Няма да се уплаша от злото

22.

— … да разбирам, че ми предлагаш своето прекрасно тяло? Съжалявам, миличка. Не се интересувам от жени. Нито от мъже. Нито от гумени приспособления, високи токчета и всякакви други играчки. Аз съм садист, госпожице Смит. Садист гений, който е осъзнал от съвсем млад, че трябва да стане хирург, за да не се превърне в съвременен Джек Кеч12. Чисто високомерие и нищо повече. Но все пак ти благодаря. Жалко, защото имаш наистина великолепно тяло. — („Е, шефе, току-що ти отказаха. Това е урок, който всяка жена трябва да научи. Среши си косата и започни отначало.“)

„Юнис, за мен беше облекчение. Въпреки че той имаше право да вкуси от удоволствието.“

— Аз съм вашата Галатея, докторе, дължа ви всичко, което пожелаете. Освен да ми отворите черепа. И продължавам да ви бъда длъжница. Предлагах ви само малък, символичен аванс. Но вие не откликнахте като типичен австралиец — а и не изглеждате такъв.

— Ах, това ли? Всичко е измама, мила. От младостта ми в Сидни до елитното медицинско училище в Лондон — само лъжа и измама. Облечи си пеньоара, защото смятам да си вървя. Ей, имаш ли нещо против да заснемат това невероятно задно салто за моите архиви?

— Къде да пратя записа, докторе?

— Джейк Соломон знае. Дръж гребена високо, миличка, и си живей живота, ти си моят шедьовър.

— Ще се постарая.

— Браво! Така те искам!

Според неофициални съобщения неидентифициран летящ обект с приблизително дисковидна форма се е приземил в Пернамбуко и хуманоидният му екипаж се е срещнал с местните селяни; съобщението бе отречено още преди да стигне до новинарските емисии. Броят на частните полицейски служби в Щатите надхвърли три пъти този на обществените. Госпожица Джоан/Йохан Смит получи над две хиляди предложения за брак, няколко пъти повече покани за интимни срещи, сто осемдесет и седем смъртни заплахи, неустановен брой бележки с опити за изнудване и четири бомби — нито една от които не бе приета лично, тъй като пратките й преминаваха през частна пощенска служба „Меркурий“ съгласно установения по-рано през годината ред. Наложи се подмяна на механичната ръка в един от бункерите за преглед на кореспонденцията, останалите три бомби бяха обезвредени без инциденти.

Министърът на пощите почина от свръхдоза барбитурати, заместникът му отказа да приеме овакантения пост и подаде молба за пенсиониране. Жена в Олбъни роди „фавън“, който беше кръстен, умря и бе кремиран за осемдесет и седем минути. Без цветя и без снимки. Според доклад на ФБР престъпността е нараснала със 71 процента, главно за сметка на тежките углавни престъпления — въоръжени грабежи, изнасилвания, нападения със смъртоносно оръжие, убийства и опити за убийства. Учебният процес в университета Харвард все още е преустановен заради студентски бунт.

— Джейк, последния път, когато отказа да се ожениш за мен, ми обеща да прекараме една нощ в града, ако спечелим делото.

Господин Соломон остави чашата.

— Ставаше дума за празничен обяд, мила. Доколкото си спомням, по онова време ти ми заяви, че чекът от нощен клуб не може да замести брачното свидетелство.

— И това е така. Но реших, че няма смисъл да упорствам за брака, след като ми оказа честта да бъда твоята първа наложница. Уф… забрави за „първа“. Не зная как прекарваш времето си, когато не си тук. Добре де, не е задължително да съм първа. — („Сестрице, никога не разпитвай мъжете за сексуалния им живот. Ще те излъжат.“) „Не се безпокой, миличка, имам друга идея. Джейк ще ни отведе в нощен клуб, а ние ще си сложим онзи разкошен златистосин тоалет — това е нещо, което не се забравя.“

— Юнис, сериозно ли мислиш, че си имам и друга?

— Едва ли имам право на мнение по въпроса, сър. Джейк, стоях си у дома почти през цялото време на процеса, излизах само няколко пъти на пазар, и то с Уини. Но сега, след като спечелихме делото, не виждам смисъл да продължавам със затворническия живот. Виж, скъпи, можем да си направим купон за четирима — момиче за теб и момче за мен, а после ти да се прибереш, за да се наспиш.

— Наистина ли смяташ, че ще се върна и ще те оставя сама в някой нощен клуб?

— Това, което смятам, е да прекарам тази нощ по клубове и да се веселя. Аз съм свободна, над двайсет и една — Божичко, бях го забравила — над двайсет и една! И мога да си позволя охрана. Но няма никаква нужда да будуваш с мен през цялата нощ. Или може би предпочиташ да правиш компания на Уини? Тя те харесва.

— Юнис, наистина ли възнамеряваш да си наемеш жиголо?

— Джейк, няма да се омъжвам за него, нито дори да го вкарвам в леглото си. Очаквам да потанцува с мен, да се усмихва, да води приятен разговор — на цената на водопроводчик. Толкова ли е лошо?

— Няма да го позволя. Освен това не виждам какво има да се празнува. Юнис, делото още не е минало през Върховния съд.

— Имаме предостатъчно поводи за празненство. Вече притежавам легален статут — благодарение на теб, скъпи — и ти не си мой попечител, а внучките ми изгубиха по всички точки. Ако трябва да чакаме окончателното решение на Върховния съд, и двамата ще остареем.

— О, глупости! Още утре заминавам за Вашингтон, за да придвижа този въпрос. Малко търпение.

— Само не искай от мен търпение, мили. Зная, че скоро ще разрешиш въпроса, но, Джейк, в живота се случва какво ли не. Представи си, че катастрофираш…

— Дори това няма да ме стресне, скъпа. Тъй като по наследство не мога да очаквам сериозни сърдечни проблеми, нито имам генетична предразположеност към рак, защо да не бъде катастрофа? Всичко друго, само не и бавна, мъчителна смърт.

— Натриваш ми носа за грешката, която допуснах. Ще ми позволиш ли да свърша? Веднъж подхвърли, че според статистиката ти остават не повече от десет-дванайсет години живот — докато пред мен имало най-малко половин столетие. Това не е вярно, Джейк. Моята средна продължителност на живота все още е нула.

— Какво се опитваш да кажеш, за Бога?

— Истината. Която ти си забравил, а аз осъзнавам във всяка златна секунда. Джейк, в главата си имам трансплантат. Уникален трансплантат. Никаква статистика не може да важи за мен. Никой не знае какво ще стане, никой не може да предположи. Ето защо живея всеки ден, сякаш е последен. Джейк, миличък мой, не съм изплашена от смъртта, не, аз съм безумно щастлива. Когато бях малко момче, мама ме научи на една молитва:

Това е, Джейк. Не съм се сещала за тази молитва от деветдесет години. Но сега я използвам и… заспивам щастлива, без грижи за утрешния ден. — („Сестрице, пак излъга! Най-много да промърмориш едно Ом мани падме хум!“) „Същото е, сладурано. Молитвата е това, което влагаш в нея.“

— Джоан Юнис, веднъж ми каза, че не си вярваща. Какви са тези детски молитви?

— Доколкото си спомням, казах ти, че съм бил „умерен агностик“ — докато не умрях за кратко. Все още съм агностичка — което означава, че не зная отговорите на въпросите, които ме вълнуват, — но сега съм щастлива агностичка, защото дълбоко в сърцето си съм уверена, че светът не е безцелен, че в него има доброта и че присъствието ми е със съвсем конкретна причина, дори да не ми е известна. А тази молитва не е нищо повече от мисловен ритуал. За мен тя означава да изживея всеки миг пълноценно, така, както би го изживяла Юнис — весело, щастливо, без да се бои от смъртта. Като стана дума за тревоги, Джейк, одеве спомена Паркинсън?

— Не мога да кажа, че съм силно обезпокоен. Като адвокат, не виждам какво повече би могъл да направи. Но той е подъл човек, а Върховният съд е съставен от хора, не от ангели. Юнис, там има петима честни мъже и още четирима, от които не бих купил и кола. Ще видим какво ще стане.

— Така е, Джейк. Но не мисли за Парки. Най-лошото, което може да ни направи, е да източи малко пари. Което мога да понеса, след като и без това имам прекалено много. Такива като Парки на този свят с лопата да ги ринеш — трябва ли да се тревожим заради всичките?

Соломон се засмя.

— Права си. Ще се постарая.

— А сега иди да си вършиш каквото там беше намислил и забрави, че се опитвах да те замъкна в някой клуб. — („Сестрице, твърде лесно се предаваш.“) „Кой се е предал?“

— Юнис, ако наистина искаш да…

— Не, Джейк, не искам! Виждам, че сърцето ти е другаде. Докато си във Вашингтон, ще опитам някой от пороците на този декадентски град. Но ти обещавам, че ще си взема охрана. Малчо например, той плаши хората с ръста си. Ще поканя Алек и Мак и Уини, за да станем четворка.

— Юнис.

— Да, мили?

— Проклет да съм, ако те оставя в лапите на онези два вълка.

— О, Джейк, ревност ли долавям?

— Не. Бог да ме пази от този мазохистичен недъг. Но щом си решила твърдо да се запознаеш с обратната страна на медала, ще бъда до теб. Обличай се, момиче, отивам да изтупам молците от вечерното си сако. Официален тоалет.

— Сиреч голи гърди? — „Ти щеше ли да се справиш по-добре, котенце?“ („Свалям ти шапка, сестрице.“)

— … прекалено фриволно за мястото, където отиваме. Освен ако тялото ти не е боядисано.

— Скъпи, ще се постарая да не те изложа. Но искаш ли преди това да подремнеш?

— Защо не, ще си почина малко след вечеря. Потегляме в десет. Искам да си готова за скок.

— Олеле, как ме изплаши! Да ти помогна ли да заспиш? Двете с Уини? Малко упражнения?

— Вече научих каквото ми трябва. Но трябва да призная, че е много приятно две млади момичета да ти пеят приспивна песен. Може да ви държа будни цяла нощ.

— Да, сър.

— А сега, надявам се, ще ме извиниш. — Господин Соломон стана, наведе се и й целуна ръка. — Адиос!

— Върни се тук и ме целуни както трябва!

Той я погледна през рамо.

— По-късно, мила моя. Жената трябва да си знае мястото. — След тези думи Джейк излезе.

(„Кой спечели този рунд, шефе?“) „Джейк смята, че е той, Юнис, но ти ми кажи какво мислиш.“ („Учиш се, сестрице — бързо се учиш.“)

Джоан отиде при стенобюрото и вдигна телефона — бе решила да се обади оттук, защото нямаше видеокамера. След няколко сигнала в слушалката се чу:

— Кабинетът на доктор Гарсия.

— Говори секретарката на госпожа Макинтайър. Там ли е докторът и ще може ли да разговаря с госпожа Макинтайър?

— Моля почакайте. Веднага ще попитам.

Докато чакаше, Джоан си нашепваше молитвата от медитацията. Малко по-късно чу спокоен глас:

— Доктор Гарсия на телефона.

— Аз съм секретарката на госпожа Макинтайър. Докторе, безопасна ли е тази линия?

— Разбира се, Юнис.

— Роберто, мили, имаше ли новини за мен?

— „Гърците превзеха Атина.“

— О! Сигурен ли си?

— Без никакво съмнение, Юнис. Но не изпадай в паника. Можем да направим аборт веднага щом пожелаеш. Никой няма да разбере. Ще повикам доктор Криста, той е отличен специалист. Аз ще му асистирам, за да не присъства сестра…

— О, Роберто, не и не! Не си ме разбрал, скъпи — възнамерявам да задържа това бебче дори ако е последното нещо, което направя в този живот. Ти ме направи невероятно щастлива. — („Шефе, сега вече наистина имаме повод за празненство! Но не казвай на Джейк, нали?“) „Все още на никого. Кога ще ни се подуе коремът?“ („Няма да е в идните няколко седмици, освен ако не започнеш да се тъпчеш като прасе.“) „Вече съм гладна. Искам да си хапна сладолед.“ („Не може.“)

След кратка пауза докторът каза:

— Изглежда, съм разбрал ситуацията погрешно. Но ти беше доста нервна, когато вземахме проба.

— Разбира се, глупчо. Защото се боях, че може да не се е получило.

— Хъм… Юнис, чувствам се лично отговорен. Зная, че си приказно богата и ще има много мераклии, така че трябва да подготвиш внимателно брачния си договор. Между другото, аз съм свободен.

— Какво мило предложение, Роберто — и откровено. Благодаря ти, скъпи, наистина го оценявам. Но тъй като съм богата, не ме е грижа какво ще си кажат съседите.

— Юнис, въпросът не е само да не останеш самотна майка. Аз разбирам и отговорностите, които води със себе си едно дете.

— Роберто, скъпи, това дете не е твоя отговорност. То е само мое.

— Извинявай.

— Искам да знаеш, че с нищо не си задължен. Благодарна съм ти за помощта. Но вместо да се опитваш да направиш от мен почтена жена — което ще е много трудно, — защо не махнеш онзи имплант от хубавото краче на Уини и не сложиш друг, на друго място — където ще върши по-добра работа. Нея направи почтена жена. Много ще е по-лесно, а и тя го заслужава.

— Това е идея. Даже ще ти призная, че ми е минавало през ума. Но тя не желае да те напуска.

— Не е необходимо. Какво пречи да й направиш едно хубаво бебче и тогава двете ще си живеем заедно? Добре, добре, млъквам и повече няма да ти се меся в живота. Имам два въпроса — тази нощ смятам да изляза в града и да отпразнувам хубавата новина, която научих от теб. Трябва ли да се ограничавам само с леки питиета?

— Ни най-малко. Съвсем скоро ще те поставим на специална диета. Но тази вечер можеш да се напиеш до забрава и това по никакъв начин няма да повлияе на бебето. Знаят го от личен опит милиони жени…

— Е, няма да се натряскам, но може да обърна няколко чашки. И последен въпрос — ако можеш да се освободиш от задълженията си, искаш ли да ми правиш компания? Официално празнуваме съдебната победа. Това за „Гърците превзеха Атина“ ще си остане наша тайна.

— Хъм…

— Изглеждаш ми разтревожен за нещо.

— Ами, там е работата, че имах среща с Уини.

— Ах! Значи не се изразих съвсем правилно. Аз имам среща с Джейк, а се надявам вие с Уини да ни правите компания. Не съм те канила да прекараш нощта с мен — макар че не бих имала нищо против да го направим някой друг път, без Уини да разбере. Ти си приятен мъж и сигурно ще ми е хубаво с теб.

— Юнис, и на мен също — с теб.

— О, сигурно го казваш на всички свои пациентки. Докторе, нека те помоля нещо. Почакай десетина минути, преди да позвъниш на Уини. Искам да я помоля да ми направи една услуга.

— Десет минути.

— Благодаря ти, Роберто. До скоро. — Джоан превключи на интеркома. — Уини? Заета ли си, миличка?

— Чета книга. Идвам веднага.

Джоан я чакаше в коридора.

— Нищо важно, мила. Искам само да позвъниш на О’Нийл и да му предадеш, че бих желала да говоря с Финчли. Зная, че мога и сама да потърся О’Нийл, но така ще е по-официално.

— Разбира се, Джоанче. Да ти правя ли компания?

— Уиничка, знаеш много добре, че ако ми трябва компания, ще те предупредя. Но сега бих искала да помоля нещо Финчли насаме. Така че пусни го в стаята ми, когато дойде, върни се в твоята стая и затвори вратата. След десетина минути ще те потърсят по телефона.

— Мен ли?

— Да, очаква те приятна изненада. Двете с теб, Джейк и доктор Гарсия ще ходим тази вечер на клуб.

— Ах!

— А когато се приберем, гледай да не го пускаш да си върви до сутринта, а аз ще се позабавлявам с Джейк. Той знае ли кой е „Боб“?

— Предполагам, че знае.

— Все пак бъди внимателна с добрия доктор, скъпа. Мъжете са толкова срамежливи. Хайде, изчезвай.

След четири минути Уини обяви за пристигането на Финчли и излезе.

— Викали сте ме, госпожице — рече той.

— Миличък, тези врати са звуконепроницаеми. Можеш да не бъдеш така официален.

Той видимо се отпусна.

— Добре, мила.

— Хайде, цункай ме и седни. Вратата на хола е заключена. Уини е единствената, която може да ни обезпокои, но няма да го направи.

— Мило, понякога ме караш да се чувствам на тръни.

— О, сладкият ми. — Тя се отпусна в обятията му. — Искам да те питам нещо — по-точно очаквам от теб съвет. Обсъди го с О’Нийл и ако трябва, с останалите от охраната. Но ми е нужен твоят съвет, другите са за прикритие.

— Жено, спри да говориш и ме целуни.

Тя го послуша и този път целувката им беше дълга и страстна. Когато се откъсна от нея, той промълви с пресипнал глас:

— Не носиш нищо отдолу, нали?

— Позна, Томчо, но нека първо приключим с въпроса. Тази нощ излизаме на клуб — Джейк и аз, Уини и доктор Гарсия. Не зная къде са намислили да ни водят, но ми се ще да видя някое много яко местенце. Предположих, че ти ще имаш нещо предвид.

— Хъм… Юнис, елитно ли трябва да е заведението, или бардак?

— Нали и двете са безопасни, след като се озовеш вътре? Ако въобще можем да влезем.

— Хъм… има едно, със собствен паркинг и бронирани врати. Виж, ще ти донеса списък, но лично аз ти препоръчвам него.

— Добре. Благодаря ти, Том.

— Радвам се, че мога да ти бъда полезен. Имаме ли още малко време? Може ли да заключа и другата врата?

— Щом аз не се безпокоя от Уини, защо ти трябва? Вземай една възглавница и ме просвай на пода.

Компанията се събра в стаята на Джоан. Джейк Соломон бе избрал старомоден класически тоалет — черен смокинг и панталони, бяла риза с колосана яка. Контрастът между ризата и смокинга представляваше чудесен фон за златното колие с кръста. Доктор Гарсия бе също официален, но според модерните представи: алено трико с предизвикателни подплънки, ластично яке в бял защитен цвят, риза от черна коприна с жабо, обсипано с перли. Малката Уинифред бе облякла своя нов изумруден тоалет, но с дълга до пода пола — нямаше телесна украса, но постоянното изчервяване действаше като успешен заместител. На челото си бе поставила един самотен изумруд — изглеждаше като кастовото отличие при индусите.

Джейк я огледа.

— Дребосъче, какво държи този камък на челото ти? Застраховката?

Тя се изчерви отново, но отговори в същия стил:

— Завит е с тирбушон, сър. Искате ли да го развинтя?

— Не, страхувам се да не казваш истината.

— Никога в смесена компания, сър. Залепен е с една от онези лепенки, които използваме за превръзки. Не се разтваря от вода и пот, но лесно се маха с алкохол.

— В такъв случай, мила, внимавай да не разливаш питието си нагоре.

— О, аз не пия, господин Соломон. Ако ме почерпите „Куба либре“, ще бъде без „либрето“, ако е „Блъди Мери“, ще се огранича само до доматения сок.

— Докторе, да я оставим у дома, не става за купон.

— Ще ме зарежете само защото не пия ли, господин адвокат?

— Защото ме наричаш „господин адвокат“. И „сър“. Уини, след залез-слънце името ми е Джейк.

— Да, господин адвокат — отвърна смирено Уинифред.

Джейк въздъхна.

— Докторе, кога ли ще се науча да печеля споровете с жени?

— Ако се случи, съобщете го на доктор Розентал. Рози пише книга за разликата в мисловните процеси между мъжете и жените.

— Мечтател. Юнис, това нещо, дето си го облякла, прикрива ли те достатъчно? И какво е всъщност?

— Хула-пола, Джейк. Върши чудесна работа. — Полата на Джоан стигаше до пода, а горната част на тялото й бе изрисувана в безброй звезди, които плавно избледняваха към шията и раменете. Полата се състоеше от хиляди златисти и сини найлонови нишки. Когато седна, те се разтвориха, разкривайки великолепните й крака. Веднага щом се изправи, нишките се спуснаха надолу и се превърнаха в непроницаема златна завеса.

— Какво ще кажеш, Джейк? А като се раздвижа…

— Невероятно. С гащички ли си отдолу?

— Неуместен въпрос. Полинезийките не са носили гащички, докато мисионерите не са ги развратили.

— Това не е отговорът, който…

— Не трябваше и да бъде.

— … но след като вече си станала, да тръгваме.

— Да, скъпи. — Джоан Юнис си сложи полупрозрачен воал и позволи на Джейк да загърне раменете й с фино вечерно наметало. Джейк скри лицето си с домино — напоследък бе придобил нежелана известност покрай телевизионните репортажи за процеса. Докторът също носеше малко бяло домино — за да е в стила на групата, — а Уини се прикри зад матовозелено було от същия материал като полата.

Докато влизаха в асансьора, Джоан Юнис попита:

— Джейк, къде отиваме?

— Не ти е работа да питаш, жено. Като начало в клуб „Газовия фенер“.

— Звучи интригуващо — рече Джоан. — Ще има ли пианист с черни ластици на ръкавите и прочее?

— И сламена шапка и фалшива пура? Хъм, да. Този тип може да изсвири всичко, написано през последните сто години.

— Искам да го чуя. Но, Джейк, след като това ще е моята празнична вечер, ще ми направиш ли една малка услуга?

— Вероятно. Да чуя предложението.

— Има един клуб, за който съм слушала. Докато спеше, резервирах маса за десет и трийсет. Искам да го пробваме.

— Уини, не си я пазила достатъчно строго. Юнис, не можеш да вземаш подобни решения, аз съм мъжът в тази къща. Как се казва този клуб? Ще те заведа в „Газовия фенер“ по-късно — казват, че там имало една келнерка с най-хубавия задник за щипане в цялата вселена.

— Сигурно е със силиконови подплънки, Уини може да ги разпознава. Казва се „Помпей днес“. Записах адреса.

— Няма да ни потрябва. — Веждите на Джейк Соломон се бяха подали над доминото. — Този бардак е в изоставените райони.

— Има ли значение? Разполагат със закрит паркинг и ме увериха, че никой не може да проникне неканен през бронираните врати.

— Но остава проблемът с отиването и връщането.

— Имам пълно доверие на Финчли и Малчо.

— Джоан Юнис, когато извеждам дама на вечеря, тя се вози в моята кола, не аз в нейната.

— Както и да е, Джейк, просто се опитвах да бъда полезна. Говорих с Финчли и той каза, че имало безопасен маршрут, осигурен от Организацията. Няма проблем Финчли да го каже на Рокфорд.

— Организацията? Аз я наричам мафията. Ако има безопасен маршрут, Рокфорд със сигурност го знае. Опитът му е доста по-голям от този на твоите момчета.

— Джейк, виждам, че не ти се ходи там. Добре, да идем в „Газовия фенер“, но ти обещавам, че ще боцна с карфица дупето на онази келнерка.

Естествено, отидоха в „Помпей днес“.

Нямаше проблем по пътя, клубът разполагаше с отделно помещение, където да се забавляват охраната и шофьорите на по-важните гости. Оберкелнерът ги отведе през дансинга до запазената маса.

— Мястото харесва ли ви, „господин Джонс“?

— Да, благодаря — отвърна Соломон.

Две сребърни купи с шампанско се появиха на масата още докато се настаняваха. Оберкелнерът поднесе едната бутилка на Джейк, който хвърли бърз поглед на етикета и заяви:

— Това беше доста лоша година за „Пол Роджър“. Имате ли „Дом Периньон“, реколта деветдесет и пета?

— Незабавно, сър. Нещо друго мога ли да направя за вас?

Джоан Юнис се наведе към Джейк.

— Моля те, кажи му, че този фотьойл не ми харесва. Конструиран е от Торквемада.

Оберкелнерът я погледна смутено.

— Съжалявам, че мадам е на такова мнение за нашето обзавеждане. Но за него отговарят доставчиците на заведението, не обслужващият персонал.

— Както и да е, но ако смятате, че ще ми е приятно да прекарам вечерта върху този хокеен стик, дълбоко се лъжете. Джейк, трябваше да идем в „Газовия фенер“.

— Може би, но вече сме дошли тук. Само за момент, скъпа. Оберкелнер?

— Да, сър?

— Сигурно имате офис тук?

— Разбира се, сър.

— С бюро и столове. Вероятно и с онези облицовани с кожа въртящи се кресла.

— Така е, сър, ако мадам желае да си почине…

— Да, идеята ми беше да ни донесете четири такива кресла тук.

— Ах, сър, не зная как ще се почувстват другите гости на заведението.

Джейк Соломон се огледа. Барът бе наполовина пълен.

— Защо не им обясните, че срещу съответното заплащане ще получат същата услуга? Ако цената е достатъчно висока, няма да ви създават неприятности. Дори и да възникнат проблеми, нали имате охрана?

— Всички наши служители са и охрана, сър. Добре, бъдете търпеливи и след минутка ще ви донесем други кресла. — И бързо им раздаде менюто и листата за напитките.

Роберто и Уини вече танцуваха. Джоан отново се наведе към Джейк, за да надвие шума на музиката, и го попита:

— Джейк, ще ми купиш ли това пропаднало място?

— Толкова ли ти хареса?

— Не, искам да направя клада от тези фотьойли. Бях забравила колко зле се отнасят с клиентите в нощните клубове.

— Държиш се като глезено дете.

— Съвсем преднамерено. Джейк, светът щеше да е много по-добро място, ако потребителят се бореше за правата си всеки път, когато се опитват да го измамят. Погледни само какъв куверт ни вземат — достатъчен е да купят нови фотьойли. Всъщност с какво друго се занимават тук? Да не би на втория етаж да има публичен дом?

— Юнис, виждаш ли онези три маси с хубави млади жени и мъже? Ухилени до уши, озъртащи се, с големи чаши за шампанско пред тях? Какво си мислиш, че правят тук?

— Ей, едно от момичетата сигурно няма и дванайсет.

— По-скоро и десет. Но кой ще провери на колко е години в изоставените райони? Мила, нали не сме излезли тази вечер, за да реформираме света?

— Не и аз. Щом държавата не е в състояние да въведе ред по тези места, не е моя работа да го правя. Но мразя, когато се експлоатира детски труд. — („Сестрице, нали дойдохме тук, за да се забавляваме?“) „Разбрах намека. Спирам.“

Приближи се една келнерка и им напълни чашите отново. Беше хубава, облечена само със сандали, малко грим и с грижливо епилирана кожа.

— Джейк, и тя ли е от тях? — попита Джоан.

— Не знам. Не познавам тукашните правила. Юнис, нали ти казвах да не идваме тук.

— Голотата ли те шокира? Джейк, скъпи, нали ти обясних, че моето поколение не гледа на тези неща по същия начин.

— Хъм. Още една подобна забележка и цяла вечер ще ти викам „Йохан“.

— Ще бъда добра. Обещавам. Скъпи, келнерката ми напомни за Честърфийлдския клуб. Канзас, трийсет и четвърта.

— Юнис, през трийсет и четвърта още съм ходил с пелени. Та какво имаше там?

— По-малко фалш и много по-тънки цени. Беше място за забавление на богати господа и оскъдно облечени дами. Джейк, тя се връща. Попитай я.

— Какво, скъпа? Дали е една от тях? Ще трябва да й бутна бакшиш.

— Просто се поинтересувай дали е свободна. Пъхни й десет долара, няма да се обиди.

Келнерката застана до масата и попита усмихнато:

— Прегледахте ли листа с дрогата? Предлагаме всякакви незаконни вещества на контролирани международни цени, с двайсет и пет процента надценка. Гарантирана химична чистота, получаваме ги от държавни доставчици.

— Не за мен, благодаря. Юнис? Искаш ли една разходка из облаците?

— Аз ли? Не пия дори аспирин. Но нека шампанското да продължава да се лее. И бих хапнала един сандвич или нещо от сорта. Чикита, имате ли кухня?

— Винаги държим готвач за подобни случаи, мадам, в края на листа има и меню с ястия. Предлагаме всичко — от препечени филийки до омари.

— Нека бъде едно голямо плато с малки сандвичи, благодаря. Джейк, не забравяй какво ти казах.

Джейк извади десетдоларова банкнота и повика келнерката настрана. Банкнотата изчезна с такава бързина, сякаш се бе разтворила във въздуха. Джейк боботеше нещо с тих глас.

Жената се усмихна и отговори спокойно:

— Не, сър, съжалявам, дори не ми е позволено да танцувам с посетителите. Не съм от бранша, аз съм омъжена жена. Но мога да ви уредя каквото пожелаете. — И погледна към масите с млади мъже и жени. — Само за вас ли, сър? Или за всички?

— Не — побърза да отвърне Джейк. — Просто проявявах любопитство.

— Аз съм любопитната — намеси се Джоан. — Простете, мила, не биваше да го карам да ви пита.

— Мадам, гостите ни могат да питат каквото пожелаят. Но нали разбирате — тук съм, защото бебчетата ми имат нужда от нови обувки. Близнаци — на две годинки. Водя спор с комисията дали да не ми издадат ново разрешително, след като са близнаци и могат да се броят за едно. Иска ми се да си родя и момиченце.

— А мога ли да ви попитам… — Джоан се наведе напред и прочете името от табелката. — Мери? Тук ли живеете? В бордеите?

— Божичко, не! Мъжът ми никога не би се съгласил. Един брониран автобус ни докарва и ни откарва след края на работното време.

— И кой се грижи сега за близнаците? Детегледачка?

— О, не, мама живее с нас. Всъщност, мадам, тази работа е доста добре платена. Най-вече от бакшишите. Е, понякога получаваш шамар от пийнал клиент, но то си е в реда на нещата. От друга страна, пияните дават най-големи бакшиши. — Тя се усмихна на Джоан. — Мадам, можете да получите работа тук винаги когато пожелаете. Имате чудесна усмивка и великолепна фигура.

— Благодаря, Мери.

— Извинете, но е време да си вървя, че оберкелнерът ще ми се скара.

— Ето още един човек, който си е намерил малка ниша в живота — въздъхна Джоан. — Джейк, дали е щастлива?

— О, със сигурност. Въпреки неприятните страни на професията. Ще пробваме ли дансинга?

— Джейк, нали не танцуваше?

— Не танцувам вашите модерни танци. Но мога да опитам, ако настояваш. Чудя се дали онази машина може да ни пусне малко рок?

Джоан се изкиска.

— Не забравяй, че на моята истинска възраст е нормално да се отнасям към рока така, както ти към съвременната музика. По мое време се танцуваше суинг, макар че лично аз се научих едва когато излезе на мода фокстротът.

— И аз мога да играя фокстрот, не съм толкова млад. Юнис, какво ще кажеш за едно танго?

— Виж, за това съм готова! С това ново тяло ще е истинско удоволствие. Знаеш ли, онзи ден учих Уини как се танцува танго. Джейк, сигурно няма по-секси танц от тангото — ако се танцува както трябва. Ще провериш ли дали могат да ни пуснат?

Разговорът им бе прекъснат от няколко млади мъже, натоварени с въртящи се фотьойли. След това пристигнаха сандвичите и още шампанско, а Роберто и Уинифред се върнаха на масата.

— О, храна! — възкликна Уини. — Сбогом, тънка талия. Боб, ще ме обичаш ли, когато стана дебела?

— Кой знае? Като му дойде времето, ще разберем. — Той посегна към сандвичите.

— Уиничка, зарежи тази кола и си налей шампанско.

— Джоанче, знаеш, че не бива. Такава ми е съдбата. Страхувам се да не се напия.

— Роберто, обещай на това бедно дете, че ако припадне, ще го откараш у дома.

Междувременно кабарето вече се беше напълнило, светлините се смениха и представлението започна. Първо се появиха двама комици — Джоан ги слушаше, опитваше се да се забавлява, но повечето от скечовете й бяха познати. Както и следваше да се очаква, „мръсните“ вицове от нейната младост бяха изчезнали. Тъй като разчитаха единствено на шока от нарушаване на табуто, те вече не можеха да представляват интерес за зрители, живеещи в един свят без ограничения. Както и преди, смешните случки се въртяха около секса, тема, която винаги щеше да вълнува човечеството. Въпреки това тя аплодира края на скечовете. Последва кратка пауза със затъмнение и когато пуснаха светлините, дансингът се бе превърнал в сцена. Стара ферма се използваше за декор на една от най-баналните любовни истории, с каквито можеше да се развлича публиката, участниците в нея бяха облечени символично, според ролите си — фермерът, дъщеря му, градският тарикат и неговите стодоларови банкноти. Играеха пантомима под акомпанимента на оркестър.

— Ако тя е фермерска дъщеря, аз съм Адолф Хитлер — прошепна Юнис на Джейк.

— Ти пък какво разбираш от фермерски дъщери?

— Доста, макар че бях градско момче. Всяко лято ходех да работя в някоя ферма извън града — малко парици и някоя и друга фермерска щерка, това ми бяха радостите в живота. Джейк? Защо не си купим някоя изоставена ферма? Семпло местенце с висока стена, вдигащ се мост и ров, собствена електростанция и водоизточник? Да се разкараме от този агонизиращ град.

— Стига да пожелаеш, скъпа. Омръзна ли ти тук? Искаш ли вече да си тръгваме?

— Не, мили, нека догледаме сценката. — („Интересно ми е да видя как ще се престорят, че го правят.“) „На мен също.“

За нейна изненада актьорите не се преструваха. Подмамена от изкусителната сила на парите, наивната селска девойка бързо премина от нежелание, през краткотраен свян, към разпалено съдействие в удобно поставената наблизо купа слама — актьорът и актрисата се постараха публиката да не пропусне нито една подробност от това, което последва, за да не остане и съмнение, че се преструват. Уинифред се изчерви до кръста, но не сваляше поглед от тях.

Краят естествено можеше да се предположи. Когато възклицанията и стенанията на двамата достигнаха своя апогей, а музиката свиреше туш, на сцената се появи бащата, въоръжен с вила. Но сеното се подпали (вероятно от силното триене) и фермерът захвърли вилата, взе едно шише с вода, поставено наблизо, и поля както сеното, така и разгорещените тела на участниците в любовната сцена.

Джоан реши, че финалът заслужава ръкопляскане. Уинифред се присъедини колебливо, после малко по-уверено, като видя, че Роберто също пляска. Джейк вдигна ръце, но беше прекъснат.

— Какво има, Рокфорд?

Джоан завъртя учудено глава. Шофьорът на Джейк ги бе доближил с изопнато лице.

— Господин Соломон… трябва да говоря с вас.

— Ами говори де.

Рокфорд се наведе към шефа си и зашепна, но Джоан успя да разчете какво казва по устните му: „Този глупак Чарли се забърка в една история и го убиха“.

— О, за Бога! Къде? Как?

— Преди малко. В стаята на охраната. Не сме пили. Там не поднасят напитки. Играехме на карти и Чарли непрестанно се заяждаше с един поляк. Без причина, дори аз го предупредих да не го прави. Но той не спря. Полякът се ядоса, Чарли упорстваше и накрая се сбиха. Стана толкова бързо… Полякът му скърши врата. Преди да успея да се намеся. Шефе, ако искате, мога да се отърва от трупа. В този квартал това не е проблем.

— Зная, че не е. Но трябва да съобщя за това и трупът трябва да иде в моргата. По дяволите, Роки, пуснаха го под гаранция по моя молба.

— Така е, но ще кажете, че не сте знаели нищо. Подхлъзнал се и паднал.

— Млъквай. — Соломон се обърна към Джоан. — Ужасно съжалявам, скъпа.

— Джейк, не биваше да те моля да ме водиш в изоставените райони.

— Това няма нищо общо. Чарли си е убиец по рождение. Рокфорд, повикай оберкелнера, не, по-добре управителя. Вие останете тук, аз ще се погрижа.

— Чух какво е станало — обади се Гарсия. — Джейк, вземи ме с теб. Ще удостоверя смъртта, хубаво е това да се направи на момента.

— Хъм… а кой ще прави компания на момичетата? Джоан постави ръка на рамото му.

— Джейк, не се тревожи за нас с Уини — тук е пълно с охрана. Мисля да отскоча до дамската тоалетна. Идваш ли, Уини?

Купонът бе приключил, но трябваше да изминат още два часа, преди да си тръгнат за вкъщи. Два изморителни часа, през които доктор Гарсия установи смъртта, след което той, управителят, господин Соломон и Рокфорд написаха протокол, че инцидентът е станал в изоставен район и е причинен от неизвестен извършител — което си беше самата истина, тъй като в стаята на охраната вече нямаше никой, ако не се брои трупът. Безполезно бе да се вика полиция, убийство в изоставените райони не беше престъпление de facto, нито можеше да се смята за такова de jure. Нямаше сълзи, Рокфорд никога не бе харесвал своя партньор, бе изпитвал към него само уважение заради бързите му реакции. Джейк сподели с Гарсия, че съжалява, задето се е опитал да помогне на един закоравял престъпник да се поправи, но не получи съчувствие, тъй като Гарсия твърдо вярваше, че подобни типове трябва да се изтребват на местопрестъплението.

И двамата се постараха да скрият неприятните подробности от дамите.

Уини и Джоан прекараха един час сами на масата, време, през което се забавляваха единствено с шампанско. Но Джоан помогна в един момент — трупът трябваше да се транспортира до моргата, а Джейк не искаше да остави това на управата на заведението, тъй като се опасяваше, и не без основание, че просто ще го изхвърлят навън. Джоан позвъни на О’Нийл, който се обади веднага, сякаш въобще не си бе лягал. Финчли и Малчо бяха на смяна, О’Нийл обеща да ги прати незабавно, за да помогнат на Рокфорд. В края на разговора Джоан заръча на О’Нийл да приготви студена вечеря и шампанско и да подреди всичко горе в хола — „нощта в града“ очевидно се бе провалила, но Джоан нямаше никакво намерение да се отказва толкова лесно от празненството. Чарли беше мъртъв и този факт не заслужаваше да се проливат крокодилски сълзи. Десет хиляди души бяха умрели по земното кълбо след него, трябваше ли да скърбят за един безполезен престъпник? „Юнис, питам се какво ли става с душата на тип като Чарли, когато умре?“ („Не съм специалист по въпроса, шефе. Може би лошите умират и в отвъдния свят — грънчарите как трошат неудачните керамични модели? Защо не питаш началството горе?“) „Не му знам телефона, скъпа. Но я ми кажи друго — как да събудя веселбата? Погледни Уини — само се налива и никаква усмивка.“ („Рецептата е още шампанско и малко Ом мани падме хум.“) „Юнис, мислех, че не одобряваш алкохола?“ („Никога не съм го твърдяла, шефе. Но нищо не е добро или лошо само по себе си — важни са единствено резултатите. Опитай. Не боли, а може и да помогне.“)

Така че когато четиримата най-сетне се прибраха в голямата грозна крепост, Юнис настоя да се качат в хола и да пийнат по няколко чашки преди лягане.

— Кой знае? Може пак да ни се дотанцува. Роберто, Уини запозна ли те с нашите упражнения за разпускане? Ом мани бъра-бъра?

— Опитвам се да го науча, Джоанче. Но Боб е несломим циник.

— Джейк, хайде да излекуваме Боб от цинизма. Имам нова идея. Ще се подредим в кръг и ще си подаваме любовната чаша. Трима напяват, докато четвъртият пие, после се сменяме.

— Гласувам „за“ — отвърна Джейк. — Докторе, ако ще упорстваш с цинизма, можеш да легнеш на кушетката в моя кабинет и да прекараш нощта в тъжно усамотение. А ние ще си спретнем тройка.

— Предпочитам да остана, за да поддържам реда.

— Отлично решение, сър! Но една погрешна дума и обещавам да те накажем безмилостно.

— Как?

— Като те накараме да изпиеш до дъно купата с шампанско — заплаши го Джоан Юнис.

Джоан се събуди отпочинала, но жадна. Погледна към тавана, установи, че минава десет сутринта, и се поколеба дали да не поръча по-силно осветление.

Едва тогава си даде сметка, че не е сама. Дали да събуди Джейк — нежно — и да му пожелае добро утро? Или да се измъкне безшумно и да се върне в стаята си, без да я усетят? Всъщност какво значение? Рано или късно прислугата щеше да започне да ги одумва.

Най-добре да не буди Джейк. Бедничкият, снощи говореше, че щял да пътува до Вашингтон. Тя бавно се надигна.

Мъжът до нея се пресегна и я улови за ръката. Тя се наведе към него, готова да се сгуши в обятията му.

— Не знаех, че си буден, скъпи. Искам да кажа… Роберто?]

— Дядо Коледа ли очакваше?

— Как се озова тук?

— Ти ме покани.

— Аз ли? Ами да, вярно. Но беше доста отдавна. Но къде е Джейк? И той ли спа с нас? Ами Уини? — Тя плесна с ръце и включи осветлението.

— Уини е в съседната стая. В леглото си. С Джейк.

— Божичко, Роберто. Най-сетне прекарах една нощ с теб. И не помня нищо. — („Затова пък аз помня! Ураа!“) „Хубаво, Юнис, но аз не мога да се сетя нищичко. Всичко ми е объркано.“ („Джоан, ти си една малка впиянчена мръсница. Да знаеш как се забавлявахме.“) „Сигурна съм, че е така. Жалко, че не мога да си го спомня.“

Доктор Гарсия въздъхна.

— Уф, както и да е. Нямам право да се оплаквам.

— Ах, чакай, май започвам да си припомням разни неща. Ти беше много мил с мен.

— Не смяташе така, когато не ти позволих да си легнеш, докато не свалиш грима.

Джоан погледна надолу и откри, че по-голямата част от изрисуваните по тялото й звезди са изтрити. Не го беше направила тя, следователно трябваше да е някой друг. Не беше и Уини — тя самата бе обсипана с точици като калинка.

— Точно това имах предвид с думите „много мил“. Малко мъже ще се погрижат така за една пияна мръсница. Създавах ли ти проблеми?

— Ни най-малко. Освен че си доста тясна.

— Прекалено тясна?

— Не. Толкова, че да е приятно.

— Не съм сигурна дали разбирам какво имаш предвид, но ти благодаря, че си ме измил преди лягане. Само една курва би си легнала с боята. Аз съм мръсница, но не и курва. — („Здрасти, курво!“) — И ти благодаря за чудесната нощ. Надявам се, че не съм била прекалено пияна.

— Юнис, дори да си се натряскала до несвяст, пак си повече жена от много други.

— Радвам се да го чуя, Роберто. Но малко се безпокоя за Уини. Какво ще каже тя?

— Ами това беше нейна идея! За да отпразнуваме годежа…

— Чакай малко! Да не съм се сгодила с теб?

— А? Не — говорех за моя годеж с Уини.

— Ох, Роберто, с радост бих се омъжила за теб, ти си невероятно сладък. Но в момента не ми трябва мъж, за разлика от Уини. Снощи знаех ли го? За вас двамата?

— Разбира се. Нямаше търпение да ти измия всички светулки — искаше да го направим веднага.

— Ясно. Помня, че бях много възбудена, но останалото все още ми се губи. Роберто? Да не съм пуснала новината за „гърците“ и „Атина“?

— Не мисля, Юнис. Не и докато бях до теб. Сигурен съм, че Уини не знае.

— Ще кажа на Уини, Джейк е този, когото засега държа в неведение.

— Юнис? Това работа на Джейк ли беше? Да завладее Атина и Партенона?

— Не забравяй за Хипократовата клетва, миличък. Отговорът се крие в партеногенезата. Но нека поне още известно време си остане между нас. Та казваш, че идеята била на Уини? След като й обеща да се омъжиш за нея?

— Да.

— Откъде ли е намерила смелост да ти поиска ръката? Вярно, че и аз я навивах — но тя е толкова срамежлива.

— Така е, но под привидния й свян се крие жена, която е видяла доста неща, заради професията си. Заявих й, че не искам в леглото си ангели. А тя отвърна, че се надява да говоря сериозно, защото смятала да преспи с Джейк.

— Роберто, изпуснала съм ужасно интересни неща. Колко шампанско изпих?

— На кого му пука? Джейк не спираше да отваря бутилки, а ние — да си предаваме любовната купа. И да напяваме онези ваши вълшебни думички.

— Хъм… да не би да съм сгодена за Джейк?

— Не и доколкото ми е известно.

— Това е добре. Защото когато Джейк разбере, че съм бременна, ще започне да се прави на благородник. А междувременно открих, че не се нуждая от съпруг, а само от приятели-любовници. Като теб. Джейк. Уини. И други. Хора, които ме обичат такава, каквато съм — не заради брачния договор. Ти имаше ли нещо против идеята на Уини?

— Честно казано, не мисля, че някой остана недоволен от нея. Джейк сграбчи Уини под мишница и заяви, че ще изиграе с нея „Отвличането на сабинянките“.

— Милият Джейк.

— И тогава аз те доведох тук, измих ти грима, а ти пищеше, дърпаше се и се оплакваше, че това не приличало на никакво „отвличане“.

— Хъм, сигурно съм била права. In vino veritas.

— Затова сега смятам да ти сложа възглавница на лицето, та да не чувам виковете ти.

— Не се налага, скъпи, тези врати са звуконепроницаеми.

— Да не мислиш, че не го зная? Прекарах тук повече от година. Госпожице Йохан Смит, познавам къщата ти по-добре и от теб самата.

— Ах, ти, копелдак! Наричай ме Юнис. Можеш да ми сложиш възглавница, за да не чувам теб. Роберто, обичам те — толкова съм щастлива, че ще се ожениш за Уини!

— Така и ще направя, Юнис. А сега млъквай!

— Да, сър. — „Ах! Юнис, не понасям да ме командват!“ („Млъквай, сестрице, и се наслаждавай.“)

Джоан Юнис се пресегна към интеркома до леглото, натисна копчето за Кънингам, после погали Роберто по ръката.

— Да, госпожице?

— Кънингам, искам закуска за четирима, поднесена в хола на втория етаж.

— Да, госпожице.

— Без прислуга. Не зная кога ще се събудят господин Соломон и доктор Гарсия, но не желая да ги безпокоите и лично ще им поднеса закуската. Преди това ще си хапнем с Уини. — Тя намигна на доктора и той я стисна за ръката.

— Разбрано, госпожице.

— Нека си поспят. Кънингам, я ми кажи — скоро натрясквал ли си се?

— Простете, госпожице?

— Дали си се наквасвал до такава степен, че да не знаеш къде е подът? Пиян до козирката.

— Случвало ми се е… преди време…

— В такъв случай ще разбереш в какво деликатно положение се намирам. Двете с Уини имаме основание да смятаме, че господата няма да са по-добре. Но имаме извинение.

— Чух за неприятностите, госпожице. Жалко.

— Кънингам, не говорех за Чарли. Може да прозвучи грубичко, но той си го изпроси.

— О! Ако ми позволите да отбележа, госпожице, тук долу той не се радваше на голяма популярност.

— Зная. Трябваше да го изгоня по-рано. Но така или иначе „извинението“ е друго. Празнувахме годеж.

— Мога ли да ви поднеса поздравленията си, госпожице? — попита предпазливо Кънингам-.

— Да, но не на мен. Доктор Гарсия ще се жени за Уинифред.

— О! Това е чудесно, госпожице. Но тя ще ни липсва.

— Надявам се да не ви липсва. Защото това е голяма къща и има място за повече хора. Пак ще повторя: когато се качвате, минете тихичко покрай вратата на господин Соломон, за да не го събудите. И предупредете Хюбърт да не се качва при него, преди да го е повикал.

— Ще бъде изпълнено, госпожице.

— Въобще, никой да не се вясва на втория етаж — включително чистачките. Погрижи се да донесеш закуската лично.

— Да, госпожице. Кафе и сок още сега?

— Не е необходимо, не желая да бъдем обезпокоявани два пъти. Главата ми още бучи. Ще откриеш причината в хола — крие се в празните бутилки по пода. Изнеси ги, но тихо, тази сутрин не мога да понеса и тропот на танцуващи мравки. Имаш ли нещо за писане подръка? Искам семпла, хранителна закуска. Четири чаши кафе, обилно количество портокалов сок, грейпфрути, пържени и варени яйца, наденички и пържоли. Добави малко шунка и сирене. А също препечени филийки, кифлички с мармалад и прочее. Голяма кана студено мляко. Това е всичко. Освен ако не знаеш цяр за махмурлук.

— Щом питате, госпожице, преди да дойда на работа при вас, се грижех за господин Армбръст и често му правех една смес.

— Да?

— „Сребърно шампанско“, госпожице. С водка вместо джин.

— Кънингам, ти си гений. Направи по едно за всеки, в термосни чаши. Кога ще е готова закуската?

— След не по-рано от двайсет минути, госпожице, дори ако Дела се заеме с наденичките незабавно. Но ако желаете, мога да донеса кафето и сока.

— Казах, само едно качване. После се измъкваш тихичко по чорапи. Тук горе е болница, Кънингам. На двете с Уини ще ни трябват поне двайсетина минути да отворим очи. Ела най-рано след двайсет и пет. Край.

Тя се обърна на другата страна.

— Добре ли се справих, докторе?

— Юнис, понякога си голяма лъжкиня.

— Ще стана и лицемерка, ако ми е писано. Къде са ти дрехите, Роберто? В хола?

— Да. Ще ида да ги взема.

— Защо не премислиш? Имаме още двайсет минути насаме.

— О, Юнис!

— Храброст, другарю, не съм черната вдовица. Ще идем да съберем всички дрехи, ще хвърлим женските тук и ще вземем пижами и чехли за теб и Джейк. После ще се обадим на Уини, за да й кажем, че сме станали — най-добре да не безпокоим лично двете влюбени птичета, може сега да се пощят, а дори и буболечките не обичат да ги безпокоят в такъв момент.

Хайде, размърдай си костеливия космат задник. Трябва да се справим за дванайсет минути.

— Миличка, понякога страшно ми ходиш по нервите.

— О, сладурче, не забравяй, че тази къща е моя. Макар че някой ден сигурно ще я продам и ще си купя нудистки курорт в Калифорния — само за мен и приятелите ми. Роберто, харесвам голотата — когато е свързана с хубава кожа като моята. Защото тя означава да те докосват. Ей, падна ли ти на сърце онази келнерка снощи?

— Добре сложена млада жена.

— О, я не ми се прави на…! Обзалагам се, че си мислел за нея, докато си ме слагал в леглото. Познавам мъжете, скъпи — не забравяй, че бях мъж много по-дълго, отколкото ти крачиш по този свят. Петнайсет минути. Хайде, живо!