Нулев брой

5

Петък, 10-и април

Докато мисленето какво да включва брой 0/1 продължаваше, Симеи отваряше широки скоби за някои основни принципи на работата на всички.

— Колона, илюстрирайте на нашите приятели как се съблюдава, или как се дава вид, че се съблюдава един фундаментален принцип на демократичната журналистика: фактите да бъдат отделени от мненията. Мнения в „Утре“ ще има много, и то указани като такива, но как да се покаже, че в други статии се цитират само факти?

— Съвсем просто — казах аз. — Вижте големите английски вестници. Ако разказват например за някакъв пожар или автомобилна катастрофа, те очевидно не могат да кажат какво мислят по въпроса. Тогава вмъкват в статията, в кавички, показанията на някой свидетел, човек от улицата, представител на общественото мнение. След като сложат кавичките, твърденията стават факти, тоест факт е, че еди-кой си е изразил еди-какво си мнение. Може обаче да се предположи, че журналистът е дал думата само на този, който мисли като него. Затова се слагат две изявления, които си противоречат, за да се покаже, че е факт, че съществуват различни мнения по даден въпрос, и че вестникът си дава сметка за този неоспорим факт. Хитрината е да сложиш в кавички първо едно банално мнение, а после още едно, по-разумно, което много прилича на мнението на журналиста. Така читателят остава с впечатлението, че е информиран за две неща, но е подтикнат да приеме само едно мнение като по-убедително. Да дадем пример, срутил се е виадукт, един камион се е обърнал в пропастта и шофьорът е загинал. Текстът, след като точно предава случилото се, ще каже: говорихме с господин Роси, на 42 години, който има будка за вестници на ъгъла: „Какво да ви кажа, стават такива работи — каза той. — Съжалявам за бедния човечец, но съдбата си е съдба“. Веднага след това господин Бианки, на 34 години, зидар, който работи на строеж наблизо, ще каже: „Вината е на общината. Отдавна се знаеше, че този виадукт има проблеми“. С кого ще се идентифицира читателят? С този, който си го изкарва на някого или на нещо, с този, който прехвърля отговорността. Ясно? Проблемът е какво и как да сложим между кавичките. Да се поупражняваме. Да започнем с вас, Костанца. Избухнала е бомбата на площад „Фонтана“8.

Костанца помисли малко, после започна:

— Господин Роси, на 41, общински служител, който би могъл да е в банката, когато бомбата е избухнала, ни каза: „Бях наблизо и чух взрива. Беше ужасен. Явно някой иска да лови риба в мътна вода, но няма да разберем кой“. Господин Бианки (на 50 години, бръснар) също минава наблизо в момента на експлозията, която си спомня като оглушителна и страховита, и отбелязва: „Типичен атентат с анархистки почерк, без съмнение“.

— Отлично. Госпожице Фрезия, пристига новината за смъртта на Наполеон.

— Ами, бих казала, че господин Бланш, да оставим настрана възрастта и професията, ни казва, че може би е било несправедливо да затварят на онзи остров вече свършен човек: бедничкият, и той имал семейство. Господин Мандзони, дори Мансонѝ̀, казва: „Отиде си човек, който промени света от Мансанарес до Рейн, велик човек“.

— Това с Мансанарес беше добре — каза Симеи с усмивка. — Но има и други начини да пробутваш мнения, без да се набиваш на очи. За да знаете какво да сложите във вестника, трябва, както се казва в другите редакции, да се направи работен план. На света има безкрайно много новини, защо да се съобщава за инцидент в Бергамо, а да игнорираме, че е имало инцидент и в Месина? Не новините правят вестника, а вестникът прави новините. И да знаете как да комбинирате четири различни новини означава да предложите на читателя пета новина. Ето ви един ежедневник от онзиден, шеста страница: Милано, майка хвърля новородения си син в тоалетната; Пескара, братът няма нищо общо със смъртта на Давиде; Амалфи, обвинение в измама срещу психоложката, на която е поверила анорексичната си дъщеря; Бускате, след четиринайсет години от изправителната институция излиза момчето, което на петнайсет е убило осемгодишно дете. Четирите новини се на една и съща страница, а заглавието на страницата е „Общество Деца Насилие“. Естествено се говори за насилие, в което е замесено малолетно лице, но става дума за съвсем различни явления. Само в един случай (убийството на новородено) се касае за насилие от родители към деца, историята с психоложката може не касае деца, защото не е посочена възрастта на анорексичната дъщеря, историята на момчето от Пескара доказва, ако не друго, че не е имало насилие и момчето е загинало при нещастен случай, и накрая случаят от Бускате, ако се загледате, касае един дангалак на почти трийсет години, а истинската новина е отпреди четиринайсет години. Какво е искал да ни каже вестникът с тази страница? Може би нищо конкретно, някой мързелив редактор е попаднал на четири бюлетина от агенциите и е решил, че е добре да ги обедини за повече ефект. Но всъщност вестникът ни предава една идея, една тревога, едно предупреждение — знам ли… Във всеки случай мислете за читателя: поотделно всяка от тези новини би го оставила безразличен, но взети заедно го задължават да дочете страницата. Ясно? Знам, че все се говори как вестниците винаги пишат работник от Калабрия напада колега и никога работник от Кунео напада колега, добре, това е расизъм, но представете си една страница, на която пише: работник от Кунео и така нататък, пенсионер от Местре убива жена си, продавач на вестници от Болоня извършва самоубийство, зидар от Генуа подписва празен чек, какво му пука на читателя къде са родени тези хора? Но ако говорим за работник от Калабрия, пенсионер от Матера, продавач на вестници от Фоджа и зидар от Палермо, тогава се създава тревога около престъпността на Юга и това прави новина… Вестникът ни се публикува в Милано, а не в Катания, и трябва да си даваме сметка за чувствителността на миланския читател. Имайте предвид, че да се прави новина е хубав израз, ние правим новината и трябва да знаем как да я накараме да изплува измежду редовете. Доктор Колона, в свободните часове преглеждайте с нашите редактори бюлетините от агенцията и съставете няколко тематични страници, научете се да карате да изпъкне новина там, където не я е имало или не се е виждала, хайде.

Друга тема беше темата за опроверженията. Все още бяхме вестник без читатели, така че каквато и новина да публикувахме, нямаше да има кой да я опровергае. Но един вестник се измерва и според способността си да посреща опроверженията, особено ако е вестник, който показва, че не се страхува да си оцапа ръцете. Освен да тренираме за когато дойдат истинските опровержения, трябваше да се измислят няколко писма от читатели, след които да последват нашите опровержения. За да покажем на поръчителя от какво тесто сме замесени.

— Вчера говорих за това с доктор Колона. Колона, искате ли, така да се каже, да изнесете един хубав урок по техника на опроверженията?

— Добре — казах аз, — да дадем учебен пример, не само измислен, но и преувеличен. Това е пародия на едно опровержение, излязло преди няколко години в „Еспресо“. Предполага се, че вестникът получил писмо от някой си Пречизо Сментуча, ще ви го прочета.

— Как се реагира на толкова точно опровержение, без да си плюеш на фасона? Ето един добър отговор:

— Следва подписът на Алетео Верита. И така, какво е ефикасното в това опровержение на опровержението? Първо, забележката, че вестникът е научил това, което е написал, от източници, близки на господин Сментуча. Това винаги работи, не се назовават източниците, но се внушава, че вестникът има тайни източници, може би по-достоверни от Сментуча. След това се прибягва до бележника на журналиста. Този бележник няма да го види никой, но идеята за записки на живо укрепва доверието във вестника, кара читателите да мислят, че има документи. Накрая се повтарят инсинуации, които сами по себе си не казват нищо, но хвърлят сянка на подозрение върху Сментуча. Не казвам, че опроверженията трябва да са от този тип, това тук е пародия, но не забравяйте трите фундаментални елемента за опровержението на опровержение: събрани мнения, бележките в бележника и различни съмнения за достоверността на опровергаващия. Ясно?

— Отлично — отвърнаха всички в един глас. И на другия ден всички бяха донесли примери на по-правдоподобни опровержения и на не толкова гротескни, но все така ефективни опровержения на опроверженията. Петимата ми ученици бяха разбрали урока.

Мая Фрезия предложи:

— „Вземаме предвид опровержението, но бихме искали да уточним, че написаното от нас е видно от съдебните решения, тоест от гарантиран източник“. Че Сментуча е оправдан в хода на предварителното разследване, читателят не знае. Нито пък знае, че тези съдебни решения би трябвало да са недостъпни и не е ясно как ние сме се добрали до тях нито дали са автентични. Аз си написах домашното, доктор Симеи, но, ако ми позволите, това ми се струва, как да го кажа, мръсен номер.

— Скъпа моя — саркастично отбеляза Симеи, — още по-мръсен номер е да признаем, че вестникът не е проверил източниците си. Но съм съгласен, че вместо да обявяваме данни, които някой би могъл да провери, е много по-добре да се ограничим до инсинуациите. Намекването не означава да кажеш нещо точно, а само да хвърлиш сянка на подозрение върху опровергаващия. Например: „С удоволствие си вземаме бележка от уточнението, но разбрахме, че господин Сментуча (винаги използваме господин, а не доктор или почитаемият, господин е най-лошата обида в нашата страна,), та разбрахме, че господин Сментуча е изпратил десетки опровержения в различни вестници. Сигурно е компулсивна дейност на пълен работен ден“. Сега, ако Сментуча изпрати още едно опровержение, ние имаме право да не го публикуваме или да го преразкажем с коментара, че господин Сментуча повтаря все едно и също. Така читателят се убеждава, че той е параноик. Виждате предимството на намеците: като кажем, че Сментуча е писал и до други вестници, казваме само истината, която не може да бъде опровергана. Ефикасната инсинуация е тази, която разказва факти, сами по себе си лишени от стойност, макар и неопровержими, защото са истина.

След като старателно запомнихме тези съвети, се отдадохме — както казваше Симеи — на brainstorming. Палатино си спомни, че до момента е работил в списания с кръстословици и главоблъсканици, и предложи вестникът заедно с програмата на телевизиите, метеорологичната прогноза и хороскопите да отдели половин страница за игри.

Симеи го прекъсна:

— Хороскопите, по дяволите, добре, че ни напомнихте, това е първото, което ще потърсят нашите читатели! Ето, госпожице Фрезия, това е първата ви задача, вървете да прочетете малко вестници и списания, които публикуват хороскопи, извадете повтарящите се схеми. И се ограничете само до оптимистичните прогнози, хората не обичат да им казват, че другия месец ще умрат от рак. И съставете прогнози, които стават за всички, искам да кажа, че една читателка на шейсет години не би се идентифицирала с перспективата да срещне младежа на своя живот, но предсказанието, че на този козирог в близките дни ще се случи събитие, което ще го направи щастлив, става за всички, за подрастващия, ако случайно ни чете, за лелката и за счетоводителя, който чака увеличение на заплатата. Но да се върнем на игрите. Какво имате предвид? Кръстословици?

— Кръстословици — каза Палатино, — но за съжаление ще трябва да направим кръстословици от тези, които питат кой е акостирал при Марсала.

— И да благодарим на бога, ако читателя напише Гарибалди — изкикоти се Симеи.

— В чуждестранните кръстословици пък дефинициите са загадки сами по себе си. В един френски вестник веднъж излезе приятелят на простите и отговорът беше билкар, защото на френски прости се наричали не само простаците, а и лековитите билки.

— Това не е за нас — каза Симеи. — Нашият читател не само не знае какви са тези билки, а може би и какъв е и какво работи билкарят. Гарибалди или мъжът на Ева, или майката на телето, само такива работи.

В този момент заговори Мая — лицето ѝ бе озарено от почти детинска усмивка, сякаш се кани да направи някоя пакост. Каза, че кръстословиците били хубаво нещо, но читателят трябвало да чака следващия брой, за да разбере дали отговорите му са верни, докато можело да се престорим, че в предишните броеве сме обявили нещо като конкурс и публикуваме най-духовитите отговори на читателите. Например, предложи тя, да си представим, че сме поискали да съберем най-глупавите отговори на също толкова глупав въпрос.

— Някога в университета се забавлявахме да измисляме доста безумни въпроси и отговори. Например: защо бананите растат на дървета? Защото ако растяха на земята, крокодилите щяха да ги изядат. Защо ските се пързалят по снега? Защото ако се пързаляха само по хайвер, зимните спортове щяха да са много скъпи.

Палатино се въодушеви:

— Защо Цезар преди да умре е успял да каже: „И ти ли, Бруте?“ Защото не го е намушкал Сципион Африкански. Защо пишем отляво надясно? Защото иначе изреченията щяха да започват с точка. Защо успоредките никога не се пресичат? Защото ако се пресекат, този, който играе на тях, ще си строши краката.

И другите се развълнуваха и Брагадочо влезе в надпреварата:

— Защо пръстите са десет? Защото ако бяха шест, и божиите заповеди щяха да са шест и например кражбите щяха да бъдат позволени. Защо Бог е най-съвършеното същество? Защото ако беше най-несъвършеното, щеше да е братовчед ми Густаво.

И аз се присъединих към играта:

— Защо уискито е изобретено в Шотландия? Защото ако беше изобретено в Япония, щеше да е саке и нямаше да може да се пие със сода. Защо морето е толкова голямо? Защото има прекалено много риби и би било нерационално да ги сложат в Гран Сан Бернардо. Защо кокошката кудкудяка? Защото ако квакаше, щеше да е жаба.

— Чакайте — каза Палатино, — защо чашите са отворени отгоре и затворени отдолу? Защото ако беше обратното, баровете щяха да фалират. Защо мама си е мама? Защото ако понякога беше и татко, гинеколозите щяха да се побъркат. Защо ноктите растат, а зъбите не? Защото иначе невротиците щяха да си гризат зъбите. Защо задникът е ниско, а главата — високо? Защото в противен случай щеше да е много трудно да проектираш тоалетна. Защо краката се сгъват назад, а не напред? Защото в самолет това би било много опасно в случай на аварийно кацане. Защо Христофор Колумб е тръгнал на запад? Защото ако беше тръгнал на изток, щеше да открие Фрозиноне. Защо пръстите имат нокти? Защото ако имаха зеници, щяха да са очи.

Състезанието вече се беше развихрило и Фрезия се намеси пак:

— Защо таблетките аспирин се различават от игуаната? Защото представете си какво би станало, ако беше обратното. Защо кучето умира на гроба на господаря си? Защото там няма дървета, на които да пишка, и след три дни му се пръсва мехурът. Защо правият ъгъл е деветдесет градуса? Ами да не е водка, та да е четирийсет.

— Стига — казах на Симеи, който също не бе успял да прикрие някоя и друга усмивка. — Това са студентски работи. Забравяте, че нашият читател не е интелектуалец, който е чел сюрреалистите, които правят така наречените прекрасни трупове. Той би приел всичко на сериозно и би си помислил, че сме луди. Хайде, стига сме се забавлявали, не е моментът за това. Да се върнем на сериозните предложения.

И така рубриката на защо-тата беше ликвидирана. Жалко, щеше да е забавна. Но тази история ме накара да се вгледам внимателно в Мая Фрезия. Щом беше толкова духовита, трябваше да е и миличка. И беше по свой начин. Защо по свой начин? Още не можех да уловя начина, но любопитството ми беше събудено.

Но Фрезия очевидно беше разочарована и се опита да предложи нещо, което беше по неин вкус:

— Наближава първата селекция за наградата „Стрега“9. Не трябва ли да пишем за тези книги? — попита тя.

— Все за култура мислите вие младите, слава богу, че не сте се дипломирали, иначе щяхте да ми предложите критическо есе от петдесет страници…

— Не съм се дипломирала, но чета.

— Не можем да се занимаваме твърде много с култура, нашите читатели не четат книги, а максимум „Гадзета дело Спорт“. Но съм съгласен, че вестникът не може да няма една страница, нека да не я наричаме културна, но например за култура и театър. Обаче предстоящите културни събития ще се представят под формата на интервю. Интервюто с автора е умиротворяващо, защото никой автор не говори лошо за книгата си, така че нашият читател няма да бъде изложен на злобна и твърде презрителна унищожителна критика. Освен това зависи и от въпросите, не бива да се говори прекалено много за книгата, а да се покажат писателят или писателката може би дори с техните тикове или слабости. Госпожице Фрезия, вие имате чудесен опит в създаването на романтични връзки. Помислете за интервю, очевидно въображаемо, с един от авторите в днешния списък, ако историята е любовна, изкопчете от автора или авторката спомен за първата им любов и може би някоя злобна забележка по адрес на конкурентите им. Направете от проклетата книга нещо човешко, да я разбере дори домакинята, и така да няма угризения, ако не я прочете — освен това кой чете книгите, които се рецензират по вестниците, обикновено дори рецензентът не ги чете, цяло чудо е, ако авторът си е прочел книгата, а ако се съди по някои книги, май и той не го прави.

— Господи! — възкликна Мая Фрезия пребледняла. — Никога няма да се освободя от проклятието на романтичните връзки…

— Да не мислите, че съм ви поканил тук да пишете статии за икономика и международна политика?

— Предполагах. Но се надявах, че греша.

— Хайде, не се ядосвайте, пробвайте да нахвърляте нещо, всички имаме вяра във вас.