Няма да се уплаша от злото

12.

Мирните преговори в Париж и Монтевидео продължаваха, както преди. Сраженията също, в определена степен, и мъртвите не се оплакваха. Новият президент на Харвард бе изгонен от студентското правителство, след което последното се разпусна, без да назначи заместник. Секретарят на градската управа обяви план за увеличаване на водните запаси в залива на Сан Франциско с трийсет и седем процента, Комисията по реките и заливите отхвърли юрисдикцията на управата. В Алма Ата сержант от Моралната полиция роди с цезарово сечение здраво двуглаво момченце, раждането бе предавано директно навсякъде на Земята, както и на Луната, под акомпанимента на хорово цитиране на „Мислите на председателя Лу“. Данъчната служба във Вашингтон повиши временната данъчна ставка със 7%, основавайки се на Бюджетния нормативен протокол за извънредни обстоятелства, приет през 87-а. В Маями госпожица Вселена (Мис Гана — 42-22-38) с помощта на своята преводачка-секретарка произнесе пред медиите кратка реч, в която заяви желанието си да бъде първият командир на междузвезден кораб, като съобщи, че от две години изучава неоайнщайнова балистика по хипнотичния метод. Генералният секретар на Братското общество на космонавтите, астронавтите и космическите инженери изрази съмнение относно способността на госпожица Вселена да решава най-прости аритметични задачи, с което си навлече гнева на госпожа президентката на Обединените женски клубове, която нарече почитаемия секретар самозабравила се контрареволюционна свиня и типичен пример за мъжка арогантност. В Лос Анджелис смъртните случаи от смог намаляха с три процента вследствие на приетите спешни мерки за пречистване на въздуха и на свежия западен вятър.

В голямата натруфена грозна и стара къща госпожица Джоан Юнис Смит седеше на килима пред огледалото в поза лотос, извърната към своята лична сестра-прислужница-компаньонка, която бе заела същата поза.

— Удобно ли се чувстваш, Уини?

— Много.

— Знаеш ли, ти си дори по-гъвкава и от мен. Но да се опитаме да се съсредоточим върху упражненията. Нужно ни е подходящо настроение.

— Разбира се. Ъъъ… госпожице Джоан? Какво всъщност означава това? Искам да кажа, наистина ми действа отпускащо, но каква е тази „перла“ и този „лотос“. Какъв е смисълът?

— О, на пръв поглед не означават нищо. И същевременно всичко. Ако трябва да използваме някакви думи, те са „мир“, „любов“, „разбирателство“ и всичко, което е добро. Но въпросът не е в мисленето, скъпа, а в съществуването. Просто разтвори душата си и се опитай да не разсъждаваш. Съществувай.

— Добре…

— Започваме. Не забравяй за дишането. Аз ще задам ритъма.

— Ом мани падме хум.

(„Ом мани падме хум. Шефе, виждаш ли каква аура излъчва? Сигурно си е прекарала страхотно тази нощ.“) „Млъквай, Юнис, и без това тези молитви бяха твоя идея.“

— Ом мани падме хум.

— Ом мани падме хум. — („Ом мани падме хум.“) — Ом мани падме хум. Ом мани падме…

(„Достатъчно, Джоан.“) „Само толкова ли, мила?“ („Според часовника са минали двайсет минути.“) „Аз Използвам друг часовник. Вече загряхме и сме готови. Уини дори стигна по-далече от нас. Ще се наложи да я повикаме обратно.“

— Ом мани падме хум. Уинифред. Уини, скъпа, чуй ме! Слънцето изгря, което е знак и за нас.

Дребната червенокоса сестра не помръдваше, замръзнала в лотос, със стъпала, обърнати с ходилата нагоре, и вдигнала разперени длани. Продължаваше да си напява монотонно и се виждаше само бялото на очите й.

— Уини, събуди се! Време е.

Момичето разтърси глава и се огледа, едновременно засмяно и озадачено.

— Нима? Струва ми се, че е изминал само миг. Сигурно съм заспала.

— Случва се. Готова ли си? Усещаш ли мускулите си отпуснати?

— Ами… да.

— В такъв случай да преминем към следващите упражнения. — Джоан Юнис се надигна от килима с грацията на цвете, което разтваря листа. — Първо ти ще ми помогнеш да се протегна, после аз на теб. За десерт ще направим няколко съвместни упражнения. — Джоан не пропусна да се огледа в огледалото. — Струва ми се, че с всеки ден коремът ми се стяга все повече. Все си го повтарям.

— Перфектен е и ти го знаеш. — Сестрата бавно се протегна и се прозя.

— Още ли ти се спи, миличка? Не можа ли да се наспиш тази нощ?

Момичето се изчерви, повдигна рамене и се засмя.

— Напротив, нощта бе чудесна, само дето времето не ми стигна. Надявам се, че не съм те разбудила.

— Не чух нито звук. Нямаше да се досетя какво е станало, ако сама не ми беше казала, когато дойде да ме целунеш за лека нощ. Но, скъпа, ако не си се наспала, да пропуснем упражненията…

— О, не. Аз също имам нужда да се поразкърша. Истина е обаче, че не съм се наспала. Пол… о, майчице! Ето че се изпуснах. Добре поне, че не му изтърсих и фамилията!

— Нищо не чух, мила, тъкмо си чешех ухото.

— Фибър. Тръгна си чак след два. Не че съжалявам за пропуснатите часове сън.

— Сигурна съм, че не съжаляваш. Уини, мила, не съм искала да проявявам излишно любопитство. Но все пак е нормално да подпитвам, нали — след като аз самата съм още девствена.

Момичето я погледна втрещено.

— Но… — И прехапа устни.

Джоан Юнис се засмя.

— Спокойно, миличка, нищо не е станало. Зная какво означава това „но“. Госпожа Бранка бе омъжена… и Йохан Смит е бил женен четири пъти, да не говорим за всички останали забежки. Но Джоан Юнис е още девствена — разбра ли ме, кукличке?

— Погледнато от тази страна…

— Единствената страна, от която може да бъде погледнато. Което обяснява защо съм любопитна като сврака. Но и да ми разкажеш, пак ще си остана невежа — дори и да се съгласиш да го направиш, в което донякъде се съмнявам. Някой ден — не бързам — ще узная сама. Така че престани да се изчервяваш до уши и нека приключим с упражненията. Ще изпробвам „костенурка“, а ти ми помогни, ако видиш, че се затруднявам.

След още час протягане и усукване Джоан заговори отново:

— Достатъчно. Ако продължим още малко, ще лъснем от пот. Готова ли си за няколко комбинирани?

В стаята отекна звънец от външната врата.

— По дяволите! — изруга Джоан. — Уф, нали съм дама, исках да кажа „олеле“! Навличай дрехите, мила, време е да посрещаме гостите.

— Веднага.

След минута двете млади жени бяха готови.

„Как изглеждаме днес, Юнис? Доволна ли си от състоянието на своите гърди?“ („Изминали сме едва половината от пътя, Джоан, но след седмица ще можем да намалим времето за упражнения.“) „Не бързай, ще ти призная, че това е най-приятната част от деня. Освен когато нашият всемогъщ господар се съгласява да ни прави компания за вечеря. Кажи ми, миличка, още ли се гризеш за онези провали в паметта?“ („Не, ти се гризеше за тях, аз ги намирам за съвсем оправдани. Никой не знае как точно функционира паметта, което не пречи на всички да смятат, че са наясно за своята и че другите са тъпаци.“) „Наскоро се сетих за опита с плоските червеи. Ако подложиш един плосък червей на определени упражнения, сетне го нарежеш и нахраниш с него друг, необучен, вторият си спомня всичко, което е научил първият…“ („Шефе, колко пъти ще ти повтарям, че аз не съм плосък червей. И друг път съм ти казвала — «тялото помни». Хайде, време е да се заемем с нашите гости.“)

— Госпожице Джоан, дошли са доктор Гарсия и господин Соломон.

— О, чудесно. Значи няма да се преобличам, за да може после да довършим упражненията. Донеси ми пеньоара — не онзи прозрачния. Нека да е завоалираният, как му беше името — Лондонска мъгла?

— Добър избор. С него изглеждате само полугола, вместо съвсем разголена.

И кой ми е учителят по обличане, малката? — („Аз.“) „Зная, Юнис, но тя си мисли, че ме командва. Аз съм нейното добро бебче, което винаги следва съветите на мама… и ще е така, докато не се отървем от досадния доктор.“ — Ако обичаш, предай на господата, че ще ги приема веднага!

Госпожица Смит се забави да си сложи червило, реши, че засега не е необходимо да се гримира, разроши леко къдриците си, нахлузи пантофите с високи токчета, загърна се в пеньоара и прецени крайния ефект във високото огледало. Реши, че променливата прозрачност на пеньоара е с нужната плътност, освен в горната част, където бе твърде скромна. Забави се, за да подчертае още малко розовината на напъпилите отдолу зърна.

Сега вече всичко беше перфектно. („Шефе, изглеждаме като високо платена проститутка.“) „Много високо платена, надявам се. Това критика ли беше?“ („Ни най-малко, по-скоро аплодисменти.“)

Тя излезе от будоара.

— Добро утро, докторе. Здрасти, Джейк, мили. Ще седнете ли? Кафе? Или да поръчам да ви донесат отлежала отрова за плъхове от Кентъки, бутилирана в хамбар?

— Кафе — каза Соломон. — Изглеждаш очарователно, мила.

— Очарователна като змия. Освен това досега се упражнявах и сигурно мириша на кобила.

— По-скоро на малко пони. Ще засиля вентилацията. Джоан Юнис, доктор Гарсия би искал да те прегледа.

— Така ли? Защо, какво има? Чувствам се чудесно. Като изключим решетките, с които сте ме заобиколили, и възглавницата от камък.

— Доктор Гарсия смята, че можем да направим нещо за тези решетки. Джоан, знаеш, че се разбрахме да те отведем в съда едва след като лекарите преценят, че състоянието ти го позволява. Изглежда, този момент е настъпил.

— О! Каква вест! И къде е взводът психиатри?

— Ще ги повикаме. Ако въобще са ни необходими. Всъщност няма да минем без експертното им мнение. Ще се наложи да издържиш няколко продължителни и досадни разпита, нашите собствени експерти трябва да се явят в съда напълно подготвени. — („Подготвени да получат тлъстите си хонорари. Не се тревожи, шефе, ще се скрия под такъв камък, под който нито един психиатър няма да ме намери.“)

— Разбрано. Радвам се, че според доктор Гарсия вече съм добре. Докторе, ще се преместим ли в моята гардеробна? Уини, ела и ти. Джейк, „Уолстрийт Джърнъл“ е на ей онази поличка.

След като остана само в компанията на доктора и Уини, госпожица Смит каза:

— И така, докторе? Желаете ли да легна върху масата за масажи?

— Не, това ще е съвсем формален преглед, въз основа на който ще напиша заключенията си относно физическото ви здраве. Ще ви преслушам със стетоскопа, ще ви накарам да кажете „а“, такива неща. Ако обичате, седнете на масата и си свалете пеньоара.

Тя се постара да запази мълчание, докато слушалката шареше по гърба и гърдите й, изкашля се, когато й наредиха, и пое въздух, когато бе нужно. Само веднъж се дръпна лекичко и се засмя:

— Уф, прощавайте докторе, погъделичкахте ме. Защо трябваше да ме пипате там?

— Опипах ви под мишниците за уголемени лимфни възли. — („Приятно ли ти беше, малката?“) „Може би на теб, Юнис, но не и на мен. Предпочитам по-романтична обстановка.“ („Кого ще лъжеш, видях, че ти е приятно.“)

Докторът отстъпи назад и я огледа замислено.

— Още нещо, сър? — попита тя. — Гинеколог?

— Не, освен ако не настоявате. Някакви проблеми?

— Ни най-малко. Чувствам се достатъчно силна да преборя мечка гризли.

— И прегледът го потвърждава. Въпреки това вашият случай продължава да ме тревожи.

— Защо, докторе?

— Защото е уникален. Зная за това почти толкова малко, колкото и вие. Джоан, когато напуснахте тази къща — като господин Смит, — не очаквах да ви видя жива отново. Когато ви докараха, не си и помислях; че ще се върнете в съзнание. Когато дойдохте в съзнание, ви съжалявах… защото изобщо не предполагах, че ще можете да помръднете от шията надолу. А ето ви тук, по-здрава от всякога. Поне на пръв поглед.

— Защо само „на пръв поглед“, докторе?

— Ох, знам ли? Познанията ни за мозъчната трансплантация са тъй ограничени — всъщност почти всичко досега научихме от вас. Джоан, през последните две седмици нямаше никаква причина — освен обичайната предпазливост — да ви държим под постоянно наблюдение. Състоянието ви е като на всяка друга млада и здрава жена. Ето като на Уинифред например. — Той сви рамене. — Но дори от двете вие изглеждате много по-здрава и силна. Въпреки това готов съм да се обзаложа, че Уинифред — ако не броим неочаквани инциденти — ще живее дълго, докато за вас… никой не знае. Вижте, не се опитвам да ви плаша, но само глупак би направил предположения въз основа на собственото си незнание, а аз не съм такъв глупак.

— Докторе — спря го тя със спокоен глас. — Да не би да намеквате, че това тяло може да отхвърли мозъка или обратното, което е същото? Или че мога да тупна, както си стоя, да ми спре сърцето например и никой да не знае причината? Зная, че има такива неща, чела съм немалко за трансплантациите, докато все още бях Йохан Смит. Не ме е страх. Ако се случи — какво пък, поне изживях една кратка ваканция в младостта, далече от болките и скуката. — Тя се усмихна щастливо. — Все едно да умреш и да се възкачиш в рая — а няколко седмици в рая се равняват на цяла вечност.

— Радвам се, че приемате нещата философски.

— Не „философски“, докторе. С почуда и радост, с алчно очакване на всяка щастлива секунда!

— Какво пък, чудесно е, че Уинифред ще остане с вас. Надявам се да я задържите още дълго…

— Колкото пожелае! Завинаги, надявам се.

— Защото така и аз ще съм по-спокоен. Уини е обучена да се справя с всякакви спешни състояния и ще й осигурим тук всичко, което би могло да й потрябва. Аз също ще съм на разположение, в случай че ме повикате. Добре, скъпа, време е да свалим малкото предавателче — не е необходимо повече да ви следим. Сестра. Памук и спирт, ако обичате.

— Веднага, докторе.

Доктор Гарсия отлепи миниатюрния предавател.

— Лека еритема, малко кръгче от контактен дерматит. С вашите изумителни свойства за възстановяване ще минат за нула време. Жалко, ще ми липсват сутрешните филми.

— Филми?

— Сигурно никой не ви е казвал, но всяка сутрин ви наблюдавах на монитора, докато се упражнявахте. Длъжен бях да проследя как ще го понесе сърчицето. Или дишането. Но нямаше нищо. Никакви необичайни реакции, искам да кажа. Не повече от лека възбуда.

— Е, съвсем обяснимо, тъй като се занимавах с йога.

— Така е. Само че аз не бих класифицирал йогата към леките упражнения. Ако говорим за едно и също.

— Говорим за йога, докторе, не за спринтиране или вдигане на тежести. Двете с Уини преминахме всички класически пози. С изключение на стойката на глава — не съм чак толкова глупава, че да рискувам и с нея.

— Нямаше да й позволя да го направи, докторе! Но тя не опита нито веднъж, наистина.

— Докторе, не трупам мускули за състезание по културизъм, просто искам да притежавам хубаво и стегнато тяло, което да контролирам. Ето, нека ви покажа. — Джоан се изправи, оставяйки на пеньоара да се смъкне, премести тежестта си върху левия крак, вдигна десния назад, наведе се бавно и обгърна с ръце левия си пищял, долепила буза в коляното си. Остана в тази поза точно три вдишвания, след това опря длани на пода, повдигна бавно левия крак, наклони десния, за да запази равновесие, и бавно се изправи на ръце, притиснала крака, с изпънати нагоре пръсти.

Отпусна бавно краката си напред, докато не опряха в килима — задържа за кратко „моста“ и премина в „колело“, от него направи „диамант“, опряла колене и лакти в пода, задържа, претърколи се и застина в лотос.

— Ом мани падме хум. — („Ом мани падме хум. Вземи си чека на портала, момиче, няма да снимаме тази сцена повторно.“) „Благодаря, Юнис. Но си имам добър гуру.“ („Нищо работа, малката.“)

Доктор Гарсия ръкопляскаше.

— Страхотно. Невероятно! Като всичко останало в този случай. Уини? Ти можеш ли да го направиш?

— Разбира се, че може — подскочи Джоан. — Хайде, миличка, покажи!

Сестрата се изчерви още повече.

— Не, не мога! Не й вярвайте, докторе, още се уча.

— Срамежливка. Не се безпокой, ще те придържам на трудните места. Докторе, елате само след седмица и тя ще ви смае. Не е толкова трудно, колкото изглежда отстрани.

— Сигурно е така. Но, Джоан, щом не ви е учила Уини, откъде знаете тези неща?

(„Олеле! Внимавай, шефе — този тип надуши нещо нередно.“)

— На колко сте години, докторе?

— Аз ли? На трийсет и седем.

— Научила съм се четирийсет години, преди вие да се родите. Но нямах време да поддържам форма. След това, в продължение на дълги години, физиката ми не позволяваше подобни упражнения. Но сега всичко се връща с такава лекота… Мога само да предполагам, че госпожа Бранка също е имала подобни занимания. — „Да видим дали ще се опита да го провери, мила.“ („Лъжата не трябва да е прекалено сложна, шефе.“) „Виж, малката, лъгал съм с невинно изражение още когато баба ти е била в пелени. Изтрий и поправи — прабаба ти.“

— Какво пък, ще го добавя в доклада за състоянието ви — ако измисля как точно да го формулирам. Пеньоарът ви, Джоан?

— Благодаря. — Тя го пое и го задържа, вместо да му го върне, за да й помогне да се облече. — Докторе, господин Соломон ще уреди всички ваши сметки и разходи. Но за да покажа колко съм ви благодарна, бих искала да добавя нещо.

Той поклати глава.

— Докторът не бива да приема повече от своя хонорар… а мога да ви уверя, че моят е достатъчно висок.

— И въпреки това настоявам. — Тя пусна пеньоара. — Уини, обърни се, мила. — Миг след това Джоан се озова право в обятията на изненадания лекар, повдигна глава и го целуна.

Той се поколеба няколко секунди, след това я прегърна и отвърна на целувката. Джоан въздъхна тихо, разтвори устни и се притисна към него.

(„Само не припадай! Не искам да пропусна тази сцена!“) „Юнис, не ме занимавай, заета съм!“

Доктор Гарсия най-сетне се освободи от прегръдката й, пое си дъх и я погледна сериозно. След това се наведе, вдигна пеньоара и го задържа пред нея. Джоан му позволи да й го облече, после каза:

— Благодаря ви, докторе.

Обърна се и го дари с усмивка.

— Хъм. Ще ви призная, възнамерявам да напиша, че сте в отлично състояние. А сега — господин Соломон ме очаква.

— Моля ви, кажете му, че ще изляза след миг.

Джоан почака, докато се затвори вратата. След това се доближи до Уини, прегърна я и двете се изкискаха.

— Уини, наистина ли се обърна? Не надзърна ли да видиш какво стана? Поне се надявам.

— Обърнах се… но наблюдавах сцената в огледалото. Брей!

— Брей я! Това било значи. Скъпа, вече не се чувствам тъй девствена.

— Хареса ли ти? Поне така изглеждаше.

— Не зная. Нямам база за сравнение. Милият Джейк също ме е целувал, но „бащински“. А твоите целувки са си твои. Докторът е първият мъж, който ме е целувал истински… за миг се почувствах толкова слаба и безпомощна, че бях готова да го сваля на килима. Никога ли не си се целувала с него?

— С него?! Джоан, мила, ако разкажа на сестрите за това, няма да ми повярват. Доктор Гарсия дори не ни пляска по дупетата, само ръмжи недоволно.

— Моето обаче плесна. Или поне ми се стори, че го направи. А може би го стисна. Всичко ми беше като в мъгла.

— Аз пък зная, че го направи. Видях го с очите си и не повярвах. Джоан, нали трябваше да съм твоята защита от сплетни? Да опазвам репутацията ти?

— Така е. Не виждам с какво може да си сгрешила.

— Ами, просто ти си пациент, а аз сестра.

— Мила, помежду си се разбрахме, че нещата ще стоят малко по-различно. Нали?

— Така е… но още ми е трудно да свикна.

— Казах му да намине пак след две седмици. Тогава, ако още искаш, ще можеш да му покажеш какво си научила.

— О, Джоан! Непрестанно се шегуваш с мен. Вярваш ли, че до две седмици мога да стана толкова добра, колкото си ти?

— Зная, че можеш. Но не с тези дрехи. Ще ти вземем трико. Пък ти се изчервявай колкото си щеш.

— Ама и целувката си я биваше. Не бива да го разказвам на Пол, никак няма да му хареса.

— Кое няма да му хареса? Че ще демонстрираш перфектен телесен контрол пред един доктор? Или че ще се целуваш с него? Че какво толкова се крие зад една целувка? Всъщност Пол няма как да разбере, ако не му кажеш, нали? — („Шефе, ти развращаваш младото поколение на тази страна.“) „Само си дрънкам, Юнис. Пол няма да се жени за нея… или вече е женен за друга, или не може. И в двата случая тя не му е лична собственост. Както ти сама каза, сексът не е спорт, а начин да сме щастливи.“

— Пък и докторът едва ли ще поиска да ме целуне — продължаваше Уини. — Сигурно дори не е забелязал, че съм жена.

— Никога не вярвай на външния вид. Ти си жена и той го знае. Ще те целуне, ако го помоля, като награда за доброто ти изпълнение. Имаш две седмици, за да решиш дали го искаш, а аз отивам веднага да се срещна с милия ми Джейк.