Очи от рая

Запечатани мигове

С подарения от родителите ми фотоапарат направих десетки случайни снимки на семейството си. Фотографиите бяха толкова много, че татко ме накара да избера филмовите ленти, които наистина искам да бъдат проявени. Тъй като разходите за манията ми нарастваха, в шкафа си сложих две кутии: „Ленти за проявяване“ и „Архивирани ленти“. Както мама отбеляза, това беше единствената проява на организационни способности от моя страна.

Приятно ми беше да знам, че проблясвайки, моят „Кодак Инстаматик“ запечатва моменти, които, макар и вече отминали, завинаги щяха да останат на лентата. Когато светкавицата изгореше, аз прехвърлях горещото кубче от едната си ръка в другата, докато се охлади. От нагорещяването на жичката тънкото стъкло на лампите в светкавицата често се покриваше със синкави линии, подобно на мрамор, или се опушваше. С фотоапарата си аз успявах да спра и да задържа хода на времето. Никой не можеше да ми отнеме запечатаните мигове, защото те бяха мои.

В една лятна вечер през 1975 г. мама се обърна към татко и каза:

— Правил ли си някога любов в океана?

— Не — отговори той.

— И аз не съм. Хайде да си представим, че сме в океана, аз плувам и се отдалечавам все повече от теб и може да не се върна.

На следващия ден тя замина за хижата на баща си в Ню Хампшър.

През онова лято, когато Линдзи, Бъкли или баща ми отваряха вратата, често намираха на стъпалата тенджера задушено със зеленчуци или кейк. Понякога дори ябълков пай — любимия десерт на татко. Задушеното, което мисис Стед готвеше, беше ужасно. Кейковете на мисис Гилбърт бяха недопечени, но ставаха за ядене. Ябълковият пай на Руана беше божествен.

В кабинета си по време на дългите нощи, след като мама замина, баща ми се опитваше да избяга от мислите си, като препрочиташе пасажи от писмата на Мери Чеснът24 до нейния съпруг от времето на Гражданската война. Искаше му се да се освободи от чувството за вина и напразните надежди, но това беше невъзможно. Само веднъж на лицето му се изписа подобие на усмивка.

„Ябълковият пай на Руана Сингх е прекрасен“, написа той в бележника си.

Един есенен следобед той се обади по телефона на баба Лин.

— Джек — каза баба ми. — Смятам да дойда да живея у вас.

Татко мълчеше, но се усещаше, че се колебае.

— Искам да бъда полезна на теб и децата. Няма смисъл да кукувам повече в този мавзолей сама.

— Лин, ние вече започнахме да свикваме с новия живот — измънка той.

Но все пак майката на Нейт не можеше да се грижи вечно за Бъкли. Минаха четири месеца, откакто мама беше заминала, и по всяка вероятност нямаше никога да се върне.

Баба ми не се предаваше. Виждах как се бори с изкушението да обърне последната глътка водка в чашата си.

— Няма да пия до… — тя се замисли дълбоко — … пет часа следобед. По дяволите, ще се откажа изобщо от пиенето, ако смяташ, че е необходимо.

— Даваш ли си сметка какво казваш?

Ясното съзнание за даденото обещание я прониза от ръката, с която държеше слушалката, до стъпалата й, обути в изрязани обувки с висок ток.

— Да, така мисля.

Едва след като затвори телефона, татко си зададе въпроса: „Къде ще я НАСТАНИМ?“

Но отговорът беше очевиден за всички.

През декември 1975 г. се навърши една година, откакто мистър Харви събра багажа си и изчезна от града. Оттогава никой не го беше виждал. По витрините на магазините бяха залепени листовки с неясното му изображение, но скоро лепенките изпопадаха и хартията се разкъса. Линдзи и Самюъл се разхождаха из квартала или висяха в автосервиза на Хал. Тя не избягваше да ходи в закусвалнята, където обикновено се събираха другите деца. Собственикът й беше човек, съблюдаващ закона и реда. Беше увеличил двойно портрета на Джордж Харви и го беше залепил на входната врата. С готовност разказваше на любопитните клиенти зловещите подробности — малко момиче, царевична нива, намерена лакетна кост.

Накрая Линдзи помоли Хал да я откара до полицейския участък. Искаше да разбере докъде са стигнали с разследването.

Двамата казаха довиждане на Самюъл, на когото Хал повери магазина, и потеглиха с колата в мокрия декемврийски сняг.

Като я видяха, полицаите се изненадаха от младостта и решимостта на Линдзи. Щом разбраха коя е, всеки гледаше да се измъкне. Беше само на петнадесет, но целенасочена и упорита. Гърдите й бяха като малки чашки, краката й бяха все още тромави, но приятно заоблени, а погледът на очите й, наподобяващи листенца на цвете, беше твърд като кремък.

Линдзи и Хал чакаха пред кабинета на началника, седнали на една дървена пейка в общото помещение, когато тя мерна в дъното нещо, което й се стори познато. Беше върху бюрото на детектив Фенърман и привличаше погледа поради цвета си. Мама наричаше този цвят „китайско червено“. Беше по-ярък от розата, цветът на класическите червила, който почти не се среща в природата. Мама се гордееше, че „китайското червено“ й отива и всеки път, когато си връзваше шал в този цвят, не пропускаше да отбележи, че дори баба Лин не би дръзнала да си го сложи.

— Хал — каза Линдзи. Всяко мускулче на тялото й се напрегна, докато гледаше предмета върху бюрото на Фенърман, който й се струваше все по-познат.

— Да?

— Виждаш ли онова червеното там?

— Да.

— Донеси ми го, моля те.

Хал я погледна въпросително и тя обясни:

— Мисля, че е на мама.

Хал стана, за да изпълни молбата й, но в това време Лен влезе в стаята през вратата зад пейката, на която седеше Линдзи. Той разбра накъде се е запътил Хал и потупа сестра ми по рамото. Двамата кръстосаха погледи.

— Какво прави шалът на майка ми у вас?

Детектив Фенърман се обърка.

— Сигурно го е забравила в колата ми.

Линдзи се изправи на крака и впи в него ясните си очи, без да трепне. Неудобният за него въпрос беше неминуем:

— Какво е правила тя в колата ви?

— Здравей, Хал — каза Лен.

Хал държеше шала в ръка. Линдзи го грабна, гласът и беше гневен:

— Защо шалът на мама е у вас?

И макар че Лен беше детективът, Хал пръв забеляза, че истината я осени в пълния си спектър. Същото се случваше в часовете по алгебра или английски, когато сестра ми първа решаваше уравнението или посочваше на съучениците си двойственото значение на някой стих. Хал сложи ръка на рамото й и я побутна към изхода.

— Да си вървим.

По-късно тя изплака мъката си на рамото на Самюъл в стаичката зад автосервиза.

Когато навърши седем години, брат ми построи крепост за мен. Все си повтаряхме, че ще я направим заедно. Татко нямаше сили да участва, защото му напомняше за шатрата, която беше помогнал на мистър Харви да направи, преди той да изчезне.

В къщата на мистър Харви се беше нанесло семейство с пет малки момиченца. До кабинета на татко достигаше смехът на децата, които играеха в басейна, напълнен с вода през пролетта след бягството на мистър Харви. Смехът на малки момиченца — момиченца, които трябва да бъдат пазени.

Жизнерадостните им възгласи режеха слуха на баща ми като разбито стъкло. През пролетта на 1976 г., след като мама вече беше заминала, той затваряше прозореца дори и в най-горещите вечери, за да не чува гласовете им. Наблюдаваше малкото си самотно момче, което си говореше само край храстите. Бъкли беше донесъл празни керамични саксии от гаража и забравената от всички решетка за почистване на обувки, захвърлена край къщата. Всичко, което можеше да послужи за стени на крепостта. С помощта на Самюъл, Хал и Линдзи беше дотъркалял до задния двор два огромни камъка. Изненадан от свършената работа, Самюъл го попита:

— Как ще направиш покрива?

Бъкли го загледа замислено. В същото време Хал прехвърляше наум съдържанието на автосервиза си и се сети за два стари листа гофрирана ламарина, опрени на стената отзад.

И така, една знойна вечер татко погледна към градината, но не видя сина си. Бъкли се беше настанил в своята крепост. Пропълзяваше вътре на четири крака, издърпваше саксиите след себе си и подпираше на тях една висока почти до покрива дъска от гофрирана ламарина. Вътре влизаше достатъчно светлина, за да може да чете. Хал изпълни молбата му и написа със спрей на вратата с големи черни букви: „Вход Забранен“.

Бъкли четеше най-вече комикси — „Отмъстителите“ и „Х-мен“. Мечтаеше да бъде Върколака Улвърин, чийто скелет е от най-здравия метал на света, а раните му заздравяват за една нощ. Понякога, макар и рядко, се сещаше за мен, спомняше си гласа ми и му се искаше да изляза от къщата, да почукам на покрива на неговата крепост и да го помоля да ме пусне вътре. Понякога му се искаше Самюъл и Линдзи да са по-често у дома и татко да си играе с него така, както правеше преди. Да играе, без да се опитва да скрие с усмивка тревогата, която сега заобикаляше всичко като невидимо силово поле. Но брат ми не се оставяше да тъгува за мама. Заравяше се в историите за слаби мъже, които се превръщат в могъщи същества, пробиват стоманата с поглед или с магически чук и се катерят по отвесните стени на небостъргачите. Когато беше ядосан, той се превръщаше в зеленото чудовище Хълк, през останалото време беше човекът паяк. Когато му беше тежко на сърцето, малкото момче си представяше, че придобива необикновена сила и така възмъжаваше. Сърцето му ту се смекчаваше, ту ставаше твърдо като камък. Сърце — камък, сърце — камък. Наблюдавайки го, аз си спомних думите на баба Лин, която обичаше да повтаря, когато с Линдзи въртяхме очи и правехме гримаси зад гърба й: „Внимавайте с гримасите, защото ще си останете с тях.“ Веднъж, когато беше във втори клас, Бъкли донесе у дома съчинение, което беше написал в училище: „Имало едно време едно момче на име Били. То искало всичко да знае. Веднъж видяло една яма, влязло в нея и повече не излязло оттам. Край.“

Татко беше твърде погълнат от мислите, за да забележи нещо нередно в тази история. Както правеше някога мама, той залепи съчинението на хладилника — на същото място, където беше отдавна забравената рисунка на граничната зона между небето и земята, която Бъкли беше нарисувал. Но брат беше разбрал, че в съчинението му нещо не е както трябва от начина, по който беше реагирала учителката. Преди да му го върне, тя го беше погледнала два пъти с вдигнати вежди, както правеха в анимационните филми. Той свали листа от вратата на хладилника и го занесе в старата ми стая. Сгъна го на четири и го пъхна във вече празния тайник под леглото ми.

В един горещ ден през есента на 1976 г. Лен Фенърман отиде в хранилището за веществени доказателства и отвори големия сейф. Там бяха животинските кости, намерени в избата на мистър Харви, както и лабораторното заключение за наличие на следи от негасена вар. Разследването ръководеше самият той, но колкото и да копаеха, не откриха други кости, нито трупове в имота на Харви. Кървавото петно на пода в гаража беше единствената „визитна картичка“, останала от мен. Лен прекара седмици и месеци наред, блъскайки главата си върху ксерокопието на скицата, която Линдзи беше отмъкнала. Заведе отново екип в нивата и я прекопаха едва ли не цялата. Накрая откриха една бутилка от кока-кола на другия край, която беше липсващото звено, свързващо мистър Харви и мен. По нея имаше пръстови отпечатъци, съвпадащи с онези, които бяха снети в дома му, както и други, които съвпаднаха с моите от свидетелството ми за раждане. Нямаше никакво съмнение, че Джек Салмън е бил прав още от самото начало.

Но колкото и усилено да го издирваха, Джордж Харви като че ли се беше изпарил. Името му не беше регистрирано никъде. Официално той не съществуваше.

От него бяха останали само кукленските къщи и макетите. Лен се обади на човека, който ги продаваше и взимаше комисиона от богаташите, които си поръчваха умалени копия на собствените си домове. Нищо. Свърза се с производителите на миниатюрните столчета, вратички и прозорчета от месинг и стъкло, както и с производителите на изкуствени храсти и дървета, но отново без резултат.

Сега седеше на празното бюро в подземието на участъка и разглеждаше веществените доказателства. Прегледа купчината допълнителни листовки със снимката ми, направени от баща ми. Познаваше лицето ми до най-малките детайли, по въпреки това ги разглеждаше внимателно. Беше стигнал до убеждението, че напоследък засиленото строителство в района дава надежда за някакъв напредък по моя случай. Навсякъде се извършваха усилено изкопни работи и може би щяха да се намерят още улики, които да му дадат нужния отговор.

На дъното на кутията беше чантата ми и плетената ми шапка със звънчета. Когато я подаде на мама, тя припадна. Той все още не можеше да каже кога точно се влюби в нея. Аз знаех, че беше в деня, когато мама рисуваше фигурки върху амбалажна хартия във всекидневната, а Бъкли и Нейт спяха на дивана с крака един към друг. Мъчно ми беше за него. Опита се да разреши случая и да хване убиеца, но не успя. Опита се да обича мама, но и от това нищо не излезе.

Разглеждайки скицата на царевичната нива, която беше отмъкнала Линдзи, той беше принуден да признае, че е изпуснал убиеца поради излишната си предпазливост. Не можеше да се освободи от чувството си на вина. Никой не го знаеше, но той съзнаваше, че ако не беше ходил в мола с мама в онзи ден, сега Харви нямаше да се разхожда на свобода.

Извади портфейла от задния си джоб и нареди на масата снимките от всички неразрешени случаи, по които беше работил. Сред тях беше и снимката на жена му. Обърна ги с лицето надолу и написа на гърба на всяка от тях: „Мъртва“. Безсмислено беше да се надява, че един ден ще научи какво се беше случило, за да отбележи датата на гърба на снимките. Никога нямаше да му стане ясно защо жена му се беше самоубила. Никога нямаше да разбере и защо толкова много деца изчезват безследно. Върна снимките в кутията с веществените доказателства и угаси лампите в студеното помещение.

Но имаше нещо, за което не подозираше:

В Кънетикът, на 10 септември 1976 г., по пътя към колата си един ловец забеляза на земята нещо лъскаво. Амулетът ми във формата на знака Пенсилвания. После видя, че недалеч земята е разровена от мечка и от пръстта стърчи нещо, което определено бяха костите на детско стъпало.

В Ню Хампшър мама изкара само една зима и реши да потегли с колата си към Калифорния. Винаги бе искала да го направи, но така и не беше осъществила плановете си. Един човек, с когото се беше запознала в Ню Хампшър, й беше казал, че във винарните из долините край Сан Франциско е лесно да си намериш работа. Непрекъснато търсят работници, работата е тежка и никой не се интересува от личния ти живот. Това затвърди окончателно решението й.

Нейният познат се беше опитал да я вкара в леглото си, но тя му отказа. Вече беше разбрала, че за нея това не е изход. Още първата вечер с Лен в подземията на мола беше разбрала, че връзката им няма бъдеще. Не беше почувствала нищо.

Мама приготви багажа си и потегли за Калифорния. Изпращаше картички на брат ми и сестра ми от всички места, където спираше. „Привет, аз съм в Дейтън. Символът на щата Охайо е птицата кардинал.“ „Вчера по залез-слънце стигнах до река Мисисипи. Тя наистина е голяма.“

В Аризона, след като бе прекосила осем щата, в които никога не беше стъпвала преди, тя плати стаята си и взе кофичка лед от машината в коридора. На следващия ден щеше да премине границата на Калифорния и за да отпразнува събитието, си беше купила бутилка шампанско. Замисли се над думите на мъжа от Ню Хампшър, който беше изкарал цяла година, чистейки гигантските бъчви за вино от плесента. Налагало се да лежи по гръб и да стърже пласт след пласт с нож. Плесента била с цвета и консистенцията на бял дроб и колкото и да се къпел, винените мушици кръжали край него с часове.

Тя отпи шампанско от пластмасовата чаша и се погледна в огледалото. Насили се да го направи.

Спомни си как седеше в гостната с мен, сестра ми, брат ми и татко в онази празнична вечер, когато за пръв път дочакахме настъпването на Нова година заедно. Беше организирала деня така, че Бъкли да може да се наспи.

Когато той се събуди в тъмното, беше сигурен, че тази нощ ще се случи нещо още по-хубаво от идването на Дядо Коледа. В представите му истинският празник означаваше да се пренесе в света на играчките.

Няколко часа по-късно той започна да се прозява и се сгуши в скута на мама, която си играеше с косата му, а татко отиде в кухнята да направи какао. Аз и сестра ми сервирахме немски шоколадов кейк. Удари дванадесет часът. В квартала Новата година беше ознаменувана с далечни викове и няколко изстрела. Брат ми не можа да повярва. Разочарованието му беше толкова голямо и бурно, че мама се видя в чудо какво да прави с него. Дойде й наум, че той преживява това, за което Пеги Лий пее в песента си „Това ли е всичко“. Накрая брат ми нададе оглушителен рев.

Спомни си как татко взе Бъкли на ръце и запя. Присъединихме се към него. „Кога и кой ще измени на старата любов? На миналите златни дни и старата любов?“

Бъкли ни зяпна. Необичайните думи кръжаха във въздуха край него като сапунени мехури.

— Стара любов? — попита той учуден.

— Какво точно значи това? — попитах аз родителите си.

— От миналото, отминала — отговори татко.

— Която отдавна си е отишла — каза мама и започна съсредоточено да събира и мачка на топка трохите от кейка в чинията си.

— Ей, очи океани — възкликна татко. — Къде се отнесе?

И тя си спомни как при този въпрос се затвори в себе си, като че ли завъртя някакъв ключ, скочи на крака и ме помоли да й помогна да разчистим масата.

През есента на 1976 г., когато пристигна в Калифорния, тя отиде право на брега и спря там колата. Имаше чувството, че четири дни не беше срещала нищо друго, освен семейства — семейства, които се карат и крещят; семейства, смазани от непоносимата сила на ежедневието — и сега с облекчение съзерцаваше вълните през предното стъкло на колата си. В главата й непрекъснато кръжаха спомени за книгите, които беше чела в колежа. „Пробуждане“ на Кейт Шопен25. Самоубийството на Вирджиния Улф26. В онези хубави студентски години всичко й се струваше толкова романтично, като на кино: слагаш камъни в джобовете си и потъваш в дълбините.

Тя завърза пуловера си на кръста и заслиза по скалите. Долу се виждаха само остри камъни и вълни. Спускаше се внимателно, а аз гледах по-скоро къде стъпва, отколкото разкриващата се пред нея гледка, за, да не би да се подхлъзне.

Мама беше обзета единствено от желанието да докосне тези вълни, да потопи краката си в океана от другата страна на континента, все едно се потапя в кръщелен купел. И хоп — животът започва отначало. А може би животът беше по-скоро като ужасната игра на издръжливост в гимнастическия салон, при която трябва да тичаш от едната страна до другата. В главата й се въртеше иди при вълните, вълните, вълните, а аз наблюдавах как стъпалата й търсят опора, и тогава го чухме едновременно, вдигайки изненадано поглед.

Бебешки плач на плажа.

Долу сред скалите мама забеляза една пясъчна хлътнатина и там, върху застланото одеяло, пълзеше едно бебе — очевидно момиченце — с плетена розова шапка, гащеризон и обувчици. Освен него на одеялото имаше само някаква бяла плюшена играчка, мама предположи, че е агънце.

По-далеч, с гръб към нея, бяха застанали група възрастни с угрижен и делови вид. Бяха облечени в черно и тъмносиньо, с накривени на една страна шапки с периферия и високи обувки. Окото ми на фотограф забеляза сред плетеницата от кабели триножниците и сребърните кръгове, които един млад мъж движеше насам-натам, при което светлината ту падаше върху бебето на одеялото, ту се отместваше от него.

Мама се засмя, но само асистентът се обърна и я забеляза сред скалите; останалите бяха твърде погълнати от работата си. Снимат някаква реклама, досетих се аз, но за какво? Реклама за момиченца, които да заместят тези, които сте изгубили? Докато мама се смееше, аз забелязах в грейналото й лице нещо ново и непознато за мен.

Тя гледаше вълните отвъд момиченцето, красиви и опияняващи, които можеха да се промъкнат на брега и да отнесат малкото момиченце. Модно облечените хора щяха да се втурнат след него, но то щеше да потъне за миг. Никой, дори вечно бдящата му майка, не би могъл да го спаси, ако вълните го грабнат и животът потече в обичайния си ред, изпъстряйки брега с нови беди.

През същата седмица тя си намери работа във винарната изба „Крузо“ в една долина близо до залива. Изпрати на сестра ми и брат ми пощенски картички, описващи ярки фрагменти от живота й, с надеждата, че в ограниченото пространство на картичката думите й ще звучат бодро и жизнерадостно.

В свободните си дни се разхождаше из улиците на Сосалито и Санта Роса — малки модерни градчета, където всички бяха пришълци. Колкото и да се насилваше да се любува на непознатата обстановка, когато влезеше в магазин за сувенири или кафене, четирите стени край нея започваха да пулсират като бял дроб. Тогава чувстваше как мъката пропълзява по прасците към стомаха й и я обхваща с цялата си сила. Сълзите напираха в очите й като малка неумолима армия и тя поемаше дълбоко въздух, за да не се разплаче пред хората. После си поръчваше кафе и препечена филийка в някой ресторант и ги заливаше със сълзите си. Отбиваше се в някой цветарски магазин и търсеше нарциси и когато нямаше, се чувстваше ограбена. Желанието й беше толкова скромно — едно яркожълто цвете.

След първото спонтанно организирано възпоминание за мен в царевичната нива татко пожела да продължи традицията. Сега то се провеждаше всяка година, но идваха все по-малко съседи и приятели. Някои присъстваха редовно, например Рут и Гилбъртови, но повечето бяха деца от училището, които просто бяха чували името ми, свързано със слуховете за нещо ужасно, споменавано като предупреждение към учениците и особено към момичетата, които обичат да бродят сами.

Всеки път, когато някой от тези непознати изричаше моето име, нещо сякаш ме пробождаше. Не беше приятното чувство, което изпитвах, когато го казваше татко или Рут го изписваше в дневника си. Като че ли едновременно ме възкресяваха и погребваха. Сякаш в час по икономика ме прехвърляха от колонката с активите към пасивите: „Убита“. Някои от учителите, например мистър Бот, ме помнеха такава, каквато бях като жива. Понякога в обедната си почивка той сядаше в червения си „Фиат“ и мислеше за дъщеря си, починала от левкемия. През прозореца на колата си виждаше царевичната нива. Той често се молеше за мен.

За няколко години Рей Сингх се превърна в истински красавец и когато се появеше някъде, всички го гледаха като омагьосани. Беше на седемнадесет и лицето му все още не беше съвсем възмъжало, но това време не беше далеч. С дългите си мигли, замечтаните си очи, гъстата си черна коса и все още нежните си момчешки черти той беше привлекателен както за мъжете, така и за жените.

Когато наблюдавах Рей, сърцето ми се изпълваше с копнеж, който не изпитвах, когато гледах другите. Искаше ми се да го докосна, да го прегърна, да опозная тялото му, което той изследваше с пълно безразличие. Сядаше на бюрото си и четеше любимата си книга — „Анатомия на Грей“27 — и в зависимост от раздела, който четеше, опипваше с пръсти каротидната си артерия или притискаше с палец и проследяваше най-дългия мускул на тялото си — шивашкия, който започва от външната страна на таза и стига до вътрешната страна на коляното. Рей беше слаб и това беше предимство в случая, защото мускулите и костите се очертаваха добре под кожата му.

Още преди да постъпи в университета на Пенсилвания, беше запаметил толкова термини и определения, че започнах да се тревожа. При всичко онова, което беше натъпкал в мозъка си, дали щеше да има място за нещо друго? Приятелството на Рут, обичта на майка му и споменът за мен вероятно щяха да отстъпят място на понятия като очна леща, вестибуларен апарат и любимата ми симпатична нервна система.

Тревогата ми беше напразна. Руана прерови цялата къща, за да намери нещо, което синът и да вземе със себе си като талисман — нещо не по-малко солидно и тежко от „Анатомията на Грей“, което да поддържа поетичната му страна жива. Без той да знае, тя пъхна в багажа му томче с индийска поезия. Вътре в книгата имаше моя отдавна забравена снимка. Когато разопакова багажа си в общежитието „Хил Хаус“, снимката падна на пода до леглото му. Дори и да я гледаше като професионалист — кръвоносните съдове на очната ябълка, анатомията на носната кухина, светлия цвят на епидермиса — той помнеше устните, които някога беше целунал.

През юни 1977 г., в деня, когато би трябвало да бъде абитуриентската ми вечер, Рут и Рей вече бяха заминали. Щом приключиха занятията във „Феърфакс“, Рут потегли към Ню Йорк със стария червен куфар на майка си, пълен с нови черни дрехи. Рей, който беше завършил училище по-рано, беше в края на първата си година в университета.

През този ден в нашата кухня баба Лин даде на Бъкли една книга за градинарството. Разказа му как от семената израстват растения. Обясни му, че репичките, които той толкова мразеше, растат най-бързо и че обожаваните от него цветя също могат да поникнат от семена. И започна да го учи да разпознава цветята цинии и невени, теменуги и люляк, карамфили, петунии, грамофонче.

Понякога мама се обаждаше от Калифорния. Разговорни; на родителите ми бяха кратки и трудни. Тя питаше как са Бъкли. Линдзи и Холидей, как вървят нещата вкъщи и има ли нещо по-специално, което татко би искал да й каже.

— Липсваш ни — рече той през декември 1977 г. Листата на дърветата бяха опадали и вятърът ги беше отвял, но все още не беше завалял сняг, макар земята да бе готова да го приеме.

— Зная — каза тя.

— Какво стана с преподаването? Мислех, че това е планът ти.

— Да, прав си — съгласи се тя. Говореше по телефона от офиса на винарната. След като се изнесе обедната тълпа, работата беше по-малко, но очакваха скоро да пристигнат пет лимузини с порядъчно подпийнали възрастни дами. Тя замълча и после каза нещо, което никой, най-малко баща ми, би могъл да оспори. — Но плановете се променят.

В Ню Йорк Рут живееше под наем в малка стаичка при една възрастна жена в Ийст Сайд. Това беше единственото, което можеше да си позволи, а и без това нямаше намерение да се задържа много в квартирата си. Всеки ден навиваше дюшека си и го прибираше в ъгъла, за да освободи място на пода и да се облече. Връщаше се в квартирата си веднъж на ден и не оставаше за дълго там, освен ако нямаше наложителна причина. Използваше стаичката само за спане, а и за да има адрес — солиден, макар и малък пристан.

Работеше в един бар и през свободното си време обикаляше из Манхатън. Наблюдавах я как пристъпва войнствено, удряйки токовете на ботушите си в цимента, убедена, че навсякъде край нея жените стават жертва на убийство. Спираше на светофара и оглеждаше улицата. Влизаше в някое кафене или бар, пишеше в дневника си кратки молитви и поръчваше най-евтиното от менюто, за да може да използва тоалетната.

Беше се убедила, че има второ зрение и вижда неща, които са скрити за другите. Не знаеше каква е ползата от него, но макар да си водеше подробни записки, за да ги ползва в бъдеще, вече се беше преборила със страха. Светът на мъртви жени и деца, който се бе разкрил пред нея, беше не по-малко реален от света, в който живееше.

В библиотеката на университета на Пенсилвания Рей четеше статия по проблемите на геронтологията, озаглавена „Обстоятелства на смъртта“. В нея беше описано изследване, проведено в старчески домове, където голяма част от обитателите често се оплаквали на докторите и сестрите, че нощно време виждат до леглото им откъм краката да стои изправена сянка, която се опитва да им говори или ги вика по име. Понякога били толкова възбудени от виденията си, че се налагало да им дават успокоителни или да ги привързват към леглото.

По-нататък се обясняваше, че виденията са резултат от микроинсулти, предшестващи смъртта. „Хората смятат, че в такива моменти им се явява ангелът на смъртта. При разговор с близките на пациента, ако изобщо стане въпрос за това, трябва да им се обясни, че това са микроинсулти, които усложняват и без това тежкото състояние на пациента.“

Рей отбеляза с пръст мястото, докъдето беше стигнал, и за момент си представи дали ако застане до леглото на възрастен пациент, не би почувствал нещо да прелита край него и леко да го докосва, както се беше случило с Рут на паркинга преди толкова години.

Мистър Харви водеше номадски живот между Бостън до северната периферия на южните щати, където се намираше по-лесно работа и хората не задаваха много въпроси. Винаги бе харесвал Пенсилвания, из която кръстосваше надлъж и нашир, като понякога лагеруваше зад денонощния супермаркет „Севън-Илевън“, разположен на магистралата недалеч от нашия квартал. Между магазина и железопътната линия като по чудо беше оцеляла тясна ивица гора, където намираше все по-големи количества консервени кутии и фасове, когато се случеше да мине оттам. Все още обичаше да минава с колата си покрай стария си квартал, ако му се отдадеше възможност. Поемаше този риск рано сутрин или късно вечер, когато някога многобройните диви фазани прекосяваха пътя и очите им проблясваха, осветени от фаровете му. Вече не се срещаха тийнейджъри и малки деца, берящи къпини в полето покрай оградата на старата ферма, която беше съборена и теренът беше разчистен за ново строителство. Научил се беше да разпознава дивите гъби и понякога, когато оставаше да нощува под дърветата в парка „Вали Фордж“, береше от тях и ги ядеше с удоволствие. През една такава вечер го видях как попадна на телата на двама начинаещи туристи, починали, след като бяха яли отровни гъби. Огледа внимателно труповете, взе всичко по-ценно, което можа да намери, и продължи пътя си.

Хал, Нейт и Холидей бяха единствените, които Бъкли допускаше в своята крепост. Под големите камъни не израсна трева и когато валеше, вътре се образуваше воняща локва, но въпреки всичко крепостта оцеля. Всъщност Бъкли влизаше все по-рядко в нея и накрая Хал му предложи да я постегнат.

— Бък, трябва да я пооправим, за да не влиза вътре вода — каза той един ден. — Вече си на десет, достатъчно голям, за да се научиш как се работи с пистолет за уплътняване на фуги.

Баба Лин не се противопостави, мъжете й бяха слабост. Насърчи Бък да послуша Хал. Когато знаеше, че младежът ще идва, тя винаги гледаше да се издокара.

— Какво правиш? — попита татко една съботна сутрин, изкушен да излезе от кабинета си от приятното ухание на лимонова кора, масло и тесто, което се надигаше във формички във фурната.

— Мъфини — отвърна баба Лин.

Татко я гледаше, чудейки се дали е с ума си. Той още беше по халат, температурата беше 32 градуса, въпреки че бе едва десет часът, но баба Лин беше с чорапогащник и с грим. Тогава забеляза Хал по тениска отвън на двора.

— Господи, Лин — каза той. — Този момък е достатъчно млад, за да…

— Но е о-ча-ро-ва-те-лен!

Татко поклати глава и седна на кухненската маса.

— Кога ще бъдат готови мъфините ти с любовно биле, Мата Хари?

През декември 1981 г. се обадиха от Делауеър, където бяха успели да свържат едно убийство в Уилмингтън с трупа на момиче, намерено в Кънетикът през 1976 г. Лен с нежелание прие разговора. Един детектив, работейки усърдно през свободното си време, успял да установи, че амулетът с форма на ключов камък от случая в Кънетикът фигурира в списъка на вещите ми.

— Това е студено досие — каза Лен на човека от другия край на линията.

— Кажете ни с какво разполагате.

— Джордж Харви — каза Лен високо и детективите от съседните бюра обърнаха глави към него. Престъплението е извършено през декември 1973 г. Жертвата е Сузи Салмън, четиринайсетгодишна.

— Намерихте ли тялото на това момиче?

— Намерихме лакетна кост.

— Има ли семейство?

— Да.

— В Кънетикът са намерени зъби. Разполагате ли със зъбния й статус?

— Да.

— Тогава не си струва да безпокоите семейството — каза човекът.

Лен с нежелание се запъти към хранилището за веществени доказателства, за да вземе кутията, която се беше надявал никога да не погледне отново. Щеше да се наложи да се свърже с родителите ми. Но реши първо да изчака и да се обади едва след като се увери, че детективът от Делауеър наистина разполага с нещо.

Откакто преди почти осем години Самюъл му беше казал за отмъкнатата от Линдзи скица, Хал разпитваше рокерите от различни щати, които идваха при него, с надеждата, че ще попадне на следите на Джордж Харви. Но и той като Лен се беше зарекъл да не споменава нищо, докато не намери безспорна улика. Но нищо от онова, което беше научил, не беше сигурно. Късно една вечер негов познат от Ангелите на ада на име Ралф Чикети, който си беше признал, че е лежал в затвора, каза, че според него майка му е убита от един неин наемател. Хал му зададе обичайните си въпроси: ръст, тегло, с какво се занимава. Името на наемателя не беше Джордж Харви, но това беше без значение. Самото убийство обаче изглеждаше съвсем различно. Софи Чикети беше четиридесет и пет годишна. Беше убита в своя дом с тъп предмет и тялото й беше намерено непокътнато наблизо. Хал беше чел достатъчно криминални романи, за да знае, че всеки убиец има свой почерк, специфичен начин, по който действа. Ето защо докато поправяше двигателя на разнебитения „Харли“, те заговориха за други неща, а по едно време съвсем замълчаха. И тогава Ралф Чикети спомена нещо, от което косата на Хал се изправи.

— Този тип правеше кукленски къщи — каза той.

Хал се обади на Лен.

Годините минаваха. Дърветата в двора ни растяха. Наблюдавах семейството и приятелите си, съседите, учителите, които ми бяха преподавали или трябваше да ми преподават в по-горните класове. В беседката си, в моята небесна сфера, често си представях, че съм на най-горния клон на дъба, под който брат ми глътна клечката, или съм седнала на перилата на стълбището в дома на Рут в Ню Йорк и я чакам. Представях си, че уча с Рей. Че пътувам в колата с мама по крайбрежието и в топлия следобед вдъхвам соления въздух на Тихия океан. Но всеки мой ден завършваше при татко в работната му стая.

Разглеждах в ума си една по една тези „снимки“, събирани чрез постоянните ми наблюдения, и виждах, че в едно цяло ги обединява моята смърт. Никой не можеше да предвиди как тя ще повлияе на нанизаните едно след друго незначителни събития на земята. Но аз се държах за тези запечатани мигове, пазех ги като безценно съкровище. Докато наблюдавах отгоре, нито един от тях нямаше да бъде загубен.

Веднъж по време на вечернята, докато Холи свиреше на саксофона си, а мисис Бетел Утемайър й пригласяше, видях Холидей. Тичаше до един бял пухкав самоед. На земята той доживя до дълбока старост. След като мама замина, спеше в краката на татко и никога не го изпускаше от очи. Въртеше се край Бъкли, когато той строеше своята крепост, и беше единственият, на когото беше позволено да стои на верандата, докато Линдзи и Самюъл се целуваха. През последните години от живота му баба Лин всяка неделя сутрин му приготвяше по една палачинка с фъстъчено масло, която пльосваше на пода, защото й беше забавно да гледа как се опитва да я повдигне с муцуната си.

Чаках да ме подуши, нетърпелива да разбера дали тук, от отвъдната страна, за него ще бъда все още малкото момиченце, до което спеше. Не чаках дълго, беше толкова щастлив, когато ме видя, че ме събори.