Няма да се уплаша от злото

27.

Харвардското университетско търговско дружество гласува преустановяване на всякакви финансови операции, докато студентското правителство не избере нов президент. Двете съперничещи си студентски фракции в момента очакваха съдебно решение по въпроса коя от тях е легитимна. На своя годишен банкет Генералният секретар на организацията на частните полицаи и охранители приветства решението на Милуоки да се присъедини към нарастващия брой общини, премахнали изискването за чисто съдебно досие при наемане на полицейски служители: „Забележителният успех на рецидивисти и пуснати в изпитателен срок затворници като частни охранителни служители най-сетне показа на политиците, че «трябва да се ходи на лов за патици там, където те се въдят». Защото дори и в Библията се казва «нужен ти е крадец, за да хванеш крадец». Кой познава по-добре апашите от самите апаши? Дайте на човек възможност да запази ръцете си чисти и го оставете да работи и тогава може да разчитате на него дори ако пази кацата с меда, това и майка ми го знаеше. Да не говорим за ползата по отношение на икономиката. В тази велика, страна…“

В предаването „Днешния ден“ бе показано интервю с акушерка, която твърди, че е израждала детето на госпожица Моли Магуайър десет дена преди сензационния й скок с парашут. Филмовата звезда незабавно даде под съд телевизионната компания и разпространителската мрежа.

Лунната комисия въведе окончателно преминалата успешен изпитателен срок процедура за одобряване на кандидати единствено въз основа на извършеното физическо и психологическо изследване, без да се взема предвид досието. Директорът на комисията заяви: „В един нов свят човек трябва да започва на чисто. Никаква друга политика не може да доведе до исканите резултати“.

Размяна на пиперливи думи по време на дебата за смъртното наказание: „… няма да ме разубеди! Дава ли си сметка сенаторът от Пуерто Рико, че основният ни проблем е рецидивизмът? Може ли той да цитира поне един случай, в който убиец е извършил повторно убийство след като е бил екзекутиран?“

— Уууиии! Джо, виж как се носи по вятъра!

— Страхотно.

— Усещам полъха чак в слабините си! — Джоан Юнис се засмя щастливо. — Хайде да идем отзад. Уини е на руля и се постарай да изглеждаш впечатлен — тя ужасно се гордее с уменията си! Моята Уини е роден моряк, обзалагам се, че в жилите й тече морска вода. Джиджи, какво има, скъпа? Нещо не се усмихваш. Да не ти е лошо?

— Уф, мъничко може би.

— Ще призная, че „Писана“ наистина малко се клатушка, когато се носи с пълна скорост. На мен ми харесва, но не и на някои други. Не бери грижа, мила, доктор Роберто ще ти даде от неговите вълшебни таблетки.

— Не пия хапчета, Джоан. Ще ми мине.

— Няма да ти мине, а когато слезем долу, ще откажеш да ядеш. Хестър каза, че е приготвила нещо специално в твоя чест. Виж, мила, Роберто дава тези таблетки и на Уини — по една сутрин, срещу морска болест. Той е добър лекар и не би направил нещо лошо на младата си жена. Хайде, ще вземеш ли?

— Джиджи?

— Да, Джо?

— Вземи.

— Добре, Джо. Джоан, благодаря ти за грижите. Но сигурно разбираш защо ме е страх от хапчета, след като толкова много деца се пристрастяват към тях.

— Това е друго хапче, миличка. Аз също го вземам, когато имам нужда. Постой малко на вятъра, аз ще ида да потърся нашия добър доктор.

— „Плаваме, плаваме над беснеещи вълни!“ — провикна се господин Джейкъб Соломон веднага щом застана на мостика. — Добро утро, Ски.

— Добро утро, капитане. Вятър отляво, следваме курс…

— И сам виждам. Слизай долу да закусиш. — Соломон се настани на седалката, погледна компаса и пое руля. — Ако не побързаш, няма да намериш нищо освен сухари от неприкосновения запас.

— Хестър няма да ме остави да гладувам, сър.

— Нито Олга. — Джейк огледа платната, реши, че може да ги вдигне още малко, хвана ръчката за управление на такелажа и я изтегли назад, за да повдигне главното платно, като същевременно завъртя носа по вятъра. След това нагласи кливера и се отпусна назад.

— Добро утро, капитане.

— Том, спести си го за пред публиката. Много мило от страна на госпожа Соломон, че ме възнагради с тази почетна титла, но всички знаем кой управлява кораба. Ти си капитанът и ти носиш цялата отговорност, аз съм само собственик и първи помощник. Юнис не бива да го прави, но трябва да прощаваме прищевките на нашите мили женички. Като стана дума за мили женички, как са твоите тази сутрин? Не мярнах Ева на закуска.

— Защото се нахрани, преди да станете, сър. Още щом я видях, й казах да иде да си обуе гащички и да ги носи навсякъде, освен когато скача в басейна.

— Не виждам защо да го прави, след като другите жени не спазват това правило. Просто не искам да ми сяда голичка като змиорка в скута, защото ме кара да си спомням младостта.

— Ще й направя забележка, сър.

— Том, не желая да правиш забележка на детето. Нека всички на този кораб се забавляват — ние сме едно голямо щастливо семейство. Помоли Хестър да й обясни внимателно, че старият Джейк я обича, но би предпочел да не се допира до него. Лъжа, вярно, но благородна лъжа. Като стана дума за басейна, как е филтърът?

— Имаше малко водорасли, но ги почистихме.

— Докторът направи ли анализ на водата?

— Напълно безвредна.

— Това е чудесно. Том, когато бях момче, скачахме в морето, без да се замислим. Но днес дори Тихият океан не е в състояние да преглътне помията, която човечеството излива ежедневно.

— Така е, сър.

— Почакай малко, ще подам осма камбана. — Джейк се пресегна с лявата ръка и натисна последния от редицата от осем клавиша — осем мелодични звъна възвестиха на борда началото на сутрешната вахта. — Том, знаеш ли какво си мисля? Тази яхта е толкова добре оборудвана, че ако човек не трябва да спи и яде, би могъл сам да обиколи света с нея. Двама ще го свършат без проблеми. Най-много трима.

— Може би.

— Не ми изглеждаш убеден, приятелю.

— Би могъл и сам човек, сър — ако нещо не се обърка. А когато става дума за открито море, това се случва винаги.

— Добре, приемам поправката. А и с две бременни жени на борда — три, ако не опазиш малката Ева…

— О, доктор Гарсия й даде контрацептиви. Не бих искал да рискувам, сър.

— Така ли? Брей, Том, уважението ми към теб нарасна още повече. Старият чичо Джейк не й е направил нищо, но не мога да се заричам за останалите мъже на борда. Има нещо в соления въздух, което разбужда хормоните. А и нали знаеш какво казват — „когато пораснат достатъчно, не можеш ги удържа“.

— Така е и с Хестър не храним илюзии, затова помолих доктора да ни даде съвет. Ударят ли я хормоните една млада жена, не чакай друго, освен да вдигне краката при първа възможност.

— Да, така е, само че повечето родители не го признават, докато не им дойде на главата. Мога да ти го кажа от опита си на адвокат по семейно право. Но ти, Том, си напълно здравомислещ човек. Дори съм изненадан, че си имал неприятности със закона.

— Защото допуснах да се доверя на други, сър. Записах се на служба на едно ръждясало корито, а капитанът ми вика, дръж си устата затворена и ще изкараш десет пъти повече от този курс. Всичко е уредено. Бреговата охрана ни спипа и когато работата се спече, той плати само своя откуп. Не се оплаквам, сър, бях глупак и си го заслужих. Когато ме пуснаха, отидох на работа при господин Смит. Но оттогава гледам да не се доверявам прекомерно на хората.

— Все пак не си станал циничен. Мисля, че основният проблем на всеки съзряващ мъж е да трупа опит, без да се превръща в циник.

— Нямам този проблем, сър, винаги съм харесвал хората, дори и онзи глупак, капитана, дето ме забърка в кашата. Ако не ги дърпаш прекалено, те винаги издържат на това, за което са били създадени. Като нашия такелаж. Казват, че можел да издържи на напрежение три тона. Вероятно ще понесе и пет без последствия. Но не бива да се рискува с шест.

— И аз това казвах, но ти го онагледи по-добре. Слизай долу, Том. Време е за почивка.

— Да, сър. Но първо ще огледам трюма отдясно. Събираме малко вода, нищо, с което да не се справят помпите, но все пак трябва да зная причината.

Джейк кимна, бутна капитанската фуражка назад, облегна се и запя с плътен глас:

Жена му се качи по стълбичката и го целуна по врата.

— Това за мен ли е, мили? Или за „Нанси Лий“?

— Винаги за теб, мила моя. Освен това не помня куплета, в който се пееше за Нанси Лий.

— Чудя се дали въобще помниш имената на момичетата, с които си бил? На всички ни казваш „мило“.

— Има нещо вярно. Но ето теб, например, наричам „мила моя“. И дори си спомням името ти — не беше ли Соломон?

— Джейкъб, ти си бил истинска заплаха за женския род, когато си носил онази синя униформа. С неустоимия си еврейски чар навярно си оставял по някое малко чифутче във всяко пристанище.

— Нали знаеш какво казват, скъпа? Когато вдигнеш котва, всички сметки са уредени.

— Като изключим нещастните дечица. Ей, какво ще кажеш за Джиджи? И там ли ще се опиташ да подобриш расата?

— Не разбирам за какво говорите, госпожо.

— Тия ги разправяй на младоците. Джейкъб, любов моя, сигурна съм, че познаваш втората госпожа Бранка почти толкова добре, колкото първата. Но нямам намерение да го доказвам, само ти поднасям поздравленията си. Джиджи е много сладка женичка и аз ужасно я харесвам.

— Жено, правиш си погрешни заключения.

(„Сестрице, кажи му, че е станало там, където булевард Тройка пресича улица Хомо — един квартал, който и ти познаваш добре.“) „Юнис, не искам Джейкъб да се притеснява от подобни неща. Нямам намерение да го пробождам с харпуна.“ („И не би могла, мила, Джейк е истински капитан Ахав.“) „Юнис, казвала ли съм ти, че имаш мръсно подсъзнание?“ („Чие подсъзнание? Защото аз нямам никакво. Не ми е нужно.“)

Госпожа Соломон реши да сложи точка на разговора и извади секстанта от кутията.

— Мили, ще ми дадеш ли точно време?

— Пак ли ще се мериш в безпомощното слънчице?

— Не само него, но ако имам късмет, ще засека Луната и Венера. Така ще се ориентирам по три звезди. Имаш ли представа колко е малък този триъгълник?

— Готов съм да се обзаложа, че пак ще сбъркаш поне с двайсет мили.

— Чудовище. Негодник. Дори не се съобразяваш с една бъдеща майка. Вчера вечерта показах много по-добър резултат. Още малко и ще се науча.

— Юнис, защо ти е всичко това, когато има сателити и радио?

— Заради забавлението, скъпи. Ще изкарам изпита по навигация с пълно отличие. А след това няма да се налага да обикаляме из крайбрежни води. Ще бъда равноправен член на екипажа, докато плаваме за Хавай. А що се отнася до спътниците и радиото — представи си, че избухне война и всичко замлъкне? Тогава ще имаме полза от един добър навигатор на борда. Том призна, че дори не е отварял учебниците, когато се е явявал на изпита за капитан.

— Ако въобще го е вземал. Права си, скъпа, може да се окаже полезно. Защото ако избухне война, докато сме в открито море, ще забравим за Хавай. Ще свием право надолу, към Маркизите. Или още по на юг, към Великденския остров, ако можеш да го намериш.

— Скъпи, дотогава ще мога да намеря и игла в купа сено. Джейк, не си играех, когато поисках да ни заредят с всякакви старовремски уреди за навигация — карти, хронометри, този прекрасен секстант — имаме и още един, в случай че изпусна този във водата, макар че, обърни внимание, винаги прехвърлям ремъка през врата си. Тъй като не мога да помагам на палубата, реших да стана истински навигатор.

— Хъмм… мила моя, надявам се никога да не опрем до това. Но забелязала ли си, че гледам винаги да сме заредени с припаси?

— Естествено, че забелязах, сър.

— Не беше случайно и че помолих доктор Боб да изкара един опреснителен курс по акушерство и да набави нужния инструментариум.

— Виж, това съм го пропуснала.

— Исках да го запазя в тайна, мила, за да не ви тревожа ненужно с Уини. Но след като ти самата заговори за възможните обрати на бъдещето, реших да го споделя с теб.

— Радвам се да го чуя, Джейк. Тези пари не са отишли на вятъра. Когато човек е предвидлив и има достатъчно средства, може да постигне много неща. Освен може би да върне времето назад.

— Не и в твоя случай, любима.

— Не съвсем, Джейкъб. Получих още дълги години живот, това прекрасно тяло и… теб. Но не съм върнала времето назад. Все ще съм на близо сто години. Не съм млада като Уини. Или Джиджи. Джейкъб, знаеш ли какво научих? Че не искам да съм млада.

— Какво? Нещастна ли си, миличка?

— Ни най-малко! Взех най-хубавото от два живота. Имам младо, изпълнено със сили и жизненост тяло, което може да вкусва всякакви удоволствия… и близо век опит и мъдрост, която идва с годините. Спокойствие. Поглед далече напред. Уини и Джиджи все още страдат от бурята на необузданата младост… която аз не познавам и не искам да позная. Не помня последния път, в който съм вземала успокоителни, вероятно е било в деня, когато ми махнаха ремъците.

Джейкъб, аз съм много по-добра жена за теб от тези две прекрасни момичета, защото съм по-възрастна и съм била там, накъдето си се запътил. Не се хваля, това е горчивата истина. Едва ли щях да съм щастлива с някой млад мъж — щях да губя ужасно много време, за да не нарушавам крехкото му, нестабилно равновесие. Джейкъб, ние сме си лика-прилика.

— Давам си сметка за това, скъпа.

— И аз. Но понякога, изглежда, забравяш, че не съм Юнис, а Йохан. — („Ей, какво значи това, шефе? Нали сме двете?“) „Да, мила, винаги, но някой трябва да припомни на Джейк за Йохан — защото с очите си вижда само Юнис.“ — Например, Джейкъб, преди малко струва ми се ти натяквах за Джиджи.

— „Струва ми се“ е добре казано. Направо ми натякваше.

— А сега, скъпи, затвори очи и забрави, че чуваш гласа на Юнис. Върни се поне десетина години назад, когато бях в сносно здраве. Ако твоят стар приятел Йохан те беше подкачил, че си вирнал краката на някоя млада хубавица, щеше ли да го наречеш „натякване“?

— Кой, старият Йохан? Той щеше да ме скъса от майтап.

— Наистина ли, Джейкъб? Правил ли съм го някога?

— Не, просто защото никога не си ме хващал.

— И какво от това? Нямаше ли да те поздравя за успеха, както го направих одеве — без да те обиждам, разбира се. Но никога не бих ти го натяквал. Между другото, спомняш ли си една млада жена на име Мариан? Мариан X. Ти й казваше Мариан Девицата.

— Откъде го знаеш, за Бога?

— Спокойно, мили — току-що свали гарда. Това беше преди шестнайсет години, малко преди да те поканя да поемеш всички мои правни дела. Поръчах да ми изготвят пълно досие, преди да реша дали си подходящ за тази работа. И знаеш ли кое натежа на везните? Джентълменският Начин, по който запази репутацията на онази девойка. Как да не поверя делата си на един истински почтен човек? Освен това много ми се искаше да те поздравя за отличния вкус. Истински опитен донжуан, това си ми ти. Но не можех да ти кажа нито думичка.

— Мислех си, че съм запазил тази история в тайна.

— Моля те, Джейкъб. Помниш ли, веднъж каза на Юнис, че би могъл да наемеш човек, който да я снима в собствената й баня — без тя да разбере? Както вече отбелязахме, с пари можеш да постигнеш всичко, което е физически възможно. Част от досието, съставено от частна детективска агенция, съдържаше компрометиращи снимки на Джейк и Мариан.

— Божичко! Какво направи с тях?

— Изгорих ги. Не исках да го правя — снимките бяха доста добри и Мариан изглеждаше много красива, както и ти, Джейк, дърт сладострастен пръч такъв. След това се свързах с шефа на детективската агенция и поисках негативите и всички други материали, като го предупредих да не задържа нищо. Казах му, че ако някога някъде се появи и една от тези снимки, ще го смажа. Ще се постарая да му отнемат лиценза, ще се погрижа да фалира, ще го натикам в затвора. С Мариан да сте имали някакви проблеми след това? Като опити за шантаж например?

— Не. Не и аз, а съм сигурен, че тя също.

— Значи ми е повярвал. Джейкъб, все още ли мислиш, че съм ти „натяквала“ за Джиджи? Или те поздравявах за поредния успех?

— Хъм… може би нито едно от двете. Чудя се дали не се опитваше да ме накараш да си призная? Но няма да се получи, малката.

— Моля те, Джейкъб. Излишно е да се държиш така, след като ти признах, че зная за твоята малка любовна връзка с Мариан.

— Юнис… Йохан! Трябвало е да станеш адвокат. Истината е, че въобще няма за какво да ме поздравяваш, защото не се е случило нищичко. А сега ми кажи откъде ти хрумна тази идея?

— Да, мили, но не точно в този момент, защото Джиджи идва насам. — Джоан прибра секстанта в кутията. — Здравей, Джиджи! Дай целувка, хубавице. Само на мен, Джейк е на вахта.

— Не съм чак толкова зает. Юнис, подръж руля. — Той прие целувката седнал и отново се съсредоточи върху управлението.

— В басейна ли беше, мила? — попита Джоан.

— Да. Джоан Юнис, може ли да поговорим за минутка? Господин Соломон, ще ни извините ли?

— Само ако се поправиш и ми кажеш „Джейк“.

— Престани, скъпи — сгълча го жена му. — Тя иска да си побъбрим по женски. Ела, мила. Капитане, гледай да не потопиш яхтата, докато ни няма.

Отдалечиха се до една от спасителните лодки.

— Проблеми ли имаш, мила? — „Юнис, нали няма да се караме с нея за Джейк?“ („Невъзможно, сестрице. Тази връзка е започнала преди две седмици и Джо, изглежда, няма нищо против. Което означава, че и той е в течение, а Джейк лъже, за да запази репутацията й. Колко е предсказуем.“)

— Да, нещо такова. Ох, най-добре да говоря направо. Джоан, следващия път, когато влезем в пристанище, искам да сляза. С Джо.

— О, скъпа! Какво е станало? Надявах се да останете поне месец — всъщност толкова, колкото пожелаете.

— Ами… и ние така мислехме. Но ме тръшна морската болест, а Джо все се оплаква, че светлината не е подходяща за рисуване… прекалено е силна… — Тя млъкна сконфузено. („Сестрице, това са скалъпени извинения.“) „Джейк?“ („Невъзможно, казвам ти. Накарай я да изплюе камъчето.“)

— Джиджи?

— Да, Джоан?

— Погледни ме. Не си пропуснала нито едно хранене, откакто Роберто ти даде таблетки срещу морска болест. А ако Джо не е доволен от светлината, ще очистим каюткомпанията и ще го оставим да рисува на изкуствено осветление. Прегърни ме и ми кажи какво те безпокои.

— Уф… Джоан, този океан е толкова голям! — Джиджи преглътна сълзите си и продължи: — Държа се като дете, нали?

— Не. И океанът наистина е голям. Най-големият океан в целия свят. Някои хора не понасят океани. И ти не си длъжна да го търпиш.

— Ами… в началото си мислех, че ще ми хареса. Нали знаеш, колко е романтично да плаваш из моретата и прочее. Но той ме плаши! Джо също, мака да не го признава. Джоан Юнис, ти беше невероятно добра към нас, но просто мястото ни не е тук. Ние с Джо не сме риби, а по-скоро домашни котки. Винаги сме живели в града. Тук е прекалено спокойно. И тихо, особено нощем. Тъкмо тишината ме кара да се будя.

Джоан я целуна.

— Разбрах те, скъпа. Усещах, че не си особено щастлива тук. Не разбирах обаче причината. Знаеш ли, ще дойда да ви погостувам пак. Макар че аз пък не харесвам градовете. Те са, които ме плашат. Но това ли е всичко? Има ли още нещо, което да ви безпокои? Теб или Джо?

— О, не! Всички са толкова мили.

— Чух, че нарече Джейк „господин Соломон“.

— Да, защото бях разтревожена от предстоящия разговор с теб.

— Значи не се притесняваш от него?

— О, ни най-малко! По-скоро ми е мъчно, че трябва да се разделим с вас двамата.

— И с Джейк може да ви погостуваме за няколко дни? — „Ще клъвне ли на въдицата, Юнис?“ („Защо питаш мен, шефе? От нея чакай отговора.“)

Госпожа Бранка сведе срамежливо очи, после я погледна и попита без заобикалки:

— Искаш да кажеш да си направим Четворка? С всички атрибути?

— С всички атрибути.

— Ами, ние с Джо сме готови, но какво ще каже Джейк?

— Джейк ли? Ти ми кажи за него, Джиджи.

— Уф… Джейк се чувства много добре в нашата компания. Но струва ми се, че е малко стегнат, когато ти си наблизо. Джоан Юнис, ти знаеш. Разбрала си, нали? Иначе нямаше да ми предлагаш да правим Четворка.

— Зная, разбира се. Но нямам нищо против.

— Казах на Джейк, че ще разбереш. А той ми вика, невъзможно, тя спи като пън.

— Истина, макар че сега съм на такъв етап от бременността, когато трябва да ставам честичко, за да пишкам. Но не съм ходила да шпионирам какво прави Джейк, когато го няма в леглото. Хрумна ми, като видях как те гледа. Което не е никакво доказателство, разбира се. Не го ревнувам, напротив, радвам се за него. Защото зная колко мила можеш да бъдеш с един мъж. Не забравяй, аз също съм била мъж…

— Зная. Макар че ми е трудно да го повярвам.

— На мен също, понякога. Но след като те познавам, съм спокойна за съпруга си. Кажи ми, с Джейк правехте ли Тройка в Кръг? Ом мани и прочее?

— О, да, всеки път!

— Следващия път, когато дойдем в апартамента ви, ще си направим Кръг от четирима. Така Четворката ни ще се хармонизира напълно.

— Да. Разбира се!

— А междувременно няма да се наложи да изкараш и една нощ повече насред този голям страшен океан. Не мисля да се отбиваме в някое пристанище — ще наредя на Том да повика хеликоптер. Ще си бъдете у дома още преди залез-слънце. Сега по-добре ли се чувстваш?

— О, да, Джоан, но ми е толкова мъчно за вкъщи!

— Още днес ще се прибереш. Отивам да намеря Том и да му кажа да задейства нещата. После ще съобщя и на Джейк и ще го сменя на руля, за да се сбогува с вас. Ако имаш достатъчно здрави нерви, ще залостиш вратата и ще му кажеш „довиждане“ както подобава. Една бърза Тройка с Джо? Или само двамата?

— Тройка, разбира се.

— Тогава намери Джо и го предупреди. И, Джиджи — онази картина на Ева. Искам да я купя.

— Не, ще ти я подарим.

— Мисля, че се разбрахме отдавна. Джо може да ми подари всичко друго, но когато картината е за моя съпруг, предпочитам да я платя.

Свалила всички платна, „Писана“ се поклащаше сънливо на вълните. На петдесетина стъпки над най-високата мачта бе увиснал хеликоптер, спуснал завързан с дълго въже кош. Том Финчли стоеше на кърмата и напътстваше пилота със сигнали. Господин и госпожа Бранка вече се бяха качили в кабината на вертолета, но багажът им все още бе струпан на предната палуба в очакване да бъде натоварен.

Купчината бе доста голяма. Когато ги покани на яхтата, Джоан ги бе убедила да вземат „всичко, което би могло да им потрябва за месец и повече дори“, тъй като на борда щяло да има достатъчно модели за рисуване. Джо бе приел поканата буквално и изглежда, бе опразнил ателието си напълно — имаше настолни лампи, прожектори, триножници, голямо руло с платно за рисуване, рамки, фотоапарати, снимачно оборудване и материали и какво ли не още, включително няколко сака с лични вещи и дрехи. Като гледаше всичко това, Джоан неволно се поздрави, че бе поръчала товарен хеликоптер.

Кошът издигна поредната порция багаж и отново се спусна. Фред и Ханк, шестнайсетгодишният син на Дела, стояха на палубата, за да натоварят последните неща. Единият задържаше въртящия се кош, докато вторият мяташе багажа вътре.

Тъкмо дойде време да натоварят един голям сандък, когато внезапно подухна вятър и наруши крехкия баланс между яхтата и вертолета. Кошът се разлюля силно, Фред го изпусна, а Ханк се пльосна на палубата, за да не го удари.

Фред успя да се съвземе доста бързо и сграбчи коша, който се бе изместил с няколко метра напред. Джоан Юнис дотича, улови сандъка за едната дръжка, после се наведе и хвана другата.

— Брей, че тежко! Джо сигурно е пъхнал котва в този сандък!

— Юнис! — извика Джейк. — Не вдигай това! Да не искаш да изгубиш детето? — И дръпна сандъка от ръцете й.

Ханк вече бе на крака.

— Чакай да ти помогна, капитане.

— Мръдни се, синко. — Джейк доближи коша, видя, че е твърде високо, за да постави сандъка, както го държеше, напъна мишци, подпря го на рамо, след това го нагласи внимателно вътре и… рухна на палубата. Джоан хукна към него.

На задната палуба Том Финчли видя, че кошът е натоварен, и даде знак на пилота да включи лебедката.

— Това е всичко! — провикна се той. — Можеш да отлиташ!

След това се обърна — и затича към Джоан и Джейк.

Джоан седеше на палубата, положила главата на Джейк в скута си.

— Джейк, Джейк, мили! — „Юнис, помогни ми!“

— Ще извикам доктора! — викна Фред и се втурна към каюткомпанията. Момчето се въртеше безпомощно около тях. Соломон изстена и сфинктерите му се отпуснаха. — „Юнис, къде е той?“ („Шефе, не мога да го намеря!“) „Трябва да го откриеш! Не може да е далече.“ {„Какво става, по дяволите?“{ („Ето го, ето го! Джейк!“) {„Юнис, какво стана? Някой ме удари отзад по главата с тухла.“} „Боли ли, миличък?“ („Разбира се, че не боли, шефе, не и сега. Няма какво да го заболи. Добре дошъл на борда, Джейк, стари, любими приятелю. О, Господи, колко се радвам да те видя!“) „Да, добре дошъл у дома, скъпи.“ {„Юнис?“} („Не, аз съм Юнис, Джок. Това е Джоан. Или Йохан. Или шефът. Не, Джоан е «шефът» само за мен, ти по-добре я наричай «Джоан». Вижте, спътници, нека подредим нещата в нашата малка Света Троица, преди съвсем да сме се объркали. Джоан, ти ще наричаш нашия съпруг «Джейк», както е било винаги, аз ще му казвам «Джок», както бях свикнала. Джок, ти ще наричаш шефа «Джоан», или «Йохан», а за мен тя е «шефе», или «Джоан». А за вас двамата аз си оставам «Юнис». Разбрахме ли се?“)

{„Толкова съм объркан.“{ („Скоро ще свикнеш, миличък Джок. Джоан ще кара, а ние ще й седим на врата и ще даваме съвети. Кажи му, Джоан.“) „Да, Джейк, сега вече получи и двете ни. Завинаги.“ („Ом мани падме хум. Ом мани падме хум. Джейк, присъедини се към нас!“) „Ом мани падме хум.“ {„Ом мани падме хум.“}

— Джоан. Мила, позволи ми да го прегледам.

Доктор Гарсия се беше навел над нея.

Тя поклати глава.

— Нека аз го държа, Роберто. („Шефе! Зарежи женските глезотии и дай на доктора да си свърши работата!“) „Да, Юнис. Ти се дръж здраво за Джейк.“ („Не се бой, скъпа. Джок, виждаш ли вече? През очите на Джоан. Защото ще се преместим.“) {„Виждам, разбира се. Кой е този спаружен нещастник? Боже, нима съм аз?“{ („Не, разбира се, това е само черупка, от която вече няма да имаме нужда. Не гледай натам, скъпи. Джоан, отмести поглед, че Джок не го понася добре.“)

— Фред, отведи я долу. Ханк, помогни ми. Том, повикай Уини. Да дойде веднага.

Доктор Гарсия откри Джоан в каюткомпанията. Лежеше с мокра кърпа на челото и Олга Дабровски я наглеждаше. След доктора влезе и Том Финчли, навъсен. Докторът не каза нищо, улови Джоан за китката и си погледна часовника.

Едва тогава промълви:

— Джоан, боя се, че имам лоши новини.

— Зная, Роберто. Беше си отишъл още преди да сляза тук. — („Не си е отишъл, шефе. Не го казвай така. Джок е мъртъв, колкото съм и аз. Но не си е «отишъл». Нали, Джок?“) {„По-точно не можеше да го формулираш, Пъргави крачка.“}(„„Пъргави крачка!» Знаеш ли колко отдавна не си ме наричал по този начин?“) {„А какво ще кажеш за снощи?“} („Снощи нарече така Джоан, а не мен.“) „Ще млъкнете ли, вие двамата? Или поне да си шепнете. Не мога да мисля.“

(„Прощавай, шефе. Джок, скъпи, опитай се да шепнеш съвсем тихо. Джоан повече ли я биваше от мен в онази работа?“) „Пак те чувам, Юнис. Освен това обърка времената.“ („Шефе, във Вечното настояще няма времена. Попитах Джок нещо, а той се страхува да отговори.“) {„Признавам, че ме е страх!“} („Няма от какво, Джок. С моето оборудване и моите съвети Джоан може и да ме е надминала вече. Плюс още едно добро начало — няма да повярваш, Джок, но шефът има ужасно мръсно подсъзнание. Тези любезности, които чуваш, са само преструвка.“) „Сестрице, престани да ме дразниш. Заета съм, Роберто е обезпокоен за нас.“ („Прощавай, мила. Обещавам да бъда добра.“)

— Юнис, искам да си изясним едно нещо от самото начало. Нямаше да има никаква разлика, ако се бе случило на брега, където помощта е близо. Дори ако доктор Хедрик беше с нас. Е, бихме могли да го поддържаме още известно време жив — като растение.

— Роберто, знаеш, че Джейк не би желал да му се случи подобно нещо. Никога не е одобрявал онова, което се наложи да преживее Йохан през последните си години.

— Така е, но двата случая са диаметрално противоположни. Твоето тяло беше изтощено и болно, но мозъкът ти бе напълно запазен. Докато при Джейк — прегледах го, преди да отплаваме, и беше в цветущо здраве, поне за възрастта си. Но зная какво ще покаже аутопсията — масивен кръвоизлив на голям мозъчен съд. Напълно непредсказуем инцидент. Ако това ще те успокои, той не е страдал и за миг.

{„Не съм страдал, а? Защо не го опиташ, Боб? Това е като ритник на катър в главата. Е, поне си прав, минава бързо. След това даже нямаш главоболие.“} („Джок, скъпи, с мен беше същото. Докато шефът е страдал години наред.“) „И така да е, вече е минало. Милички, помълчете малко — ще поговорим, когато ни оставят насаме.“

— Докторе, няма да има аутопсия.

— Джоан, трябва да я направим, поне за твое успокоение.

— Аутопсията няма да ми върне Джейк, нито той би я одобрил. Що се отнася до „успокоението“, кажи ми, дали причината не е във вълненията покрай медения месец?

— Не, Джоан, нито във вдигането на тежкия сандък. Нека ти обясня какво представляват този тип „инциденти“. Те са като слабо място в износена гума, която непрестанно заплашва да гръмне — дори най-малката причина може да го предизвика. Можеше да се случи днес, утре или след седмица. Дори по време на полов акт, ако за това ме питаш. Макар че ще е ужасно преживяване за жената. Може би е по-добре, че го сполетя, докато все още беше в разцвета на мъжката си сила, предполагам…

(„Много добре знаеш, че Джейк беше в разцвета на мъжката си сила. Попитай жена си. Попитай Джиджи. Попитай всички, за Бога.“) {„Юнис, толкова ли очебийно беше поведението ми?“} („Не чак толкова, Джок, мили мой сладострастнико. Но слуховете се разпространяват бързо.“)

— … всъщност, няма какво да предполагам, аз го знаех. Нали бях негов лекар. Джейк беше силен, щастлив и зрял мъж. Така че не си въобразявай, че си го преуморила по време на медения месец. С този брак му спести години на старческа самота. Дори да си му скъсила живота с някоя и друга седмица, станало е за сметка на много щастливи мигове. Но по-скоро си го удължила, щастливият мъж се радва на по-добро здраве. Не се терзай повече, мила. Когато ми дойде времето, надявам се да си ида като Джейк — бързо и щастлив до края.

— В такъв случай няма нужда от аутопсия. Ще подпишеш ли смъртния акт?

— Ами… тъй като смъртта не е настъпила в болница или под лекарски контрол, се налага да уведомим властите и…

— Роберто!

— Да, Джоан?

— Няма да ти позволя да направиш това с Джейк! Кого ще уведомяваш? Някой чиновник във Вашингтон? Ние сме във федерални води, тук съдебният лекар на Сан Диего няма юрисдикция. Но ако се свържеш с тях, сигурно ще стане достояние и на медиите и тогава можеш да си представиш какъв вой ще се надигне. Джейк беше под лекарско наблюдение — твоето! Ти си нашият корабен лекар. Нищо чудно да си присъствал и на момента на смъртта. — {„Джоан, не карай Боб да лъже. Какво значение, ако някакъв калпав патолог ме накълца?“} „Няма да го позволя, Джейк. Освен това съм бременна. Нима ще ме накараш да преживея всичко отново? Тълпи, въпроси, шум, безсънни нощи.“ {„Добре, скъпа, нека уреди въпроса.“} („Хъм, Джок, внимавай с шефа — тя е упорита кучка.“)

Доктор Гарсия поклати замислено глава.

— Знаеш ли, че си права? Когато дойдох, той все още имаше отслабваща сърдечна дейност. И тъй като не разполагах със средства да диагностицирам мозъчен удар, в началото реших, че става въпрос за инфаркт.

— В такъв случай, докторе, въпросът е решен. Оставям на теб да подготвиш документите и да ги изпратиш на когото трябва, когато спрем в някое пристанище. Прати и едно копие на Алек Трейн — при него е завещанието на Джейк. И предупреди капитан Финчли да впише инцидента в корабния дневник.

— Добре, Джоан, нека бъде както искаш. Съгласен съм, по-добре да кажем, че смъртта е настъпила по естествени причини, отколкото да позволим на разни дребни бюрократи да се ровичкат. А сега искам да идеш да поспиш. Ще ти дам една съвсем малка доза успокоително.

— Роберто, как ми е пулсът?

— Не е работа на пациента да пита подобни неща.

— Беше седемдесет и две, нали, преброих го, докато си гледаше часовника. Нямам нужда от успокоителни.

— Джоан, при тези обстоятелства сърдечният ти ритъм трябваше да е по-висок от нормалния.

— В такъв случай може би се нуждая от стимулант, не от успокоително. Роберто, понякога забравяш, че аз не съм нормален пациент. Не съм млада булка, изпаднала в истерия. Под тази красива външност се крие един много стар човек, почти три пъти по-възрастен от теб, скъпи — човек, който е виждал какво ли не през дългия си живот. Смъртта е мой отколешен приятел, познавам я добре. Живяла съм с нея, хранила съм се и съм си лягала с нея и не ме плаши това, че я срещам отново — смъртта е точно толкова необходима, колкото и раждането. И носи щастие, по свой собствен начин. — Тя се усмихна. — Пулсът ми е нормален, защото съм щастлива. Щастлива съм, че моят любим Джейк издъхна толкова леко и когато също беше щастлив. Добре, ще отида в каютата и ще си легна, обикновено следобед си подремвам, докато премине жегата. Но какво ще стане с Ева?

— С Ева?

— Не трябва ли да се погрижиш за нея? Тя е млада и може би досега не е виждала как умира човек. Със сигурност има нужда от успокоително.

— Джоан… права си. Ще кажа на Уини да се погрижи за нея. Олга, би ли повикала Уини?

— Разбира се, докторе. — Госпожа Дабровски излезе.

— А сега, млада госпожо, позволи ми да те отведа в твоята каюта.

— Само момент, докторе. Капитане, ще бъдете ли така добър да вдигнете допълнителните платна и да се насочите към най-близката точка на международни води. Искам да сме там преди залез-слънце.

— Тъй вярно, госпожо. Поемаме на югозапад.

— Чудесно. А след това предупредете останалите, че погребението ще е привечер.

— Джоан!

— Роберто, да не мислиш, че ще оставя Джейк в ръцете на някой гробар? Той искаше да издъхне като предците си — никой не бива да докосва тялото му, докато не го върнем у дома по залез-слънце.

— „Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш, и време да умреш…“

Джоан спря да чете. Слънцето беше оранжево-червен диск, почти докосващ хоризонта. Тялото на Джейк, увито в бял чаршаф и с вързани за краката тежести, бе положено на една скара върху перилата. Фред и докторът го прикрепяха от двете страни. {„Примитивен ритуал, Йохан.“} „Джейк, ако не ти харесва, ще спра.“ („Джок, прояви малко уважение, това е погребение все пак.“) {„Но е моето, нали? Да не искате да се разплача само защото присъствам на собственото си погребение? Йохан, щом питаш, ще ти кажа — харесва ми. Уважавам символите, особено примитивните символи. Благодаря ти, че го правиш и че не позволи на трупа ми да попадне в ръцете на хонорувани вампири.“} „Само попитах, Джейк, а сега ще продължа. Отбелязала съм си още няколко пасажа.“ {„Гледай да не прекалиш с хвалбите, че току-виж ме прибрали в Царството небесно.“} „Няма, Джейк, обещавам. Каквото ни е писано, ще го посрещнем и тримата заедно.“ („Точно така, шефе. Джейк го знае.“)

— „Всичко отива на едно място: всичко е произлязло от пръст, и всичко ще се върне в пръстта. Кой знае: духът на синовете човешки… По-добре двама, нежели един… Защото ако падне единият, другият ще повдигне другаря си. Но горко на един, кога падне, а няма другиго, който да го подигне. Също, когато лежат двама, топло им е; а един — как ще се сгрее?“

(„Шефе, това ми напомня — ще трябва ли да спим сами тази нощ?“) „По дяволите, Юнис, никога ли не мислиш за нещо друго?“ („Стига, шефе, какво друго си заслужава вниманието? Пазари, финанси, ценни книжа? Разказвах на Джок за твоето откритие, че за жената сексът е по-силно изживяване, отколкото за мъжа. Той не ми повярва. Но няма търпение да опита сам.“)

„Джейк, вярно ли е? Смятах да спазвам известно благоприличие, в твоя чест.“ {„Оценявам жеста ти, Йохан. Но не бива да стигаш до крайност. Не виждам защо трябва да скърбите за мен, след като съм тук. Кажи ми — наистина ли при жените е по-хубаво?“} („Шефе, остави го да прецени сам — дали е по-хубаво да любиш Юнис, или да бъдеш Юнис.“) „Юнис, престани да говориш като разгонена кучка. Е, добре, партньори — ще помисля върху предложението. Но проклета да съм, ако позволя да се изложим тази нощ. Не и тази. Трябва да го направим дискретно — инак няма да участвам.“

— „И, ако някой вземе да надвива над единия, то двама ще устоят насреща му; и конец, на три усукан, не ще се скъса скоро.“

(„Шефе, и тази част ми хареса. Малка компенсация за погребението, което така и не получих. Нямаше дори паметна служба.“) {„Но нали ти отслужихме погребение, Пъргави крачка?“} („Така ли? И кой беше там?“) {„Само аз, скъпа. Наех малък хор и органист. Няколко букета. Нищо тържествено.“} („Джок, ужасно ме трогна! Шефе, той наистина ме обича! Нали?“) „Така е, мила. И двамата те обичаме.“ („Джок, жалко, че не можах да присъствам.“) {„Не знаех къде си, мила. Но може би по-добре, защото като знам какви ги вършиш след погребение…“}(„Ах ти, призрак на дърт пръч такъв. Добре, че никой не може да ни чуе.“) {„Внимавай кого наричаш «призрак», Пъргави крачка, да не ти се върне и на теб. Да оставим Джоан да довърши на спокойствие.“}

— „Всичко, що може да върши ръката ти, според силите си върши… защото дните ти са малко и преброени… защото човек отива във вечния си дом… докле се не скъса сребърната верижка и не се съдере златната превръзка…“ Из дълбините идем и нека върнем сега тялото на нашия брат Яков на дълбините.

Джоан затвори Библията, Фред и доктор Гарсия повдигнаха близкия край на скарата, тялото падна във водата и изчезна.

Тя се обърна и подаде книгата на госпожа Дабровски.

— Вземи я, Олга. Благодаря ти.

— Беше много хубаво, Джоан.

— Изтрий си сълзите, Олга. Човек не бива да тъжи, когато се сбогува. А и Джейк беше готов за това. Познавах го добре, Олга, зная какво искаше. — Тя стисна ръката на Олга и се обърна. — Уини! Престани веднага! Джейк не желае да плачеш. — {„Какво те кара да мислиш така, Йохан? Чувствам се поласкан, когато едно красиво създание като Уини лее сълзи по мен.“} „О, стига, Джейк. Ти беше звездата на шоуто, време е да прекратиш поклоните. Поговори с Юнис.“ — Джоан улови дребната червенокоса сестра за ръцете. — Уини, не бива, наистина. Помисли за своето бебче.

Уини зарови глава в рамото й.

— Джоан, не ти ли е мъчно за него поне малко?

— Не, скъпа, как мога да скърбя за Джейк, когато той въобще не ме е напускал? Камъкът все още е в лотоса и ще си остане там. Във Вечното настояще.

— Предполагам… но ми е толкова трудно да го понеса!

(„Дали да не изберем доктор Робърт? Сигурно ще даде на бедната Уини приспивателно.“) „Не и Роберто, Юнис. С неговия агресивен атеизъм, ако надуши нещо, ще бъде потресен. Някоя друга нощ.“

— Роберто, по-добре се погрижи за Уини.

— Ще се погрижа — но ти как си?

— Знаеш, че съм добре. Но искам да те помоля нещо.

— Досещам се какво и вече съм ти го предписал. Една таблетка фенобарбитал.

— Не е за мен, а за Уини. И се постарай да хапне поне малко. След това седнете и повтаряйте ом мани падме поне половин час. После я отнеси в леглото, прегърни я и остани при нея, докато заспи. И ти също можеш да поспиш, приятелю, денят бе тежък.

— Добре, но не искаш ли да се присъединиш към нас? Ела в нашата каюта. А после да си легнем тримата. От опит зная, че това е по-добро от барбитуратите.

— Докторе, ако искаш, можеш да дойдеш утре в девет в моята каюта и да ме изриташ от леглото, ако вече не съм станала. Но ще бъда. А тази вечер смятам да пробвам с хипнотизираща молитва. Заедно с Джейк. Той ще може да ме чуе… независимо дали го вярваш, или не.

— Джоан, не бих искал да разбивам ничия вяра…

— И не би могъл, скъпи. Благодаря ти за съчувствието. Когато ми потрябва, ще се възползвам от него. Но сега се погрижи за Уини. — („Шефе, а какво ще кажеш за Фред? Никак не е за изпускане. Джок, ти ще си точно по средата. Щастливецът Адолф. Но Фред няма да знае.“) „Юнис, ти си се побъркала. Веднъж вече едва не изплашихме Фред до смърт — само защото се държахме като такива, каквито сме. Виж, остави го, той сега е по-зле и от Уини. Няма кой да го утешава. Ние ще го утешим, но не тази нощ.“

— Капитане?

— Да, госпожо?

— Време е да сложим край на тези заупокойни молитви. Стига сме ронили сълзи. Съвсем объркахме дневния ред на кораба. Хестър дали ще може да спретне бързо студена вечеря? Бих й помогнала, но първо ще свърша една друга работа. — („Ах, значи ще бъде Томчо. Джок, чака ни голяма забава.“) {„Започвам да се питам, Пъргави крачка, има ли въобще мъж на борда на тази яхта, пред когото да не сте ги разтваряли?“} („О, разбира се, Джок, миличък. Хенк. Той е хвърлил око на Ева и ни смята за твърде стари за него. Но сега, след като чичо Джейк я остави, тя може да му се отдаде изцяло.“) {„Сега, след като съм мъртъв, ще призная, че съжалявам, задето се опъвах на тази малка игрива птичка. Нямаше да ми струва повече от милион да се отърва от проблемите след това, а нали си имам богата жена.“} „Когато най-сетне млъкнете, вие две пиявици, ще ви обясня какво съм намислила. Не е Томас. Той ще е на вахта до полунощ, а може да се забави, ако излезе насрещен вятър. Капитан Томас Катъс сега има по-важни задачи.“ — Капитане, искам да се насочите право към пристанището на остров Сан Клементе.

— Да, госпожо. — Той повървя малко след нея, след което добави шепнешком: — Най-добре вече аз да ви наричам „капитане“. За пример на останалите.

Тя спря. Бяха сами, но въпреки това му отговори тихо:

— Томчо?

— Да?

— Не ме наричай „капитане“ — ти си капитан на тази яхта, докато не взема изпитите. А след това ще видим.

И не ми казвай „госпожо“. Нека си остана госпожа Соломон, или Джоан, в зависимост от компанията. Също както преди. Но насаме можеш да ми викаш „котенце“. Надявам се, че си оставам такова за теб.

— Ами… добре.

— Да го чуем.

— Котенце. Храброто ми малко котенце. Мило, колкото по-дълго те познавам, толкова повече ме изненадваш.

— Така е по-добре. Томчо, нека ти кажа нещо. Джейк беше наясно за нашите игрички. — {„О, това е лъжа. Юнис, тя не ми е казвала подобно нещо, а аз изпитах подозрение само веднъж, и то за кратко.“} („Зная, Джок. Но шефа го бива да замотава хората, за да постигне своето.“)

— Наистина ли?!

— Да, Томас Катъс. Но Джейк Соломон беше истински джентълмен и виждаше само това, което предполагаше, че трябва да вижда. Нито веднъж не ми се разсърди заради моите малки немирства. Просто ме оставяше да правя каквото си искам. Но и той много се пазеше. Имаш ли представа дали го е правил с Хестър? — {„Йохан, виж сега…“} („Джок, успокой се. И аз се питах същото нещо.“)

— Уф, нали знаеш, мъжете сме еднакви и винаги търсим едно и също.

— Същото може да се каже и за нас, жените. Е?

— Хестър легна с него при първата възможност, която им дадох. Но не ми каза. Срамуваше се. Трябваше да ги хвана, а после да я принудя да си признае.

— Нали не си й направил нищо лошо?

— Не, котенце, никога не съм груб с жените. Замълчах си, а по-късно я попитах. Излъгах я, че и без това вече знам, така че най-добре да си изясним всичко. И тя си призна. Не ми била казала заради теб.

— Ох! И предполагам, ти тогава й разказа за нас двамата?

Той я погледна ужасено.

— Котенце, да не мислиш, че чавка ми е изпила мозъка? Виж, харесвам това, което ми даваш, но не съм глупак. Никога не бих издал жена, с която съм бил. Най-малкото теб. Повярвай ми.

— Вече можеш да кажеш на Хестър, ако искаш, скъпи, защото няма значение. След време сигурно ще научи, че се занимавам с това, с което обичайно се развличат вдовиците. — {„Мълчаливи, тихи, необвързващи и винаги благодарни.“} („Джок, ти стар сладострастен призрако!“) — Добре, погрижи се за новия курс. Кога очакваш да пристигнем, Томи? Ако е късно през нощта, мога да те сменя за втора вахта.

— Не, котенце, сега имаш нужда от сън. Ще извикам Фред и Ханк. Искам да ми обещаеш, че ще си останеш в каютата. Никакво скитане по палубата, за да не си помисля, че се готвиш да скочиш зад борда.

— Това заповед ли е, капитане?

— Хъм… да, това е заповед!

— Слушам, сър! Няма да се наложи да ме проверяваш, ще си бъда в каютата, със заключена врата и дълбоко заспала. Обещавам да не скачам зад борда преди утре вечер.

— Котенце, нали не мислиш да скачаш? Нали?

— С бебчето на Джейк в мен? Капитане, аз имам чувство за дълг. Докато това бебе е с мен, животът ми не ми принадлежи. Не само че не мисля да се самоубивам, но възнамерявам да запазя пълно спокойствие и да си пазя здравето. Така че не се тревожи за мен. Лека нощ, Том. — Тя тръгна към каютата.

„Тук няма да ни се отвори парашутът, приятели, човекът е преизпълнен с благородни пориви. Мисля, че Антон е единственият ни шанс.“ („Страстният поляк! Джок, скъпи, не съм сигурна дали сърцето ти ще издържи.“) {„За щастие, мили мои, вече нищо не се изисква от старата помпа, а тази, която получих от Юнис, е швейцарски часовник. Държи се отлично дори когато е под натоварване. Но вие го знаете преди мен.“} „Престанете да бръщолевите, вие двамата. Някой да има идея как да се отървем от Олга?“

(„Да я бутнем зад борда?“) „Юнис!“ („Не може ли да се пошегувам, шефе? Харесвам Олга, тя е мило момиче.“) „Твърде мило, това е проблемът. Не е курве като теб, мен или Хестър.“ {„Хъмммм!“} „Джейк, не си в съда, мили. Случаят е важен.“ {„Йохан, исках да кажа, че ако запознаеш с нашия проблем госпожа Дабровски, тя може да прояви съчувствие. Лично аз винаги съм го откривал в нея.“}

„Джейк! Да не искаш да кажеш, че си бил с Олга? Не мога да повярвам.“ („Аз също, Джок. Ако беше казал «Ева», щях да се ококоря, но да ти повярвам. Но Олга? За Бога, тя носи гащи дори когато влиза в басейна!“) {„Които се смъкват доста лесно — насаме.“}

„Юнис, струва ми се, че говори сериозно. Проклета да съм! Ама че сме си лика-прилика с теб. Добре, Джейк, кажи как да постъпим.“ {„За кое? Как да се отървем от нея? Достатъчно е да я помолим, тя е много внимателна и преживя смъртта ми далеч по-тежко от вас, двете лицемерки.“} („Джок, това не е честно. За нас също беше удар… но пък се зарадвахме, когато реши да останеш.“)

{„Благодаря ви, мили мои. Между другото, ако не възразявате, бихме могли да я поканим…“} („За Тройка ли намекваш?“) }„Разбрах, че сега му казват така, по мое време имаше друг израз. Но няма ли да е по-скоро Петорка?“}

(„Думата днес е «звезда», Джок. Но нека ти съобщя първото правило на щастливия дух. Никога, ама никога не бива да признаваш за съществуването си, още повече да караш Джоан да го прави. Защото тогава тя може да пострада. И ако я затворят в някоя лудница, край на щастливите дни за всички нас. Виж, ти си женен за Джоан от известно време, но кажи ми, заподозря ли поне веднъж моето присъствие?“) {„Нито веднъж.“} („Видя ли? Мълчиш ли си, ще те оставят на мира.“)

„Юнис, Джейк никога не би ни издал. Но сега за Олга — Джейк, учил ли си я на Ом мани?“ {„Не.“} („Шефе, май вече разбирам накъде биеш. Джок, научихме Антон на това. Олга достатъчно ли е гъвкава, за да опита лотос?“) {„Пъргави крачка, госпожа Дабровски е достатъчно гъвкава да направи каквото пожелаеш.“} („Това е, Джоан. Олга ще играе с нас дори ако го сметне за някой езически ритуал. Още тази вечер. Заради теб. И няма по-лесен начин да се разгорещим и да разхвърляме дрешките от този да направим Кръг. Ти имаш опит в това.“) {„Доколкото си спомням, Джоан го е пробвала и на мен. Макар да не беше необходимо. Добре, да идем да потърсим семейство Дабровски.“}