Облачен воин

Глава 2

Когато инспекторът влезе в залата, сто души от ескадрила „Орел“ изпънаха рамене и изправиха гърбове на чиновете си. Той ги огледа бегло със сивите си безизразни очи, после разгледа внимателно списъка във видеобележника си.

— Авъри?

Мил Авъри се изправи и застана мирно, опънал ръце по кантовете на синята си планеристка униформа.

— Да, сър!

— Трети полет.

Авъри взе каската си, отдаде отривисто чест и бегом се отправи към вратата.

Инспекторът на ескадрилата въведе код срещу името на Айерс и вдигна глава.

— Айерс — пети полет.

— Пети полет.

Айерс отдаде чест и побягна.

— Брикман…

Стив Брикман скочи, събра пети и викна:

— Слушам, сър!

— Шести полет.

Змийската яма.

Брикман тихо ахна от изненада.

Сивите очи на инспектора го стрелнаха.

— Нещо не е наред ли?

— Съвсем не, сър!

— Тръгвай тогава.

Брикман взе шлема си от чина и отдаде чест.

Вниманието на инспектора вече беше другаде.

Докато тичаше по коридора, който водеше към симулатора и съоръженията за свободен полет, Брикман прокле късмета си. Изпитът в края на курса се състоеше от осем части. Като всички други кандидати, той се надяваше да започне с някое от по-лесните съоръжения. А сега неговият първи тест трябваше да се проведе на най-трудното.

Съоръжението „Змийска яма“ — както беше кръстено от отдавна измряло поколение кадети-планеристи — беше описано официално в Наръчника за обучение на Академията като двоен свредел и включено в дневните процедури като Шести полет.

Състоеше се от две кръгли платформи около два масивни стълба, разположени един до друг в дълбока шахта. Приличаха на два гигантски тирбушона с обратни витки: лявата платформа се спускаше единадесет пълни обиколки по посока на часовниковата стрелка, дясната също толкова, но обратно на часовниковата стрелка. Със спускането си всяка платформа в шахтата създаваше тунел от въздушно пространство сто и тридесет фута широк и деветдесет фута висок. В центъра на тунела двете платформи се допираха и позволяваха на кадета-планерист на борда на един от делтапланерите „Скайхок“ на Академията да прелети от едната в другата, промушвайки се нагоре и надолу през тунела с почти непрекъснати променливи серии от възходящи и низходящи осмици и леви или десни завъртания плътно около двата стълба.

Пистите за излитане и кацане, разположени в летателните тунели на върха и на дъното на съоръжението, бяха свързани с бързи асансьори, които можеха да пренасят два скайхока със сгънати криле.

Общата височина на Змийската яма беше хиляда и двеста фута. Шахтата със спиралните платформи беше седемстотин на триста и петдесет фута. Всеки тунел за достъп до полет беше сто и петдесет фута широк, сто фута висок и четвърт миля дълъг.

Цялата колосална структура заедно с другите съоръжения и останалата част на Авиационната академия беше изкопана в скалите на неколкостотин фута под пустинните пясъци на Ню Мексико близко до руините на един град, който в предисторията на Федерацията беше известен като Аламогордо.

Брикман познаваше всяка извивка и завой на Змийската яма. Знаеше, че ще стигне до финала и ще изпревари по обща оценка останалите от старшия курс. Но за него това не беше достатъчно. Той искаше да постигне максималния възможен брой точки.

Оттам идваше проблемът. Това означаваше, че изпълнението му в Змийската яма трябва да е идеално. И не само в Змийската яма, но и на всички други съоръжения и летателни симулатори. Защото Брикман искаше не само да завърши като първенец на класа; той искаше да получи максималния възможен брой точки. Нещо, което никой планерист не бе постигнал в стогодишната история на Академията.

Съдбата бе отредила датата на завършване на класа на Брикман да съвпадне с неговия седемнадесети рожден ден и стотната годишнина на Академията. Традиционно, парадът, на който старши кадетите от трети курс бяха произвеждани в дипломирани планеристи, бе част от честването. Когато научи за това щастливо съвпадение, Брикман реши да подари на Академията и преподавателите си нещо специално.

Стивън Рузвелт Брикман. Най-добрият планерист на две столетия. Първенец на випуск 2989 с двеста точки от полет по релеф и носител на престижния трофей „Минитмен“ — награда при завършване за най-добро представяне по време на цялото обучение.

Брикман стигна до портала за достъп в Змийската яма, спря, пое няколко пъти дъх, провери ръбовете на планеристката си униформа, после влезе в офиса на инспектора на съоръжението и регистрира пристигането си, като пъхна идентификационната си карта в контролната конзола на вратата.

Щом получи разрешение да влезе в летателния район, изтича до платформата, където два скайхока бяха подготвени от шестима души от наземния състав на Академията. Боб Карол, главният летателен инструктор, стоеше на края на пистата и приказваше с един от десетимата инспектори, изпратени от Гранд Сентрал да проведат летателните тестове и да сложат оценки.

Брикман удари токове, вдигна лакът на височина на рамото и отдаде чест, свил ръка като добре смазан автоматичен нож, пръсти, длан и китка в една линия, краят на черната му ръкавица точно на сантиметър от значката с лента и звезда на войнишкото кепе.

— Старши кадет 8902 Брикман готов за изпитен полет, сър!

Инспекторът го погледна със сух, оценяващ поглед, отвори видеобележника си, огледа текста на широкия един сантиметър дисплей, стисна устни и кимна на Карол.

— А, да… вашият първенец. — После се обърна към Брикман. — Добре. Чуйте задачата. Излитане и кацане от тази писта. Най-напред завой наляво. Останалата част от полета надолу. Връщането ще бъде означено с маркери за курс на всяко ниво. Реализационен цикъл петнадесет ъглови градуса. Наказателни точки за отклонение от курса и височината и… ще летите срещу часовниковата стрелка. Целият полет ще се отрази върху окончателната оценка. Разбрахте ли задачата?

— Тъй вярно, сър!

— Добре. Излитате при зелена светлина. — Инспекторът отвърна на поздрава на Брикман и тръгна към стаята за контрол на полети.

Главният летателен инструктор Карол, тридесетгодишен морски пехотинец с коса с цвят на пясък, погледна Брикман съчувствено. Като всички от персонала на Академията, Карол беше суров, взискателен инструктор, но ако му беше позволено да направи услуга на някой кадет, това щеше да е Брикман.

— Очаквах да извадиш по-добър късмет — каза той. — Как се чувстваш?

Застанал вече свободно, Брикман си позволи кратко свиване на рамене извън устава. Познаваше Карол; инструкторът знаеше, че с този тест той няма да спечели първото място.

— Някой трябва да бъде пръв.

ГЛИ Карол посрещна отговора на Брикман с иронична усмивка.

— Да де. Действай.

Брикман застана мирно и отдаде чест.

Карол отговори небрежно, сякаш прогонваше муха от челото си. Дисциплината беше едно, отдаването на чест съвсем друго. Изправен ежедневно от години пред фанатични кадети, той много често чувстваше дясната си ръка като на панти:

— Успех.

— Благодаря, сър.

— И, Брикман…

Брикман спря.

— Да, сър?

— Този свят е жесток. Добрите момчета невинаги завършват първи.

— Ще се постарая да го запомня, сър.

— Запомни го — каза Карол. — Но нека това не те спира да опиташ. — Той понижи глас. — Вземи номер две. Механизмите за управление са по-добри. — Кимна на Брикман, че е свободен, и го загледа как тича към паркираните самолети.

„Скайхок“ — единствените произвеждани от Федерацията планери — се състояха от малка триколесна кабина и двигателен отсек с витло и рул. Бяха дълги четиридесет и пет стъпки от върха до опашката. Крилото беше покрито с пластмасова обшивка, която можеше да се напомпва като велосипедна гума, за да се получи аеродинамична секция. Моторът се захранваше от акумулатори. За подземни учебни полети — които не траеха повече от тридесет минути — статичният товар на енергийния контейнер беше достатъчен; при полети над земята крилото на „Скайхок“ се покриваше с плат със слънчеви елементи, които, при оптимални условия, осигуряваха практически неограничен полет.

Докато Брикман направи бързата предстартова проверка на планера, Карол се мотаеше около пистата. Много способни кадети бяха минали през ръцете му през последните пет години, но Брикман се отличаваше от всички.

Като наблюдаваше неговите постижения на уредите, Карол беше заключил, че младият трекер притежава нещо повече от чувство за летене. Той притежаваше — е, то можеше да се опише само с една дума — някакво странно шесто чувство, което му казваше какво ще се случи. Карол беше сигурен в това. Когато летеше например в Змийската яма, Брикман, изглежда, знаеше кой път ще посочат маркерите за курс още преди управляващият полета да е натиснал ключовете. Само така можеше да се обясни фактът, че той винаги се намираше в най-подходящото положение за искания завой. И само след няколко часа на съоръжението почти винаги изпълняваше отлично летателния курс. Чак до кацането.

Беше необичайно, но чудесно за наблюдаване.

Карол не беше скривал чувствата си към Брикман пред никого. Концепцията за „шесто чувство“ не намираше място в официалната философия на трекера. Всъщност терминът не влизаше в речника и на Карол, докато той не беше включен в една експедиция на пионери със задача омиротворяване на жителите на земята.

Много ветерани-пионери вярваха, че мютите — постоянните врагове на Федерацията Амтрак — притежават „шесто чувство“, но малцина бяха склонни да говорят за това. Всъщност откритото обсъждане беше углавно престъпление. Трекерите не трябваше да разсъждават върху такива неосезаеми качества. Техните физически и технологически умения ги правеха способни да изпълняват очакваните от тях задачи над земята. Видимата сила на Федерацията, която произтичаше от гения на Първото семейство, им беше осигурила тяхното оцеляване и им бе възвърнала мечтата за връщане в света на синьото небе.

Това се казваше в устава на Федерацията — една изчерпателна информационна банка данни, известна сред народа като Книгата. Видео страници със справки и архивни материали, правила и разпоредби, засягащи всяка страна от живота на разузнавача, плюс колективната мъдрост на Първото семейство; вдъхновяващи проникновения за всяко събитие. Онова, което не се споменаваше в Книгата, беше, че като планерист, човек се нуждае от много късмет, за да оцелее през изискваните минимум три бойни мисии, всяка продължаваща по една година. За щастие късметът беше една от малкото допустими абстракции, за която трекерите можеха да мечтаят по време на краткия си живот, посветен на преследването на съвършенство в свят, където практическото приложение на физическата сила и ума стояха над всичко друго.

Завързан с колани за седалката — носовото колело на планера бе в центъра на стартовата линия, — Брикман беше забравил за присъствието на Карол на края на пистата зад крилото на неговия самолет. Очите му бяха фиксирани върху контролната лампа, монтирана на лявата стена на входа в тунела за полет, ръката му беше върху лоста на спирачката, двигателят зад него бе включен на пълна мощност.

Всичките му сетива бяха съсредоточени върху предстоящия полет. И допълнителното, приписвано му от Карол, вече му беше подсказало, че първият маркер за курса вероятно ще посочи плътния ляв завой около стълба.

Един цикъл за изпълнение от петнадесет дъгови градуса означаваше, че когато дясната или лявата стрелка светне, летецът има малко под две секунди, през които да реагира и направи подходящата корекция на курса. Ако закъснее, ще се отклони от централната линия и фотоелектрическите датчици на тавана на рампата ще отчетат отклонение. Подобни датчици на стените на тунела записваха и отклоненията във височината. За да получи максимален брой точки, летецът трябваше да лети в изключително тесни граници по средата на тунела от началото до края на теста. За да успее, трябваше да притежава високи летателни умения, голяма способност за съсредоточаване и бързи реакции.

Брикман имаше всички тези качества плюс необяснимата способност да предсказва случайни събития няколко секунди преди те да настъпят. Докато седеше и съсредоточено чакаше зелената светлина, той беше сигурен, че ще „види“ маркерните светлини на курса една или дори две секунди преди те да бъдат включени от центъра за контрол на полета. Това шесто чувство, изглежда, се проявяваше само в моменти на напрежение — както сега. Една непредвидена дарба, която той използваше добре, без да размишлява върху нейния произход и без и най-малка следа от страх или учудване. Той просто я приемаше. По същия начин, по който беше приел, без излишни въпроси, факта, че Стивън Рузвелт Брикман е обречен да успее.

Предупреден от шестото си чувство, че зелената светлина ще светне, Брикман отпусна спирачките на колелото едновременно с достигането на електрическия ток до жичката на сигналната лампа. Скайхокът се втурна напред и след тридесет метра излетя. Когато стигна края на тунела за полет и направи първия завой, Карол, който се беше преместил в средата на пистата, почувства, че Брикман е на път да постави нов рекорд.

В края на четвъртия ден, когато всички кадети бяха изпълнили теста, предчувствието на Карол напълно се потвърди. Брикман не само прелетя безупречно по схемата, но го направи за време, което щеше да стане еталон за курса. А след Змийската яма той изпълни перфектно тестовете и на другите устройства.

Брикман събра пълен брой точки и на теста за физическа пъргавина, на изтощителния курс за щурмуване, за стрелба и общо боравене с оръжие, по видео и общотехнически въпроси. Когато инспекторът започна да обработва резултатите, стана ясно, че кадет 8902 Брикман, С.Р., който имаше да премине само още един тест, ще постигне невероятния резултат от двеста точки.

— Мир-НО!

Триста чифта токове изтракаха като един при командата и ГЛИ Карол влезе в главната лекционна зала, следван от старши помощник-летателен инструктор Тригс.

ГЛИ се качи на катедрата и кадетите, чийто ред беше да оглавят трите отделения, съставящи старшия курс, отдадоха чест и рапортуваха.

— Ескадрила „Кондор“ налице и готова!

— Ескадрила „Ястреб“ налице и готова!

— Ескадрила „Орел“ налице и готова!

Карол отговори с прочутия си жест, сякаш отмахва муха от челото си, и отиде до катедрата. Главният помощник-летателен инструктор Тригс, известен маниак на упражненията, застана на една крачка зад и на една ръка отдясно на Карол, разкрачен, с кръстосани зад гърба вдървени ръце, със сплетени пръсти.

— Седнете, господа.

Триста задника се отпуснаха на седалките.

— Значи така — каза Карол. — Видях предварителните резултати. Дотук добре. Остава последният, решителен летателен тест. Големият тест. Истинският. В 07.00 утре сутринта вие ще започнете да излизате горе — отделение по отделение — на десето ниво за първото си самостоятелно летене над земята.

Стив Брикман споделяше вълнението и предчувствието, породени от съобщението на Карол.

— Всички сте виждали картини на повърхността — продължи Карол. — Всички сте подробно информирани. Знаете какво да очаквате. Така ли е?

— Тъй вярно, сър! — ревнаха кадетите.

— Не е вярно — отсече Карол. — Всичко, което сте преживели, и всичко, което сте научили досега, е съвсем безполезно. Забравете го. Нищо не може да ви подготви за онзи момент, когато ще излетите от платформата и ще погледнете за първи път над земята. Това е като влизане в ново измерение. Първоначалното впечатление ще ви стресне, може дори да ви изплаши. Това е добре. Когато извършите първия си патрулен полет над територията на мютите, вие също ще се изплашите. Всеки, който не е идиот, ще се изплаши. Важното е да се владеете. Себе си и вашия планер. То е като купола за самостоятелен полет… само че по-голямо. Много по-голямо. Огромно. Безкрайно. Ужасяващо… Някои от вас ще успеят. След първите няколко минути ще летите, изпуснали лоста за управление… и ще се чудите за какво е било цялото това нервничене. А някои ще мразят всяка минута от него. Ще искате да не е така, ще си затворите очите с надеждата, че всичко е сън. Но трябва да се борите с това чувство. Ако искате да се дипломирате като планеристи следващия петък, ще прелетите всеки метър от курса, който ви е определен, и ще се върнете цели. Нещо повече, ще го направите с чисти гащи.

Последното предизвика лек нервен смях.

— Не, не се смейте — каза Карол. — Не се шегувам. Вашите летателни инструктори ще дежурят в банята. Вярно ли е?

Мистър Тригс каза многозначително:

— Вярно е…

Карол огледа аудиторията си и замислено продължи:

— Двама мои съученици при първия си полет не издържаха. Единният просто се преобърна и падна от петстотин стъпки. Другият се завъртя на сто и осемдесет градуса и се опита да влети обратно вътре… И толкова бързаше, че не изчака екипа на платформата да отвори вратата.

Брикман трепна. Щабният офицер от Академията, който беше извършил инструктажа, беше казал, че вратите на платформата към сухата пустиня над Академията са огромни плочи от подсилен бетон, дебели дванадесет фута.

ГЛИ завърши предупредителния си разказ с гримаса.

— Надявам се, че през следващите десет дни няма да направите нищо, което може да помрачи празненствата за стогодишнината.

Класът го гледаше мълчаливо.

— Това е — каза Карол и се обърна към старши помощник-инструктора. — Всичките са твои, мистър Тригс.

Въпреки злокобното предупреждение на Карол на този решаващ самостоятелен полет почти нямаше провали. От дните, когато ГЛИ беше кадет, психологическият профил на идеалния планерист беше грижливо изграден и всеки кандидат беше подлаган на строги тестове по време на процеса на подбор.

На теория психологическият профил на приетите кандидати трябваше да постигне седемдесет и пет процента от този еталон. На практика това невинаги беше възможно. През хилядолетната история на Федерацията никой не беше намерил начин да развие приложната психология до математическата точност на физическите науки.

Което означаваше, че от време на време някой нормално агресивен глупак ще излети от платформата и след няколко минути полет ще бъде обхванат от агорафобия — страха от откритите пространства, който измъчва повечето трекери. Нещастният кандидат ще почувства, че ръката му на лоста за управление се е парализирала, а червата му се обръщат. И макар накрая да успее да овладее страха си и да завърши успешно назначения му полет, това е краят на кариерата му като планерист. По време на решаващия самостоятелен полет всеки кадет е обвит в мрежа от проводници като при тест с детектор на лъжата. Датчици, закрепени към тялото му и свързани към рекордер, отчитат различни телесни функции, включително такива, преценяващи физиологически функции като пулс, мозъчна активност, температура и влажност на кожата. Летателните оценители от Гранд Сентрал не се нуждаят от помощта на мистър Тригс в банята. Със сложна телеметрична апаратура на командните постове те знаят кога кадетът планерист е напълнил гащите от страх.

Брикман, който си беше избрал кариерата на планерист още като петгодишен, беше уверен, че ще издържи този тест — както беше издържал и другите — блестящо.

Това не означаваше, че Брикман постигаше успеха с лекота. Съвсем не. С изключение на вродената си способност да лети той съвсем не беше най-умният нито най-силният кадет от курса — но несъмнено беше най-будният. Интелектуалните му и физически постижения в учебните дисциплини и състезанията бяха резултат на безкрайни часове упорита работа и неотслабваща концентрация — пълно отдаване на изпълняваната задача.

Истинският талант на Брикман лежеше в максимализирането на неговия потенциал; изстискване на всичко от неговите природни дадености, които включваха високо тяло с прави крайници, красиво честно лице и приятни, очарователни маниери, добре използвани за прикриване на мозък, работещ точно и безстрастно като силициев микрочип.

Макар че кадетите от ескадрила „Орел традиционно смятаха себе си за елита на Академията (през последните двадесет години ескадрилата неизменно беше шампион в спортните състезания), тя фигурираше на трето място в организационните списъци. В резултат на това Брикман трябваше да чака четири дни преди да получи разрешение да отиде на десето ниво за финалния тест.

На петия ден дългоочакваният момент най-после дойде. Със заповеди за изпълнение на полета в ръка Брикман, Авъри и осем други кадети, които съставяха първото отделение за А-полет, се представиха в офиса на завеждащия ниво и се качиха с асансьора на пето ниво. Оттам взеха конвейер до втори контролно-пропускателен пункт на шесто ниво, след това влязоха в друг асансьор за изкачване под повърхността: десето ниво.

Брикман за първи път се качваше над пето ниво. Преди да постъпи в Академията целият му живот беше преминал на четворката: нива от едно до четири.

Районът на първо ниво се намираше на хиляда и петстотин фута под повърхността. Всяко ниво беше сто и петдесет фута по-нагоре, разделено на десет пода или галерии. По такъв начин, броено от дъното, едно–8 беше осми под на първо ниво, а десет–10 платформата на пода за достъп — строго охранявана площ между Федерацията и повърхността. От съображения за сигурност само ограничен брой подразделения преминаваха целия път до десето ниво. По-голяма част от базите на Федерацията бяха разположени между нива едно и четири, свързани едно с друго посредством вътрешнощатска совалка.

Когато слезе от асансьора на десет–10, Брикман изпита странно чувство. На пръв поглед разликата между пода на платформата за достъп от тези под нея беше малка, но Брикман «почувства» надземната повърхност. Макар че в тази точка тя беше спокойна, на около петдесет фута над главата му, той регистрира едно почти осезаемо присъствие.

Брикман докладва на надземния летателен контрол и разбра, че ще лети първи. Един от вездесъщите летателни оценители застана до него, докато двама медици прикрепваха сензори към тялото му и проверяваха връзките към рекордера за данни. След това Брикман облече синия летателен костюм и пъхна кабела през специалния капак на джоба.

В стаята за регистриране друг летателен инспектор му даде карта, координатите на курса и последните метеорологични данни.

— Имате петнадесет минути за подготовка.

Обзет от нарастващо вълнение, Брикман се усмихна притеснено, което можеше да му коства ценни точки, отдаде енергично чест и отиде на един от навигационните пултове да си изясни курса. Свърши за по-малко от десет минути и използва останалото време да провери три, дори четири пъти изчисленията си. Другите кадети от неговото отделение и останалите от ескадрилата през следващите два дни щяха да го следват по шестте алтернативни курса на площадките на интервали от четвърт час.

От стаята за определяне на курса го пратиха на северозападната платформа — една от четирите, които лежаха под прав ъгъл една спрямо друга под формата на гигантски малтийски кръст. Там той намери скайхока, спрян с нос, насочен към огромните, облицовани с олово врати. Делта крилото беше покрито със синя метална тъкан, в която бяха вградени хиляди слънчеви елементи. Брикман направи обичайните предстартови проверки, после си сложи шлема с черното забрало, затегна ремъците, включи микрофона към УКВ-станцията и сензорния кабел към бордовия предавател. От този момент до излизането му от кабината на планера данните от прикрепените към тялото му сензори щяха да излизат на монитора в стаята за контрол на полета и да се записват за потвърждение на реакциите му през всяка секунда от полета.

Предавателят на данни беше сложен отдясно в кабината до лакътя му. Брикман се пресегна с лявата си ръка и го включи.

От контрола на полета веднага отговориха:

— Изи Х-рей едно, връзката за данни нормална.

Брикман потвърди връзката с инспектора на платформата и натисна стартера. Електрическият мотор зад седалката му оживя и зави. Брикман провери движението на плоскостите за управление, след това под команда на палката на дежурния на платформата се придвижи напред, докато носът на скайхока не стигна на няколко фута от най-вътрешната врата.

Двигателят на планера бръмчеше и Брикман почти не чу звука, с който високата петдесет фута стена пред него се плъзна надолу към пода. Като следваше оранжевите ленти, той рулира към двойните външни врати и спря на успоредната жълта линия.

На това място тунелът за достъп до платформата беше широк сто фута; стените му бяха леко наклонени към тавана. Брикман знаеше от инструктажа, че външната двойка врати се препокрива хоризонтално: по-високата горна секция влиза в тавана, по-ниската — в пода. Това устройство позволяваше екипът на платформата да нагласи отвора според размера на обекта, който трябва да мине през вратата.

Брикман погледна в огледалото за обратно виждане и се изненада, че огромната врата зад него се е вдигнала безшумно и го е изолирала от Федерацията.

В слушалките се чу гласът на инспектора.

— Изи Х-рей едно, тук наземен контрол. След пет секунди започва светлинен баланс. След десет вратите ще се отворят. Не се опитвайте да рулирате, докато не видите зелена светлина. След като пресечете двойната жълта линия, можете да излетите. При връщане, когато минете над червения, белия и синия фар, предайте позивния си сигнал. Край.

— Изи Х-рей едно, прието. — Гласът на Брикман трепереше от вълнение.

— Успех — пожела гласът в ухото му.

В същия момент по целите стени от пода до тавана и на самия таван светнаха неонови лампи — създаваха светлинен тунел, който ставаше все по-ярък към вратата на платформата, за да съответства на дневната светлина навън.

Брикман свали забралото. Пет секунди след това дебелите дванадесет фута врати се плъзнаха настрана, а долната секция на външната врата слезе под нивото на платформата, като осигури на Брикман петнадесетфутов отвор — точно колкото да мине скайхокът.

С носовото колело на централната линия Брикман рулира навън и мина под масивната бетонна плоча — горната секция на външната врата. После пресече двойната жълта линия, която се простираше от стена до стена, и отчете точно заобикалящата го среда.

Беше в бетонен каньон със стръмни, високи петдесет фута стени. Платформата имаше лек наклон нагоре. Брикман знаеше от разучаването на макет, че стените завиват рязко и се снишават, а платформата се издига като гигантско ветрило, за да излезе на повърхността.

Каньонът беше покрит с огромен блестящ син таван.

И внезапно той разбра, че не гледа осветен таван — като онзи на централния площад на Федерацията, а небе.

Таванът на света. «Дивата синя далечина» — покъртителната фраза от бойния химн на Авиационната академия, която беше запалила въображението му още като десетгодишен. Не артистично изработен от скрити неонови лампи, а изпълнение поразяваща, почти завладяваща сила, която се отразяваше от безцветния бетон и хвърляше остри, богати, тъмни сенки на пистата под планера. Слънцето блестеше толкова ярко над него, че дори защитените му от забралото очи не можеха да го гледат директно; излъчващата се от него топлина пронизваше тялото му, караше мозъка в костите му да трепти от горещина.

Брикман вдиша дълбоко свежия горещ въздух, отвори широко дросела и насочи скайхока по централната линия на платформата към небето напред. Вълна отразена топлина люшна лекия самолет, но Брикман бързо възстанови равновесието. Стените останаха назад, платформата под него се сви до блестящо парче бетонен пай и Брикман за първи път зърна повърхността.

И беше погълнат от безбрежността на земята и небето.

За шестнадесет години и петдесет и една седмици — целият му живот — най-далечният обект, който Брикман беше виждал, никога не беше по-далеч от една миля; най-високото сводово пространство бе седемстотин и петдесет фута над главата му. Беше виждал и видеокартини на неотдавна завършения площад Уейн на Гранд Сентрал: едно чудо на инженерната мисъл, широк една миля и висок почти половин миля. Но дори той беше нищо пред гледката, която се разкриваше с изкачването на скайхока нагоре. Сега Брикман можеше да вижда на повече от сто мили. Една смайваща ума, заслепяваща очите, спираща сърцето панорама, оградена от невъзможно далечен, изпъстрен с облаци хоризонт под дълбокия син купол на небето.

Чувствата на Брикман към надземната реалност избликнаха от най-съкровените дълбини на съществото му. Главният летателен инструктор Карол беше прав. Нищо в досегашния му живот не го беше подготвило за този момент. Години наред той се беше гордял със своето клинично безразличие, със способността си да контролира реакциите си при всяко положение, да влага в думите и действията си точно желаната степен емоция. Нито повече, нито по-малко.

Но не и днес.

За един кратък момент маската му на безразличие се смъкна; той се остави на суровите усещания, които накараха мозъка му да изтръпне и сърцето му да затупти по-силно; остана без дъх. Отпусна се назад и се остави силата на това чудо да проникне през цялото му същество; прелъстителната му красота да го прегърне (ако знаеше фразата и разбираше нейното значение) като отдавна изгубена и отново намерена любима.

После чу гласове. Почувства опасност.

Съвзе се. Овладя се. Върна съществото си в служба на Федерацията; отърси се от всякакво чувство; потисна новооткритото учудване под желязната пета на психиката си на разузнавач трекер.

Издърпа лоста за набиране на височина, провери курса на първата част на маршрута си и после насочи вниманието си към земята долу.

Повърхността. Откраднатото по рождение право на трекерите. Гъмжаща от враждебни мюти. Светът на синьото небе, който Първото семейство в името на Федерацията бе дало клетва да очисти и да си възвърне.

Направи справка по картата. Платформата над Авиационната академия, от която беше излетял, беше разположена на пет хиляди фута над“ морското равнище по средата между двете праисторически места, наречени Аламогордо и АВБ1 „Холман“. Всичко, което беше останало от Аламогордо, бяха няколко назъбени стени, стърчащи от земята като неясни правоъгълни структури между ярки червени дървета. АВБ „Холман“ под лявото му крило представляваше огромни застъпващи се кратери, полузапълнени от навят от вятъра пясък.

Брикман насочи вниманието си назад към гигантските канадски тополи.

Дървета…

Също като далечните облаци те бяха нещо, което беше виждал само на картини.

Летеше на височина две хиляди и петстотин фута и продължаваше да се изкачва над район, описан от офицера картограф на Академията като „страна на високи полета“. Вдясно се виждаше извисяващият се връх на Сиера Бланка, част от планинската верига, която преграждаше пътя на изток. Пред него лежеше планинската верига Сан Андреас, която трябваше да пресече между върховете Блек Топ и Салинас Пик. Оттук курсът му лежеше по права линия над Джорнада дел Муерто до северния край на големия басейн на гигантска река, врязваща се дълбоко в земята по пътя си на юг.

Рио Гранде.

Въпреки че го знаеше, на Брикман му беше трудно да приеме, че надземният свят е толкова смъртоносен, колкото и красив. Но все пак не можеше да пренебрегне доказателството, дадено му от неговия настойник, който беше прекарал два пъти по шест години отгоре и сега беше като сянка в инвалидната количка; тялото му се рушеше от разяждаща болест, очакваща всички извършили определения им брой надземни полети.

Небето над него, земята под него, хладният свеж ветрец, изпълващ гърдите му — всичко беше наситено със смъртоносна радиация, която дори при това първо излизане вече беше започнала мълчаливата си атака срещу незащитеното му тяло. Всеки квадратен сантиметър от земята, всеки кубически сантиметър от небето криеше смъртоносна целувка.

Това беше вечно съществуваща заплаха, лежаща като невидима погребална плащаница, станала причина за раждане на подземната Федерация; тази заплаха я беше спирала в продължение на почти хиляда години да заеме подобаващото й се място под слънцето. Имаше антирадиационни костюми, но те бяха грозни облекла, ненавиждани от трекерите, които подобно на съществувалите преди Холокоста американски зелени барети и британски парашутисти, смятаха себе си за елитни ударни войски, цвета на Амтрак. Стандартната екипировка, състояща се от затворен шлем със система за филтриране на въздуха и „бронирано“ яке, се водеше приемлива форма на защита; антирадиационните връхни дрехи дори не влизаха в инвентара на ешелона. Отказът да се носят не се разглеждаше от Гранд Сентрал като нарушение на дисциплината, а като доказателство за готовността на пионера да умре за Федерацията.

Зададеният на Брикман курс бе приблизително равностранен триъгълник и беше дълъг двеста двадесет и пет мили. Участъкът от първите седемдесет и пет мили беше на северозапад до началото на водохранилището Елефант Бат; вторият беше почти на юг, паралелно на Рио Гранде, пресичаше историческите руини Хач и стигаше до върха на Сиера де Лае У вас. Обратният вървеше на изток-североизток и граничеше с най-високата точка на планините Сан Андреас, после пресичаше ослепителната пустинна шир на Уайт Сандс и се връщаше на платформата.

Брикман знаеше, че инспекторът има начини за проследяване на състоянието му по време на полета, и затова спазваше строго курса и летеше на височина осем хиляди фута със средна скорост седемдесет и пет мили в час. Огледа небето, но не можа да види друг планер.

След като прелетя над планините, започна да намалява височината за финален заход. Пред себе си видя висока хиляда фута тънка като молив, на бели и сини ленти антена на навигационна станция, закрепена на основата си като с магия. Под него белият пясък, набразден от вятъра, се простираше на всички страни като огромно замръзнало море.

Морето…

Брикман беше чувал за него, но никога не беше виждал снимка. Знаеше само, че лежи отвъд южния хоризонт. Потисна един налудничав импулс да се отклони от курса и да го потърси и продължи бавно да се спуска към югозападната платформа. Когато стигна на около две мили от мястото за приземяване, видя как от платформата за излитане се издигна мъничко синьо триъгълно петно, направи вираж и осветено от слънцето, се превърна в сребърна мълния. Високо в небето на югоизток-изток висеше друга микроточка. Някой друг, който пък се връщаше.

Брикман затвори дросела и бавно се спусна през топлия въздух със спокойствието на морска птица. Три часа след излитането трите колела на планера се допряха до пистата — с точност до секунда — в определеното време, получено от надземния контрол на полета.

Край, отлично изпълнен полет.

Докато рулираше по платформата, приближаващите се стени се издигаха нагоре и го отделяха от повърхността на земята. Затваряха го. Задушаваха го. След секунди от небесния свят остана само плоска синя ивица над панелите на кабината.

Когато скайхокът стигна двойната жълта линия, вратите на платформата безшумно се отвориха. Зелената светлина сигнализира, че може да влиза.

Брикман знаеше, че ярко осветеният тунел пред него дава сигурност, че предлага пълна защита срещу опасностите на повърхността, и въпреки това за момент се почувства парализиран, обхванат от необясним страх.

Страх да не бъде изгорен жив.

С неволно движение натисна педала на спирачките и задържа носа на скайхока на двойната жълта линия. Една, две, три, четири, пет секунди. Шест, седем… Остро изрева предупреждаващ клаксон и гласът на контрольора тихо прозвуча в ушите му:

— Освободи платформата, Изи Х-рей едно. — Гласът спря, след това добави: — Линията ти за данни е изключена, но нямаме никакъв сигнал за неизправност. Провери системата, край.

Брикман посегна с дясната си ръка назад и погледна предавателя на данни, към който беше свързано тялото му. Побиха го студени тръпки. Беше изключен! Сигурно неволно беше бутнал с лакът ключа. О, Кристофър Кълъмбъс! Как бе могъл да направи такава глупост? И кога?! Той бързо върна ключа в положение „включено“ и се наруга наум: „О, лайно, лайно, три пъти лайно. Глупак! Бутнал си го!“

Невъзмутимият безплътен глас на наземния контрол го стресна.

— Окей, имаме данните ти. Влизай, Изи Х-рей едно.

Брикман се насили да остане спокоен, вдигна крак от спирачките и рулира под вдигнатата секция на външната врата. Щом влезе вътре, долната секция се издигна с едва чуващо се съскане, вътрешните врати се плъзнаха от стените и яркият правоъгълник на дневната светлина в огледалото за задно виждане бързо се сви и изчезна. Брикман се постара да скрие странните тревожни чувства, обхванали го по време на полета. Опасни, предателски усещания, които не можеше да изрази с думи; които бе по-добре да забрави, но които знаеше, че ще продължат да го преследват до края на живота му.

Онова, което Брикман беше изживял, беше чувството за свобода. Неспособността му да го осмисли или да му даде име беше напълно разбираема. Думата „свобода“ не съществуваше в речника на Федерацията. Тя, разбира се, беше известна на най-високопоставените от Първото семейство, но официално не съществуваше концепция за нея.

ГЛИ Карол махна с ръка на старши курсистите да се върнат по местата си и застана на катедрата. Шестима помощник ЛИ2, водени от мистър Търгис, се наредиха до стената зад него.

— Дълго се влачихме — каза Карол, — но накрая стигнахме до финала. След напускане на родната база вие ще бъдете изпратени да изпълните първата си задача. Дотогава ще имате интензивна подготовка за големия годишен парад, така че това вероятно е последната възможност да се обърна към вас като към група и да ви кажа няколко прощални думи.

Карол замълча, бавно огледа седналите кадети и продължи:

— Видях резултатите…

Старши кадетите зашумяха развълнувани.

Карол вдигна ръка.

Успокойте се. Оценките и класацията ще бъдат изложени, както е по план, утре. Онова, което мога да ви кажа, е, че няма останали нито прехвърлени в запас.

Новината беше посрещната с пълно мълчание.

Карол завъртя глава малко озадачено и се обърна към ПЛИ3.

— Удивително. Никой не изглежда изненадан.

Триста курсисти, над половината момичета, избухнаха в смях. Знаеха, че никой няма да бъде наказан за този смях. Не и от Карол, във всеки случай.

— Зная какво мислите — продължи Карол. — Ето го, настъпва. Стандартното обръщение на ГЛИ към всеки завършващ курс. Не, не е така. Трябва да ви кажа, че преди три години, когато влязохте в Академията, ние мислехме, че сме приели бавно развиващи се… но вие се справихте добре. Някои по-добре от други. — Той спря за миг очи върху Брикман. — Всъщност всички вие се представихте страхотно: средната оценка е най-високата в историята на Академията.

Клас 2989 се развика одобрително. Шестимата ПЛИ се усмихнаха безстрастно.

Карол направи знак за тишина.

— Да, предполагам, че трябва да ви поздравя, но истината е, че вие направихте живота ни по-труден. Защото сега Гранд Сентрал ще изисква от нас следващата година още по-добри резултати. — Карол погледна към ПЛИ. — Което означава, господа, че от утре ние с вас ще трябва да си скъсаме задниците от работа.

Шестимата ПЛИ го гледаха с привидно примирение.

— Винаги бихте могли да поискаме помощ — каза Тригс, старшият ПЛИ.

— Добра идея. — Карол се обърна пак към класа, постави решително ръце на катедрата и се прокашля.

— Добре. Сега ме чуйте добре. След два дни вие ще имате закачена на гърдите си сребърна значка. Ще бъдете планеристи. Най-добрата сила на Федерация Амтрак. Това е велик момент. Насладете му се. Но не мислете, че животът ви ще стане по-лек, че трудната работа е свършила. Предстоят ви още дванадесет месеца практическо обучение в ешелоните. И ако сте умни, това няма да ви спре, когато смените сребърната си значка със златна. Вие ще продължите да се учите. Защото това е единственият начин да станете по-добри планеристи. Винаги помнете, че когато в най-критичния момент вие видимо нямате късмет, истинските планеристи се завръщат в базата. — Карол спря, огледа редиците умни, страстни млади лица и стисна устни със следа от съжаление. — Кой знае? Ако не бъдете свалени или не изтеглите някой трик, някои от вас могат дори да произнасят речи пред клас като този.

— Аудиторията посрещна тези думи със сух, накъсан смях. Да бъдеш „свален“ на пионерски жаргон означаваше да се разбиеш на вражеска територия — обикновено с фатални последствия, наричани „купуване на ферма“ или „влизане в месарския бизнес“, защото беше добре известно, че мютите изяждат хванатите пленници. Да „изтеглиш трик“ беше друг евфемизъм за смърт — от съкращението, прието от здравното заведение на Федерацията ТРИК4.

Повечето от загиналите от Академията бяха свалени или бяха изтеглили трик, обикновено, преди да достигнат зряла тридесетгодишна възраст. Карол знаеше, че поне половината от втренчените в него сега млади лица никога няма да видят изгрева на слънцето на двадесет и първия си рожден ден. Всяка година Академията биваше заливана от хиляди молби за тристате места за гарджета — така подигравателно наричаха първокурсниците.

Това — според Наръчника — беше голямата сила на Федерация Амтрак. Неугасимият кураж и посвещение на трекерите. Две от седемте големи качества, притежавани от основателите на Амтрак. Форейджъри и минитмени. Качества, съхранявани сега в Първото семейство и членовете на двете елитни роти, които носеха тяхното име. „Те умряха, за да могат другите да живеят.“ Посланието беше изписано върху стените на цялата Федерация и всеки трекер беше поощряван да следва техния пример.

Когато излязоха резултатите от изпита, Брикман изненадан видя, че след три години всеотдайни неуморни усилия е класиран на четвърто място със 188 точки след Пит Вандерберг от ескадрила „Кондор“; кадет Брикман беше преценил, че най-вероятно ще е неприятно втори след блестящия си първи резултат. Това беше достатъчно лошо. Но Гас Уайт, планерист със същия полет като Стив, за когото дори не беше помислил в изчисленията си, беше на второ място, с една точка пред Вандерберг — със 190; Дон Монро Лундквист от ескадрила „Орел“, за която Стив мислеше, че може да влезе в първата десетка, беше на върха със 192 точки и беше номинирана за Почетен кадет и носител на „Минитмен“.

Без да обръща внимание на поздравленията на другите кадети от А-полет, които кръжаха възбудено около преградите, Брикман се оттегли в стаичката си, заключи се и прекара два самотни часа в тишина, за да свикне със случилото се. Прехвърли през ума си всеки ход на всички тестове и не можа да открие никаква допусната от него грешка, която да му намали точките. Единствената грешка беше онова колебание на платформата след кацането, но той просто не можеше да повярва, че тези седем секунди са му изяли не само първото място, което беше убеден, че заслужава, но също и второто и дори третото.

И да се окаже четвърти зад такъв безнадежден кадет като Гас Уайт, който в месечните тестове не се доближаваше дори до средните оценки на класа…

Може би проблемът бяха трите минути прекъсване в предаването на данни от сензорите, прикрепени към тялото му, но след кацането той беше обсъдил това подробно с оценителите и наземния контрол и те бяха приели, че може неволно да е бутнал ключа. Предавателят на данни не се монтираше, когато планерите се използваха в бойни условия, а и инспекторите бяха признали, че е поставен неудобно. Но въпреки очевидното им разбиране Брикман беше наказан жестоко.

Нямаше значение. Един ден той щеше да им покаже. На Лундквист, на Гас Уайт, на Карол, на летателните оценители и на другите — още неизвестни — които се бяха наговорили да го унижат. Те щяха да си платят за това. Можеше да минат години, но това само щеше да направи отмъщението му по-сладко.

Това решение не можа да намали горчивото му разочарование, но изпълни гърдите му с жестока, студена радост. Тя му помогна да мисли ясно, да действа.

Брикман стана от леглото, взе душ, облече си чист изгладен планеристки костюм, намери Лундквист и Гас Уайт в шумната празнуваща група в столовата и ги поздрави — прегърна ги сърдечно и искрено.

Изправен пред поразителните резултати, ГЛИ Карол се почувства задължен да изрази съчувствие на своя отличен курсист. Брикман изигра едно шоу на философско примирение, но Карол знаеше, че се чувства жертва на крещяща несправедливост. Вътрешно Брикман страдаше. И щеше да продължи да страда.

Всичко, доколкото Карол разбираше тези неща, беше решено от онези, които подреждаха нещата във Федерацията. Защото освен личния си багаж оценителите от Гранд Сентрал бяха донесли флопи дискове с файлове на всички кандидати. На никой в Академията не беше позволено да види какво съдържат те, но Карол все пак бе зърнал загадъчната бележка върху файла на електронното досие на Брикман.

Тя гласеше: „На този кандидат да се сложи по-ниска оценка“.