Очи от рая

Първа глава

Казвам се Сузи, а фамилното ми име е Салмън1, също като рибата. Бях на четиринайсет, когато на 6 декември 1973 година бях убита. През седемдесетте години повечето изчезнали деца на вестникарските снимки изглеждаха като мен — бели момичета с мишо кестеняви коси. Това беше преди времето, когато деца от всякакви раси и полове започнаха да се появяват върху кутиите с мляко или върху листовки, които се пускаха в пощите. В онези години хората вярваха, че такива неща не се случват.

Когато бях в седми клас, записах в дневника си думите на един испански поет, за когото бях чула от сестра си. Името му беше Хуан Рамон Хименес, а стиховете му гласяха: „Ако ти дадат разчертана хартия, пиши напреко на редовете“. Избрах си този цитат, първо, защото добре изразяваше презрението ми към всичко, което напомняше за установения ред в класната стая, и второ, понеже не беше взет от текст на някоя рок група, което по мое мнение ме открояваше от масата. Бях член на клубовете по шах и химия и загарях всичко, когато готвехме в часовете по домашна икономика при мисис Делминико. Любимият ми учител беше преподавателят ни по биология мистър Бот, в чиито часове правехме дисекция на жаби и раци и сетне ги карахме да мърдат с крака с помощта на електроди.

Впрочем, не бях убита от мистър Бот. Не мислете, че всеки, когото ще срещнете тук, е заподозрян. Съвсем не. Всъщност човек никога не знае. Мистър Бот дойде на панихидата ми (както и почти цялото ми училище, което беше странно, имайки предвид, че приживе не бях особено популярна) и плака много. Той имаше болно дете. Всички знаехме това и когато мистър Бот се смееше на собствените си изтъркани шеги, ние също се смеехме, понякога насила, само за да го накараме да се почувства малко по-добре. Дъщеря му умря година и половина след мен. Имаше левкемия, но така и не се срещнахме на моето небе.

Убиецът ми беше един мъж от квартала. Мама харесваше цветните бордюри, които беше насадил покрай оградата, а татко веднъж разговаря с него за торове. Убиецът ми вярваше в старите изпитани средства като натрошени яйчени черупки и утайка от кафе, които използвала майка му. Баща ми се прибра усмихнат и се пошегува, че градината на съседа ни може и да е хубава, но ще се развони до небето, когато започнат летните жеги.

Но на 6 декември 1973 година валеше сняг и на връщане от училище тръгнах по прекия път през царевичната нива. Беше тъмно, защото през зимата дните са по-къси и си спомням, че скършените царевични стебла ми пречеха да вървя. Снежинките се въртяха из въздуха и падаха тихо като докосване на нежни ръце. Дишах през носа си, но той така протече, че се наложи да си отворя устата. На три крачки от мястото, където стоеше мистър Харви, изплезих език, за да уловя една снежинка.

— Само не се плаши — каза той.

Сама в тъмното, сред царевичната нива, аз, разбира се, се уплаших. След смъртта си си спомних, че във въздуха тогава се усещаше леко ухание на одеколон, на което не обърнах особено внимание, решавайки, че идва от някоя къща наблизо.

— Мистър Харви — рекох аз.

— Ти си по-голямото момиче на Салмънови, нали?

— Да.

— Как са вашите?

Макар да бях най-голямото дете в семейството и в училище да се справях добре с контролните, никога не се чувствах удобно в компанията на възрастни.

— Добре са — отвърнах аз. Треперех от студ, но уважението ми към годините му и обстоятелството, че е наш съсед, с когото баща ми си беше говорил за торове, ме накара да спра и да разменя няколко думи с него.

— Построих нещо ей там — рече той. — Искаш ли да ти го покажа?

— Студено ми е, мистър Харви — отговорих му аз. — А и мама ми е казала да се прибирам, преди да се стъмни.

— И без това вече е тъмно, Сузи — възрази той.

Защо тогава не си дадох сметка, че в думите му има нещо странно? Никога не му бях казвала името си. Навярно съм решила, че татко му е разказал един от онези ненавистни за мен семейни анекдоти, с които засвидетелстваше обичта си към своите деца. Баща ми беше от онези хора, които държаха гола снимка на тригодишната си дъщеря в тоалетната на долния етаж, която се ползваше от гостите. Слава богу, въпросната снимка не беше моя, а на по-малката ми сестра Линдзи. Но той обичаше да разказва как, когато Линдзи се родила, аз толкова съм ревнувала, че докато говорел по телефона в другата стая, съм слязла от дивана и съм се опитала да се изпишкам върху сестра си в собствената й бебешка количка. Тази история ме караше да се чувствам ужасно унизена всеки път, когато я споделяше с енорийския пастор, с мисис Стед, която беше психотерапевт, както и с всеки друг, който подметнеше, че съм „доста нахакано дете“.

— Нахакано, казваш — прекъсваше го баща ми. — Чакай да ти разкажа тогава колко нахакана може да бъде. — И сетне се впускаше в любимия си анекдот за това как Сузи се изпишкала върху Линдзи.

Оказа се обаче, че татко никога не е споменавал пред мистър Харви за нас, нито пък му беше разказвал въпросната история.

По-късно мистър Харви щеше да каже на майка ми, когато я срещна случайно на улицата:

— Разбрах за ужасната трагедия, която ви е сполетяла. Как беше името на дъщеря ви?

— Сузи — отговори мама, събирайки сили да понесе тежестта на мъката си. Тежест, която наивно се надяваше, че един ден ще олекне, без да подозира, че тя ще я наранява по нови и различни начини до края на живота й.

А мистър Харви отвърна с обичайното:

— Надявам се да заловят негодника. Съжалявам за загубата ви.

Тогава аз вече бях в моето кътче на небето, опитвайки се да свикна с новото си състояние, и се възмутих от наглостта му.

— Този човек няма капка съвест — казах на Франи, която там беше станала моя наставница.

— Безусловно — отвърна тя, без да добави нито дума повече. В моя рай никога не е имало място за празни приказки.

Мистър Харви обеща, че ще отнеме само минута и аз го последвах малко по-нататък през царевицата, където нямаше толкова прекършени стебла, защото никое от децата не минаваше оттам напряко. Мама беше казала на малкия ми брат Бъкли, че тази царевица не става за ядене, когато той се поинтересува защо никой не я яде. „Тя е за конете, а не за хората“, обясни му тя. „А кучетата ядат ли я?“, попита Бъкли. „Не“, отговори мама. „А динозаврите?“, продължаваше неуморният ми брат. И така до безкрай.

— Направил съм си тук едно тайно скривалище — каза мистър Харви.

Той се спря и се извърна към мен.

— Нищо не виждам — отвърнах аз.

Забелязах, че мистър Харви ме гледа странно. Бях виждала и други мъже да ме зяпат, след като престанах да бъда по детски пухкава, но едва ли някой би си загубил ума по мен, като ме видеше облечена с дебелото ми тъмносиньо яке и широки клоширани жълти панталони. Гледаше ме над очилата си — малки и кръгли, със златни рамки.

— Огледай се по-добре, Сузи — каза мистър Харви.

Чувствах, че трябва да се огледам за пътя към дома, но не го сторих. Защо? Франи каза, че тези въпроси са безполезни:

— Просто не си го направила и толкова. Не си блъскай главата повече. Няма никакъв смисъл. Ти си мъртва и трябва да го приемеш.

— Опитай пак — каза мистър Харви, после клекна и почука по земята.

— Какво е това? — попитах аз.

Ушите ми замръзваха. Не можех да понасям шарената шапка с помпон и звънчета, която мама ми беше оплела за Коледа, и я бях натъпкала в джоба на якето си.

Помня, че направих крачка напред и тропнах с крак по замръзналата пръст близо до мястото, където стоеше той. Там земята беше още по-твърда.

— Това са дъски — обясни мистър Харви. — Те пречат на земята при входа да се срути. Всичко останало е направено от пръст.

— И какво, все пак, е това? — попитах аз. Бях забравила за студа и за странния му поглед. Любопитството ми се беше събудило и се чувствах като в час по география.

— Ела и виж.

Вътре беше тясно, както той сам призна, когато влязохме в землянката. Но аз бях толкова впечатлена от комина, който си беше направил, за да отвежда дима, ако запали огън, че напълно забравих за това колко е трудно да се влезе или излезе от тази дупка. Освен това нямах особено голям опит с бягствата. До този момент ми се беше налагало да бягам само от едно странно на вид момче на име Арти, чийто баща беше собственик на погребално бюро. То се правеше, че носи спринцовка, пълна с течност за балсамиране, а в тетрадките си рисуваше игли, от които се стичаха тъмни капки.

— Суперско! — казах аз на мистър Харви. Както се беше привел, той приличаше на гърбушкото от „Парижката Света Богородица“, за когото четохме в часовете по френски, но не ме беше грижа. Бях се вдетинила напълно. Приличах досущ на малкия ми брат Бъкли по време на посещението ни в Музея по естествена история в Ню Йорк, където той се влюби в големите скелети зад витрините. Не бях използвала думата „суперско“ пред други хора от времето, когато бях в началното училище.

Все едно да вземеш бонбона на някое дете — каза Франи.

Все още виждам онази яма, сякаш беше вчера и наистина беше вчера. Животът за нас е едно безкрайно вчера. Ямата беше с размерите на малка стая, нещо подобно на помещението, в което държахме дъждобраните и ботушите си, където мама бе успяла да смести перална машина и сушилня, поставени една върху друга. Аз можех да стоя почти права, но мистър Харви беше принуден да се приведе. Беше оформил нещо като скамейка от пръст от едната страна и побърза да седне на нея.

— Можеш да разгледаш — каза мистър Харви.

Огледах се с почуда, забелязвайки вкопаната в земята лавица, където беше сложил кутия с кибрит, батерии и една луминесцентна лампа, която беше единственият източник на някаква светлина в землянката — зловещо сияние, което щеше да направи чертите на лицето му неразличими, когато беше върху мен.

На лавицата имаше огледало, бръснач и крем за бръснене. Това ми се стори странно. Не беше ли по-удобно да се бръсне у дома? Но сигурно съм си помислила, че човек, който има солидна двуетажна къща и въпреки това си копае землянка на половин километър от нея, тъй или иначе е ку-ку. Татко си имаше една дума, с която описваше хора като него. „Този човек е голям чешит“, би казал той.

И така, аз реших, че мистър Харви е „чешит“, харесах землянката му, вътре беше топло и ми се искаше да науча как я беше построил, как я беше укрепил и къде се беше научил да прави такива неща.

Но когато кучето на семейство Гилбърт намери ръката ми три дни по-късно заедно с една издайническа шумка от царевица, залепена за нея, мистър Харви вече я беше затрупал. По това време аз все още се прехвърлях там, където съм сега. Не видях как го прави, как маха дървените подпори и прибира в торба всичките доказателства заедно с частите на тялото ми, с изключение на онази лакътна кост. А когато бях вече отвъд и можех да наблюдавам какво става на земята, бях загрижена най-вече за семейството си.

Майка ми седеше с отворена уста на един твърд стол до входната врата. Бледото й лице беше по-бледо, отколкото го бях виждала някога. Сините й очи се взираха в празното пространство. Баща ми не го свърташе на едно място. Искаше да научи подробностите и настояваше да претърси царевичната нива заедно с полицаите. Все още съм благодарна на Бог за дребничкия детектив на име Лен Фенърман. Той нареди на двама униформени да придружат баща ми, за да им покаже всички места в града, където често се отбивах с приятели. През първия ден полицаите и татко прекараха цялото време в един мол, опитвайки се да попаднат на някаква следа. Не казаха нищо на Линдзи, макар да беше на тринайсет и вече бе достатъчно голяма, за да разбере какво става. Бъкли, тогава четиригодишен, така и не разбра какво точно се е случило.

Мистър Харви ме попита дали бих искала нещо освежително. Точно това беше думата, която използва. Казах му, че трябва да се прибирам вкъщи.

— Изпий поне една кока-кола от учтивост — рече той. — Сигурен съм, че другите деца не биха ми отказали.

— Какви други деца?

— Направих тази землянка за децата в квартала. Мислех си, че може да се превърне в нещо като клуб.

Не му повярвах дори и тогава. Помислих си, че лъже, при това неубедително. Но си въобразих, че е самотен. Бяхме чели за хора като него в часовете по здравно обучение. Мъже, които не могат да си намерят жена, ядат всяка вечер замразена храна и толкова много се страхуват, че ще бъдат отхвърлени, че не се решават да си вземат дори домашен любимец. Дожаля ми за него.

— Добре — съгласих се аз. — Ще изпия една кола.

Малко по-късно той каза:

— Топло ли ти е, Сузи? Защо не си свалиш якето?

Направих го.

— Ти си много красива, Сузи — отбеляза мистър Харви.

— Благодаря — отвърнах аз, въпреки че ме погледна с поглед, от който можеш да се напишкаш от страх, както си говорехме с приятелката ми Клариса.

— Имаш ли си приятел?

— Не, мистър Харви — казах аз. Изгълтах останалата кола, въпреки че ми дойде много, и добавих: — Трябва да си тръгвам, мистър Харви. Това място е страхотно, но наистина трябва да се прибирам.

Той се изправи и отново застана като гърбушко пред шестте стъпала от пръст, които водеха към белия свят.

— Не знам защо си мислиш, че ще те пусна да си отидеш.

Продължих да говоря само за да не мисля, че мистър Харви не е просто „чешит“. Стана ми гадно и се разтреперих от страх, когато ми препречи изхода.

— Мистър Харви, наистина трябва да се прибирам вкъщи.

— Съблечи се.

— Какво?

Съблечи се — повтори той. — Искам да проверя дали си девствена.

— Девствена съм, мистър Харви.

— Искам да се уверя сам. Родителите ти ще са ми благодарни.

— Моите родители?

— Те обичат само добрите момичета — отсече той.

— Мистър Харви — казах аз, — моля ви, пуснете ме да си вървя.

— Никъде няма да ходиш, Сузи. Сега си моя.

Фитнес клубовете не бяха на мода по онова време. Аеробиката беше само екзотична дума. От момичетата се очакваше да бъдат слаби и нежни и само мъжкараните, които подозирахме, че са обратни, можеха да се катерят по въжетата в гимнастическия салон.

Съпротивлявах се отчаяно. Борих се с всички сили, за да не позволя на мистър Харви да ме нарани, но тези мои „всички сили“ се оказаха недостатъчни, съвсем недостатъчни, и скоро лежах на земята, цялата покрита с пръст, а той беше върху мен и пръхтеше, облян в пот, загубил очилата си по време на борбата.

Тогава бях още жива. Мислех си, че няма по-лошо нещо на света от това да лежиш по гръб, притисната от потно мъжко туловище. Да бъдеш хванат в капан под земята и никой да не знае къде си.

Мислех си за мама.

В този момент тя вероятно проверяваше таймера на кухненската печка. Печката беше нова и майка ми беше много щастлива, че е с часовник. „Сега за всичко мога да я наглася с точност до минутата“, похвали се тя на своята майка, която изобщо не се вълнуваше от кухненски печки.

Майка ми сигурно вече се безпокоеше или по-скоро беше ядосана заради закъснението ми. Когато баща ми прибереше колата в гаража, тя щеше да побърза да му направи коктейл с шери и след това щеше да каже ядосано:

— Пак са ги задържали в училище. Изглежда имат пролетен празник.

— Абигейл — щеше да отвърне баща ми, — какъв пролетен празник, когато навън вали сняг?

Осъзнавайки грешката си, мама вероятно щеше да изпрати Бъкли в стаята и да му каже: „Иди да поиграеш с баща си“. Останала сама, тя също щеше да си пийне шери.

Мистър Харви притисна устните си към моите. Бяха дебели и влажни и ми се искаше да закрещя, но бях твърде уплашена и твърде изтощена от борбата. До този момент ме беше целунало само едно момче, което харесвах. Казваше се Рей и беше индиец. Говореше с акцент и имаше смугла кожа. Никой не предполагаше, че го харесвам. Заради премрежения поглед на големите му очи Клариса го наричаше „психар“, но всъщност беше мило и умно момче и веднъж ми даде да препиша на изпита по алгебра, без никой да забележи. Целуна ме до шкафчето ми в училище в деня, в който предавахме снимките си за годишния албум. Когато в края на лятото албумът излезе, видях, че е попълнил стандартния текст под снимката си „Сърцето ми принадлежи на…“ с моето име, „Сузи Салмън“. Предполагам, че е имал планове за нас двамата. Помня, че устните му бяха напукани.

— Недейте, мистър Харви — успях да кажа аз и продължих да повтарям тази дума. Недейте. Изрекох много пъти и думата „моля“. Според Франи почти всички казват „моля“, преди да умрат.

— Желая те, Сузи — изхриптя той.

— Моля ви — шепнех аз. — Недейте.

На моменти изричах думите заедно. „Моля ви, недейте“ или „Недейте, моля ви.“ Все едно да продължаваш да се бориш с бравата, когато ключът очевидно е заял, или да крещиш „Ще я хвана, ще я хвана, ще я хвана“, докато всъщност топката прелита високо над главата ти и пада в трибуните.

— Моля ви, недейте.

Но на него му дотегна да ме слуша как се моля. Бръкна в джоба на якето ми, измъкна оттам шапката, която мама ми беше оплела и я натика в устата ми. Единственият звук, който излизаше от мен след това, беше тихото подрънкване на звънчетата.

Плачех, докато той притискаше мокрите си устни към лицето и шията ми и пъхаше ръце под блузата ми. Напуснах тялото си и се понесох във въздуха и тишината. Плачех и се мъчех да не чувствам нищо. Той разпра панталоните ми, защото не намери ципа, който майка ми изкусно беше зашила отстрани.

— Големи бели пликчета — каза той.

Чувствах се огромна и издута. Бях като море, в което беше влязъл да се изпикае и изходи. Усещах как краищата на тялото ми се обръщат навътре и после пак навън, също като в играта „котешка люлка“, която Линдзи толкова обичаше. С всеки свой тласък той ме приковаваше към земята.

— Сузи! Сузи! — чух майка ми да ме вика. — Вечерята е готова!

Той беше вътре в мен. И сумтеше.

— Имаме зелен фасул с агнешко.

Аз бях хаванът, той беше чукалото.

— Брат ти е нарисувал нова картина. Направила съм ябълков кейк.

Лежах неподвижно, притисната от тежестта на мистър Харви и чувах ударите на неговото и моето сърце. Моето подскачаше като заек, неговото се чуваше като приглушено бумтене. Лежахме там с прилепени тела и треперейки, осъзнах главното. След всичко, което ми причини, аз бях жива. Това беше всичко. Все още дишах. Чувах сърцето му. Усещах дъха му. От черната земя край нас, в която се въдеха червеи и всякакви други твари, се разнасяше воня на влага и мръсотия. Можех да крещя тук с часове, без никой да ме чуе.

Знаех, че ще ме убие. Само не осъзнавах, че съм животно, което вече умира.

— Защо не станеш? — Мистър Харви се отмести и се надвеси над мен. Гласът му беше нежен и окуражителен, гласът на любовник в късна утрин. Предложение, а не заповед.

Не можех да помръдна. Не можех да стана.

И когато не се надигнах — нима само защото не го послушах? — той се наведе настрани и потърси опипом над главата си нишата, където държеше бръснача и крема си за бръснене. Ръката му измъкна оттам нож. Голото острие ми се усмихна и сетне се озъби.

Мистър Харви издърпа шапката от устата ми.

— Кажи, че ме обичаш — каза той.

Казах го, много тихо.

Въпреки това краят дойде.