Очи от рая

Осма глава

От три месеца мистър Харви сънуваше разни постройки.

Виждаше наколни жилища със сламени покриви в Югославия, под които бушуваха водни стихии, а над тях се синееше безоблачно небе. Из фиордите и скритите от погледа долини на Норвегия имаше църкви, чиито греди бяха издялани от строителите на викингските кораби. Дървени фигури на дракони и герои на местни предания. Но имаше една сграда във Вологда, църквата „Св. Преображение“, която бе виждал най-често в бляновете си. Именно нея беше сънувал в нощта преди убийството ми и в нощите след това, преди да се върнат другите сънища. Не за постройките, а за жените и децата.

Видях целия живот на мистър Харви, още от времето, когато майка му го бе държала на ръце, а той бе гледал към масата, покрита с късчета цветно стъкло. Баща му разпределяше парченцата в отделни купчини според формата и размера, прозрачността и теглото. С очите си на бижутер той оглеждаше внимателно всяко късче за пукнатини и дефекти. Но Джордж Харви проявяваше интерес само към едно бижу, което висеше на шията на майка му — голямо, овално парче кехлибар със сребърен обков и идеално запазена муха вътре в него.

„Строител“ беше първата дума, която мистър Харви се научи да произнася. След това престана да отговаря на въпросите с какво се занимава баща му. Нима можеше да каже някому, че работи в пустинята и прави бараки от парчета стъкло и стари дъски? Но именно той му бе обяснил какво значи добро строителство и как да направи една конструкция здрава и трайна.

И така, когато другите сънища се върнаха, в главата на мистър Харви започнаха да се въртят и скиците на баща му. Той се пренасяше във въображаеми места и светове и се опитваше да обича онова, към което не изпитваше обич. След това сънуваше майка си така, както я бе видял последния път, бягаща през полето встрани от пътя. Беше облечена в бяло бели три четвърти панталони и прилепнала блуза с лодка деколте. Тогава тя и баща му се скараха за пореден път в нагорещената като пещ кола близо до един малък град в Ню Мексико. Баща му я изхвърли от колата. Джордж Харви седеше като вкаменен на задната седалка — очите му бяха широко отворени, но не изпитваше страх. Както винаги, виждаше всичко като на забавен каданс. Тя тичаше, без да спира, докато накрая, бялата й фигура, тънка и крехка, изчезна. Синът й стискаше здраво кехлибареното колие, което беше свалила от шията си и му го беше дала. Баща му не откъсваше очи от пътя пред себе си. „Тя си отиде, синко — каза той. — И няма да се върне.“