Нулев брой

12

Понеделник, 11-и май

На следващия понеделник Симеи ни събра и започна:

— Костанца, в статията си за проститутките използвате изрази като „вдигам гюрултия, преебавка, ебаване“ и описвате една жрица на любовта, която казва „еби си майката“.

— Но това е така — възрази Костанца. — Вече всички използват мръсни думи дори по телевизията, дори дамите казват „еба си“.

— Това, което прави висшето общество, не ни интересува. Ние трябва да мислим за читателите, които все още се страхуват от мръсните думи. Да използваме перифраза. Колона?

Намесих се:

— Може спокойно да се каже голям смут, несполука, празни приказки и върви на майната си.

— Кой знае какво правят на майната си — изхили се Брагадочо.

— Какво правят на майната си ние не трябва да казваме — отвърна Симеи.

След това се заехме с друго. Един час по-късно, след като оперативката свърши, Мая дръпна мен и Брагадочо настрани:

— Вече не се намесвам, защото винаги греша, но би било хубаво да се публикува едно субститутивно ръководство.

— На какво субститутивно? — попита Брагадочо.

— Ами на неприличните думи, за които говорихме.

— Говорихме преди час! — ядоса се Брагадочо и ме погледна, все едно ми казваше: „Виждаш ли, тая все така прави“.

— Остави — казах му аз с помирителен тон, — щом тя е продължила да мисли по въпроса… Хайде, Мая, разкрий ни дълбокия си замисъл.

— Ами, би било хубаво да подскажем, че вместо да се казва „еба си майката“, всеки път, когато трябва да се изрази изненада или разочарование, трябва да се казва: „акт на съвкупление с роднина от женски пол по пряка възходяща линия, откраднаха ми портфейла!“

— Ама вие наистина сте луда — отвърна Брагадочо. — Колона, ще дойдеш ли на бюрото ми да ти покажа нещо?

Отдалечих се с Брагадочо, като намигнах на Мая, чиито аутизми, ако бяха такива, ме очароваха все повече.

Всички си бяха тръгнали, смрачаваше се и на светлината на една настолна лампа Брагадочо подреждаше поредица фотокопия.

— Колона — започна той, като заслони книжата си, сякаш се опитваше да ги скрие от чужди очи, — виж тези документи, които намерих в архива. В деня след излагането на площад „Лорето“ трупът на Мусолини е пренесен в университетския институт по съдебна медицина за аутопсия и ето го медицинския доклад. Чети: „Институт по съдебна медицина на Миланския университет, професор Марио Катабени, протокол от некроскопия №7241, извършена на 30-и април 1945 г. на трупа на Бенито Мусолини, починал на 28-и април 1945 г. Трупът е подготвен на хирургическата маса без дрехи. Тежи 72 кг. Ръстът не може да се измери, но е приблизително 166 см, предвид видимата травматична промяна на главата. Лицето е обезобразено от множество огнестрелни рани и контузии, които правят чертите почти неразпознаваеми. Не се правят антропометрични изследвания на главата, защото е деформирана от нанесена краниофациална фрактура“… Прескачаме: „Глава, деформирана от пълно скелетно загниване, с дълбока вдлъбнатина в цялата лява парието-окципитална област и смазване на орбиталната зона от същата страна, където очната ябълка е изпаднала и разкъсана с пълно изтичане на стъкловидната субстанция; адипозната тъкан на орбитата, ясно открита от широка разкъсна рана, не е инфилтрирана с кръв. В средния фронтален дял и на лявата парието-фронтална страна има две широки рани, успоредни на линията на косата, с разкъсани ръбове и ширина около 6 сантиметра всяка, разкриващи черепната кутия. В окципиталната област, вдясно от медиалната линия, две близко разположени дупки с издадени навън неравни ръбове, с диаметър максимум около два сантиметра, върху които се вижда разкашкана мозъчна субстанция без данни за хематична инфилтрация“. Даваш ли си сметка? Разкашкана мозъчна субстанция!

Брагадочо почти се потеше, ръцете му трепереха, на долната му устна блестеше капка слюнка, това беше изражение на развълнуван лакомник, който подушва пържена наденица или хубава чиния шкембе или гулаш. И продължи:

— „На тила, малко вдясно от медиалната линия, широк разкъсен отвор с диаметър почти три сантиметра, с издадени навън ръбове, неинфилтрирани с кръв. В дясната темпорална област широк разкъсен отвор с обърнати навън ръбове и наличие на разкашкано мозъчно вещество. Широка изходна рана на външното ухо вляво: и тези последни две рани имат типичен вид на постмортални рани. В основата на носа малък отвор с надробени костни фрагменти по посока навън, умерено инфилтрирани с кръв. На дясната буза група от три рани, следвани от канал с посока навътре и назад, с лек наклон назад и нагоре, с фуниеобразни ръбове, навътре, неинфилтрирани с кръв. Фрактура, нанесена на горната челюст, с големи разкъсвания на меките и костните части на небцето, имащи характер на постмортални наранявания“. Пак ще прескоча, защото са подробности за разположението на раните и не ни интересува как и къде са го уцелили, стига ни да знаем, че са го застреляли. „Черепната кутия е силно фрактурирана с многобройни подвижни отстранени фрагменти, през които има достъп директно в ендокраниалната кухина. Плътността на черепния свод е нормална. Твърдата мозъчна обвивка изглежда отпусната, с големи разкъсвания в предната половина: няма следи от епи– или хиподурален хеморагичен излив. Снемането на мозъка не може да бъде извършено напълно, защото малкият мозък, варолиевият мост, средният мозък и долната част на церебралните лобове изглеждат разкашкани, без следа от хеморагична инфилтрация…“

Всеки път наблягаше на термина „разкашкан“, с който професор Катабени злоупотребяваше — със сигурност впечатлен от разкашкването на този труп, — и го повтаряше с някакъв вид наслада, почти на срички. Напомняше ми на Дарио Фо в „Смешна мистерия“, когато се прави на селянин, който сънува как са засища с храната на мечтите си.

— Продължаваме нататък. „Непокътната е само по-голямата част от хемисферите, мазолестото тяло и част от основата на мозъка: артериите на мозъчната основа са само частично идентифицируеми между подвижните фрагменти на фрактура, нанесена на цялата основа на черепа, и все още частично свързани с вътремозъчната маса: така се идентифицират стволът и антериорните церебрални артерии, чиито стени изглеждат здрави…“ Мислиш ли, че лекар, който на всичкото отгоре е убеден, че пред него е трупът на Дучето, би могъл да разбере на кого е тоя куп размазани меса и кости? И как би могъл да работи спокойно в стая, където (написано е) влизат и излизат хора, журналисти, партизани, превъзбудени любопитници? Където други са говорили за черва, зарязани в единия ъгъл на масата, и двама медицински работници, които играели на пинг-понг с тези карантии, като си подхвърляли парчета черен или бял дроб?

Докато говореше, Брагадочо приличаше на котарак, който тайно е скочил върху масата на касапина — ако имаше мустаци, щяха да са настръхнали и потрепващи…

— И ако продължиш да четеш, ще видиш, че в стомаха не е открита и следа от язва, а всички знаем, че Мусолини е страдал от язва, не се говори и за следи от сифилис, въпреки че се говорело, че покойникът е сифилитик в напреднал стадий. Освен това не забравяй, че Георг Захарие, немският лекар, който се грижи за Дучето в Сало, известно време след това ще каже, че пациентът му е имал ниско кръвно, анемия, уголемен черен дроб, стомашни крампи, затегнати черва и остър запек. А според аутопсията всичко е наред, черният дроб е с нормален вид и обем както на повърхността, така и отвътре, жлъчните пътища са здрави, бъбреците и надбъбречните жлези са непокътнати, уринарните пътища и гениталиите са нормални. Последна бележка: „мозъчното вещество, извлечено от остатъчните части, е консервирано във формалин за допълнителни анатомични и хистологични изследвания, един фрагмент от кортекса е даден по молба на Здравната служба на командването на Пета армия (Калвин С. Драйър) на доктор Уинфред Х. Оверхолзер от психиатричната болница «Св. Елизабета» във Вашингтон“. И това е.

Четеше и вкусваше всеки ред, сякаш се намираше пред трупа, сякаш го докосваше, сякаш беше в таверна „Мориджи“ и вместо над свински джолан със зеле точеше лиги над тази орбита, от която очната ябълка е излязла и е разкъсана с пълно изливане на стъкловидната субстанция, все едно похапваше варолиевия мост, средния мозък, долната част на церебралните лобове, сякаш ликуваше заради това изливане на почти втечнено мозъчно вещество.

Бях отвратен, но — не мога да отрека — и очарован от него и от измъченото тяло, над което той ликуваше така, както в романите от деветнайсети век хората се хипнотизират от погледа на змията. За да сложа край на ликуването му, казах:

— Кой знае чия е била тази аутопсия.

— Точно така. Виждаш ли, че хипотезата ми е вярна: тялото на Мусолини не е на Мусолини и във всеки случай никой не е можел да се закълне, че е неговото. Сега мога да съм спокоен за станалото между 25-и и 30-и април.

Тази вечер наистина изпитах нужда да се пречистя до Мая. И за да отдалеча образа ѝ от тези в редакцията, реших да ѝ разкажа истината, тоест, че „Утре“ никога няма да излезе.

— Още по-добре — каза Мая. — Повече няма да се измъчвам за бъдещето си. Ще устискаме няколко месеца, ще си вземем паричките, колкото и да са малко, и после — южните морета.