Нулев брой

15

Четвъртък, 28 май

— За брой 0/2 трябва да измислим водеща статия за честността — каза Симеи тази сутрин. — Вече се знае, че в партиите има гнили ябълки и че всички са вземали подкупи, трябва да дадем да се разбере, че ако поискаме, бихме могли да развихрим кампания срещу партиите. Трябва да се мисли за една партия от честни хора, граждани, способни да говорят за една различна политика.

— Да внимаваме — казах, — това не беше ли позицията на Фронта на обикновения човек?17

— Обикновеният човек беше реабсорбиран и кастриран от християндемокрацията, която тогава беше изключително силна и хитра. Но днешната християндемокрация се клати, героичните времена са в миналото, днешните са шайка тъпаци. А пък и нашите читатели вече не знаят какво е Обикновеният човек. Това са неща отпреди четирийсет и пет години — каза Симеи, — а нашите читатели вече не помнят дори това, което е станало преди десет. В един важен всекидневник, в една статия в чест на Съпротивата, току-що видях две снимки, едната на камион партизани, а другата на строени мъже с фашистки униформи, които отправят римски поздрав и които са описани като „скуадристи“. А стига де, скуадристите са от двайсетте години и не носят такива униформи, а тези на снимката са фашистка милиция от трийсетте — началото на четирийсетте, нещо, което свидетел на моята възраст лесно ще види. Не че искам в редакциите да работят само хора на моята възраст, но аз прекрасно различавам по униформите берсалиерите от Ламармора от войниците от Бава Бекарис, макар и едните, и другите да са били отдавна мъртви, когато съм се родил. Щом колегите ни имат слаба памет, представете си как нашите читатели ще си спомнят за Обикновения човек. Но да се върнем към моята идея, нова партия на честните може да притесни сума ти народ.

— „Лигата на почтените“ — каза Мая с усмивка. — Така се казва един стар роман на Джовани Моска, предвоенен, но все още би било забавно да се чете. Разказва за тази union sacrée18 от свестни хора, които обаче трябвало да се внедрят сред непочтените, за да ги разобличат и в крайна сметка да ги направят почтени. Но за да бъдат приети от непочтените, членовете на лигата трябвало да се държат непочтено. Представяте си какво става, лигата на почтените малко по малко се превръща в лига на непочтените.

— Това е литература, скъпа — отвърна Симеи, — а този Моска кой ти го помни вече? Вие четете прекалено много. Да го оставим вашия Моска, но ако вие се гнусите от тази работа, не трябва да се занимавате с нея. Доктор Колона, ще ми помогнете ли да напишем една силна водеща статия? И виртуозна.

— Може да се направи — казах. — Призивът към честност винаги се продава много добре.

— Лигата на непочтените почтени — кикотеше се Брагадочо и току поглеждаше Мая. Наистина двамата не бяха създадени един за друг. А аз все повече се натъжавах, че това врабченце — извор на знание — е затворено в кафеза на Симеи. Но не виждах какво мога да направя в момента, за да я освободя. Нейният проблем се превръщаше в основна моя мисъл (може би и в нейна?) и разлюбвах всичко останало.

На обяд, докато слизахме до бара да си вземем сандвичи, ѝ казах:

— Искаш ли да пратим всичко по дяволите, да отидем и да издадем този цирк на властите и да посрамим Симеи и компания?

— И при кого ще отидеш? — попита тя. — Първо, не си съсипвай работата заради мен и второ, къде ще отидеш да разкажеш за това, при положение че всички вестници, разбирам го малко по малко, са от един дол дренки? Прикриват се един друг…

— Недей да ставаш като Брагадочо, който навсякъде вижда заговори. И извинявай. Говоря така, защото… — не знаех как да формулирам фразата, — защото мисля, че те обичам.

— Знаеш ли, че ми го казваш за първи път?

— Глупаче, нали имаме едни и същи мисли?

Но беше вярно. Поне от трийсет години не бях казвал такова нещо. Беше май и след трийсет години чувствах пролетта в костите си.

Защо си помислих за кости? Точно този следобед, спомням си, Брагадочо ми предложи да се видим във Верциере пред църквата „Сан Бернардино але Оса“. Тя беше в една пряка на ъгъла на площад „Санто Стефано“.

— Хубава църква — казваше Брагадочо, докато влизахме.

— Тук е от Средновековието, но след срутвания, пожари и други перипетии е реконструирана в този си вид чак през осемнайсети век. Създадена е, за да събира костите от едно гробище на прокажени, което отначало било недалеч оттук.

Така си и мислех. След като беше ликвидирал трупа на Мусолини, който повече нямаше как да ексхумира, Брагадочо търсеше други погребални вдъхновения. През един коридор влязохме в костницата. Вътре беше пусто с изключение на една баба на пейката на първия ред, която се молеше, обхванала главата си с ръце. Мъртвешки глави бяха поставени във високите ниши между колоните, кутии с кости, черепи, подредени във формата на кръст, вградени в мозайка от белезникави камъни, които бяха други кости — може би гръбначни прешлени, стави, ключици, гръдни кости, лопатки, опашни кости, китки и длани, капачки на колене, стъпала, пети, каквото се сетите. Навсякъде се издигаха здания от кокали, които продължаваха вертикално нагоре чак до купола в стил Тиеполо, лъчист и радостен в прашец от розови и кремави облачета, между които пърхаха ангелчета и ликуващи души. На една хоризонтална греда над старата зарешетена порта бяха подредени като порцеланови бурканчета в аптекарски шкаф черепи със зинали очни орбити. В нишите на нивото на посетителите, защитени от решетка, през която можеш да си пъхнеш пръстите, кости и черепи бяха излъскани и загладени от многовековното докосване на набожни или некрофилски ръце, също като крака на статуята на Свети Петър в Рим. Черепите на пръв поглед бяха поне хиляда, по-дребните кости не можеха да се преброят, под гредите инициалите на Христос, сглобени от пищялки, сякаш бяха взети от Веселия Роджър на пиратите от Тортуга.

— Не са само кости на прокажени — разказваше Брагадочо, все едно на света нямаше нищо по-хубаво от това. — Има скелети от други околни гробища, най-вече трупове на осъдени на смърт, пациенти, починали в болницата в Борло, обезглавени, затворници, умрели по затворите, сигурно и крадци и обирджии, които идвали да умрат в църквата, защото нямало къде да опънат петалата на спокойствие — Верциере бил квартал с много лоша репутация… Напушва ме смях, че тази бабичка седи и се моли тук, все едно е гробница на някой светец със свети мощи, а всъщност са останките на разбойници, бандити, прокълнати души. И все пак старите монаси са били по-милосърдни от тези, които са погребали и изровили Мусолини, виждаш ли колко грижливо, с колко любов към изкуството — макар и малко цинично — са наредили целия този кокалак, все едно е византийска мозайка. Бабичката е прелъстена от тези образи на смъртта, които взема за образи на светостта, и макар вече да не мога да видя къде, но под този олтар би трябвало да се вижда полумумифицираното телце на едно момиченце, което в нощта на мъртвите, казват, излизало с другите скелети, за да танцува зловещия си танц.

Представих си как малката палавница води за ръка кокалестите си приятели чак по улица „Баниера“, но не коментирах. Виждал бях подобни зловещи костници — тази на капуцините в Рим и ужасяващите катакомби в Палермо с цели капуцини, мумифицирани и облечени с опърпано величие, но Брагадочо явно беше доволен от своите амброзиански трупове.

— Трябва да има и putridarium19. Слиза се по една стълбичка пред главния олтар, но трябва да хванеш клисаря, и то в добро настроение. Монасите са оставяли труповете на братята си да се разложат и втечнят върху каменни пейки и телата бавно се дехидратирали, течностите се оттичали и ето ти ги скелетите, чисти като зъбите в рекламите на паста за зъби. Преди няколко дни ми хрумна, че това би било идеалното място да се скрие трупът на Мусолини след кражбата на Лечизи, но за съжаление не пиша роман, а възстановявам исторически факти, а факт е, че това, което е било останало от Дучето, е било сложено другаде. Жалко. Но ето защо често наминавах насам напоследък, защото мястото ми вдъхна много хубави идеи за история за тленни останки. Има хора, които се вдъхновяват, като гледат доломити например или Лаго Маджоре, а аз се вдъхновявам тук. Трябваше да си намеря работа като пазач в морга. Сигурно заради спомена за загиналия ми дядо, мир на душата му.

— Но защо доведе мен тук?

— Така. Все пак трябва да разкажа на някого нещата, които ми кипят отвътре, иначе ще откача. Да си единственият, видял истината, може да ти завърти главата. А тук никога няма никого с изключение на някой чужденец турист, който нищичко не разбира. Но най-накрая стигнах до stay-behind.

— Какъв стей?

— Така, нали си спомняш, че трябваше да реша какво е трябвало да стане с Дучето, с живия, за да не го оставя да гние в Аржентина или във Ватикана и да се докара като двойника си. Какво да правим с Дучето?

— Какво да правим?

— И така, Съюзниците или някой там го иска жив, за да го извади в подходящия момент и да го постави срещу една комунистическа революция или съветска атака. През Втората световна война англичаните са координирали действията на движенията на Съпротивата в окупираните от Оста страни чрез мрежа, управлявана от отдел на информационните служби на Обединеното кралство, Special Operations Executive, който е реактивиран в началото на петдесетте години като ядро на една нова организация, която трябвало да се опълчи, в различни европейски страни, на инвазия на Червената армия или на местните комунисти при опит за държавен преврат. Координацията е осигурена от върховното командване на Съюзническите сили в Европа и така се ражда stay-behind (да стоиш отзад, да действаш зад линиите) в Белгия, Англия, Франция, Западна Германия, Холандия, Люксембург, Дания и Норвегия. Тайна паравоенна структура. В Италия има предпоставки за това още от 1949-а, през 1959-а италианските тайни служби влизат в Комитета по планиране и координация и накрая през 1964-та се ражда официално организацията „Гладио“, финансирана от ЦРУ. Гладио — името би трябвало да ти подсказва нещо, защото мечът е оръжие на римските легионери и следователно да кажеш gladius е все едно да кажеш ликторска фасция или нещо такова. Име, което може да привлече пенсионирани военни, любители на приключенията и носталгични фашисти. Войната е свършила, но много хора все още се греят на спомена за героичните дни, за нападенията с две бомби и цвете в устата, за картечните откоси. Това са ексрепубликанците или идеалистите, шейсетгодишни и католици, ужасени от перспективата казаците да поят конете си в купелите за светена вода на „Свети Петър“, но и поклонниците на изчезналата монархия. Някои казват, че бил замесен дори Едгардо Соньо, който също е бил командир на партизанските бригади в Пиемонте, герой, но монархист до мозъка на костите и следователно свързан с култа към един изчезнал свят. Пращали новобранците в един тренировъчен лагер в Сардиния, където те се научавали или си припомняли как се минират мостове, стреля се с картечници, нападат се нощем враговете, с нож между зъбите, как се прави саботаж и се води партизанска война…

— Сигурно са били пенсионирани полковници, болнави маршали, рахитични счетоводители, не виждам как ще се катерят по пилоните и гредите като в „Мостът на река Куай“.

— Да, но имало и млади неофашисти, изгарящи от желание да се бият, и случайни заядливци без политическа принадлежност.

— Май четох нещо такова преди няколко години.

— Разбира се, операция „Гладио“ е засекретена след края на войната, за нея знаят само службите и главното военно командване и постепенно биват информирани министър-председателите, министрите на отбраната и президентите на републиката. С падането на съветската империя операцията на практика губи функцията си и вероятно гълта много пари и именно президентът Косига оставя да му се изплъзнат разкрития през деветдесета, а през същата година Андреоти, министър-председател, официално заявява, че да, „Гладио“ е съществувала, няма какво толкова да се говори, било е необходимо да съществува, сега всичко е свършило, стига клюки. И никой не направи драма от това, всички почти го забравиха. Само Италия, Белгия и Швейцария започнаха парламентарни разследвания, но Джордж Х. У. Буш отказа да коментира, понеже беше насред подготовката на Войната в Залива и не искаше да излага Атлантическия съюз. Нещата се потулиха във всички страни, които бяха следвали stay-behind с незначителни инциденти; във Франция отдавна се знаеше, че прословутата OAS (Секретна въоръжена организация) е създадена с членове на френския stay-behind, но след неуспешен опит за държавен преврат в Алжир Дьо Гол възстановява реда. В Германия е известно, че за бомбата на Октоберфест през 1980 в Монако са използвани експлозиви, които идват от скривалище на германската stay-behind, в Гърция също има войски на stay-behind, Сила за гръцко нападение, която дава живот на преврата на полковниците, в Португалия тайнствената Ажинтер Прес организира убийството на Едуардо Мондлане, командира на Фронта за освобождение на Мозамбик. В Испания, година след смъртта на Франко, двама карлисти са убити от крайнодесни терористи и една година след това stay-behind организира атентат в Мадрид, в юридическа кантора, свързана с комунистическата партия; в Швейцария две години преди това полковник Абът, бивш командир на местния stay-behind, съобщава в конфиденциално писмо до департамента по отбраната, че е склонен да разкрие „цялата истина“, след което бива открит в дома си, наръган със собствения му байонет. В Турция със stay-behind са свързани Сивите вълци, които после участват в атентата срещу Йоан-Павел II. Бих могъл да продължа, прочетох ти само някои от бележките си, но както виждаш, това са дребни нещица, едно убийство тук, едно там, за всичко това е писано по вестниците и всеки път всичко потъва в забрава. Въпросът е, че вестниците не са създадени, за да разпространяват, а за да прикриват новините. Случва се фактът X, не може да не говориш за него, но той поставя много хора в неловко положение, така че в същия брой слагаш заглавия, от които да ти настръхнат косите: майка удушава четирите си деца, може би спестяванията ни ще се стопят, открито е писмо, в което Гарибалди обижда Нино Биксио, и така нататък, новината ти потъва в голямото информационно море. Но мен ме интересува какво е правила „Гладио“ в Италия от шейсетте до деветдесетте. Трябва да са правили какво ли не, сигурно са били забъркани с крайнодесни терористични движения, участвали са в атентата на площад „Фонтана“ от 69-а, след това — вече сме във времената на студентските вълнения от шейсет и осма и есенните работнически въстания — някой е разбрал, че може да насърчава терористични атентати, за да ги приписва на левицата. Казват, че се замесила и прословутата Ложа П2 на Личо Джели. Но защо организация, която трябва да се бие със Съветския съюз, се посвещава само на терористични удари? Наложи се да изровя цялата история за принц Юнио Валерио Боргезе.

Тук Брагадочо ми припомни много неща, за които пишеше по вестниците, защото през шейсетте се беше говорило надълго и нашироко за военни преврати, за „звън на саби“ и си спомнях слуховете за един желан (макар и неосъществен) преврат на генерал Де Лоренцо. Но сега Брагадочо ми припомняше преврата, наречен преврат на горските. Доста гротескна случка, май и сатиричен филм бяха направили по нея. Юнио Валерио Боргезе, наричан още Черния принц, командвал Десета флотилия МАС. Човек храбър, казваха, фашист и в червата, той беше отявлен привърженик на Република Сало и така и не се беше разбрало защо през 45-а, когато разстрелвали наляво и надясно, се измъкнал и продължил да поддържа аурата си на чист войник, с накривена шапка, автомат през рамо, типични за това поделение панталони с набор на глезените, блуза с кръгло деколте, въпреки че имал такава физиономия, че ако го видиш по улицата облечен като счетоводител, няма да му дадеш и стотинка.

Те през 1970-а Боргезе решил, че моментът за държавен преврат е настъпил. Според Брагадочо той си давал сметка, че Мусолини, ако трябвало да бъде върнат от изгнанието си, наближавал осемдесет и шест и не можело да се чака много, защото още през 45-а изглеждал доста измъчен.

— Понякога се разчувствам — продължи Брагадочо — заради този беден човечец, представи си го в Аржентина, където — дори да не е можел да похапва от техните пържоли заради язвата — поне е можел да се взира в безкрайните пампаси (двайсет и пет години, голямо удоволствие, няма що), но още по-зле, ако е останал във Ватикана, най-много по една разходка вечер в някоя градинка и супички, сервирани от мустаката монахиня, и мисълта, че заедно с Италия е загубил любовницата си и не може да прегърне отново децата си, и може би е започвал да унива, по цял ден на дивана да предъвква старата слава и да гледа какво става по света само по телевизията, черно-бяла, докато в потъмнелия си от възрастта, но възбуден от сифилиса ум преживява наново триумфите си от балкона на Палацо Венеция, летата, в които гологръд вършее житото, целува дечицата на изгладнелите майки, които му лигавят ръцете, или следобедите в залата Мапамондо, където прислужникът Навара му води тръпнещи дами, а той, едва разкопчавайки копчелъка на кавалеристките си панталони, ги катурва на бюрото и действа, осеменява ги за секунди, а те скимтят като влюбени кучки и шепнат: „О, мой Дуче, мой Дуче…“ И докато той си спомня и точи лиги, а патката му е вече омекнала, някой му набива в главата мисълта за наближаващото възкресение — сещам се за един виц за Хитлер, и той изгнаник в Аржентина, как неонацистите искат да го убедят да се върне на сцената, за да завладеят отново света, той дълго се гъне и се колебае, но накрая решава и казва, добре, но този път ще бъдем… лоши, нали?

— Та — продължи Брагадочо — през 1970-а по всичко изглежда, че превратът би имал успех, службите оглавява генерал Мичели, и той в Ложа П2, след няколко години ще стане депутат от Италианското социално движение — и забележи, въпреки че е заподозрян и разследван за скандала Боргезе, той се измъква и умира спокойно преди две години. От сигурен източник разбрах, че две години след преврата на Боргезе Мичели получава осемстотин хиляди долара от американското посолство, неясно защо и за какво. Боргезе значи е можел да разчита на прекрасна подкрепа от върха, от „Гладно“, от ветераните фалангисти от Испанската война, от масонските среди, говори се даже, че в играта влязла дори мафията, която винаги е намесена, както знаеш. А в сянката е обичайният Личо Джели, който насъсква карабинерите и другите военни командвания, които вече гъмжат от масони. Слушай внимателно историята на Личо Джели, защото тя е фундаментална за моята теза. Джели значи никога не е отричал, воювал е в Испания, бил е от Социалната република, работил е като свръзка със СС, но същевременно е имал контакти с партизаните, а след войната се свързва с ЦРУ. Такава личност няма как да не се е забъркала с „Гладио“. Но чуй сега: през юли 1942 като инспектор на националната фашистка партия той има задачата да транспортира в Италия съкровището на югославския крал Петър II — шейсет тона златни кюлчета, два тона антични монети, шест милиона долара, два милиона лири стерлинги, реквизирани от Службата за военно разузнаване. През 1947-а съкровището най-накрая е върнато, но при проверката се оказва, че липсват двайсет тона кюлчета, и се чува, че Джели ги е прехвърлил в Аржентина. Аржентина, схващаш ли? В Аржентина Джели има приятелски контакти с Перон, но не само — и с генерали като Видела — и от Аржентина получава дипломатически паспорт. А кой е замесен в Аржентина? Дясната му ръка Умберто Ортолани, който между другото е свръзката между Джели и преподобния Марцинкус. И какво ли? Ами всичко води в Аржентина, където е Дучето и където се подготвя неговото завръщане, естествено трябват пари и добра организация и местна подкрепа. Ето защо Джели е много важен за плана на Боргезе.

— Като го разказваш така, звучи убедително…

— Убедително си е. Това не отрича факта, че Боргезе е събрал армията на Бранкалеоне, където редом с носталгичните дядковци (самият Боргезе е вече над шейсетгодишен) има представители на всякакви сектори на държавата и дори лесничеи, не ме питай защо точно лесничеи, може би заради обезлесяването след войната не са имали какво друго да правят. Но тази сбирщина би могла да реализира нещо зловещо. От по-късни съдебни документи става ясно, че Личо Джели е трябвало да се заеме със залавянето на президента на републиката, който тогава е Сарагат, и че един собственик на кораби от Чивитавекиа е предоставил своите плавателни съдове, за да се превозят до Липарските острови заловените от метежниците хора. И няма да повярваш кой още е замесен в операцията! Ото Скорцени, същият, който освободил Мусолини при Гран Сасо през 43-та! Още бил в обращение, поредният, когото жестоките чистки след войната не са засегнали, имал връзки с ЦРУ и трябвало да гарантира, че САЩ няма да попречат на преврата, стига на власт да дойде военна „центристко-демократична“ хунта. Помисли си каква лицемерна формула! Но това, което последвалите разследвания така и не са извадили на светло, е, че Скорцени очевидно продължавал да е в контакт с Мусолини, който му дължал много, и може би е трябвало да се заеме със завръщането на Дучето от неговото изгнание, за да осигури героичния образ, от който се нуждаели метежниците. Изобщо целият преврат се крепи на триумфалното завръщане на Мусолини. А сега слушай внимателно: превратът е планиран внимателно още от 1969, внимавай, това е годината на атентата на площад „Фонтана“, очевидно замислен да хвърли всички подозрения върху левицата и психологически да подготви общественото мнение за завръщането към реда. Боргезе планира окупация на министерството на вътрешните работи, на министерството на отбраната, на централите на РАИ, на средствата за масова комуникация (радио и телефон) и депортацията на противниците от парламента. Това не са мои фантазии, защото впоследствие е намерена прокламация, която Боргезе е трябвало да прочете по радиото и в която пишело в общи линии, че най-сетне е настъпила очакваната политическа революция, класата, управлявала двайсет и пет години, е довела Италия до ръба на икономическата и нравствената разруха, въоръжените сили и силите на реда застават до водачите на преврата в завземането на властта. Италианци, трябвало да завърши Боргезе, като връщаме в ръцете ви славния Трикольор, ние ви призоваваме да запеете с цяло гърло нашия неудържим химн на любовта, Да живее Италия. Типична мусолиниевска риторика.

Между седми и осми декември (припомни ми Брагадочо) в Рим се събират стотици съзаклятници, започват да раздават оръжие и муниции, двама генерали заемат позиция пред министерството на отбраната, една въоръжена група горски се разполага пред телевизионните централи на РАИ, в Милано се подготвя окупацията на Сесто Сан Джовани, традиционна цитадела на комунистите.

— И изведнъж какво става? Целият план върви добре и може да се каже, че заговорниците държат Рим в ръцете си, Боргезе съобщава на всички, че операцията е прекратена. После ще кажат, че верните на държавата апарати са се опълчили на заговора, но в такъв случай са можели да арестуват Боргезе предния ден, без да чакат Рим да се напълни с лесничеи с униформи. Във всеки случай работата е ликвидирана тихомълком, съзаклятниците се разпръсват без инциденти, Боргезе се укрива в Испания, само неколцина глупаци се оставят да ги арестуват, но на всички е позволено да бъдат задържани в частни клиники, като по време на лечението си някои от тях получават посещения от Мичели, който им обещава закрила в замяна на мълчанието им. Има няколко парламентарни разследвания, за които пресата не казва почти нищо, дори общественото мнение се запознава смътно с фактите чак след три месеца. Какво е станало не искам да знам, това, което ме интересува, е защо преврат, подготвян с такава грижа, е анулиран за броени часове, превръщайки едно доста сериозно начинание във фарс. Защо?

— И аз това питам.

— Като че ли аз съм единственият, който си е задавал този въпрос, и със сигурност съм единственият, който е намерил отговора, който е ясен като бял ден: през тази нощ пристига новината, че Мусолини, може би вече на национална територия и готов за появата си, внезапно умира — което на неговата възраст и като го разкарват като колет насам-натам, изобщо не е неправдоподобно. Превратът се отменя, защото харизматичния му символ вече го няма, и този път наистина, двайсет и пет години след предполагаемата му смърт.

Очите на Брагадочо блестяха, сякаш осветяваха шествието на черепите, които ни заобикаляха, ръцете му трепереха, по устните му се точеше белезникава слюнка, беше ме хванал за раменете.

— Разбираш ли, Колона, това е моята реконструкция на фактите!

— Но доколкото си спомням, имаше и процес…

— Водевил, в който Андреоти помогна всичко да се потули и в затвора влязоха само второстепенни действащи лица. Въпросът е, че всичко, което сме знаели, е фалшиво или деформирано, ние сме живели в измама цели двайсет години. Нали ти казах, че никога не бива да вярваме на това, което ни разказват…

— И тук историята ти завършва…

— А, не, започва друга и можех да не се интересувам от нея, ако случилото се след това не бе пряко следствие от кончината на Мусолини. Без фигурата на Дучето „Гладио“ не може повече да се надява да вземе властта, а съветската инвазия изглежда все по-далечна, защото вече постепенно се упътваме към намаляване на напрежението. Но „Гладио“ не се разпуска, напротив, започва да става истински оперативна точно след смъртта на Мусолини.

— И как?

— Тъй като вече не става въпрос да се сложи ново управление, като се катурне правителството, „Гладио“ се присъединява към всички тайни сили, които се мъчат да дестабилизират Италия, за да направят непоносим възхода на левите и да подготвят условия за нови форми на репресия, скрепени с всички печати на легалността. Нали си даваш сметка, че преди преврата на Боргезе атентатите от типа на този на площад „Фонтана“ са малко — Червените бригади започват да се формират чак през тази година и през следващите години атентатите заваляват един след друг. 1973, бомба в квестурата на Милано; 1974, атентат на площад „Лоджа“ в Бреша; същата година мощна бомба избухва във влака Italicus, Рим — Монако, 12 загинали и 48 ранени, но, внимание, във влака е трябвало да бъде Алдо Моро, само че го изпуснал, защото служители в министерството го накарали да слезе в последния момент, за да подпише някакви спешни документи. И десет години след това ето друга бомба на бързия влак Неапол — Милано. Да не говорим за случая с Моро, и досега не знаем какво е станало в действителност. И още, през септември 1978, само месец след избирането си, новият папа Албино Лучани умира при загадъчни обстоятелства. Инфаркт или инсулт, казаха, но защо от стаята на папата са изчезнали личните му вещи, очилата, пантофите, някакви бележки и флаконът „Ефортил“, който старецът трябвало да взема за ниското си кръвно? Защо е трябвало да се изпарят тези предмети? Може би защото не е правдоподобно човек с ниско кръвно да получи удар? Защо първият важен човек, който веднага след това влиза в стаята му, е кардинал Вийо? Ти ще кажеш, че е естествено, той е държавният секретар, но има една книга на Ялъп, където се разкриват истинските факти: папата се е заинтересувал от съществуването на една църковно-масонска клика, в която се предполагало, че участват точно Вийо, монсиньори Агостино Казароли, заместник-директорът на „Осерваторе Романо“, директорът на ватиканското радио и естествено Марцинкус, вездесъщият свещеник, който държи Института за религиозни дейности — Банка Ватикана, която, както стана ясно след това, е подкрепяла укриване на данъци и пране на мръсни пари, прикривала е други тайни дела на хора като Роберто Калви и Микеле Синдона — и гледай ти, след няколко години единият ще бъде обесен под моста Блек Фрайърс в Лондон, а другият ще бъде отровен в затвора. А на бюрото на Лучани е намерен брой от седмичника „Ил Мондо“, отворен на материал за операциите на Банка Ватикана. Ялъп подозира шестима души в убийството: Вийо, кардинала на Чикаго Джон Коуди, Марцинкус, Синдона, Калви и Личо Джели, познатия почитаем магистър на Ложа П2. Ще кажеш, че всичко това не е свързано с „Гладио“, но — странно — много от тези хора са замесени в други интриги, а Ватиканът е въвлечен в спасяването и опазването на Мусолини. Може Лучани да е открил точно това, въпреки че са минали няколко години от истинската смърт на Дучето, и да е искал да премахне тази клика, която подготвяла държавен преврат още от края на Втората световна война. Ще ти кажа още, че след смъртта на Лучани за това трябва да е научил и Йоан-Павел II, който три години по-късно става жертва на атентат, организиран от турските Сиви вълци, същите Сиви вълци, които, както ти казах, са част от stay-behind политиката на тази страна… После папата прощава, трогнатият атентатор гние в затвора, но като цяло понтифексът се стряска и спира да се занимава с въпроса, а и защото не му пука особено за Италия и май е по-зает да се бори с протестантските секти в Третия свят. И така, него го оставят на мира. Стигат ли ти всички тези съвпадения?

— Но дали това не е твоята склонност да виждаш заговори навсякъде и да правиш от мухата слон?

— Аз? Та това са документи, могат да се открият, ако знаеш как да ги търсиш в архивите, само че хората са били подхлъзнати между новините. Случаят в Петеано например. През май 1972-ра, близо до Горициа, карабинерите получават сигнал, че на улицата е изоставен Фиат 500 с две дупки от куршум на предното стъкло. Пристигат трима карабинери, опитват се да отворят багажника, колата гръмва и тримата загиват. Известно време се смята, че това е дело на Червените бригади, но години по-късно отнякъде се явява някой си Винченцо Винчигуера. Чуй само какъв тип: избегнал арест заради друга тъмна сделка и се укрил в Испания при международната антикомунистическа мрежа, Ажинтер Прес, тук посредством контакти с друг десен терорист, Стефано деле Киайе, се лепва за Националния авангард, после отива в Чили и Аржентина, но през 1978 решава, по своя воля, че цялата му борба срещу държавата е лишена от смисъл, и се предава в Италия. Имай предвид, че не се е разкаял, продължава да мисли, че е постъпил добре, и ще си кажеш: защо се предава тогава? Аз казвам: за реклама, убийците се връщат на мястото на престъплението, серийните убийци оставят улики на полицията, защото желаят да ги хванат, иначе няма да се появят на първа страница, а този Винчигуера от този момент започва да бълва признание след признание. Поема отговорността за атентата в Петеано и затруднява държавните служби, които, по думите му, го защитили. Чак през 1984 един съдия, Касон, открива, че експлозивът, използван в Петеано, идва от оръжеен склад на „Гладио“, и най-интригуващото е, че съществуването на този склад му е разкрито — никога няма да се сетиш — от Андреоти, който значи е знаел, но си е държал устата затворена. Един експерт, който работи за италианската полиция (и е член на Нов ред), бил провел експертиза, според която използваните експлозиви били идентични с използваните от Червените бригади, но Касон доказал, че експлозивът бил C-4, на въоръжение на силите на НАТО. Изобщо чудна бъркотия, но, както виждаш, НАТО или Бригадите, „Гладио“ винаги е замесена. Само че разследването показва и че Нов ред сътрудничи с тайните италиански служби, и нали ти е ясно, че щом тайните военни служби взривяват трима карабинери, това не е от омраза към въоръжените сили, а за да хвърлят вината върху крайно леви войнстващи елементи. Ще бъда кратък, след разследвания и контраразследвания Винчигуера е осъден на доживотен затвор, откъдето продължава да прави разкрития за стратегията за напрежението. Говори за атентата в Болоня (виждаш ли, че между атентатите има връзки и не само в моята глава) и казва, че атентатът на площад „Фонтана“ от 1969 година е планиран, за да подтикне тогавашния министър-председател Мариано Румор да обяви извънредно положение. Освен това добавя, ще ти прочета: „Не може да се укриваш от правосъдието без пари. Не можеш да се укриваш от правосъдието без подкрепа. Можех да избера пътя, който следват други, да намеря друга подкрепа, може би в Аржентина при тайните служби. Можех дори да избера да вляза в престъпния свят. Но не съм създаден нито за сътрудник на тайните служби, нито за престъпник. Така че за да преоткрия свободата си имах само една възможност. Която беше да се предам и аз го направих“. Очевидно е логика на луд ексхибиционист, но на луд, който има достоверна информация. И ето я историята ми, на практика реконструирана: сянката на Мусолини, който е смятан за мъртъв, доминира всички събития в Италия от 1945 бих казал до днес, а реалната му смърт дава началото на най-ужасния период в историята на тази страна, въвличайки stay-behind, ЦРУ, НАТО, „Гладио“, П2, мафията, службите, военното главнокомандване, министри като Андреоти и президенти като Косига и, естествено, голяма част от крайно левите терористични организации, надлежно инфилтрирани и маневрирани. За да не кажа, че Моро е отвлечен и убит, защото е знаел нещо и е щял да проговори. И ако искаш, добави дребните криминални случаи, в които на пръв поглед няма никакъв политически момент…

— Да, звярът от улица „Сан Грегорио“, майсторката на сапун, чудовището от улица „Салариа“…

— Не бъди саркастичен, може би не тези първи следвоенни случаи, но като цяло е по-икономично, както се казва, да виждаш една история, доминирана от една-единствена нереална фигура, която сякаш управлява движението от балкона на Палацо Венеция, макар никой да не я вижда. Скелетите — и посочи безмълвните домакини около нас — винаги могат да излязат през нощта и да изтанцуват злокобния си танц. Има по земята и небето неща, които не виждаме и така нататък, знаеш. Но е сигурно, че след края на съветската заплаха „Гладио“ официално отива на тавана и както Косига, така и Андреоти говорят за операцията, за да прокудят призрака ѝ, за да я представят като нещо нормално, ставало със съгласието на властите, за общност, съставена от патриоти като едновремешните карбонари. Но наистина ли всичко е свършило, или някои неизтребими групи продължават да работят в сенките? Мисля, че има още какво да видим.

Огледа се ядосано.

— По-добре да излизаме, не ми харесва онази групичка японци, които влизат. Източните шпиони са навсякъде, вече и Китай е в играта, освен това разбират всички езици.

Докато излизахме и отново започвах да дишам чистия въздух с пълни гърди, го попитах:

— Добре ли си проверил всичко?

— Говорих с хора, които са в течение с много неща, и поисках съвет дори от нашия колега Лучиди. Може би не знаеш, но той е свързан със службите.

— Знам, знам. Ти вярваш ли му?

— Тези хора са свикнали да мълчат, не се тревожи. Трябват ми още няколко дни, за да събера още неоспорими доказателства, неоспорими ти казвам, след което отивам при Симеи и му представям резултатите от разследването си. Дванайсет серии за дванайсет нулеви броеве.

Вечерта, за да забравя костите в „Сан Бернардино“, заведох Мая на вечеря на свещи. Разбира се, не ѝ говорих за „Гладио“, избягвах ястията, в които нещо трябваше да се обезкостява, и бавно излизах от следобедния си кошмар.