Облачен воин

Глава 12

Четиримата останали планеристи се качиха в кабините с мрачна решителност. Планерите бяха издигнати на летателната палуба и обслужващият персонал разгъна крилата им и ги избута по двойки на десните и левите катапулти. След като планерите бяха закрепени, стрелите на катапултите се вдигнаха под ъгъл петнадесет градуса и ги изхвърлиха със скорост петдесет мили в час. Нейлър поведе Фазети към гората; Стив Брикман последва Гас Уайт към нивите.

Бакстър, командирът на въздушните сили, наблюдаваше със смесени чувства как планерите изчезват. По отношение на жертви денят беше катастрофален. Във всички предишни операции срещу южните мюти се считаше за катастрофа загубата на осем планеристи за един месец. Дори ако сега излетелите се завърнеха невредими, „Дамата“ трябваше да се отправи към една от отдалечените гранични попътни станции, за да стовари ранените и да изчака пристигането на подкрепления. Бакстър се чудеше как ще бъдат приети в Гранд Сентрал резултатите от първото сражение на „Дамата“ с Плейнфолк. Изпълнителната власт на Амтрак не обичаше ръководители, които излагат на риск ешелоните; скъпите тактически грешки и провали се наказваха строго. И не само животът на ръководителите беше залогът. Ако на борда дойдеше екип от оценители, никой не беше в безопасност. Оценяваха се действията на всички. Надолу по йерархията.

Изплашени и победени, мечките М’Кол се оттегляха по хълмистия терен на изток към река Нау енд Ден. Щом стигнаха до относителната сигурност на гората, те налягаха на сянка зад един стръмен бряг. Някои пиха от бързия поток, други, които бяха изгорени, плискаха студена вода върху възпалената си, покрита с мехури кожа. После бавно се събраха в обезверени групи и започнаха да пресмятат колко воини са станали жертва на желязната змия.

При несъответствието между оръжието на трекерите и мютите беше цяло чудо, че някои от нападащите М’Кол изобщо бяха оцелели.

От племенните братя на Кадилак бяха паднали Хок-Уинд и Мак-Трак; Мотор-Хед беше оцелял заедно с Блек-Топ, Стийл-Ай и Тен-Фор. Мотор-Хед беше минал под „Дамата“ секунди преди Хартман да даде заповед за пускане на парата. Точно когато смяташе, че е изправен пред сигурна смърт от пушките на трима подземни воини, един издуващ се облак го погълна, като обгори гърба и ръцете му. Нападателите му се бяха обърнали и бяха побягнали. Ужасен от пронизителното свистене, което заглуши предсмъртните писъци на агонизиращите негови племенни братя, Мотор-Хед побягна през изгарящите облаци към брега и остана там достатъчно дълго, за да види ужасното кръвопролитие, извършено от дъха на змията; после хвърли каменния си боздуган към най-близкия подземен човек като последен жест на предизвикателство и побягна.

Мотор-Хед беше смел до безразсъдство, но имаше достатъчно ум да разбере, че желязната змия и нейните господари са силни по начини, които Плейнфолк не разбират. Мистър Сноу им беше дал умен съвет, но в едно отношение беше направил грешка. Подземните хора не бяха животни. Те се биеха храбро, като хора. Мотор-Хед знаеше, че в ръкопашния бой Плейнфолк са по-силни, но враговете имаха странно, силно остро желязо, чиято изработка и действие той дори не беше започнал да разбира и срещу което храбростта на мечките беше като дъжд пред вятър. Плейнфолк бяха най-великият народ на земята, но не бяха по-велики от желязната змия и нейните господари, които живееха в нея.

Не още. Но щеше да дойде време, когато подземните хора щяха да бъдат победени в битка. Времето, пророкувано от Мистър Сноу, когато Талисмана, Тройнонадарения, щеше да поеме предводителството на Плейнфолк.

Между дърветата се появи Мистър Сноу. Блед, побелял, съсухрен, пристъпващ с неуверена крачка с помощта на чепата тояга. Вървеше между изтощените воини, говореше им утешителни думи, лицето му бе сломено от скръб от гледката на зейналите рани и попарените крайници, надути, сякаш под кожата им са пъхнати балони. Той седна, погледна Мотор-Хед и каза:

— Мечките се биха добре днес.

— Не достатъчно добре — промърмори Мотор-Хед. — Нали побягнахме. Изгубихме чест. — Сълзи потекоха по бузите му. — Мечките не са нищо.

— Мечките посрещнаха смело дъха на змията и острото желязо на господарите й — възрази Мистър Сноу. — Само най-великите от Плейнфолк могат да направят това. От този ден вие трябва да усвоите нов вид кураж — куража да посрещате неуспех, да, дори поражение.

Очите на Мотор-Хед заблестяха гневно.

— Ш-ъх! Къде е славата в това?

— Чуй ме — каза твърдо Мистър Сноу. — Запомни добре думите ми. Трябва голям кураж да се биеш смело до смърт. Мечките имат този кураж. Нашите майки от племето са родили герои. М’Колите имат силни сърца. В огнените им песни се пее за тяхното величие от войната на Хилядата слънца. Но се иска още по-голям кураж да изпиташ страх, поражение и срам и въпреки това да останеш силен! Да се изправиш пред силата на подземните хора с непокътната гордост и бойците ти да са готови да се бият отново и по-смело отпреди.

Мотор-Хед го гледаше навъсено.

— Ти ни каза, че трябва да имаме куража на мечки, но да се бием като койоти. Трябва ли и да се научим да бягаме като бързокраки? Трябва ли да свиваме опашка, както правят бързокраките при първия знак за опасност?

— Времената се променят — отговори Мистър Сноу. — Желязната змия, подземните хора… — Той въздъхна. — Какво да направя, та да разбереш? Това е съвсем нова игра.

Мотор-Хед се намръщи.

— Говориш със загадки, древни. Земята се сменя, пожълтява от събирането и остарява преди Бялата смърт. Старейшините остаряват, умират и се прераждат в други тела. Но някои неща не се променят. Любовта на Мо-Таун, Великата майка, към нейните деца. Храбростта на М’Кол, чиито огнени песни ти съхраняваш в главата си и които сме родени да защитаваме. Воин, който прояви страх, който бяга от битка, е без чест. Той трябва да захапе стрелата, преди да стане достоен отново да носи остро желязо.

— Така е — тихо каза Мистър Сноу. — Но и ти трябва да разбереш нещо. Старите дни свършиха. Плейнфолк трябва да научат нови начини да бранят земята си, докато дойде Талисмана.

Когато четирите стрелолиста се появиха в западното небе, Клиъруотър беше на края на гората с група сестри воини. Мистър Сноу й беше наредил да пази старейшините на племето и кърмачките, които бяха дълбоко в гората с новородените и всички деца под пет години. Вълчиците — младите жени воини — бяха разпръснати на различни места около западния край на гората, готови да защитават скритото селище, ако бъде нападнато. Като видя далечните стрелолисти, Клиъруотър се разтревожи. Беше видяла доведените от старейшините изгорени бойци и беше научила за смъртоносните огнени яйца, носени от облачните воини. Ако паднеха над гората…

Принуден от подновената клетва да стои настрана от бойните линии, Кадилак беше помогнал да се организира отбраната на нивите. Тази задача беше възложена на мечетата и вълчетата — децата на М’Кол от шест до четиринадесет години, организирани в групи под ръководството на вълчиците. Тъй като ценният запас от арбалети беше взет от мечките, атакуващи ешелона, останалите М’Кол бяха лошо въоръжени. Кадилак единствен имаше арбалет — ценен трофей, спечелен от Шакатак от племето Д’Вайн; останалите носеха ножове-тояги, прашки и камъни — оръжия почти безполезни срещу атака от въздуха.

Също като Клиъруотър, Кадилак беше видял опустошителните последици на огъня от небето. Ако облачните воини се върнеха, децата не можеха да направят нищо, за да ги спрат. Той и Мистър Сноу се бяха съгласили, че усилията на племето трябва да се насочат към ограничаване на пораженията, причинени от огъня. Никой не беше помислил за възможността облачните воини да не отлетят далеч, след като пуснат яйцата си. Кадилак беше отмахнал решително тази мисъл от ума си и се беше съсредоточил върху обучаването на децата и вълчиците как да правят метли с дълги дръжки от клони и млади фиданки, с които да потушават пламъците. Нямаше как да знае, че напалмът ще направи тези предпазни мерки абсолютно неефективни.

Децата, ръководителите на техните групи и вълчиците заеха определените им позиции; някои около края на нивите, други на стратегически места вътре в тях. Най-малките тичаха от група до група и носеха камъни, които да се хвърлят срещу нападателите. Настроението беше предизвикателно перчене, смесено с мрачно предчувствие — не от страх от облачните воини, а от тревога как ще се справят.

Една млада вълчица посочи с пръст във въздуха и извика на Кадилак:

— Виж! Идват!

Кадилак се обърна и видя стрелолистите да кръжат над планините на изток; видя слънцето да се отразява от изящните им крила. А после те се спуснаха…

Обхванати от вълнение, Стив Брикман и Гас Уайт връхлетяха от планините и се спуснаха над нивите. Гас пусна един димен бидон да провери силата и посоката на вятъра; Стив разучи плана на нивите — опитваше се да определи най-доброто място, където да пусне напалма, за да нанесе максимални щети. Посрещна ги издигаща се преграда от летящи към тях оръжия. Повечето от хвърлените с ръка не ги стигнаха; други, хвърлени с прашки, се блъскаха шумно в кабините или думкаха по опънатата тъкан на крилата, без да причинят повреда. Един камък удари болезнено Гас Уайт по врата и той изграчи:

— Копелета!

При първото си прелитане ниско над нивите Стив видя, че враговете са всъщност невъоръжени хлапета, които въпреки предизвикателния си вид не представляваха заплаха. От друга страна, ако не се преместеха от сегашното си положение сред оранжевите ниви, имаше голяма възможност да бъдат опечени, когато той и Гас хвърлеха напалмовите бомби.

Стив предаде наблюдението си на Гас по радиото и предложи първо да се опитат да изплашат децата и да ги изгонят от нивите.

Гас отговори раздразнено и язвително:

— Това не са деца, приятел. Това са мънички врагове, които ще пораснат и ще станат големи гадни врагове. Длъжни сме да ги спрем сега, докато имаме възможност. Както казваше моят стар настойник: „Нищо не мирише по-хубаво от изпечен южен мют“. — Гас нададе боен вик, обърна се бързо през крило и пусна запалителни бомби по посока на вятъра в ъгъла на мютските ниви.

Стив закръжи поразен от неочаквано обзелото го нежелание да убива. Обхванаха го необясними, противоречиви емоции, докато наблюдаваше малките деца да бягат от разпространяващите се пламъци. Други падаха безразборно, когато Гас започна да ги избива със залпове от въздушната си пушка.

Стив преглътна тежко, възстанови обичайния си железен самоконтрол, насочи се обратно към целевата площ и пусна собствения си товар напалм в дъга пред бягащите деца да им отреже пътя за спасение.

— Пази се! — извика Гас по радиото. — Един от тия долу има арбалет! За малко да ме улучи, кучият му син!

Стив отвори широко дросела, полетя рязко нагоре и се заоглежда за стрелеца.

Кадилак се наруга, задето беше изпуснал облачния воин, хвърли арбалета и затича към горящата нива да спаси група обхванати от паника деца. Заслепени от въртящите се облаци пушек и обгорени от ужасната топлина, те вече не бяха наперени, а парализирани от страх. Кадилак успя да потуши лепкавия огън по телата им и ги подкара през високата до кръста царевица. Въпреки усилията му няколко деца бяха застреляни от кръжащите облачни воини, преди да им намери укритие. Обхванат от ужасна ярост и забравил за куршумите, които жужаха край него като разлютени комари, Кадилак изтича при хвърления си арбалет, вдигна го и със сила, родена от яростта и отчаянието му, с едно бързо, силно движение натегна тетивата. После с треперещи пръсти бръкна в колчана на колана си и извади последната останала стрела.

По средата на един остър завой Гас Уайт видя под дясното си крило Кадилак да зарежда арбалета. Вдигна пушката до рамото си, насочи червената точка на оптическия мерник в гърдите на Кадилак и натисна спусъка. Нищо. Пушката му засече. Гас избълва няколко ругатни и започна да прави бързи маневри като покойната Джоди Казан.

Стив чу проклятията на Гас; последва съобщение за засяклата му пушка и местоположението на мютския стрелец. Жизненоважните подробности влязоха в ушите му, докато летеше точно в обратна посока. Обърна се в седалката, видя Кадилак и вкара планера в остър завой надясно. Последните цели, по които беше стрелял, изискваха да завърти пушката, която висеше над главата му в лявата страна на кабината, наляво. Той се пресегна и хвана приклада да наведе станока и да опре приклада на рамото си, като в същото време направи вираж и се насочи към целта.

Кадилак стреля. Стрелата излетя с ужасяваща скорост, прониза горната част на вдигнатата дясна ръка на Стив, заби се в шлема му под ъгъл над ухото, удари черепа и спря. Върхът се подаваше от темето. Зашеметен от силата на удара, Стив загуби контрол върху планера…

В участък 18, галерия 3 на ниво 1 на вътрешния щат У на Гранд Сентрал Роз Брикман, която през целия ден беше изпълнена с лошо предчувствие се опита да заличи още един смущаващ образ на кръв, разкъсани тела и пламъци, заплашващ да я погълне. Тази битка беше обречена. Тя почувства силен удар по главата и в същия момент изпепеляваща болка в горната част на дясната й ръка изтръгна от устата й неволен писък. Стреснатите й колеги я загледаха как скача от мястото си пред един електронен микроскоп със свита дясна ръка и посяга към главата си. Роз се олюля, очите й се подбелиха, после изгуби съзнание и се стовари на пода преди някой да може да я хване.

Извиканият от съседния кабинет дежурен медицински инструктор на класа установи, че Роз има плитка рана на черепа, и предположи, че я е получила при падането на пода. Не можеше обаче да даде обяснение за загубата на кръв — когато свалиха лабораторната й манта, видяха дълбока рана в горната част на ръката.

Кадилак безстрастно наблюдаваше как стрелолистът се завъртя по спирала и падна по средата на горящата нива. Петстотин фута над нея Гас Уайт все още се опитваше да оправи пушката си, ругаеше през стиснати зъби, дърпаше заялия затвор, но не можеше да го освободи. Сега нямаше с какво да стреля — освен с въздушния пистолет, който беше част от екипировката му за оцеляване. Гас знаеше, че това означава да остави Стив в беда, но с мютския стрелец някъде под него всеки момент имаше опасност някоя стрела да мине през задника му. Пък и Стив сигурно вече беше мъртъв.

Без да знае, че Кадилак е изстрелял последната си стрела, Гас направи бърза маневра над нивата да прецени положението на Стив.

— Блу Седем на Блу Три. Обади се. Край.

След миг тишина Стив се появи в ефира:

— Блу Три, ударен съм. Можеш ли да ме прикриваш?

— Няма начин, приятел — каза Гас. — Пушката ми е неизползваема. Единственото нещо, с което мога да ги ударя, са чифт мръсни чорапи, но не мога да си сваля обувките. Как стана, та онзи идиот те уцели с арбалета?

Дълга въздишка предшества отговора.

— Не можах да стигна пушката си.

— Неприятна работа — каза Гас. — Лошо ли си ударен?

— Да, но… доколкото мога да кажа, не е, хм… нещо, което Кийвър да не може да оправи.

Кийвър беше хирургът, който ръководеше медицинския екип на „Дамата“.

Гас направи голям кръг над горящата нива.

— Добре, слушай… остани там, приятел. Аз отивам за помощ.

Стив видя как Гас люшна крилата в поздрав, после се издигна и полетя към гората. Шокът от удара на стрелата беше започнал да преминава и Стив все по-силно чувстваше болката в дясната си ръка. Беше му трудно да диша. Лежеше на лявата си страна с извит под необичаен ъгъл ляв крак сред разбитите останки от кабината.

Успя да свали коланите, въпреки че му бе трудно да движи лявата си ръка заради острата болка в рамото. От раната на главата му течеше кръв — стичаше се по лицето и врата му. Успя да вдигне лявата си ръка достатъчно високо да вдигне забралото, но само до половина. Движението му беше блокирано от прикованата дясна ръка. Той започна да се бори с каишките на шлема под брадичката. Ако можеше по някакъв начин да свали шлема…

Спря за момент задъхан, мъчеше се да не заплаче от болка. Всичко щеше да се оправи. Гас щеше да се върне с Фазети и Нейлър. Щеше да се върне и…

Когато стана ясно, че оцелелият облачен воин е подвил опашка и е избягал, Кадилак и няколко от вълчиците се хвърлиха в горящата нива да спасят още от вълчетата и мечетата М’Кол.

На ръба на припадъка Стив видя един мют с прави крайници да тича покрай него, без да го погледне. Мисълта, че ще бъде оставен да изгори жив, го изпълни с ужас. Вече чувстваше топлите вълни от приближаващите пламъци и беше започнал да се задушава от парливия пушек, който се носеше над него.

Кадилак мина покрай разбития стрелолист с група опърлени, изцапани от пушека деца. Те спряха и погледнаха хванатия като в капан облачен воин с безизразни лица.

Стив протегна лявата си ръка към тях с изпълнен с болка жест на молба.

— Помогнете ми — изпъшка той. — Моля…

Мютът с правите крайници го погледна за миг, после забута мълчаливите деца настрани.

Стив ги наруга. Копелета! Шибани изроди с бучки по главите. Мислите му се върнаха към собственото му положение. Какъв нелеп край на всичките му амбициозни надежди! И какъв глупав начин да загине — изпечен на огън, който лично беше запалил! Иронията на ситуацията не му убегна. Той се хвана отчаяно за надеждата, че не всичко е изгубено. Не можеше да вярва на онзи страхлив кучи син Гас, но ако той наистина успееше да оправи пушката си, може би щеше да се върне с Фазети и Нейлър. Единственото, което се искаше, беше някой с достатъчно куршуми да кацне и да го вдигне, а другите двама да го прикриват. Скайхокът можеше да носи един пътник. Това означаваше полет върху външните бомбодържатели, но той беше готов да поеме този риск, ако…

Удари го изгаряща топла вълна. Стив едва можеше да помръдне глава. Изви тялото си и успя да се премести няколко сантиметра. Остра болка прободе гърдите му. Погледна наляво през полувдигнатото забрало и видя, че пламъците са започнали да поглъщат царевицата около дясното крило на планера. Платът запуши. Като пренебрегна болката в ръцете си, Стив задърпа пушката — искаше да се застреля преди пламъците да стигнат до него. Усилията му бяха напразни — не можеше да стисне пушката достатъчно здраво, за да я освободи от станока.

Направи няколко болезнени вдишвания и с нарастващо отчаяние опита отново. После отнякъде се появи мютът с правите крайници и две млади уродливи същества.

По команда на някакъв вътрешен глас Кадилак се наведе и отвори тъмния шлем на главата на падналия облачен воин. Лицето под него беше обляно в кръв. Кадилак внимателно го разгледа. Приличаше на мъжа, открит му от виждащия камък.

Надеждите на Стив започнаха да нарастват. Той не беше забравил ужасните разкази на Логан Лошата новина, но просто се беше хванал за напълно нелогичната надежда, че нещо ще го спаси. Ако можеше да излезе от тази нива…

Мютът с правите крайници се отдръпна със сумтене и надеждите на Стив рязко спаднаха — мютът насочи вниманието си към въздушната пушка. Издърпа я, вдигна я, отключи заключващия механизъм и успя да я свали от станока. Със замъглено зрение Стив видя как мютът предпазливо огледа оръжието, сложи пръст на спусъка, после погледна барабана. Стив издаде хлипащ, изпълнен с болка смях. „О, Кълъбмъс, що за глупав свят! Да ме свали един идиот, който ще ме остави да изгоря тук, защото не знае как да ме застреля…“

Мютът подаде пушката на младото същество отдясно — цялата му глава беше на бучки. Момчето я притисна гордо до гърдите си с поставен предпазител, с цеви, насочени надолу. Другите двама мюти излязоха от зрителното поле на Стив и задърпаха планера далеч от пламъците. От движението Стив се обърна като парцалена кукла и изохка от болка. Мютът с правите крайници се наведе над него, стиснал нож в зъбите си.

„О, по дяволите, да, разбира се“ — помисли си Стив, като си спомни разговорите с Казан. Арбалетите и стрелите не достигат. Този иска да си вземе стрелата и затова… затова ще ми отсече ръката. Стив гледаше на тази перспектива със странно безразличие. Времето, изглежда, се беше забавило. Пулсиращата в тялото му болка вече бе толкова силна, че беше надминала способността му да реагира. Нервните му окончания бяха претоварени. Вече нищо нямаше значение…

Мютите завъртяха стрелолиста така, че крилата му да са между тях и пламъците, но въпреки това те бяха опасно близко до огъня. Кадилак хвана ножа и мушна върха му между каишките под брадичката на шлема на облачния воин. Той потрепери, когато острието докосна гърлото му. Кадилак сряза каишките и бавно освободи шлема и ръката, прикована към него. Подгизналата от кръв глава на воина се отпусна върху лявото му рамо; изпод полуотворените клепачи гледаха изцъклени очи. Кадилак обмисли проблема със стрелата — беше се забила здраво през шлема на две места. Самият шлем беше изработен от странен материал, като полирана кост, върху който ножът почти не оставяше следа. Кадилак кимна на Три-Сон и му каза да държи дясната ръка на облачния воин. Три-Сон коленичи и хвана ръката от двете страни на стрелата. Стиснал шлема здраво с две ръце, Кадилак запъна крак в гърдите на облачния воин, дръпна силно и измъкна стрелата от ръката му. Не излезе лесно.

Очите на Стив почти изскочиха. Той оголи зъби и отвори широко уста, за да извика от болка.

Но не извика, а припадна.

Изкачил се над нормалния обхват на арбалетите на мютите, Гас Уайт включи радиостанцията и се опита да се свърже с Фазети и Нейлър. Резултатът беше оглушителна тишина. Гас кръжеше на височина две хиляди и петстотин фута над гората и не можеше да види никаква следа от напалмовия удар върху огромния червен покров от листа долу. Изключи двигателя и прелетя над площта с няколко ниски безмоторни плъзгалия, като загуби хиляда и петстотин фута височина, после полетя хоризонтално. Накрая зърна някакво парцаливо синьо парче, вгледа се по-внимателно и видя, че това са останки от два планера върху клоните на едно високо дърво. Обади се на „Дамата“, докладва за успешното бомбардиране на нивите, след това предаде лошите новини: падането на Стив и останките от планерите на Нейлър и Фазети.

Отговорът от ешелона беше кратък и сдържан.

— Прието, Блу Седем. Връщай се в базата. Край.

От стръмния склон, където се бяха събрали оцелелите мечки М’Кол, Мистър Сноу гледаше черния пушек над посевите. Високо над него един самотен стрелолист се плъзна тихо на запад. Мистър Сноу го погледна със смесица от предпазливост, завист и студена омраза. Много му се искаше да може да обърка мозъка на облачния воин и да го накара да падне право надолу, но беше изчерпал магическите си възможности. Щяха да минат няколко дни, може би дори седмици преди отново да може да призове силите на земята. Надяваше се да е по-дълго, защото това беше мъчение, което не го привличаше.

С почти двеста и петдесет убити и умиращи воини около желязната змия плюс онези, убити по-рано от облачните воини, бойната сила на племето беше намалена с повече от една трета. Макар и сериозно отслабени, М’Колите бяха все още по-многобройни от много съседни племена, но друго мащабно нападение на желязната змия беше немислимо. Трябваше да се помисли за съюзници. Мистър Сноу не харесваше перспективата за безкрайни преговори. Ех, ако дойдеше Талисмана! Засега обаче можеха да направят едно: да се отправят към планините. Трябваше да намерят сигурен, защитен подслон, където да лекуват ранените, да възстановят разколебаната увереност на мечките и да намерят нови източници на храна, с която да посрещнат Бялата смърт.

Две вълчици пратенички дотичаха при Мистър Сноу една подир друга. Едната беше изпратена от малък ариергард, който беше останал да види желязната змия. Тя докладва, че змията е разкъсана на две. Опашката беше станала нова глава; половината от тялото беше изпълзяло от реката и се беше насочило към стръмния склон, изпускайки облаци изгарящ бял дъх. Дийп-Пърпъл, другата вълчица, изпратена от Кадилак, донесе новината, че посевите са почти напълно унищожени от огъня. Имаше и второ съобщение за Мистър Сноу от Кадилак. Облачният воин, за когото бяха говорили Небесните гласове, му беше в ръцете.

Гас Уайт стигна реката и видя, че задният команден и тяговите фургони плюс девет от другите са освободени и изкарани на източния бряг, откъдето оръдията можеха да контролират заобикалящата ги околност. Видя и хората на Барбър да работят около предните пет фургона. Те все още лежаха напреко на речното корито, но вече не бяха наклонени. Когато прелетя над тях, неколцина от работната група му махнаха.

Гас се свърза с контрола на полетите, получи разрешение за кацане и кацна на подемника. Посрещна го командващият въздушните сили Бакстър. Гас се измъкна от кабината, отдаде чест и после попита:

— И шефът ли се прехвърли, сър?

— Не — отвърна Бакстър. — Той е навън, помага на момчетата.

Отидоха в командната стая на командирския фургон и Гас докладва: описа успешния удар върху посевите и обясни как пушката му е заяла в критичния момент, когато Стив е бил ударен и свален.

— Значи го остави в горящата нива. — В гласа на Бакстър нямаше никаква следа от укор.

— Нямах избор, сър — каза Стив. — Долу гъмжеше от врагове, а без пушката…

— Да, разбира се…

— Мислех, че ще мога да извикам Фазети и Нейлър да ме прикриват…

— Но не можа да ги съживиш.

— Тъй вярно, сър.

— Брикман беше ли жив, когато напусна?

— Полумъртъв.

— Добре. Ще го отпишем. — Бакстър нанесе в електронния си бележник срещу името на Брикман: СВ/ВТ/ ТНВ. — Свален на вражеска територия. Тялото не е върнато. Добави датата и приключи със съдбата на Брикман С.Р. в паметта на бележника.

След това изслуша подробния рапорт на Гас за останките от двата скайхока в гората.

— Жалко за Фазети и Нейлър — отбеляза той, когато Гас завърши.

Гас изглеждаше смутен.

— Какво се е случило?

— Не сме съвсем сигурни — бавно каза Бакстър. — Всичко, което знаем, е от едно искане за помощ от Нейлър, в което се казва, че Фазети вдигнал капака на кабината и започнал да стреля по него. Шефът казал на Нейлър да отвърне на стрелбата.

— Кълъбмъс! — извика Гас. — И?

Бакстър вдигна рамене.

— Кой може да каже? Нейлър, изглежда, е бил бавен.

Гас го погледна изненадано.

— Но… искам да кажа… защо ще…

— Добър въпрос — отговори Бакстър. — Единственото, което мога да ти кажа, е, че този малък инцидент няма да бъде докладван в Гранд Сентрал. Това ще е просто запис като при Брикман — „СВ/ВТ“.

— Ужас… — извика Гас. — Девет скайхока, свалени за един ден. Ако Федерацията има намерение да победи мютите, трябва да сме по-ефективни.

— Адски си прав. — Бакстър стана от масата. Гас скочи и командващият въздушните сили го изгледа. — Трябва да те предупредя, че ако заяждането на пушката ти се окаже резултат от неправилна манипулация, ще загазиш. „Небрежност по време на активна служба“.

Гас застана мирно.

— Тъй вярно, сър, разбирам, сър. Това ще означава, че вие сте били единственият на борда, способен да изпраща въздушни патрули.

Изражението на Бакстър не се промени.

— Ще го имам предвид, когато получа рапорта от оръжейника. Свободен си.

Гас отдаде чест нахакано, обърна се кръгом и излезе.

В гората Клиъруотър наблюдаваше със затаен дъх как няколко вълчици се катерят по клоните към свалените стрелолисти. Телата на облачните воини бяха освободени от коланите и безцеремонно хвърлени на земята. Демонтираха планерите, свалиха и различни жици и контролни проводници, но по-големите детайли се оказаха трудни за разглобяване. Повечето от мародерстващите мюти се задоволиха с металносини парчета плат със слънчеви клетки.

След като слязоха на земята с трофеите си, те се събраха около двамата мъртви облачни воини и им свалиха шлемовете и дрехите. Масленорозовите им тела бяха почти без косми. Блъскаща се тълпа зрители се струпа да гледа телата. Накрая главите им бяха отсечени и набучени на колове пред колибата, която Клиъруотър споделяше с три от племенните си сестри.

Ултра-Фокс, водачката на групата, която се бе качила на дърветата, тъжно даде един от шлемовете на облачните воини на Клиъруотър. Това беше дан в знак на признание за силите, които тя беше извикала, за да ги свали от небето.

Клиъруотър клекна между коловете с главите на облачните воини и сложи скъпоценния шлем в скута си. Чувстваше се изтощена от силата, която беше минала през нея, но този път не беше отслабнала до припадък. Макар че Мистър Сноу беше казал, че тя е избрана от Небесните гласове да получи този безценен подарък, Клиъруотър все още се страхуваше от тайнствената сила, която се криеше в нея. Беше смутена и от поразителното сходство на тялото си и това на Кадилак с телата на подземните хора. Техните млади лица, които сега гледаха безжизнени от коловете от двете страни на вратата на колибата, имаха дори същите зъби; и същите тесни челюсти. Изглеждаха така, сякаш са излети от един и същи калъп. Тя знаеше, че трябва да е въодушевена от тази победа, но не беше. Чувстваше се натъжена и объркана, сякаш с тяхната смърт беше умряла част от самата нея. И фактът, че се беше отдала на такива мисли, я разстрои още повече.

Бък Макдонъл даде тон на одобрителните викове, когато предните фургони на „Дамата“ се затъркаляха нагоре по вече сухия склон на брега на реката. Петнадесет минути след това двете части на ешелона бяха скачени и той беше готов за път. Със само един планерист да осигурява прикритие, над шестдесет ранени бойци и други тридесет и седем лежащи на пода в погребални чували, Хартман реши да се върне към една от главните попътни станции, за да потърси помощ и да изчака подкрепления, така че нареди на капитан Райдър, навигатора, да зададе курс към Канзас.

Роз Брикман се свести десетина минути след като беше паднала на пода и видя, че я преглежда помощник-главният патолог на вътрешен щат У. Двете рани бяха престанали да кървят и мъчителното страдание се беше намалило до тъпа болка. Помощник-главният патолог видя, че черепът горе вдясно е одран от метален предмет, а десният бицепс е промушен странично. Внимателният преглед на входната и изходна точки показа, че раната вероятно е причинена от преминаване на остър метален прът приблизително един сантиметър в диаметър с четири малки крила на опашката. Подобен предмет може би беше причинил и раната на главата.

Въпреки задълбоченото претърсване на секцията и обискирането на присъствалите по време на инцидента студенти и персонал, такъв предмет не беше намерен, нито нещо друго, което да може да причини подобно нараняване. Десният ръкав на лабораторната манта на Брикман не беше засегнат. Нито помощник-главният патолог, нито някой друг свързан с предварителния преглед можа да обясни как някакъв предмет би могъл да премине през ръката на Роз Брикман, без първо да премине през тъканта на ръкава.

Осем часа след припадъка не можеше да се намери никаква следа и от нараняването. Роз беше диспансеризирана и държана под наблюдение двадесет и четири часа, след което беше изпратен поверителен доклад до Белия дом. Федерацията Амтрак реагира моментално и изпрати специални следователи — един мъж и една жена. Въпреки умелия и външно добронамерен разпит Роз не разказа за ужасяващите видения, които я бяха нападнали, особено за последното, при което беше почувствала, че пада от небето. След един последен преглед на вече оздравялата й ръка и глава двамата следователи се върнаха в Белия дом.

На следващия ден Роз научи, че делото по инцидента е приключено. Изписаха я от интензивното отделение и тя продължи учебните си занятия. Освен въпроса как се чувства обаче колегите й не желаеха да обсъждат инцидента. Роз нямаше нищо против. Тя също не искаше да говори за него. Беше прекалено опасно. Кой би повярвал, че тя знае с абсолютна сигурност, че брат й е ударен със стрела от арбалет? Беше свален. Беше ранен и сега беше в ръцете на Плейнфолк…