Облачен воин

Глава 11

Бурята, която беше помела ешелона, свърши със същата загадъчна бързина, с която беше започнала. За по-малко от час, след като горящите останки от скайхока на Джоди Казан бяха паднали в бушуващите води на пороя, реката се превърна в малко поточе, дълбоко една педя, свързващо верига от кални блата. „Луизианската дама“ бе заседнала, челните фургони бяха килнати напряко на речното корито, блокирани от безумна плетеница от дървета, камъни и мокра растителност.

Хартман, командирът на ешелона, с облекчение видя ясното небе, но и той, подобно на Стив Брикман, чувстваше, че мъките на „Дамата“ съвсем не са свършили. Заповяда на полковник Мур, старши полеви командир, да изпрати бойците си да изградят около ешелона отбранителен периметър, а на Стю Барбър, първия инженер, с едно отделение да огледа и да отстрани повредите и препятствията, причинени от пороя.

Стив размени две думи с Райън, летеца, който беше назначен за командир на отделението след загубата на Казан, после потърси Бък Макдонъл и поиска разрешение да отведе една малка група по течението и да потърсят Джоди.

Шефът на ешелона отхвърли предложението.

— Тя е опечена на шиш и потънала в тиня, господинчо. Никой не може да се спаси от това. А и ние не губим планеристи за прибиране на мъртъвци. Връщайте се на поста си и се пригответе за полет.

С херметически затворени шлемове със забрала от армирано стъкло и облечени в гъвкави доспехи, които им даваха страхотната анонимност на мравки, бойците тичаха по рампите, изскачаха от фургоните и бързо се строяваха в отделения от по осем души. Всеки беше въоръжен с трицевна въздушна пушка и щик. В торби на пояса и джобовете на гърдите и бедрата имаха резервни пълнители, по шест ръчни запалителни гранати тип бухалка, мачете, резервни бутилки с въздух и храна.

В групата, водена от първия инженер капитан Върджил Клей, младши полеви командир, влизаха Барбър, Бък Макдонъл и двадесет души за отстраняване на повреди и препятствия. Клей, известен със своята радиопозивна „АНВИЛ ДВЕ“20, изпрати два отряда нагоре по течението, два надолу и още три на всеки бряг, за да огледат навсякъде. На борда на „Дамата“ останалите от екипажа застанаха на оръдейните кули в готовност да подсилят групите на земята, ако периметърът бъде атакуван.

Не се наложи да чакат много. Джини Грийн, първата, която стигна калната стръмнина на десния бряг, беше прободена в гърдите от стрела. Ударът направо я повдигна от земята. Тялото й се превъртя назад с разперени ръце и падна на земята като чувал с картофи. Седмината бойци зад нея и от двете й страни залегнаха, стиснали пушките си, и надзърнаха предпазливо над ръба на брега. Първият, който си подаде главата, бе пронизан във врата от стрела.

Командирът на отряда изруга, спусна се малко надолу и превключи предавателя на шлема си от канала на отделението на канала на полевия командир.

— Анвил Две, тук Ист Сайд Едно. На два пъти излизахме и ни обстрелват и от двата бряга. Край!

В слушалките се чу гласът на Клей.

— Ист Сайд, тук Анвил Две. Окоси ливадата. Бъди готов за атака. Край.

„Окоси ливадата“ беше сигнал за разгърнат огън, при който поток куршуми се изстрелва ветрилообразно във всяко хълмче, във всеки храст или шубрак, който е непосредствено пред отделението. Всичко, което можеше да служи за укритие на врага, ставаше на решето.

Стю Барбър, първият инженер, се беше заврял под един от фургоните и говореше с Хартман посредством една от поставените за целта външни телевизионни камери. Бък Макдонъл, стиснал трицевната си въздушна пушка, стоеше до него на пост.

— Голяма каша — докладва той. — Но освен няколко вдлъбнатини и счупения хидравличен затвор на прохода, изглежда, нямаме никакви сериозни повреди. Големият проблем е наносът, който се е натрупал под фургоните. Няма да можем да тръгнем, докато не го махнем. Според мен това ще ни отнеме поне шест часа. Може би дори повече. Ще са ми нужни най-малко сто души, ако искате „Дамата“ да стъпи на пътя призори.

Хартман обмисли внимателно отговора си.

— Вече имате двадесет души. Ще ви дам още четиридесет. Ако силите на Клей са достатъчни да удържат атаката, по-късно ще изпратя още хора. Мистър Макдонъл, ще дойдете ли на борда да организирате работната група?

— Веднага, сър! — Макдонъл отиде до камерата. — Не зная дали забелязахте, но тези речни брегове са малко високи. Нямаме открито хоризонтално поле за стрелба от горните куполи, за да подкрепим защитата на периметъра.

— Знам, мистър Макдонъл — отговори Хартман. — Но ние сме изправени пред недисциплиниран, леко въоръжен противник. Смели и упорити воини, но без обща военна организация. Сигурен съм, че нашите хора могат да удържат нападението, докато се измъкнем.

— Да, сър! — Макдонъл отдаде чест пред камерата и побърза да се качи на фургона. Друг екран хвана коменданта на пионерите, както тичаше нагоре по рампата в ешелона.

След няколко минути Макдонъл влезе в командния пункт — тъкмо навреме да чуе Анвил Две, който докладваше, че е „пълно с врагове. И нагоре, и надолу по реката съобщават за настъпващи воини, а мъжете на източния и на западния бряг са приковани. Петима от нашите бойци са ударени, трима фатално. Досега не е установен никакъв визуален контакт с врага.“

— Мислех, че тези човекоподобни ще излязат и ще се бият — промърмори полковник Мур, старши полеви командир.

— Може би първо трябва да ги попритиснем — каза Бък Макдонъл и се обърна към Хартман: — Нашите момчета трябва да атакуват бреговете и да ги изкарат насила, сър. Не бива да им позволим да ни притискат в реката, докато се опитваме да придвижим „Дамата“.

— И аз си помислих същото — каза сухо Хартман и натисна бутона на предавателя. — Анвил Две, тук „Луизианската дама“. Приеми съобщение. Край.

Клей моментално отговори.

— Анвил Две слуша. Край.

Хартман се наведе към микрофона.

— Продължавайте напред, мистър Клей. Най-късно до пладне искам петстотин метра сигурен периметър около „Дамата“.

— Анвил Две. Прието. Край.

Хартман се обърна към коменданта.

— Вземете четиридесет силни мъже, мистър Макдонъл.

— Отделих ги, докато идвах насам, сър — каза комендантът.

— Добре. — Хартман погледна телевизионния образ на техническия заместник. — Дайте им работа с вашата група за отстраняване на повреди и препятствия, Стю, и да изкараме ешелона на пътя.

Барбър посегна да смъкне забралото на шлема си. Определено изглеждаше нещастен.

— Сигурен ли сте, че не можете да отделите повече хора? Шестдесет не са достатъчно. Колкото повече хора има, толкова по-скоро…

— Направете всичко възможно, Стю — сряза го Хартман. — Поставете всички на задната страна. Ако Куп може да откара четири или шест фургона долу в реката и горе на двата бряга, това ще ни даде огневата мощ, която ни е необходима да извършим подготвителната работа.

— Тръгвам — каза Барбър.

Хартман прекъсна връзката с външния монитор и се обърна към коменданта на ешелона.

— Подгонете ги здраво, мистър Макдонъл.

Пришпорвани от капитан Клей, бойните групи на двата бряга се втурнаха нагоре, включили пушките си на автоматична стрелба. Неколцина паднаха преди двете групи да стигнат до туфите, които даваха някакво подобие на защита, но когато залегнаха, мютите изскочиха от плитките покрити с трева дупки зад тях и ги атакуваха с ножове-тояги и каменни брадви. Ръкопашният бой беше кратък, напрегнат и кървав. Още неколцина бойци паднаха от бързите като светкавица тояги-ножове на мечките, но накрая огнената мощ и сплотеността на бойните отделения на трекерите надделяха.

Самоубийствените атаки на групичките мюти по фланговете продължиха. Принуждавани от оттеглящия се враг непрекъснато да се движат напред, бойците се отдалечаваха все повече от речния бряг. Капитан Клей, чиято малка група се опитваше да координира действията, докато избиваше мечките от племето М’Кол, късно разбра, че предните части на фланга са надхвърлили петстотинте метра радиус на периметъра, заповядан от Хартман. Затова когато главната сила на мютите удари и разби двете отделения от по осем души нагоре по реката и се спусна по извиващото се кално корито към „Дамата“, основната маса на неговата сила се беше разпръснала по целия участък.

Хартман и неговите двама полеви командири не бяха разбрали напълно опасността от една тотална атака от тази посока. Облекчението, което бяха изпитали, след като бяха издържали на пороя, съчетано с непоклатимата им вяра в неуязвимостта на „Дамата“, стана причина да пренебрегнат факта, че „Дамата“ лежи килната на една страна напряко на речното корито и че само оръдията от дясната страна на първите пет фургона могат да противодействат на напредването на врага по течението. Но от десетте шестцевни оръдия, насочени в правилна посока, само три имаха нормален огневи обхват. Останалите седем бяха частично или напълно блокирани от натрупани от водата отломки, които се бяха събрали също и около дясната страна на телевизионните камери. Другите единадесет фургона бяха по течението на реката близко до стръмния ляв бряг и под нивото на терена. И поради ъгъла, под който бяха наклонени предните пет, оръдията в кулите можеха да бъдат насочени в хоризонтална посока само на седем градуса и бяха безполезни — както беше безполезна и значителна част от огневата мощ на незасегнатата дясна страна.

С похвална бързина Мур, старши полевият командир, поведе останалата част от бойците си по склоновете и се опита да изгради отбранителна позиция по реката над „Дамата“. Хартман извика Клей и му заповяда да се върне към бреговете на реката, за да помогне на Мур с анфиладен21 огън и да отреже пътя на мютите за отстъпление. После се обърна към заместниците си с ликуваща усмивка. След като блокираха мютите, щяха да ги избият като мишки в капан.

Артилеристите от дясната страна на петте фургона пометоха речното корито с непрекъснат огън и успяха да отрежат петдесетина мюти. Безмилостният порой от куршуми обаче не успя да спре напредването. Десетки невредими воини скочиха без колебание над падналите тела и се втурнаха напред. Когато бойците на полковник Мур се появиха изпод ешелона и започнаха да стрелят, воините на М’Кол се изсипаха с викове върху тях като внезапния порой върху ешелона.

— Затворете рампите! — извика Хартман.

Инженерът по системите реагира мигновено и затвори търбуха на ешелона. В цялата история на операции на пионерите нямаше случай мюти да са успели да се качат на фургон, но сега това беше една кошмарна перспектива, която изпълваше командира на ешелона с ужас. Ешелоните с тяхната стерилна, с кондициониран въздух вътрешност бяха част от Федерацията и като такива бяха неприкосновени.

Капитан Върджил Клей се свърза със своите разпръснати по източния и западния бряг на реката отделения и им нареди да се върнат към „Дамата“. Двете отделения от южната страна, които беше изпратил по течението, бяха приковани от огъня на скрити стрелци с арбалети и бяха пострадали тежко. Останал с половината си сили, постигнал отношение на убити най-малко един към петнадесет, Клей се обади на „Дамата“ и поиска да му изпратят допълнителна огнева мощ да прикрива оттеглянето. Северната страна пък вече бе съобщила, че е под силна атака, като съобщението беше прекъснато по средата. Клей на няколко пъти се опита да поднови връзката, но радиосъобщенията му останаха без отговор.

Мечките М’Кол, които бяха нападнали и убили двете отделения от по осем души, заели позиция нагоре по течението, нямаха време да разберат как действа „дългото остро желязо“ на пионерите. Без помощта на Мистър Сноу те вероятно нямаше да го разберат цяла седмица. За тях трицевните въздушни пушки не бяха нищо повече от сопи със странна форма. Мачететата обаче бяха ценна плячка. Те бързо бяха свалени от убитите войници и гордите им нови собственици — един, от които беше Мотор-Хед — ги запасаха на кръстовете си.

Ужасната атака по покритото с отломки речно дъно беше съпроводена от зловещ шум, създаван от вятърни камшици — надупчени летви, завързани за къси пръчки, които се въртяха с голяма скорост и издаваха смразяващи кръвта звуци; други издаваха остри, сухи тракащи шумове като цикади. За мокрите до кости новобранци в бойните отделения първата среща с мечките от племето М’Кол с тяхното странно облекло, с покритите с ленти и точки уродливи тела — резултат от поколения мутантни гени — беше като картина от ада. Смразяващо изригване на първично варварство, съчетано с лишена от разум брутална сила. И очевидно непреодолима заплаха за всичко стойностно за федерацията Амтрак. Ужасът беше подсилен от отрязаните — все още с шлемове — глави на техните другари, набучени на колове, подскачащи над настъпващото множество.

В един кратък момент времето спря и мозъците замръзнаха, после втълпяваното от бебешката люлка до военната академия и месеците на усърдна подготовка влязоха в действие, предадоха червените сигнали за тревога на мозъка, очите, крайниците, на пръстите на спусъка; и изпратиха в телата адреналин, да покрие стомаха със стомана; да залее сърцето с хладна, неумолима омраза. И тогава онова, което войниците виждаха, вече бяха умопомрачени подобия на хора; натрапници на света със синьо небе, чието отровно присъствие изпълваше въздуха с бавна смърт. Никой не се уплаши. Никой не трепна. Новобранци и стара служба едновременно нададоха боен вик и се хвърлиха в битката.

Оглушали от бръмченето на моторните резачки и тракането на един малък екскаватор, Барбър и групата му от шестдесет души, които работеха под задните фургони, не чуха смразяващите бойни викове на атакуващите мюти. Първият признак, че боят ще погълне „Дамата“, бяха слизащите по рампите на фургона от двете страни на летателната секция бойци на полковник Мур. Следващият знак, че нещата не вървят добре, беше появяването отново върху брега на реката на капитан Клей и остатъците от неговата сила за осигуряване на периметър. Отделенията на Клей бяха принудени да залягат на всяка открита площ, притиснати отпред и отзад от стрелите на въоръжените с арбалети мюти — те стреляха по тях от укритието на речното корито. Барбър продължаваше да разчиства останките от пороя, задръстили двигателите, но също като на всички, му беше трудно да се съсредоточи, когато стана очевидно, че четирите отделения, изпратени да помогнат на силите по течението, всъщност прикриват отстъплението им. Стана още по-лошо, когато водачът на екскаватора беше свален от седалката от стрела, която го удари под дясната ключица и излезе под лопатката от другата страна. Барбър хвърли лоста, взе пушката си и се скри зад едно от огромните, покрити със стомана колела. Останалата част от групата по отстраняване на повредите направи същото.

Бък Макдонъл изтича покрай ешелона до мястото, където беше коленичил Барбър, и му посочи разгорялата се битка, която току-що беше напуснал и която се водеше на по-малко от сто метра нагоре по течението от челните фургони. Комендантът на пионерите извади празния пълнител от пушката си, хвърли го, сложи нов, после провери налягането на резервния въздух. Късият щик, поставен под цевта, беше изцапан с прясна кръв.

— Тези глупаци са наистина напористи — каза той с дрезгав глас.

Пръстите на Барбър обгърнаха нервно затвора на пушката му.

— Ще може ли Мур да ги задържи?

— Ако не успее, може би ще свършим с дървени вратове.

Това зловещо напомняне за навика на мютите да носят отсечените глави на победените трекери на колове не беше точно онова, което първият инженер искаше да чуе.

Хората на Клей по двата бряга предприемаха контраатака срещу силите на мютите, които бяха скрити от ешелона зад завоя на реката. Издигна се оранжев пламък на експлодиращи запалителни гранати и черен мазен пушек. Трима ранени бойци се препъваха назад в калното речно корито към „Дамата“. Първият падна на колене и зарови лице в една плитка локва. Командирът на пионерите взе трима мъже и с прикриващ огън те успяха да вдигнат падналия боец за ръцете и краката и го помъкнаха към укритието на ешелона.

Точно когато стигнаха задния команден фургон, един боец мют се появи на десния бряг и се прицели с арбалета си. Макдонъл, с добре развити рефлекси от дванадесет години бой на повърхността, го повали със залп от трите цеви. Когато внесоха ранения през аварийния люк и го предадоха в ръцете на фелдшерите на „Дамата“, Макдонъл се присъедини към Барбър зад едно от огромните колела.

— Когато се събудих сутринта, имах чувството, че ще е кофти ден.

Барбър не беше в настроение да приема нещата толкова безгрижно.

— Това е ужасно. Какво ще правим?

— Не знам. Но момчетата не трябва да си седят тук на задниците, това е сигурно — изръмжа комендантът на ешелона.

— Но ние не можем да разчистим този нанос под обстрел — възкликна Барбър. — Това е невъзможно.

Макдонъл поклати глава.

— Не е невъзможно. Само трудно. Ако можем да освободим този край на летателната секция, ще им разкажем играта на ония копелета. — Той посочи малкия екскаватор, който беше стигнал без водач до средата на стръмния склон на десния бряг, преди да спре, и удари Барбър по гърба. — Вие ще го управлявате, аз ще ви пазя гърба.

Лейтенант Барбър преглътна тежко, стисна по-здраво оръжието си, приведе се и затича към екскаватора, следван от Макдонъл. Качиха се и комендантът на „Дамата“ застана зад седалката на водача с готова за стрелба пушка. Барбър включи двигателя и обърна надолу по склона. От колелата на екскаватора изхвърча кал. Трябваха му две минути да извърши маневрата, после той свали кофата и тръгна напред да разчиства счупени дървета и камъни.

Когато наближиха ешелона, Макдонъл вдигна забралото си, махна енергично към клекналите войници и изрева:

— Хайде! Залавяйте се за работа! Трябва да подкараме „Дамата“!

Войниците оставиха пушките си, взеха железни лостове, лопати, мачете и моторни резачки и се заеха да разчистват останалите отломки.

В кабината командирът на ешелона Хартман водеше мълчалива битка да разчисти мътилката, която беше затлачила ума му още от ставането призори. Не се съмняваше в крайния изход от битката. „Дамата“ щеше да излезе с победа дори и да изгубеше много бойци, ангажирани сега в битката. Тя щеше да победи, защото мютите не притежаваха никакви оръжия, които можеха да й нанесат непоправими повреди. Екипажът просто трябваше да стои затворен и да отбие атаката с помощта на защитните средства на ешелона.

„Да седят затворени“ обаче не беше част от бойната им философия. Тяхното най-любимо състояние беше агресивно — да преследват враговете, в което ешелонът действаше като подвижна огнева база, поддържаща отблизо войниците при техните внезапни нападения. В идеалния случай бойните отделения се използваха да връхлетят върху враговете от неблагоприятен терен и да завършат операцията. Южните мюти, с които Хартман беше воювал досега, обикновено избягваха директния сблъсък и когато оказваха отпор, той винаги беше използвал страхотната огнева мощ на „Дамата“.

Поради тази причина Хартман се чувстваше нещастен от загъването й. Беше убеден, че племето, което ги атакуваше сега, има повелител. Бурята беше възникнала твърде бързо и също като гъстата мъгла беше прекалено локализирана, за да е част от по-голямо атмосферно явление. Имаше и друг обезпокоителен фактор. Тактическото движение на воините на мютите показваше неестествена координация. От тайните разговори, които бе водил с други командири на ешелони, Хартман знаеше, че това има само едно обяснение: че нападателите на „Дамата“ са направлявани от свръхум — знак за наличието на повелител от най-висок ранг. Ако беше така, той беше изправен пред интелигентен и много опасен противник, който беше в състояние да извика огромни и напълно непредсказуеми сили.

Тази мисъл го накара да заповяда планеристите да извършат предвиденото нападение на нивите на мютите и на убежището в гората. Сутрешното нападение, забавено от времето, бе акция, с цел да подкопае морала на атакуващите мюти и дори да ги накара да прекъснат сражението, като даде на хората му така необходимото им време да си поемат дъх и да поправят повредените фургони. Съществуваше и възможност при атаката повелителят, който насочваше движението на мютите и беше отговорен за сегашното бедствено състояние на „Дамата“, да се е изтощил.

В двата фургона, които съставяха летателното отделение, прозвуча сигнал. Всички се обърнаха към най-близкия телевизионен монитор. На екрана се появиха главата и раменете на Бакстър, командира на въздушните сили.

— Райън?

Старши летецът, който сега изпълняваше длъжността на командир на летателното отделение, включи камерата.

— Слушам, сър!

— Заповед — каза Бакстър. — Готови сме за удара, който планирахме за тази сутрин. Подгответе пускане на осем планера. Вие ще водите първото звено, съставено от Колфийлд, Нейлър и Уебър, срещу гората. Аз ще водя другото звено и ще бомбардираме нивите. Наредете на Мъри да подготви и зареди един от резервните планери за мен.

Мъри беше прошарен командир на спомагателния екип. Той кимна, че няма проблем.

— Искам първият планер да напусне рампата след петнадесет минути — заключи Бакстър.

— Разбрано, сър! — каза Райън.

В отделението на летците избухна делова суетня. Наземните екипи забързаха да подготвят планерите за излитане; командирът на бригадата разпореди да се подготви един скайхок за Бакстър, след това се обади на задния тягов фургон да поиска пара за зареждане на катапултите. Стив и другите планеристи грабнаха шлемовете си, провериха на сгънатите карти в прозрачните джобове на гащеризоните точния участък от терена, провериха дали въздушните пистолети в кобурите им са заредени, дали бойните ножове са здраво закопчани в ножниците от външната страна на десния прасец, дали циповете на джобовете на краката и гърдите, където имаха аварийни филтри за вода и храна за оцеляване, са добре затворени.

Райън призова за внимание.

— Уебър, Колфийлд, вие сте номер първи и втори за излитане. Аз ще ви последвам. Нейлър излита след мен. — Той се обърна към Стив, Гас Уайт и Фазети. — Бакстър ще ви подаде посоката. Междувременно искам вие и колкото души може да отдели Мъри да сте готови за стрелба. Това излизане може да е опасно.

Беше. Уебър и Колфийлд бяха ударени един подир друг още докато планерите им бяха на катапултните рампи. Като пренебрегнаха опасността от скритите стрелци на мютите, Стив и неговият съвипускник Фазети изскочиха и насочиха залпов огън над речните брегове, докато Мъри и трима от неговия наземен екип освободиха двамата ударени планеристи от коланите и ги извадиха от кабините. Седемнадесетгодишният Уебър беше убит на място. Колфийлд не беше толкова щастлив. Една стрела влезе отстрани на шлема му точно зад лявото му око. Върхът с шипове прониза главата му и излезе от другата страна. Когато началникът на бригадата вдигна забралото на Колфийлд да провери дали още е жив, Стив видя целия ужас на случилото се. Създаденото от ударната вълна налягане беше изхвърлило очите му от орбитите. Докато битката бушуваше около тях, Колфийлд беше в безсъзнание, странно разкъсаното му лице беше покрито с кръв. Започна да рита и да пищи чак когато наземната бригада се опита да го премести.

Стив помогна да го задържат, докато командирът на групата завърза ръцете и краката му. После го сложиха до Гас Уайт и тримата медици, настанени в „патешката дупка“.

— Заведете го при капитана хирург — извика Мъри, после помъкна безжизненото тяло на Уебър. — А този сложете в чувал.

Самоувереният Райън се качи в кабината на планера на Уебър и бързо установи, че контролните уреди не са повредени. Нейлър, останалият планерист от първо звено, се опита да стартира планера на Колфийлд, но не успя. Един от наземния екип откри важен електрически проводник, прекъснат от втора стрела.

Нейлър скочи от планера и помогна да го изтеглят настрана от катапулта.

— Добре че от време на време не улучват — каза той с нервен смях.

Клекнал на палубата отдясно на Райън, Мъри му даде знак да форсира мотора на пълна мощност, след това, когато катапултът беше освободен, махна с ръка напред. Планерът се издигна във въздуха, полетя рязко надясно, след това се обърна по гръб на около двеста фута и се гмурна в свредел. Отвратителният остър неприятен звук от разбиването на Райън на земята беше заглушен от оглушителната експлозия на неговия товар от напалм. Стив и другите на палубата за излитане трепнаха от ужас, но наблюдаваха с нещо като болезнено очарование как оранжевото кълбо се понесе навън от точката на удара, след това се всмука навътре в себе си, повдигна се и се превърна в гъба от черен пушек и остави силуета на обезобразения корпус на скайхока в средата на кръг от горяща трева.

Стив се опита да преглътне, но гърлото му беше сухо. Той не се гнусеше от кръв или разкъсана плът и беше уверен в своята способност да убива, когато дойде това време, но все още не можеше да свикне с ужасната бързина, с която някой като Райън, живо, мислещо човешко същество, с което е говорил миг преди това, може да се преобрази в неузнаваема купчина овъглено месо. Джоди, Букър, Ятс, Уебър и сега Райън. Той си спомни с гняв думите на сестра си в Рузвелт: „Не се опитвай да ми казваш колко опасно е да бъдеш там и да се биеш с мюти“. Роз трябваше сега да е тук, да види какво беше останало от Райън. И щеше да разбере, че експедициите на пионерите не са „сладки разходки“, за каквито ги смяташе.

Хартман, командирът на ешелона, който беше видял касапницата на палубата за излитане и смъртоносното пикиране на Райън на редицата екрани в кабината, бързо реши, че загубата на трима планеристи за по-малко от пет минути е неприемливо голяма, така че включи видеокомуникационната система и погледна към Бакстър.

— Спрете въздушния удар и върнете всички на летателната палуба. Ще се опитаме да проведем атаката по друг начин. Пригответе се да изстреляте планерите по двойки. Вие ще останете на земята. С лошия късмет, който имахме досега, не искам да рискувам цялата си въздушна сила.

Бакстър прие променените нареждания и спря подемника, издигащ планера на Нейлър към палубата за излитане. Нейлър, който седеше в кабината, готов да изпита късмета си на руската рулетка, откопча коланите и изскочи навън с видимо облекчение. Бакстър също се почувства облекчен. Подобно на всички планеристи, той беше готов да посрещне смъртта във въздуха при изпълнение на задача — това беше постоянен риск, пред който бяха изправени всички. Но никой не искаше да бъде убит, докато седи в планера си, преди да е излетял. Това беше толкова безсмислено, колкото и да се подхлъзнеш на плочките в банята и да се удавиш с глава, заклещена в тоалетната чиния.

Хартман се обади по радиото на полковник Мур и му каза да се върне с хората си към „Дамата“ и да изградят нова защитна линия зад петте фургона, заседнали напряко в речното корито.

— Анвил Едно, всички групи прието, край — предаде Мур. Той веднага разбра какво възнамерява да направи Хартман и адски се надяваше, че ще изчака, докато се измъкне.

Командирът на ешелона се свърза с капитан Клей и му нареди да изтегли отделенията си от главното сражение, така че да може да подсили и задържи позицията по течението. Накрая Хартман успя да хване Барбър с една от външните камери и му каза какво ще направят. После попита:

— Как е?

— Трите фургона на опашката са освободени — изтощено отвърна Барбър.

— Това не е достатъчно, Стю — сопна се Хартман. — Казах шест.

— Ще направим всичко възможно — отговори първият инженер. — Имам осем убити, петнадесет ранени и…

Хартман го прекъсна.

— Стю, не ми трябва статистика, трябват ми реални резултати, ясно ли е? Просто го направете.

От високоговорителя се чу гласът на Клей:

— Анвил Две, контролираме по течението.

— Прието, Анвил Две — отговори Хартман. — Смажете ги. Никакво преследване, край.

Клей отново се обади по радиото.

— Анвил Две. Не безпокойте „Лейди Лу“, ако обичате. Нямам къде да избягам.

От думите му напрежението в кабината спадна и по лицата на заместниците се появиха усмивки.

— Бойна готовност на първа до осма, мистър Форд — каза Хартман. — Дайте картина.

Вторият инженер по системите активира контролния пулт и отчете показанията.

— Осем готови. Дай обща информация.

Пръстите на техника по видеокомуникация затанцуваха над ключовете и дадоха на Хартман изчерпателна картина за положението под ешелона и по земята от двете му страни. Командирът и заместниците му видяха бойните отделения на Мур да отстъпват, притиснати от ордите мюти. Надолу по течението под задните фургони групата по отстраняване на повредите и препятствията работеше трескаво да разчисти оставащите отломки. Хартман позна широкоплещестата фигура на главния водач, застанал зад седалката на екскаватора.

— Анвил Едно се връща под ешелона.

Хартман наблюдаваше напрегнато как полковник Мур и неговото отделение от четирима души се появи на екрана — стреляха, като всеки се обръщаше назад, за да прикрие другарите си. Минаването им под ешелона не беше толкова гладко, колкото се беше надявал Хартман — мютите бяха по петите им. Битката продължаваше, докато те се мъчеха да минат през отломките — истинско праисторическо блато от преплетени клони и разтрошени трупи с полепнала по тях кал и дълги снопчета мокра трева, преплетена с мъртви листа; гротескна мрежа, изтъкана от гигантски пиян паяк; стрелба и сеч; истинска картина от Дантевия ад.

Хартман изчака още няколко минути, та трекерите да минат под предните фургони. Няколко екрана останаха празни, защото воините М’Кол разбиха външните камери с каменните си боздугани. Останалите бяха изпълнени с мюти.

— Амбразури първа до шеста от долния край на левия и на десния борд — каза Хартман.

— Разбрано, шест, долен край.

— Подай пара!

Звукът прониза слоевете армирана броня, олово, топлинна и звукова изолация, които обвиваха фургоните; за онези навън той беше дори по-ужасяващ от зловещите шумове, издавани от вятърните камшици на мютите. Беше смразяващ, остър, пронизващ ушите вопъл. Беше ужасен, предвещаващ смърт вик, който проникваше до мозъка, смразяваше сърцето. Невидими, тънки като лазерен лъч струи пара излизаха от редиците дюзи в долната страна на водещите фургони и преминаваха през въздуха със свръхзвукова скорост, с остротата на хирургически скалпел и неустоимата, разкъсваща сила на циркуляр.

Въздействието на парните дюзи върху воините мюти надминаваше ужаса, описан от Данте и изобразен от Доре. Хванати напълно неподготвени, вкопчени в ръкопашен бой с последните нещастни бойци, десетки мюти бяха унищожени. Кожа, плът, мускули бяха разкъсани, направо свалени от костите; крайници бяха отрязани, тела разполовени, частите им се пръснаха във всички посоки, кръв потече по лещите на камерите и ги покри с червена пелена.

Дори онези, които се спасиха от действието на тази невиждана сила, не бяха напълно пощадени. Когато сеещите смърт струи изстинаха до точката на видимост, оцелелите бяха обвити в облаци попарваща, ослепяваща, изгаряща пара. Задните редици на мечките М’Кол трепнаха и се отдръпнаха; онези воини, които бяха изплашени от дъха на змията, но все още бяха на крака, побягнаха объркани или се опитваха да се домъкнат до някакво убежище.

— Изчистете екраните — заповяда Хартман и разтърка с пръсти затворените си очи в безуспешен опит да изтрие от ретината си кървавите картини. Пръстите му не можеха да стигнат достатъчно дълбоко. Онова, на което беше станал свидетел, вече се беше отпечатало в мозъка му: беше станало поредната ужасна страница в собствения му военен дневник, която щеше да преследва съзнанието му в тъмнината и да прогонва съня от очите му. Той се овладя и се обърна към заместника по системи:

— Затворете линията, мистър Форд.

Вторият инженер по системи затвори дюзите.

— Първа до шеста затворени.

Хартман се свърза с Клей:

— Лейди Лу до Анвил Две. Докладвайте за бойната ситуация. Край.

— Анвил Две. Останалите врагове се изтеглят на североизток под огън. Край.

Полковник Мур се включи в ефира.

— Анвил Едно до Лейди Лу. Всичко свърши. Бягат. — Гласът му беше колеблив, но триумфиращ.

— Прието, Анвил Едно. Задръжте позицията. — Хартман неочаквано почувства тежестта на отговорността, която носеше като командир на ешелона, и в същото време ясно осъзна предимствата на поста си. Той можеше да изтрие ужаса от екраните, но нямаше спасение за неговите хора навън. Те се бяха били и бяха загинали, бяха станали свидетели на страхотния спектакъл на двеста мюти, превърнати в сварено кълцано месо пред очите им, и сега трябваше да разчистят получената в резултат мръсотия, преди „Дамата“ да може да тръгне.

Хартман включи летателната секция и погледна командващия въздушните сили.

— Колко скайхока можем да пуснем, мистър Бакстър?

— Четири, сър. Нейлър и трима сребърни. Брикман, Фазети и Уайт.

Хартман се поколеба.

— Това ще е първата им истинска бойна операция. Ще могат ли да се справят… искам да кажа след случилото се?

— Те очакват с нетърпение да излетят, сър — отвърна командващият въздушните сили.

— Добре. Извършете въздушен удар. — Хартман изключи екрана и извика лейтенант Купър, заместник-командира на ешелона. — Поемете командването, Купър. Аз излизам навън.