прибра в колибата си, запали си виделото и седна да вечеря, с каквото имаше. Той рядко спеше в Черешовица и обичаше да нощува повече тука, нощите бяха още хубави и сърцето му се чувствуваше на мястото си и биеше равно в това пущинашко жилище.

По едно време всред обикновеното шумолене на дъбравата той разпозна и друг шум — шум от човешки стъпки. Веднага вратата се отвори. Влязоха четворица души. Те бяха с погрознели и груби лица, облечени вехто, в потури и елеци — рухото им беше македонско. Двама само въз гащите вместо салтамарки носеха сетрета. Един носеше капела. Рангел ги изгледа учудено.

— Бре, шопе, ние со свещ те бараме! Едвай те изнайдосме. Бре, не ни познаваш, море? — викаше единият от гостите — с капелата, мъж на трийсет години, висок и с кокалясто, бърчаво лице.

— Мерджан! Ти ли се бе? — извика Рангел, като позна госта.

— Аз съм; ето и Климета, ето го и Орда… Ето и тоя брат — Петко. Собрахме се пак… Си чул ти? Краставите магариня преко девет ридища се подушует!…

— Седнете, къде се дявате от толкоз време?

— Е, харно ли си, как се поминваш? Царски чиновнин си сега. Добре ли си?

— Добре: кога пита и плоска, кога сух хляб и рогозка — отговори Рангел шеговито: — А вие какво правите? Какво ви гони насам? Гладни ли сте?

— Не щем. Занаята си го тераме, не го заборавяме како тебе — отговори Ордо, като извади кутията да си прави цигара от ситен тютюн.

Старите родопски другари на Рангела се разположиха като у свой човек и си разказваха скитанията и приключенията откак се разделили с него. От шест месеца живели в Пловдив от работа и кражба, а единият от тях е бил стражарин два месеца. Но откак претупал едного и му зел парите, напуснал службата. Всичко това си разказваха открито и свободно и Рангел ги слушаше с участие. Той само се навъси от последното действие.

— А бе, цинцарин беше, грък ли, каков — не знам. Ама не беше българин — поясняваше Мерджанът.

— Нали не е бил турчин — бил е християнин. Магаре си Мерджан!

— Магаре бях, наистина.

— Сега вече рекохме да оставим автономията, оти се омирисахме у нея, и да идеме да подишаме в Доспата, в нашата майкя рождена — каза Климе, най-възрастния от тях, човек с широко в челюстите лице, със зверовито изражение.

И бившите харамии разправиха, че вече в Пловдив стоенето им станало опасно, па и съвсем оголели. Хеле случил се пожара, та пограбнали по някоя дрешка, па и по някой ценен предмет — когато ги изнасяли на улицата стопаните. От това се обясняваха и сетретата, и капелата над македонските руха. — Един гледа сватба, други брадва.

— Само не знаем каква беше оная жена, дека в огино изгоря. Клетницата.

— За нея само да ви не е жал — каза Рангел, като се навъси.

— Познаеш ли я?

— Една вонта. Тя стана причина да се обеси мъжът й. За нея не жалете!

— Да си жив, шопе, олекна ми на душа… — каза Мерджанът, като погледна значително Петка. Рангел забележи това.

— Бре вие да не сте запалили къщата? Дявол ви зема!

— Сакън, шопе, оти се огрешаваш?…

— Ами ти няма ли да дойдеш с нас? Ние за тебе идем — каза Ордо.

— Къде с вас?

— За Доспата? Да пошетаме малко. Тук ще ни пипнат…

Рангел се замисли.

— Що му мислиш? Я фърли тая тенекия. Ти за пъдар ли си? — каза му Мерджанът, като потегли плаката му на горски стражар, пришита на дрехата му.

— Какво ще чини? Ако не е пъдар, ще стане кокошар като нас — отзова се Ордо.

— Право. Юнаците нямат работа тука. Хайде в планината.

— Имаме още цял месец лято… Ще търкулим пряко няколко турски глави. Плюй, шопе, на тая тенекия, нека да я окачат на някой будала… Срамота! Хайде, нарочно идем…

— Хайде, ела с нас, да певаме пак: Иованке, Иовано! — каза Ордо.

Рангел не отговаряше нищо, а само сучеше люто мустаци.

— А бе зима иде скоро — забележи най-после той.

— В Кюстендилско ще минем, като дойде зима, па напролет — в Македония. Като нас люде не се застояват много на едно място. Ще ти познаят косъма най-после… Па като влезеш в дупката, ще речеш: що не послушах това магаре Мерджана? Ако загине човек, барим да загине юнашки за Македония.

— Аз ще дойда с вас! — извика изведнаж Рангел с бляснал от решителност поглед.

И нему му стана светло и широко на душата. Той сега виждаше края на своето утеснение и мъка, на своите вечни страхувания от полиция.

Дружината дойде във възторг; всички го цалуваха. Още утре ще тръгват. Тая нощ ще преспят в колибата. Но Рангел не беше си зел още платката и пари нямаше. Македонците и те се оплакваха. Обувките им бяха продънени, па и храна нямаха в планината: а каракачаните прибираха стадата си вече. Тая грижа ги занима най-много. Размислиха няма ли тука нещо да оберат. Дойде Рангелу на ума за мъжът и за жената, които заминаха за манастиря… Но сега портата беше затворена и само утре я отваряха според манастирското правило… В село? Рангел мислеше. Внезапно едно вдъхновение озари ума му.

— Вие стойте тука, аз ще ида в село — каза той.

— Намери ли му клупа? — извика Мерджанът… Аферим, шопе?

— Няма ли да викаш другар!

— Земи моята кама, шопе!

— Имам! Нищо ми не трябва — и Рангел излезе.

XXIV. Харамийска вечеринка

Харамиите остаха сами. Те се излегнаха и се загълчаха. Навън беше съвсем тъмно. Черни облаци закриваха небето. Вътре в колибата въздуха изстиваше. Гората отвън шумеше от вятъра. Скоро заръси дъжд. Той затупа по покрива на колибата. Няколко капки процедиха и паднаха по лицето на задрямалия Климе. Македонците се изсмяха.

— Ордо, я попей… Нека се разсоним, оти дождот приспиет — каза Мерджанът.

И другите го поканиха. Климе стана, готов да слуша.

Ордо беше певец и обичаше да пее, затова не чака повече канене. Той си облегна главата до стената, опря си лява ръка на пояса, примижа и запя гласовито:

Дружината слушаше с наслаждение певеца.

Отвън изтопурка кон. Всички се ослушаха. Мерджанът, най-храбрият, извади си камата, отвори вратата и погледна. Пред колибата спираше един конник. Той веднага слезе и каза:

— Добър вечер… Мога ли да се подслоня?

— Няма тука горският — каза недоверчив Мерджанът, като се взираше в непознатия.

— Няма нищо, пуснете ме. Дъждът ме измокри — каза непознатият, като върза коня си под стряхата.

И другите македонци назъртаха от вратата.

— Пущи го! — казаха те. Видът на непознатия ги успокои. Той нямаше нищо полицейско. Един бледен мошък, с шапка, облечен в сиви шаячеви френски дрехи.

— Накъде, ако е рекъл господ, господине? — попита Петко.

— За Саръкьой. Застигна ме дъждът. Добре, че беше колибата — отговори конникът, като изглеждаше тия странни хора, събрани в това усамотено място.

— А вие какво правите тука? — попита ги той, като си извади папироска. „Мигар са и те агитатори на Стремски?“ — мина му през ума.

— Правим си кейфа! Нали чуеш? Певаме… — Ордо, залови пак някоя друга! — каза Мерджанът.

В това време Климе опря глава до зида и заспа.

— Климе, не климай! — каза му Ордо усмихнато, па зафана друга песен, като че го припява:

И песента чудно звучеше в тоя нощен час, при исото, което й държеше дъждовния шум.

Гостът, твърде доволен, извади плоска от пазвата си и подаде на певеца. Смукнаха и другите по глътка ракийца. Това още по-одушеви дружината. Предложиха да пеят всичките „Македонец жално пее“. Колибата гръмна. Гостът придружаваше също. Македонците силно се разчувствуваха. Климе фана да подсмърча. На бърчавото лице на Мерджанът се търкулнаха сълзи. В кокошарите пловдивски оживяваше патриота македонски. Когато песнята се свърши, Мерджанът си отри сълзите с оваляна кърпа и каза на госта:

— Господине, от тебе няма шчо да скриеме: ние сме македонски въстаници и отиваме да освобождаваме Македонията.

Гостът даде да си направят по една цигара.

— Да си жив и здрав. Нямаш ли и малко парици? — попита Климе.

— На, цървули нямаме, господине — допълни Ордо. — У мене песни колкото щеш.

— Обрал съм се и аз.

Мерджанът разменяше няколко думи по арнаутски с Петка.

Това се видя подозрително на конника. Той извади часовника си и погледна.

— Аз да вървя, дъждът престана… — каза той па подаде ръка да се прости с македонците.

— Добро видение!

— Дай да се цалунем! — каза Мерджанът, па сграбчи госта и се цалува с него в устата.

— Адио! — извика той…

— Дай ми часовника! — каза конникът, като видя, че часовникът му се омъкна в джеба на Мерджана, който го беше отпънал из жилетката му при цалуването.

— Няма нищо де, остави ни го за спомен! Момъкът повтори сърдито искането си и стисна с ръката си потурите на Мерджанът.

Македонецът го изгледа сопнато.

— Тъй и тъй сме приятели, да не развалим калимерата? Тука е балканът, царството на горските пилци. Като ти забия нещо в гушата, няма да мръднеш. Или мислиш, че аз не зная едно шчо?…

— Хай върви си докъде ти стои коня, христиенино — каза му и Климе.

Гостът прибледня, излезе, без да каже нищо, и се метна на коня си.

— Не забравяй Македония, господине! — викаше му някой.

Той веднага се изгуби из гората.

— Он е, море! — каза Мерджанът на Петка.

— Не е он — отговори Петко.

— Па он е, море, познаф го!

Вечеринката се свърши.

Харамиите скоро захъркаха.

XXV. Кой запали?

Последните тъмни думи на македонците имаха свръзка с пожара в Пловдив. Тук му е реда да разправим причината му.

През това лято в Пловдив ставаше доста силна агитация за повдигане македонско въстание, вдъхновител и главатар на която беше доктор Догански.

Тая роля изнасяше на неговите лични и партийни сметки. Македонското вълнуване в страната пакостеше на новото правителство, като го туряше в трудно положение към населението и към Портата. Македонските патриоти, които въздишаха да видят свободно отечеството си, готови за борба и жертви, се събраха около ловкия политически деец, чието обаяние растеше. То беше особено силно въз едно македонче, Лечев, помощник на ковчежника в едно местно ковчежничество, момче с гореща глава, винаги занято с идеята за изпращане чета в Македония. Докторът работеше усърдно въз неговото патриотическо въображение и успя да го запали дотам, щото през юния, когато заместяше ковчежника, земал месечен отпуск, македончето на три пъти изтеглюва значителни суми из касата, които повери в сигурните ръце на доктора, за да послужат на устрояване чета. Сам Лечев щеше да влезе в нея и да мине в Македония. За да се заблуди временно контролата, Лечев подправи документи. Бедните македонци нагънаха доктора, като узнаха, че разполага със средства за Македония; тяхната ревност се усили и неговото значение още повече… Когато докторът разнесе до петдесет лири, сумата беше шестстотин — той обяви Лечеву, че всичките пари са отишли по приготовление македонското движение, но че то трябва да се отложи напролет, за причини, които момчето намери убедителни. Докторът вложи в банка парите на свое име. Когато получи разписката, той я тури в пазвата си и каза тържествующ:

— Народът и джобът!

Той прилагаше в дело своя въжделен принцип.

Липсата на парите не закъсня да се подуши в ковчежничеството — още през августа. Подозрителните документи бяха предадени на изследователя. Лечев биде затворен, разпитан и после освободен под поръчителство. Догански се намираше в голямо безпокойствие от тоя изход на работата.

Лечев без друго щеше да бъде осъден. Впечатлителен и слаб, той рано или късно, в часовете на унинието в затвора, щеше да обади моралния си съучастник. Докторът постоянно чувствуваше главата си под тоя Дамоклов меч. Той реши да отстрани бедата от Лечева и от себе си, като изтръгне документите из ръцете на правосъдието. Цачо, бившият му телохранител в Бреговец, писец сега в окръжния съд, напразно се беше опитвал да извлече опасните книжа. В деня на пожара той съгледа, че Никифоров, съдебният член, натоварен с докладването Лечевото дело, зема го и го занесе у тях си да го изучава. Узнал това, докторът му поръча още тая нощ да изварди Никифорова и да грабне книжата. Цачо се вмъкна още по девет часът в стаята на Никифорова, когато той беше още на вечеря; но по никой начин не можа да отвори чекмеджето на масата му, дето бе скрито делото. Присъствието на хора в съседните стаи не му позволи да прави шум чрез разбиване. Тогава в смущението си, без да мисли много, той натрупа куп хартии и вестници под масата, изля въз них газта из лампата, овря отдолу един запален кибрит и излезе.

Опасните документи, прочее, станаха на пепел заедно с две къщи и със Замфирица.

Подир изчезването на едничките веществени улики против Лечева, съдебното преследване, естествено, се прекрати и всяка беда се отстрани.

Не съвсем обаче: двамата македонци бяха видели Цача, когато излазяше из Никифоровата стая, след като й даде огъня. Защото те в същото време обираха кабинета на Ладжовича, като го бяха заключили предпазливо в спалнята му.

Одевешният гост беше Цачо — сега агитатор Доганскев.

XXVI. Поп Кън

Между това поп Кън беше още в Черешовица. През тия двайсетина дена, особено напоследък, той има скръбта да се убеди, че неговото влияние е много спаднало. Главният център, село Черешовица, беше се отметнал към страната на Стремски; така сториха и другите села. Идеята за съединението, по-силна на тоя час от всякакви лични симпатии и съображения, беше спечелила за Народната партия и тая колегия, досега упорито вярна на другата партия. Даже пролетес, подир отиването на Алека Богориди, стана и тука малък, нестроен митинг за съединението, последният. Предано и послушно на попа въпреки всичко остаяше родното му село Саръкьой, от триста и петдесет къщи. Тоя безбожник и греховник беше някога събрал пари с просия и изградил черква на селото си и едно училище. И то му бе остало благодарно. Със Саръкьой поп Кън собствено печелеше победата. Метне се на коня си, повлече петте стотин души дисциплинирани избиратели, без да остави ни един в село, иде в Черешовица, дето беше избирателния пункт, загради урната, разтласка, разпсува, сплаши противниците и земе избора. И влиянието му така беше грамадно в тая околия. Той колеше, той бесеше.

Тая вечер попът беше много налютен в селската кръчма. Възбуден силно от препирнята с първенците селяни и от виното, той псуваше Стремски, псуваше Русия, ругаеше Гаврил паша „турския чабукчия“, заканваше се на черешовци, които миришели вече на „козе месо“, да ги смаже утре със своите саръкьойци. Черешовци негодуваха, но не смеяха да се окачат с него, като знаеха буйността му.

— Ти плачеш за Алека паша, а ние няма защо да плачем за него, ами сме с Русията — отговори му кметовия помощник.

— Аз… тамо нея, на вашата Русия! — извика поп Кън вън от себе си при чуването тая дума, злокобна за неговото величие.

— Ти да мълчиш! — обади се един от първенците, като го устрели с гневен поглед и от яд счупи лулата си в дъската. — Ти да мълчиш, попе, че пак ще те аргосат.

Попът кипна.

— Да ме аргосат? Кой? Владиката?… Аз на владиката плюя!… Па и на аргосът му, па и на господът му!

Тук селените скокнаха като ожилени: равнодушни, като всичките български селени към въпросите на вярата и нейното достолетие, сега селените се възмутиха. Тая нечувана псувня, това богохулство, изказано от един божи служител, който им четеше евангелие и им даваше конка, потресе душите… Те се изгледаха учудено, като че се питаха какво трябва да направят. Но благоразумието или страхът от мстителния поп, въоръжен с револвер сега, ги удържа от енергически постъпки.

— Ти си пиян, Къне! — забележи му помирително един старец.

Селяните си шушукаха и се готвеха да излязат. Поп Кън дойде в бяс.

Желанието да оскърби още повече селяните, да си отмъсти чрез презрение на най-светлите и деликатни чувства, го облада с неодолима сила. Охулването на бога не го удовлетвори; той внезапно стана и каза със светнали очи:

— Казах ви, че миришете на „козе месо“ и сте „ботуши“. Утре ще ви стъпча! Този кой е? Великият ботушар!

И като каза това, попът откъсна от стената образа на императора Александра III и го скъса!

— Ти си полудял, бре! — казаха му…

— „Щуро се попи, лудо се калугери!“ — изръмжа един гърбав чорбаджия.

Кметовия помощник, с наежени мустаци, рече му:

— Ти слушай, утре да се не явяваш тука!… Хай да си излезем, бре!

И на поканата му всички селяни излязоха вкупом. На улицата, до един плет, те дълго си гълчаха. После се извика: „На общината!“ и пак вкупом отидоха нататък — очевидно, събрание щяха да имат на кметството…

След един час няколко конника селяни излазяха от село по разни посоки.

XXVII. Прибежището

Поп Кън плати на кръчмаря виното, с което почерпи селяните, изруга за смелостта, дето искаше пари и за скъсания образ на царя, и влезе в двора, та си отвърза коня, стегна го и го изкара на улицата, за да тръгне още сега за Саръкьой да нагласи до последните подробности юруша, в който щеше да тласне своята войска утре, увеличена и от верните уломки на две още села. И тоя път той се надяваше да има числото на своя страна, защото останалите села, които гласуваха в Черешовица, та и самата Черешовица, равнодушни към гражданското си право, слабо ходеха на урните и предпочитаха кръчмите. На тая ленивост поп Кън разчиташе сега.

Когато туряше крак на стремето, в тъмнината попът видя двама хора, че идеха тичешком. Той спря. Приближиха млада госпожа и един господин и двамата запъхтени.

— Дядо попе, отиваме у вас! — каза мъжът. Поп Кън го позна.

— Костаке, вие ли сте? А, госпожа Лостарева! — извика смаян попа, като позна и Драга.

При отдалечената и слаба светлина, що стигаше от прозореца на кръчмата, попът можа да види, че Драгината премяна се намираше в голяма безредица: капелата й висеше настрана на главата, удържана от една карфица, косата й разфърляна, ботините й потънали в кал, опръскала и полите на роклята й.

Костаки зе настрана попа и му обясни в кратки думи положението. То беше такова: Армодиадис бил излязъл с приятелката си на разходка до манастиря в купе. Лостарев бил в Хисарско по избора си и не се предполагало, че ще си дойде тая вечер. За нещастие това станало. Подушил работата у дома си, Лостарев се спуснал към манастиря, пресрещнал в мрака купето при гората, като се връщало за Пловдив, и спогнал с револвера си изфръкналите навреме из колата любовници, които припнали към близката Черешовица, за да намерят спасение у попа, гонени от побеснелия от ревност и гняв мъж.

Поп Кън, при всичкото си одевешно възбуждение и бързане сега, сфана веднага положението. Той реши да помогне на бежанците в тоя труден миг и да отстрани възможно нещастие.

— У дома да скрия госпожата — не бива. Лостарев знае, че сме приятели, и право у нас ще дойде. Пък аз и не мога да остана сега у дома, видите, тръгвам за Саръкьой, припряна работа имам. Но на друго място да я турим: то е още по-безопасно.

И той пошушна Армодиадису.

— Много хубаво, благодаря.

Костаки стисна поповата ръка.

Попът му пошушна:

— Се лъскави ги търсиш… Знай Аврам де копай корени… — и той се усмихна и смигна към Драга.

После притури:

— Ти ме чакай под оная стрешина, да ти дам ключа — и попът му посочи стряхата на една кръчма, затворена вече. Той покани Драга и двамата тръгнаха бързо.

XXVIII. Небивали нощни богомолци

Едновремешният харамия, станал преди малко пак такъв — Рангел, — като остави другарите си в колибата, дойде в село и се запъти към баба Йова, черковната шетачка и клисарка, и клепачка, с която се познаваше. Той я издебна, когато тя излезе из стаичката си за нещо, зе ключа на черковната врата от поличката, дето обикновено го оставяше, па отиде, та отвори черквата. Защото той реши именно черквата да обере.

Черквата беше тъмна. Само пред темплото мъждеяха две кандила — пред образа на Исуса Христа и на света Богородица. Вътре в олтаря, пред разпятието, друго кандилце блещукаше. Обикновено в тая бедна селска черква нощем не палеха кандила; само в събота срещу неделя, срещу литургия — ставаше изключение.

Рангел притвори вратата, като тури ключа в пазвата си, свали шапка, прекръсти се и се отби при левия пангар, в който беше черковната каса: Рангел беше видял, че епитропът там пущаше из дупка парите, що падаха от продан на свещи и от дискоса.

Да насили с ножа си чекмеджето, това дело за Рангела беше една играчка. Той бръкна в чекмеджето; дето задрънкаха разни монети, и насипа ги всичките в джоба си. Като ги побара с пръстите си, той позна, че са се гологани, и сметна, че три или четире франка било сега всичкото черковно съкровище. Той се навъси за тая малка корист при такъв голям грях и за да ги уравновеси, отиде при иконата на свети Архангела, залепена на близкия стълп, за да откърти сребърния му венец.

Иконата стоеше в тъмно и Рангел трябваше с ръка да попипа по нея, за да намери венеца. Венецът не се откопчаваше при всичките му усилия. Свети Архангел не даваше. Веднага Рангел с ужас се сети, че той обира своя светец! Тогава цалуна иконата, отстъпи и отиде смело при олтаря. Той реши да обере свети Никола, изправен с владишки дрехи, с жезъл в една ръка, благославяйки с друга. Белобрадият светител беше поп Къневия светец — Рангел бе чул случайно, че попът си прави денят на свети Никола. (Захар Народът преди четири години още беше по учен начин изтълкувал на попа, че той носи името на тоя светец: Кън — Кону — Колю — Никола. Виж чародействата на филологията!) Това беше доста, за да изгуби свети Никола благоволението му; после, на харамията се стори, че светецът даже имаше прилика малко с попа в очите! Когато дръпна венеца и го откъртяше, старецът навъси челото си много и тъй строго изгледа Рангела с поп Къневите очи, щото му се стори, че оживя. Той плахо се дръпна и се огледа безпокойно. Внезапно ключалката на вратата иззвека остро в тишината, вратата подир това скръцна и се отвори и някой влезе.

Рангел отбягна и се потули зад един трон в сянка. Помисли, че е изварден, и несъзнателно улови камата. Скоро видя, че двама души идеха насам и единият приказваше. Той чу гласът на поп Къна, който се гневеше на баба Йова, че забравила да заключи вратата. Поповия другар беше жена. Те наближиха към олтаря. При слабото осветление от двете кандила Рангел видя, че жената, която следеше попа, беше същата госпожа, що видя в гората.

— Защо води тая жена тука? — помисли си разбойникът и веднага лоша мисъл му мина през ума, той неволно си спомни онова, което бе чул от покойния Митка. Поп „Чапкън!“ — екнаха му в ушите пак думите които чу в тълпата от митинга. Той беше зрител на едно светотатство. Усещаше, че мравки лазят по кожата му. Той се вслуша в думите на попа:

— Спокойни бъдете, госпожо, тука не се бойте.

— Страх ме е!… — шушнеше Драга.

— Тука сте в безопасност — ободряваше я поп Кън, като я фана за ръката, — тука не може да ви търси той.

„Мъжът й, отвел я е от мъжът!“… — помисли си Рангел.

— Мене ми е драго, че мога да ви услужа — думаше й попът, като гълташе със сластолюбив поглед красивото уплашено лице на Драга. — Аз ви не осъждам и никой умен човек: любовта е дар божи, без любов се не живее… Питайте мене… Стъпайте опипом, да идем в олтаря — казваше й той, като я водеше по каменните стъпала.

— Една жена в олтаря? Грях! — каза си Рангел поразен, но изстъплението му веднага дойде до върха си: попът въведе Драга право през царските врата, когато тя инстинктивно поиска да мине покрай темплото, за да влезе през бочната врата.

Рангел настръхна. Затъпялото в тая груба душа чувство от християнско благочестие се пробуди с ненадейна сила. Обирачът на черквата се сепна и възмути против осквернителя на храма! Той стисна камата си, сви се като един тигър, който ще нападне жертвата си, и реши да се фърли въз попа в олтаря и да му забие желязото в гушата. За голямо свое щастие попът веднага излезе и тръгна към вратата, дето се изгуби в мрака. Скоро тя се отвори, хлопна и заключи. Рангел вече не мисли за венеца на свети Никола, стана му някак си чоголно да остава в тая черква с тая жена. Отключи портата и излезе и той подир две минути. Той се радваше, че избягна страшното изкушение да окървави черквата. Навън беше тъмно като рог.

Скоро мина край общинската стая, която беше още осветена.

— Да обадя ли? — попита се Рангел.

„Да обадя!“ — помисли си той и приближи до оваляните и мътни прозорци. Вътре се мяркаха разни лица, ходеха, махаха оживлено и смесеният им глъч се чуваше на улицата неразбрано, с изключение на звучното попово име. Рангел приближи до един селянин, който току излазяше, и му каза:

— Хей, кажи на селяните, че поп Кън одеве влезе в черквата и скри тамка една млада жена. Търсете я навсякъде и в олтаря!

— Кой си ти? — попита селянина в тъмнината.

— Не ти трябва. Кажи на селяните, че има жена в олтаря!

И Рангел бързо отмина и изчезна в тъмнината. Той излезе из село и се запъти през къра към колибата си, като забрави да заключи черковната врата. След половин час той стигна жилището си.

В колибата вече силно хъркаха четворицата македонски харамии, пътници утре през Родопите.

XXIX. Към Черешовица

Сутринта, по седем часът още, из Саръкьой излезе армията на поп Къна. Тя се състоеше от няколко стотин души избиратели. Те вървяха в широка гъста колона из междуселския път и на места го преливаха. Един голям облак прах се виеше над тоя човешки поток и се движеше заедно с него из зелено-жълтеникавата равнина. Повечето саръкьойци вървяха пеши с един червен байрак. Около трийсетина конника отпреде сякаш образуваха генералния щаб на избирателната армия. Пред тях възседнал на бял кон, с вехто военно седло, яздеше пълководецът — поп Кън — с калимявка, нахлупена на челото, с револвер, препасан на кръста под расото. Попът имаше твърде внушителен вид тъй и даваше бодрост на сляпо привързаните си другари. Цяла нощ той беше употребил, за да ги дисциплинира, настрои и приготви за съдбоносното — за неговото обаяние — сражение, което щеше да се даде в Черешовица. Саръкьойци вървяха храбри и весели, уверени във вожда си и в победата, и с докторовото име на бюлетините в джобовете им. За да поддържа духа им, той час по час се извръщаше и пущаше по някоя демагогска фраза или остроумна смешка, или закана въз изменниците черешовци. Тоя енергичен човек не падаше духом ни една минута. Саръкьойци го следваха с чела, облени с пот от лучите на утринното слънце. Когато наближиха рътлината, отвъд която се криеше Черешовица, той ненадейно запя Ботевата молитва: подеха я по-младите и събудени селяни, начело с учителя. Тая песен, позната вече на ухото на саръкьойци, разнесе ентусиазъм из редовете им, чуха се провиквания, замахаха се из въздуха тояги и знамето се затресе: войнственото настроение се пробуди. Под хипнотизацията на тия странни, мощни, богохулни звукове тълпата се развълнува, те й се сториха като един зов за борба против неприятеля, който в дадения случай беше Черешовица… Но попът дойде в истинско изстъпление — защото бяха свързани с една негова омраза — при следните стихове:

Тука попът изтегли револвера и гръмна към небето.

— Долу Иларион!

После, по асоциация, от Ботевата молитва дойде на Ботевото минуване Дунава — за да я запечата с кръвта си. Тук вече учителят пое: „Тих бял Дунав се вълнува“. Сега ентусиазмът порасна още; ратоборният нагон на попа пламна и се обърна в полуда при спомена за снощното спречкване с черешовци. Нему му се стори, че той е сега сам Ботев и плува с дружината си през Дунава, за да нападне неприятеля народен. В тоя психологически миг, кога учителят дойде до куплета:

показа се Черешовица в зелената си долина.

— Напред, момци! — извика яростно поп Кън, като посочи селото, както един генерал посочва крепостта, която ще се земе с юруш. Па препусна надолу из изрития друм. Последва го конницата му, а подир нея и пехотата припна със знамето сред невъобразими облаци от прах, позлатявани от слънцето.

Преди да влязат в Черешовица, поп Кън заповеда малко почивка. После пак тръгнаха. Скоро колоната влезе в селото, изпълни улицата, измина я, като влачеше със себе си позлатения облак от прах, приличен на лучезарна слава, зави из една пречупена улица, която извождаше на мегданя, дето в училището щеше да става гласуването.

Когато колоната се озова на мегданя, тя се спря в нерешителност — пред нея всичкото пространство беше пълно със свят. Имаше там няколко хиляди души селяни избиратели, стекли се от цялата околия, за Стремски. Името на Стремски беше на всичките уста и на всичките бюлетини. Това беше едно море от хора, което шумеше, бръмчеше, клатеше се. То пълнеше мегданя, черковния двор, училището, околните улици и краят му се не видеше в полето. По полегатата рътлина, що се издига на изток от селото, чернееха се нови тълпи, които се спущаха насам. Поп Кън не очакваше това небивало стечение на народ. Появлението на саръкьойци очевидно се очакваше, защото множеството се раздвижи, главите се обърнаха насам, куповете зафанаха да се притискат по-гъсто — и името „поп Кън“ се чу.

Поп Кън се сепна от общата нерешителност, той спря и си побара нервно брадата. После размени няколко думи с окръжающите го конници, за да им вдъхне дързост. Но другарите му, изтрезнели внезапно от одевешното си опиянение, гледаха плахо; па тихо възвиха конете си назад и разсякоха тълпата на пешите саръкьойци, учудени от това повръщане на генералите. Тогава една безмълвна паника настана: всичката саръкьойска дружина изфиряса в околните улици, като остави пълководеца самичък.

XXX. Ураган

Поп Кън видя, че е изгубено сражението, но той не беше човек, който да се реши лесно на позорно бягство. Прибледнял, с разтреперана рижда брада, с една ръка на револвера, той бутна коня и удари надясно на мегданя, покрай плетищата, и влезе в двора на околийското управление — началникът беше негов приятел. Тълпата го остави да мине свободно, само мърмореше и стана по-безпокойна.

Бедният поп не подозираше нито наполовина положението на работите, та тъй демонстративно мина пред множеството. Снощният селски съвет, събран в общината после поп Къновите буйства и закани в кръчмата, беше зел важни мерки, за да се попречи на саръкьойския натиск. Десетина души конници бяха тръгнали веднага по всички околни села, да разправят грозотиите, думани и вършени от попа, и да призоват избирателите да се намерят всички тоя път в Черешовица. Току-що излязоха скороходците, събранието узна за Драгиното вкарване в черквата. То отиде вкупом там и загащи в олтаря уплашената до смърт Драга. Попитана, тя изповяда, че поп Кън я турил тука; но нейните уверения, че не е имало зла мисъл, никой не повярва. А тя се срамуваше да разкаже вследствие на каква драма бе поискала прибежище от поп Къна. Селяните дойдоха в ужас пред това ново светотатство на попа, който снощи бе псувал господа. Всичко това, притурено към омразата, която вече внушаваше със своята борба против народното желание: съединението и псувните против Русия, събра ужасна буря над главата на попа.

Драга (която мъжът й не дойде да дири) заведоха да нощува у кметови, отдето след малко дойде и я зе Армодиадис с купето.

Сутринта цялата околия рукна към Черешовица. Пратениците бяха извършили хубаво посланието си. Из многохилядната тълпа се разнасяше от ръце на ръце раздрания образ на царя и се предаваха ругателствата поп Кънови. Но негодуванието нямаше граница, когато узнаваха за осквернението на черковата. Тази случка, преувеличавана до чудовищни размери, обикаляше из навалицата глухо и я разсвирепяваше. Очите светеха от ярост. Всички чакаха поп Къна да се яви, като смътно предчувствуваха, че има нещо да стане…

Сам той нищо не знаеше, занят цяла нощ с изборната агитация, и никой не дошел в Саръкьой да обади каква буря се виеше над главата му. Когато околийския началник му обади всичко, той побледня. Между това сганта се преместяше насам и се валеше пред началниковата къща. Чуваше се зловещ шум, какъвто предхожда бурята. Някой, закачил го на прът, дигаше високо разкъсания образ на императора. В предните редове на тълпата беше Рангел с македонците, отложили тръгването си, увлечени от общото вълнение. Те фърляха дяви погледи в прозорците и търсеха попа, който се не показваше. Множеството растеше и се притискаше. Селяните извикаха на началника да отпусне попа да отговаря на народа или ще ги запалят. Бидоха донесени тенекии, пълни с газ!

Началникът, уплашен и безсилен с неколцината си стражари да отблъсне тоя раздразнен народ, помоли попа да излезе. На попа се бяха сфанали челюстите от страх. Той не щеше. Той поглеждаше навън плахо тълпата, която се люшкаше като едно море. Виковете идеха по-гневни. Началникът молеше попа да излезе да се оправи, да прикроти народа… „Чуй, и двама ни ще изгорят живи!…“ — казваше той бледен. Две струи студен пот течаха зад ушите на попа. Той пак погледна. В тоя миг всичката тая сган, изгубила разсъдък и самообладание, упита от едно чувство, движима от една пружина, прифаната цяла от същата полуда, приковаваше очите си в прозорците. Никой не знаеше какво искат да правят с попа, но у всички се явяваше някаква непонятна жажда за мъст, за изтребление… Зверското стадно чувство сливаше в едно тяло, разтресваше от една спазма тая многохилядна сган. Най-после той видя, че няма друго спасение, и реши се да излезе. Началникът поддържаше храбростта му с ободрителни думи, като полека го буташе към портата. Тя веднага се хлопна и заключи зад него. Като го видя извън на коридорчето, народът грухна като едно разсърдено стадо свини и се потисна насам. Цял лес тояги замахаха над главите. Попът, побелял като стена, изправи се горе на стълбите и искаше да говори, но шумното грухтене на навалицата изпълни въздуха и преднята тълпа се качи по стълбите и се спусна въз него, за да го фане. Попът измъкна револвера и го насочи. При тоя смел акт на самозащита тълпата се спря. Насоченото оръжие фърли известна нерешителност в редовете й. Но това трая само една минута. Свирепи гласозе изфръкнаха из тълпата:

— Дайте го сам! Дайте го сам!

— Той псува Русия!

— Дръжте го! Пребийте го!

Една вълна от хора, тласната от задния напор, се фърли с гороломна сила въз свещеника. Веднага той се изгуби. Задигаха се, засваляха се тояги се на едно място. Навалицата зашумя ужасно и се натисна с дигнати сопи да приближи до ония, които работеха. По тоя начин напора изтикваше тълпата при стълбата, за да я замени с нова тълпа, която правеше като прежнята, додето и нея изфърляше друг талаз от освирепели селяни. Стадното остървение ги подлуди… Те се наваляха, тъпчеха се един други, душеха се, за да стигнат по-рано до жертвата. Една хала от зверски бяс смиташе всичкия тоя хиляден народ в подножието на стълбата.

Подир половина час Черешовица опустя.

Кратковременният ураган се пръсна, като остави едничко свидетелство за своя опустошителен избух тука — едно безименно, сплескано и лепкаво нещо, състояще от смазани меса, строшени кокали, стъпкани членове, в парцали, окървавени дрехи и косми — отвратително купище, през което бяха минали сопите и краката на подивялата сган!