Очи от рая

Осемнайсета глава

Когато баща й спомена по телефона за ямата с отпадъците, Рут беше в тясната си стаичка на Първо Авеню. Беше намотала дългия черен шнур на ръката си и даваше кратки, отсечени отговори. Възрастната й хазяйка обичаше да подслушва, затова Рут избягваше да говори много по телефона. По-късно щеше да се обади от уличен телефон за сметка на родителите си и да им каже кога ще си дойде.

Беше решила да направи едно прощално пътуване до шахтата, преди строителните предприемачи да са я запечатали. Беше обсебена от неща като ямата, убийството ми и срещата ни на паркинга пред училище. Но не би споделила това с никого в Ню Йорк, където неведнъж беше чувала другите да разказват пиянските си истории по баровете, да търгуват с близките си и мъката им заради евтина популярност и чаша алкохол. Чувстваше, че това са неща, които не бива да се раздават като дребни подаръци. В дневниците и стиховете си Рут се придържаше към свой кодекс на честта. „Не се разкривай, не се разкривай“, шепнеше си тя, когато й се приискаше да сподели чувствата си с някого, бродейки из града, но вместо това оставаше сама с виденията си на царевичната нива и баща си, разглеждащ антиките, които беше успял да спаси. Ню Йорк беше подходящ фон за размислите й. Въпреки че обикаляше големи и малки улици, нищо в града не докосваше душата й.

Не изглеждаше „чалната“, както в гимназията, но един по-внимателен поглед разкриваше някаква животинска енергия в нея, която притесняваше другите. Имаше изражението на човек, който непрекъснато търси нещо или някого, който още не е пристигнал. Самата й фигура, леко приведена, напомняше въпросителен знак и макар че в заведението, където работеше, й бяха казвали, че има прекрасна коса или красиви ръце, а дори и хубави крака в редките случаи, когато някой от клиентите я виждаше да излиза иззад бара, никой никога не казваше нещо за очите й.

Намъкна набързо черен чорапогащник, къса черна пола, черни ботуши и черна тениска. Дрехите и бяха целите на петна, защото бяха и служебната и униформа, и всекидневното й облекло. Петната си личаха само на дневна светлина и Рут не ги забелязваше, докато не се отбиеше в някое кафене и не погледнеше към полата си, където се виждаха тъмни следи от разлята водка или уиски. От алкохола черната тъкан изглеждаше още по-черна. Това й се беше сторило забавно и тя дори записа в дневника си: „Алкохолът действа на тъканите така, както на хората.“

Излезе от апартамента си и се запъти да пие кафе на Първо Авеню, като тайно се заговори с двете закръглени декоративни кучета — чихуахуа и мини шпиц — които украинките, седнали на стъпалата на домовете си, държаха в скута си. Рут харесваше малките злобни създания, които се скъсваха от лай, когато минаваше край тях.

После се заразхожда безцелно из улиците, усещайки болката, която се надигаше от земята и проникваше в нея, когато удряше пети в настилката. Никой не я поздравяваше, освен откачалките. Беше си измислила една игра: колко улици ще пресече, без да се налага да спира заради движението. Не забавяше крачка при разминаването си с другите и разсичаше тълпите студенти от Нюйоркския университет и стариците с кошовете им за пране на колела, раздвижвайки въздуха със стремителното си движение. Обичаше да си представя, че когато минава, всички я гледат, но знаеше, че никой не й обръща внимание. Освен когато беше на работа, никой не знаеше къде е и никой не я чакаше. Анонимността й беше пълна.

Нямаше да разбере, че Самюъл е предложил на сестра ми да се оженят, ако не беше Рей — единственият, с когото поддържаше връзка, след като завърши училище. Беше чула, че мама ни е напуснала, още докато беше във „Феърфакс“. По този повод в гимназията наново плъзнаха слухове и Рут видя как сестра ми успява, въпреки болката, да ги подминава с гордо вдигната глава. Понякога двете се засичаха по коридорите. Рут изричаше по няколко утешителни думи, но внимаваше да не навреди на Линдзи със самия факт, че разговаря с нея. Рут знаеше, че в училище я смятат за откачена, както и че единствената нощ, която бяха прекарали заедно на срещата на младите дарования, беше просто сън, в който отделни елементи се обединяват, без да се подчиняват ма омразните училищни правила.

Но Рей беше различен. Целувките, прегръдките им и ранните ласки бяха за нея като музейни експонати — спомени, които тя пазеше под стъклен похлупак. Срещаше се с него винаги когато посещаваше родителите си и бе решила, като се върне този път, да отидат заедно при ямата. Той щеше да е доволен да си почине от непрекъснатото зубрене и ако й провървеше, щеше да й разкаже за някоя хирургическа операция, на която беше присъствал, както често правеше. Когато Рей й описваше такива неща, тя не само разбираше каква е процедурата, но и какво чувства човек в такива случаи. Той пресъздаваше всичко така живо, сякаш несъзнателно изпращаше към нея малки пулсиращи вълни.

Вървейки на север по Първо Авеню, тя отмяташе наум местата, където преди се беше спирала, убедена, че там е убита жена или момиче. Вечер се опитваше да опише преживяното в дневника си, но често беше така погълната от въображаемото кръвопролитие, извършено в тъмнината под някакви сводове или в малка, безлюдна уличка, че от вниманието й убягваше по-простото и очевидното — реалните места от криминалната хроника, където действително бяха убили и заровили някоя жена.

Не знаеше, че е нещо като знаменитост на небето. Бях разказала ма мнозина с какво се занимава, как улавя моментите на тишина в града и пише малки молитви в дневника си и историята й се разпространи толкова бързо, че жените чакаха на опашка, за да разберат дали е открила мястото, където са били убити. Тя си имаше фенове на небето, макар че щеше да се разочарова, ако разбереше, че те не благоговеят пред образа й под тихите звуци на небесни литаври, а приличат повече на тайфа от тийнейджъри, които с настървение четат списание „Тийн Бийт“.

Следях я и я наблюдавах и когато стигнеше до някое от онези трагични места, за разлика от вятърничавата тълпа от поклонници аз изпитвах не само любопитство, но и болка. Пред очите на Рут изникваше образ, който се запечатваше в паметта й. Понякога тези видения бяха като ярък мимолетен пламък — падане по стълбите, вик, удар, пръсти, стегнати около нечие гърло, друг път беше цяла сцена, която се разиграваше във въображението й и продължаваше точно толкова време, колкото беше необходимо едно момиче или жена да умре.

Никой на улицата не се интересуваше от облечената в черно енергична млада жена, която спираше внезапно насред оживената градска улица. Скрита зад образа на студентка от художествената академия, тя можеше да броди надлъж и нашир из Манхатън, без да се слива с тълпата, но и без да се отличава от нея, затова изобщо не й обръщаха внимание. Но ние знаехме, че тя изпълнява важна мисия — мисия, с която ловенето хора на земята не биха се заели, защото бяха твърде страхливи.

След дипломирането на Линдзи и Самюъл, аз се присъединих към нея по време на една такава разходка. Когато Рут стигна Сентръл Парк, вече беше късен следобед, но наоколо все още имаше хора. По окосената трева бяха насядали двойки. Рут се загледа в тях. В слънчевия следобед пламтящият й поглед будеше безпокойство и когато младите хора го улавяха, затваряха очи или се извръщаха.

Обикаляше парка без посока. Имаше мрачни ъгли, видимо запечатали историята на насилие, извършено под клоните на дърветата, която тя би могла да документира, но предпочиташе местата, които се смятаха за безопасни. Хладната проблясваща повърхност на езерото с патиците, сгушено в оживения югоизточен край на парка, или спокойният изкуствен водоем, в който старците пускаха красиви, издялани от дървесна кора лодки.

Седна на една пейка край алеята, водеща към зоологическата градина, и се загледа в децата, играещи под зоркия поглед на бавачките си, и самотните мъже и жени, които четяха под сянката на дърветата или на слънце. Беше уморена от разходката си из града, но все пак извади дневника от чантата си. Отвори го на скута си и хвана писалката, като си даде вид, че размишлява. Рут беше разбрала, че е по-добре да изглежда, че си зает с нещо, когато наблюдаваш другите. Иначе имаше опасност да се приближи някой непознат мъж и да я заговори. Дневникът беше нейният най-близък, най-верен другар. На него доверяваше всичко.

От другата страна на алеята едно малко момиченце се отдалечи от одеялото, на което беше задрямала бавачката му. Запъти се към храстите, засадени край малко възвишение при оградата, която отделяше парка от Пето Авеню. Точно когато Рут се канеше да запише как съдбите на хората се преплитат и да предупреди бавачката, тя се събуди, като че ли усетила подръпването на някаква тънка, невидима за Рут нишка и строго нареди на момиченцето да се върне.

В такива моменти Рут си представяше всички малки момиченца, израснали и после остарели, в които бяха кодирани като шифър онези, които нямаха този късмет. Животът им по някакъв начин беше свързан със съдбата на всички момичета, станали жертва на убийство. В момента, когато бавачката прибра багажа си в чантата и сгъна одеялото, готова за следващото мероприятие от програмата за деня, пред очите на Рут изникна едно друго момиченце, което един ден беше влязло сред храсталака и не се беше върнало.

По дрехите му можеше да познае, че се е случило отдавна, но това беше всичко. Нямаше нищо друго — нито бавачка, нито майка, нямаше представа дали е било нощ или ден. Единственото, което видя, беше изчезналото момиченце.

Останах при Рут. Дневникът й беше отворен и тя записа: „Време — неизвестно. Момиченце се отправя към храстите в С. П. Бяла елегантна дантелена якичка.“ Затвори дневника и го пъхна в чантата си. Наблизо имаше едно място, което й действаше успокоително. Къщичката на пингвините в зоологическата градина.

Прекарахме следобеда там заедно. Облечена в черно, Рут седеше на пейката пред стъклената стена на волиерата29, в полумрака се белееха само лицето и ръцете й. Пингвините се поклащаха, крякаха и се гмуркаха във водата. Преди да се плъзнат от скалите, тези симпатични птици изглеждат дебелички и непохватни в черните си фракове, но във водата те са пъргави и издръжливи плувци. Децата крещяха от възторг, притиснали лица към стъклената преграда. Радостните им викове ехтяха и й помагаха да заглуши онези, другите писъци.

Една събота брат ми се събуди както винаги рано. Беше в седми клас, носеше си обяд в училище и участваше в дискусионния клуб, но подобно на Рут в часовете по физкултура беше винаги последен или предпоследен. Не беше спортен тип като Линдзи. Движеше се „с достойнство“, както казваше баба Лин. Любимата му учителка всъщност не беше учителка, а училищната библиотекарка, висока, крехка жена с твърда и остра коса, която пиеше чай от термоса си и разказваше за Англия, където беше живяла на младини. Под нейно влияние в продължение на няколко месеца Бъкли говореше с английски акцент и проявяваше повишен интерес, когато сестра ми гледаше постановките на британски пиеси по телевизията.

Същата година той попита баща ми дали да се заеме с градината, която преди поддържаше мама, и татко му отвърна: „Разбира се, Бък, всеки със своята лудост.“

И наистина. Брат ми беше обзет от необикновена, безумна мания. Когато не можеше да заспи през нощта, разглеждаше старите каталози на компанията „Бърпи“30 и изчиташе от кора до кора книгите по градинарство, взети от библиотеката в училище. Баба ми го посъветва да засее лехи с магданоз и босилек, а Хал беше предложил „някои наистина полезни растения“ — патладжани, пъпеши, краставици, моркови и боб. Бъкли послуша и двамата и засади всичко на едно място.

Не му харесваше прочетеното в книгите. Не виждаше причина да отделя цветята от доматите и подправките. Постепенно прекопа и засади цялата градина, като всеки ден молеше татко да му носи семена и ходеше в супермаркета с баба Лин, където отплатата за мъкненето на пълните торби беше някое малко цъфтящо растение от оранжерията. Сега чакаше да пораснат доматите му, сините маргаритки, петуниите, теменугите и салвията. Превърна крепостта си в барака за инструментите и другите неща, необходими за градината.

Но баба се подготвяше за момента, когато Бъкли щеше да разбере, че те не могат да растат заедно, че някои семена изобщо няма да покълнат, че тъничките, покрити с власинки ластари на краставичките могат внезапно да спрат да растат, притискани от морковите и картофите, че магданозът може да се загуби сред по-устойчивите, неконтролируеми плевели и че бръмбарите, които подскачат наоколо, могат да унищожат нежните цветя. Но чакаше търпеливо. Не смяташе, че може да го убеди с приказки. Приказките не вършеха работа. На седемдесет години вече знаеше, че само времето може да промени някого.

Бъкли беше помъкнал един кашон с дрехи от мазето към кухнята, когато татко слезе долу за кафето си.

— Какво носиш, земеделецо? — попита татко. Сутрин винаги беше в добро настроение.

— Приготвям колчета, за да вържа доматите — отговори брат ми.

— Поникнали ли са вече?

Татко беше бос, облечен в синия си хавлиен халат. Беше си налял кафе от кафеварката, която баба Лин зареждаше всяка сутрин, и отпиваше от чашата си, докато разговаряше със сина си.

— Ходих да ги видя тази сутрин — каза брат ми със светнало лице. — Разперили са листа като отворена длан.

Застанал до плота, татко тъкмо преразказваше разговора им за доматите на баба Лин, когато видя през задния прозорец какво е извадил Бъкли от кашона. Бяха моите дрехи, които някога Линдзи беше прегледала, за да види дали ще може да носи някои от тях. Когато се нанесе в моята стая, баба ги прибра в кашона без много шум, докато татко беше на работа. Сложи малко етикетче с надпис „Не Изхвърляй“ и ги свали в мазето.

Баща ми остави кафето си на плота. Мина през остъклената веранда и продължи нататък, като повика Бъкли.

— Какво има, татко? — Беше разтревожен от тона му.

— Тези дрехи са на Сузи — каза татко спокойно, когато стигна до него.

Бъкли погледна към роклята ми от тъмно каре, която държеше в ръката си.

Татко пристъпи към него, взе роклята и събра останалите дрехи, които Бъкли беше изсипал върху тревата. Обърна се мълчаливо и тръгна задъхан към къщата, притиснал дрехите към гърдите си, а от него сякаш хвърчаха искри.

Само аз видях цветовете. Близо до ушите на Бъкли, по скулите и брадичката му имаше оранжево-червени петна.

— Защо да не ги използвам? — попита той.

Все едно някой удари татко с юмрук в гърба.

— Защо да не ги използвам за връзване на доматите?

Татко се извърна. Видя сина си, застанал сред лехите с влажна, рохкава пръст, от която се подаваха мънички стръкчета.

— Как можеш да ми задаваш такъв въпрос?

— Трябва да направиш избор. Така не е честно — каза брат ми.

— Бък? — Татко продължаваше да притиска дрехите ми към гърдите си.

Видях, че лицето на Бъкли пламна. Зад него беше живият плет от слънчевожълт златник, избуял двойно по-високо след моята смърт.

— Бащата на Кийша умря, но тя се държи нормално!

— Кийша съученичка ли ти е?

— Да!

Татко замръзна на мястото си. Усещаше росата по глезените и босите си крака, усещаше земята под тях, студена и влажна, предлагаща неизмерими възможности.

— Съжалявам. Кога е станало това?

— Не е там работата, татко! Ти не разбираш. — Бъкли се завъртя на пети и започна да тъпче с крак стръкчетата на доматите.

— Бък, престани! — извика татко.

Брат ми се обърна.

— Нищо не разбираш, татко!

— Извинявай — каза баща ми. — Това са дрехите на Сузи и аз просто… Може би е глупаво, но те са нейни… нещо, което тя е носила.

— Ти взе обувчицата, нали? — попита брат ми. Вече не плачеше.

— Какво?

— Взел си обувчицата. От стаята ми.

— Бъкли, не знам за какво говориш.

— Запазих фигурката от монопола, но сега я няма. Ти си я взел! Държиш се така, като че ли само ти я помниш и страдаш за нея!

— Хайде, изплачи си душата. Какво е станало с бащата на приятелката ти Кийша?

— Остави дрехите.

Татко внимателно ги сложи на земята.

— Не става въпрос за бащата на Кийша.

— А за какво?

Татко беше целият в слух. Спомни си времето след операцията на коляното му, когато излезе от упойката и видя петгодишния си син, седнал до него, който го чакаше да отвори очи, за да му каже „Ку-ку“.

— Тя е мъртва.

— Да, знам. — Болката не си отиваше.

— Но се държиш така, сякаш не го съзнаваш. Бащата на Кийша умря, когато тя беше на шест години и сега почти не се сеща за него.

— Ще си спомни — рече татко.

— А ние какво да правим?

— Кой?

— Ние, татко. Аз и Линдзи. Мама ни напусна, защото не можа да го понесе.

— Успокой се, Бък — каза татко. Опитваше се да се сдържа, доколкото може. Пое дълбоко дъх, въздухът разшири гръдния му кош, после бавно го издиша. Изведнъж чу тъничък вътрешен глас: Пусни ме, пусни ме, пусни ме. — Какво каза?

— Нищо не съм казал.

— Извинявай — каза татко. — Нещо не се чувствам добре. — Краката му бяха ледени от мократа трева. В гърдите му се появи празнота, в която се разлетяха крилати насекоми. Появи се някакво ехо, което кънтеше в ушите му. Пусни ме.

Татко се смъкна на колене. Ръката му изтръпна, както се случва насън. Пробождаха го хиляди иглички. Брат ми се спусна към него.

— Татко?

— Сине — каза той с треперещ глас и протегна ръка към брат ми.

— Ще извикам баба. — И Бъкли хукна към къщата.

Легнал на една страна, с лице към старите ми дрехи, татко прошепна: „Никога не можеш да направиш избор. Обичам и трима ви.“

Тази нощ татко лежеше на болничното легло, свързан с монитори, които пиукаха и жужаха. Беше време да се разтрият краката и гърбът му. Време да бъде успокоен и въведен — но къде?

Часовникът над леглото му отмерваше минутите и аз си спомних как с Линдзи късахме листенцата на маргаритките в двора и брояхме: „обича ме, не ме обича“. В същия ритъм часовникът редуваше двете ми най-големи желания: „умри заради мен, не умирай заради мен“. Въпреки волята си, разкъсвах отслабналото му сърце. Ако умре, ще бъдем завинаги заедно. Толкова ли беше лошо да искам това?

У дома Бъкли лежеше в мрака на леглото си, издърпал завивката до брадичката си. Не му позволиха да влезе в реанимацията на болницата, където Линдзи ги беше закарала, следвайки линейката, в която бяха качили баща ми. Брат ми чувстваше огромна вина, въпреки че Линдзи не бе му казала и дума да го упрекне, само го питаше: „За какво говорихте? Защо татко беше толкова разстроен?“

Най-големият страх на малкия ми брат беше, че може да го напусне единственият човек, който означаваше толкова много за него. Той обичаше Линдзи, баба Лин, Самюъл и Хал, но край баща ми ходеше на пръсти и внимателно го наблюдаваше сутрин и вечер, за, да не би да го изгуби, защото не е проявил достатъчно бдителност.

Стояхме двамата — мъртвото и живото дете — от двете страни на татко, и двамата обзети от едно и също желание. Всеки от нас искаше той да е завинаги с него. Но да се изпълни желанието и на двама ни беше невъзможно.

Татко беше пропуснал да отиде в стаята на Бъкли, за да му пожелае лека нощ, само два пъти в живота му. Веднъж, когато отиде в царевичната нива да търси мистър Харви, и сега, когато лежеше в болницата под наблюдение, за да не получи втори инфаркт.

Бъкли съзнаваше, че е вече голям, за да отдава значение на такива неща, но ми беше мъчно за него. Целувката за лека нощ беше цял ритуал. Татко спускаше венецианските щори и прокарваше надолу ръце по тях, за да е сигурен, че ламелите са плътно затворени и няма опасност някой слънчев лъч да се промъкне и да пробуди сина му, преди самият той да е дошъл да го събуди — кожата по ръцете и краката на брат ми настръхваше от радостно очакване.

— Готов ли си, Бък? — питаше баща ми и понякога Бъкли отговаряше „Тъй вярно, сър“, друг път „Старт!“, но когато му беше лошо или беше уморен и искаше да заспи, отвръщаше просто „Да!“. Тогава татко хващаше двата края на тънката памучна завивка между палеца и показалеца си, сгъваше я и след това рязко я опъваше, така че бледосиният (ако беше на Бъкли) или лилавия (ако беше мой) чаршаф се издуваше като парашут, спускаше се плавно надолу и покриваше коленете, ръцете, бузите и брадичката му. Въздушната струя и завивката докосваха кожата му едновременно и му даваха усещане за свобода и защита. Беше прекрасно, чувстваше някаква сладостна уязвимост, по тялото му пробягваха тръпки и единственото, на което можеше да се надява, беше баща ми да го направи пак, ако го помоли. Въздух и завивка, въздух и завивка. Мълчаливо единство между едно малко момче и обзет от скръб баща.

Тази нощ отпусна глава на възглавницата и се сви в леглото си като ембрион. Не се сети да спусне щорите и виждаше хълма, изпъстрен със светлинките на близките къщи. В другия край на стаята различаваше решетъчните врати на шкафа, от който някога си мислеше, че ще изскочат зли вещици и ще се присъединят към дебнещите го под леглото дракони. Вече не се плашеше от такива неща.

— Моля те, Сузи, не позволявай татко да умре — шепнеше той. — Имам нужда от него.

Разделяйки се с брат ми, минах покрай беседката, под лампите, надвиснали като горски плодове, и видях, че настланата с тухли пътека се разделя на две.

Вървях, докато тухлите преминаха в каменни плочи, след това в ситен чакъл и накрая в отъпкана земя, простираща се на километри край мен. Спрях се. Бях прекарала достатъчно дълго тук горе, за да знам, че нещо ще се случи. Светлината започна да помръква и небето придоби приятен тъмносин цвят, както в нощта на моята смърт. Видях някой да навлиза в полезрението ми, но беше далеч и в началото не можех да различа дали е мъж или жена, дете или възрастен човек. Когато луната освети фигурата, разбрах, че е мъж. Уплашена и задъхана, аз се спуснах нататък, за да разбери кой е. Дали беше баща ми? Това ли желаех така отчаяно през цялото време?

— Сузи — рече мъжът, когато приближих и спрях на няколко крачки от него. Той протегна към мен ръце. — Не ме ли помниш?

Видях се отново като малко, шестгодишно момиченце в непозната за мен всекидневна в Илинойс. Стъпих върху краката му както бях направила и тогава.

— Дядо! — възкликнах аз.

Двамата бяхме сами на небето, аз бях лека като перце, както когато бях на шест, а дядо на петдесет и шест години и татко ни беше завел на гости при него. Танцувахме бавно под ритъма на една мелодия, която на земята винаги разплакваше дядо ми.

— Помниш ли? — попита той.

— Самюъл Барбър!

— Адажио за струнни инструменти — каза той.

Но докато плавно танцувахме и се въртяхме без непохватните подскоци, които правехме на земята — внезапно си спомних, че веднъж го бях видяла да плаче на тази музика и го попитах защо.

— Понякога, Сузи, сълзите идват сами, въпреки че са минали дълги години, откакто любимият ти човек си е отишъл. — Дядо ме прегърна, но аз изтичах да си играя с Линдзи в двора на къщата му, който тогава ми се струваше огромен.

Тази нощ не говорихме повече, но танцувахме с часове в безвременната синя светлина. Знаех, че докато танцувам нещо става и на земята, и на небето. Промяна. Ускорение на неравномерното движение, за което бяхме учили по физика. Сеизмично невъзможно разцепване и разделяне на времето и пространството. Притиснах се към гърдите на дядо и усетих миризмата на стар човек, подобна на миризмата на баща ми, но примесена с нафталин и мирис на земна кръв и мирис на небе. На фортунела, на първокласен тютюн.

Когато музиката спря, сякаш от началото на танца ни беше минала цяла вечност. Дядо ми отстъпи назад и светлината зад гърба му стана жълта.

— Трябва да тръгвам — рече той.

— Къде отиваш? — попитах аз.

— Не се безпокой, скъпа. Съвсем наблизо.

Той се обърна и си тръгна, изчезвайки бързо сред сенки и прах. В безкрайността.