Няма да се уплаша от злото

17.

На следващата сутрин Джоан откри, че Джейк е напуснал къщата, преди тя да се събуди. Беше й оставил бележка на масичката:

(„Шефе, Джейк, изглежда, не знае, че имитирам твоя подпис дори по-добре от теб.“) „Никой не го знае, мила, и по-добре, защото току-виж го използвали срещу нас в съда.“

(„Шефе, радвам се да науча това.“) „Юнис, според мен не е наша работа какво правят Алек и Мак през свободното си време. Джейк не бива да клюкарства за тях, нито ние.“ („Не, чакай, не говорех за тях! Имах предвид думите на Джейк, че съжалява за вчерашното си поведение, което означава, че ти прощава фриволното държане. Трябва да се омъжим за него, шефе, не бива да си играем повече с чувствата му. Той е улегнал човек, със силно чувство за собственост. Макар че животът с него няма да е лесен.“)

„О, говориш глупости, Юнис! Никога не бих си играла с чувствата на Джейк. Разумен човек като него не би се безпокоил от дреболии — ако нещо го плаши, то е да не изгуби жената, която цени и обича. Ако Джейк се ожени за нас, никога няма да му дам повод да се тревожи за каквото и да било.“

(„Дъртият му пръч. Джоан, забеляза ли, че не пропусна да спомене и Уини, въпреки че уж хвали само нас.“) „Тя ще трябва да се нареди на опашка!“ („Май ревнуваме, а?“) „Не, но повтарям — преди това ще го скалпирам. За Бога, Юнис — вчера почти ми беше вързан в кърпа, а изгубих целия следобед. И какво получих накрая — шляпане по дупето. Наистина се надявам, че довечера ще се прибере.“ („Дори да си дойде, има три препятствия, сестрице.“) „Три?“ („Хюбърт… Уини… и имплантът. Нали не смяташ да се измъкнеш от обещанието да ти родя дете, като позволиш на Джейк да те изпревари?“) „Разбира се, че не, малко глупаче. Справял съм се с далеч по-заплетени интриги още преди да се е родила баба ти. Хъм, ще ни трябват пари.“

(„Джейк ти каза как да получиш каквото ти е необходимо.“) „Да, разбира се — срещу моя и неговия подпис. Юнис, любов моя, готов съм да се обзаложа, че никога не си давала подкуп.“ („Ами… не и с пари.“) „Не ми казвай, нека позная. Но днес са ми нужни легални средства от законен източник. Ела, малка шпионке, ще ти покажа нещо, което дори моята секретарка — едно сладко момиче на име Юнис, помниш ли я? — не знаеше.“

(„Шефе, да не говориш за тайния сейф в банята?“) „А? Откъде знаеш за това?“ („Нали каза, че съм шпионка?“) „И комбинацията ли ти е известна? Всъщност защо ли питам? Сигурно можеш сама да я изровиш в ума ми.“ („Шефе, миличък, вече трябва да си разбрал, че не зная нищо от това, което е в ума ти, докато не си го помислиш, също както и ти за мен. Но ако трябва да отворя сейфа, предполагам, бих започнала с рождената дата на майка ти.“)

Джоан въздъхна.

„Толкова по въпроса за тайните. Добре, да проверим дали не са ни обрали.“

Тя влезе в банята, заключи вратата, извади купчината кърпи от долното шкафче, отмести задната стена и отзад се показа вратичката на сейфа. „Мислиш ли, че рождената дата на майка ми ще го отвори?“ („Да, но първо бих включила соларните лампи над масажната маса и бих пуснала водата.“) „Човек вече не може да се усамоти дори в собствената си баня! Миличка, наистина ли си подкупила някой със сладкото си задниче?“ („Не точно. По-скоро нанесох известни поправки в една ситуация. Хайде да проверим какво има вътре.“)

Джоан отвори сейфа. Вътре имаше достатъчно голяма сума, за да накара да подскочат веждите на банков ревизор. Джоан остави писмото, взе две пачки, пъхна ги в тоалетната чантичка, затвори сейфа, изключи соларните лампи, спря водата, завъртя циферблата, постави задната стеничка на шкафа на мястото й и прибра кърпите. Когато приключи, натисна копчето на интеркома и каза в микрофончето:

— О’Нийл?

— Да, госпожице Смит?

— След трийсет минути колата ми да е готова, с шофьор и две Пушкала.

Последва кратка пауза.

— Хъм, госпожице Смит? Господин Соломон, изглежда, е забравил да ни предупреди, че се готвите да излизате.

— По една съвсем обяснима причина. Той не знае за това. Спомена ли, че вече не съм под съдебно попечителство? Или може би го знаеш от друг източник?

— Госпожице Смит, трябва да го науча от официален източник.

— Разбирам. В такъв случай току-що го научи от мен. Официално.

— Да, госпожице.

— Не изглеждаш доволен, О’Нийл. Защо не се подсигуриш? Би могъл например да позвъниш на съдията Маккамбъл.

— Ами да, разбира се.

— Ще го направиш ли, О’Нийл?

— Нещо не ви разбрах, госпожице Смит. Не ми ли казахте, че трябва да го направя?

— Разговорът ни записва ли се?

— Разбира се, госпожице. Винаги записвам заповедите.

— В такъв случай пусни записа отначало и сам ще си отговориш на въпроса. Но преди това — от колко време работиш за мен, О’Нийл?

— Седемнайсет години, госпожице. Последните девет като главен иконом.

— Седемнайсет години, два месеца и няколко дни. Не стига за максимална пенсия, но е дълга, трудна и вярна служба. Можеш да се пенсионираш още днес, О’Нийл, с пълно заплащане и благодарности за службата. А сега, ако обичаш, прослушай отново записа, а аз ще почакам.

— Моите извинения, госпожице Смит, май е време да си проверя слуха. Вие ми казахте, че „бих могъл“ да се обадя на съдията Маккамбъл.

— Точно така. Казах и го потвърждавам — ако желаеш.

— Хъм, госпожице Смит, не виждам накъде води този разговор.

— Помисли и ще се досетиш сам. Е, ще се пенсионираш ли днес? Ако е така, прати ми Ментон, трябва да поговоря с него.

— Госпожице Смит, нямам никакво желание да се пенсионирам.

— Наистина? Останах с впечатлението, че си търсиш друга работа. Може би при господин Соломон? В случай че съм познала, не бих искала да ти заставам на пътя. Пенсия с максимален размер, О’Нийл.

— Госпожице Смит, работата тук ми харесва.

— Радвам се да го чуя. Надявам се, че ще останеш още дълги години. О’Нийл, досега обсъждал ли си с когото и да било кога излизам и кога се прибирам?

— Само по ваше нареждане, госпожице. Което винаги пазя на запис.

— Чудесно. Сега изтрий този запис, а аз ще почакам.

След малко чу гласа му:

— Изтрит е, госпожице Смит.

— Чудесно. Да започнем отначало. О’Нийл, обажда се госпожица Йохан Себастиан Бах Смит. След трийсет минути колата да е готова, с шофьор и две Пушкала.

— Ще бъде готова, госпожице Смит.

— Благодаря. Излизам на пазар. Госпожа О’Нийл дали ще иска да й купя нещо?

— Много мило от ваша страна, госпожице Смит. Но не мисля. Все пак бих могъл да я попитам.

— Ако го направиш, държа да споменеш само, че ще излиза колата. Нека напише списък, а Фред и Малчо ще се погрижат за него.

(„Шефе, направо му изкара акъла. Приятно ли ти беше?“) „Юнис, не е никак лесно да управляваш феодално царство насред излязла от контрол демокрация. Когато Йохан казваше «жаба», всички подскачаха — най-вече охраната. О’Нийл трябва да знае, че Йохан е все още тук и че никой — дори скъпият Джейк — не може да се меси в решенията му. Освен ако не се ожени за нас. Тогава ще бъда сладката женичка и ще му оставя да взема всички решения.“ („Чакам с нетърпение този ден!“) „Може и да настъпи, миличка. Кажи ми, ти слушаше ли Джо?“ („Ами… никога не съм му противоречала открито. Което значи, че съм го слушала. Е, понякога послъгвах или премълчавах.“) „Значи и аз ще правя като теб. Най-добре е да оставиш на мъжа да взема решения… които преди това неусетно си му подшушнала.“

Джоан по-скоро почувства, отколкото чу кикота.

(„Шефе, това прозвуча като рецепта за идеалния брак.“)

„Май започвам да се чувствам като истинска жена. Само че е различно. Какво ще си облечем?“

Джоан се спря на тясна кърпа за гърдите, пола до коляно и прозрачно наметало с качулка, плюс сандали с ниски токчета, всичко това в пастелни тонове. Беше готова само за трийсет минути.

„Как е лицето ни, Юнис?“ („Става за пазаруване. Няма нужда да викаме Уини, нека се наспи.“) „Да, по-добре да не я безпокоим, току-виж поискала да дойде с нас. Да вървим, миличка — предстои ни да счупим двехилядигодишен рекорд без помощта на Светия Дух.“ („Не богохулствай, шефе!“) „Само се шегувах, Юнис. Ти нали си християнка? Или дзенбудистка? Хиндуистка?“

(„Нито едно от изброените, шефе. Просто използвам някои полезни спиритуални дисциплини. Но човек не бива да си прави майтап със светите неща.“) „Дори наум? Да не би да ми казваш, че не мога да мисля? Ако можех, щях да те напляскам.“ („О, можеш да ми говориш каквото пожелаеш, шефе. Само не го казвай на глас.“)

„Няма, обещавам. Престани да ме дъвчеш. А сега да вървим.“ („Да!“)

Тя взе парадния асансьор до подземния гараж. О’Нийл — вече я очакваше — й козирува.

— Колата е готова, госпожице Смит — с двама шофьори и двама души охрана.

— Защо двама шофьори?

— Ами, днес е дежурен Финчли. Но Дабровски се заяде с мен. Каза, че бил по-старши от Финчли. Искате ли да уредя въпроса?

— Не искам, а трябва. Всъщност по-добре остави на мен.

— Да, госпожице.

Той я придружи до колата. Двата екипа вече бяха строени отпред и й отдадоха чест. Тя им се усмихна.

— Добро утро, приятели. Радвам се, че ви намирам в добро здраве. Доста време мина.

— Така е, госпожице Смит — отвърна Дабровски. — Ние също се радваме, че изглеждате толкова добре.

— Благодаря. — Тя плъзна поглед по лицата им. — Има едно нещо, което не са ми казвали. Става въпрос за трагедията, която предизвика всички последващи събития. Кои от вас бяха дежурни в нощта, когато е била убита госпожа Бранка?

Настъпи продължителна пауза. После О’Нийл отговори:

— Финчли и Малчо бяха на работа в онази нощ, госпожице Смит.

— В такъв случай искам да им благодаря. От мое име и от името на госпожа Бранка. Макар да не се съмнявам, че Дабровски и Фред щяха да действат също толкова своевременно и храбро. — Тя погледна първо Финчли, после Малчо, усмихна се за миг и отново стана сериозна. — Кой от вас отмъсти за Юнис? Или действахте заедно?

— Малчо го докопа, госпожо… госпожице Смит — отвърна Финчли. — С голи ръце, един удар. Строши му врата.

Тя се обърна към Малчо — двуметров корпус, помещаващ черна и мрачна душа, сто и двайсет килограма внезапна смърт, някогашен проповедник.

— Малчо, благодаря ти от дъното на душата си… заради Юнис Бранка. — („И аз му благодаря, шефе! Не знаех тези неща. Била съм вече мъртва, когато се е отворила вратата на асансьора.“) — Ако тя беше тук, щеше да ти благодари не само заради себе си, но и заради другите момичета, които този тип не е успял да убие. Радвам се, че си го довършил бързо. Ако го бяха пратили на съд, досега да се е измъкнал. И да го прави отново.

Малчо помълча, сетне промърмори:

— Госпожице… Финчли също участва. Халоса го веднъж. Не зная кой от нас…

— Това няма значение. Всеки от четиримата щеше да защити госпожа Бранка с живота си. Как бих искала това да не се бе случило и тя да беше изчакала в апартамента, докато не пристигнете! Зная, че бихте предпочели да видите мъртъв стария Йохан, но не и това прекрасно създание. Бъдете сигурни, че се чувствам по същия начин. Малчо, ще се помолиш ли за душата й тази вечер? От мое име? Не ме бива много в молитвите. — („По дяволите, шефе, разплака ме.“) „Повтаряй си Ом мани падме… Правя го заради Малчо. Той все още се кори за непоправимото.“

— Обещавам, госпожице. Моля се всяка вечер. Макар че госпожа Бранка не се нуждае от това — сигурен съм, че е отишла право в Рая. — („И така стана, шефе. Но не по начина, по който си мисли Малчо.“) „Ще го запазим в тайна. Достатъчно ли казах?“ („Мисля, че да.“)

— Благодаря ти, Малчо. Този път от мое име. — Тя се обърна към иконома. — О’Нийл, искам да отида до търговския център „Гимбъл“.

— Разбира се, госпожице Смит. Финчли, сядай зад волана. Две Пушкала отпред. — О’Нийл й помогна да се настани отзад и затвори. Бронираната врата щракна и колата излезе на улицата. („Джоан, какво ти е притрябвало от «Гимбъл»?“) „Това беше шега. Юнис, откъде си купуваше дрехите? Ти беше най-добре облеченото момиче в града.“

(„Защото миличкият Джо се грижеше за тоалетите ми. Не бива да пазаруваш там, където съм ходила аз.“) „Не разбирам защо.“ („Не казвам, че не можеш, а че не бива. Вярно е, че нямах възможност да си позволя стилни парцалки, но знам къде се продават. Като стана дума, има два такива магазина и в «Гимбъл».“) „Значи там и отиваме.“

— Финчли?

— Да, госпожице?

— Толкова съм заета с разни неща, че забравих да ти кажа за още една отбивка. Моля те, остави ни с Малчо на временния паркинг, където Щатска пресича Главната.

— Да, госпожице.

— И Малчо да поддържа постоянна връзка с теб. Имаше ли паркинг наблизо? Не съм била там от две години.

— Две години и седем месеца, госпожице Смит. Наистина ли не искате да ви придружат и двете Пушкала?

— Не, единият ще остане при колата. За да те пази, в случай че се наложи да излезеш.

— Не бива да се безпокоите за мен, госпожице Смит.

— А ти недей да спориш. Нямаше да си толкова самоуверен, ако бях старият Йохан Смит. Нека те уверя, че госпожица Йохан Смит също има отровни зъби. Предай на другите.

Чу го да се смее.

— Разбира се, госпожице Смит.

Колата спря и Джоан си нагласи воала, за да не се вижда лицето й. Малчо отключи вратата отвън и й подаде ръка. На многолюдната централна улица тя изведнъж се почувства беззащитна… ако не беше купчината мускули до нея.

— Малчо, търсим номер 1307 — можеш ли да ми помогнеш? — Целта й бе да го накара да се почувства полезен. Джоан много добре знаеше къде се намира кооперация „Робъртс“, тъй като я притежаваше.

— О, разбира се, госпожице… с числата се оправям доста добре. И с буквите също. Виж, думите малко ме затрудняват.

— Да вървим тогава. Малчо, сетих се нещо. А как се справяше с предишната си професия? Нали е трябвало да четеш Библията?

— Без проблем. Използвах говорещи книги. Що се отнася до Библията — запомнил съм я дума по дума.

— Имаш забележителна памет. Ще ми се да можех да кажа същото за моята.

— Всичко е въпрос на търпение. Заех се да изучавам Книгата още докато бях в затвора. — Помисли малко и добави: — Понякога си мисля, че трябва да се науча да чета. Но все не намирам време. — („Бедничкият, сигурно си няма добра учителка.“) „Не се меси във вече изградена организация, Юнис, той е намерил своята ниша.“

— Тази трябва да е, госпожице. Едно, три, нула, седем.

— Благодаря, Малчо.

На входа не й поискаха документи или пропуск, нито тя предложи такива, а и нямаше. Но портиерът забеляза, че униформата на Малчо е досущ като неговата, и ги пропусна без въпроси. Джоан го дари с лека усмивка, отбеляза си мислено, че охраната на сградата трябва да се затегне — пазачът трябваше да поиска и преснима личната карта на Малчо и номера на значката му. („Шефе, не е лесно да се оправяш с толкова много хора, вероятно е свикнал да се осланя на преценката си.“) „Виж кой го казва! Ако блокът, в който живееше ти, разполагаше с по-сигурна охрана, никога нямаше да те нападнат. Щом не можем да спрем насилието на улицата, поне да се опитаме да не го допускаме в домовете си.“

На дванайсетия етаж спряха пред вратата на апартамент, с надпис „Евгенична фондация Йохана Мюлер Шмит, д-р Х. С. Олсън — директор, моля позвънете и изчакайте“. Друг пазач ги пусна вътре и се върна към прекъснатото четене на комикс. Джоан със задоволство отбеляза, че в чакалнята има солиден брой жени и семейни двойки. В последното си писмо до Олсън Йохан бе настоял фондацията да се заеме с осигуряването на по-голям брой анонимни донори на получили разрешително за раждане жени и това очевидно бе оказало благоприятен ефект.

— Малчо, почакай ме тук — каза Джоан и се приближи към бюрото, зад което седеше намръщен чиновник. Не без усилие успя да му привлече вниманието.

— Какво има, госпожо? Ако става въпрос за подаване на молба, вземете формуляр и попълнете данните. Ще ви повикат, когато ви дойде времето.

— Искам да видя директора. Доктор Олсън.

— Доктор Олсън не приема без предварителна уговорка. Кажете ми името си и за какво се касае и може би секретарката му ще ви уреди среща.

Тя се наведе към бюрото и заговори по-тихо:

— Наложително е да го видя. Кажете му, че съпругът ми е узнал.

Чиновникът я погледна стреснато.

— Името ви?

— Не ставайте глупав. Просто му предайте.

— Хъм… почакайте тук. — Той изчезна през вратата отзад.

Джоан почака. След удивително кратко време чиновникът се подаде от една странична врата, махна й да го последва и я преведе по коридора, покрай врата с надпис „Директор — не влизай“ и до друга врата, на която висеше табелка „Секретарка на директора — позвъни и изчакай“. Тук чиновникът я предаде на една жена, която напомняше на Джоан учителката на Йохан в трети клас — както по външен вид, така и заради властните си маниери. Жената попита с леден глас:

— Какви са тези глупости? Всъщност защо първо не ми покажете някакъв документ за самоличност? — („Шефе, удар с три пръста в слънчевия сплит и после кажи, че е припаднала!“) „Първо ще опитаме по моя начин.“

Джоан отговори с още по-леден глас:

— Няма да стане, госпожице Пъркинс. Защо според вас нося воал? Ще ме пуснете ли при директора? Или да извикам полиция и журналисти?

Госпожица Пъркинс я погледна слисано, стана иззад стенобюрото и влезе в кабинета отзад, малко след това се появи и каза:

— Заповядайте.

Олсън не се изправи, когато Джоан влезе. Посрещна я с думите:

— Госпожо, избрали сте доста необичаен начин да ми привлечете вниманието. За какво става въпрос?

— Докторе, не предлагате ли на дамите да седнат?

— Разбира се. Когато са дами. А случаят тук не е такъв. Говори, инак ще накарам да те изгонят. — („Шефе, видя ли как поглежда към интеркома? Онази дърта чанта в съседната стая записва всяка дума.“) „Досетих се, Джоан. Затова ще внимаваме какво казваме.“

Джоан пристъпи към бюрото на доктора и повдигна воала.

Изражението на Олсън се смени от досада в смаяно разпознаване. Джоан Юнис се пресегна през бюрото и изключи интеркома. След това каза тихо:

— Тук има ли друго записващо устройство? Стаята звукоизолирана ли е? Ами вратата?

— Госпожице…

— „Госпожице“ е напълно достатъчно. Е, сега ще ми предложите ли да седна? Или да си вървя — и да се върна с адвоката?

— Но моля ви, госпожице… седнете.

— Благодаря. — Джоан почака, докато докторът заобиколи бюрото и й помогна да се настани във фотьойла. — Да чуем останалото. Питах дали можем да разчитаме на усамотение? Ако не е така, искам да го знам още сега… защото рано или късно ще го науча и ще предприема съответните мерки.

— Никой не ни подслушва — увери я той. — Само за момент. — Стана, отиде до вратата и я заключи. — Вече съм изцяло на ваше разположение.

— Първо — получавахте ли тримесечните чекове по времето, когато бях в болница?

— Ами… да ви призная, в началото чековете спряха да пристигат. Чаках шест седмици, сетне написах писмо на господин Соломон и му обясних положението. Изглежда, той е проверил фактите и скоро след това получихме чекове за две тримесечия и писмо да продължаваме работата според предварителната уговорка. Има ли някакви проблеми?

— Не, докторе. Фондацията може да разчита на моята подкрепа и за в бъдеще. Нека добавя, че Управителният съвет като цяло е доволен от вашата работа.

— Радвам се да го чуя. Затова ли дойдохте днес? За да ми го кажете лично?

— Не, докторе. Ето, че стигаме до съществената част. Сигурен ли сте, че никой не може да ни чуе? Нека само поясня, че отговорът е далеч по-важен за вас, отколкото за мен.

— Госпожице ъъъ… сигурен съм, госпожице.

— Добре. Сега искам да слезете в хранилището, да вземете материала на донор 551-20-0052 и да ме оплодите с него. Незабавно.

На лицето на доктора се изписа удивление. Но той успя да възвърне професионалното си самообладание и заяви:

— Госпожице… това е невъзможно.

— Защо? Основната цел на този институт, доколкото си спомням от устава, е да осигурява сперма от донори на получили разрешително жени — само срещу молба, без заплащане и без това да става достояние на обществото. Точно това искам и аз. Ако преди това трябва да ме прегледате или изследвате, аз съм на ваше разположение. Ако ви интересува дали това тяло притежава разрешително за раждане, мога да ви уверя, че има. Какъв е проблемът? Или е необходимо повече време, за да се подготви дарителският материал?

— О, не, можем да затоплим спермата и да възстановим жизнеспособността й само за трийсет минути.

— В такъв случай да го направим след трийсет минути.

— Но, госпожице… давате ли си сметка какви последствия може да има това за мен?

— Какви?

— Ами… аз също следя новините. Иначе как щях да ви позная? Доколкото знам, все още стои неразрешен въпросът с вашата идентичност…

— О, това ли? — Джоан махна с ръка. — Докторе, залагате ли на конни състезания?

— Какво? Да, и не е тайна за никого. Защо?

— Ако наистина няма начин някой да чуе или разбере за този разговор, следователно и няма откъде да възникнат проблеми. Но в живота на всеки човек настъпва момент, когато той е принуден да залага. За вас този момент настъпи сега. Можете да заложите на сигурен кон и да спечелите. Или да загубите. Както знаете, останалите членове на Управителния съвет са само марионетки. Аз съм Фондацията. Нека предскажа какво може да се случи. Съвсем скоро въпросът с идентичността ще бъде решен и истинският Йохан Себастиан Бах Смит ще се върне на мястото си. Още в този момент финансирането на тази фондация може да бъде удвоено, също както и заплатата на нейния директор. Ако заложите на правилния кон, този директор ще сте вие. В противен случай ще останете без работа.

— Заплашвате ли ме?

— Не. Само предсказвам. Старият Йохан Себастиан Бах Смит беше седмият син на седми син, роден с шапчица на главата, и притежаваше дарбата да вижда в бъдещето. На който и кон да заложите, финансирането ще бъде удвоено. Но само ние двамата ще знаем какво е станало днес.

— Хъм… има някои необходими изисквания, които трябва да се спазят. Вярно е, че аз издавам разрешението за спермодаряване, но съществуват официални документи, формуляри и протоколи, който трябва да се попълнят.

— Никакви документи — отсече Джоан. — Просто го направете, а след това си слагам воала и си тръгвам.

— Но, госпожице… аз не извършвам процедурата сам. Имаме друг лекар за това, работи в екип със сестра. Те ще се учудят, че не водим документация.

— Никакви сестри. Никакви асистенти. Вие лично, докторе. Ако не се лъжа, бяхте специалист по генетика и евгеника. Или ще го направите… или ще реша, че не сте достатъчно подготвен, за да ръководите този институт — доста неприятен факт за Управителния съвет. Освен това държа да сляза с вас и да проверя лично номера на семенната течност… и да не се отделям от вас, докато не я имплантирате в мен. Разбираме ли се, или не?

Докторът въздъхна.

— А някога си мислех, че да си общопрактикуващ лекар е далеч по-трудно! Няма начин да сме сигурни дали след извършване на процедурата ще забременеете.

— Ако не стане, ще се върна отново след двайсет и осем дни. Докторе, престанете да ме разтакавате. Или заложете на друг кон и аз ще си тръгна. Без да се сърдим, нито сега, нито по-късно. Само не забравяйте предсказанието. — Тя се надигна. „Е, Юнис, той ще скочи ли?“ („Не съм сигурна, скъпа. Бас държа, че е свикнал да си има работа със своенравни жени. Този е труден за разгадаване.“)

Олсън внезапно се изправи.

— Ще ви трябва топлоизолиращ костюм.

— Хубаво.

— Хем с него ще сте покрита напълно. Тук имам един, за специални пациенти.

След четирийсет минути доктор Олсън каза:

— Постойте още малко така. Трябва да поставя „датска тапа“ — това е специален гумен песар на шийката, който задържа спермения материал на място.

— Защо, докторе? Мислех, че тези неща се използват като контрацептиви.

— Обикновено да. Някои наши клиенти ги предпочитат, тъй като не желаят да забременеят от друг източник, след като сме въвели материала. Но във вашия случай предназначението на тази временна бариера е да подсигури процеса на забременяване. Да даде на малките плувци шанс да стигнат целта и да не позволи течението да ги отнесе — разбирате ли? Да останат на място до някое време утре — или по-късно, няма значение. Знаете ли как да го махнете?

— Ако не мога, ще ви се обадя.

— Стига да пожелаете. В случай че не пропуснете следващия си цикъл, ще опитаме отново след четири седмици. — Доктор Олсън свали подложките за крака и й подаде ръка. Тя се изправи и полата й се спусна на място. Беше едновременно развълнувана и щастлива. „Направихме го, Юнис!“ („Да, шефе. Любими мой.“)

Доктор Олсън вдигна наметалото и я загърна през раменете.

— Докторе — рече тя, — не се безпокойте за коня… и за надбягването.

На устните му трепна измъчена усмивка.

— Въобще не се безпокоях. И мога ли да кажа защо?

— Ако обичате.

— Хъм… ако си спомняте, срещал съм се с Йохан Смит — с господин Йохан Смит… при други обстоятелства.

— Осемнайсет срещи, ако не ме лъже паметта, включително събеседването с доктор Ендрюс, когато той ви посочи за свой наследник.

— Да, госпожице Смит. Никога няма да забравя това събеседване. Това, което исках да кажа, е, че докато все още съществуват някои юридически затруднения относно признаването на вашата личност, що се отнася до мен, този въпрос е решен. Не мисля, че която и да било млада жена би могла да имитира по-добре властната натура на господин Йохан Смит и да постига, каквото си е наумила.

— О, миличкият!

— Моля?

— Доктор Олсън, не е никак лесно да свикна с тази смяна на пола. Казвате, че успяхте без проблем да разпознаете Йохан Смит зад лицето, което притежавам сега. Но, за Бога, трябва да придобия маниери, които да съответстват на външния ми вид. Надявам се след три седмици да ви се обадя с добра новина и тогава ще се уверите колко съм напреднала. Елате на чай. Ще обсъдим работата на Фондацията и разширяването на дейността.

— Госпожице Смит, за мен ще е чест да ви посетя винаги, когато пожелаете. По каквато и да било причина. Или без такава.

(„Ще го целунеш ли сега?“) „Юнис, не можеш ли поне с един човек да не интимничиш?“ („Не знам, никога не съм опитвала. Ах, не се дърпай, той беше същинско агънце.“) „А сега ти бъди агънце и да си тръгваме.“

Джоан позволи на доктора да я загърне с наметалото — така имаше възможност да го допусне по-близо до себе си. Обърна лицето си към него, облиза устни и му се усмихна.

По изражението му личеше, че е готов да рискува. Тя не се дръпна, когато устните им се срещнаха — но и не го прегърна, остана в тази неловка поза, сякаш бе изненадана, преди да се поддаде на порива. („Сестрице! Не му позволявай да ни опъне на масата — нека използваме дивана в неговия кабинет.“) „Нито едното, нито другото, Юнис — успокой се.“

Джоан се откъсна тръпнеща от него.

— Благодаря ви, докторе. Сам се убедихте, че мога да бъда добро момиче, когато се старая. Как да се върна в чакалнята, без да минавам покрай госпожица Пъркинс? — И си сложи воала.