Очи от рая

Четвърта глава

В часовете след убийството ми, докато мама звънеше по телефона, а баща ми обикаляше съседите от врата на врата, за да ме търси, мистър Харви разруши землянката в царевичната нива и отнесе чувала, в който беше сложил частите от тялото ми. Мина само на две къщи от мястото, където татко стоеше и разговаряше с мистър и мисис Таркинг. Вървеше по междата, разделяща два съседни имота, оградени с жив плет — от чимшир на семейство О’Дуайър и от златник на семейство Стед. Промушваше се край жилавите зелени листа, оставяйки зад себе си следи от моята миризма, която кучето на Гилбъртови щеше да последва и да намери лакътната ми кост; следи, които лапавицата и дъждът през следващите три дни щяха да отмият, преди някой да се е сетил да използва полицейските кучета. Отнесе ме у дома си, остави чувала на пода и отиде да се измие.

По-късно, когато продадоха къщата, новите собственици цъкаха при вида на тъмното петно на пода в гаража. На купувачите агентът по недвижими имоти казваше, че е маслено петно, но то беше останало от мен, просмукало се беше там от чувала, който мистър Харви бе донесъл и захвърлил върху бетона. Това беше първият ми таен знак към света.

Мина известно време, преди да осъзная нещо, за което вие, несъмнено, вече сте се досетили, и то е, че аз не бях първата му жертва. Знаеше, че не трябва да оставя трупа ми в полето. Избираше времето в зависимост от атмосферните условия и убиваше, когато валеше дъжд, за да не остави никакви следи. Но не беше чак толкова прецизен, колкото смятаха полицаите. Забрави лакътната ми кост, използва чувал от платно за окървавените ми останки и ако някой го беше видял, щеше да му се стори странно, че един мъж се провира през пролуката между двата имота, твърде тясна дори за децата, които иначе обичаха да се крият из храстите.

И типичната за къщите от предградията баня — съвсем същата използвахме с Линдзи и Бъкли — той изтърка тялото си под горещия душ. Движенията му бяха невъзмутими и бавни. Не беше запалил лампата и чувстваше как водата ме отмива от него, но продължаваше да мисли за мен. Чуваше приглушените ми викове, предсмъртният ми стон бе прозвучал в ушите му като музика. Наслаждаваше се на бялата ми плът, недокосната от слънцето и нежна като на бебе, и на идеалния разрез, който направи с острието на ножа си. Тялото му потръпна под горещите струи, кожата по ръцете и краката му настръхна от удоволствие. Беше ме сложил в чувала, после пъхна вътре крема за бръснене и бръснача, които взе от оформената в пръстта лавица, книгата си със сонети и накрая окървавения нож. Те се смесиха с коленете ми, с пръстите на ръцете и краката ми, но той си напомни, че през нощта трябва да ги извади, преди да се е спекла кръвта. Запази сонетите и ножа си.

По време на вечернята край нас се събираха всякакви кучета. Някои от тях повдигаха глави и душеха, щом усетеха особена миризма във въздуха. Каквато и да беше тя — силна или едва доловима, непозната или съвсем позната (тогава през ума им минаваше: „Ммм, татарско кюфте…“), те я проследяваха до самия й източник. Стигнали до предмета, до същността, те решаваха на място какво да правят. Ето така действат кучетата. Не потискат желанието си да разберат истината само защото миризмата им е неприятна, или защото обектът на техния интерес е опасен. Поемат по следите. Като мен.

Мистър Харви откара оранжевия чувал с останките ми до една нива на осем километра от нашия квартал. Районът там доскоро беше съвсем безлюден, като изключим железопътните релси и една работилница за поправка на мотоциклети. Беше пуснал радиото в колата си, по което през целия месец декември звучаха коледни песни. Подсвиркваше си в огромното комби, чувствайки приятна ситост. Ябълков пай, чийзбургер, сладолед и кафе. Беше се натъпкал. Ставаше все по-добър, никога не действаше по един и същи начин, за да не му стане скучно, всяко ново убийство за него беше изненада, подарък.

Въздухът в колата беше леденостуден. Виждах от устата му да излиза пара и ми се прииска да опипам собствените си вкаменени бели дробове.

Караше по тесния път, който минаваше между два индустриални строежа. Комбито поднасяше при преодоляването на по-големите дупки, желязната каса, в която беше сложил тялото ми, се удряше в багажника при извивката на колелото, напуквайки пластмасата.

— По дяволите — изруга мистър Харви, но продължи да си подсвирква, без да спре.

Спомних си, че веднъж бяхме минавали по този път. Бяхме излезли да се поразходим с колата. Караше татко, а Бъкли седеше на коленете ми в разрез с правилата, като предпазният колан опасваше и двама ни.

Татко ни беше попитал дали искаме да видим как изчезва един хладилник.

— Земята ще го погълне! — каза той. Сложи си шапката и тъмните кожени ръкавици. Между другото, мечтаех да имам такива. Смятах, че щом си с ръкавици с пет пръста, значи си възрастен, а ако носиш ръкавици с един пръст, си още дете. (За Коледа през 1973 г. мама ми беше купила ръкавиците, които си бях харесала. Останаха за Линдзи, но тя не забравяше, че са били мои. Един ден на връщане от училище ги остави в края на царевичната нива. Непрекъснато правеше така — носеше ми подаръци.)

— Има ли земята уста? — попита Бъкли.

— Голяма кръгла уста, но без устни — отвърна му татко.

— Джек — обади се мама през смях. — Престани. Знаеш ли, че го видях да ръмжи на кученцата, засадени в градината?

— Идвам с теб — рекох аз. Татко ми беше казал, че извън града има една изоставена мина, която се е срутила и се е образувала яма, използвана сега като сметище. Но мен не ме беше грижа. Като всяко друго дете просто исках да видя как земята поглъща нещо.

Затова докато гледах как мистър Харви ме отнася към ямата, не можех да не призная, че постъпи много хитро, като сложи чувала в тежкия метален сейф. Беше късно, когато стигна там. Остави сейфа в колата и се запъти към къщата на Фланаганови, в чийто имот се намираше сметището. Те се прехранваха от таксите, които взимаха от хората за възможността да изхвърлят непотребните си домакински уреди. Мистър Харви почука на вратата на малката бяла къща. Отвори му жена. Моето небе се изпълни с уханието на розмарин и агнешко. Мистър Харви също го усети. Вътре в кухнята видя един мъж, седнал на масата.

— Добър вечер, сър — поздрави го мисис Фланаган. — Имате нещо за изхвърляне ли?

— Отзад в комбито е — отвърна мистър Харви. Беше приготвил двайсетдоларова банкнота.

— Какво носите? Да не би да е някой труп? — пошегува се тя.

Това беше последното нещо, което би и минало през ума. Живееше в уютна, макар и малка къща. Имаше си съпруг, който си стоеше у дома и винаги й беше под ръка, ако нещо се повреди и се наложи да бъде поправено. Беше мил с нея, защото никога не му се налагаше да се преуморява. Имаше и син, още достатъчно малък, за да смята, че майка му за него е всичко на света.

Мистър Харви се усмихна. Гледах как устните му се разтягат, но не извърна глава.

— Стар сейф, останал от баща ми. Най-после го докарах. От години се каня да го изхвърля. Вече никой не помни комбинацията.

— Има ли нещо в него?

— Само застоял въздух.

— Карайте към ямата. Имате ли нужда от помощ?

— Много ще съм ви задължен.

Фланаганови никога не заподозряха, че момичето, за което четяха във вестниците през следващите години — Изчезнала; Предполагаема жертва на насилие; Съседско куче намира ръка; Вероятно убийство на ученичка в царевична нива; Предупреждение: Момичета, пазете се; Сестрата на мъртвата Сузи Салмън произнася прощална реч на бала на випуска — би могло да бъде в сивия метален сейф, донесен една нощ от мъж, който им бе платил двайсет долара.

По пътя към колата мистър Харви бръкна в джоба си. Там беше моята сребърна гривна амулет. Не си спомняше кога я е свалил от китката ми, нито как я е пъхнал в джоба на чистите си панталони. Пръстите му я заопипваха, месестата възглавничка на показалеца му погали гладкия метал на златната емблема на щата Пенсилвания, подметката на балетната пантофка, отвора на миниатюрния напръстник и спиците на велосипедните колела, които можеха да се движат. На шосе 202 той спря в една отбивка, изяде сандвича с лебервурст, приготвен по-рано през деня, и продължи към индустриалния парк, който се строеше на юг от града. На обекта нямаше никого. В онези дни в предградията нямаше охрана. Паркира колата близо до една преносима тоалетна. Ако някой го видеше, което беше малко вероятно, той имаше готово обяснение.

Когато мислех за мистър Харви, пред очите ми се появяваше именно тази сцена — как, заобикаляйки калните изкопи, той се изгуби сред неподвижните булдозери, мержелеещи се страховито в мрака като задрямали чудовища. В нощта след моята смърт небето над земята беше тъмносиньо и в откритата местност мистър Харви можеше да вижда на километри. Предпочетох да остана при него и да огледам местността, както направи той. Исках да го проследя. Снегът беше спрял. Духаше вятър. Стигна до един ров, който скоро щеше да се напълни с вода, както му подсказа инстинктът му на строител. Спря и опипа амулетите за последен път. Харесваше му емблемата на Пенсилвания, на която татко беше гравирал инициалите ми (моят любим амулет беше миниатюрният велосипед), издърпа я и я пъхна в джоба си. Хвърли гривната с останалите дрънкулки в ямата, която скоро щеше да се превърне в изкуствено езеро.

Два дни преди Коледа наблюдавах мистър Харви, който четеше една книга за догоните и народа бамбара, обитаващи Мали. Стигна до описанието на жилищата им, изработвани от платно и въжета, и в ума му проблесна една идея. Реши отново да се заеме със строителство, да експериментира, както беше направил със землянката. Спря се на ритуалната шатра, за която прочете в книгата. Лесно щеше да събере материалите и за няколко часа щеше да я издигне в задния си двор.

След като разби всички кораби в бутилки, татко го откри именно там.

Въпреки студа мистър Харви беше само по една тънка памучна риза. През същата година беше навършил тридесет и шест години и беше решил да смени очилата си с контактни лещи. От тях очите му бяха непрекъснато зачервени и мнозина, включително баща ми, си мислеха, че се е пропил.

— Какво е това? — попита татко.

Всички мъже от рода Салмън страдаха от сърдечни заболявания, но баща ми беше истински здравеняк. Беше по-едър от мистър Харви и изглеждаше корав и силен. Заобиколи къщата, обшита със зелени дървени летви и го видя да забива в земята колове, които наподобяваха страничните стълбове на футболна врата. Току-що беше видял лицето ми върху парчетата стъкло и все още беше развълнуван. Гледах го как прекосява моравата, крачейки като хлапе на път за училище. Едва се въздържа да не прокара ръка по живия плет от бъз покрай къщата на мистър Харви.

— Какво е това? — попита той отново.

Мистър Харви спря работата си, колкото да го погледне, и след това продължи.

— Шатра.

— За какво ви е?

— Мистър Салмън — каза той. — Моите съболезнования.

Баща ми се изправи и отвърна, както изискваше приличието:

— Благодаря.

Изрече думата така, сякаш в гърлото му беше заседнала буца.

Настъпи мълчание. Мистър Харви разбра, че татко няма намерение да си тръгне, и го попита дали иска да му помогне.

Ето как се случи баща ми да помага на човека, който ме беше убил.

Татко не се задълбочи много в подробностите. Научи се как да закрепва извитите като дъги пръти върху чаталестите колове и да преплита по-тънки пръчки през тях, за да се образуват кръстовидни полуарки. Научи се как да събира краищата на пръчките и да ги завързва за напречните греди. Мистър Харви му обясни, че е чел за народа на туарегите и решил да направи копие на тяхна шатра. Татко се убеди, че както се говореше сред съседите, човекът наистина е странен. И това беше всичко.

След час скелетът на шатрата беше готов и мистър Харви се отправи към къщата, без да каже нищо. Баща ми реши, че е време за почивка и че мистър Харви отива да донесе кафе или чай.

Грешеше. Мистър Харви влезе в дома си и се качи горе, за да провери дали кухненският нож, който беше скрил в спалнята си, е на мястото си. Беше все още там, в нощното шкафче, върху което държеше скицника си, защото често се събуждаше нощем и нахвърляше в него проектите, които беше сънувал. Погледна в смачкания хартиен плик. Кръвта ми по острието на ножа беше почерняла. Споменът за кръвта и за стореното в землянката го подсети за едно племе в южен Еър, за което беше чел. Когато правели шатра за новобрачна двойка, жените от племето влагали цялото си умение, за да изтъкат красиво платнище.

Навън валеше сняг, първият сняг след смъртта ми, и татко забеляза това.

— Мога да те чуя, скъпа — промълви той. — Какво искаш да ми кажеш?

Напрегнах се и се съсредоточих върху увехналия здравец, който и татко виждаше. Мислех си, че ако успея да го накарам да разцъфти, той ще получи отговор на въпроса си. В моето небе здравецът разцъфтя. В моето небе листенцата на цветчетата му опадаха и аз потънах в тях чак до кръста. На земята не се случи нищо.

Но през сипещия се сняг все пак забелязах, че баща ми гледа зелената къща по друг начин. Беше започнал да си задава въпроси.

Вътре мистър Харви навлече една дебела фланелена риза, но първото нещо, което татко видя, беше купчината бели памучни чаршафи.

— За какво са ви? — попита той. Лицето ми беше непрестанно пред очите му.

— Ще ги използвам вместо брезент — отговори мистър Харви. Подаде му чаршафите и ръката му неволно докосна пръстите на баща ми. Все едно го удари електрически ток.

— Вие знаете нещо — каза татко.

Мистър Харви отвърна на погледа му, но не каза нищо.

Двамата продължиха да работят, снегът продължаваше да вали и да навява преспи. От движението адреналинът на татко бързо се покачи. Припомни си това, което му беше известно. Бяха ли попитали този човек къде е бил в деня, когато изчезнах? Видял ли го беше някой в царевичната нива? Знаеше, че бяха разпитвали всички съседи. Ченгетата бяха обикаляли методично от врата на врата.

Татко и мистър Харви опънаха чаршафите върху купола на шатрата и ги закрепиха към квадрата, който образуваха прътите, закрепени върху чатала на носещите колове. След това провесиха останалите чаршафи от напречните рейки, така че долната им част опираше в земята.

Когато свършиха, върху покритите арки вече се беше натрупал снежец. Сняг имаше и в гънките на татковата риза, а по горния ръб на колана му се беше образувала бяла ивица. Прониза ме болка. Осъзнах, че никога вече няма да се втурна навън на снега заедно с Холидей, никога няма да возя Линдзи с шейната, никога няма да уча брат си, противно на всякакъв здрав разум, да прави снежни топки, като уплътнява снега с основата на дланите си. Бях сама в море от яркоцветни венчелистчета. Пухкави и девственобели, снежинките падаха на земята като завеса.

Застанал вътре в шатрата, мистър Харви си представяше как водят с камила девствената младоженка при жениха й. Татко понечи също да влезе в шатрата, но мистър Харви побърза да вдигне предупредително длан.

— За днес стига. Не е ли време да се прибирате у дома? Настъпи моментът татко да каже нещо. Но единственото, което му дойде наум, беше да прошепне „Сузи“. Втората сричка от името ми прозвуча като съскане на змия.

— Току-що направихме шатра — каза мистър Харви. — Съседите ни видяха. Сега сме приятели.

— Вие знаете нещо — каза татко.

— Вървете си у дома. Не мога да ви помогна.

Мистър Харви не се усмихна и не пристъпи към баща ми. Скри се в шатрата и спусна след себе си последния памучен чаршаф с монограм.