Няма да се уплаша от злото

5.

Йохан Себастиан Бах Смит беше някъде другаде. Не знаеше къде, нито го интересуваше, не се и чудеше… защото той не знаеше кой е, не осъзнаваше нищо, не осъзнаваше дори, че не осъзнава нищо.

После, стъпка по стъпка, през огромни периоди, той започна да изплува от несъществуващия свят на пълната упойка, да доближава повърхността и да сънува. Сънищата продължиха неизмеримо дълго, сякаш безкрайно… госпожо Шмит, може ли Йони да излезе да си играем… ах, каква радост! Ужасяващи жестокости в Белгия. Четете всички подробности!… Йохан, друг път да не си влязъл, без да почукаш, ти лошо, лошо момче… щъркелът… нови цени, преди пазарът да отвори утре… да бе, щъркелът, излезе направо от корема й; Йохо, ти не знаеш нищо… Джони, недей, че ако баща ми слезе… хубавото момиче е като песен… ей, стиснах я за циците… сержант, веднъж вече се писах доброволец и няма да повторя тая грешка… Отче Наш, Който си на небето, да се свети името на играта, която играем внимавай Смит, приятелю, ти подписа този договор в петък ще ядем рибешко защото ти обещавам Йохан мили не зная как въобще си могъл да си помислиш подобно нещо за собствената си жена това е мъжка работа господин Смит и сигурна съм съдът ще се съгласи че четири хиляди на месец е много скромно момиче което никога не би направило подобно нещо и ако някой път те сгащя да се навърташ край дъщеря ми ще те гръмна това не си заслужава дори хартията на която е отпечатано Йохан не зная какво ще каже баща ти когато се прибере на разстоянието на което тази антилопа се доближава до мен и ще получа възможност ей, момиче, разтърси ги, разтърси ги, разтърси ги два пъти разтърси ги три пъти бъркай яйцата в нейния ковчег и в главата ми баща й ни чу и сега ще стане страшно няма страшно Йохан само се питам дали ме разбираш приятелю защото нямам тяло и никой не бива да работи за някой друг ако не очаква да ги изпреварим в тази сделка всяко момиче има точно толкова права да видях гаджето на моята най-добра приятелка и двамата ще живеете колкото ви е отредено работи здраво и винаги си плащай сметките когато звездите изгреят зад прозореца на стаята мъжът ми ще ме убие и съседите все душат къде си остави колелото ще се изплатят за нула време обещавам да се поправя тате щом ни натискат ще отстъпим Джони ти си голям националният дълг няма да се върне никога докато ние прегърни ме по-силно политиката на нашата компания трябва да се съобразява с инфлацията затова наемай и плащай по-късно ще му мислим аз не съм такова момиче само защото ти позволих да ще отида в колеж и ще стана учител но сега вече виждам че системата за ранно предупреждаване е безсмислена господа без възможност за по-нататъшен растеж както се отнесе с мен последния път държиш ли се с мен добре и аз ще съм добър с теб, с теб, с теб, Юнис Юнис! Къде отиде това момиче изгубих Рим и изгубих Галия, но най-лошото от всичко е, че изгубих Юнис някой да намери Юнис… идвам шефе… къде беше тук съм през цялото време шефе…

Сънищата му не секваха — в звук, образ, мирис и докосване — и винаги сюрреалистични, което той така и не забелязваше. Те се носеха през него, или той през тях, лишени от логика и същевременно абсолютно логични. За него.

А междувременно светът отвън следваше своето темпо — забравил напълно за него. Опитът за трансплантация на мозък предизвика разпалени коментари по телевизията, където канеха всякакви „специалисти“ да разискват всички аспекти на проблема и да определят дали това е поредното постижение на науката. Зажаднял за слава и известност съдия издаде заповед за арест на „д-р Линдън Дойл“ (sic), но доктор Линдзи Бойл беше извън юрисдикцията му още преди заповедта да бъде подписана и името — коригирано. Прочут и много модерен евангелист произнесе проповед, в която изобличи трансплантацията, като използваше цитати от „Суета на суетите“.

Но на третия ден едно зрелищно и необичайно кърваво политическо убийство измести Йохан Смит от новините и евангелистът установи, че с леки корекции може да използва проповедта си за новото събитие — даваше си сметка за неуморния интерес на всеки истински американец към кръв и насилие.

Както винаги броят на неразрешените раждания надхвърляше този на разрешените и двете числа бяха по-малки от това на абортите. „Ъпджон Интернешънъл“ декларира допълнителни печалби. Започна новата президентска кампания, в която двете консервативни партии — СДП и НОП — заявиха, че ще участват заедно като („запазят автономията си“), за да може президентът да бъде преизбран. Водачът на крайнолявото крило Конституционнолиберален съюз обяви това решение за типичен капиталистически фашистки заговор и предсказа ноемврийска победа на конституционната свобода. По-дребните партии на демократи, социалисти и републиканци свикаха лишена от излишен шум конференция (на която почти нямаше делегати под шейсет и пет годишна възраст) и се разотидоха, без да предизвикат вълнение в медиите.

Земетресение в Близкия изток уби девет хиляди души за три минути и доведе до заплашително нарушаване на крехкия баланс в региона. Китайско-американската лунна комисия съобщи, че лунните колонии задоволяват 87% от нуждите си от протеини и въглехидрати, и повиши имиграционната квота, но отново отказа да премахне образователния ценз.

Йохан Себастиан Бах Смит продължаваше да сънува.

След неизмеримо много време (как се измерва времето в съня?) Смит се пробуди достатъчно, за да осъзнае, че съществува — тоест преодоля невидимата граница между съня и присъствието в реалния свят. Знаеше кой е: Йохан Себастиан Бах Смит, старец — не беше малко дете, нито момче — и започна да възприема обкръжаващата го среда, която не предлагаше почти никакви дразнители — тъмнина, тишина, липса на допир, дори на натиск, докосване, кинестезия.

Питаше се дали операцията вече е започнала и ще усети ли нещо, ако е умрял. Не се страхуваше от болката, бяха го уверили, че мозъкът не разполага със собствени рецептори и че ще му поставят упойка само за да лежи неподвижно и да не изпитва никакви тревоги по време на операцията — пък и болката не го плашеше от години, или по-точно, откакто бе станала негов постоянен спътник.

Постепенно се унесе в сън и го споходиха нови съновидения. Нямаше ни най-малка представа, че мозъчната му дейност се следи постоянно и че промяната в ритъма на някои вълни, показваща пробуждането на пациента, е предизвикала големи вълнения в лекуващия екип.

Отново се пробуди и този път стигна до заключението, че заобикалящото го небитие трябва да е смъртта. Обмисли тази идея, без да изпада в паника, тъй като още преди половин век бе започнал да привиква с мисълта, че някой ден ще умре. Ако това наистина беше смъртта, не беше нито Раят, който му бяха обещали като малко дете, нито Адът, в който отдавна бе престанал да вярва, нито дори пълната липса на самоосъзнаване, която очакваше — беше само една безкрайна и неизмерима скука.

Заспа отново, без да знае, че наблюдаващият го лекар бе решил, че пациентът има нужда от почивка.

Събуди се и направи поредния опит да прецени положението си. Ако беше мъртъв — а нямаше причини да се съмнява в това, — изглежда, сега бе подходящият момент за малка инвентаризация на това, с което разполагаше. И така — плюсове — никакви. Всъщност не, един: паметта. Имаше спомени за скорошните събития, но те бяха заплетени и неясни, наподобяващи объркани, налудничави сънища — вероятно заради анестезията, но така или иначе, не можеше да разчита на тях. Освен тях и по-стари спомени, далеч по-ясни, за едно същество на име Йохан Смит. Е, Йохан, стари копелдако, щом двамата с теб ще прекараме вечността затворени в този тъмен лабиринт, най-добре да се опитаме да си припомним всичко, което можем.

Всичко? Или да се съсредоточим само върху хубавите неща? Не, пържолата трябва да има и сол, иначе ще е безвкусна. Опитай се да си спомниш всичко. Ако ни очаква вечността и това е единственото ни забавление, най-добре да разполагаме с пълни записи от изминатия път… тъй като дори най-хубавите моменти могат да станат досадни, след като ги превъртиш няколко хиляди пъти.

И все пак, поне за начало и заради упражнението, ще е най-добре да се съсредоточи върху някой хубав спомен. Е, какво да бъде, приятел? Има само четири главни теми, останалото са подробности: пари, секс, война и смърт. Кое да изберем? Точно така! Права си, Юнис, аз съм един дърт мръсник и единственото, за което съжалявам, е, че не те срещнах четирийсет или петдесет години по-рано. Кажи ми, момиче, тези морски черупки на сутиена ти рисувани ли бяха, или истински? Така и не успях да те попитам навреме за това. Хайде, кажи на своя прадядо. Обади ми се по телефона и ми кажи. Извинявай, миличка, но не зная на кой номер да ме потърсиш.

Божичко, ама колко беше красива!

Нека ти призная още нещо, Юнис, въпреки че непрестанно мислех за теб, така и не посмях да те докосна. Коя е първата, с която съм го правил? Не, ако ти кажа, ще ми се подиграваш. Втората? Ах, бях млад и невинен и тя ме оплете в мрежите си. Госпожа Уиклънд. Малкото й име? Ох, не мога да си го спомня. Едва ли съм я наричал с него, нито тогава, нито по-късно. Въпреки че ми позволи да я навестя още много пъти. Позволила ли казах? Направо ме окуражаваше — тя дърпаше конците през цялото време.

Да видим, бях на четиринайсет, четиринайсет и половина, а тя трябва да е била на… трийсет и пет? Помня, спомена, че се омъжила преди петнайсет години, та тези трийсет и пет са само мое предположение. Няма значение, защото за първи път се срещах с жена, която го искаше, успя да ми покаже, че го иска, а после, без никакъв свян, съумя да се възползва от едно непохватно, почти девствено момченце, да го успокои, да го преведе през целия процес на телесно сближаване, да го накара да изпита наслада, да му покаже, че тя също изпитва наслада — да го накара да се почувства добре след това.

Господ да поживи великодушната ти душа, госпожо Уиклънд! Ако си изгубена някъде сред тази тъмнина — защото сигурно си издъхнала много отдавна, — надявам се още да ме помниш, също както аз си спомням за теб.

А сега, всички подробности, които изрових: апартаментът ти беше точно под нашия (доста просторен според тогавашните стандарти). Един студен зимен следобед ти ми даде четвърт долар, за да ти купя нещо от магазина. Какво ли беше? Не можеш да си спомниш, нали, дърт мръснико? Поправка: дърт перверзен призрак. Какво друго ми остава, освен да съм перверзен? Ах, да, спомних си. Половин фунт нарязана шунка, торбичка червеникавокафяви картофи, дузина яйца (дузината бе само седем цента, Бога ми!), хляб за десет цента, при това от фурната, и още нещо.

О, да, кълбо бял памучен конец от дюкянчето до дрогерията на господин Гилмор. Държеше го господин Брамс — имаше двама сина, единият загинал през Първата световна война, другият изучи електроника. Но да се върнем на теб, госпожо Уиклънд.

Беше ме чула, че прибирам колелото във входа, и когато отвори вратата, отнесох покупките в кухнята ти. Плати ми, после ми предложи горещ шоколад — защо ли не се притеснявах, че мама ще разбере? Татко беше на работа, както и господин Уиклънд, но мама? Ах, да, това бе в онзи следобед, когато се събираше с други жени да плете.

И така, докато посръбвах от шоколада и се опитвах да бъда любезен, ти нави ръчката на старата „Виктрола“ и пусна някаква плоча. Песента се казваше „Марджи“ и ти ме попита дали мога да танцувам. После ме научи — право на диванчето.

Един от лаборантите, следящ постоянно мониторите на мозъчната дейност, забеляза повишаване на активността, помисли си, че пациентът е превъзбуден, и реши да му даде успокояващо. Йохан Смит отново се унесе в наркотичен сън, без да знае причината за това — а именно няколко резки покачвания в кривата на монитора. Фокстрот, май така се казваше онзи танц. Не че го интересуваше името, ръката му бе обгърнала кръста й, нейната лежеше на раменете му, миризмата на топлото й свежо тяло изпълваше ноздрите му. А после го съблазни.

След един дълъг, изпълнен с екстаз и наслада период той произнесе:

„Юнис, скъпа, не знаех, че можеш да танцуваш фокстрот.“

Тя се усмихна право в очите му.

„Защото нито веднъж не ме попита, шефе. Можеш ли да се пресегнеш и да спреш виктролата?“

„Разбира се, госпожо Уиклънд.“