Облачен воин

Глава 8

След няколкото дни, предсказани от Мистър Сноу, една хайка от мечки се върна в селището и съобщи задъхана, че били видели на небето стрелолисти. И посочиха на юг; в небето там, отвъд края на света, имаше тъмни дъждовни облаци и се чуваше бумтеж.

— Колко далече бяха, когато ги видяхте? — попита Мистър Сноу мечките, когато те се изправиха пред набързо събралите се старейшини.

— На два дни тичане — отговори Мак-Трак, водачът на ловната хайка.

— Значи ли това, че желязната змия идва? — попита Кадилак. Той седеше на определеното му място до среброкосия летописец. С изключение на онези мечки, които бяха на предните защитни постове на селището, се бе събрало цялото племе.

Мистър Сноу кимна.

— Да, това е предсказано от Небесните гласове. Облачните воини търсят най-добрия път, по който да мине змията. — Той замълча, после добави навъсено. — И нас.

Наклякалите мюти зашептяха благоговейно.

— Не трябва ли да избягаме? — попита Лонг-Туут15, старейшина на племето.

Мистър Сноу поклати глава.

— Не можем да изпреварим облачните воини. Те могат да се издигат над планините като орли и да виждат надалеч като тях. Но можем да скрием колибите си. Трябва да преместим селището в гората, която е на четири стрели от мястото, където се намираме.

Мютите не обичаха горите — предпочитаха да спят под открито небе.

— Там е тъмно — каза един воин, Хърши-Бар. — Бил съм на това място. Дърветата са толкова нагъсто, че клоните ти натискат главата. Няма да можем да дишаме.

— Тъмнината ще ни скрие — каза Мистър Сноу. — И е добре, че дърветата са нагъсто. Желязната змия няма да може да влезе. Страхът от гласовете на гората стяга гърдите ти. Трябва да преодолееш този страх. Направи зелените духове свои приятели и гората ще те подслони и защити. И скоро ще видиш, че можеш да дишаш леко, като на ясен планински връх.

Старейшините приеха съвета на Мистър Сноу, извикаха воините М’Кол от постовете на върха на хълма, племето бързо събра колибите си от кожа и пръти, уви гърнетата и другата покъщнина в рогозки, изплетени от трева, и натовари всичко на колове за носене — носеха ги на рамене по четирима души, като закрита носилка. За два часа двехилядното племе М’Кол беше подредено в две дълги редици с мечки в началото, средата и края на колоната. Ролинг-Стоун, някога велик воин, вече застаряващ, но все още чевръст, даде команда за тръгване; племето тръгна в тръс, после разшири крачка и премина на ход с големи скокове, с каквито се движеха мютите при поход. На края на колоната мечки влачеха клони, за да прикрият следите, оставени от двете редици бегълци.

Когато селището беше изградено отново на една малка просека на неколкостотин метра навътре от южния край на гората, племето се събра и накляка около старейшините, скупчено в различни групи; воините мечки — мъжете над четиринадесет години; жените вълчици — жени воини от същата възрастова група, които при опасност можеха да се бият заедно с мечките, но главната им задача беше отбрана на селището; малките деца от двата пола между шест и четиринадесет години с техните водачи на групи; кърмачките, с деца до пет години; и старейшините на племето — всички над петдесет години. Всички — с изключение на най-малките, които носеха на ръце — бяха вървели сами. Всички над петдесет, които не можеха да вървят, се оставяха да умрат. На езика на мютите, когато се кажеше за някого „без крака“, означаваше, че той е мъртъв или почти мъртъв.

Мистър Сноу седеше от едната страна на старейшините на племето, в случай че трябва да им даде съвет. Кадилак, който седеше зад него, потърси с очи Клиъруотър. Тя беше с племенните си сестри сред вълчиците.

Обсъждаше се как трябва да реагира племето на неминуемото пристигане на желязната змия на тяхна територия. Говореше Айрън-Мейдън, старейшина — защитаваше бързо оттегляне.

— Племената от юг казват, че дъхът на змията превръща хората в кости. Че остро желязо не може да пробие кожата й. Че има очи на главата и опашката, които могат да виждат в тъмното, и че…

Мотор-Хед изсумтя и скочи.

— Защо ни пълниш ушите с измислици на малодушни хора?! Тези на юг не са Плейнфолк. Те живеят под петата на подземните хора. Нека не слушаме повече техните страхливи думи. Имената на техните племена са кал в нашите уши! — Той плю на земята: ритуален жест на открито пренебрежение.

Мистър Сноу вдигна ръка, за да спре гневния отговор на Айрън-Мейдън.

— Не бива да ги съдим. Макар че не са от Плейнфолк, мнозина от нашите южни братя дълго и упорито са се били с острото желязо… и са умрели с името на племето си на уста.

Мотор-Хед се разкрачи и скръсти мускулестите си ръце.

— Те не се бият като нас.

— Хей-яа! — извикаха в хор струпаните воини.

Мистър Сноу се усмихна.

— Никой не се бие като М’Кол. Това е истина, изсечена в сърцето на света. Но онези на юг, които са избрали живота, познават тъмнината на безчестието. Техните ръце и крака са завързани с железни въжета и всички те работят под камшик от изгрев до залез като опитомените волове от Старото време.

— Ой-йее… — изохка племето в един глас и всички се полюшнаха настрана — традиционната реакция при лоши новини.

Ролинг-Стоун, главният старейшина, се обърна към Мистър Сноу и попита:

— Какво казват Небесните гласове?

Мистър Сноу затвори за малко очи. Цялото племе го гледаше.

— Казват, че има два пътя, по които можем да тръгнем: да се оттеглим във високите хълмове, където желязната змия не може да ни преследва… или да останем и да се бием на избрана от нас земя. Ако се отправим към хълмовете, ще трябва да изоставим хлебните стръкове и другата земна храна, която сме засадили. Защото ако желязната змия стигне дотук без съпротива, можете да сте сигурни, че всичко, което сме посели, ще бъде унищожено, преди да го приберем.

— Не можем да си дадем местата, на които садим — каза Бъфало-Хед. — А и ни трябва семе да засеем в Новата земя.

— Нямаме ли никакви запаси? — попита Кадилак.

— Съвсем малко — отговори тя. — Останалото е замърсено от сива прах. — Бъфало-Хед беше главната от жените, натоварени да се грижат за хранителните запаси на М’Кол.

— Ойй-йее… — простена племето.

— Ако останем и се бием — каза Стинг-Рей, друг старейшина — много племенни братя ще умрат.

— Това е сигурно — съгласи се Мистър Сноу.

— Но ако се преместим в хълмовете — каза Бъфало-Хед, — в колибите ни няма да има нищо, когато дойде Бялата смърт. Мечките ще трябва да нахлуят в други селища. На месото ще има кръв. Нашите братя по душа няма да ни позволят да вземем храната от техните усти, без да убиваме.

Хок-Уинд скочи и викна:

— Ние не се страхуваме да умрем! Но ако трябва да целунем острото желязо, трябва да го направим над телата на подземни хора.

— Хей-ай! — изреваха воините.

Кадилак стана.

— Моят брат мечка говори с мъдростта на велик воин. Ние трябва да защитим нашите територии от онези, които не са ни подали приятелска ръка, но ако убием онези, които сме направили наши братя по душа, няма да сме по-добри от червеите, които ядат мъртви. Плейнфолк ще стане като пепел, разпръсната по четирите краища на празна земя.

Кадилак седна. Мистър Сноу кимна одобрително.

— Добре казано. Ако това стане, дори силата на Талисмана не може да ни събере отново. Нашата територия е свещена, но ние винаги трябва да помним, че Плейнфолк са братя под небето. Дори онези, които са кал в нашите усти, един ден ще застанат на наша страна срещу подземните хора.

— Това са добри думи — каза Ролинг-Стоун, главният старейшина. — Да се надяваме, че този ден ще дойде.

— Но не и преди да сме напълнили стълбовете си за глави! — извика Конвой от задната редица на струпаните воини.

— Хей-яа! — отговориха воините сред силен смях.

— Всичките ще дъвчете кост преди луната да скрие лицето си — каза Мистър Сноу. — И ако Мо-Таун, нашата майка, не пие от потоците на вашия живот, стълбовете ви ще тежат от глави на подземни хора.

— Хей-яа! — извикаха мечките.

Ролинг-Стоун погледна тревожно другите старейшини на племето и попита:

— Това съвет на Небесните гласове ли е?

— Небесните гласове ни съветват да сме предпазливи — отговори Мистър Сноу. — Ще трябва нещо повече от силата на буйната кръв на нашите мечки да се спре желязната змия. Хитрост и магия са оръжията, които трябва да използваме.

— Ще можеш ли да призовеш земната магия? — попита Лонг-Туут.

— Ако Талисмана го пожелае — отговори Мистър Сноу.

— Но дори той да подкрепи ръката ми, мнозина от онези, които седят пред нас, няма да чуят неговите огнени песни. Това е годината, в която Мо-Таун се намира в Черната кула на Тамла. Сърцето й е изпълнено с любов към Ши-Карго, но гърлото й е сухо. Тя е жадна… и когато пие, много потоци ще пресъхнат.

— Мо-Таун ще има кръв и от гърлата на подземните хора — изръмжа Мотор-Хед.

— Хей-яа — промърмориха воините със същото ниско гърлено ръмжене.

Ролинг-Стоун вдигна двете си ръце за тишина.

— Стига приказки. Нека онези, които ще тръгнат към хълмовете, станат, за да бъдат преброени!

Никой не помръдна.

— М’Колите казаха — рече Ролинг-Стоун. — Ние имаме сила и ще се бием с желязната змия!

Всички слушатели на Мистър Сноу, от най-малкото дете до най-стария мют, скочиха на крака и радостно размахаха юмруци във въздуха. Гората около тях потрепери от гръмотевичния рев на одобрение.

— Хей-яа! Хей-яа! Хей-яа!

Вечерта Кадилак коленичи пред вратата на Мистър Сноу и поиска разрешение да влезе. Мистър Сноу му разреши. Двамата седнаха един срещу друг върху постеля от бизонска кожа. Мистър Сноу напълни лулата си с трева рейнбоу16, запали я от пламъка в гърнето, смукна доволно и я подаде на Кадилак. Те споделяха неговата лула вече цяла година. Тревата рейнбоу даваше на нещата цветове, каквито Кадилак не беше виждал никога. Понякога виждаше картини на свят, който не беше от Плейнфолк. Може би това бяха слънчеви залези, може би друг свят отвъд покрива на небето — като света на сънищата, в който влизаше, когато тялото му спеше. Често, когато вдишваше дима, умът му, изглежда, изскачаше от главата и плуваше сред звездите. Когато това се случеше, настъпваше момент на голяма радост, защото той, изглежда, разбираше всички неща.

— Кажи.

Гласът на Мистър Сноу дойде много отдалеч. Като призив на племенен брат, плуващ по въздуха от другата страна на долината.

— Ще отида с мечките да се бия с желязната змия — каза Кадилак.

— Да не си си изгубил ума? — рече Мистър Сноу.

Кадилак се изкиска.

— Тревата дава на ума ми крила, но аз говоря от сърце. Ще се бия на страната на моите племенни братя.

Мистър Сноу отмахна с ръка пушека от лицето си и поклати глава.

— Не, синко. Небесните гласове го забраняват.

— Но аз дъвках кост — извика Кадилак. — Моите племенни братя ме приеха като воин. Пред колибата си имам кол с две глави…

— И Мотор-Хед ти е разрешил да носиш неговия шлем — довърши Мистър Сноу. — Защо си губиш дъха да ми разказваш неща, които дори хълмовете знаят? Не е ли пята твоята огнена песен достатъчно силно?

— Не се хваля, мъдри. Просто искам да те убедя да…

— … да пренебрегна Небесните гласове? — прекъсна го Мистър Сноу и смукна от лулата. — Не стига, че веднъж вече наруши дадената клетва, ами търсиш моята помощ да я нарушиш и втори път! Клиъруотър не ти ли напомни? Защо ме караш сега да си губя дъха… принуждаваш ме да повтарям, сякаш си като другите, без нищо между ушите? В техните глави няма нищо, което да задържи миналото. Думите изтичат през дупките в умовете им като водата между пръстите им. Но ти… — Той посочи с лулата сърцето на Кадилак — ти си летописец! Твоят мозък не е бучка сирене да бъде изгребан с лъжичка от черепа ти преди той да бъде набучен на кол от някой глупак! Той е скъпоценен камък… който трябва да бъде ценен, пазен ден и нощ!

— Използваш странни думи — каза Кадилак. — Скъпоценен камък, ценен — какво означават?

— Това са думи от Старото време — отговори Мистър Сноу. — Скъпоценните камъни се копаят от земята и се обработват от големи майстори. Те са малки и са като очи, и светят като напълнени със светлина от звездите. Други са изпълнени с червен, зелен и син огън. Мъжете и жените от Старото време много са ги харесвали и са копнеели да ги притежават, защото са много красиви. Носили са ги завързани на вратовете си и нахлузени на пръстите си. Те са били знак за голяма слава и почит.

Кадилак се намръщи объркано.

— Почитали са ги, защото са носили камъни?

Мистър Сноу вдигна рамене.

— Тогава са имали много странни обичаи. — Той замълча и загледа замислено светлината на пламъка, блещукащ в издълбания камък. — Клиъруотър е скъпоценен камък, който трябва да цениш.

Кадилак помисли, после бавно кимна.

— Мисля, че ми стана ясно. Ще ми кажеш ли други думи от Старото време?

— Някой друг ден — отвърна Мистър Сноу. — Първо трябва да покажеш по-голямо уважение към нуждите на племето и по-малко към своите.

— Думите ти ме разстройват — каза Кадилак.

Мистър Сноу се усмихна.

— Има една поговорка, която идва от Старото време… „Трудно е да се лети с орлите, когато си сред пуйки“ — Той дръпна от лулата, затвори очи и погълна пушека. Когато ги отвори, видя върху лицето на Кадилак неразбиращ поглед. — Забрави това — каза Мистър Сноу и му подаде лулата. — Да погледаме небето.

На следващия ден Мистър Сноу и Кадилак се качиха на платото, седнаха на скалите и загледаха равнината. Група жени от племето работеха на лехите, където бяха засети хлебни стебла и грудкови растения. Малки смесени отряди от мечки и вълчици наблюдаваха небето за стрелолисти. Ученикът и учителят продължиха започнатия предната нощ разговор.

— М’Кол са племе, което е покровителствано от Небесните гласове — каза Мистър Сноу. — Помисли за това. Д’Вайн нямат никакви летописци, докато ние имаме двама! Но моят поток скоро ще пресъхне. Затова никога не трябва да влизаш в бой с подземни хора или да предизвикваш воини на други племена, защото не трябва никога да излагаш на риск дарбата на думите. Ти съхраняваш миналото на племето и светлината на неговото бъдеще. Твоят мозък трябва да обслужва онези, които нямат нищо между ушите си. Когато Бъфало-Хед забрави как са изглеждали хлебните растения и кога трябва да бъдат засети нови, ти трябва да й припомниш. С помощта на Небесните гласове ти си нейният водещ дух. Откакто Блек-Уинг17 те доведе до моята колиба, аз изливам моя ум в твоя. — Той потупа Кадилак по главата. — Деветстотин години от историята на Плейнфолк е съхранена в тази малка кутия от кост. Ти знаеш всичко, което зная аз.

— Не всичко — бързо каза Кадилак.

Мистър Сноу махна с ръка.

— Онова, което не съм ти казал, ще ти го кажат Небесните гласове. Големите тайни на земята не могат да почиват в необуздани кипящи умове на млади мъже. Те ще влязат в тях само когато годините донесат спокойствие на мислите ти. Когато умът ти се отвори към небето като тъмната огледална повърхност на дълбоко планинско езеро, спокойно и ненабраздено от ветровете на желанието. Само тогава ще влязат големите тайни, ще кацнат като бели водни птици в прохладата на вечерта.

Очите му се взряха в Кадилак с неочаквана сила.

— Това са птиците на мъдростта. Техните крила имат силата да движат небето и земята. Бъди готов да ги приемеш, когато дойдат.

— Ще бъда.

— И бъди търпелив — добави Мистър Сноу. — Тези неща не се дават на всички мъже… дори на такива с дарби като твоите.

— А на Клиъруотър?

— Ах, да… — промърмори Мистър Сноу. — Тя също има ценна дарба, която Мо-Таун, великата майка на Плейнфолк, е дала в ръцете на М’Кол. Както ти никога не можеш да станеш истинска мечка, така и тя никога няма да може да стане истинска вълчица.

Кадилак се намръщи.

— Но тя има голяма сила. Повелителите нямат ли задачата да помагат на племето в битки?

— Да — каза Мистър Сноу. — Но подобно на теб, и тя е родена под сянката на Талисмана. Небесните гласове, които говориха при нейното раждане, ми казаха, че тя е свързана с Тройнонадарения. Потокът на твоя живот тече успоредно на нейния и двата се сливат в една голяма река, от която Талисмана черпи своята сила. Старейшините и твоите племенни братя и сестри знаят това. Затова не е необходимо да печелиш слава. Дори Мотор-Хед да се присмива на мъжеството ти, и той, и другите воини са готови да дадат живота си за теб. Всеки мъж, жена и дете в това племе са готви да умрат, за да те защитят.

Кадилак бе вцепенен от това откровение.

— Не знаех. Това истина ли е?

— Никога не казвам неистини — отвърна Мистър Сноу.

— Тези думи са тежки — промърмори Кадилак.

Мистър Сноу се усмихна.

— Имаш широки рамене. Ще се научиш да ги носиш.

— Но… — Кадилак се бореше с този нов товар. — Какво трябва да правя?

Мистър Сноу вдигна ръка и заотмята на пръсти.

— Слушай небето. Търси мъдростта, не славата. Действай благоразумно. Обичай братята си. Бъди достоен за тяхната жертва.

Гледаха се мълчаливо един момент, после Кадилак кимна към последния пръст на Мистър Сноу.

— А шестото нещо?

— Действай бавно, внимателно и благородно — каза Мистър Сноу.

Когато падна нощта, лунната светлина не проникна под покрова на гората и през върховете на дърветата можеха да се видят само малко звезди. Тази задушаваща мрачина беше нещо, от което мютите се страхуваха. Може би това беше расова памет от едно далечно време, когато много от техните прародители бяха погребани след войната на Хилядата слънца. Каквато и да бе причината, повечето мюти излязоха от колибите, които бяха издигнали сред огромните дървета, и отидоха дебнешком до края на гората, където можеха да виждат небето. И спаха там, увити в кожи, децата до майките си, всички спокойни от съзнанието, че Мо-Таун, небесната майка на Ши-Карго, бди над тях и с обсипаното си със звезди покривало ги защитава от опасности.

Кадилак беше един от малкото, който, също като Мистър Сноу, не отиде в края на гората. Той не се страхуваше от шепнещия, шумолящ език на дърветата, нито от внезапните пронизителни крясъци на нощните птици. Лежеше под кожата и наблюдаваше трепкащите шарки на светлина и тъмнина, хвърляни върху покрива на колибата от светилника. Мистър Сноу му беше казал, че в Старото време хората живеели в колиби, направени от камък, които били много тежки, за да се местят, и нямали врати. Те седели в тези къщи ден и нощ и гледали картини на света отвън, които са държали в кутия. Магическа кутия, направена от замръзнала вода, която светела с цветове и била пълна с музика.

Мисълта на Кадилак се върна към неговия двубой с Шакатак и подновеното му обещание пред Мистър Сноу да не рискува живота си в предстоящата битка с желязната змия. Той бе доказал, че куражът му не го напуска пред лицето на смъртта, но не можеше да пренебрегне разбирането, че всъщност силата, извикана от Клиъруотър, беше убила двамата воини Д’Вайн, чиито глави сега бяха забучени на кол пред вратата на неговата колиба. Въпреки всичко, което бяха казали Мистър Сноу и Клиъруотър, той чувстваше, че неговото мъжество е омаловажено от наложения му не воински статус. Съдбата може и да му беше определила място в историята на Плейнфолк, но Кадилак искаше повече от всичко да се докаже като герой.

Не някога в неопределеното бъдеще, а точно сега.