Облачен воин

Глава 6

Минути след като пристигна в жилището на роднините си, Стив легна и спа цели два дни и две нощи. Безмилостният темп на последната година в Авиационната академия плюс допълнителният адреналин, напомпан в тялото му при последните изпити и самостоятелния полет над повърхността, бяха претоварили ума и тялото му. Чак когато се отърси от чувството, че ще бъде събуден от безжалостния електрически звънец, натрупаната от месеци умора изчезна. Докато лежеше, той почувства болезнената умора да се оттича от костите и плътта му, да се оттегля във всички посоки като бавно горящ огън; тялото му се изпълни с монотонна нежна болка, която проникваше във всички фибри, процеждаше се от всички пори. До момента, когато стана непоносима и го обви тъмнина.

Районът Рузвелт — мястото, където Стив беше отрасъл и където беше ходил на училище и с което той се идентифицираше с второто си име — беше оперативен щаб и база на десетхилядна дивизия трекери. Сравнен с Гранд Сентрал той беше без никакви излишества и имаше атмосферата на фронтови град, но беше различен от всичко друго, построено от новаторския запад. Беше самозадоволяващ се миниград на много нива. Една термитна колония от хора с въздушно кондициониране и телевизия във всяка дупка, разположена на хиляда и петстотин фута под повърхността в скалите под град Санта Фе отпреди Холокоста. Подобно на всички други някога големи градове на Съединените щати, сега той не беше нищо повече от точка на наземната карта, но името му оставаше, защото то маркираше географското местоположение на базата на Федерацията под земната кора.

Градоустройственият план на Рузвелт/Санта Фе следваше стандартния концентричен план, разработен от инженерите на Гранд Сентрал през осмото столетие. Основно той се състоеше от централен площад, заобиколен от два кръгови транспортни тунела с радиус съответно една и две мили. Други осем транспортни тунела, разположени като спици на колело, свързваха площада с първа и втора кръгови магистрали. На всяка пресечка имаше огромни вертикални шахти (изкачване на две нива или спускане на четири) с жилищна площ, работилници и комунални площи, построени встрани — подобно на небостъргачи, обърнати наопаки. Куполообразният център на район Рузвелт беше известен като площад Ню Дийл; Али и Джак Брикман имаха тук квартира на ниво три–8 на североизток, близо до 2-ра шахта, известна като Дълбоката долина Тенеси.

Стив се събуди чак сутринта на третия ден. Болезнената умора беше изчезнала, но костите му се бяха превърнали в желе. Чувстваше се изцеден, останал без енергия, и не бяха необходими много увещания от страна на Ани да остане в леглото. Роз, сестра му, му донесе табла със закуска от столовата на ниво три и остави до него дистанционното за телевизора.

Федерацията осигуряваше на трекерите девет телевизионни канала. 1 и 2 даваха достъп до архив/банка данни; 3, 4, 5, 6 бяха образователни програми, обхващащи широка гама дисциплини; 7 — професионални умения; 8 беше развлекателен канал, предлагащ разнообразни военни игри, като например популярната „Застреляй мют“. С чувството, че има право да си почине от учебни занимания и че през последните три години се е обучавал достатъчно много да убива мюти, Стив избра девети канал — обществения канал, — който иначе гледаше рядко. Предаванията на обществения канал съдържаха почти изключително вдъхновяващи програми, певци на банални балади за синьото небе, новини от Гранд Сентрал, разнообразявани със затъпяващи „местни новини“.

Една такава местна новина вървеше сега. Репортаж от мястото на събитието за работни групи от млади ентусиасти. Един сериозен нещатен дописник от район Рузвелт, който настояваше да бъде наричан Рон, поставяше серия от парливи въпроси на един изпотен, прашен, учтиво внимателен тринадесетгодишен ръководител на група.

— Колко метра скала мислите, че са изкопали момчетата и момичетата днес, Даг?

Благодаря и лека нощ. Стив изключи телевизора и дояде останалата част от закуската си, загледан в празния сив екран.

След четири дни виртуално бездействие естественото ниво на енергия на Стив се възстанови и той започна да става неспокоен. Изпитваше желание да говори повече със своя баща-настойник, но Джак не можеше да поддържа смислен разговор. След размяна на две или три реплики се изтощаваше, гласът му отслабваше и той губеше нишката на разговора.

Междувременно Ани Брикман, която се грижеше за Джак, работеше зад щанда на трапезарията на трето ниво Юг. С изключение на старшите щабни офицери — като Барт — всеки в базата на трекерите, независимо от квалификацията си, трябваше всеки месец да полага определен брой часове общественополезен труд. На теория под общественополезен труд се разбираше всичко, което беше свързано с работата на базата; на практика това обикновено означаваше изпълнение на рутинни нискоквалифицирани задачи от приготвяне на храна и работа в пералнята до метене на пътя и изхвърляне на отпадъци.

Стив влезе в стаята на сестра си. Роз си стягаше вещевата торба и от време на време хвърляше по едно око към поставения на масата до леглото телевизор. Беше пуснала видеофилм с лекция по генетика от подготвителното медицинско училище.

Стив натрупа възглавниците една върху друга и се настани удобно, сложил крака върху леглото.

— Кога заминаваш?

— Утре — каза Роз. — Записването ще започне другата седмица, но искам, докато съм свободна, да разгледам Гранд Сентрал.

— Да… казват, че наистина си заслужава. — Стив разсеяно гледаше цветната диаграма на екрана. Звуковият съпровод беше с непонятни за него думи. — Това ли ще специализираш… генетика?

Роз кимна.

— Това е единствената област, в която все още има възможност да се извърши забележително откритие, което да промени бъдещето. Можеш ли да си представиш какво ще е, ако всички живеем два пъти по-дълго… докато станем на осемдесет… няма ли да е чудесно?

— Да… ще е страхотно.

Роз се усмихна.

— Всъщност избрах генетика, защото Институтът по геронтология е единственият медицински център с неограничени условия за изследователска работа. Кой знае? Може би ще стана известен учен.

— Трябва да станеш — съгласи се Стив.

— При условие че се подготвя добре. Всяка година последните тридесет процента по успех курсисти автоматически отпадат. — Роз направи жест, сякаш си прерязва гърлото. — Там няма презаписване.

Стив потрепери.

— Ти вече имаш средно медицинско образование. А пък ако не искаш да превързваш рани и да предписваш прахчета в някоя клиника, винаги можеш да отидеш в хирургическия екип на някой от ешелоните.

— И да завърша като татко Джак? — Роз сбърчи нос.

— Може би — каза Стив. — Но преди това може би ще спасиш живота на големия си брат или на някои други момчета като него.

Роз се усмихна.

— Ти ще оцелееш. От онова, което съм чула, тези експедиции са нещо като разходка. Е, може би въздухът ще те поизгори, както е изгорил татко Джак, но недей да ми казваш колко опасно е да се биеш с мюти. Знаеш ли какво? Когато ги гледам на онези снимки от програмите по история и слушам как живеят, изпитвам жал към тях. Те са грозни като буболечки и ние ги избиваме, сякаш са буболечки…

— И не са по-добри от буболечки — прекъсна я Стив.

— Добре, съгласна съм — каза Роз. — И аз мачкам буболечките като теб. Но когато петата ми ги настъпи, понякога се питам дали буболечките нямат право да живеят също като мен. Иначе защо ще съществуват? Може би онзи, който е създал Първото семейство, е създал и буболечките. И може би тогава е създал и мютите.

Стив погледна сестра си.

— Знаеш ли какво? Откакто растем заедно, си имала доста странни идеи, но тази е най-странната.

— Все пак може би е така, нали? — настоя Роз.

— Възможно е — отговори Стив. — Но аз няма да допусна това да ме разстройва. През последните три години съм обучаван да отида там и да убивам мюти и смятам да го правя.

— Върви — каза Роз. — Знам, че се иска кураж да излезеш горе. Федерацията се нуждае от хора, които да чертаят граници и да създават попътни станции. Това е опасно — дори само да си там — и аз те уважавам за решението ти да убиваш. Но както няма да те съжалявам, ако си счупиш пръст на крак, мачкайки буболечка, така няма да се отнасям към теб като към герой за убийството на беззащитни мюти…

— Какво искаш да кажеш с това „беззащитни“? — попита раздразнено Стив. — Тези същества с бучки по главите убиват хора. Всички знаят какво правят с мъртвите пионери. Отрязват им главите и краката. Плюс всички други дреболии. А ако те уловят жив, те одират и после те опушват на огън, за да станеш вкусен, и през зимата си режат от теб парче по парче. „Беззащитни“ — ха! Те имат оръжия, Роз. И знаят как да си служат с тях.

Роз се засмя.

— Стига, Стив. Знаеш, че това са просто подстрекателски приказки, предназначени за пионери. Тези същества с бучки по главите… както ги нарече ти… не знаят дори имената на дните.

— Добре, признавам, че не са много интелигентни. Но и не са толкова тъпи, както ги представяш. Какво искаш да докажеш? Искам да кажа… на чия страна си все пак?

Роз седна на съседното легло и хвана Стив за раменете.

— На твоя, глупчо. Само че… — Роз направи тъжна физиономия. — Не зная. Само че когато човек се занимава с генетика и стигне до въпроса за възникването на живота, започва да мисли за много неща. И да си задава много въпроси. И когато разбере колко малко знае за възникването на живота и вероятната сложност дори на най-простия вид клетка… просто една от милиардите, които съставят човешкото тяло… той не може да престане да чувства, че може би трябва да се запита дали постъпваме правилно, като изпращаме момчета като теб да убиват още мюти.

— Но мютите не са хора, Роз. Това не е нещо, за което съм мечтал. Джак е прекарал много години там. Забрави ли историите, които ни разказваше?

Роз поклати глава и се усмихна.

— Някои от тези истории не ми дават да заспя нощем. — Тя стана, затвори вратата, включи телевизора, усили звука и седна на леглото.

Стив се намръщи и посочи телевизора.

— Трябва ли да търпим това?

— Да. — Роз седна по-близко до брат си. — Не искаш ли да послушаш малко музика?

Стив се наведе внимателно назад върху натрупаните възглавници.

— Каква?

— Такава, която ти е приятна. Блекджек… какво друго?

— Да не си луда? — изсъска Стив. — Не искам да я чуя дори от километър. Изхвърли я, Роз. Отърви се от нея… бързо. — Една тревожна мисъл мина през ума му и той се изправи. — Къде е? Взе ли го с тебе?

— Разбира се, че не съм. — Роз го бутна обратно на възглавниците. — Успокой се. Има едно момче…

Стив сложи ръце върху устните й.

— Не искам да знам нито за това момче, нито за нищо. Не се забърквай, Роз. Знаеш, че ако ни хванат, ще имаме големи неприятности.

Роз се усмихна.

— Може би си прав. Говори се, че това момче се занимава само с материал, забранен от Първи кодекс.

— Говори тихо — каза Стив. — И престани да си правиш майтап. Това не е шега.

— Пускал ли си някога блекджек?

— Не. И нямам намерение.

Роз се усмихна.

— Защото е против правилата?

Стив я погледна мълчаливо, после отмести поглед.

— Питал ли си се някога защо е против правилата? — Роз обърна лицето му и го принуди да срещне предизвикателния й поглед.

— Знаеш защо имаме правила — отговори Стив. — Това е единственият начин, по който хората могат да живеят заедно. — Той стисна устни, когато тя въздъхна уморено. — Това е написано още на първа страница.

— Зная какво е написано в Наръчника. Но това не е единственият начин — настоя Роз. — Ако на хората са дадени правила, по които да живеят… граници, които не трябва да преминават… това означава, че от другата страна на тази разграничителна линия има съвсем различен начин за живеене.

— Разбира се — каза Стив. — Хората са го опитали преди хиляда години. И какво се е случило? Анархия, безредие, хаос. Градовете са изгорели. Светът със синьото небе е станал един голям отровен адски огън, от който са се родили мютите.

— Да, зная историята — прошепна Роз. — Случило се е нещо лошо, но никой от нас не знае какво… или колко лошо всъщност е било. Знаем единствено онова, което Първото семейство е сметнало за уместно да ни каже. Може би… — тя се поколеба — може би по някакви други начини животът е бил по-добър от сегашния.

Стив се засмя.

— Луда ли си? Без Джеферсън не би имало живот! Ако Първото семейство не е формулирало тези правила, Федерацията нямаше да съществува.

— Да, но…

— Престани, Роз! — изсъска Стив. — Не искам да слушам повече тези глупости.

— Добре — отговори Роз с презрителен смях. — Не се тревожи, няма да направя нищо, което да навреди на кариерата ти.

— За твоята кариера мислех — сопна се Стив.

Роз, изглежда, не беше убедена.

— Не се шегувам — ядосано каза Стив. И ако ще сме честни, поне двадесет процента от загрижеността му бяха за сестра му. Той хвана ръцете й. — Тези твои налудничави идеи… този ренегатски разговор. Ти не можеш да разсъждаваш така, след като отидеш в Гранд Сентрал. Какво ти става?

Роз стисна устни, после наклони глава на една страна и загледа стиснатите си ръце.

— Може би имам нужда брат ми да се грижи за мен.

Очите им се срещнаха.

— Това не може да стане, Роз — тихо каза Стив. — Зная, че наистина не поддържам връзка с теб… но аз мисля за теб и…

— А как беше, когато и двамата бяхме в гимназията?

— Нещата се променят. Хората също.

— Аз съм човек и в мен нищо не се е променило. — Роз се наведе и нежно го целуна по устата, после се изправи с въздишка. — Даваш ли си сметка, че след тази седмица ние може би никога няма да се видим?

Стив се усмихна.

— Такъв е животът, Роз. С плач нищо не може да се промени.

— Не се каня да плача. — Роз пое дълбоко дъх. — Има нещо, което исках да ти кажа. — Тя замълча нерешително. — За нас.

— Какво?

— Ние с теб сме различни. Не сме като Джак и Ани. Или другите. Аз се чувствам близко до теб по начини, които не мога да обясня. Нямам предвид как беше преди да отидеш в Академията. Имам предвид по начини, които не разбирам. Никога ли не си се чувствал така?

Неочаквано Стив се почувства неспокоен.

— Не съм сигурен. Дай ми пример.

Роз стисна ръцете му по-силно и захапа долната си устна. Накрая каза:

— Спомняш ли си онзи ден, когато най-после се събуди и ти донесох закуска?

— Как мога да го забравя? — каза Стив. — Това се случи за първи път през целия ми живот.

— Дръж се сериозно — сопна се Роз. — Спомняш ли си как ми разказваше как си излязъл на десето ниво и за полета… и какво си почувствал, когато си излязъл над повърхността? — Роз понижи глас. — Онези неща, които си чувствал вътре в себе си. Страхът от връщане обратно вътре. — Очите на Стив се разшириха. — Не се тревожи, няма да кажа на никого. Но спомняш ли си, че те попитах кой ден и кой час е било, когато си направил този полет?

— Да — прошепна Стив.

— И ти ми каза. Но не ме попита защо искам да зная. — Роз прикова очите си в неговите. — Знаеш ли защо попитах?

Стив я погледна.

— Защо?

Роз отговори с колеблив шепот.

— Защото… защото знаех, че си горе. Чувствах всичко, което си чувствал ти… Когато се е случило. Изпитах същия страх, че ще бъда заровена жива, когато си се колебал, преди да рулираш под вратата на платформата. Бях в лабораторията с класа. Неочаквано изкрещях. Аз… мислех, че таванът ще падне и ще ме затрупа. Всички помислиха, че съм полудяла. Никога не съм изпитвала такива чувства.

Стив се опита да измъкне ръцете си от нейните, но Роз стискаше с неочаквана сила. Думите се лееха от устните й.

— Аз видях всичко, Стив. Червените дървета, планините, слънцето, светещо върху водата, облаците, белите пясъчни вълни. Аз бях горе с теб.

Неочакван ужас обхвана Стив.

— Опита ли се да ми говориш чрез ума си? Твоя глас ли чух?

— Може би. Имаше и други гласове.

— Да — прошепна той.

— Откъде идват?

— Не зная — каза Стив.

— Защо се случва с нас? — прошепна Роз разтревожено. — Защо сме различни?

Стив усети, че му се завива свят. Ушите му бучаха. Почувства, че устните му мърдат; чу далечен глас да казва: „Не зная. Не зная.“ Но друга част от него знаеше, че вълната от ужас, която беше заляла тялото му, е генерирана от съзнанието, че отговорът на въпросите на Роз е заключен в неговия ум. Зад врата, която той не се решаваше да отвори. Врата, която беше заключена от други, защото тя скриваше тайна, която можеше да разруши Федерацията Амтрак.

Рано на следващия ден Стив стана и отиде в управлението на военната полиция на площад Ню Дийл, където — с помощта на една видеограма, дадена му от Барт — получи разрешение да придружи сестра си до Гранд Сентрал, преди да се яви в щаба на пионерите във форт Никсън-Уърт. Ани Брикман отиде с Джак до метрото да ги изпрати. Совалката от Финикс пристигна, Роз и Стив качиха вещевите си торби и се обърнаха да се сбогуват с настойниците си.

— Довиждане, татко Джак — каза Роз, целуна стария човек по челото и го погали нежно по главата. Устните на Джак помръднаха в отговор, но не излезе никакъв звук.

— Довиждане, сър — каза Стив, клекна на едно коляно до инвалидната количка и обгърна с ръка своя баща-настойник. Неочаквано треперещата ръка на Джак стисна другата му ръка здраво и силно, сякаш умиращият човек беше мобилизирал и последната капка енергия в изтощеното си тяло за последната прегръдка — онази, с която неговият повереник щеше да го запомни.

— Довиждане, Ани. — Стив и Роз прегърнаха своята майка-настойница.

Високите скули на Ани почервеняха и обикновено твърдата й брадичка затрепери.

— Пазете се… И винаги вършете само добри дела. Разбрахте ли?

— Не се тревожи, Ани — каза Стив. — Ти наистина ще се гордееш с нас. — Стисна ръката й и се качи на совалката. Въздухът засъска в буталата, които почнаха да затварят плъзгащите се врати.

Роз целуна набързо Ани по бузата и влезе в купето. Ани се държа за вратата, докато тя не се затвори. Роз извика през стъклото:

— Ще се обадя довечера!

Стиснала устни, Ани кимна и замаха с две ръце. Совалката потегли.

Само една четвърт от вагона, за който Стив и Роз имаха билети, беше пълна. Повечето от пътниците спяха или гледаха телевизия със слушалки на ушите. Възседнала монорелса и движена от мощни линейни индукционни електродвигатели, совалката полетя през тесния тунел, чиято сива тъмнина се разнообразяваше само от пробягващите бели ленти, маркиращи разстоянието.

Макар че най-близкият пътник беше през четири редици и нямаше никаква възможност да ги чуе, никой от двамата не спомена за тайните, които бяха споделили предния ден. Стив и Роз не знаеха нищо за телепатията, нямаха дори дума за нея и бяха страшно изплашени от особеностите, които неволно бяха разкрили — или използвали. Ако се разбереше, че са „различни“ в едно общество, чиято структура и ценности бяха основани на пълно съгласие до втръсване, на колективно групово действие и монолитно единство, това щеше да доведе до крайно нежелани последици. Отклонението в поведението беше знак за потенциална измяна, нарушение на Втори кодекс, което водеше до арест и продължително лечение — известно като препрограмиране.

Никой от тях не искаше да рискува. Стив знаеше, че Роз има свои планове и мечти за бъдещето; съзнаваше, че успехът лежи в подчинението като скачането на добре обучени кучета през определените обръчи. Както беше казал Барт — „системата не прави грешки“. Само хората грешат. Хората се провалят, не системата. Опитът за перчене водеше само до проблеми и за упоритите нарушители това можеше да се окаже дори фатално. Стив вече беше майстор на дисимилацията. Беше разбрал на много ранна възраст, че в едно общество, чиито членове непрекъснато са поощрявани да проявяват във всяка постъпка в живота си седемте големи качества на трекерството (честност, лоялност, дисциплина, посветеност, храброст, интелигентност и умение), притежаването на осмото качество — лицемерие — е фатално за всеки, който има намерение да достигне до върха.

Роз беше различна. Всъщност тя дълго вярваше, че седемте велики качества, обезсмъртени от жертвата на минитмените и форейджърите, за които сега се казваше, че са съхранени в Първото семейство, са ръководни принципи, по които всеки трябва да живее; и наистина всички живееха по тях. Но сега дори и тя беше започнала да нарушава правилата. Тя се учеше. Бързо.

Прекараха три дни в разходки из столицата на Федерацията. Всичко беше много по-голямо и много по-величествено от района Рузвелт и макар че вече беше излизал над земята, Стив ахна, като видя истинските размери и блестящото великолепие на площад „Джон Уейн“. Огромен, дълбоко разположен купол — с диаметър една миля и височина половина, — отворен към пет великолепни тунела, всеки дълъг по цяла миля, известни като алеи. Те излизаха от купола и образуваха лъчите на звезда — символът на Тексас, вътрешния щат, основателя на Федерацията.

Самите шахти също бяха различни. В Рузвелт, където функционалността все още беше от първостепенна важност, жилищните участъци бяха построени около страните на шахтите, но в Гранд Сентрал — в съвсем новата шахта Сан Дансинто — в средата беше издигната огромна кула, чиито стени бяха изрязани, за да образуват серия от вътрешно свързани тераси, засадени с вечнозелени дървета, храсти и тучна зеленина.

От върха на тази вертикална каменна градина по скалите течеше вода, събираше се във вирове, ручейчета и водопадчета, плискаше се и се втурваше надолу през зеленината в езеро с формата на подкова около калдъръмената основа на кулата. Достъпът до сградата на нива две и три беше през тесни сводести алеи.

Стив гледаше с отворена уста и се чудеше на водата, която се плискаше по хитроумно подредените тераси и пълнеше каменни вирове — които на свой ред пълнеха други под тях, и завършваше с едно последно плъзгане по гладката скална повърхност, за да се излее в езерото под краката му.

Роз видя няколко тъмни сенки да се стрелкат под повърхността.

— Стив… виж! Там има нещо!

— Да — каза Стив. — Риби.

— Риби? Наистина ли? Невероятно! — Роз гледаше във водата като хипнотизирана. — О, Стив, виж онази голямата, тъмнокафявата.

— Да — каза Стив. — Става за ядене.

Роз потрепери.

— Уф! Кристофър Кълъмбъс! Това наистина е ужасно, Стив. Повдига ми се, като те слушам.

— Пошегувах се — рече Стив, хвана я за ръка и я отведе от моста. Докато се връщаха по магистралата към площад „Джон Уейн“, се чудеше какво го беше накарало да направи такава чуждоземна бележка. Подобно на Роз той никога не беше ял и дори не беше помислял да яде риба. Фактически той беше познал какво представляват движещите се силуети от снимки на риби, които бе видял на една лекция в Академията за основните видове надземна флора и фауна. За рибата беше споменато само бегло, лекцията беше главно за запознаване с опасните змии и други хищни зверове, които можеха да срещнат по време на разузнавателните експедиции. Все пак, докато стояха и гледаха във водата, той имаше определеното чувство, че някъде в дъното на паметта му се крие името на тази тъмнокафява риба плюс знанието, че под петнистата кожа се крие розово нежно месо — изключително вкусно, особено когато е изпечено на огън.

Тъй като умовете им не бяха ангажирани с този случай, Стив реши да не казва нищо повече на Роз. Тя все още беше разстроена от споделените усещания за неговия надземен полет, за които нямаха никакво обяснение. Със започването след по-малко от седмица на изтощителния тригодишен курс за докторат по медицина, петнадесетгодишната му сестра имаше достатъчно неща, за които да се тревожи.