Нулев брой

10

Неделя, 3-ти май

Брагадочо беше луд. Но още не ми беше казал най-хубавото и трябваше да почакам. Историята му може да беше измислена, но беше увлекателна. Щяхме да видим.

Но, лудост по лудост, не бях забравил за предполагаемия аутизъм на Мая. Казвах си, че трябва по-добре да опозная психологията ѝ, но сега знам, че съм искал друго. Онази вечер я изпратих до дома ѝ и не спрях на портата, а влязох с нея в двора. Под малък навес имаше доста разнебитен червен фиат 500.

— Това е моят ягуар — каза Мая. — Почти на двайсет години е, но още върви, само с по един преглед годишно, а наблизо има един механик, който все още има резервни части. За да го поправя като хората, ще ми трябват купища пари, но после ще стане антикварна ценност и ще се продаде на добра цена. Използвам го само за да ходя на езерото Орта. Ти не знаеш, но аз съм богата наследница. Баба ми ми остави една къщичка сред хълмовете, почти колиба, няма да ѝ взема много, ако я продам, но я обзавеждам малко по малко, има камина, черно-бял телевизор и от прозореца се виждат езерото и остров Сан Джулио. Това е моят buen retiro12, ходя почти всеки уикенд. Всъщност искаш ли да дойдеш в неделя? Тръгваме рано сутринта, правя ти обед в дванайсет — не готвя зле — и за вечеря сме си в Милано.

В неделя сутринта, докато пътувахме в колата, в един момент Мая, която шофираше, отбеляза:

— Видя ли? Сега се руши, но преди години беше с разкошен керемиден цвят.

— Кое?

— Ъгловата къща, подминахме я току-що отляво.

— За бога, щом е била отляво, само ти си я видяла, оттук аз виждам само какво има вдясно. В тоя ковчег за бебета, за да видя какво има от твоето ляво, трябва да те прескоча и да се подам през прозореца. Да му се не види, не си ли даваш сметка, че не е имало как да я видя тази къща?

— Щом казваш — каза тя, все едно се правех на оригинален.

Тогава се наложи да ѝ обясня какъв е нейният недостатък.

— Стига де — отговори ми тя през смях. — Просто вече те чувствам като своя лорд-протектор и понеже ти вярвам, си мисля, че ти винаги мислиш същото като мен.

Това ме обезпокои. Не исках да си мисли, че мисля това, което мисли тя. Беше прекалено интимно.

Но в същото време бях обзет от някаква нежност. Чувствах Мая беззащитна, толкова, че да се скрие в своя вътрешен свят, без да иска да вижда това, което става в света на другите, който вероятно я беше наранил. И все пак, ако беше така, тя се доверяваше на мен, без да може, а може би и без да иска да влезе в моя свят, фантазираше си, че аз мога да вляза в нейния.

Когато влязохме в къщичката, бях смутен. Беше хубава, макар и спартанска. Беше началото на май и там горе все още беше хладно. Тя се зае да пали камината, а после, когато пламъците се разгоряха, стана и ме погледна щастливо с все още зачервено от огъня лице.

— Доволна съм — каза тя и това нейно доволство ме спечели.

— И аз съм… доволен — казах. После я хванах за раменете и почти без да се усетя я целунах и почувствах как се притисна в мен, крехка като врабче. Но Брагадочо не беше прав: имаше си гърди и ги почувствах, малки, но твърди. Песен на песните — като близначета от млада сърна.

— Доволна съм — повтори тя.

Направих последен опит:

— Нали знаеш, че бих могъл да съм ти баща?

— Какво хубаво кръвосмешение — каза тя.

Седна на леглото и изрита обувките от краката си. Може би Брагадочо беше прав, луда беше, но този жест ме накара да се предам.

Пропуснахме обяда. Останахме в леглото ѝ до вечерта и не ни хрумна да се връщаме в Милано. Бях уловен в капан. Струваше ми се, че съм на двайсет години или поне само на трийсет като нея.

— Мая — казах ѝ на сутринта, докато се връщахме, — трябва да продължим да работим със Симеи, докато не събера малко пари, после ще те отведа от този змиярник. Но потърпи още малко. След това ще видим, може да се преместим на южните острови.

— Не вярвам, но е хубаво да си го мисля, Туситала13. Засега, ако си до мен, ще изтърпя Симеи и ще правя хороскопите.