Нулев брой

17

Събота, 6-и юни 1992 г., 12 ч.

Ето. Сега реконструирах всичко. Опитвам се да си събера мислите. Кои са тези „те“? Симеи го каза, Брагадочо, прав или не, беше събрал доста факти. Кой от тези факти би могъл да притесни някого? Историята с Мусолини? И в такъв случай на кого му бе запарило под опашката, на Ватикана, на съзаклятници от преврата на Боргезе, които все още заемат позиции по върховете на държавата (та след повече от двайсет години всички трябва да са покойници), на службите (и на кои)? Или не, става дума само за един стар нещастник, който живее в страхове и носталгии и е забъркал всичко сам, може би забавлявайки се да заплаши дори Вимеркате, сякаш зад него е стояла, знам ли, Сакра Корона Унита. Луд значи, но ако лудият те търси, за да ти види сметката, е също толкова опасен като здравия, че и повече. Дали „те“, дали самотният луд, но някой е влизал в дома ми тази нощ. И щом е влязъл веднъж, може да влезе пак. Така че аз повече не бива да оставам тук. Но пък този луд или тези „те“ сигурни ли са, че аз знам нещо? Брагадочо казал ли е нещо за мен на Лучиди? Изглежда, не, или не съвсем, ако се съди по последния ми разговор с оня шпионин. Но мога ли да смятам, че съм в безопасност? Определено не. Няма да е лесно да избягам в Румъния, може би ще е по-добре да изчакам да видя какво ще стане, може би да прочета какво ще кажат утрешните вестници. Ако случайно не кажат нищо за убийството на Брагадочо, тогава нещата вървят по-зле, отколкото се надявам, а това значи, че някой се опитва да потули работата. Но със сигурност трябва да се скрия поне за малко. Но къде, като ще е опасно дори да си подам носа навън?

Помислих за Мая и убежището в Орта. Връзката ми с Мая бе останала незабелязана, струва ми се, и тя едва ли беше под наблюдение. Тя не, но моят телефон да, така че не можех да се обадя от къщи, а за да се обадя от външен телефон, трябваше да изляза. Спомних си, че от двора се влизаше през тоалетните в бара на ъгъла. И дори си спомних, че в дъното на двора има желязна врата, заключена от десетилетия. Това ми разказа хазяинът, когато ми даде ключовете от апартамента. Заедно с този от вратата на кооперацията и входната врата имаше още един, стар и ръждясал.

— Никога няма да ви потрябва — каза ми хазяинът с усмивка, — но от петдесет години всеки живущ има такъв. Разбирате ли, през войната тук нямахме противобомбено убежище, а в отсрещната къща имаше доста голямо, в онази, която гледа към улица „Куарто деи Миле“, успоредната на нашата. Тогава направиха проход в дъното на двора, така че семействата да могат бързо да стигнат до скривалището при тревога. Вратата се заключваше и от двете страни, но всички живеещи тук имаха ключ, който, както виждате, е ръждясал за почти петдесет години. Не мисля, че ще ви потрябва някога, но в края на краищата тази врата е добър път за бягство в случай на пожар. Ако искате, оставете го в някое чекмедже и забравете за него.

Да, това трябваше да направя. Слязох долу, влязох в бара през задния вход, собственикът ме познаваше и го бях правил и друг път. Огледах се, сутрин нямаше почти никого, една възрастна двойка седеше на една масичка с две капучино и кроасани, не приличаха на тайни агенти. Поръчах си двойно кафе, все пак трябваше да се събудя, и влязох в телефонната кабина.

Мая вдигна веднага, много развълнувана, и аз ѝ казах да мълчи и да слуша.

— Слушай и не задавай въпроси. Вземи си багаж за няколко дни в Орта и се качвай на колата. Зад къщата ми на улица „Куарто деи Миле“, не знам точно на кой номер, има една порта, горе-долу на нивото на къщата ми. Предполагам, че е отворена, защото мисля, че през нея се влиза в един двор, където има магазин за не знам какво си. Ако не успееш да влезеш, изчакай отпред. Свери си часовника по моя, за петнайсет минути трябва да стигнеш, нека се видим там точно след час. Ако портата е затворена, ще те чакам отпред, но бъди точна, защото не искам да стоя дълго на улицата. Моля те, не питай нищо. Вземи си нещата, пали колата и ела. После ще ти разкажа всичко. Не би трябвало да те следят, но за всеки случай гледай в огледалото за обратно виждане и ако ти се стори, че някой кара след теб, прояви фантазия, прави абсурдни завои, нека да загуби следите ти, което не е лесно, понеже си на каналите, но пък има много начини да се изплъзнеш ненадейно, например да минеш на червено на някой светофар, така че другите да трябва да спрат. Доверявам ти се, любов моя.

Мая явно можеше да си намери работа във въоръжените обири, защото направи всичко идеално: в уговорения час беше влязла през портата, напрегната, но доволна.

Скочих в колата, казах ѝ къде да завие, така че да излезем възможно най-бързо на улица „Чертоза“, откъдето сама знаеше как да се качи на магистралата за Новара и коя е отбивката за Орта.

През цялото пътуване почти не си отворих устата. Когато стигнахме в къщата, ѝ казах, че поема риск, ако узнае това, което мога да разкажа. Не иска ли да ми се довери и да остане в неведение? А, не, и дума да не става.

— Извинявай — каза, — още не знам от кого или от какво се страхуваш, но или никой не знае, че сме заедно, и тогава съм извън опасност, или ще го разберат и ще са убедени, че вече знам. Изплюй камъчето, иначе как ще мисля това, което мислиш ти?

Смела. Трябваше да ѝ разкажа всичко, все пак тя беше плът от моята плът, както казва Книгата.