Няма да се уплаша от злото

10.

„И така, Юнис?“ („Искаш да ти разкажа за моя малък копелдак? Шефе, ти си един перверзен старец!“) „Миличка, не искам да чуя нищо, което не си готова да споделиш. Може да си родила четиризнаци от африканска маймуна и пак няма да променя чувствата си към теб.“ („Ах, ти, дърт лицемер. Умираш от любопитство.“) „Самата истина. Но пак повтарям, това е твой проблем и не си длъжна да го споделяш с никого.“ („О, не бъди зъл, шефе. Моите проблеми са и твои проблеми. И как иначе, като се има предвид положението, в което се намираме. Не че имам нещо против. Ти ми спаси живота, в известен смисъл, след като бях издъхнала като стара песен. И сега съм щастлива. Така че можеш да ми се караш колкото искаш.“) „Добре, миличка, нека чуем как стана така, че се обзаведе с бебче? Кога намери време? Моите хора ти бяха проследили биографията чак до ученическите години.“

(„И това включваше ли онзи срок, който пропуснах заради ревматичен пристъп?“) „Чакай да помисля. Да, имаше го.“ („Грешка в правописа. Наречи го «романтичен» пристъп. Бях на петнайсет, водачка в отбора на мажоретките. Нашият баскетболен отбор спечели регионалната конференция и бях толкова радостна, че позволих да ме опънат.“) „Юнис, «опънат» не е най-подходящият израз за една дама.“ („О, шефе, понякога ми призлява от теб. Ако се вслушвам в правилата ти, не само не съм дама, но и никога не съм била. Тъй като ни предстои да прекараме страшно много време затворени в този череп, ще те помоля да не се държиш като майка ти. Особено сега, когато Джо не е до мен, за да ме утешава след някой досаден ден, прекаран с теб.“)

„Извинявай, Юнис.“

(„Няма нищо, шефе. Обичам те. Но тъй като и двамата по неволя сме притиснати един до друг, старай се да бъдеш внимателен. Мога да те науча на много неща, които трябва да знае една жена, ако ми позволиш да го направя. Но в момента искам да ме слушаш. Не ме прекъсвай повече.“) — Призрачният глас подхвана поредица изрази, повечето от които щяха да са табу в годините на неговата младост.

„Юнис! Моля те, мила, никак не ти прилича да говориш така!“

(„Успокой се, шефе. Ще приключа тази тирада дори ако ти гръмнат бушоните.“) — Нецензурният рецитал продължи…

(„Това ще стигне, струва ми се. Беше списък на думите и изразите, които внимавах да не произнасям в твое присъствие. Кажи ми сега — имаше ли дори една, която да не ти е позната?“)

„Не е там въпросът. Човек не бива да използва език, който звучи обидно за останалите.“

(„И никога не съм го правила, шефе. Не и пред хора. Но сега съм си у дома — или поне така смятам. Искаш ли пак да си ида?“)

„Не, не, в никакъв случай! Кога си ме напускала?“ („Когато бях умряла, шефе. Но сега съм тук и искам да остана. Ако ми позволиш, естествено. Предпочитам обаче да се отпусна и да не внимавам непрекъснато какво казвам. Не разбирам защо едни думи ме правят по-голяма «дама» от други, почти със същото значение. Двамата с теб мислим с един мозък — твоя, — ядем с моята уста и пишкаме през една и съща дупка. Тогава защо да не споделяме един и същи речник? Като стана дума за пишкане — о, прощавайте, сър, трябваше да кажа «за ходене по малка нужда»…“)

„Престани с този сарказъм, момиче!“

(„Кого наричаш момиче, малката? Защо не се огледаш, по-внимателно. Какви гърди само, а? Помниш ли как се кокореше в тях, дърт похотлив козел. Направо изтръпвах от погледите ти. Но да се върнем на темата отпреди малко. Споменах, че ми се пишка, което значи, че скоро ще трябва да позвъним за подлога, след като вече ни извадиха тръбичката… а няма начин да напусна стаята, докато ти се облекчаваш. Страх ме е да си вървя, навън е тъмно и може да не открия обратния път. Така че или ще свикнеш още отсега с тези неща, или ще ме отпратиш завинаги. Има и трета възможност — да стискаш, докато ти се пръсне мехурът.“)

„Добре, Юнис, разбрах какво искаш да ми кажеш.“

(„Да не съм те обидила пак, шефе?“)

„Юнис, никога не си ме обиждала. Понякога ме изненадваш, друг път дори ме изумяваш, но най-често общуването с теб ми доставя удоволствие. Но никога — повтарям, никога — не си ме обиждала. Нито дори одеве, когато изреди онзи списък с лошите думички.“

(„Не виждам как можех да те обидя с тях, след като вече ти бяха известни.“)

„Така е, мила. Ще престана да те поправям, когато говориш. Искам само да отбележа, че съм използвал всички тези изрази далеч преди да е била родена майка ти. Дори преди да се е родила баба ти.“ („Баба е на шейсет и осем.“) „Та казвам, че ги знаех и ги произнасях охотно за щяло и нещяло в онези далечни времена, когато от теб не е имало и помен. Тогава те бяха много по-голямо табу, отколкото са сега. Доколкото разбирам, в наше време ги употребяват дори децата.“

(„Но това са само думи. Жаргон.“)

„Не бяха такива преди видеокултурата да ги разпространи навсякъде. Ето например, как беше онзи израз — «да се праскам»?“

(„Ох. Не биваше да го включваш, шефе — това не е класически жаргонен израз. По-скоро се използва по тези места. Това е глагол, обхващащ почти всички възможни начини за съвкупяване…“)

„Ах, вие, младежи! Когато бях на твоите години, имахме поне двайсет глагола със същото значение. Едни нови, други стари, освен, разбира се, стандартните забранени думички.“ („Не ме остави да довърша, шефе — всички възможни начини да се съвкупяват две или повече тела — всякакъв брой — от всякакъв пол, или дори комбинация от всичките шест пола, включително и някои вариации, които ще те накарат да изхвърчиш от леглото. Но в наши дни размяната на съпруги и съпрузи е на мода, та не се изненадвам, че не си чувал за изрази като «праскам се».“)

„О, чувала съм. Имам някои новини за теб, дете.“

(„Така ли, сър? Искам да кажа — госпожице Смит? Милата ми госпожица Смит, едва не се разсмях първия път, когато го чух. Но ми е приятно, защото обозначава и двама ни. Ей, Рози е много готин, нали? Влага доста чувства в целувките.“) „Мила, понякога се изненадвам от начина, по който разсъждаваш.“ („Какво да направя, шефе, като съм наследила похотливия си ум от теб, или по-точно двамата го споделяме.“) „Млъквай, Юнис, сега е мой ред. Като стана дума за размяна на брачни партньори, нека те осведомя, че това също не е нищо ново. Правили са го още древните гърци. А после и римляните. И така през цялата история. Оргиите не са били чужди и на Викторианска Англия. Знаех, че ги правят дори в моята младост, макар да живеех в Библейския пояс6 и такива неща да се смятаха за опасни по онова време. Юнис, искам да запомниш едно нещо — всичко, което си видяла или правила, ми е познато или съм го правила още във времето на твоята баба. Харесваше ми. И го правех отново и отново и отново. Независимо колко е било рисковано.“

Вторият глас замлъкна за кратко. („Може би в наше време просто започваме по-рано.“)

„Позволи ми да се усъмня.“

(„О, сигурна съм, че е така. Казах ли ти на колко годинки бях, когато ме хванаха, че го правя? На петнайсет. А започнах доста преди това.“)

„Юнис, скъпа, основната разлика между младите и старите, причината за така наречената Пропаст между поколенията — пропаст в разбирателството, съществувала през всички времена — е, че младите просто не могат да повярват, че старите също някога са били млади… докато за един възрастен младостта е нещо, което се е случило почти миналата седмица, и той се обижда страшно много, когато някой младок се усъмни, че този дърт глупак някога е бил като него.“

(„Шефе? Това беше много мъдра мисъл.“)

„Така ли, миличка?“

(„Шефе, винаги съм знаела, че дълбоко в сърцето си оставаш млад — и ужасно съжалявах, че няма никакъв начин да се отървеш от тази стара и захабена обвивка. Душата ми стенеше да те гледам такъв. Понякога се прибирах у дома и плачех. Особено когато ти се ядосваше и ми казваше нещо, което виждах, че не мислиш. Ужасно много исках да се оправиш… но знаех, че няма как. Аз бях една от първите, които се записаха в твоята програма — заедно с Джо — веднага щом получих предложение от Центъра по кръвопреливане. Не можех да го направя преди това, защото се боях, че ще разбереш и ще ми забраниш.“)

„Юнис, Юнис!“

(„Не ми ли вярваш?“)

„Разбира се, че ти вярвам, миличка, но пак ме разплака.“

(„Ами издухай си носа, шефе, и ще спре. Така правят момичетата. Виж, нали искаше да чуеш за моя малък копелдак?“)

„Само ако ти го искаш, Юнис, моя любов. Моя единствена любов.“

(„Вече ти казах, че го искам, нали? Ще ти разкажа всичко, което си спомням, защото оттогава мина доста време. Надявам се някои подробности от моя ранен полов живот да ти помогнат да свикнеш с новото си тяло. И с бъдещия си полов живот. С нашия полов живот. Освен ако не говореше сериозно, когато заяви пред доктор Гарсия, че не възнамеряваш да водиш активен полов живот?“)

„Знам ли, Юнис. Не съм била жена достатъчно дълго, за да разбера какво ми се иска да правя. Вместо да мисля като момиче аз все още се заглеждам по момичетата. Онази дребна червенокоса сестра например.“

(„Забелязах.“)

„Пак ли сме саркастични? Или това е ревност?“

(„Какво? Въобще не исках да прозвучи така. Шефе, не бива да сме лоши един с друг. А пък ревност е дума, която просто не съществува в моя речник. Исках да кажа само, че забелязах как надзърташе в деколтето на Уини, докато тя ти правеше грима. Нямаше как и аз да не гледам нататък. Тази хитруша не носи сутиен, а? Уини е истинска жена и го знае. Ако ти беше в мъжко тяло, не бих я оставила дълго да се навърта край леглото ти.“)

„Не каза ли преди малко, че не си ревнива?“

(„Не съм. Искам само да поясня, че момиче като Уини по-скоро ще те събори на пода и ще скача върху теб. Такива сме ние, жените.“)

Йохан се забави, преди да отговори.

„Юнис, да не намекваш, че си имала… че си била с… че си имала връзка с друга…“

(„О, шефе, сега се държиш като дървеняк от зората на двайсети век, какъвто си всъщност. Забрави ли, че вече прескочихме границата и сме в двайсет и първия? Питаш ме дали съм лесбийка? Хомосексуална?“)

„Ни най-малко! Е, може би имах предвид нещо подобно. Или по-скоро ми се щеше да си изясня какво си искала да кажеш. Все пак си била омъжена… или бракът бе само параван?“

(„Стига с тези предположения, шефе. Нито аз, нито Джо сме били хомосексуалисти. Джо е котарак, винаги готов да измърка, когато го погалиш. Освен като рисува, защото тогава забравя всичко останало. Но в наше време «хомосексуалист» вече не е толкова заклеймено понятие. И как иначе, след като правителството полага упорити усилия да пропагандира хомосексуалните връзки, само и само да намали раждаемостта. Ако бях обратна, едва ли щеше да ми се наложи да заминавам с лъжливото обяснение за «ревматичен» пристъп. Истина е, че момичетата са склонни да интимничат едно с друго, но що се отнася до мен, винаги — ама винаги — съм била много по-заинтригувана от момчетата. Като говорим за това, ти на кой бряг си, шефе? Първо ми разказваш как си зяпал Уини, после се притесняваш, че аз също съм я гледала. Не е ли време да решиш, миличък? На десния или на левия? Или и на двата? Май аз също имам право на глас.“)

„Разбира се, че имаш.“

(„Защото започвам да се обърквам, шефе. Първо подскочи, когато подхвърлих, че можеш да благодариш на доктор Хедрик в леглото… а после настръхна от възможността да съм се гушкала с момиче. Ей, какво всъщност си намислила, да пробваш и двете?“)

„О, Юнис, не говори глупости! Любима, не знаеш колко съм щастлив, че сме заедно, въпреки пропастта между поколенията. Грешката ми е, че винаги съм внимавал какво говоря на жените, особено когато съм в леглото с тях…“

(„Което може да се каже и за нашия случай.“)

„Да, така е. Не зная дали си наясно през какви трудности преминавам, за да свикна с мисълта, че съм жена. Още преди доктор Хедрик да повдигне въпроса обмислях всички възможни усложнения… последствия… и какво ли не още от това, че сега принадлежа към нежния пол… че съм млада… и богата.“

(„Богата. Никога не го бях помисляла за себе си.“)

„Юнис, миличка, хубаво е да си го помислиш. И, разбира се, че ние с теб ще водим «активен полов живот»…“

(„Урааа!“)

„Тихо, мила. Ако бяхме бедни, единственото спасение щеше да е да помолим Джо да ни прибере. Стига да го пожелае, разбира се. Но ние не сме бедни, напротив, ние сме безсрамно богати — притежаваме състояние, което сигурно е невъзможно да бъде прахосано. Повярвай ми, защото се опитах да го направя, когато разбрах, че ще трябва да го оставя на моите внучки. Оказа се по-трудно, отколкото да напъхаш джина обратно в бутилката. Накрая се отказах и се погрижих само моите така наречени наследници да не сложат ръка върху по-голямата част от парите ми.“

(„Така наречени?“)

„Така наречени. Юнис, моята първа съпруга бе сладка женичка, също като теб. Но горката умря при раждане — от нея имах син, който също ме напусна много отдавна. Агнес ме накара да й обещая, че ще се оженя отново, и аз го направих, почти веднага. От втория брак получих дъщеря, но майка й поиска развод още преди детето да навърши годинка и аз се ожених за трети път. Отново дъщеря и пак развод. Така и не можах да опозная дъщерите си, нали заминаваха с майките си. Нека обаче те попитам нещо, Юнис, тъй като и ти като мен имаш рядка кръвна група. Известно ли ти е как се наследява кръвногруповата принадлежност?“

(„Май не.“)

„Така си и помислих. Тъй като имам известни математични наклонности, схванах логиката още първия път, когато видях схемата на кръвните групи. След като изгубих първата си съпруга при раждане, се постарах да осигуря кръводарители при ражданията на втората и третата. Втората ми жена беше с кръвна група A, третата с B — години по-късно узнах, че и двете ми дъщери имат кръвни групи 0.

(«Струва ми се, че пропуснах нещо, шефе.»)

«Юнис, трябва да знаеш, че е невъзможно баща с кръвна група AB да има деца с кръвна група 0. Не, почакай, не виня за това дъщерите си, напротив, бях готов да ги обичам — Евелин и Робърта се казваха — опитах се, исках — но и двете майки ги държаха далече от мен. Спомниха си, че съществувам, едва когато стана ясно, че могат да наследят от мен несметни богатства. Тогава изведнъж в тях се възродиха фалшива привързаност и обич. Беше отвратително. Не изпитвам никаква привързаност към моите внучки, защото всъщност те не са мои внучки. Е? Какво мислиш сега?»

(«Трудно ми е да не се съглася с теб, шефе, след всичко, което ми каза. И все пак ми се струва, че ги обвиняваш за нещо, което се е случило много отдавна. А това не е добре — поне що се отнася до теб, шефе.»)

«Дете, ти не знаеш какво говориш.»

(«Може би си прав.»)

«В тези неща няма „може би“.» Бебето си е бебе. Обичаш го, грижиш се за него и не се интересуваш от нищо друго. Юнис, одеве ти казах, че първата ми жена приличаше на теб. Агнес бе моята Анабел Ли7, обичах я от цялото си сърце, но живях с нея само една година. После тя умря и ми остави син. Прехвърлих обичта си върху него. Когато той загина, нещо умря в мен… и аз побързах да се оженя, за четвърти път, с надеждата да получа друг син. Нямах късмет, напротив, разводът ми коства страшно много пари.“

(„Съжалявам, шефе.“)

„Няма за какво да съжаляваш. Друго исках да ти кажа — Юнис, когато се изправим на крака и започнем да щъкаме наоколо, припомни ми да ти покажа опознавателния знак на сина ми — това е всичко, което ми остана от него.“

(„Само ако го искаш. Не е ли по-добре да гледаш напред, шефе?“)

„Зависи от това как поглеждаш назад. Аз не скърбя по него, напротив, изпитвам гордост, че съм имал такъв син. Той загина храбро, защитавайки родината си. Но на медальона е отбелязана кръвната му група — и тя е «нула».“

(„Ах!“)

„Именно. Така че и синът ми, също като дъщерите, не е мой кръвен наследник. Което не ми пречеше да го обичам.“

(„Да, но, нима узна това от медальона? След като той е загинал?“)

„Как ли пък не! Знаех го в деня, в който се роди, подозирах го още в мига, когато узнах, че Агнес е бременна — и го приех. Юнис, носех рогата си с чест и никога не позволявах да бъда измамен. И без това следващите съпруги се оказаха на същата висота. Жестоко се лъже всеки мъж, който очаква нещо друго. Никога не съм хранил каквито и да било илюзии и затова не бях изненадан. И как иначе, след като прекарах най-сладките си мигове в обятията на омъжени жени, при това още от младежки години. Рогата болят само ако съпругът е достатъчно глупав да смята, че точно неговата жена е различна — когато всички факти сочат тъкмо обратното.“

(„Шефе, наистина ли смяташ, че всички жени са такива?“)

„О, не, разбира се! На млади години познавах много двойки, които застанаха пред олтара девствени — както младоженецът, така и булката — и останаха верни един на друг до края. Може би и сега все още се намират такива.“

(„Може и да има, шефе. Но това не доказва нищо.“)

„Нищо не искам да доказвам. Юнис, сексът е едно от нещата, за които лъжат всички. Друго исках да ти кажа — мъж, който търси удоволствие където му падне, а после се жени и очаква жена му да е различна, е глупак. Е, аз не бях такъв глупак. Нека ти разкажа за Агнес. Тя беше ангел — бе създадена да обича и не знаеше какво е да мразиш. Тя… Юнис, не каза ли, че си започнала съвсем млада?“

(„На четиринайсет, шефе. Рано съзряла кучка, а?“)

„Съзряла рано, да, но не и кучка. Същото може да се каже и за моята Агнес, която бе познала любовта още на дванайсет. Аз…“

(„На дванайсет!“)

„Изненадана ли си, мила? Ето я пак пропастта между поколенията — твоето поколение си мисли, че е открило секса. Агнес беше преждевременно съзряла — в онези години дори шестнайсетгодишните се смятаха за малки момичета и момчетата можеха да се надяват най-много на някоя седемнайсет-осемнайсетгодишна. Но Агнес едва ли е носителка на рекорда, спомням си за едно момиче, което се сваляше с момчета още в четвърти клас. Което не й пречеше да е любимка на учителите и винаги да печели значката за най-прилежна ученичка. Моята мила Агнес бе замесена от същото тесто, биваше я във всичко и просто не виждаше нищо греховно в това да се прави любов.“

(„Сексът не е грях, шефе.“)

„Някога да съм казвал нещо различно? Както и да е, в онези дни изпитвах известно чувство за вина, но Агнес ме излекува от него. Тя беше на шестнайсет, аз на двайсет, баща й преподаваше във ветеринарния институт и една неделна вечер тя ме покани на вечеря. За първи път го направихме у тях, на дивана в хола. Да знаеш само колко бях изплашен.“

(„От какво, шефе? Че техните ще ви заварят?“)

„Ами да. Бяха си в стаята на горния етаж и се надявах да са заспали. Онази вечер не бях подготвен, че това ще се случи.“

(„Подготвен за какво, шефе?“)

„Говоря за предпазни средства. Оставаше ми година до завършване и бракът по принуда не влизаше в сметките ми.“

(„Момичето трябва да се грижи за тези неща, шефе. Аз бях глупачка и затова загазих. Не бих си и помислила да настоявам някое момче да се ожени за мен по такава причина — дори ако знаех кой точно е виновникът. Когато усетих какво е станало, стиснах зъби и казах на родителите си. Изтърпях конското на баща ми — все пак той трябваше да плати глобата, тогава все още не бях получила разрешително. Плачех, но не проронвах и думичка за брак. Никой не ме попита кой го е направил, нито аз предложих да разкажа как е станало.“)

„И как всъщност се случи, Юнис?“

(„Съвсем случайно. Краткотрайна свалка и нищо повече. Нашият баскетболен отбор и ние, мажоретките, бяхме настанени в един и същи мотел, треньорът и учителката по физическо трябваше да ни наглеждат. Само че вместо да го направят те отидоха в града. И тъй, ние се събрахме в стаята на момчетата да отпразнуваме победата. Някой носеше марули — имам предвид марихуана. Дръпнах си два пъти, не ми хареса и се върнах към джина и джинджифиловата бира. Нямах никакво намерение да се чукам с никого — имах си гадже в училище и мислех, че трябва да му бъда вярна. Но когато една от мажоретките се съблече… ами, така се започна. Изброих наум дните от последния ми цикъл и реших, че няма нищо страшно. После и аз се съблякох, бях последната от трите. Никой не ме е карал да го правя, шефе, нямаше и следа от принуда. Защо да виня момчетата? Само дето после се оказа, че съм сгрешила в сметките. Към средата на януари вече бях почти сигурна. После разбраха и родителите ми — и ме пратиха на юг, при една леля, да прекарам «ревматичния пристъп». «Възстанових» се след двеста шейсет и девет дни и дори успях да завърша с моя клас.“)

„А бебето, Юнис? Момче ли беше? Или момиче? На колко е сега? На дванайсет? Къде е?“

(„Не зная, шефе. Подписах документите за осиновяване, за да може баща ми да си върне парите, когато някой го вземе. Беше справедливо, нали, шефе? Пет хиляди долара бяха страшно много пари за нашето семейство. А като си помислиш само, че тези, които живеят от социални помощи, не плащат нито цент в подобни случаи. Не разбирам защо.“)

„Сменяш темата, мила. Кажи ми за бебето.“

(„А, да. Съобщиха ми, че се родило мъртво. После научих, че така казвали на всички майки, които се отказват от децата си.“)

„Можем да го намерим. Защото ако е умряло, кой е платил таксата? Баща ти не ти ли каза?“

(„Не посмях да го попитам. Темата беше деликатна. Както и да е, когато станах на осемнайсет, получих разрешително за три деца. Изглежда, всички смятаха инцидента за приключен.“)

„Юнис, колкото и добре да са го скрили, ако детето ти е живо, можем да го намерим!“

Вторият глас не отговори.

„Какво ще кажеш, Юнис?“

(„Шефе, най-добре да оставим на миналото да погребе мъртъвците.“)

„Не искаш ли да имаш деца?“

(„Не говорех за това. Ти каза, че няма значение дали синът ти е твой, или не. Мисля, че беше прав. Но това не важи ли и в моя случай? Ако това дете е още живо… сега трябва да е на тринайсет. Помисли си, ние с него ще сме напълно непознати. Аз не съм майката, която го е дарила с обич и го е отгледала, аз съм никой за него. Никой, разбираш ли? А и не забравяй, че за останалия свят съм мъртва.“)

„Юнис! О, скъпа!“

(„Виждаш ли? Ако намерим това момче, или момиче, няма как да му кажем, че съм все още жива — в главата ти. Кой би посмял да признае подобно нещо? Веднага ще се появят санитари с усмирителна риза и край на свободата. — Тя въздъхна. — Как бих искала да ти родя дете. Беше започнал да ми разказваш за Агнес, мили. Искам да науча всичко. Наистина ли приличам на нея?“)

„Много, Юнис. Нямам предвид на външен вид. Но ако вярвах в прераждането — а засега не вярвам, — щях да се изкуша да заявя, че ти си завърналата се при мен Агнес.“

(„Може и да съм. Защо не вярваш в прераждането, шефе?“)

„Ами… ти вярваш ли?“

(„Не. Никога не съм вярвала, макар приятелите ми да бяха на друго мнение. Не исках да споря с тях и затова премълчавах нагласата си по въпроса. Но нещата изглеждат коренно различни, когато те убият… а после се събудиш в нечий друг мозък. Миличък мой, нали не си мислиш, че съм само рожба на въображението ти?“)

Йохан не отговори. Гласът продължи:

(„Не се бой да го признаеш, ако е така, няма да ме обидиш. Аз зная, че ме има. Не ми е нужно доказателство за това. Виждам обаче, че с теб нещата стоят различно. Признай, скъпи… скъпа. Бъди откровена с мен.“)

„Вярно е, че съм малко объркан, Юнис. Но ако съм се побъркал и ти си само един глас, който дърдори в главата ми, предпочитам да не го зная. Скъпа, прости ми… но изпитах известно облекчение, когато ми каза, че не би настоявала да се опитваме да открием твоето детенце.“

(„Не се учудвам и знам защо си се почувствал така. Но да оставим този въпрос за друг път. Разполагаме с цялото време на света. Сега искам да се отпуснеш и да се чувстваш щастлив. Рано или късно ще получиш доказателството, което искаш — нещо, което аз зная, а ти можеш да научиш само от мен. И тогава ще се увериш напълно, че съществувам.“)

„Права си, Юнис, няма смисъл да избързваме. И преди се е случвало да ме поучаваш.“

(„Нито ще те поучавам, нито ще ти се карам, но обещавам винаги да те обичам. Има обаче едно нещо, за което трябва да побързаме.“)

„Какво?“

(„Подлогата, шефе. Освен ако не искаш да ни сполети малка неприятност, която не ни се е случвала от детските години.“)

„О, по дяволите!“

(„Успокой се, шефе. Трябва да свикваш с тези неща.“)

„За Бога, не искам подлога! Знаеш ли какво ще стане? Нищо. Ще се стисна и няма да мога да се изпишкам. Юнис, зад тази врата има тоалетна — защо не помолим да ни отведат там… и да ни оставят самички?“

(„Нали знаеш какво ще последва, шефе? Ще позвъниш на сестрата и ще й кажеш. Тя ще се опита да те разубеди. След това ще иде да потърси доктор Гарсия. Когато дойде, той също ще възрази и ако продължиш да упорстваш, ще повика Джейк. Дотогава току-виж сме подмокрили леглото.“)

„Юнис, отчайваш ме. Добре, хайде да позвъним за подлогата.“

(„Почакай малко, шефе. Не можем ли да свалим едно от перилата?“)

„А?“

(„Защото, ако се справим, какво ще ни попречи да идем до тоалетната без чужда помощ?“)

„Но, мила Юнис, не съм си стъпвал на краката от една година!“

(„Това беше преди да получиш новото си, цъфтящо от живот женско тяло.“)

„Мислиш, че ще можем да ходим?“

(„Защо да не опитаме? Ще се изправим и ако ни се завие свят, ще си легнем или ще приседнем на пода. Сигурна съм, че поне ще можем да пълзим, шефе.“)

„Да опитаме!“

(„Първо да разберем как се свалят перилата.“)

Йохан отдели няколко минути на металното перило, но не успя да го премести надолу. И нищо чудно, след като перилата бяха предназначени да попречат на пациента случайно или не да се освободи. „Юнис, ще трябва да позвъним на сестрата. По дяволите!“ („Не се предавай, шефе. Може да става с ей онова копче на пулта. Ако се завъртим на една страна и се пресегнем, сигурно ще го стигнем.“)

И така Йохан сви колене, извърна се на една страна и с изненада установи колко е гъвкаво новото й тяло. Пъхна ръка между пречките на леглото, не можа да достигне пулта и тъкмо щеше да изругае, когато видя как се свалят перилата. Две най-обикновени закопчалки в долната част на леглото, под пружините, за да не могат лесно да бъдат достигнати.

Отвори закопчалката отляво и я избута настрани. След това се изкиска.

„Как се справяме, партньоре?“

(„Засега чудесно, шефе. Дръж се за ръба на леглото, докато спуснем крака на пода. Само внимавай да не тупнем, че пак ще ни вържат с ремъците.“)

Йохан опря стъпала в студения под и се изправи до леглото. Трепереше. „Вие ми се свят.“ („Разбира се. Скоро ще мине. Не бързай, миличък. Шефе, мисля, че ще можем да вървим… но нека заложим на сигурно и да опитаме с пълзене. Ако ни призлее, просто ще си полегнем на килима. Какво мислиш?“) „Че ще е по-добре да стигнем до тоалетната, преди да се наложи да се извиняваме, че подът е опикан от котката. Ще пълзим.“

Не беше особено трудно да легне на пода, но веднага щом запълзя, нощницата й се усука. Йохан приседна и отново се изненада от това, че новото й тяло заема с лекота пози, които отдавна бе забравила. Изхлузи нощницата и я метна към леглото. Сега вече нищо не можеше да я спре и Йохан чевръсто запълзя към вратата на тоалетната. След малко я отвори и доволна стигна целта.

Малко по-късно от устните й се отрони облекчена въздишка.

„Така е много по-добре.“ („Мога да кажа същото. Ще пълзим ли обратно? Или да се опитаме да вървим? Покрай стените има перила. А може да свирнем на някой от столовете да се приближи и да го използваме за подпора?“)

„Съгласен.“

Йохан установи, че не се чувства твърде неуверен на крака — напротив, пристъпваше със сигурност, която не бе изпитвал поне от двайсет години. Въпреки това гледаше да се подпира на стената. Докато се надигаше, погледна огледалото, което обхващаше три от стените. И замръзна. След това бавно извърна глава към централното огледало и плъзна поглед от горе на долу.

„Божичко, Юнис, колко си красива!“

(„Напротив, шефе, погледни каква повлекана съм станала. Виж ми само маникюра. Орлови нокти! И, майчице, гърдите ми са увиснали! Имам и коремче!“)

„Красива си, и толкоз. Направо страхотна! Юнис, мила, винаги съм жадувал да те зърна гола. И ето, че ми излезе късметът.“

(„Няма спор. Жалко, че нямах малко време да се поразкрася, преди да ме видиш. Косата ми е разчорлена. И… да, вече съм сигурна. Тялото ми направо вони.“) „Ей!“ („Съжалявам, шефе, беше без да искам. Знаеш ли какво, ще ми се да си направим една гореща ароматна баня, преди да се върнем в леглото. За един ден няма как да се справим с отпуснатите мускули, но поне нека сме чисти.“ — Обърна се и си огледа дупето. — „Олеле, Божичко! Надебеляла съм, погледни ми само задника!“) „Юнис, това е най-хубавото дупе, което съм виждал. В цялата страна.“ („Било е, но не сега. Но обещавам, че пак ще стане. Шефе, от утре започваме редовни упражнения. Трябва да го стегнем това тяло.“) „Добре, щом настояваш, но нека само повторя, че имаш най-великолепното тяло, което съм виждал през целия си живот. Ей, Юнис, сетих се за онзи костюм на русалка. Я ми кажи, носеше ли сутиен, или това бяха твоите си гърди?“ Тя се засмя.

(„Какъв ти сутиен? Разбира се, че бях аз. С малко боя отгоре. Но тогава гърдите ми бяха твърди като камък и Джо можеше спокойно да работи върху тях. Ей, шефе, май не ме беше виждал съвсем гола?“)

„Защо според теб съм се облещил?“

(„Говоря за оня път, преди да ме убият. Когато бях твоето малко момиченце и ти само се облизваше, дърт похотлив пръч такъв.“).

„Всеки ден ще прекарвам поне няколко часа да се гледам в огледалото.“

(„Не виждам защо да не го правиш, мила, това си е твоето тяло сега. Пък и винаги е най-добре да правиш упражнения пред огледало. Мисля, че ние…“)

Вратата се отвори.

— Госпожице Смит!!!

Йохан се огледа изненадано и отвърна:

— Госпожице Джерстън, защо нахлувате по този начин в стаята ми?

Сестрата игнорира гневния изблик на пациентката си и я улови за ръката.

— Облегнете се на рамото ми, ей сегичка ще ви върнем в леглото. Направо не искам да си помисля какво ще каже доктор Гарсия! Сигурно ще ме убие — ама вие с всичкия ли сте си? — Сестрата беше на път да се разплаче.

— Разбира се, че съм с всичкия си — отвърна Йохан и се опита да се освободи, но сестрата се оказа по-силна, отколкото изглеждаше. — Не ми отговорихте на въпроса.

Сега вече сестрата избухна в сълзи.

— О, моля ви, мила, не спорете с мен! Трябва час по-скоро да ви върнем в леглото. Може би доктор Гарсия няма да ми се разсърди чак толкова.

Йохан изведнъж осъзна колко е разстроена сестрата и й позволи да я отведе до леглото. Тук дребното червенокосо момиче спря да си поеме дъх.

— Така! Прегърнете ме за шията, а аз ще ви вдигна краката. Лошо момиче! Да ме изплашите така!

Йохан се престори, че не я чува.

— Уини?

— Да, мила? Хайде, позволете ми да ви кача в леглото! Докторът ще се ядоса ужасно много!

— Не толкова бързо. Ако възнамерявате да му кажете, ваша воля. Мога да почакам тук. Няма да падна.

— Да не искате да ме уволнят? — Сестрата втренчи в нея отчаян поглед. — Какво толкова съм ви направила?

— Уини, мила…

— Да?

— Няма нужда да казваш нито думичка на доктор Гарсия. — Тя плъзна ръка надолу и прегърна сестрата през кръста. Нали?

Уини я погледна смутено, но не отмести ръката й.

— Да, права сте. Но ми е наредено да докладвам за всичко.

— Не го прави. И аз няма да кажа на никого. Малка тайна само между нас двамата… двете.

— Ами, добре… щом и вие ще си мълчите.

— Обещаваш?

— Обещавам.

Йохан я целуна. Уини не се дръпна, но изглеждаше още по-смутена. След това си пое дъх, разтвори устни и целувката им постепенно стана по-страстна.

Сестрата първа се освободи и произнесе с пресипнал глас:

— Виж, за това могат да ме уволнят начаса. — Не обясни какво има предвид под „това“. Игнорира и факта, че Йохан бе стиснала едната й гърда.

— Ами да спрем дотук и ще се върна в леглото. Уини, не ми помагай, мога и сама.

И Йохан доказа, че е в състояние. След като я зави, сестрата повъзвърна накърненото си професионално самочувствие.

— Хайде сега да си сложим и нощничката. — Наведе се да я вдигне от пода. — Какво лошо момиче, да си хвърля дрехите на земята.

— Не искам.

— Недей така, мила. Или искаш да ти донеса нова?

— Уини, не искам да нося тая проклета болнична нощница. Никога вече. Ще си остана гола.

— Но доктор Гарсия…

— Престани да ме заплашваш с доктор Гарсия. Това вече го минахме.

— Ами… добре. — Уини прехапа устна.

— Не е негова работа дали ще спя гола. И ще го правя, докато не ми намерите нещо, което да ми е по вкуса. Чакай — ти в моята къща ли спиш?

— Да, разбира се, че съм настанена тук. Но не мога да ви предложа нощница, защото… аз също спя гола.

— Умно момиче.

— Но в гардероба има всякакви дрехи — и нощници също. Във вашия гардероб.

— Проклета да съм. Кой ги поръча?

— Не зная, госпожице Смит. Донесоха ги веднага щом стана ясно, че ще имате нужда от подобни неща.

— Брей, някой добре си върши работата. Дали са моят размер? Още не си знам мерките.

— Да, разбира се! Аз помагах, когато ги вземаха.

— Пак добре свършена работа. Донеси ми една хубава нощница — време е да се поупражнявам.

— С удоволствие. — Сестрата излезе.

(„Мръсник.“) „О, не говори глупости, Юнис. Тя е малка сладурана… трябваше ми известно време, за да осъзная от какво има нужда. Изгубил съм форма.“ („Мръсник — повтори Юнис. — Видях, че ти харесва.“)

„На теб не ти ли хареса?“ („Как ли пък не! Тя се целуваше като за последно. Не съм лицемерна като теб — наистина ми хареса. Само че кой се ядосваше одеве, когато споменах, че момичетата по-лесно се поддават на ласки от своя пол? Ах ти, перверзен дърт лицемер. Мръсник!“)

„Юнис, започвам да се безпокоя за здравия ти разсъдък. Почти цял век съм си падал само по жени, нима очакваш да си сменя вкуса за една нощ? Първият път, когато ни целуне мъж, ще се почувствам като педеруга. Току-виж съм припаднал.“ („Бедничкият ми. Не знае дали е на десния, или на левия бряг. Не се тревожи, миличък, Юнис ще те научи. Аз поне зная как да целувам мъже.“)

„Не се съмнявам.“ („Дали ми се стори, че долавям насмешка? Както и да е — казах, че зная. А той щял да припадне! Шефе, нали се хвалеше, че си опитвал всичко в тоя живот? Всичко, а?“) „Виж какво, малка заядливке, не мисля да ти давам повод да ме наричаш нито «мръсник», нито «педеруга». По-късно ще те запозная подробно със спомените си. Но все пак бих искал да посоча, че на Уини тази игра й хареса.“ („Защото е добра и отзивчива. Е, това не значи, че е готова да върви и по двата бряга. Но ако питаш дали е лесбийка, отговорът определено е «не». По-скоро бисексуална, с интерес, клонящ към мъжете.“)

В този момент се появи Уини.

— Взех две, за да си изберете, госпожице Смит. Помислих, че…

— Уини?

— Да, госпожице Смит?

— Стига с това „госпожице Смит“. Не можеш да ми казваш „госпожице“ — не и след като се целунахме. Или не схванах правилно сигналите?

(„Мръсник!“) „Млъквай, Юнис, тя ще ни помогне.“

Сестрата не отговори, но се изчерви.

— Това ми стига вместо отговор, мила. И така, наричай ме… по дяволите, не ми се ще да ми казваш „Йохан“. Трябва ми ново име. Уини, скъпа, кое женско име е най-близо до Йохан?

— Ами… Йохана?

— Хъм, да. Но в нашето семейство вече има една Йохана. Друго предложение?

— Защо вместо това не ви кръстим Джоан? Достатъчно близо е до Йохан.

— Отлично! Ето, че ми измисли име! Сега ще ми бъдеш нещо като кръстница. Имаш ли нещо против да си кръстница на един много стар човек, прероден като жена?

Уини се засмя.

— Ще бъда поласкана.

— В такъв случай ме наричай Джоан, а не „госпожице Смит“. Сега, трябва ми и второ име. Избирам Юнис. — („О, шефе, сега пък аз съм поласкана!“) — Джоан Юнис Смит. Уини, знаеш ли защо избрах това име за второ?

— Не е моя работа — отвърна смутено сестрата.

— Ще ти кажа. Така се наричаше онази прекрасна млада дама, която ме дари с това великолепно тяло — дано ме чува сега, където и да е. — („Чувам те, шефе.“) — Остави тези нощници и ела тук да приключим с кръщенето. Ще го направим съвсем официално, както си е редно.

Дребната червенокоса сестра се приближи до леглото и се наведе над пациентката.

— Кръщавам те — произнесе тя почти шепнешком — Джоан Юнис. — И я целуна. След което и двете се разплакаха.

Джоан се съвзе първа, потупа сестрата по бузата и се изправи.

— Благодаря ти, мила. Вече съм Джоан. Джоан Юнис. Дай и на мен една кърпичка. — „Как беше сега, Юнис?“ („Мръсник, техниката ти се подобрява. Почувствах тази целувка чак в петите.“) „Кого наричаш мръсник, малка мръснице? Името ми е Джоан Юнис.“ („Не, ти си Джоан, а аз съм Юнис. Двете заедно правим Джоан Юнис… и никога не бях получавала по-хубав подарък. Шефе… Джоан. Зная, че не си мръсник, но ще е добре да укротиш топката с нашата кръстница. Освен ако не си й хвърлил око.“)

— Коя нощница избираш… Джоан?

— Уини, ще ти призная, че не разбирам нищичко от дамско облекло. Ти какво смяташ?

— Ами… тази с критската шарка е малко екстравагантна. Но фигурата ви позволява подобни неща. — („Не, шефе. Избери тази с високото деколте.“) „Юнис, мислех, че се гордееш с гърдите си. Въобще не са увиснали.“ („Въпросът не е в това. Повярвай ми, Джоан, зная какво правя.“)

— Може би си права, Уини. Ще взема тази със затвореното деколте. Все пак ще се показвам пред доктори и адвокати. Помогни ми да я облека, ако обичаш.

Докато Уини й помагаше да нахлузи нощницата, Джоан попита:

— Уини? Одеве как стана така, че нахлу в стаята?

— Какво? О, заради мониторите. Сърдечният ви ритъм и дишането се бяха учестили. Дотичах да проверя какво става и хоп! — моето малко лошо момиченце бе слязло от леглото. О, как ме изплаши, мила!

— Уини, в легендата ти зее дупка, през която спокойно ще мине и куче.

Сестрата замръзна.

— Какво искаш да кажеш… Джоан?

— Че би трябвало да съм получила сърцебиене и ускорено дишане поне десетина минути по-рано.

— Така е! Миличка, нали няма да ме издадеш? Ти обеща!

— Да, и ще удържа на думата си. Уини, отсега нататък двете с теб ще казваме на доктор Гарсия само това, което смятаме, че е необходимо. Ти и аз, мила. Една за друга. Кажи ми сега какво се случи.

— Уф… малко е глупаво. Този, който е на пост при мониторите, не бива да откъсва и за миг поглед от тях. Но ти беше толкова послушна… а госпожа Слоун бе задрямала, не че няма нужда от това, бедната. Доктор Гарсия отиде да провери как е господин Соломон… а той много се сърди, ако го повикаш, без да е имало нужда. Тоалетната е само през две врати и аз…

— Ясно. Всеки има своите нужди от време на време. Нали така?

Уини се изчерви отново.

— Заслужавам да ме уволнят. Не биваше да рискувам, когато ми е поверен пациент. Болните правят какво ли не.

— Никой няма да те уволни, ще останеш тук дори след като доктор Гарсия си тръгне. Как изглеждам?

— Направо чудесно. Тази нощница наистина ти отива много повече от шарената. — („Какво ти казвах, шефе?“) — Но ще ти сложа малко червило. Няма и следа от него.

— И как ли е станало това?

Уини се изкиска.

— Не питай мен. Ей сега ще ти начервя устните, преди да се е появил доктор Гарсия. Докторите виждат всичко. Джоан? Нещо против да ти казвам „госпожице Джоан“ пред доктор Гарсия? Той е ужасно стриктен.

— Кажи му да си гледа работата. Наричай ме както искаш, миличка, но когато си тръгне, за теб съм само Джоан. Сега ти си моят треньор. От теб очаквам да ме направиш истинска дама. — („Това е моята задача, шефе. И няма да е никак лесна, както виждам.“) „Което подсказва, че ще се нуждаеш от помощничка. Не ми пречи, Уини ще е нашето тайно оръжие.“ („Добре. Но нали знаеш, че оръжията могат да избухват?“) „Виж, дете, научих се да се оправям с жените далеч преди да се е родила баба ти.“

— Джоан… мила… с радост ще ти помогна за каквото пожелаеш.

— Тогава да се опитаме да убедим добрия доктор, че се нуждая от вана. Дамите не бива да намирисват.

— Но само след два часа ще те изкъпем в леглото!

— Нужно ми е нещо по-сериозно от къпане в леглото. Опитай се да го убедиш, че с твоя помощ мога да вляза и да изляза от ваната. Ако ти е трудно, повикай го и аз ще го разпъна на кръст. Ако много се опъва, ще го накарам да ми изтърка гърба. Но първо донеси червилото, после ще идеш да потърсиш доктора.

(„Видя ли колко добре ти стои новата нощница?“) „Да, Юнис, но тези подплънки се отвратителни.“ („Нищо им няма, дори не са прозрачни, само едва прозират. Тъкмо затова тази нощница е по-секси от онази с критската шарка. Мъжете винаги са смятали голотията за секси. Типично мъжко заблуждение.“) „Може и да е така, аз лично не помня да не ми е харесвало.“ („Джоан, няма да споря, но остави на мен да подбирам дрехите. Докато не започнеш да разсъждаваш като жена. Имах специални причини да се спра на тази нощница, тоест на по-скромната от двете. Ще носим нея, когато се появи Джейк.“)

„Юнис, Джейк най-вероятно се е прибрал у дома. Денят му бе доста тежък.“

(„Така е, но точно затова смятам, че е още тук. Не би си тръгнал, без да каже довиждане.“)

„О, глупости, с Джейк не държим толкова на формалностите.“

(„Шефе, Джейк е джентълмен до мозъка на костите. Може да си тръгне, без да се обади на своя стар приятел Йохан Смит, но не и на една дама. «Йохан» е едно, «Джоан Юнис» — съвсем друго.“)

„Но той знае, че аз съм Йохан.“

(„Така ли? Тогава защо ни целува ръка? Джоан, ще трябва да те държа под око, ти не разбираш от мъже.“)

„Почти цял век бях мъж.“

(„Това няма значение. Млъквай, той може да се появи всеки миг, а трябва да ти кажа нещо. Джоан, последните няколко месеца, преди да ме убият, аз бях негова любовница.“)

„И как се представи дъртият пръч?“

(„Само това ли ще попиташ?“)

„Юнис, ти смяташ, че не разбирам нищо от мъже, и вероятно си права, в известен смисъл. Но аз пък мога да те науча какво е да си мъж — отвътре — така, както ти ще ме научиш как изглеждат мъжете отвън. Джейк е корав копелдак. Но го видях да се срива от мъка за теб. Разбирам, че смъртта ти е била тежък удар. Още по-тежко му е било да играе целия този маскарад, за да не ми позволи да разбера, че съм се нанесъл в тялото на любимата му жена. Фактът, че беше на границата на колапса, ми подсказа, че те е познавал доста по-добре, отколкото е естествено за колеги от една и съща служба. Как? Къде? Отговорът е ясен — в леглото.“

(„Невинаги в леглото, похотливо старче с момичешко име. Да, и там също. Но и на много други места. В колата му. В твоята кола. Няколко пъти у тях…“)

„Проклет да съм! Значи и моята прислуга е в течение.“

(„Съмнявам се, че подозират нещо. Използвахме твоя кабинет, за да работим — наречи го така, — и Кънингам не позволяваше да ни безпокоят. Ти зададе прям въпрос и ще получиш същия отговор. Та дъртият пръч се представи добре. Не пропускаше нито един шанс. Правехме го почти всеки ден, до момента, когато се случи онзи злощастен инцидент.“)

„Щом е тъй, шапка му свалям.“

(„Ревнуваш ли, шефе?“)

„Не, завиждам му. И как иначе, след като аз нямах никакви шансове. Нито тогава, нито пък, сега. Невъзможно. Дъртият му пръч!“

(„Не е чак толкова невъзможно, Джоан.“)

„Какво?!“

(„Бях потресена, когато видях Джейк за първи път. Смъртта ми трябва да го е съсипала. Зная, че ме обичаше. Но ние с теб можем да му помогнем да го преодолее — ти и аз, Джоан. Само дето този път няма да се налага да използваме кабинета.“)

„Какво?! Чакай, това е кръвосмешение!“

(„Не ставай смешна, миличка. Никога не съм била в роднински връзки с Джейк.“)

„Искам да кажа, че ще го почувствам като кръвосмешение. С Джейк? Юнис, когато споменах, че вероятно ще се съглася да водя активен полов живот — евентуално, — съвсем нямах предвид Джейк.“

(„Но аз имах.“)

„Ами, избий си го от главата! Забрави. Защо не доктор Хедрик? Ще се опитам да участвам — след като свикна да съм жена. Твоят бивш съпруг Джо, дължа ти го…“

(„Не и Джо.“)

„Защо не? Винаги си се изказвала за него с уважение. Не искам да те пришпорвам, все още ми е трудно да мисля за мъже, когато говорим за секс. Но вече реших да се съобразявам с нуждата ти да бъдеш с Джо.“

(„Не мога, шефе! Не и с Джо. Защото той беше мой съпруг. За него ще съм зомби. Ходещ труп. Съмнявам се, че дори ще се съгласи да ни докосне… и ако го направи, не зная как ще се сдържа да не му разкрия истината. Да му кажа, че все още съм тук. Не мога. Сигурна съм в това.“)

„А аз пък не мога да го направя с Джейк. За мен той е същото, каквото за теб е Джо. Ходещ труп.“

(„Не съвсем същото. Да, вярно, той знае, че сме кърпеж — твоят мозък и моето тяло. Но той обичаше и двама ни. Обичал те е много преди да се влюби в мен. Докато Джо дори не те познава.“)

„Обичал ме? Юнис, да не си се побъркала?“

(„Невъзможно, мили, защото дори умът ти не ми принадлежи. Защо според теб Джо търпеше отвратителния ти нрав? Не заради парите, той е богат, макар и не колкото теб. Защо все още е до теб? Заради мен? Сигурна съм, че не би искал да вижда това тяло, което му причинява такава мъка. Тук е, защото ти имаш нужда от него. Виж, мила Джоан, сега говори твоята по-голяма сестра Юнис и ще я слушаш. Бъди добра с Джейк. Бъди сладко момиче с него. Остави нещата да вървят от само себе си. Не те моля да правиш нещо, което не искаш. Не, за Бога! Джейк ще почувства, ако тръгнеш против волята си, той познава добре жените. Просто бъди мила. Забрави за Йохан и стани Джоан. Бъди женствена, покажи, че се нуждаеш от закрила, и той ще се погрижи за теб.“)

„Добре… ще опитам. Джейк ще си помисли, че ми хлопа дъската.“

(„Ще си помисли, че си ужасно мило момиче. Остави го да се държи бащински с нас.“)

Джоан въздъхна.

„Ще се опитам, Юнис. Но не зная дали ще се получи. С Джейк!“

(„Ето, че стана моето добро момиченце. Искам да си безпомощна, женствена, останалото е работа на Джейк.“)

Доктор Гарсия нахлу с трясък в стаята и се отправи към леглото.

— Какви са тия глупости за вана? Мисля, че се разбрахме да не прибързваме с нищо.

(„Не му позволявай да ти се кара, Джоан.“) „Само ме гледай!“

— Ох, докторе, изплашихте ме!

— А? Какво?

— Да нахлуете така, без предупреждение. Бива ли такова нещо?

Гарсия я погледна сконфузено.

— Госпожице Смит, тук съм повече от година и винаги съм влизал без церемонии. Не разбирам с какво ви обидих този път? След толкова много време?

— Не в това е въпросът, докторе. Когато сте влезли за първи път, е трябвало да се грижите за един немощен старец. След това сте помагали на доктор Хедрик в отглеждането на млада парализирана жена, която е била в дълбока кома — искам още веднъж да ви благодаря за грижите, които сте положили за нея, защото сега това съм аз. Но нещата претърпяха промяна. Опитвам се да се науча да бъда жена, нещо повече — да съм изискана дама. Не е никак лесно. Не бихте ли ми помогнали, като се държите както в компанията на други дами?

Гарсия едва забележимо се изчерви.

— Докторът няма време за подобни формалности.

(„Сръчкай го отново, миличка! Пак взе да се зъби.“) „Ей сега.“

— Докторе, ако бях в опасност, не бих имала нищо против да нахлувате с гръм и трясък, тъй като зная, че е за мое добро. Но вие дойдохте, за да ми съобщите, че не ми разрешавате да се изкъпя — едва ли има нещо спешно в това. Не искам от вас много — само вече да не гледате на тази стая като на помещение, обитавано от болен човек, а като на женски будоар. С цел да ми помогнете, както вече казах. Моля ви.

— Добре, госпожице Смит — склони доктор Гарсия малко сърдито. — Ще го запомня.

— Благодаря ви. Между другото, сега името ми е Джоан Смит, не мога повече да се наричам Йохан. Вихте могли да се обръщате към мен с „госпожице Джоан“, тъкмо по-бързо ще свикна с новото си име. Или просто Джоан, тъй като не бих искала да разговарям официално с моя доктор. Е, съгласен ли сте да ми казвате Джоан?

Това изтръгна една измъчена усмивка.

— Добре… Джоан.

Нейната усмивка бе искряща и сякаш му казваше: „Ти си прекрасен мъж.“

— Но това е чудесно. Докторе, ще се радвам да ме посещавате по всяко време, независимо дали визитата ви ще е професионална, или приятелска. Всъщност бих предпочела да е второто. Но все пак предупреждавайте сестрата, за да се увери, че изглеждам подходящо, преди да приемам гости. Дребни неща, но важни за мен. — Тя се подпря на лакът и го погледна право в очите, осъзнавайки колко е привлекателна в „скромната“ си нощница. — Като червилото. — Джоан облиза лекичко устни. — Колко е странно да си слагаш червило. Кажете ми, сега добре ли е? Да не се е изтрило?

— Изглеждате великолепно!

(„Поправка. Ти не си «мръсник», а «мръсница». В кръвта ти е, миличка. Ненадмината си.“) „Спокойно, сестрице, още не съм приключила със съблазняването.“

— О, благодаря. Кажете ми сега, защо нямам право на една гореща пенлива вана, за да мога и да се почувствам великолепно? Следвам разпорежданията ви, докторе, но бих искала да ги разбирам. Можете ли да ми обясните, без да прибягвате до някой от непонятните ви медицински термини?

— Вижте… Джоан, ако имам някакви възражения, те са само по отношение на ваната. Хората непрестанно си чупят крака, и дори глави, като се подхлъзват във ваните си. А вие дори още не сте се научили да си стоите на краката.

— Така е — Джоан отметна чаршафа, спусна крака и седна в леглото. Усети, че лекичко й се вие свят. — Да видим какво мога. Ще ми помогнете ли, докторе? Бихте ли ме подхванали с ръка?

— Легнете незабавно!

— Необходимо ли е? Чувствам се много добре. Тук има ли стъпенка? Краката ми не достигат пода.

— Госпожице Сми… Джоан, за Бога, не издържам повече. Някой ден ще зарежа тази професия и ще си купя склад за вторични суровини! Легнете, докато повикам сестрата. След това ще ви подхванем от двете страни и ще ви помогнем да се изправите. Когато усетите колко сте слаба и немощна, сама ще поискате да ви върнем в леглото и ще останете там.

— Да, докторе — отвърна тя смирено и полегна назад.

Уини се появи почти веднага.

— Търсили сте ме, докторе?

— Да, ще направим пробна разходка. Помогнете ми да изправя пациентката. Застанете от лявата страна.

— Да, сър.

С тяхна помощ Джоан бавно се изправи. Стаята се завъртя пред очите й, но тя си пое дъх и се подпря на Уини, като остави другата си ръка нежно върху рамото на доктора.

— Как се чувствате?

— Добре. Трябваше да пуснете музика, почти съм готова да се завъртя в някой танц.

— Мечтайте си колкото щете, но не се опитвайте. Сега — напред с малки стъпки. — Крачка по крачка стигнаха до вратата. Ходенето се оказа забавно занятие — всъщност всичко беше една голяма забава! „Юнис, мила, даваш ли си сметка какво прекрасно тяло притежаваш?“ („Напротив, сега е страшно отпуснато. Но за две седмици ще го вкараме във форма.“) „О, майчице, не се бях чувствал така от дете!“ („Малко упражнения ще ни се отразят добре. Само почакай.“) „Мислиш ли, че ще се справим? Бях доста несръчен като хлапе.“ („Не бери грижа. Тялото помни, скъпа.“)

Тримата спряха.

— А сега ще се обърнем бавно и ще се върнем в леглото.

— Докторе? След като вече съм на крака, защо не се насочим право към сапуна и водата?

— Не се ли уморихте?

— Ни най-малко. Нали видяхте, че почти не се подпирах на вас? Ако си спомням добре, беше ми обещана баня веднага щом се изправя на крака. Или искате да ходя на ръце? Отдръпнете се, ще опитам. — Тя се освободи от ръката му.

Докторът изплашено я прегърна през кръста.

— Стига глупости! Сестра, ваната има дръжки, постарайте се пациентката да ги използва!

— Да, докторе.

— Ако я изпуснете и падне, най-добре веднага да потеглите за Канада — ще откриете най-краткия път, ако ме последвате. И ако сте достатъчно бърза.

— Уини няма да ме остави да падна — успокои го Джоан, докато се облягаше приятелски на ръката му. — Но ако толкова ви е страх, можете да дойдете да й помогнете. Да ми изтъркате гърба.

— Само преди десет минути ми се скарахте, че съм нахлул в стаята ви! — изсумтя той.

— И пак ще ви се скарам, ако го направите. Едното го изисква възпитанието, второто — професионализмът. Докторе, знам много добре, че сте виждали новото ми тяло — професионално, — и то неведнъж. Няма да ми стане зле от още един път. — Тя се размърда леко в ръцете му.

— Да търкам гърбовете на пациенти не влиза в професионалните ми задължения. Хладка вана, сестра. И не я оставяйте вътре твърде дълго.

След като влязоха в банята и вратата се затвори, Джоан прегърна сестрата и се изкиска.

— Миличка, видя ли му само лицето?

Уини поклати глава.

— Джоан, не ти трябва помощта ми, за да се научиш да си жена. Ти вече си жена.

— Напротив, мила, трябва ми. Има толкова много неща, които не зная. Просто изпробвах срещу бедния ни доктор похвати, които ме объркваха, когато бях мъж на неговата възраст. — Тя се изкиска отново. — За един миг дори наистина си помислих, че ще се съгласи да ми изтърка гърба. — („А аз пък си помислих, че ще го проснеш на килима и ще му се метнеш отгоре.“) „Стига, Юнис, нищо не съм му направила.“

Джоан пусна ръката на Уини, отстъпи назад и си свали нощницата.

— Време е за баня! О, какво щастие!

— Джоан! Моля те, дръж се за нещо! Докторът може да влезе всеки момент.

— О, мило, няма да посмее. Никога вече. — Обърна се и заключи вратата.

— Не биваше да го правиш. Забранено е да се заключват вратите на болничните бани.

— Ние не сме в болница. Освен това, за да разбере, че съм я заключила, ще трябва да се опита да влезе, а не мисля, че ще посмее. Защото в такъв случай ще крещя с цяло гърло, докато не се появи Джейк Соломон и не го уволни на място. Уини, миличка, не можеш да си представиш колко дълго съм живяла на този свят, преди да сменя старческото си тяло с това. Зная как да се оправям. Защо не си смъкнеш униформата и не се присъединиш към мен? Иначе може да се намокри от горещата пара.

— Не, Джоан… Докторът каза хладка вана. Чу го.

— Чух го, но водата ще е с температура, която ми харесва, и точка по въпроса! Нищо няма да ми стане от една гореща вана. Скачай с мен вътре, защото току-виж съм се подхлъзнала и трябва да си наблизо, за да ме уловиш.

— Не мога — отвърна сконфузено Уини.

— Как, мила? Нима ще ме оставиш да припадна пред очите ти? Представи си само какъв шум ще се вдигне. Може да те покажат дори в новините.

— Джоан! Това е изнудване! — („Така си е, шефе. Нанасям нова поправка — ти си мръсник и мръсница. Едновременно.“) „Тинтири-минтири, Юнис. Тази вана е достатъчно голяма и за трима ни.“

Уини прехапа устни и бавно си разкопча престилката. Джоан й обърна гръб и се зае да пълни ваната. Докато нагласяше подходяща температура, избягваше да поглежда към сестрата.