Облачен воин

Глава 14

В деня след разговора на Стив с Мистър Сноу Кадилак се появи с един старейшина с буци по главата — казваше се Три Дигрийс24. Двамата мюти носеха няколко току-що отсечени фиданки, а този с буците по главата беше въоръжен с мачете, нож за белене на кора и шило, костена игла и груба връв. Кадилак накара Стив да начертае върху калта пред колибата използваните във Федерацията патерици. Тъй като те бяха от метал, бяха неизбежни някои промени в конструкцията и след известно обсъждане Стив направи коригиран чертеж, който — макар че той не можеше да го знае — наподобяваше старите дървени патерици, използвани през първата половина на двадесетото столетие. Стив наблюдаваше с нескрито възхищение как Три Дигрийс прецизно работи с примитивните си инструменти. Подтикван от време на време от Кадилак, той бързо направи две патерици.

Кадилак помогне на Стив да се изправи и застана до него, когато той направи първите няколко крачки с помощта на патериците. Левият му крак все още не можеше да носи никакво тегло, лявото му рамо и ранената дясна ръка бяха все още болезнено вдървени, но удоволствието от възвръщането на подвижността надвишаваше неудобствата.

Три Дигрийс наблюдаваше с доволна усмивка как Стив схвана ходенето на един крак и започна да се движи по-ритмично.

— Добре ли е?

Стив кимна одобрително.

— Страхотно.

Три Дигрийс погледна недоумяващо Кадилак.

— Дума от Старото време — каза Стив. — Означава много добре.

— Нумеро уно — обясни Кадилак. — Прима.

— А, да. Добре. — Три Дигрийс се усмихна и събра инструментите си. — Всичко добре. — Потупа Стив по ръката и си тръгна.

Една от мютките, която няколко пъти беше носила храна на Стив, се приближи — носеше камуфлажните му планеристки дрехи. Бяха изпрани, скъсаното при падането бе нескопосано закърпено. Кадилак помогна на Стив да ги облече. Всички джобове, в които бяха средствата за оцеляване, бяха потискащо празни.

— Колко далеч ми е позволено да отивам? — попита Стив.

— Колкото искаш — отговори Кадилак. — Но заради личната ти безопасност може би ще е по-добре, ако не излизаш от селището. — Той се усмихна. — Може да се окаже опасно.

Стив кимна.

— Това ли е всичко?

— Не. Не влизай в никоя колиба, без да си поканен, не взимай никакво остро желязо или инструменти, които можеш да намериш, не взимай никаква храна, ако не ти е предложена. — Той се усмихна отново. — Тук има хора, които много биха желали да има някаква причина да набият главата ти на кол. Капиш?

— Страхотно — каза Стив и се постара да запомниш „капиш“, „прима“ и другите нови думи, които беше чул. Беше открил, че мютите имат два определени стила на говорене. Първият беше нещо като церемониален език със странен елиптичен синтаксис, в който думите бяха пълни с метафори. Песните им бяха написани на този стил — вероятно по тази причина той беше известен като огнена реч. Това беше любимият стил на воините, когато се събираха хора, при официални дискусии и при сблъсък. Кадилак, който изглеждаше много загрижен за общественото си положение и протокола, в началото го ползваше много, но сега и той, и старият летописец говореха на смес от мютски и бейсик25 — основният език на Федерацията. Вторият, по-неофициален, известен като „сладък разговор“, беше по-близък до бейсик и притежаваше онази непосредственост и неподправеност, която характеризираше жаргона на пионерите. Сладкият разговор включваше очарователния жаргон „баламосване“ — полутаен език на воините, който беше почти невъзможен за разбиране от чужденци без помощта на преводач.

Стив нагласи патериците удобно под мишниците си и тръгна на първата си разходка из селището. М’Колите бяха разпръснати на високо гористо плато, където дните започваха със свежи и ясни утрини. Съседните склонове бяха покрити със същите редички тъмночервени бодливи дървета; на запад се издигаше верига от хълмове. Стив си спомни, че беше преместван най-малко четири пъти. От общата представа за района, получена от разучаването на картите на борда на ешелона, той разбра, че племето се е преместило на запад. Поради липса на карта не знаеше колко далеч бяха отишли, но фактът, че много от колибите бяха построени на открито без никакъв опит да бъдат скрити от въздуха, подсказваше, че сега племето смята, че е извън обхвата на патрулиращите планери.

Докато куцукаше из селището през следващите ден-два, Стив наблюдаваше ежедневната дейност на мютите. Всяка сутрин хайки от мечки и вълчици излизаха на лов и се връщаха малко след залез-слънце с дивеч — муфлони с дебели извити рога, веднъж с бизон. Вълчиците бяха специалистки по улова на птици и риба. Смесени групи от воини, изпълняващи охранителни задачи, клечаха неподвижно на хълма около селището или патрулираха по границите на считаната от племето тяхна територия. Изплъзването от тези внимателни часови, когато щеше да направи опита за бягство, беше друг проблем, който трябваше да реши.

Стив присъства и на няколко урока на Мистър Сноу за млади мюти и се възхити на търпението, с което летописецът излагаше основите на познанието. След няколко занимания той разбра, че много от уроците и историите са повторения на минал материал. Безкрайните въпроси и отговори на двамата летописци, които до този момент бяха главните му събеседници, бяха причина Стив да си затвори очите пред този недостатък на мютския нрав. Той си спомни отново за тяхното вродено забравяне, когато се натъкна на Три Дигрийс по време на една от разходките си. Уродливият мют не можа да познае изделието си и беше ясно, че едва успя да си спомни кой е Стив.

Младите вълчета продължаваха да смятат Стив за любопитен обект и източник на невинно развлечение. Също като Три Дигрийс те, изглежда, бяха забравили неговата роля в бомбардирането на нивите. За Стив беше много по-трудно да го забрави, особено когато гледаше децата, които вървяха подир него, с тела определено увредени от напалма, който беше пуснал той.

Някои от по-големите се държаха агресивно — блъскаха го, когато тичаха покрай него, танцуваха около него, правеха физиономии и му се подиграваха. Други играеха буйно на гоненица и тичаха с всички сили към него, като се опитваха да избягат от преследвача. Няколко пъти „случайно“ Стив беше блъскан на земята, а веднъж, когато беше паднал, две тринадесетина годишни момчета взеха патериците му и ги завъртяха буйно над главите си в някакво подобие на дуел. Това беше просто игра, разбира се, но намерението беше ясно: те се надяваха да счупят патериците и да накарат Стив да изпълзи на четири крака до колибата си.

За щастие Мистър Сноу, който минаваше наблизо, възстанови реда и помогна на Стив да се изправи.

— Просто буйни деца…

— Да, разбира се — каза Стив. Нямаше смисъл да се оплаква. Но промени програмата на упражненията си, така че разходките му да съвпадат с уроците на Мистър Сноу за младите мюти, а когато децата не бяха на училище, стоеше близо до колибата, в която живееше с Кадилак.

Повечето възрастни мюти — това включваше всички от четиринадесет години нагоре — се отнасяха към него със смесица от любезност и предпазливост. Не се отбиваха от пътя си, за да го избегнат, но и не търсеха компанията му, освен ако не искаха мълчаливо да послушат разговорите му с Мистър Сноу или Кадилак. Много мъже и жени воини изразяваха враждебността си по-открито, като му обръщаха гръб, когато той се приближеше до тях. Ако седяха и говореха, млъкваха, докато не отмине. Класическо пренебрежително отношение. Той беше като чуждо куче, чието присъствие се търпи, но не се поощрява; на което се хвърля кокал, но което никога не става част от семейството със собствена паничка и място до огнището.

Разговорите му с двамата летописци продължаваха повече или по-малко редовно, но Стив установи, че през по-голямата част от деня го оставят да си блъска главата самичък с много малка възможност да върши нещо, освен да мисли и да упражнява тялото си. Той си състави своя собствена програма за физиотерапия и прекарваше всеки ден по шест часа в изморителни физически тренировки. Докато се потеше над изграждането на издръжливост и сила, Стив продължаваше да планира бягството си, като променяше различни детайли с постепенното натрупване на информация за дейностите на племето и плана на селището.

С времето Стив все повече се уверяваше, че М’Кол не са предрешили съдбата му. Печен облачен воин не влизаше в менюто им. Нямаше план Х. Те просто чакаха нещо да се случи. Като чедо на Федерацията, Стив беше напълно объркан от отношението на племето към него. Можеше да разбере скритото чувство на враждебност, но не можеше да разбере дадената му почти пълна свобода. В края на краищата той беше пленник — и въпреки това не беше с белезници нито беше пазен; нямаше охрана, никой не го питаше къде отива или къде е бил и наложените му ограничения бяха минимални. При това положение, ако искаше да избяга, единственото, което трябваше да направи, бе да напусне селището. Но колко далече би могъл да отиде? Стив стигна до извода, че няма да е много лесно да избяга пеша. Липсата на прегради на неговата затворническа килия вероятно се дължеше на убеждението на М’Кол, че могат да го настигнат тъй бързо и ефективно, както настигаха бързокраките и бизоните.

Стив изпълняваше програмата с упражнения с обичайното си старание и накрая за награда можеше да стои уверено на собствените си крака. Кадилак и Мистър Сноу присъстваха, когато остави патериците и тръгна с уверена стъпка, и го поздравиха. Когато се върна при тях до коловете с разлагащите се глави на Шакатак и Торпедо, той замахна във въздуха ликуващо, стиснал в юмрук дясната си ръка. От дръзкия жест на традиционния поздрав на пионерите през все още незаздравелия му мускул премина остра болка.

Стив я скри под пресилена усмивка и намери сили да благодари на своите благодетели.

— Искам двамата да знаете, че високо оценявам всичко, което направихте за мен. — Спря и пое дълбоко дъх.

— Може да съжалявам, но, ммм, искам да ви попитам… защо положихте толкова усилия да запазите живота ми?

— Нямам време да навлизам в тази тема — отговори Мистър Сноу и махна с ръка. — Не се тревожи за това. Скоро ще разбереш.

Стив отказа да остави въпроса без отговор.

— Това ми звучи зловещо.

Мистър Сноу се засмя.

— Какво мога да ти кажа? Точно сега мога да ти кажа, че ще продължиш да живееш. Това задоволява ли те?

— Но… ако знаеш какво ще се случи… — настоя Стив.

— Виж, младежо — търпеливо отговори Мистър Сноу.

— Ако ти кажа, ти няма да ми повярваш. Ти имаш добър ум. Той е с добър потенциал, но не е открит за нещата на този свят. Ти не го виждаш такъв, какъвто е, а такъв, какъвто мислиш, че трябва да бъде.

— Живял си твърде много под земята — каза Кадилак.

— Очите и ушите ти са пълни с пясък.

Мистър Сноу клекна пред Стив и внимателно прекара ръце по левия крачол на панталона му между коляното и глезена, едва докосвайки плата.

— Мммм, добър е на пипане… — Изправи се, хвана китката на Стив и изви дясната му ръка, проверявайки движението на мускулите. — Ще ми се всичките ми пациенти да се оправят така. — Потупа приятелски Стив по ръката. — Продължавай с упражненията. След половин луна ще си готов за голямото бягство.

И се засмя на смутеното изражение на Стив — той приличаше на дете, хванато да краде курабийки. Това беше поговорка от Старото време, която Мистър Сноу ценеше, откакто я беше чул преди петдесет и две зими.

— Отпусни се. Естествено е да искаш да се върнеш в дупката си.

— Надземният свят не ме плаши — сопна се Стив раздразнен, че е хванат неподготвен.

— Знам, че не те плаши — съгласи се Мистър Сноу. — А трябва. Сведенията от юг са, че твоите хора обичат да стоят близко един до друг. Като стадо бързокраки. Но това, изглежда, не се отнася за теб. Чудя се защо?

— Аз съм планерист — отговори Стив. — Ние сме различни. Цветът на нацията. Ние сме обучени да работим самостоятелно.

Мистър Сноу кимна тъжно.

— Разбирам… е, просто помни, че когато излезеш от нашата територия, Кадилак и аз няма да можем да те защитим. Капиш?

— Не се безпокойте — безгрижно каза Стив. — Ще ви съобщя, когато реша да си тръгна.

— Добре… — Очите на стария летописец трепнаха дяволито. — Нека изясним едно нещо, Брикман. Аз никога не се безпокоя. — После се обърна и си тръгна, следван от Кадилак.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не може Стив да ги чуе, Кадилак попита:

— Беше ли разумно да разкриваш, че знаеш какво мисли?

Мистър Сноу се усмихна.

— В този случай — да. Нашият неискрен млад приятел е от онези хора, които стават по-силни от предизвикателствата.

Когато кракът му заякна достатъчно, Стив почна и да тича. Ден подир ден постепенно увеличаваше разстоянието, като избираше различни маршрути, за да изучи околностите. Един ден, докато почиваше на едно удобно място, от което се разкриваше добър обзор към склоновете под него, видя група мечки да напускат селището. Тръгнаха с леки подскоци надолу по склона — и продължиха да тичат миля подир миля през равнината, докато не се изгубиха от погледа му. Стив зачака търпеливо. След пет часа търпението му беше възнаградено. Мютите се появиха — тичаха като роботи нагоре по склона със същата лекота, с която бяха тичали надолу.

Стив се върна навреме в селището да види пристигането на мечките. Очакваше да се сгромолясат със зачервени лица и изтощени, но те дори не се задъхваха. Бегачите ходеха наоколо, разговаряха спокойно със семействата си и с други членове на племето, които се бяха събрали да ги посрещнат. Някои дори изтичаха да се присъединят към някаква странна игра, в която два отбора удряха с ръка надута с въздух кожена топка през висока мрежа, опъната между два стълба. Играта изглеждаше интересна.

Стив разбра защо не го пазят. Ако решеше да избяга пеша, не само трябваше да е в отлично състояние, но и трябваше да има най-малко една седмица преднина пред преследвачите си. Учудващата издръжливост на мютите налагаше основна ревизия на неговия план за бягство. Имаше само един сполучлив начин да избяга — и това беше да отлети.

Това му беше хрумнало един ден, докато лежеше по гръб, сън наяве за триумфалното му завръщане във Федерацията. Тогава го беше отхвърлил като невъзможно, но сега започна да го разглежда сериозно. М’Колите бяха свалили поне три скайхока близко до първото си селище до път 88 на Шайен. Неговият в нивата и на Фазети и Нейлър над гората — предполагаемото скривалище на племето. Стив беше видял много мюти да носят ленти от синя тъкан със слънчеви клетки и кабели. Беше видял дори циферблати от уреди върху кожените шлемове на някои от воините, а децата търкаляха колелата за приземяване.

Стив нямаше инструменти и материали да направи нов скайхок, но ако племето беше запазило достатъчно парчета, може би щеше да сглоби нещо подобно. Благодарение на сериозното си учене в Академията той имаше познанията и техническите умения да построи нещо, което да лети. Но не и без инструменти, а и нямаше начин това начинание да бъде извършено тайно. Трябваше да намери хора, които да убеди да му помогнат. Това не беше проблем. Ако можеха да се намерят достатъчно материали, щеше да предложи на Кадилак да се научи да лети. Младият летописец се вземаше много на сериозно и беше вманиачен на тема чест и слава — уродливите мюти често наричаха това „репутация“. Той щеше да приеме с радост тази възможност. Чрез него Стив можеше да получи помощ от сръчни М’Коли като Три Дигрийс. Може би имаше и други с непознати на Федерацията възможности. Построяването на планер щеше да му помогне да открие колко умни са всъщност Плейнфолк.

Стив се разхождаше из селището и дооформяше последните детайли на плана си. Виждаше го ясно като на видеофилм. Планер, построен по негов план и изпитан, преди да започне обучението на ревностния му ученик. Помощниците му щяха да се чудят на съвършеното излитане, щяха да викат радостно, когато се спуснеше над главите им, щяха да се надуват от гордост, когато се издигнеше във висините като орел — в неведение, че пробният му полет ще завърши на няколко стотици мили, в най-близката попътна станция. Той щеше да ги остави с отворени усти като идиоти, каквито всъщност бяха. Но от всички най-много щяха да останат измамени двамата летописци, които се мислеха за големи умници. Планът беше добър. Беше издържан. И адски по-добър, отколкото да се опита да надбяга банда крещящи уродливи същества.

На вечеря Стив разказа на Кадилак за трите години, прекарани в Авиационната академия в Ню Мексико, и завърши с красноречиво описание на първия си самостоятелен полет над земята. Кадилак слушаше внимателно. След това, когато Стив си легна, той отиде в колибата на Мистър Сноу и двамата седнаха на рогозката за приказване и изпушиха една лула с трева рейнбоу.

— Той иска да построи стрелолист, за да може да ме научи да яздя по небето като облачен воин.

— Знам… — Гласът на стария летописец прозвуча през пушека, който лениво се виеше между тях.

— Има ли някаква причина, поради която това не трябва да стане?

— Никаква. — Мистър Сноу дръпна от лулата. Лицето му остана няколко мига замръзнало в полуусмивка. — Той следва пътя, показан ти от Небесните гласове.

Кадилак взе лулата и вдиша още пушек. Главата му започна да отлита. Резултатът бе известно закъснение преди умът му да направи контакт с устата.

— Ако му помогна да построи стрелолист, ще придобия умения, а ако летя като птица, ще имам голяма слава. Но ти си моят учител. — Той подаде лулата на стареца. — Не бива да приемам тези дарове без преди това те да са дадени на теб.

— Направи го — отговори Мистър Сноу и размаха лулата във въздуха. — Това е единственият начин, по който аз ще напусна земята.

Стив беше прав в преценката си, че племето се е преместило на запад, но не беше съвсем прав за причината за оттеглянето на мютите в относителната безопасност на планините. Старейшините на племето бяха загрижени да избегнат по-нататъшни нападения от стрелолистите, докато не се научат да се съпротивляват на огъня от небето и дългото остро желязо на подземните хора, но те имаха и втора, също толкова наложителна причина да отиват на запад: старейшините искаха да избегнат необходимостта да отговорят на други претенции за територията на М’Кол, докато мечките не възстановят репутацията си. Като бяха избягали от битката с желязната змия, подобно на някогашните японски самураи, те бяха „изгубили достойнство“. А без „достойнство“ — по неписаните закони на Плейнфолк — те бяха недостойни да носят остро желязо и да влизат в единоборство с други воини. Тъй като сега територията на М’Кол беше застрашена от нашествие от Д’Вайн — племето на мъртвия Шакатак и тримата му другари, — Ролинг-Стоун беше наредил да се изтеглят на запад в планините, докато посрамените мечки не станат готови да „захапят стрела“ — традиционно доказателство за кураж, с което възстановяваха воинския си статус.

Мистър Сноу и Кадилак поканиха Стив да присъства на церемонията. Докато наблюдаваше пламъците, които изскачаха от големия огън, и слушаше боботещото биене на барабаните, той си помисли, че най-после ще чуе огнена песен. Вместо това присъства на една ужасна церемония по самоосакатяване. Мистър Сноу му обясни защо досега е чувал само тъжни песни, понякога съпровождани от натрапчива мелодия на тръстикови свирки — възторжените огнени песни, които припомняха за епичните дела на М’Кол, не можеха да звучат в чест на воини, които са изгубили честта си; те трябваше първо да захапят стрелата.

Застанал до Кадилак, Стив с болезнено очарование наблюдаваше как първият от храбреците М’Кол коленичи пред Ролинг-Стоун, старейшината на племето, който му даде една стрела. От всеки храбрец се искаше сам да си направи стрела и да заточи четирите лъча на желязната глава като бръснач. Ролинг-Стоун вдигна стрелата над главата си и я огъна пред наблюдаващото племе. Това се правеше, обясни му Кадилак, за да се види, че стрелата е здрава. След това воинът протегна ръце към двама старейшини на племето, коленичили с лице един към друг от двете му страни, и сложи длани с изпънати пръсти върху техните длани на височина на рамото.

— Гледай ръцете му — прошепна Кадилак.

Стив съсредоточи вниманието си върху тях. Думканията на тъпаните и тракането на дървените инструменти станаха по-остри, по-настойчиви, достигнаха почти хипнотична сила. Откъм тъмнината зад огъня към тях се присъедини невидим хор.

Коленичилият храбрец пое дълбоко дъх и извика силно:

— Хей-ЯЯЯ!

С бързо движение Ролинг-Стоун натисна стрелата в лявата буза на воина и тя излезе през дясната. Стив потрепери. Протегнатите пръсти на мюта трепнаха леко, но дланите му не се повдигнаха от дланите на старейшините. Воинът стана и се обърна с лице към племето, ръцете му все още бяха протегнати настрана, зъбите стискаха здраво стрелата. Като държеше лактите си на височината на раменете, той бавно обърна дланите си надолу, хвана върха и края на стрелата, с рязко дърпане надолу я счупи между зъбите си, издърпа двата края и ги вдигна високо, пристъпи напред и изплю останалото в устата му парче в огъня.

— ХЕЙ-ЯЯЯ!!! — изрева племето.

Стив гледаше ужасен.

Един по един воините М’Кол, които бяха участвали в битката край Нау енд Ден, захапаха стрелата. Мотор-Хед, Блек-Топ и Стийл-Ай, оцелелите племенни братя на Кадилак, след това Хърши-Бар, Хенри-К, Авъридж-Уайт, Кървд-Еър, Оси-Биза, Севън-Ъп, Бъргър-Кинг, Гълф-Ойл, Кемп-Дейвид и останалите, чиито имена на сили Стив още не знаеше.

След като петдесетина храбреци прободоха лицата си, точно когато беше преодолял първоначалното си отвращение, Стив стана свидетел на нов ужас. Гуд-Иър, един воин, който според Стив беше малко под двайсет години — при мютите беше трудно да се определи възрастта — излезе напред. Когато Ролинг-Стоун промуши стрелата в бузата му, Гуд-Иър стисна юмруци и с рязко, конвулсивно движение почти сви протегнатите си ръце. Коленичилите от двете му страни старейшини хванаха китките му, изправиха се и му извиха ръцете зад гърба, като го принудиха да наведе глава. Преди Стив да разбере какво става, от тъмнината зад Ролинг-Стоун излезе друг старейшина, вдигна тежък каменен чук и го стовари със страхотна сила върху темето на Гуд-Иър.

— Кристофър Кълъбмъс! — възкликна Стив и сграбчи ръката на Кадилак — Няма ли някой от тези хора втора възможност?

Кадилак не отговори. Четирима воини, които бяха минали изпитанието с успех, скочиха, сграбчиха тялото на Гуд-Иър за ръцете и краката и го хвърлиха в огъня. Рояк искри се посипа и се чу ужасно пращене. Пламъците се издигнаха по-високо. Думкането, тракането и пеенето нараснаха до необикновена сила.

„Те са луди — помисли Стив. — Или са с толкова увредени мозъци, та не усещат болка.“ После си спомни за битката при реката: комендантът на ешелона, Макдонъл, застанал зад Барбър, и стрелата от арбалет, изсвистяла покрай ухото му; за Колфийлд в неговия скайхок на платформата за излитане и стрелата от арбалет през слепоочията, очите му висяха край ноздрите; как крещеше, докато го измъкваха от кабината: „Оставете ме! Нищо ми няма! Пуснете ме да излетя! Пуснете ме да им дам да разберат на тези копелета!“ М’Колите набързо екзекутираха Гуд-Иър, задето не бе издържал изпитанието за воин, но пък Гранд Сентрал изправяше момчетата до стената и ги разстрелваше пред видеокамери като наказание за измъкване от операция. Това можеше дори да се случва точно сега на Хартман, командира на „Дамата“. До ноздрите му достигна миризма на печена човешка плът — полезно напомняне, че той самият беше направил същото: беше хвърлил огън върху хора; напалм върху децата на хората, сред които седеше сега. „Всички — мислеше си Стив — сме луди както всички други.“

Почернял и овъглен, Гуд-Иър се сля с пламъците; натрупаха още дърва и той бавно премина в небитието. Церемонията продължи дълго през нощта с рев на одобрение всеки път, когато някой мют се представяше за преутвърждаване като воин, счупваше окървавената стрела със зъби и презрително изплюваше третото парче в огъня. Другите две парчета, обясни Кадилак, се закачали на огърлица — символ на храброст, който се носел с гордост.

Стив загуби представа за време. Непреставащото биене на барабаните и скандирането беше монотонно, непреодолимо. Той мечтаеше да стане и да се протегне, да легне на леглото от кожи и да заспи, но беше принуден да остане. Цялото племе беше възбудено и не се знаеше какво може да стане. Той имаше странно лошо предчувствие. Достатъчно беше някоя от мечките, които го гледаха с лошо око, да реши да се позабавлява и…

Реши, че ще е по-безопасно да е до Кадилак и Мистър Сноу.

Кадилак се наведе към него, пъхна нещо в ръката му и прошепна:

— Изяж това. Просто в случай, че…

Стив се озърна, но изглежда, никой не ги беше забелязал. Той вдигна небрежно дясната си ръка до лицето, потърка носа си с палец и показалец и погледна какво му е дал Кадилак. Беше нарязана дрийм кап. Стив бавно свали ръка над устата и бузата си, пое дрогата с език и скришом я сдъвка. Нещо от начина, по който Кадилак му беше предал дрийм кап, му подсказа, че това е най-доброто, което може да направи. Но какво имаше предвид Кадилак, като каза: „Просто в случай“?

Чу се нов одобрителен рев и следващият М’Кол коленичи да му прободат бузите. Редицата на чакащите воини изглеждаше безкрайна. Стив гледаше уродливите същества. Мъже и жени воини, кърмачки, млади мюти. Защо го правеха? Оттатък огромния огън, частично скрито от редиците отпред, Стив неочаквано съгледа най-красивото лице, което бе виждал. Беше смаян, като разбра, че е на мютка. Трудно беше да е сигурен на трепкащата светлина на огъня, но тя изглеждаше с гладка кожа — като Кадилак. Лицето й беше нарисувано със светли и тъмни багрила, но иначе — дори от това разстояние Стив можа да види — беше съвършено.

А очите й! Като две сини огънчета…

Когато тези очи срещнаха очите на Стив, по гърба му премина тръпка. Той изпита неестествено желание да стане и да отиде при нея, но не посмя да напусне определеното му място. Тъй като трябваше да погледне покрай Кадилак, за да я види, той отклони погледа си така, че да не разкрие истинския център на вниманието си. Видя как следващият воин счупи стрелата и измъкна парчетата от бузите си, после пак насочи поглед към мястото, където седеше тя. Лицето й беше обърнато към него; очите й очакваха да срещнат неговите.

„Това е лудост! — помисли си Стив. — Хайде, стегни се! Тя е с малформации. Тялото й вероятно е като чувал с камъни. И дори да не е, това, което мислиш, е невъзможно.“ Той отмести очи. „Въобразяваш си, Брикман. Това е от дрийм кап. Ти си пленник на тези уродливи същества, а започваш да мислиш за тях като за истински хора. Запази хладнокръвие.“

Невъзможно. Тялото му гореше. Беше обхванат от усещане, каквото не беше изпитвал никога, липсваха му думи да го опише. Погледна пак. Няколко мюти, станали да заемат мястото си на опашката, му пречеха да я види. Когато отминаха, сърцето на Стив трепна. Мотор-Хед, страховитият племенен брат на Кадилак, беше заел мястото й и го гледаше с неприкрита враждебност. Стив отмести очи и затърси сред осветените от огъня лица, но момичето не се виждаше никъде.

Кадилак стана, отиде при Мистър Сноу в полукръга на старейшините и седна с кръстосани крака зад дясното рамо на стария летописец. После сложи ръце на коленете си и затвори очи.

Стив отново се оказа неподготвен за онова, което се случи след това. Когато и последният опозорен мют захапа стрелата и възстанови статуса си на воин, Ролинг-Стоун разпери ръце и се обърна към събранието.

— Кръвта на нашите воини тече гореща и силна! Те доказаха, че са достойни да носят остро желязо в боя. М’Кол са отново най-великите от Плейнфолк!

— Хей-ЯАА! — изрева седналото племе.

Мистър Сноу и Кадилак станаха и отидоха от двете страни на Ролинг-Стоун. Старейшината на племето отново разпери ръце.

— Сега нека ние захапем стрелата и докажем, че сме достойни да водим най-храбрите от храбрите.

— ЯАА! ЯАА! ЯАА! — изрева племето. Музикалният съпровод, заглъхнал по време на речта на старейшината, се извиси отново.

„Бях прав — помисли Стив. — Всички са полудели.“ Разбра защо Кадилак беше затворил очи. Той се приготвяше душевно за предстоящото изпитание. Интересно. Означаваше ли това, че мютите имат някакъв начин да изключват болката? Това беше номер, който заслужаваше да се научи. Нищо чудно, че продължаваха да нападат въпреки всичко, което „Дамата“ беше хвърлила срещу тях. Твърде глупави, за да бъдат изплашени, и твърде безчувствени, за да разберат, че са ранени.

Форт-Нокс, чиито бузи бяха окървавени, взе стрелата, дадена му от Ролинг-Стоун, и я вдигна над главата си, та всички да я видят. Старият мют коленичи пред него и положи протегнатите си ръце върху дланите на двама воини. Точно зад Форт-Нокс Стив видя пръстите на Мотор-Хед около дръжката на тежкия каменен чук. Не че му беше необходим. Той приличаше на човек, който може да ти смаже главата с юмрук.

— Хей-ЯАА! — извика Ролинг-Стоун.

Форт-Нокс заби стрелата в старото лице на уродливото същество. Ръцете на Ролинг-Стоун не трепнаха. Направил крачка извън реалността чрез дрийм кап, Стив също не трепна дори вътрешно. Старейшината стана, обърна се, показа проводените си бузи на събралото се племе, после прехапа стрелата.

— Хей-ЯАА! — изреваха М’Колите.

„Браво, старче — помисли си Стив. — Радвам се, че си ти, а не аз. Не е шега да си първи човек в племето, ако трябва да минаваш през това представление всеки път, когато племето избяга от битка.“

Мистър Сноу и Кадилак също минаха през изпитанието с успех. Тяхното участие изненада Стив. Те бяха твърде интелигентни, за да се забъркват в такава примитивна показност на мъжество. Лесно можеха да намерят начин да се измъкнат — или да измислят нови правила.

Кадилак измъкна двете парчета от стрелата от лицето си и изплю третото в огъня. Племето изрева одобрително. „Страхотно — помисли си Стив и потисна една прозявка. — Вече можем да си ходим.“ Надигна се, но видя, че всички стоят по местата си. Седна пак и го побиха студени тръпки — Мотор-Хед бе втренчил блестящите си черни очи в него. Стиснал каменния чук, огромният мют прекоси вълнуващия се кръг светлина от огъня и застана пред четвъртия ред, където седеше Стив.

После протегна дясната си ръка, насочвайки чука към Стив.

— Сега, братя, какво ще правим с тази мършава гарга?!

Всички гледаха Стив. Блек-Топ и Стийл-Ай минаха през тълпата и застанаха зад него. „О — помисли Стив унесено. — Загази, момче. Нищо, запази спокойствие. Мистър Сноу да се оправя с това…“

Мотор-Хед се обърна към племето:

— Тази врана, преди да й бъдат прекършени крилата, не унищожи ли нашите ниви и не уби ли нашите мечета и вълчета? Защо се разрешава на тази мърша да живее сред нас? Той отнема храната от нашите уста и пълни своята. Този безкрил червей няма никакъв статус. Аз казвам, че той трябва да изпита огъня, който пусна да падне върху другите…

— Хей-яаа!… — Отговорът прозвуча като гневно ръмжене. Не всички отговориха, но беше ясно, че значителна част са съгласни с предложението на Мотор-Хед.

Блек-Топ и Стийл-Ай хванаха Стив за ръцете и го дръпнаха да стане. Главата му се въртеше от дрийм кап и Стив се опитваше да се измъкне от тях.

— Чакайте бе, какво правите?!

Мистър Сноу се изправи. Също като на Мотор-Хед, говорът му беше неясен поради раните на бузите.

— Пуснете го! Той има статус. Небесните гласове ми говориха за този облачен воин. Сянката на Талисмана е върху него!

Блек-Топ и Стийл-Ай отпуснаха хватката си, но Мотор-Хед ги спря с властен жест.

— Сянката на Талисмана не пада върху недостоен човек. — Мотор-Хед се обърна към племето за поддръжка. — Унищожава ли един воин плодовете на земята? Тази мърша уби онези, които още не бяха захапали кост, а когато Кадилак го домъкна тук паднал от небето, молеше да бъде спасен от смърт…

— Шии-ехх… — изсъска племето.

Мотор-Хед посочи с обвиняващ пръст Кадилак.

— Не е ли така, летописецо?

Кадилак се поколеба, погледна Стив, след това кимна тъжно.

— Моят брат говори истината.

„О, ужас — помисли Стив. — Много благодаря…“

Блек-Топ и Стийл-Ай го издърпаха пред племето, извиха му ръцете зад гърба и го принудиха да коленичи. С крайчето на окото си Стив видя как Мотор-Хед вдига големия каменен чук. Умът му изгуби възможността си да реагира. „Не вярвам в това“ — помисли си той, наведе глава и осъзна, че е започнал да изпада в безтегловност.

Мистър Сноу вдигна ръце.

— Стой! Животът му беше спасен, защото Талисмана поиска така!

Мотор-Хед спря с чука на дясното си рамо.

— Аз също сънувам сънища, древни. — Той посочи Стив.

— Той е Носител на смъртта. Ако волята на Талисмана е той да ходи по земята, нека той вземе духа от тази врана и го вложи в по-смело тяло! — Мотор-Хед стисна здраво грапавата дръжка и вдигна каменния чук. Но когато чукът описа дъга да нанесе смъртоносния удар, внезапно експлодира с ужасяващ трясък, сякаш ударен от невидима светкавица. Загадъчната сила, която го удари, вдигна Мотор-Хед от земята и го отхвърли назад. Мистър Сноу, Кадилак, Блек-Топ и Стийл-Ай се отдръпнаха и вдигнаха ръце да скрият лицата си от острите отломки. Стив зарови нос в земята. По някакъв метафизически каприз повечето от отломките последваха линията на експлозията и отлетяха над главата на Мотор-Хед.

Мистър Сноу отиде при Мотор-Хед, който лежеше по гръб зашеметен и объркан.

— Може би това ще те научи да не говориш неистини. Радвай се, че парчетата не ти откъснаха главата.

Мотор-Хед се изправи и се олюля. Мистър Сноу се обърна да види дали Стив е добре, след това каза на племето:

— Ето! Видяхте как Талисмана защитава онези, които ходят в неговата сянка!

— Хей-яааа — промърмори благоговейно племето.

Мотор-Хед, възвърнал си самочувствието, тръгна напред. Кадилак се опита да го спре, но той го изблъска настрани.

— Братя и сестри! Също като вас аз се прекланям пред волята на Талисмана, но пак казвам, че тази врана е недостойна да яде и пие, и да живее като един от нас. Ако той черпи сили от Талисмана, нека докаже, че е воин! Нека захапе стрелата!

— ХЕЙЙ-ЯАА! — Този път вотът беше единодушен.

Когато гласовете прогърмяха в ушите му, Стив се олюля. Мистър Сноу и Кадилак го хванаха за ръцете.

— Хайде! Дръж се! — прошепна настойчиво Мистър Сноу. — Ако някой разбере, че си ял дрийм кап, ще поискат отлагане и ще ти прободат бузите по-късно.

— Боли ли? — промърмори Стив.

— Не много — каза Мистър Сноу.

— Просто като ужилване — промърмори Кадилак. — Не мисли за това.

Отведоха го пред старейшините на племето.

— Добре — прошепна Мистър Сноу. — Коленичи, протегни ръце настрани и каквото и да стане, дръж пръстите си прави и дланите си върху нашите.

Стив кимна унесено.

— Видях как се прави.

Мистър Сноу го потупа по врата и изсъска:

— Кураж! Горе главата! Гледай бодро!

Мистър Сноу и Кадилак коленичиха с лице един към друг от двете страни на Стив и му подадоха по една обърната нагоре длан да сложи върху тях дланите на протегнатите си ръце. Ролинг-Стоун отиде при Стив с несчупената стрела, направена от нещастния Гуд-Иър. Беше изцапана с кръв от пронизаната му лява буза. Върхът блестеше зловещо. За разстроените сетива на Стив стрелата изглеждаше огромна. Прекалено голяма, за да може да мине между челюстите му. Той си представи как разбива зъбите му, разкъсва езика му…

Ролинг-Стоун вдигна стрелата над главата си.

Дишане. Трябваше да поеме дълбоко дъх. Да напълни дробовете си с въздух, за да нададе вика, с който да отбележи началото на изпитанието. Като бойния вик, който го бяха учили да използва, когато напада беззащитни. Колко щеше да боли? Стив имаше впечатлението, че е и вътре, и вън от себе си. Умът му го напускаше. Можеше обаче да чува.

Чу ехото на далечен вик; едва го разпозна като предизвикателен вик на пионер. Усети силен удар в лявата страна на лицето си, точно в мускула на челюстта. Остър, стържещ звук. Пръсти, натискащи дясната страна на лицето му. Опъване на кожата, разкъсване. Нещо твърдо и тънко натискаше езика му. Задавяне… устата му бе пълна с кръв. Ставане. Обръщане, ръцете разперени. „Стегни се, Брикман. Гледай смело. Не плачи. Това е твоят велик момент. Вдигни бавно ръце. Хвани стрелата. По дяволите… острието е в ръката ти! Добре… това очакват тези уродливи същества. По дяволите! Боли! Счупи се де! О, Кристофър, тя разкъсва шибаното ми лице! Захапи по-здраво. Прехапи я. Ох… не бих могъл да го направя без дрийм кап. Но пък може и да бих могъл… Ръцете ми са лепкави. Навсякъде кръв. Ох, ох, ох! Мисля, че се чупи… Ще трябва да… я… счупя… нагоре… ОХХ!“

Хеййй-ЯААА!

Ревът на мютите премина над него като вълна. Болката беше страшна. Той успя да стигне с вдървени крака до огъня и изплю парчето от стрелата в пламъците. Редиците уродливи лица се олюля, размаза се…

Стив се свести в колибата на Кадилак. Мистър Сноу и младият летописец седяха и го наблюдаваха. На лицата и на двамата имаше сиво-синкави рани от стрелите. Стив се надигна на лакти. Бузите му пареха.

— Как се озовах тук?

— Сам дойде — отговори Мистър Сноу.

Стив опипа внимателно бузите си и промърмори:

— Благодаря за помощта. Ако не беше дрийм кап…

Кадилак посочи Мистър Сноу и каза:

— Той го предложи.

Мистър Сноу махна пренебрежително с ръка.

— Не зная как щяхте да се справите без това, момчета.

И се засмя, но спря — болеше го.

— Мютите са свикнали на болка. — Той се наведе напред и хвана китката на Стив. — Ти се справи добре. Всички бяха много впечатлени.

— О, стига — каза Стив. — Беше си чиста измама. Аз съм измамник.

— Вярно — отговори Мистър Сноу. — Но го знаем само ние тримата. — Видя, че лицето на Стив помръкна. — Не се огорчавай прекалено. Не всеки би могъл да издържи на това… дори с помощта, която получи ти.

— Така че добре дошъл сред воините. — Кадилак протегна длан.

Стив го удари по традиционния начин, после протегна обърнатата си длан.

Удрянето на длани в знак на дружба беше като ръкуването между трекерите.

— Онова с чука… — започна Стив. — Как се пръсна точно когато Мотор-Хед щеше да ми счупи главата… Ти го направи в последния момент, но беше страхотно. Как го направи?

Мистър Сноу погледна Кадилак и каза:

— Нищо не съм направил. Тези неща просто се случват.

— Искаш да кажеш… — Стив се засмя, въпреки че го болеше — Искаш да кажеш, че онези приказки, че съм в сянката на Талисмана, са истина? Този Талисман наистина ли съществува?

— Талисмана винаги е съществувал — тихо каза Мистър Сноу.

— Имаш предвид, че живее някъде?

— Талисмана живее навсякъде.

— Чакай, чакай — каза Стив. — Дай да се разберем. За истинска жива личност ли говорим?

— От време на време, да.

— Какво означава това?

Мистър Сноу въздъхна търпеливо и каза:

— Когато дойде време да ходи по земята, Талисмана ще се представи като човешко същество.

— Добре. — Стив кимна. — А къде е сега?

Старият летописец вдигна ръце.

— Що за глупав въпрос! Какво значение има къде е? Той е някъде тук!

— Наоколо?

— Да! Както небето е около земята. Както небето е около звездите!

Стив се замисли над тази абстракция, опитваше се да й придаде някакъв смисъл.

— Разбирам. Той е като другата, хм… личност, която казвате, че живее на небето… Мо-Таун.

— Той е по-велик от Мо-Таун. Тя е майка на Плейнфолк. Талисмана е Господарят на Всичкото.

Стив пак кимна.

— Разбрах. Те, хм… свързани ли са?

— Да — каза Мистър Сноу. — Талисмана е едновременно син и баща на Мо-Таун.

Стив се намръщи.

— Но това няма смисъл.

— За теб — отговори Мистър Сноу. — Не и сега във всеки случай. Но преди да се присмееш на всичко това, спомни си, че той ти спаси задника. Помисли върху това.

— Ще помисля — обеща Стив с толкова сериозен вид, колкото позволяваше раненото му лице. Това вече беше разговор, който във висша степен не заслужаваше внимание. Колко тъжно, помисли си той, че двама толкова умни хора могат да вярват в такива налудничави идеи. От друга страна, това правеше живота много по-лесен за Федерацията. Докато Плейнфолк чакаха тяхната Велика майка и бащата от небето да им дойдат на помощ на крилата на гръмотевицата, трекерите щяха да продължат да ги громят с помощта на добрата старомодна огнева мощ. И все пак беше странно как експлодира онзи каменен чук… Стив отложи разглеждането на проблема за по-късно и се обърна към двамата летописци.

— Фактът, че аз получих това, хм, спасение от Талисмана, означава ли, че твоят приятел Мотор-Хед ще престане да ме дебне?

Кадилак поклати глава.

— Не непременно. Сега, след като ти захапа стрелата, той може да те извика на двубой.

— Не можеше да го направи по-рано — обясни Мистър Сноу. — В неговите очи ти нямаше статус. Но сега вече си воин…

— Страхотно — каза Стив. — Какъв е шансът Мотор-Хед да бъде изпратен като постоянен страж на вашия най-далечен наблюдателен пост?

— Малък — отговори Мистър Сноу.

— Но… не можеш ли да му кажеш да се откаже? — загрижено попита Стив. — Мислех, че тези неща зависят от теб?

— А, не. Ролинг-Стоун е главният старейшина. Има някои области, в които племето търси моя съвет, но… — Мистър Сноу вдигна рамене.

— Тогава какво трябва да направя? — попита Стив.

Старият летописец пак вдигна рамене.

— Е… можеш или да започнеш да се упражняваш с ножа… или да започнеш да се молиш на Талисмана. За предпочитане и двете. — Той потупа Стив по рамото и стана.

— Ще видя дали мога да ти намеря нож — каза Кадилак. — Междувременно ще е по-добре да не излизаш.

И излезе след Мистър Сноу.

— Направи го по-дълъг — извика Стив след тях. — Или ми върни пушката… ако все още е у теб. — Това все пак беше шанс. Заслужаваше си да опита. Стив изруга наум. Що за идиотска ситуация! След всичко, което беше претърпял! След цялото това суеверие… само за да научи, че най-голямата маймуна в лагера чака и най-малкия повод да го убие. Кристофър Кълъмбъс!

Когато се отдалечиха достатъчно от колибата, Кадилак и Мистър Сноу плеснаха с ръце и се засмяха със сълзи от радост въпреки болката, пронизваща подутите им бузи.

— Видя ли го как гледаше? — каза задъхано Мистър Сноу и избухна отново в смях и се хвана за бузите. — Ох, боли!

— Мислиш ли, че трябва да кажем на Мотор-Хед да го остави на мира?

— Не, нека не се месим в работата на Талисмана. Ох… Брикман взема нещата прекалено на сериозно. И е толкова сляп Мислиш ли, че всички са като него? — Мистър Сноу избърса сълзите от очите си. — Да… наистина ще съжалявам да го изгубя.