Очи от рая

Двайсет и първа глава

Оставих родителите си в болницата и отидох да наблюдавам Рей Сингх. И двамата бяхме четиринайсетгодишни, когато умрях. Видях главата му на възглавницата, тъмна коса върху светъл квадрат, мургава кожа на фона на жълти завивки.

Винаги съм била влюбена в него. Преброих една по една миглите на затворените му клепачи. Той беше моята единствена, несбъдната любов. Не желаех да се разделя с него, така както не исках да се разделя и със семейството си.

Тогава в актовата зала, на скелето зад кулисите, докато долу учителите се разправяха с Рут, Рей Сингх беше толкова близо до мен, че дъхът ни се сливаше. Усещах аромата на карамфил и канела, с които си мислех, че поръсва макароните си всяка сутрин, както и една друга, загадъчна човешка миризма, идваща от органи дълбоко вътре в тялото му, чиято химия беше различна от тази на моите.

От момента, в който разбрах, че ще се случи, докато то наистина стана, избягвах да оставам насаме с Рей било в училище, било извън него. Плашех се от това, което най-много исках — да ме целуне. Страхувах се, че целувката ни няма да е като при другите, нито като тези, които описваха в „Севънтийн“ „Гламър“ и „Воуг“. Че не ме бива в тази работа и първата ми целувка ще угаси всичките ми надежди, вместо да разпали любов. Но въпреки това събирах информация по въпроса.

— Първата целувка е съдбата, която чука на вратата — каза баба Лин веднъж по телефона. Аз държах слушалката, докато баща ми отиде да извика мама. Чух го да казва в кухнята, че баба „здравата си е подпийнала“.

— Ако можеше да се повтори, щях да си сложа много по-ярко червило, например „Файър енд Айс“, но тогава „Ревлон“ още не го произвеждаше. Щях да сложа своя печат на младежа.

— Майко? — обади се мама, която беше вдигнала слушалката на апарата в спалнята.

— Говорим си за целувките, Абигейл.

— Колко си изпила?

— Чуй ме сега, Сузи — рече баба Лин. — Ако си вириш носа, ще си останеш с пръст в устата.

— При теб как беше?

— Е, щом си говорите за целувки — каза мама, — аз ви оставям.

Непрекъснато питах татко и мама да ми кажат как е било при тях, за да чуя мъжко и женско мнение. Останах с впечатлението, че едва са докоснали устните си, забулени в облак цигарен дим.

След малко баба Лин прошепна:

— Сузи, още ли си на телефона?

— Да, бабо.

Тя помълча малко и продължи:

— Бях на твоята възраст и първата ми целувка беше с мъж, много по-голям от мен. Бащата на една моя приятелка.

— Бабо! — провикнах се аз, искрено възмутена.

— Няма да ме издадеш, нали?

— Няма.

— Беше прекрасно — рече баба Лин. — Той знаеше как да се целува. Не можех дори да търпя момчетата, които ме целуваха. Слагах ръка на гърдите им и ги отблъсвах. Мистър Макгайърн знаеш, какво да прави с устата си.

— И как беше?

— Бях на седмото небе — отвърна тя. — Знаех, че е нередно, но беше прекрасно, поне за мен. Не съм го питала как се е чувства той, защото след това никога не съм оставала насаме с него.

— Искаше ли ти се пак да го направиш?

— Да, цял живот търся тази първа целувка.

— Ами дядо?

— Не го биваше много в целуването — отговори тя. — На другия край се чу подрънкването на кубчетата лед в чашата й. — Така и не забравих мистър Макгайърн, въпреки че всичко трая само минута. Има ли някое момче, което иска да те целуне?

Никой от родителите ми не беше ми задавал този въпрос. Сега съм наясно, че те вече са знаели или са се досещали и са го обсъждали с усмивка.

Преглътнах с трудност.

— Да.

— Как се казва?

— Рей Сингх.

— Харесваш ли го?

— Да.

— Какъв е проблемът тогава?

— Страхувам се, че не мога да се целувам.

— Сузи?

— Да?

— Забавлявай се, дете, не се притеснявай!

Но когато стоях до шкафчето си онзи следобед и чух Рей да ме вика по име, никак не ми беше забавно. Но не ми беше неприятно. Преди в света за мен всичко беше черно и бяло, но в случая тази схема се оказа неприложима. Може да се каже, че бях объркана. Щастлива + уплашена = объркана.

— Рей — казах аз, но преди името му да е излязло от устата ми, той се наведе и пое отворените ми устни в своите. Въпреки че бях чакала седмици да се случи, това беше толкова неочаквано, че исках още. Горях от желание пак да целуна Рей Сингх.

На следващата сутрин мистър Конърс изряза една статия и я запази за Рут. Беше подробна схема на ямата на Фланаганови и технологията, която щяха да използват, за да я запълнят. В това време Рут се обличаше и той й остави бележка: „Това е клоака. Някой ден някой нещастник ще потъне в нея с колата си.“

— Татко казва, че за него това е краят — сподели Рут с Рей, размахвайки изрезката под носа му, докато се качваше в бледосиния му шевролет в края на алеята за коли. — Нашата къща попада в зоната за изграждане на нов комплекс. Виж тук. Начертани са четири микрорайона — приличат на кубовете, които децата рисуват в началното училище — и показват как ще бъде запечатана ямата.

— Между другото, радвам се да те видя, Рут — каза Рей, завивайки от алеята към пътя, като й сочеше с очи да си сложи предпазния колан.

— Извинявай — рече Рут. — Здравей.

— Какво пише в статията? — попита Рей.

— Днес е хубав ден, времето е приятно.

— Добре, добре, разкажи ми за статията.

Всеки път, когато се срещаше с Рут, след неколкомесечна раздяла, той се убеждаваше в нейната нетърпеливост и любознателност — две черти, благодарение на които се сприятелиха и още поддържаха връзката си.

— Първите три схеми са еднакви, но стрелките посочват различни места с надпис „повърхностен почвен слой“, „напукан варовик“ и „хомогенна скала“. Над последната схема има заглавие с едри букви „Запечатване“, а под него текст, който казва „Гърлото се запълва с цимент, пукнатините се запечатват с циментов разтвор“.

— Гърлото?

— Да, наистина е странно — отбеляза Рут. — После има още една стрелка от другата страна, като че ли проектът е толкова сложен, че на читателите им трябва време, за да схванат концепцията. „После ямата се запълва с пръст“.

Рей се разсмя.

— Като медицинска процедура — каза Рут. — За да се излекува планетата, е необходима сложна хирургическа операция.

— Бездните винаги са вдъхвали първобитен страх.

— И още как — каза Рут. — Имат гърла, за бога! Ей, хайде да идем да видим.

На около километър и половина се появиха белези за ново строителство. Рей зави наляво и навлезе в зона с наскоро павирани пътища, където дърветата бяха изсечени и пътните възли бяха обозначени с червени и жълти флагчета, които се вееха от върха на високи до кръста стълбчета.

Тъкмо си мислеха, че наоколо няма жива душа, когато видяха по шосето пред тях да върви Джо Елис.

Нито Рут, нито Рей му махнаха, Джо също не даде вид, че ги познава.

— Мама казва, че той още живее с родителите си и не може ли си намери работа.

— Какво ли прави по цял ден? — попита Рей.

— Плаши хората.

— Така и не успя да се съвземе — отбеляза Рей.

Рут се загледа в дългите редици незастроени парцели. Рей отново навлезе в главния път, пресякоха железопътната линия при прелеза и поеха към Шосе 30, което щеше да ги отведе до шахтата за отпадъци.

Рут протегна ръката си през прозореца, за да почувства утринния въздух, който беше влажен след падналия дъжд. Макар че Рей беше обвинен за изчезването ми, не се сърдеше на ченгетата, те просто си вършеха работата. Но Джо Елис никога не можа да се освободи от обвиненията, че е убиец на котки и кучета, чийто палач в действителност беше мистър Харви. Той обикаляше наоколо, странеше от съседите си и много искаше да намери утеха поне в обичта на някоя котка или куче. Според мен най-тъжното беше, че животните подушваха сломения му дух — един чисто човешки недостатък — и бягаха от него.

На Шосе 30, близо до бариерата при Ийлз Род, към която се приближаваха Рей и Рут, видях Лен Фенърман да излиза от един апартамент над бръснарницата на Джо. Запъти се към колата си с полупразна ученическа раница в ръка — подарък от младата собственичка на апартамента. Беше го поканила на кафе. Запознаха се в участъка, където тя караше стажа си по криминалистика като студентка в „Уест Честър Колидж“. Някои от нещата в раницата детективът щеше да покаже на баща ми, но други не бяха за очите на никой родител. Сред тях имаше снимки на местата, където бяха намерили заровени детски трупове, но при тях и двете лакетни кости си бяха на мястото.

Беше се обадил в болницата и сестрата му каза, че при мистър Салмън са съпругата и семейството му. Когато спря колата си на паркинга пред болницата, чувството за вина, което го измъчваше, стана още по-силно. Поседя няколко минути в колата, напечен от жаркото слънце, което грееше през предното стъкло.

Личеше си, че Лен обмисля с какви думи да предаде това, което трябваше да каже. Предполагаше, че след почти седем години и все по-редките му контакти с родителите ми от 1975 г. насам единственото, на което те можеха да се надяват, е да се намери трупът ми или мистър Харви да бъде заловен. А той можеше да им даде само моя амулет.

Взе раницата и заключи колата. Мина покрай момичето, което продаваше нарциси до входа на болницата. Знаеше номера на стаята на баща ми, затова след като се качи на петия етаж, не спря при сестринския пост, а продължи по коридора. Почука на полуотворената врата на татковата стая и влезе.

Майка ми беше с гръб към него. Когато се обърна, все едно някой го удари в гърдите. Тя държеше ръката на баща ми и аз внезапно се почувствах ужасно самотна.

В началото мама потрепери, когато погледите им се срещнаха, но реши, че е най-лесно да се държи непринудено.

— Дали е на хубаво, че си тук? — опита се да се пошегува тя.

— Лен — каза татко. — Аби, помогни ми да седна.

— Как сте, мистър Салмън? — попита Лен.

Мама натисна бутона, за да повдигне горната част на леглото.

— Наричайте ме просто Джек — настоя татко.

— За съжаление нямам кой знае какви новини — рече Лен. — Все още не сме го заловили.

Татко видимо оклюма.

Мама оправи дунапренените възглавници зад гърба и главата на баща ми.

— Защо тогава си тук?

— Намерихме нещо, което е било на Сузи — отвърна Лен.

Беше изрекъл почти същото изречение, когато дойде у дома да донесе шапката ми със звънчета. Думите му прозвучаха в главата на мама като далечно ехо.

Предишната нощ, докато тя наблюдаваше татко как спи, а после той се събуди и видя главата й до неговата на възглавницата, и двамата се опитваха да изтрият от паметта си онази първа нощ със сняг, градушка и дъжд, когато се бяха вкопчили един в друг и не смееха да изразят на глас най-голямата си надежда. Предишната нощ татко най-после го каза: „Тя вече няма да се върне.“ Ясна и проста истина, която всички, които ме познаваха, вече бяха приели. Но той имаше нужда да го каже на глас и тя имаше нужда да го чуе от него.

— Намерихме един амулет от гривната й — каза Лен. — Емблемата на Пенсилвания с нейните инициали.

— Аз й го купих — рече татко. — От станцията на метрото при Тринайсета улица, когато веднъж ходих до града. Имаше будка и един човек с предпазни очила гравира инициалите й безплатно. Купих един амулет и за Линдзи. Помниш ли, Абигейл?

— Помня — отвърна мама.

— Намерихме го при един труп, заровен в Кънетикът.

Родителите ми застинаха за момент — като животинчета, попаднали под леда, които с широко отворени очи молят някой, минаващ отгоре, да ги освободи.

— Не беше трупът на Сузи — каза Лен, като побърза да запълни паузата. — Но това означава, че Харви е свързан с други убийства. В Делауеър и Кънетикът. Намерихме амулета на Сузи в околностите на Хартфод.

Татко и мама гледаха Лен, докато той се бореше със заялия цип на раницата си. Мама приглади косата на татко назад и се опита да улови погледа му. Но той мислеше единствено за това, че случаят по всяка вероятност ще бъде възобновен. А мама, която тъкмо беше усетила по-твърда почва под краката си, трябваше да прикрие факта, че не иска всичко да започне отначало. Името на Джордж Харви сякаш я лиши от способността да говори. Никога не знаеше какво да каже за него. Да свърже живота си с неговото залавяне и наказание, беше равносилно да живее с врага си, а за нея беше много по-важно да се научи да живее на този свят без мен.

Лен издърпа един самозалепващ се плик. В едно от ъгълчетата на дъното родителите ми видяха да проблясва нещо златно. Лен го подаде на мама и тя го взе, но държеше ръката си на разстояние от тялото си.

— Не ви ли трябва това, Лен? — попита татко.

— Изследвахме го — отвърна той. Документирахме къде е намерено, направихме снимки. Има вероятност пак да ни потрябва, но дотогава можете да го задържите.

— Отвори плика, Аби — каза татко.

Гледах как майка ми отваря плика и се навежда към леглото.

— Вземи го ти, Джек — каза тя. — Нали ти й го подари.

Татко взе плика, а ръката му така трепереше, че не напипа веднага острите ръбчета на емблемата с пръстите си. Начинът, по който я измъкна, като се стараеше да не докосва плика, ми напомни за една игра, с която се забавлявахме с Линдзи като по-малки: прокарваш метален клуп по електрическа намотка, без да я докосваш, защото иначе веригата се затваря и звуков сигнал съобщава, че губиш играта.

— Откъде сте сигурни, че е убил другите момичета? — попита мама. Тя гледаше мъничкото късче злато, грейнало като въгленче в дланта на татко.

— Няма нищо сигурно — каза Лен.

В ушите й отново прозвуча ехо от миналото. Бен използваше определени фрази. Баща ми беше заимствал същата фраза, за да успокои семейството си. Жестока фраза, която убива надеждата.

— Мисля, че е по-добре да си вървите — каза тя.

— Абигейл? — възмути се татко.

— Не мога да слушам повече.

— Радвам се, че ми донесохте амулета, Лен — рече баща ми.

Преди да си тръгне, Лен поздрави татко с жест, все едно сваляше шапка. Беше се любил с майка ми, преди тя да замине. Секс в търсене на забрава, същото правеше все по-често в апартамента над бръснарницата.

Отправих се на юг към Рут и Рей, но вместо тях видях мистър Харви. Караше една оранжева таратайка, сглобена от частите на толкова автомобили от същата марка и модел, че приличаше на Франкенщайн на колела. Предният капак беше завързан с ластик за бънджи скокове и подскачаше нагоре-надолу от насрещния вятър.

Двигателят отказваше да превиши максималната скорост, независимо колко силно мистър Харви натискаше педала за газта. Беше спал до един празен гроб и в съня му го беше преследвал надписът „5!5!5!“. Събуди се още преди зазоряване и потегли към Пенсилвания.

Чертите му бяха станали някак размазани. От години прогонваше спомените си за убитите жени, но сега един по един те го връхлитаха с пълна сила.

За пръв път изнасили момиче случайно. Превъртя и не можа да се спре, или поне така си го обясняваше. Тя престана да посещава гимназията, където учеха и двамата, но това не му се види странно. Дотогава се беше местил от място на място толкова пъти, че реши, че момичето се е преместило. Съжаляваше за това тихо, мълчаливо изнасилване на съученичката си, но смяташе, че скоро и двамата ще го забравят. Като че ли някаква сила извън него беше блъснала телата им едно в друго един следобед. Когато всичко свърши, за секунда тя остана с вперен в него поглед. Очите й бяха като бездна. След това обу разкъсаните си пликчета и ги подпъхна под колана на полата си, за да не се смъкнат. Нито един от тях не проговори. Тя си тръгна. Той поряза ръката си с ножа. Ако баща му го попита за кръвта, щеше да има правдоподобно обяснение „Виж тук — щеше да каже той. — Порязах се, без да искам.“

Но баща му нищо не го попита и никой не го потърси. Нито бащата, нито братът на момичето, нито ченгетата.

След това видях следващия спомен на мистър Харви. Същото момиче бе умряло в ножар само няколко години по-късно, когато брат й заспал с цигара в ръка в колата. Тя била на предната седалка. Питах се кога ли ще си спомни за мен.

Единствените признаци за промяна от деня, в който мистър Харви ме беше откарал при Фланаганови, бяха оранжевите стълбове около мястото. Както и това, че ямата се беше разширила. Югоизточният край на къщата се беше наклонил надолу и предната веранда постепенно потъваше в земята.

За всеки случай Рей паркира от другата страна на Флат Роун под някакви израснали нависоко храсти. Но дори и така колата откъм страната на пътника беше в самия край на бордюра.

— Какво ли е станало със семейство Фланаган? — попита Рей на излизане от колата.

— Татко ми каза, че корпорацията, закупила имота им, ги е настанила на друго място и са заминали.

— Доста призрачно място, Рут — отбеляза Рей.

Пресякоха пустия път. В синьото небе над тях се рееха само няколко перести облачета. От мястото, където бяха застанали, се виждаше задната част на автосервиза на Хал отвъд железопътната линия.

— Чудя се дали сервизът е все още на Хал Хеклър — каза Рут. — Падах си по него, когато бях по-малка.

След това се обърна към шахтата и неясно очертаните й ръбове. Вървяха мълчаливо. Рут се придвижваше към целта, описвайки стесняващи се кръгове. Рей я следваше. Отдалеч ямата изглеждаше безобидна — като обрасло с треви блато, започнало да пресъхва. Край нея имаше туфи трева и плевели, но ако си достатъчно близо, виждаш, че твърдата почва свършва и нататък има светлокафява, тинеста маса. Мека и неравна, тя поглъщаше всичко, попаднало на повърхността й.

— Откъде знаеш, че няма да ни погълне? — попита Рей.

— Не сме достатъчно тежки — отвърна Рут.

— Спри, ако почувстваш, че затъваш.

Наблюдавайки ги, аз си спомних как държах Бъкли за ръка в деня, когато отидохме да изхвърлим хладилника. Докато баща ми разговаряше с мистър Фланаган, брат ми и аз се приближихме до мястото, където земята започваше да се накланя и размеква и се кълна, че усетих как поддава под краката ми. Беше същото чувство, както когато ходех из гробището край църквата, краката ми изведнъж затъваха в плитките тунели, изкопани от къртиците между надгробните камъни.

Накрая именно заради спомена за къртиците и картинките на техните слепи, зъбати муцуни с големи носове по книжките се примирих по-лесно с факта, че потънах в земята, затворена в тежък, метален сейф. Къртиците не можеха да проникнат в него.

Рут се приближи на пръсти към ръба — или поне така изглеждаше — а аз си спомних смеха на татко в онзи останал в далечното минало ден. По пътя за вкъщи съчиних една история за брат ми. Разказах му, че под ямата, вътре в земята, има цяло село, за което никой не знае, и че жителите му се радват на хвърлените там уреди като на дар от някакво земно небе. „Когато нашият хладилник стигне до тях — казах аз, — те ще ни възхваляват, защото тези дребни човечета са добри майстори и обичат да поправят разни неща“. Смехът на татко изпълни колата.

— Рути — обади се Рей. — Не се приближавай повече.

Пръстите на Рут бяха върху меката пръст, петите й — върху твърдата почва. Имах смътното чувство, че може да вдигне ръце с изпънати пръсти и да се гмурне в ямата, за да бъде при мен. Но Рей застана зад нея.

— Виж, земната паст се оригва.

И тримата се бяхме загледали в крайчеца на нещо метално, което се издигаше към повърхността.

— Голямата пералня „Мейтаг“ от шейсет и девета — каза Рей.

Но не беше пералня, нито сейф. Беше стара, червена газова печка, която бавно се движеше.

— Мислиш ли си понякога къде може да е тялото на Сузи?

Искаше ми се да изляза изпод храстите, които почти скриваха бледосинята им кола, да пресека пътя, да вляза в ямата, да се появя отново, да я потупам по рамото и да й кажа: „Ето ме! Успяхте! Бинго!“

— Не — отвърна Рей, — оставил съм това на теб.

— Тук всичко се променя. Всеки път, когато си идвам у дома, нещо е изчезнало и това прави мястото различно от всички други в страната — каза тя.

— Искаш ли да влезем в къщата? — попита я Рей, но мислеше за мен. Как се влюби в мен, когато беше на тринадесет. Беше ме видял да вървя пред него, прибирайки се у дома, и комбинацията от прости неща: карираната пола, която не ми беше по мярка, тъмносиньото ми късо палто, цялото покрито с космите на Холидей, слънчевите петна по косата ми, която според мен беше с миши цвят. После, няколко дни по-късно, в час по обществени науки, вместо да прочете доклада си за Британско-американската война от 1812 г., той започна да чете есето си за „Джейн Еър“. Само аз не му се присмях и му съчувствах.

Рей вървеше към къщата, която скоро щеше да бъде разрушена. Късно една нощ мистър Конърс беше прибрал от нея всичко по-ценно — дръжките на вратите, кранчетата — но Рут остана при ямата. Когато се случи, Рей тъкмо се канеше да влезе в къщата. Съвсем ясно тя ме видя да стоя там до нея, с очи вперени в мястото, където мистър Харви беше изхвърлил сейфа с трупа ми.

— Сузи — каза Рут, усещайки още по-силно присъствието ми, когато изрече името ми.

Но аз мълчах.

— Написах стихове за теб — каза Рут, опитвайки се да ме накара да остана при нея. Това, което беше желала през целия си живот досега, най-после се случи. — Не искаш ли нещо, Сузи?

После аз изчезнах.

Рут замръзна в очакване в сивата светлина на Пенсилванското слънце. Въпросът й ехтеше в ушите ми: „Не искаш ли нещо?“

В автосервиза на Хал отвъд железопътната линия нямаше никой. Беше си взел свободен ден, за да заведе Самюъл и Бъкли на мото изложението в Раднър. Виждах как Бъкли прокарва ръце по обтекателя на един червен мини байк. Наближаваше рожденият му ден и Хал и Самюъл го наблюдаваха. Хал искаше да даде стария алт саксофон на Самюъл на брат ми, но се намеси баба Лин. „Той има нужда от нещо, по което да удря, скъпи — каза тя. — Рано му е още за по-деликатни неща.“ И така, Хал и Самюъл събраха пари и купиха на брат ми комплект барабани втора ръка.

Баба Лин беше в мола и се опитваше да намери прости и елегантни дрехи, които се надяваше да убеди майка ми да носи. С пръсти, добили сръчност от дългогодишната практика, тя измъкна тъмносиня рокля от редицата с черни тоалети. Видях, че жената до нея посяга към дрехата, позеленяла от завист.

В болницата мама четеше на глас на баща ми „Ивнинг Бюлетин“ от предния ден. Той наблюдаваше устните й, но едва ли я чуваше. Искаше му се да я целуне.

Виждах и Линдзи.

А също и мистър Харви, който сви към квартала ни посред бял ден, без да го е грижа дали ще го видят, разчитайки на незабележимата си външност — незабележима дори тук, където всички се бяха заклели, че няма да го забравят, където винаги го бяха смятали за странен и бяха убедени, че починалата му съпруга, която наричаше с различни имена, е една от жертвите му.

Линдзи беше сама вкъщи.

Мистър Харви мина покрай къщата на Нейт. В това време майка му почистваше една леха с формата на бъбрек от увехналите цветове и вдигна глава да погледне непознатата, скърпена от разни части кола. Реши, че това вероятно е приятел от колежа на някое от по-големите деца в квартала, прибрали се за лятната ваканция у дома. Не видя, че зад волана е мистър Харви. Той зави по пътя, който водеше към улицата, на която живееше, преди да замине. Холидей заскимтя в краката ми, както правеше, когато го водехме при ветеринаря.

Руана Сингх беше с гръб към пътя. Видях я през прозореца на трапезарията, където подреждаше по азбучен ред купчините нови книги и ги поставяше на добре поддържаните лавици. Навън имаше деца, люлееха се на люлките, подскачаха, гонеха се с водни пистолети. Квартал, пълен с потенциални жертви.

Мина покрай общинската градинка, срещу която живееха Гилбъртови. Те и двамата си бяха у дома, мистър Гилбърт беше тежко болен. Видя старата си къща, но тя вече не беше зелена, макар че за мен и семейството ми винаги щеше да си остане „зелената къща“. Новите собственици я бяха боядисали в пастелен светлолилав цвят и бяха направили басейн, а встрани от къщата, близо до прозореца на мазето, имаше беседка от секвоя, цялата обрасла в бръшлян и пълна с детски играчки. Лехите отпред бяха павирани, за да се разшири алеята за автомобили, предната веранда беше остъклена с устойчиви на замръзване стъкла, зад които се виждаше нещо като кабинет. Чу смеха на момичетата в задния двор, а от предната врата излезе една жена с градинарски ножици в ръка и шапка за слънце. Тя погледна към човека в оранжевата кола и изпита неприятно чувство в стомаха. Рязко се обърна и влезе обратно в къщата, надничайки към него иззад завесите на прозорците. Чакаше го да си тръгне.

Той продължи нататък и подмина няколко къщи.

Ето я и нея, моята скъпоценна сестра. Видя я на втория етаж през прозореца. Косата й беше подстригана съвсем късо и беше отслабнала през тези години, но беше тя, седеше на чертожната маса, която използваше за бюро, и четеше книга по психология.

Точно тогава ги видях на пътя.

Докато той гледаше към прозорците на старата ми къща и се питаше къде ли са останалите членове на семейството ми и дали татко още куца, видях последните сенки на животните и жените, убити от мистър Харви, да напускат къщата му. Движеха се вкупом. Той наблюдаваше сестра ми и си мислеше за чаршафите, с които беше покрил брачната си шатра. В онзи ден, изричайки името ми, беше погледнал баща ми право в очите. Кучето — онова, което лаеше винаги когато минаваше край дома му сигурно вече беше умряло.

Линдзи се раздвижи зад прозореца и аз го наблюдавах как я гледа. Тя стана, обърна се и отиде до една висока библиотека. Протегна ръка и свали друга книга. Върна се при масата и той задържа поглед върху лицето й, но внезапно в огледалото му за обратно виждане се появи черно-бяла полицейска кола.

Знаеше, че не може да избяга. Седеше в колата си и се опита за последен път да си сложи маската, с която се представяше пред властите от десетилетия насам — маската на порядъчен и любезен човек, когото могат да съжаляват или презират, но не и да обвинят. Когато полицаят спря до него, жените се вмъкнаха през прозорците, а котките се увиха около глезените му.

— Пътя ли объркахте? — попита го младият полицай, приближавайки се до оранжевата кола.

— Някога живеех тук — отвърна мистър Харви. Аз се разтреперих. Беше предпочел да каже истината.

— Обадиха ни се да ни кажат, че наоколо е забелязана подозрителна кола.

— Виждам, че в старата царевична нива се строи — каза мистър Харви. Имах чувството, че всеки момент частите на тялото ми, които беше отнесъл, могат да се изсипят в колата му.

— Разширяват училището.

— Кварталът, изглежда, е забогатял — отбеляза замислено мистър Харви.

— По-добре тръгвайте — каза полицаят. Чувстваше се неудобно пред мистър Харви в таратайката му, но видях, че си записа номера й.

— Не съм искал да плаша никого.

Мистър Харви изпълни ролята си като истински професионалист, но в този момент той не ме интересуваше. Той се отдалечаваше все повече, а аз се съсредоточих върху Линдзи, която четеше учебниците си, върху фактите, които умът й попиваше от прелистваните страници, върху това, че е умна и невредима. В „Темпъл“ беше решила да стане психотерапевт. Мислех си, че само по някакво щастливо стечение на обстоятелствата сестра ми беше все още жива. Всеки ден е въпросителен знак.

Рут не каза на Рей какво се бе случило. Обеща си, че първо ще го запише в дневника си. Когато прекосиха пак пътя, отивайки към колата, Рей съзря нещо да лилавее под храстите, израснали върху висока купчина пръст, натрупана там от строителните работници.

— Това е зеленика — обясни той на Рут. — Ще набера едно букетче за мама.

— Чудесно, недей да бързаш — отвърна Рут.

Той навлезе в храстите край колата и се изкатери по купчината, докато стигна зелениките. Рут остана долу. Рей не мислеше повече за мен. Мислеше си за усмивката на майка си. Най-сигурният начин да я накара да се усмихне беше да й подари букет от диви цветя като тези. После я гледаше как притиска внимателно венчелистчетата, за да останат отворени, и пъха цветята между черно-белите страници на някой речник или справочник. Рей прехвърли върха на купчината и мина от другата й страна с надеждата, че там ще има още зеленика.

Когато го видях да изчезва от погледа ми, по гърба ми полазиха тръпки. Чух Холидей, който ръмжеше ниско и гърлено от страх, и осъзнах, че не е скимтял заради Линдзи. Мистър Харви беше стигнал до бариерата при Ийлз Род. Видя ямата и ограничителните стълбове, оранжеви като колата му. Беше се освободил от един труп тук. Спомни си колието на майка си и колко топъл беше кехлибарът, когато го сложи в ръцете му.

Рут видя жените в кървавочервени одежди, натъпкани в колата. Тръгна към тях. На мястото, където бях погребана, мистър Харви подмина Рут. Всичко, което тя видя, бяха жените. След това настъпи мрак.

В този момент аз паднах на земята.